Last roman

Римляните не придавали чак такова сакрално значение на конската опашка, каквото е характерно за степните народи /поне за штандарт не са я ползвали/. Иначе 'конският празник' се е казвал Equus October. Equus October was a festival on 15 October (idus), in which the right hand horse of the winning pair of a race was sacrificed to Mars. The tail was rushed to the regia to have its blood drip on the hearth there. There was a traditional fight over its head between the inhabitants of the Subura who wanted it for the Turris Mamilia, and those of the Via Sacria who wanted it for the regia. October 15 is the 288th day of the year (289th in leap years). ... The Roman calendar changed its form several times in the time between the foundation of Rome and the fall of the Roman Empire. ... Regia in the Roman Forum The Regia is one of the oldest buildings at the Roman Forum. ... The Suburra is the modern Italian name for a neighborhood of Rome; in Antiquity, the word was usually spelled Subura, and was a red-light district. ... Regia in the Roman Forum The Regia is one of the oldest buildings at the Roman Forum. ... На 27 февруари и на 14 Март пък отбелязвали празник в чест на Марс, наречен Equirria: http://www.novaroma.org/nr/Equirria

Со времен существования Киевской Руси восточные славяне составляли этнически единую общность. Само наименование «Русь», первоначально обозначавшее сравнительно небольшую область Среднего Приднепровья, постепенно распространилось на все восточнославянские территории. Киев и Новгород, Галич и Суздаль, Чернигов и Полоцк, Переяслав и Смоленск, Владимир-Волынский и Владимир-на-Клязьме – все это Русская Земля, населенная единым русским народом. Это народное единство отчетливо сознавалось в разных концах Руси. Сознавалось даже тогда, когда древнерусское государство раздробилось на отдельные княжества и когда юго-западная часть бывшей Киевской державы подверглась польско-литовскому завоеванию, а на Северо-Востоке началось новое объединение русских земель вокруг Москвы. В документах и литературных памятниках того времени упоминаются Земля Русская государства Литовского и Земля Русская государства Московского. Но и та, и другая – Русская Земля с русским в ней народом. РУССКИЕ И УКРАИНЦЫ. ОДИН ИЛИ ДВА РАЗНЫХ НАРОДА? «То, что сковали века» Тему статьи мне подсказала дискуссия, порожденная заявлениями некоторых российских официальных лиц о том, что русские и украинцы – один народ. С данным утверждением не согласились многие. Проявилось это несогласие и в газете «2000». Главный редактор издания Сергей Кичигин во время интервью с председателем Комитета Государственной Думы РФ по делам СНГ и связям с соотечественниками Алексеем Островским, поинтересовался мнением собеседника по указанному вопросу. И получил ответ: «Русские – это русские, а украинцы – это украинцы. Это два разных народа». Нужно признать: точка зрения, высказанная г-ном Островским, сегодня доминирует в обществе. Такого же взгляда придерживается большинство людей, как в Украине, так и в России. Именно поэтому хотелось бы напомнить читателям о некоторых исторических фактах. Фактах, ныне замалчиваемых, забытых или просто малоизвестных. Со времен существования Киевской Руси восточные славяне составляли этнически единую общность. Само наименование «Русь», первоначально обозначавшее сравнительно небольшую область Среднего Приднепровья, постепенно распространилось на все восточнославянские территории. Киев и Новгород, Галич и Суздаль, Чернигов и Полоцк, Переяслав и Смоленск, Владимир-Волынский и Владимир-на-Клязьме – все это Русская Земля, населенная единым русским народом. Это народное единство отчетливо сознавалось в разных концах Руси. Сознавалось даже тогда, когда древнерусское государство раздробилось на отдельные княжества и когда юго-западная часть бывшей Киевской державы подверглась польско-литовскому завоеванию, а на Северо-Востоке началось новое объединение русских земель вокруг Москвы. В документах и литературных памятниках того времени упоминаются Земля Русская государства Литовского и Земля Русская государства Московского. Но и та, и другая – Русская Земля с русским в ней народом. Для наших летописцев в Великом княжестве Литовском – Москва, Тверь, Новгород, а для летописцев в Великом княжестве Московском – Киев, Чернигов, Полоцк, оставались Русью наряду с городами и областями своих стран. В 1561 году из Юго-Западной (Литовской) в Северо-Восточную (Московскую) Русь отправился монах Исайя Камянчанин (уроженец Камянца-Подольского). Он ехал просить в царской библиотеке рукописный экземпляр Библии, чтобы (как писал потом сам Исайя) издать ее «тиснением печатным» на пользу «нашему народу христианскому рускому литовскому да и рускому московскому да и повсюду всем православным христианом». В 1591 году Львовское православное братство издало «Грамматику» в наставление «многоименитому российскому роду», под которым во Львове подразумевали народ и Юго-Западной, и Северо-Восточной Руси. В «Протестации», антиуниатском произведении, составленном в 1621 году киевским митрополитом Иовом Борецким при участии других православных иерархов, отмечалось: «Естественнее было и патриаху, и нам, и казакам действовать на стороне Москвы, с которой у нас одна вера и служба Божия, один род, один язык и общие обычаи». Спустя три года тот же митрополит выступил с инициативой воссоединения Юго-Западной и Северо-Восточной Руси, разработал совместно с запорожскими казаками план такого воссоединения, направил посольство в Москву и только слабость Русского государства (еще не оправившегося от потрясений Смутного времени) не позволила намерению митрополита воплотиться в жизнь. Любопытен и взгляд на русское единство автора Густынской летописи (составлена в первой половине XVII века в Густынском монастыре, близ Прилук). Он сообщает, что «народ славенский или руский, от своего начала даже доселе неединого нарицаешеся». Далее перечисляются разные названия народа – древние (поляне, древляне, северяне, кривичи и другие) и современные летописцу (Москва, Белая Русь, Волынь, Подолье, Украйна, Подгорье и другие). «Но, – замечает автор летописи, – обаче еще и различие есть во именовании волостям, но вестно всем, яки сим все единокровны и единорастлны, се бо суть и ныне все общеединым именем Русь нарицаются». В свою очередь, в знаменитом «Синопсисе», первом учебнике по истории Руси, изданном в Киеве в 1674 году (его автором предположительно являлся архимандрит Киево-Печерской лавры Иннокентий Гизель) подчеркивалось, что русские расселились по многим краям. «Иные над морем Черным Понтским Евксином; иные над Танаис или Доном и Волгою реками; иные над Дунайскими, Днестровыми, Днепрвыми, Десновыми берегами». Но все это, указывает «Синопсис», «един и тойжде народ». Того же мнения придерживались западноевропейские ученые, писатели, путешественники, дипломаты. Они также отмечали этническое единство Руси. Иногда, впрочем, зарубежные авторы употребляли для обозначения русского населения иные наименования – росы, рутены, московиты. Но эти названия являлись лишь синонимами к слову «русские». Так, Антонио Поссевино, находившийся на службе у римского папы иезуит, возглавивший в 1581–1582 годах дипломатическую миссию в Москву, сообщал затем в своем сочинении «Московия», что Русь приняла христианскую веру «500 лет назад при московитском князе Владимире». А журнал «Голландский Меркурий» опубликовал в номере за март 1656 года статью о Львове, где указывалось, что живут в этом городе поляки, евреи, армяне и московиты. И уж, конечно, прекрасно известно было о единстве русского народа в Польше и (позднее) в Австрии – странах, во владении которых оказывались земли Юго-Западной Руси. К примеру, после начала восстания Богдана Хмельницкого воевода брацлавский Адам Кисиль (русин по происхождению, но действовавший на стороне поляков против собственного народа) 31 мая 1648 года в письме к архиепископу гнезненскому выражал опасение, что на помощь к «изменнику» (так он называл Хмельницкого) могут придти московиты. «Кто может поручиться за них? – вопрошал Кисиль. – Одна кровь, одна религия. Боже сохрани, чтоб они не замыслили чего-нибудь противного нашему отечеству». О событиях того времени сохранились интересные мемуары еврея Натана Гановера. Он свидетельствует, что сначала против польской власти восстали «русские, жившие в Малороссии», а затем к ним на подмогу явились «русские, жившие в Московском царстве». Как известно, воссоединить с Русским государством тогда удалось лишь Левобережье, Киев и Смоленщину. Польша временно удержала за собой Белоруссию и Правобережную Украину. Однако население этих областей явно тяготело к России. И польские магнаты, боясь потерять свои владения в еще остававшейся под их контролем части Руси, разработали специальный проект уничтожения тут русских. Он предусматривал множество различных мер – от недопущения представителей коренного населения к занятию государственных должностей до неприкрыто кровожадного: «переловить русских, истребить их, а оставшийся после них край можно будет заселить народом польским и мазовецким». Проект был обнародован в Варшаве в 1717 году, встретив бурное одобрение в кругах шляхты и католического духовенства. Нелишним будет напомнить, что к тому времени Польша не включала в себя территорий, населенных великорусами. Но украинцев (малорусов) и белорусов поляки тоже считали русскими. Уместно привести и следующий пример, территориально далекий от Украины. В XVIII веке в составе Австрии находились обширные области, населенные сербами. Императрица Мария Терезия, фанатичная католичка, мечтала обратить их в свою веру. Сербы же стойко держались Православия, видя моральную опору в России. Чтобы сломить их упорство, в Вене решили переселить к сербам несколько тысяч семей униатов из Закарпатья (Угорской Руси). «Униаты русские – этот факт, по расчетам правительства Марии Терезии, среди православных сербов должен был произвести магическое впечатление», – замечал описывавший те события историк. И хотя намеченной католическими правителями цели переселение не достигло, для нас в данном историческом эпизоде важно другое: австрийские власти считали жителей Закарпатья, как, кстати, и Галиции (Червоной или Галицкой Руси), и Буковины (Зеленой Руси), одним народом с великорусами. Между прочим, сами галичане, буковинцы, закарпатцы считали также. «Как славянин не могу в Москве не видеть русских людей, – говорил видный галицкий писатель, депутат австрийского парламента и галицкого сейма, священник Иоанн Наумович. – И хотя я малорусин, а там живут великорусы; хотя у меня выговор малорусский, а у них великорусский, но и я русский, и они русские». В 1863 году, после разгрома в России польского мятежа, поляки Тернополя облачились в траур по погибшим повстанцам. В ответ – малорусское население города устроило «Русский бал» в честь победы своих (русских) войск. «Трехмиллионный народ наш русский, под скипетром австрийским живущий, есть одною только частью одного и того же народа русского, мало-, бело- и великорусского», – констатировалось в принятой в марте 1871 года программе «Русской Рады», общественной организации, признаваемой тогда всеми слоями коренного населения Галиции в качестве защитницы их интересов. А в 1914 году, когда началась Первая мировая война, главнокомандующий австро-венгерской армией эрцгерцог Фридрих доносил императору Францу Иосифу, что среди населения Галиции, Буковины и Закарпатья существует «уверенность в том, что оно по расе, языку и религии принадлежит России». Таковы факты. На мой взгляд, они доказывают: украинцы имеют не меньше оснований считаться русскими, чем великорусы. Это один народ. Ветвями «нашей общей нации» называл «две русские народности» – великорусскую и малорусскую – известный украинский историк Николай Костомаров (белорусов он считал разновидностью великорусской ветви). Единым национальным организмом были Великороссия и Малороссия по мнению другого видного украинского ученого – Михаила Максимовича. Аналогичной точки зрения придерживался Пантелеймон Кулиш, написавший замечательную (и до сих пор замалчиваемую в Украине) книгу «История воссоединения Руси». Вряд ли этих выдающихся деятелей можно упрекнуть в отсутствии украинского патриотизма. Но ведь любовь к той части Руси, которая называется теперь Украиной, совсем не исключает любви и ко всей Руси. «Опомнитесь, голубчики! Любите Украину, любите наш говор, наши песни, нашу историю, но полюбите целую Русь и не четвертуйте ее так немилосердно», – писал, обращаясь к украинским сепаратистам-русофобам, крупный общественный деятель, депутат галицкого сейма Николай Антоневич. С ним трудно не согласиться. Вплоть до начала ХХ века отечественные и зарубежные этнографы, историки, филологи, специалисты по этнической психологии практически единодушно отмечали: малорусы и великорусы – единая нация, различий между ними гораздо меньше, чем, например, между немцами Верхней и Нижней Германии или итальянцами Северной и Южной Италии. Иное утверждали лишь ярые враги Руси, стремившиеся к ослаблению русской нации путем ее расчленения. Из этих деятелей наиболее четко и откровенно высказался польский публицист Владзимерж Бончковский. Он призывал всеми силами внушать коренному населению Украины, что оно не русское. «Для чего и почему? – риторически восклицал Бончковский и пояснял: – Потому, чтобы на востоке не иметь дела с 90 млн. великороссов плюс 40 млн. малороссов, неразделенных между собой, единых национально». Но это была не наука. Это была политика. Причем политика, продиктованная ненавистью к Украине. И еще одно. Признание национального единства великорусов и малорусов (русских и украинцев) вовсе не обязательно должно ставить под сомнение логику существования независимой Украины (этого сегодня остерегаются многие). Сосуществуют же Германия и Австрия, две независимые страны, населенные одной немецкой нацией. Сосуществуют Греция и Кипр. Подобные примеры можно найти и за пределами Европы. Целесообразность существования самостоятельных государств – вопрос политический. Но не политикой единой жив человек. В заключение приведу цитату из монографии выдающегося чешского славяноведа Любора Нидерле. Монография вышла в 1924 году. Ее автор мог наблюдать гибель Российской империи, распад великого государства и все усиливающиеся попытки разъединить великорусов и малорусов, натравить их друг на друга. Как видим, аналогия с современностью напрашивается сама собой. И нет ничего удивительного в том, что слова ученого с мировым именем кажутся написанными совсем недавно. «И Белоруссия, и Украина, и Великороссия, – замечал Нидерле, – даже если каждая из них получит свою политическую самостоятельность, все же останутся частями единого народа... Слишком много общего еще и до сих пор связывает части русского народа между собой. И тот грешит против себя и славянства, кто насильно разбивает то, что сковали века». Над этим стоит задуматься. Александр КАРЕВИН http://2000.net.ua/2000/svoboda-slova/korni/69632

А на Украине затащили Бендеру на роль национального героя, даже 1-ого января в его честь шествие устроили. http://www.lenta.ru/news/2009/01/02/torch/

Ти да ги чуеш братята турци какви ги ръсят - Троянската война се е водела между турски племена, Омир е Омар, Агамемнон е Ага Мюмюн... Естествено после лъжливите и крадливи гърци преиначили всичко. Между другото, забелязваш ли, че на автохтонците /независимо от коя държава са/ все гърците/евреите/римляните/папите са им виновни - фалшифицирали, подменили историята и заличили славните деяния на предците им. Поне в това са единодушни, трябва да призная.

A ты спроси про турок - еще не такое услышишь.

Лека вечер, иначе митове и легенди не мога да коментирам - сори, не съм спец. Колкото до согдите или както ги наричат още китайците - юечжи, нашият приятел /днес не знам що съм на гумилевска вълна/ пише ето това: Но был еще один народ туранского мира, известный только под китайским именем. Оно известно - юечжи, этнос, появившийся на северо-востоке с хуннами, а на юго-востоке с царством Цинь. Согласно китайской географии того времени, во владении юечжей находились пустынные земли между Ордосом и оазисом Хами[52], но по-видимому, эту территорию они просто захватили, имея базой богатую пастбищами Западную Джунгарию [53], к которой с севера примыкает Монгольский Алтай. Во II в. до н.э. хунны вытеснили юечжей из Джунгарии и Семиречья (165 г. до н.э.). Юечжи ушли в Бактрию и поселились там на развалинах разрушенного ими Греко-Бактрийского царства (141-128 гг. до н.э.). Все это установлено с достаточной точностью, но непонятно, почему в среднеазиатских источниках название "юечжи" не только отсутствует, но даже не имеет ираноязычного аналога. Все попытки отождествить юечжи с каким-нибудь народом, известным в Средней Азии или Иране, например, тохарами, потерпели неудачу, хотя династия кушанов, основанная потомками юечжей, хорошо известна под этим самоназванием. На эту запутанную проблему проливает свет небольшая работа Бертольда Лауфера "The Language of the Jue-chi or Indo-Scythians" [Chicago, 1917. 14 p.], изданная в виде брошюры тиражом в 500 экз. без цены и не попавшая в поле зрения европейских ориенталистов, видимо, из-за событий конца мировой войны, а позже утонувшая в библиографическом океане. Автор этой работы выписал ее фотокопию, которая ныне хранится в ГПБ им. М.Е. Салтыкова-Щедрина. Б. Лауфер проанализировал пять юечжийский слов, сохранившихся в записях династии Хань, и пришел к выводу, что эти слова принадлежали языку североиранской группы. Шестое слово - юечжи - он восстановил с учетом особенностей древнекитайской фонетики, как sgwied-di, и сопоставил его с хорошо известным названием Sogdoi, т.е. Согд, причем приставку di истолковал как суффикс множественного числа по аналогии с осетинским, скифским, согдийским и ягнобским языками, отметив отличие этой группы от тохарского языка, более близкого к западноевропейским и, следовательно, далекою от иранских [54]. Соображения Б. Лауфера следует признать верными, потому что им соответствует все, что нам точно известно о юечжах, и становится понятным то, что вызывало недоумение. Народ, победивший бактерийских греков, потому и не назван нигде особо, что он назывался "согды", так же как и оседлое население Среднеазиатского междуречья. На границу Китая они попали вследствие того, что их экспансия дошла до Хуанхэ, а отброшенные хуннами, они вернулись на свою родину, где и навели порядок, покончив с последствиями македонского завоевания. Надо полагать, что Южный Алтай был захвачен ими еще раньше, в то время, когда Туран, почитавший древнего бога Митру, боролся с Ираном, принявшим учение Заратустры. Открытие С.И. Руденко погребения в вековой мерзлоте ныне считаются юечжийскими [55]. http://www.kulichki.com/~gumilev/MAC/mac02.htm#para14 За съжаление имам само Гумилев като източник за това твърдение. Ще ми е интересно да чуя коментари или друга информация по въпроса.

В интерес на истината и твоите теми за влахи-блахи-болги-белги също плачат да бъдат преместени тук. Ама нали всеки вижда тресчицата в чуждото око...

Много ще ми е интересно да споделиш, как точно си представяш степняците скити/кимври/фир-болги или както там ти отърва да ги наричаш, без да са помирисвали море, изведнъж стригайки до Ла Манша, да си направят флота и да колонизират Англия и Ирландия. Многофункционален народ, нали? Ама първо отговори на маготиния, аз нали съм скептик и само си подпитвам профилактично. _magotin_ юечжите, доколкото знам са ефталити или още както ги наричат - согди. А разликата между европейски и азиатски хуни я лансира и всеобщият любимец на тукашните форфумчани /в това число и моят/ Л. Гумилев: http://www.kulichki.com/~gumilev/MAC/mac04.htm#para29

Аха, сега остава да дадеш източник, където вместо кумани или както ги наричат руснаците - половцы пише блахи, балхи и пр. Много свободни интерпретации правиш. Особено фриволният превод на Gesta Hungarorum ме разби /това с Желю наистина е свежо попадение/. Малко анализ на въпросната творба: http://www.eliznik.org.uk/RomaniaHistory/trans-gesta_hun.htm

това не е отговор. Иначе е ясно, че не коментираш неща, които не ти изнася.

да ладно Иван, не кипятись, все равно не поймут. Все таки болгары были союзниками немцев и отношение последних к ним было совсем другое /до поры до времени/.

Точно вархонитите са авари, обаче.

Алцек и дружината му обаче се романизирали най-бързо.

Aз пък ще попитам двамата ни ерудирани по влащките въпроси Иванко и Тогам защо поляците /които са славяни/ наричат włosh 'влах' романоезичните италианци, а Италия - Влахия? Освен това защо, ако власите са българи, владетелите на Второто Българско Царство /например Калоян/ се именуват 'царе на българи и власи'? Някаква тавтология се получава тогава - владетел на българи и българи.

А кой ги е канил в СССР? Брех, невинните немци, че и се учудват от бума на паравоенни формирования, партизани и вражески агенти...

Показателно е, че Уелс, населен с романизираните брити /??? и там ли румънци!!! не само в Балхара и Волха!!? Идеята е, че и на двете места германците наричат завареното романизирано население /бритите в Англия и даките в Дакия/ с едно и също име - влахи /the same Germanic word cognate to welsch in German and Welsh in English, both meaning Roman/. Славяните наричат латиноезичните събирателно - 'влахи', така както са наричали германците - 'немци'. Нещо неясно? Иначе очаквах малко по-различен отговор, а не свободни интерпретации /щото и твоето е само теоритично предположение/. Ама айде, явно ще си развивам темичката сам. История на Бритите: http://www.gumer.info/bibliotek_Buks/Histo.../monm_istbr.php /още не съм я изчел, утре ще я прокоментираме, ако ви се занимава/.

Айде тогава си представи следната картинка. През 410 г. римляните изоставят Британия на произвола на съдбата. Местното романизирано население трябва само да се брани срещу англите и саксите. След близо век сблъсъци /покрай които се заражда и митът за крал Артур/, келтите се изтеглят към планинската местност в западната част на острова, която германските нашественици наричат Уелс - Welsh /from the same Germanic word cognate to welsch in German and Welsh in English, both meaning Roman/ по името на романизираното население, което я обитава. http://www.bbc.co.uk/wales/culture/sites/a...s/history.shtml Дори и емблемата на Уелс - драконът /Draco/ се идентифицира с имперския штандарт, така популярен във римската армия от времето на Константин. Показателно е, че Уелс, населен с романизираните брити запазва Християнството като религия, докато придошлите германци се кланят на техния си Вотан /до идването на св. Columba през 563 г./. А сега да се върнем малко по-назад и да видим какво се случва през 272 г. Император Аврелиан нарежда римляните да се изтеглят от Дакия. Цялата администрация, гарнизоните, романизираната аристокрация и богаташите се изнасят през Дунава. Остава простолюдието, което няма пари да предприеме такова пътуване. На мястото на управлявалите римляни идват пак германците /родствените на англите и саксите - готи и гепиди/, които наричат местното население 'влахи', а територията, която населяват - Walachia. Славяните приемат използваното наименование Vlach и с оттогава с него назовават латиноезичните, живеещи на Балканите. Това обяснение звучи къде по-логично и обосновано от имагинерните балхи, дошли от недрата на Азия, или Фир-Болги, колонизирали Британия през не знам си кое хилядолетие пр. н. е.

Да не си фен на Гумилев и ти?

една интересна схема на разположението на войските и броят им в империята през 668, която намерих, както си ровичках в нета:

Пак те питам - имаш ли някакви конкретни данни /а не умозрителни заключения/, че влахи=балхи? Карта показваща остатъците от латиноговорящото население на Балканите: И едно линкче за това кои се наричат влахи и като какви се възприемат: http://www.friesian.com/decdenc2.htm Обърни внимание на това: Vlach is itself an interesting word. It seems to be a derivative from the same Germanic word cognate to welsch in German and Welsh in English, both meaning Roman, whether the Romans be Latin-speaking or Celtic-speaking. Vlach itself is Slavic (taking that form in Czech) and could mean Italian or Romanian, though the same word, with appropriate case endings, turns up in mediaeval Latin (Blachi) and Greek (Blakhoi, pronounced Vlakhi), only applied to the Romance speakers of the Balkans. It also occurs in Polish as Wloch, in Hungarian as Olasz, in Russian as Volokh, in Yiddish as Walach, and in various other forms even in those same languages(cf. "Vlach," A Dictionary of Surnames, Patrick Hanks and Flavia Hodges [Oxford University Press, 1988], p. 558). Vlach also significantly turns up in the name of the first Romanian principality: Wallachia (or sometimes "Walachia"). Thus, we can imagine the word being left behind in the Balkan Sprachbund by the German tribes during their stay in Eastern Europe and the Balkans.

След ритуала срещам Roxy и Cuddly, които се оказва, че са се настанили в същия хотел, както и ние, през две стаи от нашата. Виждам се също и с чиготите, които са дошли специално да изпълняват гладиаторските битки. Вечерта, след като съм се освободил от оковите на бронята, слизаме в града /както сме по туники, колани и калиги/ да вечеряме с моите бойни другари /fratres/ и един пичага от варварския лагер Николо. Запознавам ги с особеностите на българската кухня. Особено много им харесва шопската салата /заради сиренето/ и хубавата бира /Шуменско и Болярка/, която специално им препоръчвам. Новината за възстановката се е разчула и прииждат любопитни да се снимат с героите на деня граждани /и много хубави гражданки/. Италианците са впечатлени от голямото количество красиви жени в България. В общи линии представляваме интересна картинка - облечени в червени туники мъже обсъждат днешните събития на италиански, руски и развален английски /затова уважавам разваления английски - без проблеми се разбираме на него, помагайки си и с жестове/. На другия ден отрано се строяваме, за да поднесем клетва към орела. Центурионът се разхожда и потупва неспазилите линиите на построение с лозовата си пръчка. Легатът произнася клетвата, а ние я повтаряме, кълнейки се, че ще браним знамената на поделението и римската слава с цената на живота си. В бодро настроение излизаме от лагера и се натоварваме на автобусите, които ни откарват до посетителския център "Нове". Той е построен до частично разкопания лагер на Първия Италийски легион, станувал тук преди 19 века. Така че братята италианци имат антикварни симпатии към това място. Маршируваме между руините на болницата и банята на каструма, а един полски археолог обяснява плана на града /благодарение на полските експедиции от 40 години Нове се проучва системно/. Слънцето отново припича безмилостно, а прахта, вдигната от маршируването ни се набива във всички пори на тялото, но вече свиквам с легионерския живот /италианците напяват походна песничка в такт с маршируването/. Най-накрая стигаме брега на Дунава, където легионът се строява с извадени мечове и отдава чест. Запознавам се и с Овидий - един ентусиаст от Пловдив, който се разхожда със собственоръчно направена от него тога и има действително сенаторски вид. Евгени пък също има антикварни симпатии към Мизия, тъй като тук е станувала неговата кохорта. Даже ме навива след марша да се изкъпем във водите на Дунав, като истински легионери, но аргументът ми, че атомната електроцентрала "Козлодуй" е наблизо, охлажда ентусиазма му. Така че само се снимаме на крайбрежната ивица и след това сядаме в близката кръчма да се разхладим с бира. Следва разходка из центъра на Свищов /с броните/, като приятелят ми си купува български сувенири и вино. Връщаме се с такси в лагера уморени, но доволни. Там вече са чиготите, които черпят италианците с "облак". В тази горещита този микс от мента и мастика действа действително разхлаждащо. В това време ми звънят едни френдове, които минават през Свищов специално за възстановката. Вкарвам ги вътре в лагера да разгледат, като свойски им обяснявам разни детайли, а те ми подават студена бира/. Бойните ми другари обаче се стягат за битка, защото варварите са се активизирали и напредват към портата на лагера с таран. Евгени е на стената, но след кратка престрелка едно копие го улучва и той пада навън в рова /доста ефектно изпълнение/. Вратата не издържа и ордите нахлуват вътре, но ние отбиваме атаката и преминаваме в настъпление. Преминавайки през моста над рова правиме отново костенурка, защото стрелите и копията валят непрекъснато. Слдва нов сблъсък и варварите ни наобикалят. Сред прахоляка и пушека различавам, как центурионът пада убит. Част от легионерите се скупчват около него, викайки доктора, а останалите удъжаме варварския напор. Когато най-накрая враговете се оттеглят, тялото на центуриона е пренесено в лагера сред сълзи и вайкания. След това започва ритуала на погребението му на стадиона. Корвус отново е в стихията си - три пъти извиква името на центуриона, след това слага монети на очите му и прави възлияния на боговете на подземното царство. Изнасяме и маските на предците на покойния центурион. В това време войниците вдигат щитовете пред лицата си и надават протяжен вой. След това еди от войниците започва да цитира забавни случки от живота на убития, а ние се смеем през сълзи. Корвус кръстосва ръцете на центуриона и го покрива с бяло покривало. Следва изборът на новия центурион - досегашния пу помощник - опциона Таурус. Войската го приветства с извадени гладиуси, а публиката се кефи на шоуто. Вечерта се запознаваме с Игор - полуруснак-полубългарин, който учи в Свищов. Излизаме с него и колежките му да вечеряме, а след това засядаме в местната дискотека Jukebox, където вече се е настанил половината легион. Използвам момента да танцувам в дискотеката по туника, като размятам колана наляво надясно, а калигите ми правят страхорно сцепление с пода. Истински фурор. В неделя сутринта ми е малко мъгляво, но ни чакат нови задачи. В лагера пристига италианският посланник в България, който е много впечатлен от обстановката и заявява на кмета на Свищов, че очаква същото мероприятие и догодина. Човекът владее донякъде и руски, тъй като е бил преди това на служба в Русия и си разменяме по няколко думи с него. Като цяло общото мнение на легиона е, че е крайно време и в България, страна в която са станували толкова дълго римски войски, трябва да бъде създаден подобен клуб. Натоварваме се в автобусите и отново отпрашваме към посетителския център Нове, където върху руините на Вила екстра мурис /т. е. вилата на легата, която се е намирала пред портата на лагера/ Корвус произнася молитва на латински към Марс, Юпитер и Янус за очистване на греховете ни и благополучие. След това отпрашваме да разгледаме етнографския и историческия музей на Свищов, а хората по улиците се дивят на странната гледка - два автобуса натъпкани с легионери. Вътре се вихри купон, шофьорът е пуснал 'Джипси Кингс', центурионът танцува в прохода между седалките и тактува по шлемовете на легионерите с празни бутилки от минерална вода. След разглеждането на музея, в приповдигнато настроение се отиваме отново на обяд. Пак се заформя интернационална компания, която засипва сервитьорката с поръчки на разни езици. Следва бърз поход към лагера, където започва подготовката за последната битка с варварите. Гадовете пристигат и след размемени закани и викове се хвърлят в ожесточен последен бой, но вождът им бива посечен, а останалите биват заобиколени и избити без милост, макар че и немалко наши биват убити. Следва победоносна обиколка на стадиона, под аплодисментите на изпадналата в екстаз публика, снимки с всички желаещи и триумфален поход по улиците на града. Чаткаме по асфалта в такт с командите на центуриона, наобиколени от ентусиазираната тълпа, която ни засипва със снимки. След това се оттегляме в лагера, а Корвус остава на градския площад да извърши ритуал посветен на Митра. Италианците почват да свиват лагера, защото утре ги очаква път, а ние с Евгени се снимаме със центуриона и братята по оръжие. Центурионът ни хвали за проявената координация по време на марша и издръжливостта и разменяме имейли. Получаваме покана да участваме в бъдещи мероприятия и аз съм на върха на щастието. Наистина прекрасен завършек на този фантастичен фестивал. Стягам и аз своя багаж и вечерта отиваме на прощално парти, съпроводено с гледането на мача Германия-Испания. Варварите падат и на футбол, така че всички са доволни и количеството вино намалява. Черпя италианските ми приятели с така усладилия им се 'облак'. Купонът продължава да два часа и след това всички се разотиват уморени, но доволни на кратък отдих. Рано сутринта изпращам моите fratres, които пътуват към Букурещ, за да хванат оттам самолет до Италия. Единия от рганизаторите ни откарва двамата с Евгени към София, тъй като и на него му предстои полет до Москва. Разменяме възторжени мнения за фестивала и обсъждаме евентуалното ни участие догодина, както и взаимни покани за гостуване. Прибирам се уморен и доволен и сядам пред компютъра да споделя с вас това чудесно събитие.

Малко позабравена тематика, ама да си пусна линка към очерка, който написах по случай фестивала /тази година ще е или май месец или септември - зависи от италианците/: Scuta decumbere /пусни щитовете/ отеква викът на центуриона от Legio I Italica и с дружен тътен оставяме щитовете на земята. В Novae e адска жега, но аз стоически я понасям, закован в нагорещената си броня. Чувствам се като истински легионер. Форсираните маршове през града и руините на легионния лагер се редуват с битки с варварите. Подкованите ми калиги чаткат по асфалта, следвайки зададения ритъм. Въпреки тежестта на бойното снаряжение и умората обаче съм в еуфория, тъй като мечтата ми да участвам в римска възстановка се сбъдна. Още не мога да се отърся от фестивала, който ме върна назад във времето и напълни душата ми с положителни емоции. А всичко започва в четвъртък, когато натоварен с около 20 килограма екипировка поемам към Свищов. Пътьом минавам през летището да посрещна Евгени от Москва - представител на Cohors II Mattiacorum Equitata - клуб за реконструкция на римските помощни войски. За съжаление тази година той идва сам, поради проблеми с организацията, но следващия път братята легионери от Русия ще са повече. Показвам му набързо центъра на София и забележителностите. Имам и задачата от организаторите на фестивала в Свищов да намеря свестен гладиаторски реквизит от "Nimar". Декорите и дрехите им не са особено достоверни, но все пак заедно с Евгени съумяваме да съберем по-нормални костюми. До Свищов пътуваме с колата на организаторите, улисани в разговори за римските легиони и развитието на клубовете, занимаващи се с исторически възстановки. Бързо се настаняваме в хотела и отиваме да гледаме откриването на фестивала със запалването на свещения огън от весталки /доста красиви италианки/, последвано от пиротехническо шоу. По пътя срещаме и братята от Първия италийски легион, които маршируват в пълно бойно снаряжение. Очаровани сме от точните команди и синхрона, който постигат. Евгени не си носи бронята, шлема и гладиуса, поради митнически проблеми от руска страна, а на мен пък ми липсва шлем, тъй като за съжаление не е готов, но нито за миг не се съмнявам, че италианците ще откликнат на молбата ми и ще ни предоставят необходимите вещи. В петък сутринта се явяваме по туники и калиги на градския стадион в Свищов, за да тренираме римски команди и построения. Евгени има опит в тази област, пък аз знам латинските фрази, така че бързо правиме впечатление на италианците с адекватните си маневри. Като цяло основните команди са лесни: Signо sequute - следвай знамето, Ad gladium, vertite - завърти се надясно, Ad scutum, vertite - завърти се наляво, Ad agminem - в колона, Ad testudinem - в 'костенурка', Gladium stringe - мечове вън, Gladium reconde - прибери мечове, Paratе! настъпвай, Ad gladium vertite - колоната завива надясно, Аd Scuta vertite - наляво. SALUTA-TE - За почест, INTEN-TE - Мирно, AD SIGNA - Строй се под знамената. Също така практикуваме и характерния римски начин на водене на битки - прикрит зад големият правоъгълен щит, чийто горен край е на равнището на рамото ми, а долният - малко под коляното, аз отработвам мушкащи удари, насочени към горната и долната част на противника. Също така нанасям и удари с щит. Целият раменен пояс участва в тези движения, така че след половин час вече усещам болки в мускулите. От марша калигите малко ми убиват, но пък от друга страна се чувствам като истински легионер. Запознаваме се с Паоло - астрономът на легиона, който ни отвежда в построения дървен каструм над стадиона. Лагерът наистина е внушителен - с дървени кули и порти, построени за две седмици от българските организатори в Свищов. Единствено прогамата и последователността на събитията малко куцат, но все пак фестивалът се провежда за първи път в България. Догодина възстановката ще е по-координирана. Иначе от двете страни на входа на лагера са подредени палатките на легионерите. В центъра се издига олтарът, а зад него палаткта със статуите на всички богове. Пред олтара са изправени и орелът, знакът и вексилата на легиона. Пред всяка палатка са подпряни един в друг пилумите и щитовете. Паоло ни показва слънчевият часовник, няколко карти на империята, восъчни плочки по които може да се пише и стъкленица с вода, която концентрира слънчевите лъчи подобно на лупа. Постепенно се запознаваме с всички участници във възстановката. Освен италианци има и чехи, които играят помощните войски. Донасям си екипировката и разяснявам какъв е случаят с Евгени /който по пронцип си е взел туниката, калигите, колана и една доста добре направена кожена чанта/. Естествено проблеми няма и скоро сме снабдени с всичко необходимо. Разменяме си мнения с италианците за тънкостите на екипировката и разглеждаме лагера и се снимаме, преди да са плъпнали туристите. Легионерите ни приемат доста свойски и скоро вече се чувствам част от клуба им. Макар че малко от тях говорят английски, не усещам особени проблеми с комуникацията. В това време се появява центурионът и подканя другарите си да си слагат броните. Срещам трудности с моята, която почти не е носена и ремъците й са обтегнати. Въобще сегментната лорика се облича с чужда помощ, за разлика от ризницата, която носи Евгени. Когато обаче слагам и шлема, усещам как лека полека тялото ми започва да се нажежава. Слънцето припича неумолимо и броните ни блестят. Грабваме щитовете и започваме да повтаряме някои по-сложни маневри, като построяването на костенурка /легионерите съгласувано вдигат щитовете си нагоре, като го попъхват под щитовете на войниците пред тях, подобно на наредени керемиди/ или разгръщане на походния строй в двойна линия /войниците от задните редове, при вика Ad Centurio притичват от двете страни до другарите си в предна линия, образувайки квадрат/. Почват да се навъртат и първите туристи, както и журналисти. Първоначално мисля последните за любознателни сеирджии и охотно им обяснявам за устройството на лагера и организацията на мероприятието, както и неща от легионерското ежедневие. Те от своя страна се радват, че са срещнали българоговорящ легионер и вадят микрофоните и камерите. Един истински войник никога не отстъпва и така влизам в емисиите на новините по Нова Телевизия и BTV. Почват и снимките с разните му там зяпачи. Като цяло ставам звезда. Запознавам се и с Thunder Goddess, която също е решила да уважи мероприятието. В това време помощните войски на градския стадион се бият срещу варварите, но биват победени. Настава ред на легиона да покаже на какво е способен. Публиката вече се е нахъсала и очаква не преговори, а бой. В стегнат строй и тактувайки с десния крак, бойните ни редици излизат от лагера и настъпват към безпорядъчната варварска тълпа, която при вида ни надава зловещ вой. На тази тяхна демонствация ние отговаряме с удари на мечове по щитовете и скандирания: 'Legio Prima Italica'. Преговорите се провалят и двете страни се готвят за сражение. Варварите ни засипват с метателни оръжия, но ние правим бързо костенурка и амунициите им отиват на вятъра. Започваме бавно настъпление с десния крак, като всеки държи войника пред него за колана, с цел да не се разкъсва линията и атаката да протича равноверно. Знамената са прибрани зад гърбовете ни и варварите връхлитат със страшна сила върху редиците ни. Сблъсък на щитове, мечове, викове, досуш като в реалността. Неуспели да разкъсат строя ни, варварите се отеглят и се опитват да ни заобиколят. Пред мен се изпречва един с фалката и се опитва да ме посече. Бързо вдигам щита нагоре /подкрепяйки го с горния ми крайник/ и се навеждам, като с другата ръка го мушкам с гладиуса отдолу /мечовете за сражението естествено не са истински, за да бъдат избегнати нещастни случаи/. Нападателят се свлича. Евгени е цяла фурия, понеже е участвал в подобни битки, и убива четирима /преди подло да го покоси един лежащ уж умрял варварин/. След като дават много жертви, варварите настояват за примирие и се изтелгят. Легионерите с извадени мечове обикалят стадиона, под аплодисментите на публиката. След боя се провежда ритуала по очистване на армията /lustratio/. Ролята на жреца играе един брадат симпатяга с прякор Корвус, който е душата на легиона. Негова е заслугата за това, че ритуалите се изпълняват на латински. На боговете биват поднесени три жертвени животни - козел, прасе и крава, а след това се запалва огънят и войската го прескача.

Има и украинска - украинците са укри /угри/. Между другото украинските лингвисти оспорват на руснаците правото да са етруски, утвърждавайки, че последните са говорели на украински. За турците - хети чувал ли си?

Именно, в такива случаи обикновено се маха едната нула и цифрите стават къде къде по-реални.

Доста преувеличено ми се вижда цялата ромейска войска да е задействана в отблъскването на българите. Нито един владетел няма да си замъкне армията на север, оставяйки Мала Азия оголена откъм евентуална арабска атака. Просто древните автори обичат да преувеличават. Числеността на полевата ромейска армия при Ярмук, въпреки хиперболизирания й брой от арабски хроники е била не повече от 30 000 човека. Предполагам, че и експедиционният корпус изпратен срещу Аспарух е бил най-много толкова /което пак не е малко/.