Гладиатори /лат. gladiatores ; от gladius - меч/ било наименованието на роби, престъпници или военопленници в Древния Рим, които се сражавали помежду си или с диви животни за забавление на публиката. "Ние жертваме живите, за да нахраним мъртвите" – така император Каракалла формулирал идеологическата същност на гладиаторските боеве. Според римските вярвания, тези жестоки зрелища трябвало да омиротворят душите на умрелите. Затова в древността гладиаторските игри били висшата степен на почит - "munus" /буквално "дълг"/, която могли да въздадат на починалия благодарните му наследници. История
Гладиаторските борби са започнали като религиозни церемонии, възприети или от етруските, или от гръцките игри в чест на Патрокъл. Но гръцките двубои приключвали само със символична, а не с истинска смърт на победения.
Първи данни за гладиаторски схватки в Рим имаме от 264 г. пр. н. е. на "Говеждия Форум" /Forum Boarium/ в чест на починалия Брут Перей, организирани от неговите синове Марк и Децим. Тогава на импровизираната арена се били три двойки гладиатори. Такива игри се провеждали ежегодно или на всеки 5 години в памет на починалия. По-късно религиозният смисъл постепенно избледнявал и игрите се превърнали в един от символите на римската култура за около 7 века. След близо половин век 22 двойки гладиатори в течение на 3 дена развличали тълпата по случай възпоменанието на Марк Емилий Лепид, организирано от тримата му сина.
Едва век по-късно, през 105 г. пр. н. е., благодарение на плебейските трибуни, грижещи се за забавлението на римската тълпа, гладиаторските битки били въведени като официални обществени зрелища. В края на Републиката това вече били грандиозни баталии. Например Юлий Цезар изправил един срещу друг 320 двойки гладиатори в амфитеатър, построен специално за целта.
С придобиването на все по-голяма популярност, се появили и хора, които обучавали и се грижели за гладиаторите. Те се наричали ланисти и обикаляли робските пазари, подбирайки физически здрави роби, престъпници и военнопленници. В гладиаторските си школи те ги превръщали в истински професионални бойци и след това ги давали под наем за боевете на арената. Средоточието на такива школи били Капуа и Помпей в Кампания.
По времето на император Август в Рим съществували 4 императорски гладиаторски школи: Голямата и Сутрешната, където подготвяли бестиариите за борба с животните, школата на Галите и школата на Даките.
Сред римските аристократи било модерно да имат лични гладиатори, които не само печелили пари за господаря си с изявите на арената, но и му били лична охрана. В това отношение Цезар надминал всички, той имал 'армия' от 2000 гладиатора.
Престъпниците и робите, чиято присъда била да станат гладиатори постъпвали в гладиаторската школа за обучителен период от три месеца, след което те започвали да се сражават на арената.
Обучението на новобранците минавало през няколко етапа:
Начинаещите били хранени и квалифицирано лекувани. Например известният в древността лекар Гален дълги години работел в Голямата императорска школа. Гладиаторите спели по двойки в малки килии на площ 4-6 кв. м. Тренировките били интензивни от сутрин до вечер. Под ръководството на учител /най-често бивш гладиатор/те се обучавали на фехтовка. На всеки новак бил даван дървен меч и щит /два пъти по-тежки от стандартните/, с които те нанасяли удари по забит в земята кол с размери колкото човешки ръст. Всеки трябвало да се научи да нанася точни и силни удари и да не открива свои уязвими места при отбрана. Когато новобранецът достатъчно усвоявал похватите на бойното изкуство, в зависимост от физическите му способности и подготовката го зачислявали към специализираните типове гладиатори.
Гладиатор, победил в 40 схватки, бил освобождаван и от роб, той ставал пълноправен гражданин. Ако пък избирал да продължи кариерата си на гладиатор /което било често решение, защото на повечето гладиатори им харесвало да са 'звезди' и да печелят пари и слава/, той си оставал в категорията infames – 'опозорени'. До наши дни е достигнало името на гладиатора Фламма, на който възхитените зрители четири пъти настоявали да му бъде връчен дървеният меч /символът на свободата/, но той все отказвал. В края на краищата боецът се 'пенсионирал' ставайки собственик на доста прилично състояние.
Данни за жени-гладиатори откриваме при римските писатели. Светоний и Марциал, а Дион Касий и Тацит пишат за игри, организирани от Нерон през 63 г., в които участвали жени с различен социален статус. Традиционно появата на жени-гладиатори се свързва с Домициан, който имал навика да ги противопоставя на арената срещу джуджета. През 200 г. император Север обявил подобни забавления за незаконни. Както и при мъжете, и при жените е имало бедни и богати, роби и свободни, военнопленници и доброволци.
Трябва да се каже, че гладиатор можело да се стане не само по принуда от страна на робовладелеца или по съдебен приговор, но и съвсем доброволно, като мотивът бил стремеж към слава и богатство, въпреки големия риск да се загине на арената. Бойците въплъщавали качества като храброст, преследване на слава и презрение към смъртта. Затова много римски граждани и дори някои императори /като Комод/, също излизали на арената - заради любов към войнствения спорт и желанието да бъдат обожавани и да се прекланят пред тях.
Макар че гладиаторът според римските закони бил презрян, без никакъв социален статус, успешните борци бързо ставали любимци на тълпата, римските матрони и богатите аристократи, като печелели пари и най-накрая - освобождението си. Например доволният император Нерон веднъж подарил на гладиатора Спикул цял дворец. Доста известни бойци давали на всички желаещи уроци по фехтовка, от което също си докарвали прилични доходи. Въпреки това късметът не спохождал всеки гладиатор, римляните желаели да виждат кръв, затова на арената гладиаторите се биели ожесточено, довеждайки тълпата до екстаз.
Гладиаторските игри не били чужди и за най-образованите римляни. Цицерон така оценявал ползата от тях: "Полезно е за хората да гледат, че и робите могат безстрашно да се бият. Ако дори най-обикновеният роб поже да проявява мъжество, то какво остава за един римлянин? Освен това игрите карат един войнствен народ да свикне с убийството и го готвят към война". Плиний, Тацит и много други римски писатели също били горещи поклонници на боевете на арената. Изключение правел само стоикът Сенека, който в нравствените си писма призовавал за тяхната забрана. Видове гладиатори
Най-древният и класически тип, съществувал до края на Републиката, били 'самнитът' /samnite/. Този гладиатор копирал въоръжението на едноименното южноиталийско племе, което било най-сериозният противник на римляните на полуострова. То се състояло от голям правоъгълен щит, затворен железен шлем с висок гребен и понякога пера, къс прав меч и наколенник на левия крак. Дяната ръка му била защитена със сегментен ръкав /железен или кожен/, наречен manica. В началото на 1 в. от н. е. наименованието на самнита било заменинено от това на 'secutor' /преследвач/, чийто отличителен белег бил яйцевидният шлем, снабден с два отвора за очите.
Самнит:
Секутор:
'Тракийците' Thraces били въоръжени подобно на секутора, срещу който често се биели, но щитовете им били малки и квадратни, а за меч използвали късо извито острие, наречено 'sica'. Имали брони на ръцете и на краката. Шлемовете им били затворени, увенчани с грифон на върха.
'Хопломах' /Hoplomachus/ - пресъздавал снаряжение на гръцки хоплит. подобно на самнита имал малък метален кръгъл щит, дълго копие и меч. Шлемът също бил масивен и богато украсен.
По шлемовете на 'галите' или мирмилоните - Mirmillones /от лат. Myrma – риба/ съответно било изобразявано това животно, а въоръжението им съответствало на това на секутора. Често за противници на мирмилоните били избирани рециариите, които размахвали мрежата си, пеейки "Non te peto, piscem peto, quid me fugis, Galle?" /Не теб търся, риба търся, защо бягаш от мен, Гале?/.
Подобни тежковъоръжени гладиатори били и provocatores /предизвикатели/, въоръжени с меч и квадратен щит.
Съперник на хопломаха, мирмилона и секутора най-често бил 'рециарият' /Retiarius/ . Наименованието му идвало от 'rete' /латинското име за мрежа/ с която бил въоръжен. Освен нея имал и тризъбец. Целта на рециария в битката била да омотае противника си с мрежата и да му нанесе фаталния удар с тризъбеца. За този тип гладиатори се подбирали най-виртуозните и способни новобранци. Този боец нямал броня и защита, освен понякога маника и шлем, за сметка на това обаче бил подвижен и ловък противник на арената.
Други типове гладиатори били еседариите /Essedarii/ – или колесничарите, в ролята на които за първи път дефилирали пленените брити, които Цезар докарал от похода си на острова; Laquerarii - разновидност на рециариите, които се опитвали да уловят противника си с ласо; Dimachaeri - въоръжени с два меча, по един във всяка ръка; Equites - сражавали са се яхнали коне, въоръжени с копие и гладиус; Saggitarii - стрелци въоръжени с лъкове; Velites - въоръжени с копиe и кръстени на първите републикански военни единици.
Най-неспособните ученици били записвани за андабати /Аndabatae/. Въоръжени само с нож или меч, те били защитени от плътна броня по цялото тяло, като катафрактите и носели и шлемове със забрала, така че да не виждат противниците си. За да ги достигнат те слушали подвикванията на публиката, която се забавлявала на този сляп двубой. Понякога се сражавали и на коне. На арената
Преди започването на гладиаторските игри из цял Рим специално наети за това хора изписвали по фасадите на сградите с червена боя датите и програмата на битките. Церемонията по отварянето на игрите била впечатляващо зрелище, особено през периода на късната Република и ранната Империя. Организаторът на игрите /често стремящ се към власт и популярност политик/ на колесница или пеша, заобиколен от приятели и клиенти, обикалял цялата арена под овациите на жадната за кръв публика. След него вървяли гладиаторите в пълно бойно снаряжение. Публиката приветствала любимците си. Гладиаторите заставали пред императорската ложа и с изпъната в поздрав права ръка викали: "Ave Caesar Imperator, morituri te salutant! "/"Аве, Цезаре, отиващите на смърт те поздравяват! /. След това се оттегляли в помещенията си под трибуните, където очаквали извикването си на арената. Публиката внимателно следяла за развоя на двубоите, одобрявайки с възгласи виртуозните удари. Когато единият от гладиаторите бивал ранен, той можел да хвърли оръжието си и да вдигне нагоре ръката, молейки така публиката за пощада. Ако публиката харесвала начинът по който се е сражавал, размахвали кърпички и викали: „Пусни го", ако пък гладиаторът не заслужавал снизхождение, следвало: „Убий го".
Въпреки разпространените в кинопродукциите жестове с вдигнат нагоре палец за подаряване на живота и спуснат надолу – за умъртвяване, няма неоспорими данни, че чрез тях се е решавала съдбата на победения. Но приговорът на тълпата не се оспорвал дори от императора. Ако боят се проточвал и двамата ранени гладиатора показвали равни сили, зрителите могли да спрат боя и да поискат от едитора /организатора на игрите/ да пусне бойците. Същото ставало, когато гладиаторът толкова очаровал публиката с фехтовалното си изкуство, че тя незабавно искала да му бъде връчен дървеният меч – символът на свободата. Това разбира се касаело само робите и военнопленниците, но не и доброволците, които можели да се откажат във всеки момент от гладиаторската си кариера.
Протичането на гладиаторските боеве зависело от 'хореографията' на организаторите им. В търсене на слава и популярност, всеки политик се стремял да предложи нещо ново и невиждано, което да бъде оценено от съгражданите му. Имало единични двубои, понякога се изкарвали няколко десетки двойки, а нерядко на арената се устройвали грандиозни представления, включващи стотици участници. Пръв подобни сюжети започнал да разиграва Юлий Цезар. Например арената била оформяна на подобие на градове, най-често Картаген. Част от гладиаторите били екипирани като пуни, а друга – като легионери и така се разигравала истинска битка. Или пък на арената се се 'монтирали' окастрени дървета, а гладиаторите, облечени като германци нападали от засада други, играещи легионери. Фантазията на режисьорите била почти безгранична, с оглед на богатата военна история на Рим и наситената с разнообразни бойни сюжети гръко-римска митология. Морски сражения
Много популярно забавление била навмахията /морски битки/. Те били много скъпи дори и за императорите, затова били рядко провеждани, и изисквали щателна подготовка. Първата 'навмахия' била проведена пак от Юлий Цезар. Тогава на Марсово поле било изкопано огромно изкуствено езеро. В това представление участвали 16 галери, 4000 гребци и 2000 войници-гладиатори. През 2 г. наследникът му Август, след близо едногодишна подготовка, представил на римляните навмахия с участието на 24 кораба и 3000 войника, които разиграли битката при Саламин между перси и гърци. Император Клавдий обаче надминал и този 'рекорд'. За морската битка той използвал Фуцинското езеро на 80 километра от Рим. В него били спуснати 50 истински бойни триреми и биреми, чийто екипаж бил от 20 000 осъдени на смърт престъпници. За тази цел Клавдий извадил от затворите всички годни да носят оръжие. За да не избухне бунт сред толкова криминогенни елементи и представлението да върви по план, езерото било обградено от преторианската гвардия. Околните хълмове, където се разположили около 500 000 зрители, наблюдаващи грандиозното шоу, давали прекрасна гледка към морската битка в центъра на водоема. Корабите били разделени на две флотилии, изображаващи 'родосци' и 'сицилийци'. Битката започнала от 10 часа сутринта и продължила до 4 след обяд, когато се предал и последният 'сицилийски' кораб. Според римския историк Тацит: „бойният дух на биещите се престъпници не отстъпвал на този на истинските войници". Водите на езерото почервеняли от кръвта на загиналите и ранените. Само убитите били повече от 3000 души. След края на битката Клавдий помилвал оцелелите с изключение на няколкото екипажа, които според него не се били достатъчно добре. Публиката била в пълен възторг от видяното и това представление останало ненадминато в историята на морските битки, макар че Домициан също организирал морски спектакъл на специално наводнената за случая арена на новия Амфитеатър на Флавиите /наричан още Колизей/.
Почти всички римски императори се опитвали да надминат по грандиозност на битките предшествениците си, за да спечелят любовта на народа. Когато император Тит отворил Колизея /побиращ 80 000 зрителя и веднага превърнал се в главната арена на Древен Рим/, той наредил 17 000 евреи, строяли грандиозното съоръжение, да бъдат умъртвени по най-разнообразни начини. Пак там от император Траян, след победата му над даките, били организирани най-масовите зрелища. Те продължили 123 дни през които на арените се сражавали 10 000 гладиатори.
Император Комод пък се изживявал като истински гладиатор и даже преминал школата по обучението им. Той обичал да се сражава на арената, където естествено печелил. Любимото му занимание било да убива живтони, които спред историците поразявал с изключителна точност /например споменава се, че веднъж убил 5 хипопотама/. Император Домициан също обичал да забавлява публиката, поразявайки от ложата си със стрели лъвове или мечки в главата, така че те да стърчат като рога. А рогатите по природа животни /елени, бикове и зубри/ убивал с изстрел в окото.
Сред императорите се срещали и шегобийци. Например император Галиен си направил доста забавна шега с един бижутер, изобличен в продажбата на фалшиви скъпоценни камъни. По сценарий, нещастникът е трябвало да бъде разкъсан от лъв. Когато вратата на клетката се отворила, от там изскочило пиле. От нервното напрежение бижутерът припаднал, за радост на тълпата. Когато всички се насмяли достатъчно, Галиен пуснал злощастния бижутер с думите: "Той лъжеше, затова и него го излъгаха".
С приемането на Християнството пре 4 век гладиаторските битки започнали да западат. През 404 г. император Хонорий окончателно забранил провеждането им, след като тълпата разкъсала свещенник, който се опитвал да разтърве биещите се гладиатори на арената. Схватките с животни обаче продължили още половин век. Боеве с животни
Други любими зрелища на римската публика били и боевете с животни, както и схватки между самите зверове. Диктаторът Сулла през 93 г. пр. н. е. извадил на арената 100 лъва, Помпей го 'надминал' с 600 лъва, 400 леопарда и 20 слона. По-нататък количеството на животни на арената разтяло с главоломни темпове. Както беше споменато, по времето на грандиозните игри на Траян били умъртвени около 11 000 зверове.
Ловците на животни се трудили усилено, опустошавайки римските провинции в Африка и Азия. С този опасен, но извънредно доходоносен бизнес се занимавали хиляди професионалисти. По арените в империята освен гладиатори загивали стотици хиляди лъвове, тигри, вълци, мечки, леопарди, пантери, глигани, бикове, слонове, хипопотами, носорози, антилопи, елени, жирафи и маймуни. Веднъж ловците успяли да доставят в Рим дори бели мечки.
Всички тези животни били убивани от специално тренираните за целта гладиатори – бестиарии.
Тяхното обучение било по-дълго от това на стандартните гладиатори. Учениците на т. нар. "Утринна школа" /защото битките с животни обикновено се провеждали сутрин/ бивали обучавани не само да убиват, но и да дресират животните. Дресурата в Древен Рим достигнала до смайващи висини. Мечки ходели по въже, лъвовете като кучета донасяли при бестиария уловения заек, маймуни яздели като конници хиркански хрътки, елени били запрягани в колесници. Но когато тълпата искала кръв, на арената се появявали ловците /venatori/, умеещи да убиват животните не само с различни видове оръжия, но и с голи ръце. За най-висше изкуство при тях се считало омотаването на плащ около главата на лъва или друг хищник, след което животното било убивано с меч или копие.
Популярно зрелища били и двубоите между животни. В историята е останала такава схватка между слон и носорог, когато слонът с помощта на забравената на арената метла ослепил противника, а след това го стъпкал.
Сурвакар пропагандатор си ти. Иначе теорията за штандартоносеца-звяр Боян не е лоша.
