Last roman

Филип е нямал достатъчно флота и човешки ресурс, за да помогне на Ханибал, а и му завиждал. Според мен македонският цар е бил един доста несериозен владетел и авантюрист, по-бързо отказващ се от начинанията си дори и от Пир. А Масиниса... той просто си гонел интереса, подобно на Ирод Велики. Такава е съдбата на малките народи - да се подчиняват на силните на деня. Нашата държава в момента не прави изключение.

Не съм много съгласен, уважаеми Ishamael. Александър би имал превъзходство в евентуален сбъсък с легиона единствено заради по-добрата си конница. Той така и печелил битките - докато фалангата му заклещвала врага, конницата атакувала по фланговете, пък и освен това персийския главнокомандващ /да го наречем така/ най-често не издържал и удрял на бяг, а покрай него и цялата му войска. От друга страна фалангата трябва да е добре тренирана, за да изпълнява координирани действия и да не се разпадне дори и на равно място, а в разгара на битката по-раздробената структура и по-многочисления офицерски състав на римляните /способен да взема самостоятелни решения, както в битката при Киноскефале например/ има по-голямо предимство. Фалангата е по-подходяща за отбрана на позиция, а не атака. Колкото до 'проблемите' на легионите срещу фалангите след Сципион - спомни си за битката на римляните при Магнезия /190 г. пр. н. е./ срещу пълчищата на Антиох, които освен фаланга включват и разнообразни категории от наемници - тежковъоръжена конница и колесници, събрани от цялата империя. Римляните разбиват армията му дори преди легионите да влязат в бой /за което има роля и слабата организация на противника/. Всъщност проблемът при използването на многобройни, наскоро събрани наемници е в това, че те водят войната по свой начин, нямат добро командване, недисциплинирани са /както доказва случаят със започването на битката при Пидна/ и на тях не може да се разчита. Например в испанските войни римляните ползват наемници но ги разполагат на места по-малко застрашени от директна атака, за да не се подплашат и разбягат. Все пак наемникът се бие за пари, а не за родината си. Та траките са били добри наемници, но само толкова. При проблем те се дезорганизират и деморализират по-бързо от редовия македонски хоплит, който се бие за дома и семсйството си.

Не забравяйте съдбата на Пир. Римската армия не е персийска, за да удари на бяг.

http://www.abhoc.com/arc_vr/2001_04/103.html

По-скоро тракийската пехота се огънала. Все пак слоновете не са типични обитатели на балканите. А пък конете традиционно се страхуват от тези животни. Освен това прехвалената македонска конница въобще не се намесила в боя, а виждайки бягащия цар се присъединила към него. Иначе ето интересно описание на тракийските наемници при Пидна, направено от Плутарх: ”…Първи настъпили тракийците, от чиито вид Назика /Сципион: римският главнокомандващ на левият фланг - мое пояснение/, както сам казал, най-много се изплашил. Те били снажни мъже, въоръжени със светли и блестящи големи щитове ("tuveoi" - б.н.) и перикнемиди, отдолу облечени с черни хитони, поклащайки на дясното си рамо издигнати нагоре тежки ромфеи”.

Не е точно динозавър, но: http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=465403

забравих да прикача и картата на разделената след войната Македония:

Предистория В резултат на предходните две войни с Филип V /215-205 г. и 200-196 г. пр. н. е./, Рим напълно контролирал гръцките полиси, а македонския цар се задължавал да не напада Елада. След като дейността на Филип V била ограничена на юг, последният насочил погледа си на север, подчинявайки тракийските племена, които смятал да използва за бъдеща война срещу Рим. През 179 г. пр. н. е. Филип умрял, но неговият син Персей продължил политиката на баща си: сключил съюз с войнственото племе на бастарните и изразил подкрепата си за антиримски настроената гръцка национална партия. Македония престанала да се държи като зависим съюзник. А когато Персей през 172 г. пр. н. е. сключил съюз с беотийците, етолийците и византийците, нарушавайки по този начин договора от 197 г. пр. н. е. на Рим не му останало нищо друго, освен да обяви война на самозабравилия се цар. Естествено при такава ситуация, когато легионите дебаркирали в Епир, всички реални и мними съюзници на Персей веднага минали на римска страна. Войските на противниците Македония обаче разполагала със значителна военна сила. Армията й наброявала 43 хиляди човека /включително 21 хиляди фалангити и 4 000 македонски и тракийски конници, а останалите войски били съставени в по-голямата си част от наемници/. Римската армия в Гърция била 30-40 000 човека плюс около 10 000 спомагателни войски /нумидийци, критяни, пергамци, лигури, гърци/. Флотата била командвана от Гай Лукреций, а сухопътната армия - от консула Публий Лициний Крас. Македония изобщо не разполагала с флота, тъй като договора от 197 г. пр. н. е. й забранявал да държи бойни кораби. Бойните действия Въпреки това през 172 г. пр. н. е. войната започнала вяло - Персей се приготвил да води отбранителни бойни действия, а двамата римски военачалници били некадърни и не предприемали нищо запомнящо се, освен разграбването на съюзните на Персей беотийски градове. Сменилите ги на следващата година Луций Хортензий и консула Авъл Хостилий също се оказали неспособни на каквото и било настъпление в Македония, а Персей отнел от западната римска армия, под командването на Апий Клавдий, няколко града в Епир и даже завързал отношения с илирийския цар Гентий. Дисциплината и редът в римската армия в Гърция били под всякаква критика; корупцията, кражбите и издевателствата над мирното население растели, което настроило съюзните на Рим полиси в полза на Персей. Назначаването на Павел В Рим Сенатът най-накрая разбрал, че нещата не бива да продължават така и през 168 г. пр. н. е. изпратил в Гърция точният човек, който можел да поправи ситуацията. Това бил Луций Емилий Павел, синът на загиналият при Кана римски консул. Той произхождал от стар и знатен род, но не бил богат и затова не преуспял на политическото поприще за сметка на военното. Отличил се в войните в Лигурия и Испания, той бил превъзходен пълководец от старата школа - строг към себе си и околните, въпреки 60-тата си годишнина бил с бистър ум и здрав. Както обичал да казва Павел - 'римският войник трябва да мисли само за три неща: тялото му да бъде здраво и гъвкаво, оръжието винаги да е подръка и храната да е готова в случай на неочаквани задачи. Той бил и един от малкото неподкупни римски държавници. Получил прекрасно елинско образование, Павел използвал назначението си, за да обиколи първо Гърция и да разгледа произведенията на изкуството. В началото на юни той пристигнал при стоящата в Македония римска армия с допълнителен отряд от 7 000 римски пехотинци и 200 конника, както и 7 000 латински съюзници и 400 конници /предназначени да попълнят контингентите/ и нещата коренно се променили. Павел затегнал дисциплината във войската, издал нови заповеди за придвижване и сигнализация по време на бой, сменил ненадеждните центуриони и трибуни и забранил на часовите да носят щит и копие. Тази странна на първи поглед заповед била продиктувана от старата войнишка уловка часовоят да спи, опирайки се щита, подпрян на забития в земята пилум. Консулът също така ободрил войниците с реч, в която наблягал на необходимостта от строга дисциплина и безпрекословно подчинение. След неколкодневни тренировки Павел предприел настъпление и македонците били отблъснати към Пидна. На 4 септември /а по юлианския календар на 22 юни/ 168 г. пр. н. е. се провела знаменитата битка, решила изхода на Третата Македонска война и съдбата на Македония и Гърция. Битката при Пидна Мястото на сражението представлявала равнина, удобна за построяването на македонската фаланга. Когато римляните пристигнали на 21 юни, отпочиналите македонците очаквали подредени, докато уморените римляните направо от походен марш започнали маневри за построение в характерните три линии - хастати, принципи, триарии. Въпреки това, виждайки умората на войниците си. Павел решил да не атакува, а да изчака, докато бъде направен лагер. След като обоза бил разтоварен триариите започнали да издигат лагера, после се включили принципите и най-накрая към тях се присъединила и линията на хастатите. Персей обаче не се възползвал от това, че противникът строял лагер под носа му и очевидно бил по-изморен от войниците му. През нощта на 21 юни станало лунно затъмнение, но според Ливий трибунът Гай Сулпиций Гул, който имал познания по астрономия, предупредил и обяснил на войниците този феномен, за да не бъде изтълкуван той от тях като неблагоприятно предзнаменование. На следващия ден римляните изпратили разузнавателни постове да събират дърва и фураж за конете, докато легионите и фалангитите се намирали в своите лагери. Съмнително е, че и двамата военачалника планирали да проведат битката точно в този ден. Битката обаче започнала случайно - помощните войски от двете страни се сбили при един поток за муле. Трима италийски войника, чието животно минало през потока убили един от тракийците на македонска страна, който искал да завладее животното. Другарите му се притекли на помощ и се завързала схватка. Първо към биещите се присъединили войските от близките отряди, а после започнали да се включват все повече части. Нито една армия не се построила в добре организиран боен ред. Всяко подразделение, излизайки от лагера, се построявало самостоятелно и се придвижвало напред. Павел, осъзнал неизбежността на битката обикалял с непокрита глава редиците и ободрявал войниците. Плутарх, съпобщава, че от македонска страна в битката първо се включили македонските наемници и пелтастите, после към тях се присъединили най-елитната част на войската - царската охрана или агема (agema). Към нея се включила и останалата част на фалангата - отляво били "бронзовите щитове" (Chalcaspides), а отдясно - "Белите щитове" (Leucaspldes). Павел по-късно признавал, че не е виждал в живота си нищо по-страшно от устремената с насочени сариси към него македонска фаланга. Консулът лично оглавил I легион в центъра на римската линия, намираща се срещу "Бронзовите щитове". Неговият подчинен Луций Постумий Албин, заемащ длъжността трибун го последвал с II легион, заемайки позиция отляво на "Белите щитове". Другите трибуни оглавили двете кавалерийски али на съюзниците, включително и слоновете вдясно от легионите. Сблъсъкът между агемата и помощните италийски кохорти на пелигните и маруцините завършил плачевно за римляните. Добре построената агема разбила римските отряди, които не могли да се приближат до защитените от редовете копия фалангити. Пелигните започнали отстъпление към римския лагер. На помощ пристигнал I легион и успял да спре атаката на македонците. След това се включил и II легион, който обърнал хода на стълкновението. На десния фланг на римляните слоновете успели да създадат суматоха сред тракийските съюзници на Персей и атакуващата римска ала ги обърнала в бягство. Така докато десният македонски фланг напредвал срещу легионите, левият бил разбит. Вследствие и на неравната местност построението на фалангата се нарушило и в нея се появили промеждутъци. От това се възползвали римляните, които действали съгласно заповедите на Павел и отделните манипули на легионите започнали да проникват между разделените части на македонците. В близък бой фалангитът с дългата си сариса, малкия си щит и ленения доспех нямал никакви шансове срещу защитеният от голям скутум и плетена ризница легионер, снабден при това с чудесно оръжие за нанасяне на пробождащи удари - gladius hispaniensis. Освен това манипуларното построение на легиона и командването на отделните подразделения в него позволявали на легионерите много по-бързо и гъвкаво да реагират на променящите се условия на бой, отколкото тромавата фаланга, чиято непристъпност зависела от запазването на ненарушен строй. Постепенно неголеми групи легионери се пробили през фронта на фалангата и я нападнали в тил. Македонската конница още можела да спаси положението, но бягството на царя послужило като сигнал и за нейното отстъпление, а битката се превърнала в истинска касапница. Някои фалангити захвърлили копията си и извадили мечовете си, но те били посредствени фехтовчици, за разлика от римляните. Така всичко било решено за около час. В битката загинали около 20 000 македонски фалангити, а 6 000 били взети в плен. Агемата от 3 000 човека била напълно унищожена. Според източниците, римляните загубили около 100 човека - основно пелигни. Последствията Персей избягал с по-голямата част от хазната си на о-в Самотраки, но по-късно се предал на римляните и бил доведен на триумфа на Павел. Този триумф надминал по пищност всички предхождащи го. Церемонията продължавала три дена. През първия ден били носени около 250 статуи, картини и други произведения на изкуството. На втория ден на римляните било показано и плененото оръжие и доспехи. След тях носели и съдове със сребърни монети и скъпоценности, които били 250 на брой, всеки носен от по четирима човека. Най-накрая на третия ден главната процесия започнала от тръбачи и музиканти, следвали ги 120 жертвени бикове, после били носени 77 съда, пълни със златни монети, както и златните съдове на царя. Следвала колесницата на царя с доспехите и царската му диадема. Зад тях водели и децата му. Следвал ги Персей със слугите и велможите си. Най-накрая на богато украсена колесница шествал и самият победоносен пълководец, облечен в пурпурна и бродирана със злато тога, държейки в дясната си ръка лаврово клонче. Зад него вървяла и войската, също окичена с лаврови клонки и пееща химни и пародийни стихове за победителя. Царството на Персей било разделено на четири полуавтономни области: Амфиполийска /източна/, Тесалоникска /с Халкидическия полуостров/, Пелайска /в тесалия/ и Пелагонийска /във вътрешността на страната/, които трябвало да плащат на Рим по 100 таланта годишно. Страната била напълно разоръжена, оставени били само гарнизони по северната граница, за да я пазят от нашествията на варварите. По подобен начин римляните постъпили и с Илирия. Гентий бил пленен, а държавата му - разделена на три. Победата на римляните при Пидна се дължи предимно на гъвкавата им тактическа система. Битката започнала случайно и затова нито един от военачалниците нямал време да приложи някаква по-специфична тактика. В ситуациите, в които се нарушавал бойният ред и възниквала суматоха, легионите бързо се окопитвали и решавали проблема, докато тромавата фаланга не могла да реагира на променената ситуация.

В петък автобуса ни взе от хотела и поехме към старата столица на Египет – Мамфис /сега наречена Кайро/. Интересното е, че в Египет петък е почивен ден, а събота и неделя са работни. Както гласеше известният роман на братя Стругацки – “Понеделник започва в събота”, но пък и египтяните не си дават много зор в това отнощение. Пътувахме с добре познатия конвой през Арабската пустиня. От едната страна се простираха Скалистите планини, а от друга страна – Червено Море. По пътя влязохме за малко в “Морската Венеция” на Египет – Ел Гуна. Построена на изкуствени острови и отрупана с цветя и палми, това е наистина перлата на Червено Море. Пристигнахме вечерта към 6. След като се настанихме в хотела, решихме да огледаме нощния живот в Кайро и се нанесохме в автомобила на двама екскурзоводи, Махмуд и Мохамед, които решиха да ни покажат малко как се кара по улиците на този 20 милионен град. Относно шофирането в Кайро и въобще в Египет – това би трябвало да е раят за всеки наш български шофьор. Правилник за движение има, но малко водачи са го виждали, а още по-малко са го чели /тъй като неграмотността е доста висока/. Няма пешеходни пътеки, нито зебри /е видях две – три/, но ако си мислете, че стъпили върху нея получавате някакво предисмтво – дълбоко се лъжете. Това е най-добрият начин да се самоубиете. Един арабски виц отразява ситуацията по пътищата: карат си двама пияни шофьори, по едно време единият казва на другия – “Мисля че навлязохме в град”. “Откъде си толкова сигурен?” пита другият. “Много пешеходци започнахме да газиме”... Пешеходците наистина са дискриминирани и са принудени да притичват между фучащите коли, които като ги видят, надуват клаксоните си и продължават да карат с бясна скорост. Тук наистина карат бързо /особено по правите магистрали през пустинята, които са в отлично състояние/. Излишно е да споменавам, че светофари също няма /в Кайро видях само два, но те мигаха в жълто – т. е. “всеки да кара както може”/. Единственият вариант за намаляване на скоростта на движение на колите са легналите полицаи, които обаче не се срещат често. Любопитното е, че въпреки липсата на всякакъв контрол на движение НЯМА задръствания /макар че собствениците на автомобили са само 3 милиона/, а катастрофите са рядкост. Е, броните на доста коли са очукани, което не прави впечатление на никой. Маневрите са доста веселящи – например няма нищо престъпно да завиеш от най-дясната лента в най-лявата лента на насрещното платно. Има и доста възможност за обратен завой в насрещното платно. Мигачи не се ползват, за сметка на това бибиткането е сигнала за всякакъв род действия от завой до разминаване или заявка за път с предимство. Естествено камионите и рейсовете са с предимство поради размерите си и обикновено карфат бясно в най-лявата част на платното. Коланите също не са на почит, едната ръка на арабския водач неизменно държи джиесем, а другата умело насочва автомобила из уличната джунгла. Не е рядкост между водачите на две каращи една до друга коли да започне разговор. Колкото до градския транспорт /където го има/ - не ви съветвам да се опитвате го ползвате. Автобусите не спират, а отварят вратите си и намаляват леко, за да могат желаещите да се качат или слязат. Наистина пътуването в Кайро е екстремно преживяване. Подарихме на нашите гидове диск с отбраните песни на Софи Маринова и те много й се изкефиха. Мохамед извади коз и го издърпахме в колата, след което подкара автомобила още по-главоломно. Никога не съм си представял, че ще се нося из улиците на нощен Кайро, пушейки трева и слушайки Софи Маринова. Спътничките ми също едва ли са очаквали подобна екзотика. Марихуаната и хашишът не са легални тук, но се намират стига да поискаш, а ако хванат турист докато ги пуши, естествено няма да му направят нищо, за сметка на този, който му е дал материала. Ние, туристите, винаги имаме право и сме почти богове. Най-накрая стигнахме и до ресторант с автентична арабска кухня – “Фелафела”, където ни поднесоха местни специалитети: гъста манджа от бобени зърна, фалафели направени от същите тези бобчета, малки печени патладжанчета, туршия със сладък вкус /наподобяваща по състава си нашата царска туршия с тази разлика, че в нея имаше маринован лимон/, неизменните арабски питки, няколко соса и пикантно телешко с ориз. Поръчах си и бира “Стелла”, на която пишеше, че има 5% алкохол, но много се съмнявам е имаше такова нещо. След вечерята се отбихме в един парфюмериен магазин, където изтъргувахме два парфюма с екзотичните наименования – “Папирус” и “Тайната на Пустинята”. После отидохме до един хълм над Кайро, където се намира тузарския им квартал /от типа на нашия Лозенец/, откъдето се любувахме на огрения от светлини град. В събота отново ни вдигнаха рано /6,30/ за закусла, след което ни закараха до пирамидите. Наистина гледката да пирамиди, стърчащи над къщите е доста стряскаща. Още по внушително е да ги видиш отдалече сред пясъците на Либийската пустиня, а когато застанеш в основата им – осъзнаваш, че това е най-великото каменно съоръжение от 4500 години насам и винаги ще си остане такова. “Всички се страхуват от времето, а времето се страхува от пирамидите”, гласи една арабска поговорка. И наистина е така. В подножието им всичко изглежда нищожно и мимолетно. Те (и по-точно Хеопсовата пирамида) са единственото оцеляло чудо от Седемте чудеса на античния свят. Под „Египетските пирамиди“ често се има предвид само трите пирамиди на Хеопс, Хефрен и Микерин, разположени в една линия. Най-голяма е пирамидата на Хеопс (Хуфу) /първоначално 147 м./, има площ от 229 м2 и е почти изцяло запазена. Липсва й мраморната облицовка и върха /от което тя сега е 138,8 м./. Счита се, че пирамидата на Хеопс е била построена за период от 20 години и строежа и е завършен през 2580 пр. н. е. Изградена е от 2,3 милиона каменни блока, които са долепени един до друг с поразителна точност без какъвто и било спойващ материал. Пирамидата на Хефрен (Хафра, Хафре) е по-малка /първоначално 143,5 м./, а тази на Микерин (Менкауре) е съвсем скромна /65, 5 м./. От трите пирамиди само тази на Хефрен все още има част от оригиналната си мраморна облицовка. Едно време пирамидите са били облицовани с мрамор, от който е останала само горната част върху пирамидата на Хефрен. След като кръстоносците опожарили Кайро /не мога да се сетя за точната година, защото Средновековието по принцип не ме интересува/ местното население използвало варовика, за да възстанови къщите. Нещо като римските паметници и Колизеят в Рим, с чийто мрамор сефа са облицовани папските дворци във Ватикана. Рушителите навсякъде се ръководят от едни и същи подбуди. Към реалността обаче те връщат разните продавачи на джунджурийки, които се опитват по вида ти да познаят от коя страна си като те заговарят на развален германски, английски, испански, руски... Има и полицаи, които изглеждат доста колоритно, яхнали камилите си. Смрадта на камилите наистина е способна да отрезви всеки замаял се от пирамидите турист. С билета който ти дават можеш да влезеш в една от малките стъпаловидни пирамиди наоколо, но няка какво толкова да се види – просто един прав коридор, завършваш с камера. Ако страдате от клаустрофобия – не влизайте. В големите пирамиди достъпът е забранен. Катеренето по тях също е забранено, защото има смъртни случаи. След невероятната разходка между пирамидите идва ред да съзерцая и пазителя им - Сфинкса. Тази колосална статуя /дълга — 73 м и висока — 20 м./ с човешка глава и тяло на лъв е издялана от варовик и датира от 2500 г.пр. н.е. Според експерти изображението е на Хефрен - брат на Хеопс. Има разни версии за това колко е стар Сфинкса и кой точно е изобразен на него. В миналото само главата му е стърчала над пясъците. Тутмос и Рамзес II са се опитвали да го очистят от пясъка, даже според легендата първият е получил фараонската власт за награда. За липсващия нос също се носят различни истории. Според най-популярната по време на битката на Наполеон с турците /1798 г./ едно от ядрата уцелило Сфинкса в лицето и разрушило носа. Макар че има скици на датския пътешественик Норден от 1737 г., на които сфинксът е изобразен без нос. Средновековният историк Ал-Макризи пише, че през 1378 г. един суфиски фанатик, виждайки как египетските селяни принасят дарове на Сфинкса, за да бъде реколтата плодородна, отчупил носа на статуята, в резултат на което бил разкъсан на части от озверялата тълпа. Сфинксът окончателно е разчистен от италиански археолози през 1922 г. Следва посещение във Фабриката за парфюми, където обонятелните ми рецептори се задръстват от екзотични миризми, Има няколко състава, които са правени по рецепти, взети от древноегипетските. Наречени са условно “Лотос”, “Папирус”, “Рамзес” и “Тайната на пустинята” /според преданието ползван от Клеопатра/. Цената на 100 гр. От която и да е есенция е 18 долара, а те наистина са с трайна миризма и нямат нищо общо със синтетичните боклуци, предлагани в снобарските магазини по Витошка. Следва и визита в златарския магазин, където можеш да си поръчаш картуш, изписан с твоето име на йероглифица. След като обядвахме в ресторант на брега на Нил /в който имаше автомобил от 40-те, наричан “Колата на Щирлиц”/ се отправихме към музея в Кайро, който за съжаление разгледахме доста набързо /за час и половина/. В музея снимките също бяха забранени. Минахме на “тъгъдък” през залите съхраняващи невероятни находки като плочката на Нармер /или Менес/ - първият фараон, обединил Горен и Долен Египет; дървените статуи на т. нар. Писар; “шейха на Ел-Белед”или Ka Aper ; семейната статуя на принц Рахотеп и жена му Нофрет. Почти живият поглед на тези дървени статуи отпреди 4000 е наистина смайващ. Поразително красиви са и намереният саркофаг с изтръгнат картуш /предполага се, че е на Ехнатон/, инкрустиран с разноцветно стъкло; многобройните перфектно обработените базалтови статуи на владетели /напр. на Хефрен/, царици, везири и чиновници, чиито черти наистина изглеждат почти одухотворени; саркофазите от гръко-римският период, където елинистическият начин на изобразяване се съчетава по неповторим начин с традиционния египетския стил. Гвоздеят на програмата обаче е съкровището на Тутанкамон, за което е отредена по-голямата част от втория етаж на музея. Залите просто преливат от вещите, покоящи се в гробницата на този иначе незначителен фараон. Човек се замайва от количеството злато, което е било използвано за направата на ковчезите, саркофазите, столовете, троновете, , леглата, колесниците, накитите и другите атрибути на царската власт, поместени там. В центъра на експозицията са саркофазите в които се е помествала мумията на фараона. Най-външният е във формата на мумия и е изработен от дърво, покрито с позлатен гипс. Вторият се е разполагал в първия /подобно на руските матрьошки/ и е от позлатено дърво. Най-фино изработена е смъртната маска на фараона /от злато, инкрустирано със синя стъклена паста и лазурит. Прекрасно произведение на изкуството от което не можеш да откъснеш поглед. След музея се отправяме към главния площад на Кайро, от едната страна с трибуната, където през 1981 г. по време на прегледа на войските бил убит тогавашният президент Садад. Срещу нея има пирамидален мемориал, посветен на загиналите в “Шестдневната война” с Израел. Пазят го 6 гвардееца с различни униформи /на мамелюци и древни египтяни/. По пътя се наслаждавам на широките виадукти, парковете /пълни с фикуси, палми и цъфнали маслини/ и грандиозните джамии и християнски храмове. Най-накрая идва и време да отпътуваме от тази наистина приказна страна, към която наистина много се привързах, та чак не ми се заминаваше. Последно пазарене из фришоповете на летището, после хоп в самолета на родния ни превозвач и след два часа и половина вече вдъхвам мразовития и смогясал въздух на София... Но млъкни сърце...

Във вторник слънцето отново грееше и по нищо не напомняше за вчерашното дъждовно време. В очакване на сафарито решихме да тестваме басейна, но водата се оказа прекалено студена за нас. Както и да е, потопихме си седалищните части, пихме по една безалкохолна бира и се накачулихме в джипката. След едночасово бясно офф-роуд каране през пуснинята достигнахме до базата ни, където една чаровна рускиня Наталия пое нашата група /съставена предимно от руснаци/ и ни замъкна да караме четириколесни мотоциклети. Вързаха ми една арафатка, за да не ми се набива прах в лицето и съвсем заприличах на бедуин. Тея моторчета развиват поне 50-60 км. в час и по неравната пустинна местност можеш спокойно да се пребиеш, ако не внимаваш. Начесахме си мерака за екстремно каране за 50 минути, след което ни замъкнаха да катерим един каменисто-песъчлив хълм, откъдето се откри неописуема гледка към заобикалящата ни пустош. Да се чуди човек, защо дава пари понякога. Слязахме по един пясъчен склон, затъвайки до глезените и пълнейки обувките си с пясък. После джиповете ни доставиха в едно бедуинско селце. Тук разгледахме как местните правят грънци и пояздихме камили /наистина зловредни животни, които на всичкото отгоре са с дълги крайници и трябва много да се държиш, когато се изправят и клякат, иначе рискуваш да се свлечеш от тях/. Подкарахме и бъгита, след което ни чакаше обяд и оглед на селцето, наброяващо не повече от 100 жители. Тук видяхме как се пече арабският хляб /като за въглища се ползваха камилски фъшкии, поради обеснимата липса на дървен материал/, запознахме се с народната им медицина и тъкаческото им изкуство. Над една колиба видях да се вее родният трикольор и веднага си казах, че Зиези наистина е прави и всички /даже бедуините/ са българи. Ексурзоводката Наталия обаче ме разочарова, като каза, че зеленият и червеният цвят символизират занаятите, с които се занимават собствениците на къщата, а бялото било знак за благосъстояние. Бедуините наистина са странен народ. Водят неуседнал начин на живот, премествайки се от място на място в търсене на вода. Селото се управлява от шейх, който решава всички спорни въпроси, включително и въпросите кой за кого да се ожени. По принцип е прието бедуините да се женят само за жени от собственото си село, ето защо близкородствените бракове са често срещани. Оттам и уврежданията сред потомството са разпространени. Когато дойде време жената да ражда, тя отива сама в планината и следва инструкциите, дадени й от майка й. Никой не знае къде е и никой не може да й помогне, ако изпадне в беда. Ако роденото дете е с малформации, то бива изоставяно /направо спартански порядки/. След това майката се връща в селото. Неженените бедуинки носят ярки дрехи, докато женените са загърнати в черно. Сега вече времената са други и жената, която трябва да роди често е съпровождана от акушерка в планината. Веднъж в годината бедуините събират стоките си и ги продават в градовете. С получените пари с купуват стоки от първа необходимост, които ще им потрябват в тежкия им живот в пустинята. Това бедуинско селище е в близост до Хургада и туроператорите плащат на бедуините, за да водят туристи тук, затова жителите му водят горе долу сносен живот. В селището имаше един импровизиран зоопарк, а след като слънцето залезе и в пустинята за нула време стана наистина студено, ни поднесоха вечеря съпроводена с ориенталски танци на дервиши и кючекчийки. Прибрахме се пак по тъмно и заседнахме в ресторанта, където си напълнохме стомасите в типично римски стил. В сряда решихме, че сме видяли от пясъка и пустинята предостатъчно и е време да се прехвърлим във водна среда. Туроператорите ни закараха на пристанищено. Оттам взехме катер, който ни разходи по крайбрежието и навътре в морето, където стигнахме до платформата с подводниците. По пътя срещу 5$ се направих на капитан и въртях щурвала наляво-надясно /в края на краищата – турист съм – всичко ми е позволено/. Подводниците бяха жълти, събираха по 40 човека и се потапяха на дълбочина до 25 метра. Морето беше чисто, а слънцето светеше ярко, така че видяхме и морското дъно. Около подводницата кръжаха водолази, които правеха маймунджулъци под водата и пускаха храна, която привличаше ята от разноцветни рибки. Вечерта завърши с пушенето на n-количество наргилета и разговори на развален английски с арабските ми френдове, които се оказа, че много си падат по спътничките ми. В четвъртък отново ни предстоеше целодневна морска екскурзия с яхта. Първо до т. нар. Райски остров Гифтун /където освен пясък и море друго няма/. Там се напекох здравата. Морето беше топло и яркосиньо, и напомняше повече на Средиземно по цвят. На вкус беше ужасно солено, но пък лекува чудесно хрема,а ако носиш маска и шнорхел можеш да се гмуркаш в прозрачната вода и спокойно да гледаш какво се случва на дъното. Пясъкът беше фин, и много по-мек от пустинния, осеян с парченца миди и корали. Въпреки, че износът им от Египет е строго забранен, взех едно парченце за спомен. След слънчевите бани яхтата ни откара към друг остров около който имаше коралов риф. С шнорхелите и маските започнахме едно 45-минутно плуване между коралите. Доста риби и морски таралежи видях. Лошото е, че плуването покрай коралите ги разрушава /доста от тях са изпочупени и бледи заради невнимателни туристи/, поне половината от рифа е мъртва, но египетското правителство е важно туристи да има. След дайвинга следваше риболов, моя милост успя да хване 15-сантиметрова червена придънна рибка на зелени петна, наричана от местните “Зина”. Януарското слънце наистина ме изпепели и бях червен като рак. Така и така на другия ден отпрашвахме към Кайро, затова вечерта, след уморително пазарене в магазина за чайове и подправки /в който срещу 15 евро придобихме килограм тамян и каркаде/ решихме да отмориме в една прехвалена местна дискотека, до която имахме достъп заради All inclusive. Цените вътре си бяха народни – наргилето 1,5 Евро /за сведение – по нашите заведения е 8 лева/, коктейките и водката бяха по 4 евро. Уцелихме латиновечер. Музиката беше супер, даже някои песни ги пееха наживо, вярно че с арабски акцент, ама на харизан кон зъбите не се гледат. Друго си е да се кълчиш на плажната ивица в средата на януари, заобиколен от красиви рускини. Мисля че отсега нататък ще премина към практиката да ходя на море два пъти годишно – зимата и лятото, че иначе не се трае тая София, бре.

В неделя сутринта решихме да планираме допълнителни забавления, които иначе не влизат в стойността на екскурзията. Платихме си еднодневна екскурзия до Луксор /на около 600 км. от Хургада/, “Сахара парк” – сафари през пустинята до едно бедуинско селище/, разходка с подводница и “ориенталска” разходка с яхта /за всеки ден по нещо/. Тъй като неделята ни беше абсолютно свободен ден, решихме да използване екстрите на хотела – яздене на коне /беше ми интересно да видя що за чудо е, тъй като не се бях качвал/, също така се размотахме до брега на Червено море. Иначе има бусчета, които те карат до плажа. Ако пък искаш да разгледаш центъра на курорта, най-добре е да си вземеш такси, тъй като разстоянията между хотелите са големи. Естествено и тук трябва да се пазариш. Обикновено цената на таксито е 4-5 долара до който и било край на града. Ако дадеш още един долар, можеш да се договориш с таксиджията къде точно да се чакате, когато се връщаш от раходката. Вечерта разгледахме градините и дюкяните по Главната улица на хотела. От чисто професионален интерес се замъкнах в аптеката, чийто продавач се казваше Албърт и се оказа християнин /макар и католик/. Интересното е, че християните си татуират кръстове от вътрешната страна на лявата китка. Естествено рекламите в аптеката наблягаха главно на Виагра, Циалис /от същата група стимуланти/, плажни маска и козметка, имаше и богат набор антиалергични лекарства. Виаграта се оказа местно производство и струваше само 17 Евро, докато антидиаричните бяха наистина скъпи /един блистер – поне 20 долара/, но ако човек е изпаднал в нужда – не пита... Презервативите Дюрекс бяха по 7 долара, иначе цените в общи линии са сравними с нашите /даже родните са по-евтини/. Въобще стана лаф-мохабет в аптеката и оттам направо се прехвърлихме в отсрещния магазин за наргилета, чийто собственик Джордж също беше християнин и се започна пушене по ориенталски. Купих доста разнообразен асортимен от всякакви ароматизирани тютюни и истински въглени /не като тези бързоигарящи ментета, дето ги продават ливанците тук/. Всяка вечер завършвахме с пушене на наргиле, което е по принцип любимото ми занимание в свободното ми време. Интересното, което ми направи впечателние в беседите ми с арабите, техната прямост и директност. Ако арабинът казва нещо /когато не става дума за търговия и пазарене, а за сериозен разговор/, значи той това мисли и е сигурен в чувствата си. А не като при нас - "не знам", "не съм сигурен" и пр. лигавщини. В понеделник станахме рано, за да отидем до Луксор. Пътува се през Арабската пустиня около 600 километра, които взехме за 6 часа бясно каране из пустинята, назъбена от Скалистите планини. Тук да спомена и за т. нар. туристическа полиция. Тъй като туризмът е един от най-печелившите отрасли на Египет, безопасността на всеки чужденец е напълно гарантирана. Лично аз никога досега не съм се чувствал толкова сигурно в чужбина, както в Египет. Пътуванията до различни дестинации стават с конвои /достигащи до 100 автобуса/, охранявани от въоръжени с автомати полицаи, които срещу бакшиш ще ти дадат да се снимаш с тях. Има и доста блок-постове по пътя. Това се прави уж заради безопаността на туристите от евентуални терористини атаки, но като цяло главната цел е полицията да печели от тези пътуванията, защото туристическите фирми плащат такса, за да бъдат охранявани. Преминаватено на конвоя през градовете става по предварително блокирани и освободени от движение улици, защото нищо не бива да попречи на скъпите гости да стигнат до местата, които искат да видят, за да похарчат парите си там. Времето беше мрачно, което беше добре дошло за нас, защото така избягнахме иначе адската жега. Наоколо се виждаха само пясък и стърчащи от него ерозирали скални грамади. Пълна липса на зеленина. Все едно си на друга планета. Едва с наближаването на Qena /административният център на провинцията/ изведнъж се появиха горики от палми и бананови дървета, възможни единствено поради многочислените канали, захранвани с вода от Нил. Почти като в древността. Имаше и полета, на които се отглеждаше захарна тръстика. Египет е най-големият производител на захарна тръстика след Куба. Водачът на екскурзита ни се казваше Али, но предпочиташе да го наричаме Али Баба. Говореше развален руски, но му се разбираше. Та така, оглавена от Али Баба /и 40-те туриста – разбойника/, колоната ни се насочи към Западния бряг по мост над Нил /наистина впечатляваща гледка/. Тук се намира долината на царете, в която египтяните са погребвали владетелите си. Тъй като слънцето залязва на запад, древните са сичтали че тук започва царството на мъртвите. Съответно гробниците на всички велики владетели на египет /Рамзес, Тутмос/ и на по-неизвестните /Тутанкамон/ са тук. Те са изсечени във варовиковите скали – един цял скален комплекс, свидетелстващ за почитта, която са отдавали древните египтяни към мъртвите си владетели. За съжаление нямахме много време да влезем във всички гробници, затова посетихме тези на Рамзес IX и на Рамзес IV. Надникнахме и в гробницата на Тутанкамон, по ирония на съдбата единствената неограбена от крадци гробница, поради това, че името на този владетел било изличено от летописците заедно с името на баща му – фараонът-еретик Ехнатон /въвел монотеизма/. Докато гробниците на великите владетели били безмилостно разграбени още в древността. Съдбата понякога има странно чувство за хумор. Не беше разрешено да се снима в гробниците. Е освен ако не оставиш бакшиш на пазача, но реших, че ще е кощунство да осквернявам това място със светкавицата на фотоапарата си. Макар вандалите преди мен са нямали подобни морални задръжки. Човек направо не може да повярва, че тези гробници са на над 3500 години. Прекрасно оцветените стенописи, цветовете на които са запазени с времето обаче на места са унищожени от разни скудоумни идиоти. На входа на гробницата на Рамзес IV се мъдрят драсканици на гръцки език, както и две нескопосани рисунки на християнски светци /смешен контраст на фона на красивите стенописи в гробницата/, дело на християнските фанатици от 2-3 век. Лицата на много от боговете и хората са изчовъркани. Един непростим варварски акт, но за съжаление човечеството повече обича да руши, отколкото да създава. Между йероглифите видях и горд надпис на някакъв италианец от 1883 г. от типа: “Пешо беше тук”. След това потеглихме и към храма на Хатшепсут, може би най-известната жена-фараон управлявала самостоятелно над четвърт век и оставила много паметници, включително и този изсечен в скалите комплекс. Той е стъпаловиден, на три нива, украсени със статуите на царицата. Характерно за статуите й е, че на тях Хатшепсут е изобразявана като мъж /с боядисано в червено лице/, с изкуствена брада. След гробниците, посетихме и магазините за алабастри. Държат се от наследниците на иманярите, които някога търсели съкровищата на фараоните. Кварталът им се намира на входа на долината и е обявен за паметник на Юнеско. Иманярите отказват да го напуснат и предпочитат да водят мизерен живот, отколкото да се заселят в отредените им апартаменти в Луксор. Носят се легенди, че цялото място е прорязано от подземни коридори към гробниците. Надеждата да открият още някое съкровище не напуска тези хора. Неопомнили се още от бясната търговия за разните алабастрови произведения на изкуството се отправихме към колосите на Мемнон. Наречени така неправилно от Страбон /който прекалявал с четенето на Илиадата/, това са две 16-метрови седящи статуи на бащата на Ехнатон – Аменхотеп III. Носи се легенда, че едно време затопленият от слънцето въздух в тях излизал през пукнатините на гърлото им и те издавали звук, наподобяваш плач. Римският император Септимий Север през 3 век обаче решил да реконструира статуите, след което те безвъзвратно замлъкнали. От реконструкцията нищо не е останало днес, а двете статуи са силно ерозирали и опасани със скелета. След усиленото снимане на колосите се прехвърлихме с кораб през Нил на източния бряг в Луксор /дрвената столица на Египет – Тива/, където обядвахме. Времето съвсем се заоблачи и започна да ръми дъждец – нещо невиждано за хората по тези места от 12 години. Али /Баба/ много се зарадва и каза, че му носим щастие. Когато изгладнелите туристи опразниха шведската маса, дойде времето и на кулминацията на пътуването – Карнакският храмов комплекс на Амон-Ра /бога слънце/. Това е наистина внушителен комплекс от постройки пълен с колонади /във формата на лотос/ и статуи. Има и два обелиска. Останалите са откъртени и украсяват площадите в различните европейските столици . Например на площада Конкорд в Париж има обелиск, задигнат оттук. В Рим също е пълно с обелиски /мисля че бяха 14/, транспортирани от Египет по времето на императорите. Но това е дтуга история. Всеки фараон се е чувствал длъжен да построи нещо вс комплекса, така че той станал наистина грамаден. Последната пристройка на храма е направена от Птолемеите – това е една голяма каменна стена, опасваща комплекса. По алея от двете страни на която стоят сфинксове с овнешки глави, замаяният пътник влиза във вътрешния двор, украсен с две статуи на най-великия египетски фараон – Рамзес II /който пръв започва строителството на храма/. Следват колони във формата на лотос, украсени с изображения на фараони и богове. Прави ми впечатление, че на много от изображенията в горната част на храма лицата са избити, докато в долната част те са непокътнати. Обяснението е просто – храмът в миналото в бил почти затрупан от пясъците и само горната му част стърчала. Съответно и разни зевзеци поради липса на друга работа трошели тези произведения на изкуството. Друга харектерна особеност е, че в горната част на колоните още личи боята, докато по долните части ги няма. Това пак е свързано с факта, че храмът е бил погълнат от пустинята. За да не се морят много с изгребването на пясъците, френските археолози просто отклонили течението на Нил към храма и водите му отмили както пясъка, така и боята. Наистина жалко. Снимам като подивял монументите и йероглифите край мене, стараейки се да хвана колкото се може повече от невероятната гледка на една хилядолетна цивилизация. След това се отправям към статуята на свещенния скарабей. Счита се че този символ донася щастие на този, който се завърти около него, така че започвам да кръжа. Всъщност египтяните вярвали, че скарабеят /или казано по нашему – торен бръмбар/ търкаля слънцето по небето /както и торният бръмбар търкаля топкататор, в която после снася яйцата си/. Така че бръмбарът несъмнено бил свещен за тях. След близо едночасово кръстосване между високите по 20 метра колони и завирането във всевъзможни проходи, експедицията ни отпрашва към фабриката за папируси, където ни показаха технологията на изготяне на папирус, непроменена от хилядолетия насам. Купихме си папирус за спомен. По принцип цените им варират от 7 до 70 Евро в зависимост от размера им. Изготвят се от няколко слоя наредени едно до друго парчета от сърцевина на папирус, които първоначално се киснат, а след това се пресоват по две седмици. След като изсъхнат, върху тях се нанася боята. Иначе от продавачи около музеите можеш да си купиш и папирус за 1 $, но той е направен от сърцевината на бананово дърво и е нетраен във времето. На връщане дъждът съвсем заваля и шофьорите почнаха да карат със 80 км. в час от страх да не направят някоя катастрофа. Пристигнахме в хотела към 12,30 часа през нощта - уморени, но доволни.

Та така, нарамих дисагите и реших да летувам /или по-скоро да зимувам/ с две съмишленички в Хургада. Пътуването е 3 часа, за съжаление след обяд, така че не мога да се насладя в пълна степен на гледката на Средиземно море от птичи полет, поради залязващото слънце. Още с пристигането си усешам специфичния въздух на Египет, идващ от пустинята, с аромат на нещо изгоряло и древно. Хургада е относително млад курорт, допреди 30 години съветска база, но отскоро доста бързо развиваща се туристическа даетинация. Има два жилищни квартала – Саккала и Дахар. Останалото са хотели. Правителството на Египет не пести средства градът да се превърне във втори Шарм Ел Шейх. Провежда се мащабно строителство на хотели, които изникват от пясъка подобно на миражи. Заедно с маниакално поддържатана зелелина около тях, те се явяват своеобразни оазиси, на място в което Арабската пустиня се потапя в Червеното море. В далечината се виждат сивите контури на Скалистите планини на Червено море, простиращи се като своеобразна огърлица през цялата територия на Египет – от Суецкия канал до Судан. Най-високата планина достига приблизително до 2100 м. надморска височина. Хотелите са разположени доста развлачено по протежение на плажната ивица в две линии. Зад тях започва пустинята и в далечината синеят Скалистите планини. Строят се и доста нови комплекси, въобще протича бърза урбанизация. До 5 години това ще е един от най-хубавите курорти на Червено Море. Хотелите се различават помежду си не само с различната архитектура, но и с богат аранжимент от засадени и грижливо поливани по няколко пъти дневно растения. Изобилстват цъфнали хибискуси, петунии, жасмин, палми и кактуси, които наистина са богатство и повод за гордост на фона на безплодната пустош наоколо. От фауната са представени различните водни птици /патици, чапли, ибиси/, които щъпукат в изкуствените водоеми наоколо. Питейната водата тук наистина е дефицитна и като се има впредвид сухия пустинен въздух и изпепеляващото бяло слънце, добре е винаги да имате под ръка бутилка вода. Небето е кристално синьо, а пустинният пясък е едрозънест /резултат от милион годишната ерозия на скалите под действието на слънцето и вятъра/. Слънцето блести изключително ярко и добре, че е зима / само 20-25 градуса/, защото иначе човек може спокойно да изври, ако не се скрие на сянка. Настаниха ни в хотел “1001 нощи” /не му казвам името на Арабски, за да не правя реклама, както и не споменавам името на туристическата ни агенция, от която също съм особено доволен/. Хотелът имаше доста лабиринтоподобна и на пръв поглед объркваща планировка с много кулички /тип Минаре/ и 4 басейна с насадени покрай тях палми, разположени между крилата му. По мое мнение имаш капацитет за 1000 туриста. Вътре в хотела имаше и централна улица, на която бяха разположени всевъзможни магазини за сувенири /каменни статуетки, папируси, наргилета, подправки, чайове, парфюми, метални съдове, дрехи/, маркети, заведения, аптека... Същински ориенталски bazaar, както го пишат. Първоначално рецепциониста ни даде не особено привлекателни стаи - аз лично нямах претенции, но жените се разпищяха и срещу бакшиш от 10$ ни ги смениха с наистина шикозни стаи на втория етаж /това е практиката – ако нещо не те устройва – даваш пари на съответния човек и всичко се оправя – почти като в България/. Моята стая беше с прекрасен изглед към централния басейн от едната страна и към Главната улица от друга. Иначе хотелът освен с десетина българи, беше пълен с руски туристи и тук таме германци /така че се чувствах напълно във свои води/. Размятах си дрехите из гардероба и отидохме на вечеря тип “Шведска маса’ /естествено всичко беше All inclusive/. Тук да спомена и за египетската кухня. Египтяните наблягат предимно на тестени изделия от житни продукти, зеленчуци и меса, които са с доста пиканстна гарнитура. Разнообразието от сладки също е доста голямо. Като цяло много се използват бобовите, житните и оризовите култури, зеленчуците са в изобилие, поради плодородната делта на Нил. Краставиците им наистина имат вкус на краставица, доматите са си истински домати /а не като безвкусните боклуци в хипермаркетите ни/, чушките тип “Камбия” са сладки /има и люти за любителите на пикантното/. Ядат се репички, хрян, марули сладки картофи и пр. Сосовете им също са доста разнообразни. Месото е предимно агнешко или телешко с подправки от които ти идва да си оближеш пръстите. Разнообразитето от кус-кус, спагети и макарони и плънките за тях е впечатляващо. Също се консумира пилешко или гълъбово месо, фалафели /от бобови, картови или с месо/, морски раци. Хлябът /бял или черен/ е под формата на питчици, поръсени със сусам или други семена. Аз най много харесах арабския хляб “Лаваш”, който е плоска форма, опечен на пещ пред очите ти. Плодовете включват фурми, грейпфрут, портокали /с костилки/, банани, ананаси и едно странно крушоподобно изглеждащо нещо, наречено Гуява /с много особен вкус/. Относно напитките – натуралните сокове са хубави, но тъй като не си падам по тях, наблегнах на безалкохолните. Колата си е кола /един и същ боклук навсякъде/. Фантата, спрайта и Севен Ъп-а изобщо не ми харесаха. Бирата... Да бирата в Египет също е безалкохолна, поради въведения сух режим в страната. Но друго си е да пиеш бира с гръмкото название “Сакара” или “Луксор”. Добре че бяхме заредили алкохол от безмитния. Иначе туристите могат да си купят всякаки марки алкохолни питиета от хотела, но на доста солена цена. Забраненият плод е най-сладък. Вината им не са на ниво, което е нормално за такава страна с почти липсваща плодородна земя. Червеното вино ми напомни по вкус за долнокачествените грузински вина, бялото имаше някакъв плодов аромат. Та така накратко – разнообразната египетска храна чудесно ми понесе и май съм се върнал доста понапълнял от редовното хранене. Вечерта се любувах на невероятно ярките звезди. Особено се открояваше Орион /древните египтяни са смятали, че това е Озирис/, а луната беше пълна /заобиколена от хало/ и лееше сребристата си светлина върху призрачните силуети на палмите. Наистина приказна гледка. Нощното къпане обаче не е разрешено, поради това, че фауната в червено море е доста активна тогава. Наред с рифовите акули има и скатове, баракуди, морски дракони, парещи медузи и не е никак приятно в тъмнината да се натъкнете точно на тях. Водата в басейните нощем също се хлорира, което никак няма да се отрази добре върху вашата кожа. Освен това е студена /зима е все пак/ - поне 15 градуса. Иначе денем слънцето си напичаше доста, но имаше доста силен вятър, така че къпането пак не беше особено приятно занимание.

Винаги съм мечтаел да посетя тази страна, люлка на човешката цивилизация. И понеже в София януари е студен, мъглив, скучен и нездрав месец, реших да си направя морска почивка през средата на зимата. За тази цел най-подходяща дестинация е Египет /особено за туристи, които като мен се интересуват от антична история/. Египет е държава в североизточната част на Африка, с население, съсредоточено предимно край коритото на река Нил. На юг достига пясъчните пустини на Судан, на север граничи със Средиземно море, а на изток, с Червено море, известно с кораловите си рифове. Tова е страна на древна цивилизация с история от над 5000 години. Най-известни са трите пирамиди в Гиза, Сфинкса, гробниците в Долината на царете, храмовете в Карнак и Луксор, статуите в Абу Симбел. Освен столицата на Египет, Кайро, другите големи градове в страната са: Александрия, Асуан, Assiout, El-Mahalla El-Kubra, Гиза, Хургада, Луксор, Ком Омбо, Порт Сафага, Порт Саид, Шарм ел-Шейх, Шубра Ел-Хема, Суец, Zagazig. В Кайро живеят около 20 милиона жители, а почти цялото население на страната е концвентрирано по поречието на Нил. Около 5% от египетското население са бедуините, живеещи изолирано в пустинята, които водят начин на живот не по-различен от предците им преди 1000 години. Египет се разделя грубо на 4 области, Горен Египет, Среден Египет, Долен Египет и Нубия. Основен поминък е добивът на нефт, газ и метали. Зермеделието също е развито /топлият климат позволява да се добиват 2-3 реколти годишно/, въпреки, че плодородната ивица земя покрай устието на река Нил заема едва 7 % от територията на страната с площ от 1 000 000 квадратни километра. Останалата територия е заета от Либийската пустиня /на запад от Нил/, Арабската пустиня на изток /през която се простират Скалистите планини на Червено Море/ и Нубийската пустиня /на юг/. Основен поминък на голяма част от населението е туризмът. Официално страната печели годишно от туризъм между 7 и 10 млрд. долара. Неофициално – доста повече. От 1981 г. в Египет е обявено военно положение. Тогава прозападният президент Садад е убит на военен парад от религиозни фундаменталисти, а заместникът му Хосни Мубарак въвежда военно положение, което не е отменено и до днес. От 77 милионното население на Египет около 10 % са християни /копти/, макар че има и католици и протестанти. Останалите изповедват ислям. В Кайро обаче могат да се видят доста християнски храмове, тъй като египтяните претендират, че са толерантни към различните вероизповедания. Основните неща, които трябва да знае един ентусиазиран турист, запътил се в който и да е курорт в Египет е: никога да не пие вода от чешмата; винаги да се пазари, когато купува нещо; и да не забравя да оставя бакшиш за всяка услуга, която му оказва персонала на хотела /’Да кажеш благодаря означава да оставиш “бакшиш”’ гласи една арабска поговорка/. Валутата в Египет е Египетски паунд, който се равнява приблизително на 5,5 Щатски Долара или 7,5 Евро. Обичайният бакшиш в в размер на 5 паунда /около 1 долар/, така че си вземете валута на дребни банкноти, защото ще са ви необходими. Трябва да се знае обаче, че Египетската валута е забранена за износ, така че при смяна на валутата, пазете бордерото, за да може да смените остатъка отново в долари или евро, преди да напуснете страната. Освен това 50 пиастра /т. е. аналогът на стотиниките ни, който е хартиен/ много приличат на 50 паунда, така че гледайте да не объркате едните с другите в първите дни на престоя си, когато още не сте свикнали в египетската валута. В магазините приемат всякакъв вид валута /долари, евра, английски паунди/, а пазаренето е основната част от прелюдията към покупката. Което на моменти с несвикналия към такива изпълнения турист е наистина измарящо и затормозяващо. Но ако не се пазарите, ще ви продадат джунджурията, която сте харесали прескъпо /дори на двойна цена/. Египтяните са виртуози в пазаренето и естествено всеки ви уверява, че стоката му е най-качествена и артистично се вайка, ако се усъмните, че това е масово производство. Най-добре е да потстоявате цена, наполовина на тази, която ви предлагат. Или с категоричен вид да се направите, че си тръгвате, тогава обезпокоеният собственик започва главоломно да сваля цената, кълнейки се, че така съвсем ще разори, но понеже сте му станали симпатичен или сте много красива /за жена/ е съгласен да ви направи тази нечувана отстъпка. Пазаренето много не ми се удаваше, защото нито съм свикнал, пък и го считам за унизително занимание. Е бях доволен, че съм спазарил три пирамидки за 5 долара /при предложена първоначална цена от 10 $/, докато на летищния пазар видях, че подобни пирамидки струват 4 $. Като цяло стандартът на живот в Египет е доста нисък. В курортите обслужващият персонал получава най-много по 100 долара заплата, ето защо бакшишът е жизнено важен за тях, при положение, че имат по 7-8 гърла да изхранват. Освен прословутата арабска плодовитост, в Египет многоженството е разрешено /до 4 жени/, но само богатите могат да си го позволят. Тъй като взимайки си жена, ти трябва да я осигуриш напълно /прието е мъжът да работи, а жената да седи вкъщи и да гледа децата/. Ако пък решиш да си вземеш втора жена – трябва да й дадеш същите условия на живот, както на първата. Затова е интересно да видиш и типичната арабска къща, на която горният етаж е недостроен. Причините са две – собствениците на недостроените къщи не плащат данък земя на държавата, а и освен това, ако мъжът реши да се ожени отново, трябва да построи отделен етаж на новата си съпруга. Женитбата и разводите стават с разрешението на аятолаха по устно заявляние. Друга интересна особеност /най-вече в Кайро/ е наличието на цели блокове без прозорци и врати /все едно са били посетени от мургавите ни сънародници/. Оказва се, че собствениците им са купили тези апартаменти, но не живеят в тях. При нанасянето си, те слагат цялото обзавеждане, барабар и с джамовете. Северен Египет е доста по-богат от Южния, където преобладава земеделският поминък и хората по-ревностно се придържат към традициите на исляма. Жените /ако изобщо могат да се видят/ са винаги забулени и съпровождани от мъже. В Кайро обаче западната култура надделява и могат да се видят доста европейски облечени момичета.

http://www.hellenica.de/Griechenland/Byzan...GreekFire01.jpg

Като специалист /фармацевт съм по професия/ мога преспокойно да ви кажа, че хомеопатията е абсолютна "гола вода". Основава се на плацебо ефекта и е чудесно средство за печелене на пари и измиване на ръцете от страна на лекарите и колегите ми /пациентът получава препарат, който не може да му навреди/. http://www.quackwatch.org/01QuackeryRelatedTopics/homeo.html

Според мен си е постижение да сплотиш роби, гладиатори, разорени земеделци в армия, способна да победи римските легиони /вярно е, че в това време елитните армии се биели в Испания и Азия/. Но това не омаловажава пълководческия талант и организаторските способности на Спартак. Все пак останалите пълководци имали обучени войски под ръка, а не роби. Точно това прави Спартак уникално явление в историята на военното изкуство. Между другото по времето на Първата Митридатова война Спартак първо се е бил на римска страна, после дезертирал. Когато римляните го хванали - вместо да го екзекутират, както си му е реда в такива случаи, те го направили гладиатор. Не е ли странно?

Най-впечатляващи били Термите на Каракалла - истински архитектурен шедьовър. Заемали площ от 11 хектара. Побирали 1600 човека. Били отворени през 217 г. и работели до 537 г. /когато се счита че готите във войната си с Велизарий повредили акведуктите, по които баните се снабдявали с вода/. Покрай описаните помещения от Галахад /калдарий, тепидарий, фригидарий, натацио, лаконик, палестра, аподитерий/ в тях имало и "екстри" като библиотеки, градини и мини стадион за конни състезания:

Като се позамисля добре - и православната църква е горила богомили. За гоненията й срещу арианите /и обратното/ да не говорим. Освен това първият кръстоносен поход е подет именно от ромейския православен император Ираклий, който призовава войниците си "В името на Бога" да освободят сетите земи от неверниците /персите/. Както обикновено религията е използвана за противопоставяне на едни народи спрямо други. Но като цяло си прав - цезаропапизмът на изток попречил на мракобесието да надделее и да се породи православен вариант на "Светата инквизиция".

Да вметна и аз няколко думи за отношенията на германските племена с Римската империя: Първият сблъсък на Рим с германците започва с миграцията на племената кимври и тевтони в края на 2 в. пр. н. е. В състава на последните влизали и доста келти. Римляните не правели особена разлика между гали и германи до войната между Цезар и германският вожд Ариовист през 58 г. пр. н. е. Прославеният пълководец отбелязал, че жреците на германските племена са жени, а и войниците им превъзхождат по свирепост и сила келтите. Намесата на Цезар предотвратила мащабното преселие на германците в Галия, които изтласкали келтите от Бохемия и колонизирали левия бряг на р. Рейн. След разгрома на Ариовист и покоряването на галите, Цезар предприел няколко показни демонстрации на римското оръжие отвъд р. Рейн, но не се задържал там. Конфликтите между римляни и германци зачестили по време на управлението на Август, когато легионите покорили земите по протежението на р. Рейн. Талантливият пълководец Друз предприел походи отвъд реката и подчинил племената, живеещи между р. Везер и Елба. След поражението на Вар и унищожението на три римски легиона в Тевтобургската гора /9г./, Рим се отказал от отвъдрейнските си владения. От време на време римляните предприемали наказателни експедиции в Германия, каквато е например широкомащабната кампания на Германик /сина на Друз/ през 15 - 17 г., целяща да върне загубените орли и да отмъсти за поруганата римска чест. По времето на императорите Клавдий и Нерон, политиката на империята се свеждала до подклаждането на раздори между германските племена, тъй като "животът на един римлянин струвал повече от 1000 германски такива" /според Германик/. Умело разпалвайки междуособни войни, империята осигурила мир и спокойствие на рейнската си граница. През управлението на император Адриан /117 - 138г./ бил изграден т. нар. рейнски лимес - система от укрепления и фортове, имаща за цел да държи варварите далеч от благата на цивилизования свят. Първото голямо раздвижване на германските племена започнало през 160 г. когато обединените сили на маркомани и квади нахлули в Панония и дори застрашили Италия. В проточилата се 20 години "Маркоманска война" императорът Марк Аврелий успял да разбие нашествениците и да стабилизира североизточната граница на империята. От 3 - 4 в. запонала консолидацията на германските племена. В Германия имало глад за земя и липсвало "жизнено пространство". Различията между старите племена били забравени и се оформили военно-племенните съюзи - франки /свободни/, сакси /ножари/, алемани /сган/, шваби /скитници/... Предимството на тези племенни съюзи била силната централизирана власт /както при ордата/, съсредоточена в ръцете на крал /конунг/. Използвайки кризата, която настъпила в Римската империя тези съюзи извършвали все по-чести и успешни набези /рейдовете на готите опустошили Балканите и Мала Азия, алеманите и франките тормозели Галия и Панония/. Войнишките императори, управлявали Рим след династията на Северите прекарвали повечето време в походи срещу германските племена. През 251 г. готите разбили римляните при Абритус. В сражението загинал и император Деций. Причината за успеха на германците се кореняла в слабостта на римляните. В империята царял сепаратизъм и децентрализация на властта, а изоставянето на традиционната римска тактика и въоръжение, поради варваризацията на армията, също бил значителен фактор за честите поражения на легионите. Достатъчна била обаче силна личност с необходимите тактически умения и римското оръжие отново надделявало. Така през 269 г. Клавдий II разгромил готите при Наисус и преустановил за близо век нашествията им на Балканите. Наследникът му Аврелиан пък се разправил с алеманите и възстановил рейнско-дунавската граница на империята, за сметка на изтеглянето на римляните от Дакия. През 4 в. Юлиан Август, назначен за Цезар на Галия, с ограничени ресурси и войски пак успял да разбие нахлулите в Галия алемани. При Аргенторат /Страсбург/ през 357 г. той им нанесъл значително поражение и пленил вожда им Хнодомар. Тъй като населението на империята отказвало да служи в армията, императорите използвали германците за наемници. Все по-често римляните, позволявали на варварите да се заселят на територията на империята в качеството си на федерати /съюзници/ и да изпълняват воинска повинност. Това имало плачевни последствия през 378 г., когато възстаналите готски федерати унищожили римската армия при Адрианопол и убили императора на Източната Римска империя - Валент. В следващите десетиления те вилняли необезпокоявани из Балканския полуостров и се прехвърлили в Италия, където оплячкосали Рим през 410 г. Рейнският лимес също се пропукал и вандали, бургунди и франки опустошили западните провинции. Римляните даже изтеглили контингентите си от Британия и я оставили на произвола на скотите, саксите, ютите и фризите. В крайна сметка римляните, безсилни да спрат варварските орди, позволили на последните да се заселят на територията на империята. Така възникнали варварските кралства на готите - в Мизия и Тракия, Панония, а по-късно и в Аквитания; швабите - в Испания; вандалите - в Африка; франките - в Галия; лангобардите - в Северна Италия... С времето германците проникнали във всички слоеве на късноримското общество. Особено тежко било положението в Западната Римска империя, където императорите фактически се издигали и детронирали по волята на варварските вождове. Така херулът Одоакър свалил последния император Ромул Августул през 476 г. и изпратил инсигниите му на "източния колега" император Зенон, с което сложил край на Западната Римска империя.

Представите за политиката на Рим като низ от нескончаеми завоевания са доста погрешни. Поначало римляните се стараели да живеят в мир със съседите си, поднасяйки им подаръци и привличайки ги на служба. От тях се формирали помощни войски, командвани от местните вождове. Покровителствайки "приятелите си" Рим започвал да играе ролята на арбитър в споровете им, намесвайки се във взаимоотношенията между племената, а също и във вътрешните им работи. Граничните царства и племена постепенно попадали под все по-голяма зависимост от Рим. Римските търговци, наблюдатели и съветници прониквали във всички сфери и на определен етап държавиците били лишавани от остатъците на суверинитета си и превръщани в римски провинции. От друга страна - усилването на съседите на империята винаги предизвиквало негативна римска реакция. В такива случаи последните нанасяли превантивен удар, ръководейки се от правилото, че е по-добре да унищожиш еди враг когато е слаб, отколкото да го чакаш да укрепне и пръв да те нападне. От време на време римляните се опирали и на силата на съседите си. Така при избухналата гражданска война между Август и Антоний и двамата се опитали да привлекат за съюзник царя на укрепналото царство на даките - Котис. Даже Август стигнал дотам, че да предложи на Котис брак с петгодишната си дъщеря Юлия. Царят обаче избрал съюз с Антоний. И настойчиво съветвал на повелителя на Изтока да пренесе бойните действия от Епир в Македония, осланяйки се на помощта на дакските войски. Антоний, обвързан любовно с Клеопарта, предпочел да се придържа към морето и египетската флота. Заради което и бил разгромен. Август, победил опонента си, възнамерявал да почне война с даките. До това не се стигнало - в царството им започнали междуособици, след което в него нахлули сарматите и бастарните. В крайна голямата държава, основана от Буребиста се разпаднала на 5 части. Въпреки това, обстановката на Балканите останала напрегната. Властта на Рим свършвала до Родопите, нататък почвали дребните тракийски царства, които не винаги се държали приятелски към новите господари на света. Лоялни оставали най-вече одрисите. Бесите от друга страна, въпреки че формално се считали за подчинени, неведнъж опустошавали провинция Македония и Ахая, предизвиквайки наказателни експедиции от страна на Рим. По същия начин се държали трибалите, сердите и дентелените. Скоро на балканите се появили и нови "гости". Бастарните, победили даките, преминали Дунав и се разположили в Дунавската равнина. Срещу тях бил изпратен Марк Лициний Крас /внукът на едноименния триумвир/. Той сключил съюз с даките и разгромил бастарните, убивайки собственоръчно вожда им Делдо. Част от бастарните била избита, а тези, които не били пленени, избягали отвъд Дунав. След това римляните се заели с усмиряването на непокорните тракийци. Най-сериозния опонент - бесите били победени през 28 г. пр. н. е. и тяхното светилище в Родопите било дадено на одрисите. Така последните символически получили върховната власт в Тракия и се превърнали във васали на Рим и правото да събират данъци от негово име. Въпреки че в Тракия нямало нито римски чиновници, нито римски легиони, променената ситуация никак не се харесала на тракийските племена. През 12 г. пр. н. е. бесите начело с Вологес /жрец на Дионис/, вдигнали въстание срещу одриския цар Реметалк. В боевете загинал братът на Царя - Котис, а пратената римска армия, под командването на Пизон също претърпяла поражение. Пизон успял да реорганизира силите си и да отблъсне племената от провинция Македония. След това в тракия пристигнали легионите под командването на бъдещия император Тиберий. На него му потрябвали три похода, за да разгроми траките и да сломи съпротивата им. Римските граници били разширени до Дунав, част от територията на покорените племена била включена в новосъздадената провинция Мизия, а останалите - присъединени към одриското царство на Реметалк. В това време Август разпространил римската експанзия до естествените водни препятствия - реките Дунав и Рейн. В хода на няколко широкомащабни кампании от 16 - 9 г. пр. н. е. братът на Тиберий - Друз покорил келтските племена в Панония, Ретия, кралствата Норика и Винделиция. Започнало и широкомащабната експанзия на Рим в Германия. През 9 - 6 г. пр. н. е. Друз покорил племената между Рейн и Везер и достигнал до Елба. Римляните обаче не се задържали дълго тук. Освен това римляните били обезпокоени от създалото се силно маркоманско кралство в Бохемия, под предводителството на Маробод. Макар че последния нямал враждебни намерения спрямо Рим, било решено държавата му да бъде унищожена. Били събрани около 12 легиона. Част от тях трябвало да нанесат удар от Германия - по река Майнц, командвани от Гай Септий Сатурнин, а другите войски трябвало да настъпят от Норика под ръководството на Тиберий. Но принудителните набори за войската, които римляните направили сред населението в Далмация и Илирия през 6 г., довели до въстание в тези провинции, оглавено от Бато. Бунтът обхванал и Панония. Възстанниците събрали огромна армия от 200 000 пехотинци и 70 хиляди конници. Легатът на Мизия Авъл Цецина Целер успял да удържи позициите си, благодарение на помощта на цар Реметалк. Тиберий побързал да сключи мир с Маробод, който проявил редко срещана лоялност и не се възползвал от напрегнатата ситуация. Легионите от маркоманския фронт били прехвърлени срещу бунтовниците. След три години и тежки битки въстанието било потушено през 9 г., когато римляните успяли да изпокарат ръководителите на панонците и илирийците помежду си. Даките се опитали да се възползват от създалата се ситуация и започнали набези на римска територия. Но легионите на Август унищожили грабителските отряди и убили трима техни вожда. Пълководецът Гай Лентул минал Дунава и нанесъл удар по варварите, като хванал в плен 50 000 от тях. Те били заселени в Тракия. През есента на 9 г. римските успехи били парализирани от възстанието на германските племена херуски, хауци и фризи, ръководени от бившия германски васал Ариминий. Три легиона /17, 18 и 19/ под командването на Вар били подмамени и изклани в Тевтобургската гора. Легионните орли били пленени, което било голям позор. Всички отвъдрейнски територии на империята били изгубени. В Рим било обявено извънредно положение и започнал принудителен набор на войници, които да защитят галските провинции от евентуални германски набези и да върнат изгубените знаци. Маробод отново заел неутрална позиция. Тиберий не бързал да напада германците, оправдавайки се с неопитността на новоформираните легиони. След смъртта на Август през 14 г. Тиберий станал император и изпратил срещу Ариминий сина на брат си Друз - Германик. В няколко кампании през 15 - 17 г. Германик смазал съпротивата на обединените племена, печелейки победа след победа. Всички германски села между Рейн и Везер били опожарени, а населението избивано без оглед и пол. Два от орлите били върнати /орелът на 17 легион бил върнат по времето на Клавдий/. Римляните събрали и погребали костите на унищожените варови легиони и вдигнали им паметник /естествено веднага разрушен, след като си тръгнали/. Общите резултати обаче се оказали съмнителни. В кампаниите римляните претърпели загуби колкото два легиона, а местните племена не били покорени. Тиберий решил да се откаже от завладяването на Германия, заявявайки, че животът на един римски войник струва повече от хиляда германски такива. За граница на империята бил обявен Рейн, а политиката на Тиберий и приемниците му се свеждала до това да насъсква отделните племена едни срещу други. Ариминий и роднината му Ингвиомар решили да нападнат Маробод, обвинявайки го в това, че не помогнал на германците в борбата им срещу Рим. Предводителите на Херуските обаче се изпокарали помежду си и войната бързо приключила. Царството на Маробод също започнало да се разпада. Васалните му племена били недоволни от лоялната към Рим политика на вожда и се отцепили, преминавайки на страната на Ариминий. Маробод помолил Тиберий за помощ, но императорът отказал, обвинявайки Маробод, че не помогнал на римляните във войната им срещу херуските. През 18 г. след поредното възстание срещу него, Маробод избягал в Рим, където завършил живота си като частно лице. Местото на злощастния владетел било заето от вожда на свебите - Катуалд. След една година и Ариминий бил убит от роднините си, а царството му също се разпаднало. Примерно по същото време починал тракийският цар Реметалк. Римляните разделили царството му на две - северната част дали на брат му - Раскупорис, а южната - на сина на царя - Котис. Раскупорис обаче искал цялата страна за себе си и през 18 г. започнал война срещу Котис, когото успял да убие по време на пир. Римляните извикали Раскупорис на преговори и го екзекутирали. Разделението на държавата било запазено. Северната му част била присъдена на сина на Раскупорис - Реметалк II, а югът на сина на Котис, също носещ името Реметалк. Понеже последният бил малолетен, за попечител бил изпратен римски намествник. През 21 г. одрисите вдигнали въстание срещу новия ред. Боевете продължили до 25 — 26 г., когато военачалникът Попей Сабин успял да обкръжи бунтовниците в планините и да ги принуди да капитулират. Последният тракийски цар Реметалк III живял далеч от родината си в Рим и бил приближен на Калигула. Императорът му върнал трона, но царят предпочел да се забавлява в Рим, а от негово име страната била управлявана от римски наместници. След убийството на Калигула в Тракия настъпили размирици и римляните разположили легиони там. Тракия се превърнала в римска провинция през 46 г. по времето на император Клавдий. При Тиберий римляните започнали да укрепват северо-източните си граници. През 20-те години в Панония започнали да проникват язигите /сарматски племена/. На тях римляните им разрешили да се заселят между Тиса и Дунав, за да ги ползват както срещу германците в Бохемия, така и срещу Дакия. Били създадени и няколко флотилии - Панонски /на Дунав/, Мизийски /базиран в Томи/, Тракийски - в Перинт, Понтийски - в Синопа и Трапезунд. Това се правело и за да се улесни предстоящата кампания срещу Партия и Армения. Тези държави били в съюз помежду си, арменския престол заемал Аршак, син на партския цар Артабан. По време на междуособиците в тези страни, в Рим избягали принцовете Фраат и Тиридат. Тях искал да използва Тиберий, за да установи влиянието си на Изток. Освен легионите, под командването на Луций Вителий, римляните привлекли за съюзници вождовете на албаните и царя на иберите - Митридат. За да противостоят на партската бронирана конница, били наети роксолански кавалеристи. Сарматите и легионерите разгромили арменските войски и Аршак загинал. Артабан изпратил войска под командването на другия си син Ород, но и тя била разбита. Тогава партския цар оглавил сам похода. Тиберий обаче ударил по тила на противника. Римляните организирали въстание на гръцките градове в Месопотамия. Един от васалите на Артабан също му изменил. В започналите безредици Артабан /по произход даг/ избягал при роднините си в средна Азия. На патрския престол бил качен Тиридат, подкрепян от римляните. Това обаче не се харесало на партите и те се разбунтували срещу новия цар. В това време се завърнал и Артабан със скитски наемници. След нови боеве през 36 г. бил сключен мир между Рим и Партия. Тиридат бил качен на арменския престол и страната била призната за васал на Рим. Събитията, случващи се по Северното Черноморие също започнали да интересуват римляните. Боспорското царство, управлявано от съюзника на римляните Асандър изгубило контрола си над Танаис /в Делата на р. Дон/, чиито жители признали за покровители роксоланите. В избухналата война Боспор изгубил властта си над приазовските градове. В последвалия период царството било управлявано от потомци на Митридат Евпатор /или за самопровъзгласилите се за такива/. По-сериозно внимание на тези земи било обърнато по времето на император Клавдий. След като през 46 г. той окончателно превърнал Тракия в римска провинция, била предприета експедиция в Крим. Римляните дебаркирали в Пантикапей и сложили за цар Котис I - потомък на одриската династия. За да закрепят положението му и да възстановят авторитета на Боспор римската войска и флота предприели поход срещу Танаис и подчинили отпадналите приазовски градове. Римляните дарили автономия на Херсонес, а Олбия, Тирас и другите западночерноморски градове, васали на сарматите не били закачани. Явно Клавдий и военачалниците му не искали усложнения с тези племена. Благодарение на военната и икономическа подкрепа от страна на Рим, през това време започнал новият разцвет на Боспорското царство. То се превърнало във важен работърговски център. Освен на роби, Боспор се превърнал в доставчик на зърно. Отглеждано в Приазовието то отивало за снабдяването на източните легиони на империята. Скоро нов проблем за римляните изникнал отново на Балканите. Към средата на 1 век отново се обединила и започнала да се усилва Дакия. На територията на днешна Румъния се формирала доста мощно и развита държава. В Дакия съществували няколко големи града, секли се монети, развита била художествената живопис. Даките започнали активна експанзия на север. Към 50 г. те нападнали язигите. Според Дион Златоуст те също така разграбили градовете по черноморското крайбрежие от Дунав до Южен Буг. Олвия /съвр. Одеса/ била също разрушена до основи. Частично възстановен градът така и не се оправил напълно от този погром. В отговор на това язигите и роксоланите започнали война срещу даките /Олвия принадлежала на сарматите и даже секла монети с имената на сарматските царе - Фарзой, Инисмей/. Даките били победени. Те били отблъснати обратно към Карпатите. Римляните се срещнали с роксоланите и язигите и сключили съюз с тях. Но дружбата не траела дълго. Роксоланите се отметнали от римския съюз и започнали военни действия срещу Херсонес. На молбата му за помощ, наместникът на Мизия - Тиберий Плавт Силван Елиан изпратил легионерите. Те окупирали Херсонес и цялото южно крайбрежие на Крим. След това Плавт Силван предприел и поход отвъд р. Дунав. През 56 г. той достигнал до р. Днестър и присъединил към римските владения град Тирас. А около 100 хил. варвари от Приднестровието, заедно с «князете и царете» им, той заселил в Мизия. След това през 58 г. започнала война със сарматите и бастарните, на който действията на наместника не се харесали. В Рим управлявал склонният към мегаломания Нерон, който решил да завладее целия регион между Кавказ и Азовско море и да образува нова провинция - Сарматия. През 68 г. започнали приготовленията за грандиозния източен поход. Роксоланите обаче ударили първи, използвайки смъртта на императора и последвалата гражданска война. През зимата деветхилядната им конница нахлула в Мизия по замръзналия Дунав. Тези катафракти и конете им били заковани в броня и за удар използвали дългите си копия. Две римски кохорти били пометени и варварите оплячкосали провинцията. В боевете срещу тях през 69 г. загинал Луций Фонтей Агрипа - легатът на Мизия. На връщане обаче ги пресрещнал III легион. Роксоланите били обременени от плячката, а и времето било благоприятно за римляните - топял се снегът и валял дъжд. Роксоланите били разбити и се оттеглили отвъд Дунав с големи загуби. На следващата година сарматите нахлули пак. Започнали и набезите на съюзните преди това язиги. Аланите започнали набези срещу Иберия. В Боспорското царство също се извършил преврат - властта преминала у Митридат VIII, който в съюз с роксоланите започнал война с Рим, но бил бързо победен и екзекутиран. През 71 г. година новият император Веспасиан качил на Боспорския престол Раскупорис I /пак от одриската династия/. Веспасиан отхвърлил Нероновия план за поход на север, а на римските войски в Грузия заповядал да завардят Кавказките проходи, за да спрат аланските набези. Положението по Дунав оставало напрегнато. Решителни военни действия започнали при Домициан, като първи атакували не римляните, а даките. Техният престарял цар Диурпанеус отстъпил властта си на племенника си Децебал, който се оказал не само прекрасен пълководец, но и забележителен политик. Той въвел във войската си римска дисциплина, привлякъл за инструктори дезертьори от римската армия. Завързал контакти с роксоланите, квадите, карпите и язигите. Дори се опитал да сключи съюз с Партите за водене на съвместни действия срещу империята. През 85 г. даките нахлули в Мизия и разбили римските гарнизони там. Наместникът на провинцията Опий Сабин загинал в боевете с тях. Плиний Млади писал за даките, че те "вече се опитват да се бият с нас не заради собствената си свобода, а за поработяването ни, и сключват примирие с нас като с равни, и вместо да приемат нашите закони ни натрапват своите". Император Домициан оглавил сам армията, за да отблъсне даките. Непосредственото командване той поръчил на преторианския префект Корнелий Фускус. След кръвопролитни битки даките били отхвърлени отвъд Дунав и императорът отпразнувал триумф през 86 г. Мизия била разделена на Горна и Долна. Домициан отхвърлил предложението на Децебал за мир и заповядал на легионите да се прехвърлят в Дакия. Фускус построил понтонен мост през Дунав и настъпил на север, но попаднал в засада и бил напълно разбит и загинал. В ръцете на Децебал попаднали легионните знамена, много оръжие и пленници. Приемникът за злощастния Фускус - Тетий Юлиан започнал настъплението от Горна Мизия. Даките се опитали да го спрат отвъд Дунав при дн. Железни Врата. Римляните спечелили битката, но поради големите загуби били принудени да спрат настъплението си. Дипломацията на Децебал също дала резултат. Маркоманите, свесите и язигите, формално римски съюзници не оказали никаква помощ на легионите. Домициан счел това за измяна и наредил да се екзекутират посланниците на язигите и свевите, с което привлякъл тези племена на страната на даките. Германците и язигите победили подразделенията изпратени срещу тях и заплашвали западния фланг на римския фронт. Диоклециан бил принуден да сключи позорен мир с Децебал. Той обещал на даките изплащането на трибут, техническа помощ и специалисти, върнали им пленните. Децебал обещал да не напада римските укрепления по Дунав. За да запази реномето си Диоклециан се изхитрил и по време на преговорите сложил диадема на главата на царя на даките. После обявил, че Децебал, приемайки короната от ръцете му, се е признал за римски васал и не се притеснил да отпразнува по този повод втори триумф. През 92 г. императорът решил да реабилитира накърнената си репутация и нападнал дакските съюзници - свесите, маркоманите, квадите и язигите. Язигите обаче обкръжили и напълно унищожили XXI легион. Диоклециан се ограничил с поднасянето на венец по случай "победата" на Юпитер Капитолийски. Действията на римляните срещу даките се възобновили при император Траян - талантлив военачалник и политик. По дипломатически път той отслабил антиримската коалиция, сключвайки съюз с язигите. През 101 г. той започнал война с Децебал. Целият римски контингент от 12 легиона, помощни части, Мизийската и Панонска флота, както и племената федерати - наброявал 250 000 души. Римляните изградили двойка от плавателни понтонни мостове при Железни Врата. Армията била прехвърлена по тях в две колони, които се съединили при Тибискум. При Тапа Траян нанесъл поражение на даките, които се оттеглили в планините. Използвайки факта, че всички римски войски са ангажирани в настъплението от юго-запад, даките в съюз с карпите и роксоланите преминали устието на Дунав и нахлули в Долна Мизия. Траян прехвърлил бързо част от войските си и при дн. град Адамклизи /Южна Добруджа/ победил враговете в кръвопролитна битка. В последствие през 109 г. тук бил издигнат грандиозен монумент /a после и град/ Tropaeum Traiani, ознаменуващ победата на императора над даките. През 102 г. боевете се възобновили. Римляните изтеглили дори подразделенията от Тирас и Херсонес и ги прехвърлили на дакийския фронт. Траян превземал една след друга планинските крепости, отбранявани от даките с крайно ожесточение. Язигите също успешно действали срещу даките, а наместникът на Долна Мизия Лабрий Максим успял да плени сестрата на Децебал. Даките били изтощена и замолили за мир. На Децебал били поставени сурови условия - да не води самостоятелна външна политика, да разруши крепостите си, да преотстъпи на римляните заетите от тях земи, да предаде оръжието и дезертьорите. Децебал приел. И двете страни прекрасно разбирали, че това е само временен компромис. И веднага започнали подготовката за нови бойни действия. Римляните строяли пътища ииздигнали голям каменно-дървен мост през Дунав при крепостта Дробета /дн. Турну Северин/. Даките, укрили част от оръжието, предназначено за конфискация, ковали ново и отново подготвяли армия. През 105 г. когато Рим започнал да се заяжда по повод ощетяването на съюзните язиги от даките, Децебал заявил, че се търси повод за война и отново ударил пръв. Целта му била да изгони римляните от заетите територии в Западна Дакия и да установи контрола над Железни Врата. Римляните обаче бързо прехвърлили по новоизградените пътища 9 легиона. Дипломацията на Траян също свършила работа - даките останали без съюзници. Част от дакийската аристокрация също преминала на страната на римляните. Останалата част от съпротивляващите се даки била разгромена през 106 г. Те се биели до смърт, населението на превзетите селища било избивано от римляните. Оцелелите били продавани или депортирани. Жителите на столицата на Дакия - Сармизегетуса, след отчаяна съпротива - подпалили града си и се самоубили колективно. Децебал също се самоубил, а отсечената му глава била доставена в Рим и хвърлена в калта на форума. Плячката на римляните била грандиозна - милиони килограми злато и сребро, половин милион пленници. Тържествата по случай победата продължавали 117 дни. На организираните зрелища се биели 20 хиляди гладиатора и били убити 11 хиляди животни. Населението на Дакия намаляло драстично и в новата провинция били заселени колонисти от Мала Азия. Римляните изградили защитни валове между реките Прут и Днестър, за да държат сарматите и славяните извън завладените територии. При император Траян Римската империя достигнала максималната си територия. Римляните строили крепости по крайбрежието на Колхида, римски колонисти били пращани във Фазис и Диоскуриада. Римски васали станали кавказките народи. Римски контингент се разполагал и недалеч от Арменската столица Артаксата. След Дакия Траян покорил и Партия /115 - 117 г./, правейки от нея васално царство. Набатея, Армения, Асирия и Вавилония станали римски провинции. Тези завоевания обаче се оказали нетрайни. Избухнали вълнения и императорът не успял да ги усмири. Легионите били изтеглени отвъд Ефрат. Траян се разборял и умрял в Киликия, при завръщането си в Рим. Адриан се отказал от нова кампания в Месопотамия. По северната граница също не била спокойно. В Дакия останали 3 легиона, които трябвало да отбиват сарматските, германските и славянските набези. Все по-често римляните прибягвали до купуване на мира с варварите, изплащайки им субсидии и подаръци. Когато през 117 г. избухнала война с роксоланите, Адриан сключил мир с царя им и потвърдил изплащането на определената сума. А после в Европа започнало "Великото преселение на народите", макар че подобно определение не е особено точно. Преселението на племената през 3-1 в. пр. н. е. също било не по-малко грандиозно, но не засегнало главните културни центрове на Средиземноморието, а преминало главно по "варварските покрайнини".

Малко линкове на руски /нормално е братушките да проявяват най-голям интерес към единственото полуелинистическо царство, намирало се на територията им/: http://worldhistory.ru/countries_about/2229.html http://worldhistory.ru/countries_about/2230.html http://www.chersonesos.org/?p=museum_coll_ep1

За това отдалечено от средиземноморието и доста често игнорирано царство малко е известно. Оставени в периферията на елинистическия, а и на римския свят в последствие, градовете на Кримския полуостров сами са се борили векове наред срещу степняците. Непрекъсната опасност довела до обединяването им. Повечето градове по Кримското крайбрежие били основани по времето на Великата гръцка колонизация през 7-6 век пр. н. е. Пантикапей, Нимфей, Херсонес и др. са били първоначално милетски колонии. Градовете в Крим процъфтявали основно от търговия със зърно и риба. С времето, Херсонес се е превърнал в свободен град, на Пантикапей от 479 г. пр. н. е. започнал да се управлява от градоначалници /архонти/, чиято длъжност се предавала по наследствен път. Известни са династиите на Архианактиди /479 - 438 г. пр. н. е./, Спартокиди /438 - 107 г. пр. н. е./ и Персиади. След няколко войни покорени от Пантикапей били източната част на Крим с град Теодосия, както и град Фанагория лежащ на отсрещния бряг. Пантикапей оглавил междуполисния съюз от 42 града, в който влизали Нимфей, Мирмикей, Фанагория и др. Градът създал силна флота и дори наложил господството си над степните народи, живеещи покрай Азовско море. Приемниците на Архиакантидите - Спартокидите обединили всички градове в Крим и започнали да се наричат боспорски царе. След като Атика била покорена от римляните, а Синопа и Родос западнали, северночерноморските колонии останали в изолация. Политиката на S.P.Q.R. през 2-1 в. пр. н. е. не включвала Боспорските градове изобщо в сферата на интересите си. На фона на активизиралите се варварски нашествия положението на градовете в Крим през този период било направо трагично. Гражданите трябвало да плащат ежегоден данък на племенните вождове /не само на върховните, но и на второстепенните такива/, както и да се откупуват от случайно нахлуващи групи варвари. Това довело колониите почти до фалит - даже жителите били принудени да заложат скъпоценностите, принадлежащи на храмовете. Във вътрешността на полуострова господствали таврите, земеделието и търговията замряли. Такова положение заварили пълководците на Митридат VI - Неоптолем и Диофант, които след покоряването на Колхида, с фалангите си достигнали и до Крим през 108 г. пр. н. е. Последният владетел на Пантикапей Персиад V се отказал от наследствената си власт, а Херсонес от тъй дълго отстояваната си свобода, само и само кападокийските наемници да ги защитят от напиращите скити и сармати. Неоптолем разбил таврите при Пантикапея, крепостите им във вътрешността на страната били разрушени. Диофант разгромил въстаналия Савмак, победил роксоланите и достигнал бреговете на Днепър. Така Митридат VI Евпатор завладял целия Крим и си осигурил добрър източник на зърно, дървесина за флотата и поток от наемници за бъдещата война с Рим. Крим се превърнал в неделима част от Понтийското царство. След това понтийският цар подчилил Пафлагония и Кападокия. Градовете по черноморското ни крайбрежие също признали властта му. В последвалата Първа Митридатова война с Рим /88 - 84 г. пр. н. е./, царят претърпял неуспех. Въпреки орязаната му територия в Мала Азия, северното черноморие останало под властта на Митридат и престолонаследникът му Махар бил изпратен да го управлява. В избухналата Трета Митридатова война / 74 - 65 г. пр. н. е./ понтийският цар бил окончателно победен от Лукул и Помпей. В края на 65 г. пр. н. е. Митридат напуснал Понт и потърсил убежище в последната област, останала извън римската сфера на влияние - Боспорското царство. Тук той с оцелялата част от съкровищата си започнал да събира нова войска и да крои планове за нова война с Рим. Репресиите му срещу населението на страната довели до въстания срещу понтиеца във Фанагория, Теодосия и Херсонес. В крайна сметка любимият син на Митридат - Фарнак също му изменил. Изоставен от всички, Митридат се самоубил през 63 г. пр. н. е. Фарнак бил оставен от Помпей да управлява Боспорското царство, което станало пряко зависимо от Републиката. По време на гражданската война между Цезар и Помпей, използвайки въстанието в Александрия и близо годишната изолация на диктатора от останалия свят /48 - 47 г. пр. н. е./, Фарнак предприел опит да си възвърне бащиното наследство - Понтийското царство. Използвайки претекста, че се бие срещу галатските съюзници на Помпей и подкрепя Цезар, боспорският владетел завладял Понт и Малка Армения. Пристигайки в Мала Азия Цезар незабавно поискал от Фарнак да върне всички територии на Републиката и да се изтегли обратно в Крим. Фарнак, знаейки за неотложните дела на Цезар на запад, не бързал да изпълни изискването. Но той не знаел, че Цезар винаги довеждал нещата до край. Последвалата битка при Зиела /47 г. пр. н. е./ довела до разгромна победа над пълчищата на Фарнак. Войната била завършена за 5 дни, което било повод Цезар да напише прословутото си "Veni, vidi, vici" до Сената. За да отслаби позициите на Фарнак, Цезар дарувал на Херсонес независимост от Боспорското царство. Преследването на Фарнак било поръчано на доведения му брат Митридат Пергамски. Наместникът на Фарнак - Асандър обаче разбил и двамата и завзел трона. Неговото 30-годишно управление е свързано със строежа на отбранителни съоръжения срещу варварите - т. нар. Асандров вал, отделил Керченския полуостров от оснаталата част на Крим. В последвалите граждански войни Боспорските царе продължили да се подчиняват на империята и запазили относителна автономия. Синът на Асандър - Аспруг стабилизирал царството, присъединил Херсонес. С управлението му се свързва началото на нов период на разцвет на царството. През 14 г. той получил от римляните титлата "приятел на римския народ". Боспор станал ценен източник на хляб и суровини за империята, както и важен стратегически пункт. По време на ранния принципат, в назряващия конфликт с Партия, Август и приемниците му предпочитали да поддържат система от васални царства като буферна зона между тях и наследниците на Персия. В Мала Азия, по границата с Армения, на територията на бившето Понтийско царство имало няколко малки царства подчинени на Рим - Малка армения, Понт, Комагена и Софена. Боспорските владетели също получили части от крайбрежието на северна Мала азия. При управлението на Клавдий и Нерон тези малки царства били присъединени към провинциите Понт и Кападокия. Наследникът на Аспруг - Митридат водил война с Рим през 64 г., опирайки се на помощта на сарматите. След свалянето на метежния династ, малоазиатските части на Боспор били присъединени към провинция Понт, а брат му Котис I заздравил връзките с Рим. Значението на Боспорското царство като форпост на Рим срещу варварите нарастнало по време на войните срещу сармати и даки в края на 1 в. При Раскупурис II и Савромат I се строяли отбранителни съоръжения, укрепвала се армията и флотата. Части от мизийските легиони /I Италийски, V Македонски и XI Клавдиев/ били настанени в Херсонес и Боспорските градове. При Савромат II /174 - 210 г./ боспорската флота действала успешно срещу пиратите в Черно море. Крим се превърнал в база за мизийската флота. Със нашествието на готите през средата на 3 в. започнал и упадъкът на Боспорското царство. Варварите разграбили градовете Гогрипа и Танаис. За да се спасят от унищожение, боспорците предоставили на готите флотата си, с която последните извършвали рейдовете си в Гърция и Мала Азия. Естествено след подобно предателство римските симпатии към Крим угаснали и царството било оставено само на себе си. След смъртта на Раскупорис V през 276 г., започнали междуособици и борби за престола. През 4 век Боспорското царство се обърнало с молба за помощ към римляните, но империята с мъка отбивала ударите на варварите и не обърнала внимание на бедственото положение на царството. Финален удар нанесли хуните, които във войната си срещу аланите и готите през 70-те години на 4 век разрушили градовете на полуостова. Това бил и краят на Боспорското царство.

Дам, препоръчвам трудовете на Кравчук при запознаването с биографиите на Цезар и Нерон /така се казват и едноименните му книги/ - наистина качествени четива. Особено за Нерон.

Тук няма да е лошо да се спомене и конфликтът на Аеций с Бонифаций. Интригите на "последния римлянин" подкопали доверието на Гала Плацидия към наместника на Африка и довели до бунта му. Бонифаций поканил през 429 г. вандалите за съюзници, но както се очаквало варварите завзели провинцията за себе си. Както и да е - Бонифаций се върнал и успял да се оправдае - Гала Плацидия го назначила даже за върховен главнокомандващ, в противовес на Аеций. Между двамата генерали избухнала война, завършила през 433 година със смъртта на Бонифаций и тържеството на Аеций, който получил неограничена власт и в продължение на 20 години твърдо управлявал Рим и подчинил варварите в Галия.

Май забравихме за Луций Корнелий Сулла /Felix/. Който постигнал неограничена власт и умрял от естествена смърт.