Last roman

Първата Дакийска война на Траян /101 – 103 г./ Първата кампания /пролет – есен 101 г./ Към началото на 101 г. последните приготовления за войната с даките приключили. Императорът потеглил от Италия начело с 1/3 от армията и се съединил с другия войскови корпус, движещ се от Западните провинции на империята. Към края на април основните римските сили се концентрирани в Горна Мизия. Били принесени очистителни жерви и армията, разделена на два корпуса, форсирала Дунав по два понтонни моста от товарни кораби. Императорът преминал реката при Ледерата /съвр. Паланка, Сърбия/ заедно със помощните части и преторианската гвардия. Наместникът на Долна Мизия - Маний Лаберий Максим, командващ другата половина на войската, пресякъл Дунав при крепостта Понтес /съвр. Кладово/. Римляните форсират Дунав по понтонни мостове /релеф от колоната на Траян/: Преминаването на реката минало без инциденти, а варварите се оттеглили във вътрешността на страната. Това накарало Траян да действа с по-голяма предпазливост. На военния съвет, свикан в кастела Апус /на едноименната река Апа/ императорът изказал плана си, че настъплението на двете армии трябва да се проведе планомерно и координирано, без излишно форсиране на събитията, наблягайки на разузнаването, а на завладяваната площ да се изграждат укрепления, с цел да пазят комуникациооните линии от внезапна контраатака на противника. Легионери строят укрепления на завладяната територия /релеф от колоната на Траян/: На корпуса, командван от Траян, се възлагало да завладее Арцидава /съвр. Вередия/, Берзобис /съвр. Берзовия/, Аизис /съвр. Фирлуг/ и да се придвижи до Тибискум, където да се съедини с втория корпус на Лаберий Максим настъпващ по долината на р. Черна при Тибискум. След това двете армии трябвали да форсират р. Бистра и да излязат към прохода Тапа /съвр. Железни Врата/, водещ до подстъпите на дакийската столица Сармизегетуза. Преди започването на похода, Траян лично оглавил религиозната церемония – ‘лустрацио’ – пречистване на войската. Жреците запалили огън пред изнесените орли и щандарти, под звука на туби и буцини били заклани жертвените бикове и овци и полято вино. В назначения за тръгване ден Траян произнесъл пред готовата армия реч /адлокуцио/. Тя не е запазена, но най-вероятно императорът хвалел войската си и я призовавал да отмъсти за поруганата римска чест през предишните кампании, както и обещания за щедри награди, когато наглите варвари бъдат разгромени. Настъплението на римляните по долината на р. Апа започнало бавно – отчасти заради опасенията за засади в непознатата местност, отчасти и поради факта, че легионерите били заети със строене на укрепления на стратегическите места. Варварите изоставяли селищата си и се оттегляли в горите. Така, старателно закрепвайки зад себе си завладяните територии, армията стигнала до Арцидава. Крепостта се оказала изоставена, а римляните построили тук кастел, наречен ‘сто кладенеца” /Centum putea/. Към средата на лятото римляните достигнали до Берзобис, който също бил пуст. Ясна станала стратегията на Децебал, който избягвайки сражения се стараел да подмами римската войска във вътрешността на царството си и там да нанесе удар. Тук римляните посторили две крепости, съединени с мост през река Берзовия, и започнали изграждането на каменен път. След кратко забавяне, чиято причина била изчакването на пристигането на допълнители панонски и галски кавалерийски али, в средата на август корпусът на Траян поел към Аизис. В това време Лаберий Максим настъпвал по южните склонове на Карпатите, сражавайки се подобно на Траян със суровите условия на местността по долината на р. Черна, а не с бързоотстъпващия враг. Минавайки покрай опразнения от даките Аизис, Траян излязъл на подстъпите към Тибискум в полите на Карпатите. Тук той основал поредния стратегически важен кастел Caput Bubali /Бикова глава/. Скоро на мястото пристигнала и армията на Лаберий Максим и двата корпуса влязли в изоставения Тибискум, където стояли до края на август. Пътят към Тапа обаче се оказал много труднопроходим заради гъстите гори и придвижването се забавило. Достигайки прохода, Траян заварил пред него армията на Децебал и решил да изчака, строейки през това време укрепление, което нарекъл Pons Augusti /Мостът на Август/. Битката се разразила в началото на септември, като първи атакували даките. Воят на бойните им тръби се съпровождал със звън на оръжие и викове. Критските и британските стрелци засипали безпорядъчните варварски тълпи, спускащи се в долината със смъртоносен дъжд от стрели. Опасявайки се, че спускането по хълмовете ще наруши бойния порядък на легионите, Траян ги оставил в резерв и пуснал първо помощните части от германски симахиарии, британски, галски и алпийски кохорти, които забавили настъплението на врага. На левия фланг, където наклонът бил по-малък, даките пробили фронта на оксилариите и само намесата на панонските и галски али спряло придвижването им. Даките упорито продължавали да настъпват, въпреки че загубите им били огромни. В разгара на сражението се разразила буря с град, който допълнително влошил положението на варварите. Вкараните свежи помощни кохорти от испанци и италийци решили изхода на сражението. Даките започнали организирано отстъпление, прикривайки оттеглянето със стрелба с лъкове. Загубите на римляните били най-вече сред панонските и галски конни части, германците и испанските кохорти, които поели основния удар. За рождения ден на императора /18 септември/ римляните обкръжили добре укрепената крепост Тапа. Оставяйки тук половината от армията си оглавявана от Лаберий Максим, Траян започнал придвижването към столицата на Децебал – Сармизегетуза. Времето обаче се влошило и започнали дъждове. Траян достигнал до долината на река Стрея, където стоял до средата на ноември. Започналият снеговалеж прекратил по-нататъчното римско настъпленние. Траян започнал оттеглянето на корпуса си. В това време дошли посланниците на племето салдени от Тапа, които молели за милост. Траян приел само безусловна капитулация. Крепостта била опожарена и срината, римляните пленили намиращата се в нея сестра на Децебал и двамата му племенника. Населението било откарано в робство. Оттеглящата се да зимува римска войска опожарявала изоставените селища на даките, убивала домашните животни и водела тълпи от пленници. Траян се завърнал в Ледерата към началото на декември. Макар че не успял този път да достигне до дакийската столица, кампанията била успешна. Страната до Тапа била покорена, били изградени многобройни фортове, които щели да улеснят настъплението идната година. Втората кампания на Траян /зима 101 –102 г./. Рано настъпилата зима дала на Децебал възможност да прегрупира силите си. Разбирайки, че сам не може да устои на превъзхождащата го военна мощ, той се надявал да сплоти срещу Рим всички отвъддунавски варвари. За преговори той събрал в столицата си сарматите аорси, бастарните и гетите, живеещи по левия бряг на Дунав. След дълги спорове било решено да се нападнат малочислените гарнизони в Долна Мизия през януари, когато реката замръзне и може да издържи тежките сарматски катафракти. Планирало се дакийската пехота, подкрепена от сака Сардоний ще нападне лагерите на помощните войски, а вождовете на аорсите Сусаг и Инисмей, подкрепени от въстаналите гети, да нападнат щаб квартирата на наместника на провинцията в Томи. Тогава бастарните, чиято цел била да намерят нови земи за заселвали ще нахлуят дълбоко в провинцията. Офанзивата била започната към средата на януари, но ледът бил още лек и преминаването на дакската и сакската конница било осуетено, като част от кавалеристите се издавили. За разликаот катафрактите, дакийската и бастарнската пехота минала по леда успешно и обсадила римските крепости от Нове до Ескус, но не разполагайки с обсадна техника, не могла да ги овладее, ограничавайки се с блокада. Цяла Долна Мизия била наводнена от варварските пълчища. Бастарните настъпвали заедно със семействата и имуществото си, сарматите на Сусаг и Инисмей закъсняли за първоначалния пробив и форсирали Дунав при Дуросторум /дн . гр. Силистра/. Пред напиращите тежковъоръжени катафракти Лаберий Максим с малочислените си отряди отстъпил към Абритус /дн. гр. Разград/. В това време император Траян се намирал в Дробета /дн. Турну-Северин/. Едва в началото на февруати, когато реката станала частично плавателна, той получил сведенията за широкомащабното варварско нахлуване в Долна Мизия. Опасност грозяла и съседната провинция – Тракия, практически не разполагаща с гарнизони. Императорът не губил време и с наличните при него помощни, смесени кохори и али, натоварени на корабите на мизийската ескадра, дебаркирал при Рациария /съвр. с. Арчар/ и бързо потеглил срещу аорсите на Сусаг и Инисмей. Част от легионите също се спуснали по поречието на Дунав, освобождавайки блокираните крепости и отрязвайки на даките пътя към отстъпление. В Тракия били прехвърлени няколко кохорти от сирийските легиони: Legio XII Fulminata и Legio XVI Flavia Firma. Траян формирал и специални конни /Conttarii/ отряди въоръжени по подобие на сарматските катафрактарии. Освен тях той водел два корпуса тракийски копиеносци, галски и дардански али, четири смесени кохорти от киликийци, испанци, гали и алпийци, и две ala miliaria /хилядни али/. Общият брой на задействаните части бил около 15 000. Сарматите били се установили в долините между р. Ятрус /Янтра/ и р. Асамус /Осъм/. Не очаквайки противника, те мародерствали и разорявали местността. Траян веднага атакувал, надявайки се на фактора внезапност. Изненаданите аорси не оказали организирана съпротива и били напълно разбити. Конницата на Траян гонела отстъпващия враг до Дунав, избивайки обрменените от плячка катафракти. Римски конници преследват сарматите /релеф от колоната на Траян/ Загинал и един от вождовете им – Инисмей. Красивата долина, в която се провела битката навела Траян на мисълта да основе град, наречен в чест на победата Никополис Ад Иструм. Първо обаче провинцията трябвало да бъде очистена от бастарните, докато последните не са разбрали за разгрома на съюзниците им. Конницата била заета да преследва сарматите, и за главнокомандващ Траян назначил опитния ветеран Марк Сентий Прокул, който разполагайки с 1 000 конника и около 4 000 пехотинеца трябвало да нанесе внезапен удар. Прокул решил да атакува бастарните през нощта. Той обрадил лагера на нищо неподозиращите варвари и атакувал към сутринта. Клането продължавало няколко часа и завършило към обяд. В резултат на напълно съгласуваните действия между пехота и конница римските загуби били малко, а плячката и робите - огромни. Били пленени и три бастарнски вожда. По-късно Траян провел съд над тях, по жалба на жителите на провинцията, чието имущество било унищожено и наредил да ги екзекутират. Разбирайки за пораженията на съюзниците – даките, гетите и част от бастарните изоставили опитите си да превземат римските крепости и започнали да се оттеглят към делатата на Дунав. Траян също се насочил натам, за да унищожи окончателно варварската заплаха. С дошлите през това време легиони от Горна Мизия, той настигнал врага при дн. румънски град Адамклизи. В равнината римляните се построили в класически боен ред – легионите в центъра, по фланговете пехотни помощни части, а фланговете на последните прикрити от смесени кавалерийски али. В тила се разполагала походната артилерия - т. нар. ‘каробалисти’, транспортирани на мулета. За резерв били оставени преторианците и шест кохорти от Legio V Macedonica. Авангардът бил съставен от комагенски сагитарии и прашкари. Противниковата войска се състояла от въоръжени с тракийски махайри /ромфеи/ бастарни, гети и даки. Варварите атакували първи. Челните редици на нападащите били покосени първо от камъните на балистите, после от стрелите, а накрая и от хвърлените пилуми на легионерите. После върху варварите се стоварила железната легионерска лавина. Римски легионер поразява дакийски войник: Съдейки по барелефите сражението било дълго и упорито и продължавало цял ден. Загубите били тежки и от двете страни. Бастарните и даките започнали да отстъпват едва когато от юг се задали кохортите на Legio XII Fulminata и Legio XVI Flavia Firma. Тогава в действие била пусната и кавалерията, подкрепена и от смесените кохорти. Тя връхлетяла върху оттеглящите се варвари, които започнали безпорядъчно бегство и били посечени от конниците. Римляните заловили много пленници, между които и знатни вождове. На заслужилите части и командващи били раздадени награди, а на мястото на битката щастливият император наредил да се издигне паметник – Tropaeum Traiani в чест на голямата победа. След като Долна Мизия била очистена от врага, Траян побързал към Дробета, където му предстояло да оглави новия поход към Дакия. Третата кампания на Траян /пролет 102 г./ и краят на първата Дакийска война /103 г./. През пролетта на 102 г. римляните отново започнали настъпление срещу Сармизегетуза в две колони. Първата част на армията на Траян напредвала през създадените опорни пунктове и бази през Тапа, а втората – по поречието на р. Олт през прохода Турну Рошу /Червената Кула/. Децебал се придържал към отработената тактика на задържане на придвижването на римските легиони. Той изпртил на Траян нова делегация за преговори, съставна от знатни вождове, дори предложил сам да се срещне с императора, но в уреченото време така и не се появил. Победомносната кампанията на Траян продължавала – редица варварски племена били покорени и независимо на упоритата съпротива, на която се натъквали римляните, те неумолимо напредвали към столицата на Дакия. Някъде между Апулум и Сармизегетуза станало решаващото сражение, което Децебал загубил. След битката той бил приет в лагера на Траян, койо лично му продиктувал тежките условия, за които ни съобщава Дион Кассий: дакийският цар се превръщал в римски съюзник, задължен да има общи приятели и врагове с империята. Всички условия по договора от 89 г. се анулирали. Децебал трябвало да върне римските дезертьори и военните специалисти, изпратени от Домициан. Той трябало да предаде и цялото трофейно римско оръжие и метателните машини. Крепостите се разрушавали, а в Сармизегетуза се настанявал римски гарнизон. Населението тябвало да напусне завладяната от римляните дакийска територия. Децебал приел суровите условия. Първата Дакийска война завършила. Траян настанил армията си да зимува в Южна Дакия и Мизия и през 103 г. отпътувал за Италия. Там той отпразнувал дакийския си триумф и приел титлата “Велик Дакийски” /OPTIMUS DACIUS/.

Армията на Децебал За разлика от римската войска тя нямала ясно обособена организация. Това било по-скоро опълчение на няколко отделни племена. Сплотявала ги общата ненавист към римските завоеватели и личността на Децебал. Дакийският цар се стремял да организира армията си по римски образец, за което многобройните дезертьори от римските помощни части. Имал лична свита от отбранни войни и аристократи. Обособени били отрядите от стрелци и прашкари, създавали се дружини от лека кавалерия. За тежка конница Децебал използвал костобоките и роксоланите. Организирано било и разузнаването, като дори била сформирана група от римски дезертьори, които трябвало да проникнат в римския лагер и да убият Траян. През този период даките се появили първите национални знаци, подобно на римските, които представлявали дракони с вълча муцуна, олицетворяващи битката, смъртта и войната: Този штандарт се среща и при партите и сарматите, а от 3 век драконариите се появяват и в римските части. Използвали се и знамена, изготвени по подобие на вексилума от четириъгълно парче плат. С тях се подавали сигнали като нападение и отстъпление. Също така за звуков сигнал се ползвали и дълги извити тръби, украсени с глави на чудовища и издаващи звуци подобни на вълчи вой: дакийско оръжие: сика и фалкс, бойна брадва, вексилум и бойни тръби Военната структура на даките била едва в процес на зараждане. Бойните знаци деляли подразделенията повече по етнически, отколкото по тактически признак. Отсъствала тежка пехота. С изключение на благородниците, които имали средства да си купят качествена броня и оръжия, повечето даки били без защитно облекло /широки вълнени панталони, риза, сандали и лисича шапка/, въоръжени с лък /особено разпространен сред гетите/, двуръчен сърповидно извит меч /както го наричали римляните “фалката”/, също така извит нож /махайра/, бойна брадва /удобна за мятане от близко разстояние/, голям щит с изпъкналост /umbo/ по средата. Даките били запознати и с обсадната техника от предоставените по мирния договор от 89 г. римски специалисти. На въоръжение при тях имало балисти, а за щурм на укрепленията се използвал таран. Даките дори се опитвали да правят от щитовете си прочутата римска костенурка. От колоната на Траян личи и сходството във фортификациите на дакийските укрепления с римските. Цитаделата на Сармизегетуса била изградена от добре подредени каменни блокове. По-заможните даки /най-често конниците/ носели люспеста ризница, богато украсен с орнаменти шлем от фригийски тип с конична форма или с извит напред гребен, снабдени с люспести задтилници. Дакийски воини: За нападателно оръжие използвали дълги мечове и копия. Въоръжението на съюзниците също имало национални отличия. Костобоките носели броня от костни пластини /възможно оттам да идва и името им/, получени от разрязани копита на коне, зашити към кожена основа. Бастарните се сражавали без каквато и била броня, голи до кръста въоръжени единствено с фалката: В бой често конникът бил съпровождан от пехотинец, каквато била и тактиката на германските племена. Сериозен противник за римляните била сарматската конница. “Едва ли съществува войска, способна да противостои на натиска на конните им орди” – пише Тацит. Сарматските благородници носели ламеларна или люспеста броня, съставена от метални пластини, зашити към кожена основа. Такава броня била абсолютно непроницаема за стрели и камъни, но сковавала движенията на конника и тежала толкова, че паднал, последният не можел да се изправи без чужда помощ. Конете на сарматите също били покрити с люспести наметала. Сарматският шлем бил коничен, съставен от няколко пластини и с тесни набузници. Катафрактариите не носели щит, а били въоръжени с дълга пика /contus/, дълъг меч /акинак/ и композитен лък. Командването на даките също не било сплотено. Разногласия имало както във военния съвет на Децебал, така и сред съюзниците му. Племенната аристокрация се противопоставяла на засилващото се влияние на царя. Някои вождове предпочели да заемат страната на римляните, в резултат на споровете между командващите липсвала съгласованост във военните действия и обща стратеия за отбрана. Отделните отряди действали самостоятелно и разединено, без понятие от стратегия и тактика, разработвани от столетия в римската армия. Съюзниците на даките също преследвали различни цели. Сарматите се интересували главно от грабеж, бастарните търсели нови земи за заселване, гетите се стремили да си върнат загубените територии по левия бряг на Дунав. Император Траян и подготовката за войната След убийството на Домициан и непродължителното царуване на Кокцей Нерва /96 – 98 г./ на власт дошъл вторият император от новата династия на Антонините – Марк Улпий Траян. Бъдещият завоевател на Дакия е роден на 18 септември 53 г. в испанския град Италика. Още на младини, бъдейки обикновен легионер в армията на баща си, Траян проявил всички качества на бъдещ пълководец. Бил силен и издръжлив с добро телосложение, споделящ всички несгоди на войната редом с войниците си. Той храбро се сражавал в Юдея и Партия, ставайки през 91 г. консул разбил германците на Рейн. През 97 г. Нерва го удостоил с титлата “Германски” и го осиновил като свой приемник. На 28 януари 98 г. престарелият Нерва умрял и войниците на рейнските легиони провъзгласили пълководеца си за император. Римската общественост в лицето на Плиний Млади също с възторг приела новия принцепс. Практически цялото си управление Траян прекарал в походи и сражения, рядко връщайки се в столицата. Въпреки това Рим процъфтявал. Очистен от многобройните доносници от времето на Домициан , редовно снабдяван с хляб, украсен с нови форуми и постройки, градът наистина се превърнал в столица на световна империя. Траян се грижел и за благосъстоянието на провинциите, водейки непрекъсната кореспонденция с управителите им и грижейки се за безопасността на границите на държавата. Заставайки начело на държавата, Траян веднага започнал подготовка за решаваща война с даките. От една страна той искал да отмъсти за унизителния мир от 89 г. От друга страна разклатените финанси на империята имали нужда от роби и злато в изобилие срещащи се отвъд Дунав. За плацдарм за бъдещата кампания била избрана Горна Мизия. От Панония и Долна Мизия също щели да тръгнат военни корпуси и обози с припаси. За да се обазопасят от удар по комуникациите римляните спешно започнали да укрепват отбранителните крепости по Долен и Среден Дунав. Строили се и нови крепости: Тигра /с. Мартен/, Трансмариска /гр. Тутракан/, Нигрианис /с. Малък Преслав/, Дуросторум /гр. Силистра/. Опасявайки се от германско нашествие Траян разделил Панония на Горна и Долна, и я снабдил с нови крепости, най-значителната от които била Интерциза. За следене на действията на противника по десният бряг на Дунава били построени многобройни стражеви кули - бурги /снабдени със стена/ и при опасност подаващи димен сигнал. За по-бързо прехвърляне на подкрепления покрай реката бил доизграден нов римски път /започнат още при Тиберий/, свързал двете Мизии. За улесняване на действията на Панонската и Мизийска флота близо до Катаракта /съвр. Краташ/ бил прокопан трикилометров плавателен канал, по който бързо могли да бъдат транспортирани провизии и войски. За широкомащабната инвазия императорът съсредоточил по десния бряг на Дунав до 150 000 човека. Гръбнакът на армията оформяли римските легиони. От Рейн били прехвърлени Legio I Minervina, VI Victrix, VIII Augusta, XI Claudia, I Adiutrix, X, XIII, XIV Gemina, XV Apollinaris и специално формираният за войната Legio XXX Ulpia Victrix. Допълнително били задействани кохорти от XII Fulminata, XVI Flavia Firma, и XX Valeria Victrix и преторианската гвардия на императора. Основната тежест на войната обаче била поета от легионите на гарнизонната служба в Мизия: IV Flavia Felix - дислоциран в Сингидунум /дн. Белград/, VII Claudia – в Виминаций /дн. Костолац/, V Macedonica в Ескус /дн. с. Гиген/ и I Italica в Нове /дн. Свищов/. Въоръжението на войниците било характерно за класическия римски легионер от 1-2 в.: шлем /Императорско-италийски или Императорско-галски тип/, сегментна броня, тежък пилум, правоъгълен щит, 45 см. гладиус. Общото число на легионите, участващи във войните с даките било около 14.. За защита от фалкатите на дакийците, римският легионер бил снабден с протектори за ръце – arm manica, съставена от съчленени метални пластини и наколенници, предпазващи подбедрицата. В кампанията активно участвали и многобройни кохорти и али от спомагателни войски, които съставлявали първата линия във всяка една битка, прикривали фланговете на легионите, преследвали разбития противник и разузнавали местността. Това били кохорти от балеарски прашкохвъргачи, критски, киликийски и сирийски стрелци; лека нумидийска конница, тежка галска, панонска и боспорска кавалерия и оформени по източен образец али от катафракти; пехотни и смесени испански, галски, британски, панонски, ретийски, батавски и тракийски кохорти; и нерегулярни части – германски симмахиарии, гетулски, сирийски и британски конни стрелци. Също така имало и доброволни кохорти – съставени от римски граждани. Или общо около 88 помощни части /от които 19 али, 64 пехотни и смесени кохорти и 5 нерегулярни отряда/. Панонската и Мизийска римска флота се грижила за патрулирането на бреговете на реката, транспорта на войските и снабдяването им с припаси.

Даките Според изследователите терминът “дак” е с късен произход от началото на I в пр. н. е., когато няколко тракийски племена се обединяват под това име. С течение на времето вличнието им се разпростряло върху околните облсати и оттогава цялата страна получила това име. Поселенията на даките се разполагали по южните Карпати и Трансилвания. Това била гориста местност, изобилстваща от дивеч, а в планините имало значителни залежи на злато, сребро , желязо, олово и каменна сол. Територите на древна Дакия приблизително съвпадат с границите на днешна Румъния. Дакия била населена от различни племена – на запад било силно келтското влияние. С такъв произход били племената на анарти, тевриски и салдени. На североизток живяли костобоките, които не са с установен произход, тъй като битът и културата им са преплетени със заобикалящите ги народи – гети, бастарни и сармати. Дори и след завладяването на Дакия те продължили да заплашват Дунавския лимес и нееднократно нахлували в Мизия и Тракия. Между реките Днестър и Тиса живеели бастарните. Произходът им будел разногласия даже сред античните автори. Страбон и Тацит ги считали за германци, докато Ливий, Апиан и Плутарх говорели за тях като за келти. В резултат от многото скитания те възприели обичаите на съседите си – сармати и даки. През цялата си история /за последно ги споменава Аммиан Марцеллин/ те участвали в разнообразни антиримски коалиции или самостоятелно разграбвали крайдунавските области. На териториите на съвременна Влахия и Олтения живяли племената на бурите и саките. Техни столици били съответно Буридава и Суцидава по поречието на р. Олт. От средата на 1 в. пр. н. е. част от даките попаднали под властта на племенния съюз на гетския цар Буребиста, а в източните части на Дакия започнали да нахлуват сарматите. Най-далеч от тях стигнали язигите, които се заселили по поречието на Среден Дунав. Аорсите, пристигайки към 60-те години на 1 век уседнали между р. Днестър и Дунавската делта. Отношенията между даките и сарматите не винаги били миролюбиви. Създавали се временни обединения с цел грабеж на римските провинции, но често съюзниците воювали помежду си, което било от полза на римляните. В тази сложна обстановка при даките от средата на 1 век пр. н. е. започнал процес на имуществено и социално разслоение. Обособила се племенна аристокрация, живееща в добре укрепени цитадели. Античните автори ги наричат ‘пилеати’ /носещи шапки/ за разлика от простолюдието /капилати/, на които им било забранено да носят шапки. Селяните и занаятчиите живели в неголями селища в дървени изби, измазани с глина или землянки, занимавайки се със земеделие и скотовъдство. Бързо развиващите се обществено-икономически отношения довели до зараждането на царска власт. Първи опит за сплотяване на разпръснатите гето-дакийски племена предприел синът на Буребиста – Котисон. След половин век по-голям успех имал представителят на един от знатните дакийски родове Скорлио, който поставил началото на Дакийската държава с цетър в Южните Карпати. През 70-те години го сменил брат му Диурпанеус, който след доброволна абдикация предал властта на сина на Скорлио –Децебал. Така в края на 1 в. племената по долното течение на Дунав били все още силно разединени и отслабени от вътрешни междуособици, което давало на римляните удобна възможност за инвазия. Римо-дакийските взаимоотношения през 1 в. Според античните автори сблъсъците на римляните с даките започнали веднага след завладяването на десния бряг на Дунав от легионите на Красс през 27 г. пр. н. е. Флор пише, че през Августовото управление дакийският цар Котисон, имал навика да преминава замръзналия през зимата Дунав и да граби земите, включени по-късно в състава на провинция Мизия. Литературните източници по това време са пълни с упоменания за дакийската опасност, особено красноречив е Овидий, заточен в Томи и описващ в своите “Epistolae ex Ponto" /“Писма от Понт”/ за непрекъснатите набези на гетите. Римляните разбира се предприемали ответни мерки. През 10 г. пр. н. е., когато даките нахлули в Панония, изпратеният срещу тях бъдещ император Тиберий ги отблъснал и дори гонил варварите до Апулум /съвр. Алба-Юлия в Румъния/. Успешни били действията и на илирийския наместник Марк Виниций. Той разбил обединените сили на даките и бастарните, подчинил тевриските и салдените, достигайки областите на съвременна Словакия. В плановете му обаче не влизало покорението на отвъддунавските племена, така че след края на експедицията, той се върнал обратно. Даките обаче използвали и най-малката нестабилност на римската власт в новозавоюваните територии в Панония и Мизия, за да подновят набезите си. През 6 г., когато в Илирия и Далмация избухнало широкомащабно антиримско въстания, даките, подкрепени от сармати нахлули в Тракия. Въпреки критичното положение и ангажираността на римската армия в Панония, командващият войските Цецина Север отблъснал нашествениците. След потушаването на илирийското въстание, през 10-11 г. легатът на Панония Гней Корнелий Лентул предприел операция по дясното крайбрежие на Дунав, където изградил наблюдателни постове и укрепления. Друг римски пълководец Елий Кат преселил 50 000 пленени варвари в опустошените от войната земи на трибалите и мизите. След смъртта на Август, при Тиберий и Клавдий, обстановката по долното течение на р. Дунав била относително стабилна. Римляните учредили провинция Мизия /15 г./ и присъединили васалното Тракийско царство /46 г./. При управлението на Нерон обстановката отново се изострила. През 55-61 г. за войната с партия той преместил разквартируваните в Мизия VI Скитски и V Македонски легион. Това веднага предизвиква раздвижване сред отвъддунавските племена. Скитите обсаждат Херсонес и само енергичната намеса на наместника на Мизия Плавтий Силван Елиан предотвратява завладяването на Крим от варварите. Не разполагайки със значителни контингенти, но умело използвайки раздорите между сармати, даки и бастарни, той успява да ги умиротвори и дори преселва 100 000 варвари на левия бряг на Дунав. Мирът обаче не траял дълго. Към края на управлението на Нерон през зимата на 67/68 г. роксоланите извършват набег и разбиват две римски кохорти. През следващата зима 68/69 г. конницата им от 9 000 човека отново нахлува по замръзналия Дунав в Мизия, но е разбита от помощните войски в провинцията. Използвайки борбата за власт в Рим през 69 г. провинцията отново била подложена на нашествия. Първо нахлули даките, които завладяли лагерите на помощните войски. Но наместникът на Сирия Лициний Муциан с VI Железен легион ги отблъснал отвъд Дунава. По-серизоно било нахлуването на сарматите, които дори убили наместника на Мизия Фонтей Агрипа и опустошили провинцията. Победителят гражданската война в Рим Веспасиан изпратил Рубрий Гал в Мизия, но действията му са слабо отразени от римските хронисти. Йосиф Флавий казва, че мероприятията му били успешни. След края на военните действия срещу сарматите, гарнизоните по долното течение на Дунав били подсилени с легиони, участвали на страната на петендента за престола – Вителий /I Италийски и V Жеравен/. През 71 г. към тях се присъединил и върнатият от Сирия V Македонски и така заедно с намиращия се в провинцията VII Клавдиев, количеството легиони в Мизия станало 4. Техни подразделения били разсредоточени по крайречните крепости. Също били прехвърлени значителни количества помощни войски от германци и гали и сирийци. Броят на войниците в този участък на реката достигнал 40 – 45 000. Тези мерки запазили мира до управлението на Домициан. Тогава избухнала тежка война с даките, предвождани от Диурпанеус. Причината бил отказът на Домициан да плаща на варварите субсидии, обещани от баща му. Сключил съюз с язигите, маркоманите и квадите през зимата на 85/86 г. Диурпанеус нападнал Мизия. Наместникът на провинцията Гай Опий Сабин бил разбит и сам загинал в битка. Положението било сериозно и преустановило римското настъпление в Германия и Британия. Дори Домициан пристигнал в Наисус да наблюдава развоя на събитията. По военно-стратегиски съображения Мизия била разделена на Горна и Долна. Воденето на военни действия било възложено на преторианския префект Корнелий Фускус, който според Тацит ил склонен на необмислени рискове. Той отблъснал даките отвъд Дунав и през 86 г. форсирал реката. Римляните, натъквайки се на упорита съпротива се придвижвали по устието на река Олт в сърцето на Дакия. Времето обаче се влошило, започнали дъждове и реките придошли. Сред войниците избухнало недоволство. Фускус обаче не се съобразил със създалото се положение и продължил настъплението. Даките му устроили засада при Турну Рошу и разбили римската армия. Загинали 15 000 човека заедно с префекта, напълно бил унищожен V Жеравен легион. След тази катастрофа римланите и даките сключили примирие, което не се харесало на варварите и те избрали на мястото на стария Диурпанеус младия и енергичен Децебал. Той поискал висок данък от всеки жител на провинцията и войната продължила. През 88 г. Домициан назначил за командващ новия преториански префект Тетий Юлиан, който с 5 легиона и около 50 подразделения от помощни войски предприел атака от Горна Мизия. Форсирайки Дунав при Виминация /дн. Костолац, Сърбия/ той се отправил към Тапа – проход в Южните Карпати, откъдето се откривал пътят към дакийската столица – Сармизегетуза. Точни сведения за войната няма. Известно е, че при Тапа римляните разбили дакийската армия. Обаче явно и те понесли значителни загуби, защото настъплението спряло. За това спомогнали и дакийските съюзници – квади, маркомани и язигите, като последните унищожили напълно XXI легион, наречен “Хищник”. Широкомащабните действия не влизали в плановете на Домициан и той предложил на Децебал мир. Условията му обаче не били изгодни за римляните. Формално даките се превръщали в клиентно царство, но Децебал не върнал военопленните и оръжието. Римляните трябвало да плащат на даките ежегоден трибут, да предоставят строители и военни специалисти и консултанти, които да реорганизират варварската армия по римски образец.

Всъщност това е първият кръстоносен поход, защото Ираклий вдъхновявал войниците си да освободят божия гроб. Иначе зороастрийците /огнепоклонниците/ за ромеите били направо слуги на дявола.

Май наистина трябва да отворим отделна тема за късния легион. Иначе Вегеций също е далеч от обективността, хулейки "леко облечените" легионери. Само че причината за променената екипировка на последните се крие не само във варваризацията на армията, но и различния начин на водене на бойните действия, какъвто започва да се налага от края на 3 век. През 4-5 в. главната роля на бойното поле играе вече не пехотата, а конницата /тежките катафракти и леките конни стрелкови отряди/. Оттам и отпадналата нужда от тежко екипиран легионер. Макар че на запад имаме и елитни пеши отряди - т. нар. Аuxilia palatina, comitatenses, на изток виждаме все по-голямо преориентиране към конните части - каквито имат в изобилие и враговете на империята - персите и хуните. А причината за упадъка на Рим е доста комплексна и се крие не само в гражданските войни и сепаратизма. Една империя функционира добре при здраво общество. Когато обществото е "болно" - империята загнива и умира. Работата не е само в милитаризма, корупцията в администрацията, варварските нашествия, кризата на робовладелския строй или разпространението на Християнството. Става дума за момента, в който обикновеният гражданин престава да вижда в лицето на държавата, в която живее - защитник на неговите интереси и желания. Такава държава е обречена, защото няма бъдеще. Гражданите на късната римска империя предпочитат да живеят под управлението на варварите, а не да бъдат тормозени от корумпирания бюрократичен апарат на империята. Колкото до идеалния републикански воин, сражаващ се за родината си, въплътен в образа на Цинцинат - спомни си войните с Пир и Ханибал, когато гражданинът жертвал абсолютно всичко, което имал и с цената дори на живота си обръщал хода на войната /как патриотично го дадох само/.

Римляните не са били фанатици и не пропилявали живота на войниците си напразно. Децимацията се е прилагала изключително рядко, най-често като дисциплинарна мярка при поделение, което е опозорявало себе си - бягало пред лицето на врага, губило бойния си символ или се бунтувало срещу властта. Такива случаи в Римската история наистина се броят на пръсти и не може да се твърди, че в главите на легионерите, които отивали на бой се е въртяло предимно това тежко наказание. Колкото до мотивацията - през периода на Републиката легионерът се е сражавал най-вече за родината си, това е бил неговия стимул. Опълчението и народът били едно и също, а оттам бойният дух и моралът били високи. След като армията станала наемна - основен мотив били военните награди - плячка, премии, както и раздаване на земи във завладените територии. За късните легиони трябва да се отвори отделна тема, защото те се различават напълно от класическите и по структура и по функции. При добра организацияте печелили битки срещу варварите без проблем, но бедата се състояла в това, че държавата вече загивала и липсвала силна централизирана власт, пък и никой не го интересувало какво ще стане с Вечния Град.

Обща история: Първите контакти на Рим с Иберите и келтиберите се осъществяват през Втората Пуническа война, когато в Испания през 217г. пр. н. е. са пратени Публий Корнелий /баща на великия Сципион Африкански/ и Гней Корнелий Сципион. Те се сражават с пуните, като разчитат на вербовката на местни бойци. Първоначално имат успех - завладяват Сагунт и проникват до Таракона, прекъсват снабдителните линии на картагенците, дори сключват договор с мавританския цар Сифакс, който започва военни действия срещу Картаген. За съжаления подкрепления от Италия не идват, защото там няма нито един излишен войник, след катастрофата при Кана. Докато от Картаген пристига Хасдрубал с нумидийски попълнения. В края на краищата римляните търпят поражение, а двамата генерали са убити. През 209 г. Пр. Н. е. Публий Корнелий Сципион /в последствие Африкански/ нахлува в Испания. Превзема Картаго Нова, разбива Хасдрубал при Бекула и до 206 г. завладява югоизточна Испания и превзема Гадес. Оттогава започва римското господство в Испания, затвърдено от Марк Порций Катон и Тиберий Гракх, когато се образували и двете провинции - Близка и Далечна Испания. Племена: Племената населяващи централна Испания - вакеи, ареваки, карпетани, ветони, били смесени /келтибери/. Лузитаните в Португалия също били келти, както и галеките на север от тях. В Северна Испания оцеляли астурите, кантабрите и басконите, които били коренните жители на този полуостров. На юг в Андалусия живеели турдетаните - може би най-цивилизованите иберийски племена. Войни: Испанците били добри бойци, но били недисциплинирани, а и лесно се купували. През 2 век пр. н. е. римляните взаимствали късите им мечове /falcata/, прекръстенин на gladius hispaniensis. Половин век иберите водели почти непрекъснати войни срещу новите окупатори, изместили картагенците, което наложило на Рим да поддържа постоянен войскови континент на полуострова и да създаде първите отвъдморски колонии /каквито се явяват Италика и Картея/. През 154-133 г. пр. н.е. избухнала дълга война между римляните и лузитаните, в която се включили и повечето келтибери. Въпреки упоритата съпротива от страна на иберите, възглавявани от Вириат римляните успяли да се наложат в централната част на полуострова благодарение на по-организираната си и дисциплинирана армия. През 61г. пр. н .е. по време на наместничеството си в Испания Цезар затвърдил римското господство по атлантическото крайбрежие на полуострова, покорявайки галеките. Астурите и Басконите били покорени по време на принципата на Август през 19 г. пр. н. е., а Испания била разделена на три провинции: Тараконска Испания, Бетика и Лузитания:

Идеята ми беше, че римляните понякога губят срещу наистина изключителни генерали /които са рядкост не само в редиците на римската армия, но и сред враговете им/. Обаче въпреки изгубените битки, накрая войната е спечелена.

Тъй като в армията се набирали граждани от 16 до 60 години.

Аз затова го споменах - Божо е враг по дифолт на всеки уважаващ себе си автохтонец.

Римляните са били колективисти, а не индивидуалисти. Един легионер нямал шанс срещу трениран гал, но 100 легионера смазвали 100 гала без проблеми. При тях дисциплината и координираните действия били развити, както при никоя друга армия. Освен това републиканският принцип, че 'всеки гражданин може да стане генерал' създавал доста пречки пред професионална реализация на наистина кадърните командири, за разлика от спуснатите от сената 'парашутисти' - Клавдий Пулхер, Гай Фламиний, Варон и пр.../които наистина имали таланта да погубват римски армии/. Причината била проста - никой не трябвало да се различава от другите, да спечели слава, пари и влияние /защото това би довело до засилване на популярност и оттам до заплаха за Републиката от еднолична власт/. Затова героите обикновено през този период са наказвани въпреки заслугите си /например Камил, Сципион/. След втората пуническа война и най-вече след създаването на професионална армия от Марий, пълководците започнали да водят война на своя глава, разполагайки с легионите като със своя собственост. Армията и народът вече не били едно и също понятие, а наемните войници следвали генерала, който им предложи повече пари. Така пътят към еднолична власт бил проправен. Между другото единственият качествен партски пълководец, за който се сещам, е Сурена.

Съмнявам се, че след Кана атаката на Ханибал срещу добре укрепения Рим би имала успех. Да не забравяме, че на Ханибал му били останали около 40 000 души. Освен да разчита на внезапна атака, пуниецът за обсада едва ли би имал сили. В Рим имало два легиона, плюс населението на града, а римляните обявили и тотална мобилизация. Все пак за разлика от наемниците на Ханибал, които нямали откъде да се попълват /тъй като Ханибал бил откъснат от базите си в Испания, а Картаген не пращал никаква помощ/, римската армия била народно опълчение и всяко семейство давало поне по двама войни. Така че дори и след разгрома през 216 г. пр. н. е. Рим разполагал с ресурс /което доказват и предприетите експедиции в Сицилия, Испания и Македония/, докато Ханибал тъпчел на място в Южна Италия. Идеята на картагенския генерал била, че след трите му унищожителни победи при Требия, Тразимена и Кана Рим ще иска мир, но римляните никога не се предавали, още повече, че врагът бил на тяхна територия. А Хаздрубал нямал никакъв шанс при Метавър срещу двете римски армии.

И какви са тея митични кан-ове. Май доктора вярва безрезервно и на Божо.

Филип е нямал достатъчно флота и човешки ресурс, за да помогне на Ханибал, а и му завиждал. Според мен македонският цар е бил един доста несериозен владетел и авантюрист, по-бързо отказващ се от начинанията си дори и от Пир. А Масиниса... той просто си гонел интереса, подобно на Ирод Велики. Такава е съдбата на малките народи - да се подчиняват на силните на деня. Нашата държава в момента не прави изключение.

Не съм много съгласен, уважаеми Ishamael. Александър би имал превъзходство в евентуален сбъсък с легиона единствено заради по-добрата си конница. Той така и печелил битките - докато фалангата му заклещвала врага, конницата атакувала по фланговете, пък и освен това персийския главнокомандващ /да го наречем така/ най-често не издържал и удрял на бяг, а покрай него и цялата му войска. От друга страна фалангата трябва да е добре тренирана, за да изпълнява координирани действия и да не се разпадне дори и на равно място, а в разгара на битката по-раздробената структура и по-многочисления офицерски състав на римляните /способен да взема самостоятелни решения, както в битката при Киноскефале например/ има по-голямо предимство. Фалангата е по-подходяща за отбрана на позиция, а не атака. Колкото до 'проблемите' на легионите срещу фалангите след Сципион - спомни си за битката на римляните при Магнезия /190 г. пр. н. е./ срещу пълчищата на Антиох, които освен фаланга включват и разнообразни категории от наемници - тежковъоръжена конница и колесници, събрани от цялата империя. Римляните разбиват армията му дори преди легионите да влязат в бой /за което има роля и слабата организация на противника/. Всъщност проблемът при използването на многобройни, наскоро събрани наемници е в това, че те водят войната по свой начин, нямат добро командване, недисциплинирани са /както доказва случаят със започването на битката при Пидна/ и на тях не може да се разчита. Например в испанските войни римляните ползват наемници но ги разполагат на места по-малко застрашени от директна атака, за да не се подплашат и разбягат. Все пак наемникът се бие за пари, а не за родината си. Та траките са били добри наемници, но само толкова. При проблем те се дезорганизират и деморализират по-бързо от редовия македонски хоплит, който се бие за дома и семсйството си.

Не забравяйте съдбата на Пир. Римската армия не е персийска, за да удари на бяг.

http://www.abhoc.com/arc_vr/2001_04/103.html

По-скоро тракийската пехота се огънала. Все пак слоновете не са типични обитатели на балканите. А пък конете традиционно се страхуват от тези животни. Освен това прехвалената македонска конница въобще не се намесила в боя, а виждайки бягащия цар се присъединила към него. Иначе ето интересно описание на тракийските наемници при Пидна, направено от Плутарх: ”…Първи настъпили тракийците, от чиито вид Назика /Сципион: римският главнокомандващ на левият фланг - мое пояснение/, както сам казал, най-много се изплашил. Те били снажни мъже, въоръжени със светли и блестящи големи щитове ("tuveoi" - б.н.) и перикнемиди, отдолу облечени с черни хитони, поклащайки на дясното си рамо издигнати нагоре тежки ромфеи”.

Не е точно динозавър, но: http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=465403

забравих да прикача и картата на разделената след войната Македония:

Предистория В резултат на предходните две войни с Филип V /215-205 г. и 200-196 г. пр. н. е./, Рим напълно контролирал гръцките полиси, а македонския цар се задължавал да не напада Елада. След като дейността на Филип V била ограничена на юг, последният насочил погледа си на север, подчинявайки тракийските племена, които смятал да използва за бъдеща война срещу Рим. През 179 г. пр. н. е. Филип умрял, но неговият син Персей продължил политиката на баща си: сключил съюз с войнственото племе на бастарните и изразил подкрепата си за антиримски настроената гръцка национална партия. Македония престанала да се държи като зависим съюзник. А когато Персей през 172 г. пр. н. е. сключил съюз с беотийците, етолийците и византийците, нарушавайки по този начин договора от 197 г. пр. н. е. на Рим не му останало нищо друго, освен да обяви война на самозабравилия се цар. Естествено при такава ситуация, когато легионите дебаркирали в Епир, всички реални и мними съюзници на Персей веднага минали на римска страна. Войските на противниците Македония обаче разполагала със значителна военна сила. Армията й наброявала 43 хиляди човека /включително 21 хиляди фалангити и 4 000 македонски и тракийски конници, а останалите войски били съставени в по-голямата си част от наемници/. Римската армия в Гърция била 30-40 000 човека плюс около 10 000 спомагателни войски /нумидийци, критяни, пергамци, лигури, гърци/. Флотата била командвана от Гай Лукреций, а сухопътната армия - от консула Публий Лициний Крас. Македония изобщо не разполагала с флота, тъй като договора от 197 г. пр. н. е. й забранявал да държи бойни кораби. Бойните действия Въпреки това през 172 г. пр. н. е. войната започнала вяло - Персей се приготвил да води отбранителни бойни действия, а двамата римски военачалници били некадърни и не предприемали нищо запомнящо се, освен разграбването на съюзните на Персей беотийски градове. Сменилите ги на следващата година Луций Хортензий и консула Авъл Хостилий също се оказали неспособни на каквото и било настъпление в Македония, а Персей отнел от западната римска армия, под командването на Апий Клавдий, няколко града в Епир и даже завързал отношения с илирийския цар Гентий. Дисциплината и редът в римската армия в Гърция били под всякаква критика; корупцията, кражбите и издевателствата над мирното население растели, което настроило съюзните на Рим полиси в полза на Персей. Назначаването на Павел В Рим Сенатът най-накрая разбрал, че нещата не бива да продължават така и през 168 г. пр. н. е. изпратил в Гърция точният човек, който можел да поправи ситуацията. Това бил Луций Емилий Павел, синът на загиналият при Кана римски консул. Той произхождал от стар и знатен род, но не бил богат и затова не преуспял на политическото поприще за сметка на военното. Отличил се в войните в Лигурия и Испания, той бил превъзходен пълководец от старата школа - строг към себе си и околните, въпреки 60-тата си годишнина бил с бистър ум и здрав. Както обичал да казва Павел - 'римският войник трябва да мисли само за три неща: тялото му да бъде здраво и гъвкаво, оръжието винаги да е подръка и храната да е готова в случай на неочаквани задачи. Той бил и един от малкото неподкупни римски държавници. Получил прекрасно елинско образование, Павел използвал назначението си, за да обиколи първо Гърция и да разгледа произведенията на изкуството. В началото на юни той пристигнал при стоящата в Македония римска армия с допълнителен отряд от 7 000 римски пехотинци и 200 конника, както и 7 000 латински съюзници и 400 конници /предназначени да попълнят контингентите/ и нещата коренно се променили. Павел затегнал дисциплината във войската, издал нови заповеди за придвижване и сигнализация по време на бой, сменил ненадеждните центуриони и трибуни и забранил на часовите да носят щит и копие. Тази странна на първи поглед заповед била продиктувана от старата войнишка уловка часовоят да спи, опирайки се щита, подпрян на забития в земята пилум. Консулът също така ободрил войниците с реч, в която наблягал на необходимостта от строга дисциплина и безпрекословно подчинение. След неколкодневни тренировки Павел предприел настъпление и македонците били отблъснати към Пидна. На 4 септември /а по юлианския календар на 22 юни/ 168 г. пр. н. е. се провела знаменитата битка, решила изхода на Третата Македонска война и съдбата на Македония и Гърция. Битката при Пидна Мястото на сражението представлявала равнина, удобна за построяването на македонската фаланга. Когато римляните пристигнали на 21 юни, отпочиналите македонците очаквали подредени, докато уморените римляните направо от походен марш започнали маневри за построение в характерните три линии - хастати, принципи, триарии. Въпреки това, виждайки умората на войниците си. Павел решил да не атакува, а да изчака, докато бъде направен лагер. След като обоза бил разтоварен триариите започнали да издигат лагера, после се включили принципите и най-накрая към тях се присъединила и линията на хастатите. Персей обаче не се възползвал от това, че противникът строял лагер под носа му и очевидно бил по-изморен от войниците му. През нощта на 21 юни станало лунно затъмнение, но според Ливий трибунът Гай Сулпиций Гул, който имал познания по астрономия, предупредил и обяснил на войниците този феномен, за да не бъде изтълкуван той от тях като неблагоприятно предзнаменование. На следващия ден римляните изпратили разузнавателни постове да събират дърва и фураж за конете, докато легионите и фалангитите се намирали в своите лагери. Съмнително е, че и двамата военачалника планирали да проведат битката точно в този ден. Битката обаче започнала случайно - помощните войски от двете страни се сбили при един поток за муле. Трима италийски войника, чието животно минало през потока убили един от тракийците на македонска страна, който искал да завладее животното. Другарите му се притекли на помощ и се завързала схватка. Първо към биещите се присъединили войските от близките отряди, а после започнали да се включват все повече части. Нито една армия не се построила в добре организиран боен ред. Всяко подразделение, излизайки от лагера, се построявало самостоятелно и се придвижвало напред. Павел, осъзнал неизбежността на битката обикалял с непокрита глава редиците и ободрявал войниците. Плутарх, съпобщава, че от македонска страна в битката първо се включили македонските наемници и пелтастите, после към тях се присъединили най-елитната част на войската - царската охрана или агема (agema). Към нея се включила и останалата част на фалангата - отляво били "бронзовите щитове" (Chalcaspides), а отдясно - "Белите щитове" (Leucaspldes). Павел по-късно признавал, че не е виждал в живота си нищо по-страшно от устремената с насочени сариси към него македонска фаланга. Консулът лично оглавил I легион в центъра на римската линия, намираща се срещу "Бронзовите щитове". Неговият подчинен Луций Постумий Албин, заемащ длъжността трибун го последвал с II легион, заемайки позиция отляво на "Белите щитове". Другите трибуни оглавили двете кавалерийски али на съюзниците, включително и слоновете вдясно от легионите. Сблъсъкът между агемата и помощните италийски кохорти на пелигните и маруцините завършил плачевно за римляните. Добре построената агема разбила римските отряди, които не могли да се приближат до защитените от редовете копия фалангити. Пелигните започнали отстъпление към римския лагер. На помощ пристигнал I легион и успял да спре атаката на македонците. След това се включил и II легион, който обърнал хода на стълкновението. На десния фланг на римляните слоновете успели да създадат суматоха сред тракийските съюзници на Персей и атакуващата римска ала ги обърнала в бягство. Така докато десният македонски фланг напредвал срещу легионите, левият бил разбит. Вследствие и на неравната местност построението на фалангата се нарушило и в нея се появили промеждутъци. От това се възползвали римляните, които действали съгласно заповедите на Павел и отделните манипули на легионите започнали да проникват между разделените части на македонците. В близък бой фалангитът с дългата си сариса, малкия си щит и ленения доспех нямал никакви шансове срещу защитеният от голям скутум и плетена ризница легионер, снабден при това с чудесно оръжие за нанасяне на пробождащи удари - gladius hispaniensis. Освен това манипуларното построение на легиона и командването на отделните подразделения в него позволявали на легионерите много по-бързо и гъвкаво да реагират на променящите се условия на бой, отколкото тромавата фаланга, чиято непристъпност зависела от запазването на ненарушен строй. Постепенно неголеми групи легионери се пробили през фронта на фалангата и я нападнали в тил. Македонската конница още можела да спаси положението, но бягството на царя послужило като сигнал и за нейното отстъпление, а битката се превърнала в истинска касапница. Някои фалангити захвърлили копията си и извадили мечовете си, но те били посредствени фехтовчици, за разлика от римляните. Така всичко било решено за около час. В битката загинали около 20 000 македонски фалангити, а 6 000 били взети в плен. Агемата от 3 000 човека била напълно унищожена. Според източниците, римляните загубили около 100 човека - основно пелигни. Последствията Персей избягал с по-голямата част от хазната си на о-в Самотраки, но по-късно се предал на римляните и бил доведен на триумфа на Павел. Този триумф надминал по пищност всички предхождащи го. Церемонията продължавала три дена. През първия ден били носени около 250 статуи, картини и други произведения на изкуството. На втория ден на римляните било показано и плененото оръжие и доспехи. След тях носели и съдове със сребърни монети и скъпоценности, които били 250 на брой, всеки носен от по четирима човека. Най-накрая на третия ден главната процесия започнала от тръбачи и музиканти, следвали ги 120 жертвени бикове, после били носени 77 съда, пълни със златни монети, както и златните съдове на царя. Следвала колесницата на царя с доспехите и царската му диадема. Зад тях водели и децата му. Следвал ги Персей със слугите и велможите си. Най-накрая на богато украсена колесница шествал и самият победоносен пълководец, облечен в пурпурна и бродирана със злато тога, държейки в дясната си ръка лаврово клонче. Зад него вървяла и войската, също окичена с лаврови клонки и пееща химни и пародийни стихове за победителя. Царството на Персей било разделено на четири полуавтономни области: Амфиполийска /източна/, Тесалоникска /с Халкидическия полуостров/, Пелайска /в тесалия/ и Пелагонийска /във вътрешността на страната/, които трябвало да плащат на Рим по 100 таланта годишно. Страната била напълно разоръжена, оставени били само гарнизони по северната граница, за да я пазят от нашествията на варварите. По подобен начин римляните постъпили и с Илирия. Гентий бил пленен, а държавата му - разделена на три. Победата на римляните при Пидна се дължи предимно на гъвкавата им тактическа система. Битката започнала случайно и затова нито един от военачалниците нямал време да приложи някаква по-специфична тактика. В ситуациите, в които се нарушавал бойният ред и възниквала суматоха, легионите бързо се окопитвали и решавали проблема, докато тромавата фаланга не могла да реагира на променената ситуация.

В петък автобуса ни взе от хотела и поехме към старата столица на Египет – Мамфис /сега наречена Кайро/. Интересното е, че в Египет петък е почивен ден, а събота и неделя са работни. Както гласеше известният роман на братя Стругацки – “Понеделник започва в събота”, но пък и египтяните не си дават много зор в това отнощение. Пътувахме с добре познатия конвой през Арабската пустиня. От едната страна се простираха Скалистите планини, а от друга страна – Червено Море. По пътя влязохме за малко в “Морската Венеция” на Египет – Ел Гуна. Построена на изкуствени острови и отрупана с цветя и палми, това е наистина перлата на Червено Море. Пристигнахме вечерта към 6. След като се настанихме в хотела, решихме да огледаме нощния живот в Кайро и се нанесохме в автомобила на двама екскурзоводи, Махмуд и Мохамед, които решиха да ни покажат малко как се кара по улиците на този 20 милионен град. Относно шофирането в Кайро и въобще в Египет – това би трябвало да е раят за всеки наш български шофьор. Правилник за движение има, но малко водачи са го виждали, а още по-малко са го чели /тъй като неграмотността е доста висока/. Няма пешеходни пътеки, нито зебри /е видях две – три/, но ако си мислете, че стъпили върху нея получавате някакво предисмтво – дълбоко се лъжете. Това е най-добрият начин да се самоубиете. Един арабски виц отразява ситуацията по пътищата: карат си двама пияни шофьори, по едно време единият казва на другия – “Мисля че навлязохме в град”. “Откъде си толкова сигурен?” пита другият. “Много пешеходци започнахме да газиме”... Пешеходците наистина са дискриминирани и са принудени да притичват между фучащите коли, които като ги видят, надуват клаксоните си и продължават да карат с бясна скорост. Тук наистина карат бързо /особено по правите магистрали през пустинята, които са в отлично състояние/. Излишно е да споменавам, че светофари също няма /в Кайро видях само два, но те мигаха в жълто – т. е. “всеки да кара както може”/. Единственият вариант за намаляване на скоростта на движение на колите са легналите полицаи, които обаче не се срещат често. Любопитното е, че въпреки липсата на всякакъв контрол на движение НЯМА задръствания /макар че собствениците на автомобили са само 3 милиона/, а катастрофите са рядкост. Е, броните на доста коли са очукани, което не прави впечатление на никой. Маневрите са доста веселящи – например няма нищо престъпно да завиеш от най-дясната лента в най-лявата лента на насрещното платно. Има и доста възможност за обратен завой в насрещното платно. Мигачи не се ползват, за сметка на това бибиткането е сигнала за всякакъв род действия от завой до разминаване или заявка за път с предимство. Естествено камионите и рейсовете са с предимство поради размерите си и обикновено карфат бясно в най-лявата част на платното. Коланите също не са на почит, едната ръка на арабския водач неизменно държи джиесем, а другата умело насочва автомобила из уличната джунгла. Не е рядкост между водачите на две каращи една до друга коли да започне разговор. Колкото до градския транспорт /където го има/ - не ви съветвам да се опитвате го ползвате. Автобусите не спират, а отварят вратите си и намаляват леко, за да могат желаещите да се качат или слязат. Наистина пътуването в Кайро е екстремно преживяване. Подарихме на нашите гидове диск с отбраните песни на Софи Маринова и те много й се изкефиха. Мохамед извади коз и го издърпахме в колата, след което подкара автомобила още по-главоломно. Никога не съм си представял, че ще се нося из улиците на нощен Кайро, пушейки трева и слушайки Софи Маринова. Спътничките ми също едва ли са очаквали подобна екзотика. Марихуаната и хашишът не са легални тук, но се намират стига да поискаш, а ако хванат турист докато ги пуши, естествено няма да му направят нищо, за сметка на този, който му е дал материала. Ние, туристите, винаги имаме право и сме почти богове. Най-накрая стигнахме и до ресторант с автентична арабска кухня – “Фелафела”, където ни поднесоха местни специалитети: гъста манджа от бобени зърна, фалафели направени от същите тези бобчета, малки печени патладжанчета, туршия със сладък вкус /наподобяваща по състава си нашата царска туршия с тази разлика, че в нея имаше маринован лимон/, неизменните арабски питки, няколко соса и пикантно телешко с ориз. Поръчах си и бира “Стелла”, на която пишеше, че има 5% алкохол, но много се съмнявам е имаше такова нещо. След вечерята се отбихме в един парфюмериен магазин, където изтъргувахме два парфюма с екзотичните наименования – “Папирус” и “Тайната на Пустинята”. После отидохме до един хълм над Кайро, където се намира тузарския им квартал /от типа на нашия Лозенец/, откъдето се любувахме на огрения от светлини град. В събота отново ни вдигнаха рано /6,30/ за закусла, след което ни закараха до пирамидите. Наистина гледката да пирамиди, стърчащи над къщите е доста стряскаща. Още по внушително е да ги видиш отдалече сред пясъците на Либийската пустиня, а когато застанеш в основата им – осъзнаваш, че това е най-великото каменно съоръжение от 4500 години насам и винаги ще си остане такова. “Всички се страхуват от времето, а времето се страхува от пирамидите”, гласи една арабска поговорка. И наистина е така. В подножието им всичко изглежда нищожно и мимолетно. Те (и по-точно Хеопсовата пирамида) са единственото оцеляло чудо от Седемте чудеса на античния свят. Под „Египетските пирамиди“ често се има предвид само трите пирамиди на Хеопс, Хефрен и Микерин, разположени в една линия. Най-голяма е пирамидата на Хеопс (Хуфу) /първоначално 147 м./, има площ от 229 м2 и е почти изцяло запазена. Липсва й мраморната облицовка и върха /от което тя сега е 138,8 м./. Счита се, че пирамидата на Хеопс е била построена за период от 20 години и строежа и е завършен през 2580 пр. н. е. Изградена е от 2,3 милиона каменни блока, които са долепени един до друг с поразителна точност без какъвто и било спойващ материал. Пирамидата на Хефрен (Хафра, Хафре) е по-малка /първоначално 143,5 м./, а тази на Микерин (Менкауре) е съвсем скромна /65, 5 м./. От трите пирамиди само тази на Хефрен все още има част от оригиналната си мраморна облицовка. Едно време пирамидите са били облицовани с мрамор, от който е останала само горната част върху пирамидата на Хефрен. След като кръстоносците опожарили Кайро /не мога да се сетя за точната година, защото Средновековието по принцип не ме интересува/ местното население използвало варовика, за да възстанови къщите. Нещо като римските паметници и Колизеят в Рим, с чийто мрамор сефа са облицовани папските дворци във Ватикана. Рушителите навсякъде се ръководят от едни и същи подбуди. Към реалността обаче те връщат разните продавачи на джунджурийки, които се опитват по вида ти да познаят от коя страна си като те заговарят на развален германски, английски, испански, руски... Има и полицаи, които изглеждат доста колоритно, яхнали камилите си. Смрадта на камилите наистина е способна да отрезви всеки замаял се от пирамидите турист. С билета който ти дават можеш да влезеш в една от малките стъпаловидни пирамиди наоколо, но няка какво толкова да се види – просто един прав коридор, завършваш с камера. Ако страдате от клаустрофобия – не влизайте. В големите пирамиди достъпът е забранен. Катеренето по тях също е забранено, защото има смъртни случаи. След невероятната разходка между пирамидите идва ред да съзерцая и пазителя им - Сфинкса. Тази колосална статуя /дълга — 73 м и висока — 20 м./ с човешка глава и тяло на лъв е издялана от варовик и датира от 2500 г.пр. н.е. Според експерти изображението е на Хефрен - брат на Хеопс. Има разни версии за това колко е стар Сфинкса и кой точно е изобразен на него. В миналото само главата му е стърчала над пясъците. Тутмос и Рамзес II са се опитвали да го очистят от пясъка, даже според легендата първият е получил фараонската власт за награда. За липсващия нос също се носят различни истории. Според най-популярната по време на битката на Наполеон с турците /1798 г./ едно от ядрата уцелило Сфинкса в лицето и разрушило носа. Макар че има скици на датския пътешественик Норден от 1737 г., на които сфинксът е изобразен без нос. Средновековният историк Ал-Макризи пише, че през 1378 г. един суфиски фанатик, виждайки как египетските селяни принасят дарове на Сфинкса, за да бъде реколтата плодородна, отчупил носа на статуята, в резултат на което бил разкъсан на части от озверялата тълпа. Сфинксът окончателно е разчистен от италиански археолози през 1922 г. Следва посещение във Фабриката за парфюми, където обонятелните ми рецептори се задръстват от екзотични миризми, Има няколко състава, които са правени по рецепти, взети от древноегипетските. Наречени са условно “Лотос”, “Папирус”, “Рамзес” и “Тайната на пустинята” /според преданието ползван от Клеопатра/. Цената на 100 гр. От която и да е есенция е 18 долара, а те наистина са с трайна миризма и нямат нищо общо със синтетичните боклуци, предлагани в снобарските магазини по Витошка. Следва и визита в златарския магазин, където можеш да си поръчаш картуш, изписан с твоето име на йероглифица. След като обядвахме в ресторант на брега на Нил /в който имаше автомобил от 40-те, наричан “Колата на Щирлиц”/ се отправихме към музея в Кайро, който за съжаление разгледахме доста набързо /за час и половина/. В музея снимките също бяха забранени. Минахме на “тъгъдък” през залите съхраняващи невероятни находки като плочката на Нармер /или Менес/ - първият фараон, обединил Горен и Долен Египет; дървените статуи на т. нар. Писар; “шейха на Ел-Белед”или Ka Aper ; семейната статуя на принц Рахотеп и жена му Нофрет. Почти живият поглед на тези дървени статуи отпреди 4000 е наистина смайващ. Поразително красиви са и намереният саркофаг с изтръгнат картуш /предполага се, че е на Ехнатон/, инкрустиран с разноцветно стъкло; многобройните перфектно обработените базалтови статуи на владетели /напр. на Хефрен/, царици, везири и чиновници, чиито черти наистина изглеждат почти одухотворени; саркофазите от гръко-римският период, където елинистическият начин на изобразяване се съчетава по неповторим начин с традиционния египетския стил. Гвоздеят на програмата обаче е съкровището на Тутанкамон, за което е отредена по-голямата част от втория етаж на музея. Залите просто преливат от вещите, покоящи се в гробницата на този иначе незначителен фараон. Човек се замайва от количеството злато, което е било използвано за направата на ковчезите, саркофазите, столовете, троновете, , леглата, колесниците, накитите и другите атрибути на царската власт, поместени там. В центъра на експозицията са саркофазите в които се е помествала мумията на фараона. Най-външният е във формата на мумия и е изработен от дърво, покрито с позлатен гипс. Вторият се е разполагал в първия /подобно на руските матрьошки/ и е от позлатено дърво. Най-фино изработена е смъртната маска на фараона /от злато, инкрустирано със синя стъклена паста и лазурит. Прекрасно произведение на изкуството от което не можеш да откъснеш поглед. След музея се отправяме към главния площад на Кайро, от едната страна с трибуната, където през 1981 г. по време на прегледа на войските бил убит тогавашният президент Садад. Срещу нея има пирамидален мемориал, посветен на загиналите в “Шестдневната война” с Израел. Пазят го 6 гвардееца с различни униформи /на мамелюци и древни египтяни/. По пътя се наслаждавам на широките виадукти, парковете /пълни с фикуси, палми и цъфнали маслини/ и грандиозните джамии и християнски храмове. Най-накрая идва и време да отпътуваме от тази наистина приказна страна, към която наистина много се привързах, та чак не ми се заминаваше. Последно пазарене из фришоповете на летището, после хоп в самолета на родния ни превозвач и след два часа и половина вече вдъхвам мразовития и смогясал въздух на София... Но млъкни сърце...

Във вторник слънцето отново грееше и по нищо не напомняше за вчерашното дъждовно време. В очакване на сафарито решихме да тестваме басейна, но водата се оказа прекалено студена за нас. Както и да е, потопихме си седалищните части, пихме по една безалкохолна бира и се накачулихме в джипката. След едночасово бясно офф-роуд каране през пуснинята достигнахме до базата ни, където една чаровна рускиня Наталия пое нашата група /съставена предимно от руснаци/ и ни замъкна да караме четириколесни мотоциклети. Вързаха ми една арафатка, за да не ми се набива прах в лицето и съвсем заприличах на бедуин. Тея моторчета развиват поне 50-60 км. в час и по неравната пустинна местност можеш спокойно да се пребиеш, ако не внимаваш. Начесахме си мерака за екстремно каране за 50 минути, след което ни замъкнаха да катерим един каменисто-песъчлив хълм, откъдето се откри неописуема гледка към заобикалящата ни пустош. Да се чуди човек, защо дава пари понякога. Слязахме по един пясъчен склон, затъвайки до глезените и пълнейки обувките си с пясък. После джиповете ни доставиха в едно бедуинско селце. Тук разгледахме как местните правят грънци и пояздихме камили /наистина зловредни животни, които на всичкото отгоре са с дълги крайници и трябва много да се държиш, когато се изправят и клякат, иначе рискуваш да се свлечеш от тях/. Подкарахме и бъгита, след което ни чакаше обяд и оглед на селцето, наброяващо не повече от 100 жители. Тук видяхме как се пече арабският хляб /като за въглища се ползваха камилски фъшкии, поради обеснимата липса на дървен материал/, запознахме се с народната им медицина и тъкаческото им изкуство. Над една колиба видях да се вее родният трикольор и веднага си казах, че Зиези наистина е прави и всички /даже бедуините/ са българи. Ексурзоводката Наталия обаче ме разочарова, като каза, че зеленият и червеният цвят символизират занаятите, с които се занимават собствениците на къщата, а бялото било знак за благосъстояние. Бедуините наистина са странен народ. Водят неуседнал начин на живот, премествайки се от място на място в търсене на вода. Селото се управлява от шейх, който решава всички спорни въпроси, включително и въпросите кой за кого да се ожени. По принцип е прието бедуините да се женят само за жени от собственото си село, ето защо близкородствените бракове са често срещани. Оттам и уврежданията сред потомството са разпространени. Когато дойде време жената да ражда, тя отива сама в планината и следва инструкциите, дадени й от майка й. Никой не знае къде е и никой не може да й помогне, ако изпадне в беда. Ако роденото дете е с малформации, то бива изоставяно /направо спартански порядки/. След това майката се връща в селото. Неженените бедуинки носят ярки дрехи, докато женените са загърнати в черно. Сега вече времената са други и жената, която трябва да роди често е съпровождана от акушерка в планината. Веднъж в годината бедуините събират стоките си и ги продават в градовете. С получените пари с купуват стоки от първа необходимост, които ще им потрябват в тежкия им живот в пустинята. Това бедуинско селище е в близост до Хургада и туроператорите плащат на бедуините, за да водят туристи тук, затова жителите му водят горе долу сносен живот. В селището имаше един импровизиран зоопарк, а след като слънцето залезе и в пустинята за нула време стана наистина студено, ни поднесоха вечеря съпроводена с ориенталски танци на дервиши и кючекчийки. Прибрахме се пак по тъмно и заседнахме в ресторанта, където си напълнохме стомасите в типично римски стил. В сряда решихме, че сме видяли от пясъка и пустинята предостатъчно и е време да се прехвърлим във водна среда. Туроператорите ни закараха на пристанищено. Оттам взехме катер, който ни разходи по крайбрежието и навътре в морето, където стигнахме до платформата с подводниците. По пътя срещу 5$ се направих на капитан и въртях щурвала наляво-надясно /в края на краищата – турист съм – всичко ми е позволено/. Подводниците бяха жълти, събираха по 40 човека и се потапяха на дълбочина до 25 метра. Морето беше чисто, а слънцето светеше ярко, така че видяхме и морското дъно. Около подводницата кръжаха водолази, които правеха маймунджулъци под водата и пускаха храна, която привличаше ята от разноцветни рибки. Вечерта завърши с пушенето на n-количество наргилета и разговори на развален английски с арабските ми френдове, които се оказа, че много си падат по спътничките ми. В четвъртък отново ни предстоеше целодневна морска екскурзия с яхта. Първо до т. нар. Райски остров Гифтун /където освен пясък и море друго няма/. Там се напекох здравата. Морето беше топло и яркосиньо, и напомняше повече на Средиземно по цвят. На вкус беше ужасно солено, но пък лекува чудесно хрема,а ако носиш маска и шнорхел можеш да се гмуркаш в прозрачната вода и спокойно да гледаш какво се случва на дъното. Пясъкът беше фин, и много по-мек от пустинния, осеян с парченца миди и корали. Въпреки, че износът им от Египет е строго забранен, взех едно парченце за спомен. След слънчевите бани яхтата ни откара към друг остров около който имаше коралов риф. С шнорхелите и маските започнахме едно 45-минутно плуване между коралите. Доста риби и морски таралежи видях. Лошото е, че плуването покрай коралите ги разрушава /доста от тях са изпочупени и бледи заради невнимателни туристи/, поне половината от рифа е мъртва, но египетското правителство е важно туристи да има. След дайвинга следваше риболов, моя милост успя да хване 15-сантиметрова червена придънна рибка на зелени петна, наричана от местните “Зина”. Януарското слънце наистина ме изпепели и бях червен като рак. Така и така на другия ден отпрашвахме към Кайро, затова вечерта, след уморително пазарене в магазина за чайове и подправки /в който срещу 15 евро придобихме килограм тамян и каркаде/ решихме да отмориме в една прехвалена местна дискотека, до която имахме достъп заради All inclusive. Цените вътре си бяха народни – наргилето 1,5 Евро /за сведение – по нашите заведения е 8 лева/, коктейките и водката бяха по 4 евро. Уцелихме латиновечер. Музиката беше супер, даже някои песни ги пееха наживо, вярно че с арабски акцент, ама на харизан кон зъбите не се гледат. Друго си е да се кълчиш на плажната ивица в средата на януари, заобиколен от красиви рускини. Мисля че отсега нататък ще премина към практиката да ходя на море два пъти годишно – зимата и лятото, че иначе не се трае тая София, бре.

В неделя сутринта решихме да планираме допълнителни забавления, които иначе не влизат в стойността на екскурзията. Платихме си еднодневна екскурзия до Луксор /на около 600 км. от Хургада/, “Сахара парк” – сафари през пустинята до едно бедуинско селище/, разходка с подводница и “ориенталска” разходка с яхта /за всеки ден по нещо/. Тъй като неделята ни беше абсолютно свободен ден, решихме да използване екстрите на хотела – яздене на коне /беше ми интересно да видя що за чудо е, тъй като не се бях качвал/, също така се размотахме до брега на Червено море. Иначе има бусчета, които те карат до плажа. Ако пък искаш да разгледаш центъра на курорта, най-добре е да си вземеш такси, тъй като разстоянията между хотелите са големи. Естествено и тук трябва да се пазариш. Обикновено цената на таксито е 4-5 долара до който и било край на града. Ако дадеш още един долар, можеш да се договориш с таксиджията къде точно да се чакате, когато се връщаш от раходката. Вечерта разгледахме градините и дюкяните по Главната улица на хотела. От чисто професионален интерес се замъкнах в аптеката, чийто продавач се казваше Албърт и се оказа християнин /макар и католик/. Интересното е, че християните си татуират кръстове от вътрешната страна на лявата китка. Естествено рекламите в аптеката наблягаха главно на Виагра, Циалис /от същата група стимуланти/, плажни маска и козметка, имаше и богат набор антиалергични лекарства. Виаграта се оказа местно производство и струваше само 17 Евро, докато антидиаричните бяха наистина скъпи /един блистер – поне 20 долара/, но ако човек е изпаднал в нужда – не пита... Презервативите Дюрекс бяха по 7 долара, иначе цените в общи линии са сравними с нашите /даже родните са по-евтини/. Въобще стана лаф-мохабет в аптеката и оттам направо се прехвърлихме в отсрещния магазин за наргилета, чийто собственик Джордж също беше християнин и се започна пушене по ориенталски. Купих доста разнообразен асортимен от всякакви ароматизирани тютюни и истински въглени /не като тези бързоигарящи ментета, дето ги продават ливанците тук/. Всяка вечер завършвахме с пушене на наргиле, което е по принцип любимото ми занимание в свободното ми време. Интересното, което ми направи впечателние в беседите ми с арабите, техната прямост и директност. Ако арабинът казва нещо /когато не става дума за търговия и пазарене, а за сериозен разговор/, значи той това мисли и е сигурен в чувствата си. А не като при нас - "не знам", "не съм сигурен" и пр. лигавщини. В понеделник станахме рано, за да отидем до Луксор. Пътува се през Арабската пустиня около 600 километра, които взехме за 6 часа бясно каране из пустинята, назъбена от Скалистите планини. Тук да спомена и за т. нар. туристическа полиция. Тъй като туризмът е един от най-печелившите отрасли на Египет, безопасността на всеки чужденец е напълно гарантирана. Лично аз никога досега не съм се чувствал толкова сигурно в чужбина, както в Египет. Пътуванията до различни дестинации стават с конвои /достигащи до 100 автобуса/, охранявани от въоръжени с автомати полицаи, които срещу бакшиш ще ти дадат да се снимаш с тях. Има и доста блок-постове по пътя. Това се прави уж заради безопаността на туристите от евентуални терористини атаки, но като цяло главната цел е полицията да печели от тези пътуванията, защото туристическите фирми плащат такса, за да бъдат охранявани. Преминаватено на конвоя през градовете става по предварително блокирани и освободени от движение улици, защото нищо не бива да попречи на скъпите гости да стигнат до местата, които искат да видят, за да похарчат парите си там. Времето беше мрачно, което беше добре дошло за нас, защото така избягнахме иначе адската жега. Наоколо се виждаха само пясък и стърчащи от него ерозирали скални грамади. Пълна липса на зеленина. Все едно си на друга планета. Едва с наближаването на Qena /административният център на провинцията/ изведнъж се появиха горики от палми и бананови дървета, възможни единствено поради многочислените канали, захранвани с вода от Нил. Почти като в древността. Имаше и полета, на които се отглеждаше захарна тръстика. Египет е най-големият производител на захарна тръстика след Куба. Водачът на екскурзита ни се казваше Али, но предпочиташе да го наричаме Али Баба. Говореше развален руски, но му се разбираше. Та така, оглавена от Али Баба /и 40-те туриста – разбойника/, колоната ни се насочи към Западния бряг по мост над Нил /наистина впечатляваща гледка/. Тук се намира долината на царете, в която египтяните са погребвали владетелите си. Тъй като слънцето залязва на запад, древните са сичтали че тук започва царството на мъртвите. Съответно гробниците на всички велики владетели на египет /Рамзес, Тутмос/ и на по-неизвестните /Тутанкамон/ са тук. Те са изсечени във варовиковите скали – един цял скален комплекс, свидетелстващ за почитта, която са отдавали древните египтяни към мъртвите си владетели. За съжаление нямахме много време да влезем във всички гробници, затова посетихме тези на Рамзес IX и на Рамзес IV. Надникнахме и в гробницата на Тутанкамон, по ирония на съдбата единствената неограбена от крадци гробница, поради това, че името на този владетел било изличено от летописците заедно с името на баща му – фараонът-еретик Ехнатон /въвел монотеизма/. Докато гробниците на великите владетели били безмилостно разграбени още в древността. Съдбата понякога има странно чувство за хумор. Не беше разрешено да се снима в гробниците. Е освен ако не оставиш бакшиш на пазача, но реших, че ще е кощунство да осквернявам това място със светкавицата на фотоапарата си. Макар вандалите преди мен са нямали подобни морални задръжки. Човек направо не може да повярва, че тези гробници са на над 3500 години. Прекрасно оцветените стенописи, цветовете на които са запазени с времето обаче на места са унищожени от разни скудоумни идиоти. На входа на гробницата на Рамзес IV се мъдрят драсканици на гръцки език, както и две нескопосани рисунки на християнски светци /смешен контраст на фона на красивите стенописи в гробницата/, дело на християнските фанатици от 2-3 век. Лицата на много от боговете и хората са изчовъркани. Един непростим варварски акт, но за съжаление човечеството повече обича да руши, отколкото да създава. Между йероглифите видях и горд надпис на някакъв италианец от 1883 г. от типа: “Пешо беше тук”. След това потеглихме и към храма на Хатшепсут, може би най-известната жена-фараон управлявала самостоятелно над четвърт век и оставила много паметници, включително и този изсечен в скалите комплекс. Той е стъпаловиден, на три нива, украсени със статуите на царицата. Характерно за статуите й е, че на тях Хатшепсут е изобразявана като мъж /с боядисано в червено лице/, с изкуствена брада. След гробниците, посетихме и магазините за алабастри. Държат се от наследниците на иманярите, които някога търсели съкровищата на фараоните. Кварталът им се намира на входа на долината и е обявен за паметник на Юнеско. Иманярите отказват да го напуснат и предпочитат да водят мизерен живот, отколкото да се заселят в отредените им апартаменти в Луксор. Носят се легенди, че цялото място е прорязано от подземни коридори към гробниците. Надеждата да открият още някое съкровище не напуска тези хора. Неопомнили се още от бясната търговия за разните алабастрови произведения на изкуството се отправихме към колосите на Мемнон. Наречени така неправилно от Страбон /който прекалявал с четенето на Илиадата/, това са две 16-метрови седящи статуи на бащата на Ехнатон – Аменхотеп III. Носи се легенда, че едно време затопленият от слънцето въздух в тях излизал през пукнатините на гърлото им и те издавали звук, наподобяваш плач. Римският император Септимий Север през 3 век обаче решил да реконструира статуите, след което те безвъзвратно замлъкнали. От реконструкцията нищо не е останало днес, а двете статуи са силно ерозирали и опасани със скелета. След усиленото снимане на колосите се прехвърлихме с кораб през Нил на източния бряг в Луксор /дрвената столица на Египет – Тива/, където обядвахме. Времето съвсем се заоблачи и започна да ръми дъждец – нещо невиждано за хората по тези места от 12 години. Али /Баба/ много се зарадва и каза, че му носим щастие. Когато изгладнелите туристи опразниха шведската маса, дойде времето и на кулминацията на пътуването – Карнакският храмов комплекс на Амон-Ра /бога слънце/. Това е наистина внушителен комплекс от постройки пълен с колонади /във формата на лотос/ и статуи. Има и два обелиска. Останалите са откъртени и украсяват площадите в различните европейските столици . Например на площада Конкорд в Париж има обелиск, задигнат оттук. В Рим също е пълно с обелиски /мисля че бяха 14/, транспортирани от Египет по времето на императорите. Но това е дтуга история. Всеки фараон се е чувствал длъжен да построи нещо вс комплекса, така че той станал наистина грамаден. Последната пристройка на храма е направена от Птолемеите – това е една голяма каменна стена, опасваща комплекса. По алея от двете страни на която стоят сфинксове с овнешки глави, замаяният пътник влиза във вътрешния двор, украсен с две статуи на най-великия египетски фараон – Рамзес II /който пръв започва строителството на храма/. Следват колони във формата на лотос, украсени с изображения на фараони и богове. Прави ми впечатление, че на много от изображенията в горната част на храма лицата са избити, докато в долната част те са непокътнати. Обяснението е просто – храмът в миналото в бил почти затрупан от пясъците и само горната му част стърчала. Съответно и разни зевзеци поради липса на друга работа трошели тези произведения на изкуството. Друга харектерна особеност е, че в горната част на колоните още личи боята, докато по долните части ги няма. Това пак е свързано с факта, че храмът е бил погълнат от пустинята. За да не се морят много с изгребването на пясъците, френските археолози просто отклонили течението на Нил към храма и водите му отмили както пясъка, така и боята. Наистина жалко. Снимам като подивял монументите и йероглифите край мене, стараейки се да хвана колкото се може повече от невероятната гледка на една хилядолетна цивилизация. След това се отправям към статуята на свещенния скарабей. Счита се че този символ донася щастие на този, който се завърти около него, така че започвам да кръжа. Всъщност египтяните вярвали, че скарабеят /или казано по нашему – торен бръмбар/ търкаля слънцето по небето /както и торният бръмбар търкаля топкататор, в която после снася яйцата си/. Така че бръмбарът несъмнено бил свещен за тях. След близо едночасово кръстосване между високите по 20 метра колони и завирането във всевъзможни проходи, експедицията ни отпрашва към фабриката за папируси, където ни показаха технологията на изготяне на папирус, непроменена от хилядолетия насам. Купихме си папирус за спомен. По принцип цените им варират от 7 до 70 Евро в зависимост от размера им. Изготвят се от няколко слоя наредени едно до друго парчета от сърцевина на папирус, които първоначално се киснат, а след това се пресоват по две седмици. След като изсъхнат, върху тях се нанася боята. Иначе от продавачи около музеите можеш да си купиш и папирус за 1 $, но той е направен от сърцевината на бананово дърво и е нетраен във времето. На връщане дъждът съвсем заваля и шофьорите почнаха да карат със 80 км. в час от страх да не направят някоя катастрофа. Пристигнахме в хотела към 12,30 часа през нощта - уморени, но доволни.

Та така, нарамих дисагите и реших да летувам /или по-скоро да зимувам/ с две съмишленички в Хургада. Пътуването е 3 часа, за съжаление след обяд, така че не мога да се насладя в пълна степен на гледката на Средиземно море от птичи полет, поради залязващото слънце. Още с пристигането си усешам специфичния въздух на Египет, идващ от пустинята, с аромат на нещо изгоряло и древно. Хургада е относително млад курорт, допреди 30 години съветска база, но отскоро доста бързо развиваща се туристическа даетинация. Има два жилищни квартала – Саккала и Дахар. Останалото са хотели. Правителството на Египет не пести средства градът да се превърне във втори Шарм Ел Шейх. Провежда се мащабно строителство на хотели, които изникват от пясъка подобно на миражи. Заедно с маниакално поддържатана зелелина около тях, те се явяват своеобразни оазиси, на място в което Арабската пустиня се потапя в Червеното море. В далечината се виждат сивите контури на Скалистите планини на Червено море, простиращи се като своеобразна огърлица през цялата територия на Египет – от Суецкия канал до Судан. Най-високата планина достига приблизително до 2100 м. надморска височина. Хотелите са разположени доста развлачено по протежение на плажната ивица в две линии. Зад тях започва пустинята и в далечината синеят Скалистите планини. Строят се и доста нови комплекси, въобще протича бърза урбанизация. До 5 години това ще е един от най-хубавите курорти на Червено Море. Хотелите се различават помежду си не само с различната архитектура, но и с богат аранжимент от засадени и грижливо поливани по няколко пъти дневно растения. Изобилстват цъфнали хибискуси, петунии, жасмин, палми и кактуси, които наистина са богатство и повод за гордост на фона на безплодната пустош наоколо. От фауната са представени различните водни птици /патици, чапли, ибиси/, които щъпукат в изкуствените водоеми наоколо. Питейната водата тук наистина е дефицитна и като се има впредвид сухия пустинен въздух и изпепеляващото бяло слънце, добре е винаги да имате под ръка бутилка вода. Небето е кристално синьо, а пустинният пясък е едрозънест /резултат от милион годишната ерозия на скалите под действието на слънцето и вятъра/. Слънцето блести изключително ярко и добре, че е зима / само 20-25 градуса/, защото иначе човек може спокойно да изври, ако не се скрие на сянка. Настаниха ни в хотел “1001 нощи” /не му казвам името на Арабски, за да не правя реклама, както и не споменавам името на туристическата ни агенция, от която също съм особено доволен/. Хотелът имаше доста лабиринтоподобна и на пръв поглед объркваща планировка с много кулички /тип Минаре/ и 4 басейна с насадени покрай тях палми, разположени между крилата му. По мое мнение имаш капацитет за 1000 туриста. Вътре в хотела имаше и централна улица, на която бяха разположени всевъзможни магазини за сувенири /каменни статуетки, папируси, наргилета, подправки, чайове, парфюми, метални съдове, дрехи/, маркети, заведения, аптека... Същински ориенталски bazaar, както го пишат. Първоначално рецепциониста ни даде не особено привлекателни стаи - аз лично нямах претенции, но жените се разпищяха и срещу бакшиш от 10$ ни ги смениха с наистина шикозни стаи на втория етаж /това е практиката – ако нещо не те устройва – даваш пари на съответния човек и всичко се оправя – почти като в България/. Моята стая беше с прекрасен изглед към централния басейн от едната страна и към Главната улица от друга. Иначе хотелът освен с десетина българи, беше пълен с руски туристи и тук таме германци /така че се чувствах напълно във свои води/. Размятах си дрехите из гардероба и отидохме на вечеря тип “Шведска маса’ /естествено всичко беше All inclusive/. Тук да спомена и за египетската кухня. Египтяните наблягат предимно на тестени изделия от житни продукти, зеленчуци и меса, които са с доста пиканстна гарнитура. Разнообразието от сладки също е доста голямо. Като цяло много се използват бобовите, житните и оризовите култури, зеленчуците са в изобилие, поради плодородната делта на Нил. Краставиците им наистина имат вкус на краставица, доматите са си истински домати /а не като безвкусните боклуци в хипермаркетите ни/, чушките тип “Камбия” са сладки /има и люти за любителите на пикантното/. Ядат се репички, хрян, марули сладки картофи и пр. Сосовете им също са доста разнообразни. Месото е предимно агнешко или телешко с подправки от които ти идва да си оближеш пръстите. Разнообразитето от кус-кус, спагети и макарони и плънките за тях е впечатляващо. Също се консумира пилешко или гълъбово месо, фалафели /от бобови, картови или с месо/, морски раци. Хлябът /бял или черен/ е под формата на питчици, поръсени със сусам или други семена. Аз най много харесах арабския хляб “Лаваш”, който е плоска форма, опечен на пещ пред очите ти. Плодовете включват фурми, грейпфрут, портокали /с костилки/, банани, ананаси и едно странно крушоподобно изглеждащо нещо, наречено Гуява /с много особен вкус/. Относно напитките – натуралните сокове са хубави, но тъй като не си падам по тях, наблегнах на безалкохолните. Колата си е кола /един и същ боклук навсякъде/. Фантата, спрайта и Севен Ъп-а изобщо не ми харесаха. Бирата... Да бирата в Египет също е безалкохолна, поради въведения сух режим в страната. Но друго си е да пиеш бира с гръмкото название “Сакара” или “Луксор”. Добре че бяхме заредили алкохол от безмитния. Иначе туристите могат да си купят всякаки марки алкохолни питиета от хотела, но на доста солена цена. Забраненият плод е най-сладък. Вината им не са на ниво, което е нормално за такава страна с почти липсваща плодородна земя. Червеното вино ми напомни по вкус за долнокачествените грузински вина, бялото имаше някакъв плодов аромат. Та така накратко – разнообразната египетска храна чудесно ми понесе и май съм се върнал доста понапълнял от редовното хранене. Вечерта се любувах на невероятно ярките звезди. Особено се открояваше Орион /древните египтяни са смятали, че това е Озирис/, а луната беше пълна /заобиколена от хало/ и лееше сребристата си светлина върху призрачните силуети на палмите. Наистина приказна гледка. Нощното къпане обаче не е разрешено, поради това, че фауната в червено море е доста активна тогава. Наред с рифовите акули има и скатове, баракуди, морски дракони, парещи медузи и не е никак приятно в тъмнината да се натъкнете точно на тях. Водата в басейните нощем също се хлорира, което никак няма да се отрази добре върху вашата кожа. Освен това е студена /зима е все пак/ - поне 15 градуса. Иначе денем слънцето си напичаше доста, но имаше доста силен вятър, така че къпането пак не беше особено приятно занимание.