Last roman

- Какъв е този особен публичен конфликт между русофили и русофоби, обострил се напоследък в нашата родина? Не звучи ли твърде провинциално? Какво е русофобия у нас, кои са русофилите? - Този сблъсък има един дълбок и един конюнктурен смисъл. Първо, за второто. Десните, или тези, които наричат себе си десни, се нуждаят от враг. И тъй като идеологическият сблъсък между сините и червените е загубил острота, налага се да се потърси враг. По въпросите на управлението (сините и червените) са практически неразличими, притиснати от обективната принуда на неизбежните решения. Дясната изключителност не може да бъде защитена на територията на управлението. Не съществува експертен патос, но съществува русофобски патос. Русофобията е великолепен шанс за стряскане на одрямания електорат. Комунистическата заплаха е преобразувана като руска заплаха. Търси се враг, по-убедителен от Мая Манолова. Десницата актуализира русофобията като резервен репер, това се случва. Тази фобия обаче става само за вътрешноведомствена употреба, нацията не разбира тази фиксация и няма да я приеме, защото тя има отвлечен и леко маниакален характер. Нека добавя, че русофобският патос съдържа и един допълнителен мотив, а именно, че набавя външна значимост. Ключовите русофобски фигури изпускат ритмично към щабквартирата потвърждения за лоялност в ритъма на глобалната пропаганда. Знаят какво трябва да се говори и кога да се каже. Клакъорството е професионално. Когато умен човек говори глупости с постоянството на програмиран, става ясно, че е програмиран. На каква цена? Не знам. Едва от учредяването на СДС насам Русия не е проблем. Става дума за дълга история, както е известно. От абдикацията на Александър Батенберг до съветските танкове и до Радан Кьнев, ако това не ви разсмива. Има какво зло да се каже за руската имперска политика, но то не се дължи на обстоятелството, че Русия е зла, а че е империя. Образът на Русия се двои в официалното българско самосъзнание, но дълбоко в националната ни свяст Русия е освободителка. Това ми се струва безспорно. Захари Стоянов, който не е никакъв русофил, казва, че името Русия е произнасяно по онова време като второ по святост след името Христос. Ex Oriente lux. От изток е светлината. Възможен ли е дядо Вазов без любовта към Русия, без руската освободителна мисия? Едва ли. Припомням, че връзката между България и Русия е духовна, и ако не се ужасявате от думата – мистична. Верова и кръвна. Банално, но истина. Тази връзка изтънява за новите поколения, но все още е жива. Народите помнят по-дълго, отколкото подозират. - Разграничаването на руско и съветско не е лесна задача. - Не подценявам сериозността на този въпрос. Солженицин твърди, че руският комунизъм е вносно явление, импортна стока. Ричард Пайпс, авторитетен изследовател на руската револкщия, настоява, че руският комунизъм е автохтонно явление. Съществува история или ако предпочитате, конспирология, отнасяща се до Ленин и внасянето му от Запад в пломбиран вагон. Едно е безспорно, комунистическата идеология е европейски феномен, една от трите конкурентни идеологии на модерността наред с фашизма и либерализма. Какво прави в такъв случай една изрично западна идеология на руски терен? Не в страна с развит фабричен пролетариат, а на терена на изостанала аграрна държава? Нямам компетентност да обсъждам историята на руската революция, но в симбиозата на Ленин и Маркс се крие загадката на особено сродство. Срещата на марксисткия утопизъм с руската есхатология произведе болшевишкия бунт и сталинската империя. Руската история е райско мечтание и апокалиптичен ужас. Екзалтация и разточителство на човешки живот. Най-изразителното нещо, което съм чувал за краха на съветската империя, принадлежи на писателя Александър Проханов, един пасионарен руснак, председател на консервативния Изборски клуб. На въпрос, защо рухна съветската империя, отговоря така: „Защото се раздвижиха костите в Сибир”. Ето момента на ужас. Не ми се иска да повтарям клишетата за руския духовен тип, но е добре да си припомним Бердяев, защото думите му имат характера на инструктаж включително и по българския въпрос: руският човек може да бъде само светец или разбойник, но никога порядъчен. Буржоазният регламент е за джентълмените във фрак. Търси се екстаз и в двете посоки – на доброто и на злото. Екстазът е важен, методът е вторичен въпрос. Стабилизацията в средната буржоазна възможност не е интересна. Русия не е избор според размера на българския човек. Съществува фундаментално единство на руската история независимо от нейните перипетии и идеологически несъответствия. Базисна консервативна интуиция. Една от основните задачи на Изборския клуб, за който споменах, е да изработи доктрина на помирението между частите на руската история, между белите и червените. Кремъл днес е комбинация на имперски романовски стил и сталински класицизъм. Путин е хибрид, двусмислица и намек. Солженицин призова руския народ да се покае, за да се помири, той вярваше в това, което сам наричаше традиция на всенародното покаяние. Разкая се с хистерични обертонове знаменитата интелигенция от либералното прозападно крило. Разкая се и презря страната. Днес я наричат пета колона. Руската провинция е в покой. До следващото „раздвижване”. - Нека пак повторим за русофобските настроения у нас. Само антисъветското ли ги подхранва? - Който няма кураж, трепери, който има – мисли, фобиите са за лечение. Опитах се да кажа нещо за българската привързаност към Русия извън просъветската носталгия на третата възраст и евразийския интерес на по-младото поколение, доколкото го има. Най-дълбоката връзка е в православното вероизповедно единство, руската култура и възрожденския освободителен мит. Това е общо място. Възражението, че всичко това е минало, не ми се струва валидно. Определящите влияния са живи в архаичната памет, в колективния несъзнаван пласт. Русофобията има собствена валидност с позовавания на националния интерес и изброяване на исторически поуки. Тази позиция не може да бъде априорно дисквалифицирана като банален антикомунистически предразсъдък, какъвто за съжаление много често е. Големите народи покоряват, малките се борят за самостоятелност с компромиси и жертви. България стартира свободното си историческо битие с нещо като превод на белгийската конституция и мечта за дребно буржоазно осъществяване по мярата на българския човек. България няма да се хвърли в прегръдката на руската мечка, защото няма да е себе си в тази прегръдка. Една част от българите преживяват Русия като перманентен риск от поглъщане. Ото Ранк, един от учениците на Фройд, нарича това страх от смъртта, страх от загуба на индивидуалност, от поглъщане. Външните преживяват Русия амбивалентно като привличаща бездна. Най-силно уплашените са най-силно привлечени. Ужас и възхищение в отделно взетата трепетна душа. Ще излезе, че русофобите са ужасени русофили. Мисля, че българската, условно казано, русофобска публицистика заслужава лека ирония с психоаналитичен привкус, иначе ще трябва да я обявим за дежурна и субсидирана. Проблемът на България не е Русия, а Европейският съюз и по-общо упадъкът на Запада. И разнообразните рискове, свързани с този процес. Президентът Плевнелиев обича да плаши с Русия, но това е недоразумение. Говоря за президента. - Имаме ли отново студена война, или тя никога не е спирала? - Евразиецът Александър Дугин, основателят на руската геополитическа школа, би казал, че става дума за парадигматичен сблъсък на морската със сухопътната цивилизация, на митичните чудовища Левиатан и Бегемот. Сблъсък, който никоя от страните не може да си спести. Шпенглер описва Русия като апокалиптичен бунт срещу античните основи на цивилизацията. Описва руското с неологизма с das russentum – рускост, доколкото не съществува начин за осмисляне. „Умом Россию не понять”, както е казал поетът. В перцепцията на Запада Русия е дълбоко провокативна, апокалиптично напрегната и рискова. Един съвременен руски мислител вярва, че предназначението на Русия е да свидетелства за вечните ценности в апокалиптичния период на историята. Както е тръгнало, това ще се окаже вярно. Напоследък прочетох в книга на Юрий Мамлеев, когото наричат новия Достоевски, че Русия е нещо като четвъртия ипостас на Бога, съвечна на Бога Тайна. Ако изчезне исторически, ще продължи да съществува в лоното на Бога като Негова любима идея. Това е написано в жанра на философска проза без капка ирония. Западът не знае какво да прави с този екстаз, с мистическата мегаломания на консервативното руско съзнание. Типичният либерал ненавижда тази свята или разбойническа неумереност, той иска ред, собственост и покой. Западът се бои от Русия като от нещо, което не разбира. Русия е ирационален остатък, самото неразбираемо в огромен мащаб. И за да се успокои, я описва като бензиностанция с атомна бомба. Освен това, нека го кажем накрая, защото ми се струва банално: Русия е и огромна неколонизирана територия, суровинен източник с неизчислими богатства под вечния сибирски лед. Русия трябва да бъде либерализирана по западен образец, подведена под здравия буржоазен разум, разчленена на части и довършена. Александър Зиновиев казва нещо забележително. През периода на Студената война Западът се целеше, но не в комунизма, а в Русия. Мисля, че това е много важна мисъл. Русия е врагът. Русия не може да бъде укротена, нормализирана, образът й е видим през снежна виелица. Русия се мъчи да бъде буржоазна, но не успява. За Запада това означава, че тя е необитаема, трудно обитаема. - В тази връзка какво мислите за Путин? - Путин е щастливо съвпадение на средни качества, съветски антропологически стандарт, „савок” от епохата на Брежнев. Вербовчик в Германия, подло и манипулативно занятие, но с приятен бонус – обикнал немската наливна бира. Когато Елцин го изведе, за да го покаже на света като свой наследник, впечатлението беше близко до шок от невзрачния избор. Но само дотук. После паднаха главите на Елциновата олигархия, която освен пари поиска и власт. Гусински, Березовски, Ходорковски и т.н. Путин е патриот-макиавелист, самодържец с монголоидни черти и срамежливо излъчване между пристъпите на едва сдържан гняв. Путин е консерватор-либерал, гъвкав и стоманено твърд реал-политик. Характерната му безличност го прави да изглежда демон или ангел на имперската реставрация, инструмент на руската имперска воля. Проблем за консерваторите е, че се бави да учреди опричнина от патриоти, за да ликвидира либералната пета колона, настанена в ключови министерства, медии и обществени учреждения. Говорят дори за шеста колона на собственото му обкръжение, на близкия му приятелски кръг. Кошмарът на руския консервативен полюс е да не се окаже, че самият Путин е либерал, осъзнато или без да подозира. Тези страхове не са безпочвени. Някой беше казал, че в Русия само правителството е либерално, под него е архаика. Русия се съветизира, както споменах, припомня си Сталиновия образ като образ на победата. Възстановяват сталинската иконография. Присъствали на приема в Кремъл по повод на Деня на победата свидетелстват за рязка съветизация на стила, за прожекция на документални кадри със Сталин в главната роля и т.н. Този процес протича по логиката на предвоенното време – във въображението или реалността, все едно. Но Русия не може да се ресталинизира, с това е свършено основно поради обстоятелството, че тя е колонизирана от собствения й либерално ориентиран прозападен елемент. Русия вдиша либерален дух след Елциновите реформи и вече не е същата. Ключови министерства се ръководят от либерали, от тези, които консерваторите наричат „предатели”. Остава да се провери твърдението отново на Зиновиев, според когото Русия няма да преживее рухването на комунизма, най-голямото според него постижение на руската държавна история. Две са възможностите, казват консерваторите: велика империя или нищо. - Интересно е как Путин се оказа пазител на консервативните ценности, а Европа гласува за „брадата жена” на Евровизия? Европа обсъжда третия пол, инцеста, детската евтаназия, еднополовите бракове и т.н., докъде може да стигне митът за „човешките свободи и права”? - Либералната цивилизация е в декадентска фаза, в безпътица от пресищане и скука. Животът на запад се преживява като приятен и безсмислен. Това е общият тон, екзистенциалната норма. Свободата е свободна да се забавлява. Свободата е желание. Желанието е свято. Триумфът на Кончита Вурст е религиозно събитие, епифания. Кончита Вурст, тази светица/светец на късния либерализъм, е емблема на Запада, негова инфернална покровителка. Министърът на външните работи на Великобритания каза по този повод следното: „Победата на Кончита Вурст е по-важна от референдума в Донбас”. Каквото и да е искал да каже, казал е същественото: ние сме в дементна или ако предпочитате, в ювенилна фаза. Всичко, което изброявате във вашия въпрос, е само прелюдия. Семейството е раздърпано и пародирано. Рекламира се с образа на кърмещата майка Елтън Джон. Дебне ни кошмарът на биологичното неравенство, на генетично усъвършенствания елит. Един от героите на Достоевски, мисля Шигалев, пророкува преход от безгранична свобода към безгранична деспотия. Цивилизациите не умират от убийство, а от самоубийство. Много интересен парадокс е, че същият този либерализъм, който възниква исторически като идея за ограничаване на ролята на религията, в публичната сфера свършва като господстваща религия с идоли, светци, догматични положения и закони срещу кощунството. Политкоректността принуждава да се говори по определени въпроси само с шепот и ослушване. Свещеник в Швеция казал от амвона, че хомосексуализмът е грях и на изхода бил арестуван. На Запад съществува разпространено несъгласие с този ред на нещата, но то има ограничена публична видимост поради медийната цензура и заплахата от остракизъм и репресия. Съществуват отработени медийни процедури на публичен линч за грехове срещу либералния новоговор. Къде са борците за свобода на словото, питам се. На този фон Путин има всички шансове да се състои като глобален лидер на консервативната съпротива. Путин е уважаван на запад повече, отколкото предполагат. Възраждането на традиционалистките и националистическите движения означава преориентация към европейския културен корен и симптом на съпротцва срещу ексцесите на либерализма и паразитизма на брюкселската бюрокрация. Проблемът с имиграцията и суверенитета върху националните бюджети не е всичко. Става дума за културна съпротива. - Смятате ли, че Америка за тези 25 години от падането на комунизма загуби най-важното – този ореол на справедливост, на почтеност, който имаше (тогава, когато всички погледи на останалия свят бяха вперени в „САЩ като пазители на човешките ценности”) ? - Не мога да не се съглася с вас. Америка изгуби престиж на глобален ценностен страж, на гарант на човешките права. В сила е едно широко разпространено раздразнение от това, което се описва като арогантност и политика на двойно счетоводство. Студената почти мъртва физиономия на Нюланд, американския комисар по европейските въпроси, и нейното f*** EU изповяда напоследък нещо от скритата арогантност на американската дипломация. Цяла серия от огромни компромиси с етиката на политическото поведение и здравия смисъл силно подкопаха авторитета на тази свръхсила. Вземете войната в Ирак и бесенето на Саддам. Това, струва ми се, стига. Повечето, ако не всички военни кампании на САЩ, завършват с хаос. Принудителната модернизация на „племена и народи” изгражда образа на глобален жандарм и във фантазията – на психопатна свръх-Азова фигура, заета да обосновава морално садистичните си пориви. Обама коригира донякъде този образ, но моралният престиж е до голяма степен пропилян. Тъгата на американския консерватор е, че Америка проваля месианското си предназначение, това, което още през XIX век са нарекли manifest destiny – американска съдба, предначертание, дълг. Митът за провиденциалната американска роля, за американската нова земя и ново небе, който преселниците от Стара Европа трябва да създадат. Съгласно тази месианска идея, жива до Рейгън, американският народ е надарен със съдба, дълг и добродетел да бъде пример, еталон и мяра на преобразения свят. Американският империализъм, изводим от този мит, е специфично изкушение за агресивен износ на свобода, добродетел и разум. Неоконсервативният ентусиазъм на Буш-младши беше може би последната проява на този месиански експанзивен порив. Извън по-тривиалните мотиви на агресията, разбира се. Големите народи са месиански народи, заложници на въображение с планетарен мащаб. Ако месианският мотив не е в съзнанието, ще го открием в подсъзнанието, проявен в „лапсусите” на поведението и речта. Напоследък и Обама дори с неговия чаровно смътен произход говори за „американската изключителност” в рязък дисонанс с неговия либерален ироничен стил. Ето още един допълнителен отговор на вашия въпрос, защо Русия и нейният Путин са обект на такова голямо американско нетърпение. Защото се сблъскват месиански претенции, концепции за изключителност. Америка, територия на старозаветна библейска мечта, срещу византийската идея за Москва като „трети Рим”, автентично православно царство, последен рубеж срещу апокалиптичното нашествие на Антихриста. Америка е в упадък от гледна точка на нейната „изключителност”. Историкът и бивш кандидат-президент Патрик Бюканън написа книга със заглавие „Смъртта на Запада”. Информативно четиво. Америка има големи, трудно решими проблеми: външни врагове, демографска дестабилизация, културен упадък. Драмите на Брутния вътрешен продукт на този фон са вторичен въпрос. Европа има към Америка в най-добрия случай амбивалентно отношение. Извън Европа отношението е изчистено и не налага коментар. Съветската империя беше идеократична империя, диктатура на идеология, изключваща свободната съвест. За световната либерална общност съветската империя беше грандиозен скандал, империя на злото. Магическа власт на мъртвото слово, както казва Пастернак. Реакцията на съпротива беше бунт на духа срещу духа на тиранията. Америка беше освободител, Рейгън пророк. Неговият призив: „Господин Горбачов, срутете тази стена!”, е най-безспорното нещо, което това поколение е преживявало. Америка беше надежда. Сега е друго… - Случаят „Украйна” – удар срещу Русия или автентична проява на гражданското общество? - Мисля, че е казано почти всичко за тази история, ще кажа накратко какво ми се струва. Дълго подготвяна кампания като елемент от стратегията за дезинтеграция на Русия, парче по парче. Западна Украйна не иска, не бива и не може да съществува в обсега на Голяма Русия. Човекът от Западна Украйна има свято право да избяга от руския свят. Но украинците са заложници на американския геополитически интерес и ще пострадат. Има нещо трагично в украинския сюжет. Майдан е управлявана акция с ентусиазираното участие на местен седесариат и шпицкоманди. Към това, или по-точно преди това – пет милиарда поощрение от нарицателното Нюланд. Действащият политически елит прояви чудотворната глупост да забрани руския език на изток и да изкопае пропаст между двете украински части. Ако не са имали предварителен план да разполовят Украйна, разбира се. Твърдят, че Източна Украйна е манипулирана от Путин, което със сигурност е вярно, но само частично. Крим е по неизбежност руска територия, тя никога не е мислила себе си различно. Американската анексия на Крим е възможна само ако Путин е идиот, предател или и двете. Но Путин не е идиот, а патриот. Идиот е за Икономедия. Медийната обработка на украинската ситуация от СNN е безобразие. Същото като това на Канал 1 на руската телевизия. Съветски електронен поток. Украйна изглежда разтерзана от вътрешни страсти и цинично външно вмешателство. Украйна е олигархат, плячка на плутократи. Подозирам, че основният проблем на украинците не е нито Америка, нито Русия, а местните монструми. Те притежават страната и никой няма да им я отнеме, защото ще се разберат, с когото трябва. Източна Украйна има повече шансове да се справи с този проблем. Но после и там ще се настани широкодушният руски капитализъм и всичко ще си дойде на мястото. Украйна е тъжна приказка. - Как ви изглеждат българските либерали – политици, интелектуалци и пр.? - Не е ясно, доколко са свободни в качеството им на либерали. Имам чувството, че загубиха нещо от патоса на свободата и че ги владее патос на властта. Официалният български либерал е разядосан, че не владее положението. Струва му се несправедливо и затова е възмутен. Казва, че възмущението му има морален произход, но това не е сигурно. Прелестната седесарска бохема от 90-те старее, губи културно темпо и виси неудовлетворена. Началото беше многообещаващо за нея, но нататък положението й се усложни. В България управлява друга олигархия, тя владее положението и дърпа конците. Мисля, че в дълбочина проблемът е да бъде приютена, почетена и субсидирана. Това искаше и късно-социалистическият елит, това иска всеки български елит. В България елит означава привилегирован до властта. Не-привилегирован елит е вътрешно противоречие, обществен скандал и вина на властта. Моралната характеристика на властта, нейната приемливост или неприемливост, е в пряка зависимост от способността й да им угоди. Всичко извън червените боклуци е добро. Борисов не е червен боклук. С мафията срещу олигархията. С Борисов срещу Орешарски. Цяла серия от груби грешки на съзнанието. Това двойно морално счетоводство провали протестите и хвърли сянка на съмнение върху оценъчната способност на неговите идеолози. Като казвам, че един стандартен, красив и интелигентен български либерал изглежда несвободен, имам предвид тъкмо класово-партийния характер на неговата публична морална приповдигнатост. Щом спечелят властта с помощта на когото и да било, утихват. И става ясно. - Защо НПО организациите, които са всъщност едни скрити политически доктринери, финансирани от чужбина, имат самочувствието да определят дневния ред? (двама човека от едно НПО могат да се изправят срещу авторитета на председателя на Народното събрание, за когото са гласували например 1 милион души, и те оспорват неговия авторитет.) - Защото се преживяват като резидентура на световния хегемон, като културен авангард и колониално присъствие. Местният контекст е непълноценен и зависим, той трябва да бъде направляван. Правителственият дизайн е и тяхна отговорност. Редят правителства в задкулисието, без да им мигне окото. Това е работното им настроение. Тези организации възникват през 90- те като агенти на въздействие в „полуварварска” страна. Предназначението им е да мислят демокрацията и да сервират мислите си на инфантилното общество и на незрелите институции. Не може да им се отрече известен принос в изграждането на демократичната инфраструктура в началото на прехода. И левите, и десните работеха с присьдружни НПО организации. Но посредническата им роля пострада от развращаващото влияние на парите и от деградацията им до нещо подобно на котерии. формираха се параполитически общности, основани на персонални контакти, интереси, споделена история, трапези и прочее родово-приятелски меланж. Когато тези, условно казано, клики губят влияние, губят и търпение. Мрежата, в която се люлееха, изтънява и започва да се къса. Закъсват психически, изнервят се, застрашени от маргинализация и безпаричие. Това ги революционизира и в отделни случаи вбесява. Когато НПО се появят на площада разбунтувани, за да свалят или качват правителства, то е, защото се чувстват застрашени или защото се чувстват обнадеждени. Но и в двата случая са съзнателно или несъзнателно себични. Това не признават и никога няма да признаят поради изходната им предубеденост на идеен авангард, прогресивна цивилизоваща сила и, марксистки погледнато, на материално заинтересовани лица. Фундаменталният дефицит на НПО-човека е неговият „дефицит на иманентност”, както се изразява Александър Панарин, един изключителен руски мислител. Либералният елит от НПО не е от тук, а от там, много повече от там. Имат комплекс за родово превъзходство, фикция за знатен произход. Произхождат от голямото престижно семейство на референтната група – на лидерите на „златния милиард”. Това ги прави да изглеждат различни в неприятния смисъл на думата. А не обстоятелството, че Сорос е евреин. Нищо, че е евреин. - Как си обяснявате, че тези хора от НПО-тата са непрекъснато из медиите, каква е тази медийна свръхпредставителност? - Това е така по силата на разнообразни зависимости или просто по инерция. В отделни случаи по компетентност, която не може да се отрече. Силно представено е дясно- либералното крило на българската публичност, историческият антураж на СДС, традиционните сини. Но в това няма изненада. Лидерите на неправителствения сектор са по идея лидери на общественото мнение. Такава е функцита им по генерален замисъл. Повтарям, нищо не може да бъде разбрано от манталитета на българската либерална общност, ако не се разбере, че тези хора са „качество” по самочувствие, представители на по-добрата част от човечеството. Настоявам върху това, час- тично като тяхна защита. Те са, изкушавам се да употребя жаргонната дума „готини”. Агенти на българското Просвещение, сол на земята и светлина в мрака „в страна на смъртна сянка”. Техният патос е върховенство на закона, гражданска зрелост, пълнолетие на разума. Модерен патос. Те са прогресивни. В това се състои техният апостолат, квазирелигиозният характер на тяхната мисия. Как при това положение човек да устои на изкушението да се мисли прав във всички възможни отношения? За какво му е на него съмнението? И как да понесе проваления престиж, маргиналната позиция и загубата на властта? Иначе, отново на вашия конкретен въпрос. Напоследък са се хванали за гушите две медийни групировки и не могат да се пуснат. Имам идея да поделят някаква плячка, за да утихнат. Ще настъпи вечен мир, както се изразява Кант. - В криза ли е световният либерализъм? Разместиха ли се идейните схеми? - Либерализмът е маркер на Запада, негова същностна черта. Парадокс е, че тази обществена философия възниква с идеята за изтласкване на религията от публичната сфера след травматизма на религиозните войни, а свършва като господстващо вероизповедание с догматика, политкоректен език и закони срещу кощунството. Човекът не понася вакуум в религиозната сфера. Ранният либерализъм брани самоуважението на човека като свободно и разум- но същество с ненакърнимо достойнство, той е основан върху християнското етическо наследство. Упадъкът на религиозното въображение и загубата на културна памет редефинират свободата като каприз на желанието. Постмодерната свобода е опасен антропологически експеримент със саморазрушителни тенденции. Кончита Вурст не е анекдот, а икона, манифест на намеренията. Късният либерализъм подготвя ревизия на човека със смайващо темпо и радикализъм. Това е видимо и само тези, които не гледат, не виждат. Не е ясно какво ще представляваме в трансхуманистична перспектива. Пред прага сме на биотехнологична трансформация на съществото човек. Задава се свят на генетическо неравенство, на биотехнологически реализиран свръхчовек. Деспотия на банкери с усъвършенствани гени. Ако това е хумор, той е черен и много вероятен. Папа Йоан Павел Втори описа тази културна ситуация като „култура на смъртта”. Разграждат родовите идентичности на човека. Човекът е родова идентичност, човешки род. Мъжът и жената са род. Мъжки и женски род, а не трети род. Препоръчва се да мислим, че съществуват само индивиди в процедура на самоизобретяване. С подвижен и неустойчив пол, функция на индивидуално- то творческо въображение. Гендерната проблематика не е спор на любители на свободата с любители на иранията, на прогреса с реакцията, а борба за човешкия образ. Тялото на човека е обект на инвенции, на суицидална автоеротика. Значение за интерпретацията на културния статус в динамика имат не официалната брюкселска идеология, а авангардните жестове на екстравагантните малцинства. Впрочем вчерашните малцинства днес са законодатели, но не само на вкуса, а и в най-строгия наказателен смисъл на думата. Благоразумно е реалностите да се мислят в движение, а не в застой. Светът се променя с голямо ускорение. Ще избегна думата апокалиптично по политкоректни съображения. Не ми се ще да скандализирам стражите на политкоректния оптимизъм. Третият по степен риск на съвременния свят според Римския клуб е това, което в психоаналитичния речник се нарича denial – отхвърляне на реалността с превръзка на очите. На територията на Запада се води дебат, но шансовете на критичните гласове не са големи. В публичното пространство функционира автоматизъм на цензурата и автоцензурата. Бунтуват се традиционалистките общности, изтъняващата традиция на Запада. Но културната война се води неравностойно. България е незряла за такъв дебат, българите нямат такъв проблем. България решава въпросите на икономическия стандарт. Западът за нас е жизнен стандарт, а не културен проблем. - Провали ли се българската десница изобщо? При положение че има поне милион избиратели „некомунисти”, защо не припознават „онези десни” като свои? - Не съм сигурен, че думата провал е уместна, натрапва ми се думата недоразумение. Българската десница възникна по историческа ирония като антикомунизъм след неговото рухване. Ние нямаме дисидентска история. Имаме горяни, но нямаме дисиденти като специфично културно, предимно градско явление. Единици са хората на антикомунистическата съпротива. Българският антикомунистически елит е съставен основно от пасивно адаптирани към бившия режим и от откровени колаборационисти. Някои се опитаха да сътворят легенда за българското дисидентство със собствено включване, но това не е нищо друго освен един нарцистично мотивиран градски фолклор. Предназначението на българската десница беше да извърши неизбежните реформи под супервизията на МВф. Свършиха, каквото можаха, раздържавиха собствеността. Извършиха приватизацията ловко с творческа дързост и балкански финес. Сега са на сцената с изчерпан исторически мандат и късна криза на идентитета. Десницата е деидеологизирана, тя не знае какво да мисли, какво да говори и как да се разграничи от левицата, за да не стане някакво смесване. По въпросите на управлението опасно конвергират, мислят приблизително еднакво. На път са да изоставят неолибералната пазарна догматика като вредна за глобалното икономическо здраве. Никой не вярва в „невидимата ръка” на Адам Смит и в спонтанния пазарен порядък. Десницата остана без опорни точки. Остава Путин с неговата Евразия като стратегически резерв на паранойни страхове и предизборна възбуда. Но всичко това ги прави да изглеждат проблематични от гледна точка на здравия разум и бих добавил, на добрия вкус. Българската десница има слабо въображение за реалностите и няма сили да се бори. В Европа се задава вълна от националистически и сецесионистки настроения. Расте броят на недоволните от неефективния, отвлечено бюрократичен, квазимасонски стил на Европейската комисия. Стандартният либерал е плашлив и привижда в тази вълна, както споменах, протофашистка тенденция. Споменават Ваймарската република и т.н. Такъв риск има и той не е за подценяване, но неговата неутрализация трябва да започне с реформа в Брюксел, а не с развяване на плашила и лепене на етикети, фашист и популист нямат никаква информативна стойност в политкоректния либерален жаргон. Наричат фашист, когото си поискат. Слабото възхищение от Кончита Вурст е вече някак подозрително. Българската десница не може да поеме дясно-консервативен дебат, защото е безхарактерна и конюнктурна. Проблематиката е прехвърлена на „Атака”. Десницата на Кунева-Кънев не става за нищо. Тези хора са ефемерни, алафранга. Това, което се нарича ГЕРБ в лицето на неговия лидер, има повече субстанция и някаква характерна за бодрите българи разпасана виталност. Те са от контекста. Не са никаква десница, но са от долу и от улицата, а не от Брюксел. Фактът, че Борисов не може да обели чужда дума, а стои до Ромпой като загадъчен балкански сфинкс, хвърля футболните фенове в екстаз. Дясната ориентация предполага дълбоко, деидеологизирано, свободно и мъдро знание на българската реалност. Дясно означава несимулирана, честна и безкористна грижа за спасение на страната. Патриотизъм без фалшив патос и принципна солидарност на всички обществени сили. Десницата трябва да се върне от Брюксел в София. Но тези десни няма да се върнат, те гледат да заминат. - Лявото по принцип е „проект за бъдещето, идея за промяна”. Защо го няма това в българската левица? - Лявото е недоверие към всяка власт и чувство за слабия. Левият човек е на страната на слабия. Това импонира. Левият човек е готов да разрита всяка йерархия, защото му се струва камуфлаж на някаква несправедливост. Във всяка лява душа дреме анархист и бохем – художник или литератор. Левият човек е литератор, ако щете, фантазьор. И понеже става дума за идеал, става дума и за нещо като измислица. Думите на идеала и думите на реалността не съвпадат. Горко на реалността, следователно. В лявото има вкус към бунта и кощунството. В традицията се говори за „пътя на лявата ръка” като път на трансгресията и метафизическия бунт. Лявото има гностически произход, то е ерес по генезис. От друга страна, лявото има библейски корен от старозаветните пророци, от патоса на пророческата грижа „за вдовицата и сирачето”. Това усложнява ду- ховната оценка на левия тип. Природата на левия импулс се разгадава лесно при пасионарните леви. При поетите на левия идеал. Конспиративните са опасни. Взривяването на храма „Св. Неделя” не е извършено от външни на партията хора независимо от ретроспективната им партийна изолация. Това са бесовете на лявото несъзнавано, явено на бял свят. Това са техни бесове, а не на някой друг. Ще трябва да можем да се срещнем не само с нашите ангели, но и с нашите демони. Няма какво да се лъжем, комунизмът като реализация на историческото ляво беше немислим без предоставените му от злото услуги. Революционното кръвоизлияние е лява процедура. Излищно е да се отрича вкусът на старите комунисти към насилието и неговото идеологическо оправдание като легитимен инструмент на класова борба. Сталинската държава е чудовищна лява конструкция, одържавен ляв блян и масови чистки. Еротика на екстатични самобичувания и самопризнания. За Тойнби комунизмът е последната голяма християнска ерес. Комунизмът в качеството му на генерично ляво може да бъде разбран в дълбочина само ако е изтълкуван в термините на политическата теология. Комунизмът е сакрална система с богове, светци, литургика. фанатична атеистическа вяра, шериат. Казвам това, за да припомня накратко духовната генеалогия на ядреното ляво, приютено от Българската социалистическа партия след 1989 г. Тази партия не се разпада, защото вярата на вярващите удържа нейното единство. И остатъчният страх, комплексът за вина. А лошото на чувството за вина е, че има основания. Самопознанието върви по стъпките на това чувство. Би трябвало лявото да се еманципира от своята история, но това е трудно колкото депрограмиране от секта. Това няма да стане в срока на това поколение. БСП е в максимален, простете за израза, в онтологичен смисъл – минало. Без своето минало БСП е спомен. БСП и ДПС са екзистенциално сериозни партии, останалите са подробности от пейзажа, наемници на времето. Новите леви ще трябва да имат куража на ясното самоопределение. Ще трябва да знаят кои са, какво искат и ще трябва да могат да го кажат. Ще трябва да могат да съобщят какво мислят за насилието, така че всички да ги разберем. А това без ясна и недвусмислена оценка на българската лява история не може да се случи. Някой би казал, че подобен разговор е вреден регрес към стари дебати. Не мисля. Лявото е духовно валидна човешка позиция в несъвършения социален свят, в нашата обща грехопаднала история. Левият импулс до голяма степен определя динамиката на обществените отношения, дебитът на надежда е реформаторска страст. Но при духовен контрол, култивирана воля и ясно мислене. Мащаб на оценката е нужен. - Как ще коментирате разгромяващия удар, който БСП получи на евроизборите? - БСП понесе голяма, унизителна загуба. Същата участ сполетя и европейските социалисти, на които Сергей Станишев е лидер. Станишев преживя две загуби, но се бави да поеме отговорност. Станишев е комбинация на политически старец с вечно ученичество. В него има нещо от дилетанта, от детето с ограничена отговорност. Строго погледнато, лидерът на БСП е рецидивист на изборните загуби, които преживява невъзмутимо, със завидна техника на самооправдание- то. В това отношение напомня Костов. Станишев не е ляв, а либерал. Това е неговият секрет. С Радан Кьнев са взаимозаменяеми при условието на лека козметична корекция. Чарът на Станишев за българските леви беше изводим от родовата му история, той е миналото, превърнало се в дете и после пораснало на партийния връх, като икона на свързаните времена. Другарят Станишев беше обещание за вечна лява младост и алиби в либерални времена. Това обещание е вече политически сенилно и политически напълно импотентно. Станишев няма лява страст, той не е ляв лидер, той е отгледан европейски конформист. Българската левица се нуждае от лидер с несимулирана привързаност към лявата кауза. В Европа се сблъскват конформистки и неконформистки вот, партиите на европейското статукво губят влияние. Което означава криза на европейския федерализъм и в определена степен на европейския либерализъм. Вотът за радикално леви и десни партии заедно с мощния националистически вот оспорват отвлечено-себичния характер на брюкселската бюрокрация, като въплъщение на “европейската идея” в нейното сегашно състояние. Европа има потребност да преоткрие себе си в традицията, отечествата и ясните социални каузи. В криза е системата на отвлеченото европейско гражданство и отчуждените суверенитети. В криза е постмодерният политически либерализъм. В България левицата е преходна руина. Редно е да бъде преучредена, ако ще мислят радикално, но едва ли ще намерят сили. Десницата е напълно импотентна и анахронична, ентусиазирана рецитаторка на европейските клишета и фантомната източна опасност. Жълтите павета са в еуфория от един евродепутат. Борисов и неговото алтерего Бареков с тяхното свръхчовешко политическо нахалство и уличен стил изглеждат безалтернативни на сцената на културно тежко увредената ни територия. Изглежда, засега това е всичко… http://www.5corners.eu/2014/07/drugo/

айде айде, Йончев, просто мисията ти е неразумните юроди да му оставят кокалите и смехотворните писания на мира, така че спомагаш за успокоението на грешната му душа

по повод на статиите в БГ Наука, посветени на пластичните корекции - един спецпоздрав:

ми за мъртвите или добро или нищо

Пари от камъни Бетонният туризъм неизбежно губи посетители. Явно дочакахме това да се прояви по отстъпките в курортите, за да се сетим, че плажовете и планините все някога отесняват, а нe се разтягат като дъвки и не набъбват като тесто за понички. Затова решихме да доим камъните. Постепенно всякакви археологически обекти се отървават от бурените на забравата, за да станат касички за билетчета и декор за фалшиви усмивки. Различни оценки, включително на Министерството на културата, показват, че културно-историческият туризъм има потенциал да осигурява 25 на сто от приходите в сектора, вместо сегашните 11 на сто, а МИЕТ отбеляза, че именно той има най-голям потенциал за развитие. Така де, щом гърци, турци и италианци са усвоили тази способност до съвършенство, защо и ние да не го правим - печеленето. Дори ако трябва да пробием дупки в скалния град-светилище Перперикон, за да провесим въжени мостове и дървени рампи за комфортно преминаване - и после да ги махнем, докато вездесъщите археолози и историци на републиката се карат помежду си или с някой министър. Всички са единодушни в едно.. Където копнеш - излиза нещо Оказа се, че времената на монументални реставрации по маниера на Велики Преслав и Царевец във Велико Търново не са приключили. Пикът на това явление беше по времето на ГЕРБ, когато в областта на културата властваше принципа „Око да види, ръка да пипне". Тогава археолозите копаеха плочки с калорифери и ватенки насред зимата, за да не се бави строителството на магистрала „Струма", строежът на метрото показа що находки има под Ларгото в София, а Божидар Димитров успя да намери хем няколко вампира, хем мощи на Йоан Кръстител. Съблазнителният финансов ресурс от европейските фондове и лесната печалба за държавата, съчетани с грандоманията по историческото величие, доведе до нещо като тотална гаражна разпродажба на културно-историческото ни богатство. Не като цел, а като средство. Взимаш нужното, преправяш тук-там, слагаш едно гише и си готов. И сега институциите не се съобразяват много-много с международните конвенции за максимално запазване на автентичния вид и дух на археологическите обекти и използването на естествени материали, които иначе България е подписала. Практиката е съвсем противоположна - „реставрация до керемида" или поне до „ръба на предела", само вижте крепостта „Кракра" в Перник, Цари Мали Град, Яйлата, Небет тепе в Пловдив. Какво тук значат някакви си история или природа пред парите, наистина? Особено за тези клети хорица с ниви в защитени зони или запустели старинни къщи - паметници на културата, и искат да ги продадат, за да си „оправят бързо живота" - и техния, и на децата. Само си спомнете за жителите на Стария Несебър, които искаха да са вън от защитения списък на ЮНЕСКО, за да вдигнат на къщите си още няколко етажа - мравуняци на туристи. Или за хората от Банско, които вярват, че Пирин е Алпите и че могат с печалбите от един сезон да карат цяла година. Не може да им се сърдим, след като държавата не дава признаци да мисли по-различно. А би трябвало Затова обществените обсъждания по тези иначе важни проекти са като апокрифни завери, архитекти и реставратори чертаят поне два пъти, разни хора от време на време протестират, а накрая може да се получи нещо съвсем различно, ако никой не контролира фирмите-изпълнители. Като строителите на византийската казарма в резервата „Яйлата", които уж нямаше да влизат там с камиони, а щели да пренасят белите тухлени блокове от ръка на ръка, поне по уверенията на кмета Цонко Цонев. Истината е, че общините не могат да вършат по свое усмотрение нищо върху природните забележителности и културните паметници, без да имат разрешение от държавата. Едва ли е нужно да напомняме застрояването на Странджа и НАТУРА 2000, прокарано в Общия устройствен план на Царево, но без актуална екологична оценка, което бе позиция не на кой да е, а на Министерството на околната среда и водите. Ако следите внимателно сайта на Министерството на културата, ще видите какви са успехите в опазването на културно-историческото наследство - тук-таме заловени пратки с монети, пресечен канал на контрабанда за антични предмети, върнати ценности от чужбина и показни изложби. Никой обаче не реагира на съмненията, че се изнасят чували с антични монети от разкопките при Лъвов мост, а проектът за Яйлата потърси спасение от Европейската комисия. Всичко това са сложни проекти, които минават поне през няколко институции и подписа, а осъществяването им говори или за невежество, или за някакви други интереси. Независимо от причината, фактът е безмилостен - обезличаване на богатството, с което се гордеем. И на все повече хора започна да им писва За първи път туристически, културни и екологични организации излязоха с общ меморандум за опазване на културно-историческото наследството и природата на България (виж в дясно). Това безпрецедентно обединение, макар и закъсняло с 15 години, има амбициозна цел - да изработи законови поправки, които да въведат ред в целия хаос. Организациите са единодушни, че това може да стане като се спазват законите, правилата и стандартите за реставрация, отпуска се финансиране по критерии, създаде се регистър на туристически обекти с план за тяхното управление и най-вече - защита и запазване на тяхната автентичност. Изглежда просто, но не е. Става дума за промяна в мисленето. http://www.webcafe.bg/id_1577879286/slide_1_Pari_ot_kamani

наш админ върху 'римски мост' в Албания:

Или ако бъдем по-точни, еволюцията е резултат от външни /физикохимичния/ и вътрешни /биологични/ въздействия.

Пичове, прочетете малко стереохимия, пък после пишете. Иначе оптичните изомери имат различни свойства, а оттам и различна биологична активност, така че изобщо не подценявайте пространствената конфигурация не само на 'леките', но и на 'тежките' молекули. И се придържайте към темата, ако можете.

https://www.youtube.com/watch?v=afZ6pDRPV5o#t=60

Meet The World’s Oldest Bottle of Wine The Pfalz Historical Museum in Germany houses this ancient bottle of wine. This beauty is believed to be the oldest bottle of wine in the world. It was unearthed in 1867 when individuals were excavating a grave of a Roman nobleman and noblewoman who were buried near (what is now) the German city of Speyer. Amazingly, the drink dates back to approximately 325 CE, making the bottle some 1,680 years old. That’s a staggering 613,000 days. The bottle shown here was just one of several bottles that were located in the sarcophagus (16 in all); however, this was the only bottle that was still intact. It is a 1.5-litre (51 US fl oz) vessel, which was meant to accompany the couple on their journey into the afterlife. Individuals often say that fine wines age well; however, if the saying is true, either this wine is not “fine” or the saying does not apply to bottles that are nearly two millennia old. Scientific analyses have revealed that part of the liquid that is contained in the bottle was once wine, but emphasis should be placed on the once. In ancient times, individuals often poured olive oil into bottles of wine in an attempt to seal the drink from outside air and, thus, preserve the wine. This may have worked for some years, but the method cannot stand against centuries of aging. Consequently, in its present state, the bottle houses the residue of a clear liquid that is (sadly) no longer alcohol. It has lost all of its ethanol content. Above this liquid, filling nearly two thirds of the bottle, there is a a firm rosin-like mixture. Ultimately, researchers claims that the olive oil is what allowed the wine to survive to the present day. Because the oil was so thick in this bottle, it managed to save the tiny amount of liquid that we see left today. Moreover, 1,650-year-old bottle was able to make it this far partially because it was sealed with wax, as opposed to a modern cork, which would have rotted long ago. The fact that the glass did not break is a bit surprising, as Roman glass is not known for its tenacity. Researchers believe that the bottle was produced in the area surrounding (what is now) modern Germany sometime during 4th century BCE (it has been dated to 325 and 350 CE). Unsurprisingly, it has had quite a history. After its burial with the Roman nobleman, and its subsequent discovery in the mid 1800s, the bottle traveled about and was even analyzed by the Kaiser’s chemists during the First World War. This vintage 352 CE vintage has been on display at the Pfalz Historical Museum for more than a century, and for quite some time, scientists have been debating whether they should crack open the bottle. However, the museum’s wine department curator, Ludger Tekampe, stated that the contents would likely not survive the ordeal as a result of the extreme age. In his statement, he asserted, “We are not sure whether or not it could stand the shock to the air. It is still liquid and there are some who believe it should be subjected to new scientific analysis, but we are not sure. I have personally held the bottle twice in my hand during renovations. That was an amazing feeling.” At present time, the bottle remains unopened and on display. Considering that it has been around for so long, there is no rush to reach a decision, as it is unlikely to undergo a dramatic shift in a short time. Indeed, Tekampe states that the bottle’s contents have not altered for the last 25 years. Wine professor Monika Christmann said: “Micro-biologically it is probably not spoiled, but [as you can tell based on its appearance] it would not bring joy to the palate.” http://www.fromquarkstoquasars.com/meet-the-worlds-oldest-bottle-of-wine/

да попитам тогава какви са тези митични няколкохилядолетни записи, че и гърци в новия свят, м

Най-вероятно античните автори са вкарали една 0 повече, което се дължи по-скоро на неправилно преписване, отколкото на хипербола. Иначе ако приемем по-реалистичното 900 години, периодът през който е съществувала хипотетичната Атлантида идеално съвпада със залеза на минойската цивилизация и вулканичният катаклизъм на о-в Тера. Тогава вече имаме и елини, а и Атина съществува като град. Иначе историята за Атлантида е не повече от ... красива приказка, използвана от Платон в диалозите му, така че не трябва да я приемаме буквално.

Я – малоросс, этим горжусь! «Украина – тоже Россия». С.Н. Сидоренк Начну с того, что в 1919 году начальник штаба Восточного фронта генерал Гофман говорил: «В действительности Украина – это дело моих рук, а вовсе не плод сознательной воли русского народа. Я создал Украину…» Кто же хочет подробно разобраться в феномене «украинского» отщепенства, давайте узнаем – кто такие «малороссы». «Украинцам», особенно «оранжевым» и «свидомым», почему-то не нравится слово «малоросс». Не нравится и слово «Малороссия». Обуреваемые свирепой злобой ко всему «москальскому» эти люди совершенно не знают ни подлинной истории своего народа, ни происхождение слов «малоросс», «Малороссия», «Украина». А ведь эти слова придуманы вовсе не москалями, а жителями Руси. Этим словом широко пользуется Богдан Хмельницкий в своем Белоцерковном Универсале в 1648 году. «Кому из вас любима целость отчизны вашей Окраины Малороссийской…» В письме Запорожской Сечи к Богдану Хмельницкому, написанном в январе 1654 года, находим следующие строки: «А замысел ваш добь удаться и буде, а всемъ народамъ малороссийскимъ по обеимь сторонамь Днепра будучимъ, под протекцию монарха Российского, заслушны быть признаем, яку наилучший пользе отчизне Малороссийской». Если термин русские впервые письменно упоминается в ноябре 1053 года Илларионом Киевским – первым русским митрополитом, автором знаменитого «Слова о Законе и Благодати», то термин Малая Русь, Малороссия возник в 1335 году, когда Московское Княжество было под татарским игом. Малороссиею назвал княжество Галицкое и Волынское князь Юрий Второй. И Юрий Второй назвал себя «князем всея Малая Россия». «Москали» к названию «Малороссия» не имеют никакого отношения. Но все жители до начала ХХ века – и Малой Руси, как и Большой, - одинаково считали себя русскими. «Слава Богу, что мы русские» - эти слова сказал Н. Гоголь. Ничего, конечно, обидного в названии «Малая Русь» нет. Малыми – в истории назывались страны, откуда выходил народ – его национальная колыбель. Великими – центр территориального завершения государственной консолидации, достигшие особенно пышного расцвета, богатства и могущества. Отсюда – Малая Греция (Афины) и Великая Греция (Эллада), великая Италия (после Рима), Малая Россия (Киев) и Великая Россия (Москва). Имя «Малороссия» не содержит в себе ничего обидного или позорного для обитателей юга России. Малороссией называется колыбель русского народа; недаром Киев – «мать городов русских», отсюда «пошла быть Русская Земля». Имя «малоросса», если вообще можно говорить о предпочтении, является более почётным, чем «великоросс», ибо оно означает дословно: малоросс – первый русский, самый древний в своем генеалогическом корне. Наименование нашего народа – Русь известно с глубочайшей древности… «Мы – единый русский народ!» Украина обозначает не что иное, как окраину, окраинные земли государства. Кто хоть немного знаком с историей, с документами, написанными в то время, когда о «самостийных» сепаратистах слыхом не было слышно, когда ни о каком «украинском народе» ни один человек не слыхал, тот знает, что в старинных бумагах часто употребляются выражения: Рязанская Украина, Сибирская Украина, Воронежская Украина. В старинной песне сибирских землепроходцев, сложенной во времена, когда Ерофей Хабаров ходил на Амур, поется: «Как во Сибирской во Украине Да во Даурской стороне…» Из песни, как известно, особенно старинной, слов не выкинешь. Для сегодняшних сепаратистов напомню, что в то время никаких украинцев в Даурии не жило. А Сибирская Украина означала окраинную Сибирскую землю. Малороссов, подъелдыкивая врагам России, конечно можно называть украинцами. И Киев, в случае удачи, сепаратисты могут переименовать в Мазепинск, Петлюровск, Бандеровск. Но от этого Киев не перестанет быть матерью городов русских. Малороссия есть древнее первоначальное название части России. И отказываться нам, малороссам, от исторического имени своей Родины нет никакого смысла. Сепаратисты же могут называть себя как угодно. Он, баба Параска, поматюкалась несколько дней на Майдане за доллары, и на тебе – революционерка с орденом. Да, я - малоросс. Я - первый, самый древний русский. Может быть, мой предок во время Игоря прибил свой щит на вратах Царьграда. С какой стати я буду менять истинное имя своих предков на новое, которое выдумали основатели сепаратизма, и навязывают нам сегодня окатоличенные и ополяченные «оранжевые галичане». С какой стати я буду считать москалей врагами, московскую культуру враждебной, когда вся русская культура ручейком вытекла из древней Киевской Академии. Не для того мои предки складывали свои головы в боях с турками, татарами и поляками, погибали на каторжных галерах, в подземельях польских замков, не для того они дрались под Полтавой на стороне Петра, сражались на Бородинском поле в Полтавском полку Паскевича, чтобы потомки их отказались от всего национального наследства своих предков. Во имя чего это делать? Во имя того, чтобы стать паном в бутафорской Украине, игрушкой враждебных России политических сил? Я стою на том, что Малороссия - древняя прародина великой России, всегда обливалась кровью в объятиях сепаратистов, несших ей руину. Я всегда хочу быть сыном свободной великой страны, а не маленькой сепаратистской конюшни. Мне противны оранжевые агенты иностранных разведок, ставшие «владой» государства, не зависящего от «москалей», но зависящего от иностранцев. Желают ли малороссы жить в оккупации, быть игрушкой в руках чуждых нам по религии и культуре «панов-министров» и «панов-магистров», находящихся на содержании иностранных разведок. Что же касается типов оккупации, предоставлю слово современному писателю С. Сидоренко. «Тот оккупационный режим, который правит теперь Украиной, кардинально отличается от всех прежних захватчиков, нашествия которых довелось пережить малороссийскому народу за долгую его историю. У всех прежних были к нам в основном материальные притязания. Монголо-татары, например, довольствовались тем, что получали с нас дань. И даже поляки, в чьём подчинении долгое время находилась Малая и Белая Русь, - хотя и пытались нас окатоличить, насадить у нас унию, однако воспринимали наш народ как холопов, как человеческий материал, не хотели даже марать о нас руки – и поручали нас евреям, которые методично цедили с нас соки, зарабатывая на свои головы будущие «неприятности»… И немцы, когда они посещали нас или только к нам собирались, - хотя и поддерживали всякого рода гибельные для нас идеологические проекты – и Ленина, и Грушевского с Петлюрой, и Скоропадского, и Бандеру… - на самом деле больше интересовались вещами глубоко прозаическими: хлебом, салом, углем, рабсилой… И правившая у нас в ХХ-м веке Компартия – при всех духовных потерях, которые мы понесли за семьдесят лет ее правления, – делала упор, в основном, на перераспределение собственности… Да и стоящий уже у нас у порога козлобородый Дядюшка Сэм, держащий в руке увесистый калькулятор и бьющий от нетерпения копытом, - интересуется в первую очередь тем, что способен пересчитать его калькулятор. А вот для тех, кто уселся на нашу шею в 1991-м году и основательно на ней закрепились в конце 2004-го года – главное: переделать нас духовно, вытравить из нас русскую душу, изменить духовный облик края, где зародилась великая культура, давшая миру Пушкина, Гоголя, Достоевского… Эти пришли по нашу русскую душу…» Потому вслед за А. Царинным я утверждаю сегодня, что политические украинцы – это особый вид людей. Родившись русским, украинец не чувствует себя русским, отрицает в самом себе свою «русскость» и злобно ненавидит все русское. Он согласен, чтобы его называли кафром, готтентотом – кем угодно, но только не русским. Слова Русь, русский, Россия – действуют на него, как красный платок на быка. Но особенно раздражают «украинца» старинные, предковские названия: Малая Русь, Малороссия, малорусский, малороссийский… Пришло время понять тот парадокс, почему мы, русские, ненавидим свою «русскость» как что-то чуждое, подъелдыкивая оранжевым амбициям «профессиональных украинцев»? ___________________ Николай ЯРЁМЕНКО - председатель Полтавского отделения Союза русских журналистов и литераторов. http://odnarodyna.com.ua/content/ya-maloross-etim-gorzhus

еволюцията си тече, ама явно нема кой да я види.

тя нишата вече е заета, така че малко трудно ще еволюират точно до човекообразни.

Нова инсекта от Азия: World's Largest Aquatic Insect Discovered Millions of species of animals and plants have yet to be identified by science, and thousands are described every year. Not many however, are as spectacular as this little critter. The latest arrival is a Megaloptera (appropriately enough meaning large wing) found in Sichuan, China. Information of the new species is sparse, at least in the English-language press. Indeed so far it appears to even lack an official name, but we do have some good photos showing off its 21cm wingspan. As Scientific American reveals, there are plenty of species that can make a case to be the world's largest insect, depending on whether you categorize by weight, length of wingspan, and this example can't touch any of them. It can however, claim to be the largest insect with a largely aquatic lifestyle. We know that the other species of Megaloptera spend most of their lives as larvae in water, only leaving when they pupate in damp soil or logs. Their adult lifespans are short and mostly taken up with mating. Despite the huge mandibles on this new arrival, Megaloptera usually don't feed much as adults – the mandibles are both a method for males to show off to females, and to keep hold of them once they've attracted one. Megaloptera in general are poorly studied because of their short adult life, and their tolerance as larvae for muddy waters where humans seldom go. Such reticence may be further enhanced by the chance of meeting one of these, although Megaloptera are not harmful to humans, at least as adults – that whole not eating thing. Nevertheless, it is known that they have the smallest differences between their larval and adult form of any insects to undergo complete metamorphosis. Read more at http://www.iflscience.com/plants-and-animals/worlds-largest-aquatic-insect-discovered#xhRDLMLdJGJJQaIZ.99

за съжаление такова е отношението към старините у нас. Строители унищожиха храм, вместо да го ремонтират Църквата "Св. Успение Богородично" в шуменското село Черни връх е превърната в тъжна руина от ... строители, които трябвало да я ремонтират. Вместо да бъде възстановена със спечелени средства от ДФ "Земеделие" /общо 630 000 лв. за три църкви - б.а./, е премахната оградата, свален е покривът, а иконостасът е под открито небе цяла зима. Майсторлъкът стартирал през ноември миналата година, а до сега местните хора преброили не повече от двайсетина дни работа на дузина работници. Иначе, според информационната табела, ремонтът стартирал на 21 ноември миналата година и трябвало да приключи за 8 месеца, които изтекоха в понеделник, 21 юли. Селяните с ужас потърсиха адвокат и медии за помощ, след като видели, че строителите си прибират скелето. "Край! Останахме без църква! Няма къде да запалим една свещ. Ние си имахме храм, докато те се появят. По-добре да бяхме събирали пари, както направихме през 1996 г. и да го ремонтираме, отколкото те да вандалстват", обясняват една през друга пенсионерките Станка /78 г./ и Мария /65 г./. В началото хората се радвали, че някой се е сетил за български храм. Прибрали иконите в кметството и зачакали с надежда. Случилото се с храма обаче е ужасяващо. "Тази църква имаше нужда от ремонт, а не от събаряне. Имам чувството, че действията са с цел унищожаване. Иконостасът беше здрав и запазен... Много е тъжно!", негодува иконописецът доц.Валентин Кулев, който е от селото и в понеделник с ужас откри парчета от резбования иконостас и цяла икона да са валят сред тухлите. Кметският наместник Йорданка Михайлова също обяснява, че обектът вече трябвало да се открива. Чула, че проблемите дошли заради спор между банка и изпълнители. Случаят бил отнесен до адвокат Даниела Русева и тя внесла жалба в Районната прокуратура-Велики Преслав за изясняване на фактите и при законен повод за образуване на наказателно производство. В тъжбата се казва, че по договор изпълнител е фирма "Ню дженерейшън груп" ДЗЗД, която наела подизпълнител "Гранд Билдинг груп" ООД. Двете фирми са регистрирани на един адрес в Шумен, където всъщност ползват услугите на обща счетоводна кантора. Съвпадат и имената на представляващите и управляващите двете дружества. Общата им счетоводна кантора е ЕТ "Катя Димитрова-НИК". В понеделник Димитрова каза, че собствениците на фирмите били в чужбина до края на август и отказа да дава повече информация за дружествата. Телефонът, изписан на информационната табела за строеж, е с ограничени входящи повиквания. От другия телефон, фигуриращ във фирменото досие, се обяснява, че операторът ще предаде за обаждането. Има данни, че парите за ремонтните работи са били отпуснати, но не са вложени, а адвокат Даниела Русева настоява да се изясни кой ги е усвоил и не е свършил работа. Храмовете в селата Янково и Кълново също са засегнати от скандала. Повече яснота по казуса пред "Труд" внесе Варненско-преславският митрополит Йоан, който призна, че "има грандиозно неизпълнение". Според него до месец случаят трябва да бъде решен, защото е провел трудна среща с всички изпълнители. Митрополията е замесена в казус, който новият владика е наследил и научил за него преди месец. Касае се за ремонти на храмове в цели 6 села, едно от които е Черни връх. По думите му е имало некоректност от определени фирми, консултантската фирма е потърсила трета фирма и е сключила договори с нея. Но това е станало без знанието на митрополията и е нарушение. Владиката потвърди, че "определени средства са били дадени". Според него е възможно случаят със скандалното строителство да се разреши с прекратяване на настоящия договор и подписване на нови, с които окончателно да стане ясно коя фирма кой храм ще завършва, а каквито пари са изтеглени от банкови сметки да се възстановят. За всичко задължително ще бъде уведомен ДФ "Земеделие", защото е нужно неговото одобрение. "С коректност, без скрити сделки и задкулисие трябва да се решат нещата", каза митрополитът. Отец Атанас, председател на църковното настоятелство на църквата в с.Черни връх, каза, че причината да се стигне до тук е "вътрешен проблем". Ако трябва строителят ще се смени, но църквата ще бъде с възстановена ограда, нов покрив, подменени електрическа и ВиК-инсталация, сигурен е отецът.

Трудно ли создать нацию? На бумаге — легко Как бы ни накачивали американцы японские ваффен-СС, как бы ни нагнетали массовый психоз по поводу «северных территорий», все это было и остается третьестепенным театром военных действий против России. Где же проходит основной фронт противостояния между русской и североатлантической цивилизациями? Где наносится главный удар? Стратегическое значение придается разрыву русского народа на два враждующих лагеря — москалей и украинцев. Возрождение рухнувшей Советской империи до сих пор возможно, но ключ к нему даёт только воссоединение России и Украины. В этом случае объединение с Белоруссией и Молдавией происходит автоматически. С Казахстаном дело обстоит сложнее, но принципиальной неразрешимости я здесь не вижу. Что касается Закавказья и Средней Азии, то они самым естественным образом оказываются в сфере влияния возродившейся империи, и стремлением народов этих стран будет скорейшая экономическая и культурно-политическая интеграция в новый евразийский союз. Лишь Прибалтику следует воспринимать, как отломленный ломоть, но жалеть о ее утрате стоит не больше, чем о разводе с финнами и поляками в 1917 г. Возрождение империи, создание экономически самодостаточной державы позволит избежать падения в пропасть, в которую мы сейчас катимся, но первым шагом в этом направлении должна стать консолидация русского народа. Кто-то может удивиться: а разве русские и украинцы — один народ? Да, до 1992 г. он именовался советским народом, ранее — русским. До XX в. украинского народа не существовало. Этноним «украинец» появился лишь в XIX столетии, а официально принят в качестве названия этноса в 20-е годы прошлого века, с момента создания Украинской Советской Социалистической республики. Тогда же начал ударными темпами создаваться и внедряться литературный, то есть унифицированный письменный украинский язык. Основной удар с целью деформации исторического сознания историки сегодня наносят не по РФ, а по Украине. Масштаб задач перед ними стоит поистине титанический — убедить массы, в том, что: — украинцы — народ отдельный от русского не только в культурно-языковом, но и в расовом отношении (украинцы принадлежат к европеоидной расе, а русские — монголоидной); — украинцы — народ гораздо древнее русского; — русские — извечный враг украинского народа (русские в составе монголо-татарских полчищ уничтожили Киевскую Украину, а потом в течение столетий не давали возродиться украинской державности; — украинский язык не имеет ничего общего с русским, наоборот, это русские переняли у украинцев вместе с христианством азбуку и литературный язык, и только потому русский язык несколько похож на «украиньску мову»; — другая причина схожести русского и украинского языка заключается в трехсотлетней насильственной русификации, которой подвергалась Украина в период москальского ига (поэтому современную мову надо очистить от русизмов и вернуть ей первозданный облик). Кстати, если кто не в курсе, то Русь — это древнее название украинского государства и украинцев, нагло украденное москалями вместе с языком, который они, преизрядно испоганив, назвали русским. Как можно украсть самоназвание народа, я даже не могу представить. Совсем уж невозможно понять, как народ мог столетия существовать без имени и как в качестве самоназвания он принял прозвище, придуманное иностранцами. Удревнение собственной истории — дело самое заурядное. Трудно найти народ, который не выводил бы свой корень от Адама и Евы или, на худой конец, от потопа или великого переселения народов. Например, китайская история, насчитывающая несколько тысячелетий, очень напоминает резинку от трусов, если ту тянуть за концы в разные стороны — она при некотором усилии растягивается раз в пять. Несмотря на это, никому не придет в голову утверждать, что китайский народ не существовал и не имеет собственной истории. Просто у него есть история реальная, документированная, и есть история мифическая. Мифическая история, как несложно понять, есть фантомное продолжение реальной многовековой китайской истории — истории десятков племен, составляющих ныне единую китайскую нацию. Но можно ли создать фантомную историю фантомного народа и фантомного государства, протяженностью в тысячелетие, если реально такое государство появилось лишь на прошлой неделе? Гипотетически можно, но практически такая попытка предпринималась лишь однажды, когда сочинялась история Великой Литвы. Впрочем, литовцы себя не особо утруждали — ничего нового не сочиняли, а просто присвоили себе историю Польши и русского средневекового государства — Великого княжества Литовского. Дескать, литовские князья завоевали русских и стали ими править. А раз князь литовский — значит, и его русские подданные автоматически стали литовцами, а история русская лишь на одном этом основании преобразовалась в литовскую. Само слово «Литва» к современной Лиетуве, как именуют свою страну жители Литовской республики, никакого отношения не имеет. Средневековый литвин — это не литовец, а русский, подданный Великого княжества Литовского. Территория нынешней Литовской республики в Средние века носила совершенно другое имя — Самоготия. Ещё в XIX столетии в широком обиходе был термин «литовцо-руссы», который впоследствии был вытеснен этнонимом «белорусы». А чем можно объяснить широчайшее распространение фамилии Литвинов? В некоторых местностях эта фамилия более распространена, чем Иванов. Итак, кто же такие литовцы? Этнические литовцы — по-старорусски жмудь, — это общность, образованная главным образом слиянием племен жемайтов и аукшайтов. Участвовали в литовском этногенезе так же ятвяги, траки, курши. Племена эти вплоть до XVI столетия были язычниками, а окончательно идолопоклонство было вытеснено католичеством только через два столетия. Первый письменный источник, который, как считается, содержит в себе запись на литовском языке, датируется 1503 г. и представляет собой молитву, написанную от руки на последней странице богослужебной книги, выпущенной в Страсбурге. Так и напрашивается неудобный вопрос: если книга выпущена в начале XVI в., то почему историки решили, что и рукописный текст создан тогда же, а не 300 лет спустя? Дело в том, что первый учебник литовской грамматики выпущен в лишь 1653 г. Впрочем, литовская письменность имела совершенно незначительное распространение вплоть до XIX столетия по причине ничтожно малого количества грамотных жмудинов. В 1864 г. после подавления польского мятежа царский наместник в Северо-Западном крае граф Михаил Муравьев-Виленский запретил латинскую азбуку и литовский язык был переложен на кириллицу — это один из редких случаев культурно-национального насилия в Российской империи. Запрет этот, впрочем, был формальным, культурный литовский слой продолжал пользоваться латиницей, литература ввозилась из-за границы, а подавляющее большинство литовцев оставались неграмотными, и их это нововведение никак не затронуло. Формальный запрет на применение в печати латиницы был снят в 1904 г. Современный литературный литовский язык, основанный на диалекте западных аукшайтов (сувалкийцев), складывается к началу XX века. Литовский язык весьма архаичен, как у многих народов, живших на отшибе в стороне от бурных исторических процессов. Когда филологи в XIX столетии наконец обратили на него своё внимание, появились многочисленные теории о том, что литовцы и есть индоевропейцы, от которых, как от массивного ствола, веками отделялись различные языки и группы языков. Однако более детальные исследования показали, что никаких оснований для подобных выводов нет — литовский язык слишком близок к славянским и имеет много заимствований из современных языков, прежде всего, польского. Поскольку в настоящий момент Литва находится под протекторатом США, в языке стремительно нарастает количество заимствований из английского. Своей государственности вплоть до 1918 г. литовцы не имели, да и не могли иметь. Как известно, язычество в древности являлось большим препятствием для североевропейских варварских племён в деле организации государства. Только с принятием монотеистического культа эти племена оказывались способны создавать государственность. Соседствующие язычники, разрозненные, а потому слабые, становились для них объектом завоевания и христианизации. Но самое главное, постоянно терроризируемые немцами жемайты и аукшайты, живущие в глухих лесах и болотах, не имели ни малейших экономических предпосылок для госстроительства. В торговле и мореплавании они своего следа не оставили, городов не построили, письменности не создали, в военном деле ничем не блеснули. Собственно, сохранились жемайты и аукшайты только потому, что жили в медвежьем углу, который особого интереса для завоевателей не представлял. Современные литовцы свято уверены, что принадлежат к великой исторической нации, создавшей в Средневековье мощное государство — Великое княжество Литовское. В реальности государство это было русским по составу, а жемайты, аукшайты, курши, латгалы и другие небольшие культурно неразвитые племена входили в это государство на правах данников и завоевать русских никак не могли. Впрочем, особой ценности для князей язычники-жемайты и их земли не представляли, и потому, например, князь Ягайло Ольгердович легко отдал Тевтонскому Ордену Жемайтию в качестве платы рыцарям за помощь в борьбе за литовский престол. Тевтоны упорно пытались цивилизовать жемайтов, применяя в основном меч и огонь, но успехов добились весьма относительных. Миф о Великой Литве был создан литовскими националистами на рубеже XIX–XX вв. следующим способом: они перекрестили деятелей Польши и Великого княжества Литовского на жмудинский манер, и тем самым приписали себе историю Польши и Русской Литвы. Князь Витовт стал Витаутасом, Миндовг — Миндаугасом, Ольгерд — Альгирдасом, Гедемин — Гядэминасом, и так далее. Разумеется, славянские имена Витовт и Ольгерд ничего общего с полудикой языческой жмудью не имели, и иметь не могли. Историки же, пытаясь объяснить столь странную славянизацию литовцев, запустили в оборот идиотскую легенду о том, что литовцы, завоевав русских, переняли у них язык, культуру, веру и даже сменили имена. Припоминаете ли вы хоть у одного завоевателя такие же манеры? Иногда приходится встречать совсем уж глупые объяснения: «Боясь западных соседей и связанных с ними латыни, польского и немецкого языков, литовская элита и великий князь принимают простую мову в качестве основного языка деловых актов».[2] Простой мовой автор называет народный язык княжества. Поскольку основное население его было русским, то под простой мовой нельзя подразумевать ничего иного, кроме русского языка. Но скажите мне: в какой стране элита, боясь одного иностранного языка, отказывается от родной речи в пользу другого? Ранняя польско-литовская и русская история тесно переплетены. Так, например, русский князь Яков Витебский, более известный как Ягелло (Ягайло), сын княгини Ульяны Александровны Тверской, после женитьбы на польской королевне Ядвиге и перехода в католичество, положил начало знаменитой польской королевской династии Ягеллонов. При Ягелло произошло событие, кардинально повлиявшее на историю Западной Руси — Великое княжество Литовское и Польское королевство в 1385 г. заключили династический союз — унию. С этого момента началась постепенная дерусификация и окатоличивание Великого княжества Литовского, урезание политических прав, приведшие к полной утрате Литвой государственности к началу XVIII столетия. Православная литовская знать постепенно слилась с польской шляхтой. Крестьянские же массы и городских обывателей так и не удалось ополячить. Наличие у литвинов и поляков общей неразрывной истории, легко объясняет то, что одних и тех же деятелей современные белорусы и поляки именуют по-разному, отчего они как бы раздваиваются. Но и те, и другие все же понимают, что речь идет об одних и тех же лицах. Однако жмудины «приватизировали» не только этноним «литовцы» (lietuviai), но и польско-литовскую историю, объявив ее своей, а себя — единственными наследниками Великого княжества Литовского. Собственно, никакой древней истории не было у финнов, латышей, латгалов, эстонцев, ингерманландцев, карел. Была лишь история завоевания этих земель германцами, полякам шведами, русскими и датчанами. Завоеватели строили города и церкви, заводили университеты, развивали ремесла и искусства. Местное же население представляло собой крестьян, не имеющих ни национального сознания, ни письменности, ни интеллигенции, ни аристократии. Поэтому большинство балтийских племен просто исчезли. Живые языки некогда многочисленной балтийской группы представлены ныне лишь литовским и латышским. Прибалтийские помещики — сплошь немцы, отчасти шведы, в Литве — поляки. Так было веками. Национальное пробуждение балтов начинается лишь со второй половины XIX столетия с появлением местной интеллигенции. Тогда же начинают складываться у малых народов литературные языки — финский, эстонский, латышский, литовский. История государственности этих народов начинается одновременно — с момента развала Российской империи в результате революции 1917 г. Первыми независимость 6 декабря 1917 г. провозгласили финны, имевшие в составе империи широкую автономию. 24 декабря Литовская тариба (Совет Литвы) провозгласила декларацию о независимости Литвы, но фактически она сводилась к признанию вассалитета по отношению к Германской империи. После того как недовольные этим депутаты добились принятия полноценного Акта независимости Литвы, германские оккупационные власти отпечатанный тираж прокламации о независимости конфисковали, а типографию, его отпечатавшую, закрыли. Относительную независимость Литва, на этот раз под присмотром Антанты, получила лишь в 1920 г. и продлилась она 20 лет, за время коих литовская экономика пришла в упадок, а народ обнищал, отощал и обовшивел. Поэтому в 1940 г. местное население с превеликой радостью от нищей независимости отказалось в пользу воссоединения с СССР. Если считать, что второй период литовской государственности начался в 1990 г. с момента провозглашения декларации о выходе из СССР, то история литовского государства насчитывает аж целых 39 лет. Но литовские власти, не мелочась, объявили 2009 г. годом тысячелетия Литвы. Но украинским историкам пойти по литовскому пути фальсификации истории очень сложно. Украинская государственность к сегодняшнему дню насчитывает всего 17 лет. Никогда не существовало и украинского народа. Жемайты и аукшайты, образовавшие литовский этнос, жили в своих лесах сотни лет, а вот такой народ, как украинцы науке не известен. Сей этноним входит в оборот лишь во второй половине XIX в., да и то за границей. И что совсем уж огорчительно, в отличие от литовского, не существует и украинского языка. Он уже более 100 лет находится в стадии создания, но пока имеет вид малосъедобного полуфабриката (при употреблении порой вызывает тошноту). Поэтому даже в столице Украины, Киеве, люди говорят преимущественно на «иностранном» русском языке или его диалекте — так называемом суржике[3]. Поэтому перед украинскими историками, если они желают создать полноценную украинскую нацию, стоит задача поистине титанического размаха. Сначала им нужно стерилизовать массовое сознание, вытравив из него «антиукраинские» представления о русской истории. Затем надлежит переписать её заново, но таким образом, чтобы канва истории России и Украины никак не пересекалась. Укро-историки не могут, подобно литовцам, просто присвоить себе русскую историю, ибо москалям уже отведена роль главного врага украинского народа. Вся история Украины — это история борьбы полноценного европейского народа в союзе с другими европейцами (поляки, шведы, австрийцы, германцы) против варваров с востока. Почему я говорю, что задача создания нации стоит именно перед историками? А что превращает население в единую политическую общность? Генетическое родство, общая кровь, антропологическая близость? Об этом даже смешно говорить. Язык? Швейцарцы говорят на трех языках — немецком, французском и итальянском, но это не мешает им составлять единую нацию на протяжении столетий. Арабы же, хоть общаются на одном языке и живут на неразрывном географическом пространстве, разделены множеством государственных границ. Существует более 20 арабских стран, порой очень недружественно настроенных друг к другу. Может быть, нацию формирует экономический уклад, которым живет население? Тоже нет. Одна экономическая формация сменяет другую, но это не приводит к исчезновению старых наций и образованию на их месте принципиально новых. Всякая нация имеет лишь один основной признак — общее историческое сознание, сформированное общей историей. Поэтому великороссы, малороссы и якуты составляют историческую русскую нацию несмотря на расовые, языковые, культурные различия, географические барьеры и даже возникшие недавно государственные границы. Но невозможно себе представить славян-русских и славян-поляков составивших единую нацию. Вроде бы более 100 лет поляки жили в составе многонациональной Российской империи, но оставались в ней телом инородным во всех отношениях. И можно сколько угодно рассуждать о родстве славянской души, но исторические судьбы наших народов настолько разные, что жить рядом мы можем, но вместе — никогда. То, что сказано выше, для многих может представляться абстракцией. Как история, то есть комплекс представлений о прошлом, может иметь столь громадное значение для мироощущения человека, влиять на его поведение, цели? Как представления о прошлом могут создать нацию или ее разрушить? История — субстанция невидимая и неосязаемая. Это так, но ведь электромагнитное поле вкупе с гравитационным мы тоже не видим и не осязаем, но влияние, оказываемое ими на физические тела, огромно. Физики научились использовать невидимое электричество, и оно преобразило цивилизацию. Историки же влияют не на материальную, а на духовную природу человеческого сообщества, и тем самым кардинально изменяют его состояние. Любую науку можно использовать во благо и во вред. Расщеплённый атом можно заставить созидать, а можно испепелить с его помощью планету. Точно так же и история, как комплекс представлений о прошлом, может являться инструментом сохранения и развития нации, а может стать оружием её уничтожения. Украинский писатель и идеолог Иван Франко говорил: «История — это способ политического думания». Весь вопрос в том, какое «думание» внушают историки массам. Может быть, укро-историки действуют во благо своего народа? Скажите мне на милость, когда ложь, спекуляции, предательство и вражда приносили благо? Приведите мне хоть один пример, пусть даже и гипотетический. Между тем, иного пути укро-историкам не остаётся. Нет у Украины собственной истории. И народа у этой страны нет, есть пока лишь население. http://sv-rasseniya.narod.ru/booki/Kievan_not/3.html

Една нелоша рецепта: http://www.academia.edu/482561/Olivias_Cookbook_Roman_Recipies_Adapted_for_the_21st_Century

Реши си теста и ако имаш затруднения по някой от въпросите, най-вероятно ще ти помогнат тукашните спецове.

тъмната енергия е сериозно нещо. Постингът ти обаче е крайно несериозен.

в музея ше ти кажат най-точно.

ни срам, ни съвест, но пък е забавен.

в търсене на изчезналата армия на Камбиз: http://worldarcheology.blogspot.pt/2014/06/has-mystery-of-lost-persian-army.html

еволюция на рибозомите: http://richarddawkins.net/2014/07/evolution-of-lifes-operating-system-revealed-in-detail/ И филмче: