Atom

ОК, да разгледаме темата като възрастни хора. Ако се абстрахираме от това кое е мит и кое не, както и от различни факти или измислици от биографията на героите, остава мнението ти, че според теб т.н. герои нямат отношение или ако имат то е сравнително малко по въпроса с освобождаването на България: Какво означава свобода? Кого точно освобождава и каква точно свобода дарява Александър? Освобождава някакви конкретни хора от затвора, дарява свобода на някакви роби (като робите-негри в Америка или робите-цигани при румънците), дарява свобода на някое българско съсловие, подобно на крепостните в Русия? Не, "дарената" свобода е политическа и национална. Науката история доста подробно се е занимавала и се занимава с формирането на нациите. Няма да се спирам на всички начини по които се формира една нация, а само на това което е свързано с нашата история: Българският народ изгражда своята нация сам и преминава през всичките три фази. Всяка една от тях е важна и е с еднаква тежест при формирането на нацията, а от там и за добиването на национална и политическа свобода. Прекъсването на процеса някъде по веригата обезсмисля понятието "национална свобода". Ако няма нация - няма кой да се освобождава. Ако обществото не иска национална свобода - няма за какво да му се "дава". Обратно, ако едно общество премине през трите фази рано или късно се сдобива с "национална свобода". Сега сигурно ще кажеш, че нациите така или иначе се случват и са естествен процес в развитието на Европа. Не, не е така. Процесът е естествен, но през 19 век в Европа е пълно с различни национални проекти, които имат потенциал за изграждане на собствена национална държава. Всички те обаче се конкурират взаимно, а някои от тях така и не преминават през трите фази - например далматински, моравски, галицийски, славонски и какви ли още не. В резултат никакви войни на Александровци, Николаевци и т.н. не са могли да им помогнат, ако членовете на тези прото-нации сами не са знаели какво точно искат. В края на 18-ти век например православните албанци са колкото мюсюлманите, а територията която заемат албанците по това време е сигурно над два пъти по-голяма отколкото сега. Когато обаче в края на 19-ти век албанската нация започва да се осъзнава, православните албанци вече са почти изчезнали - дедите им са прегърнали гръцката, сръбската или българската национална идея, приели са исляма или са мигрирали. Днес православните албанци са едва 6% от цялата нация, а в Сърбия, Гърция или България, ако има изобщо православни, които да се определят като албанци, това са хора мигрирали през последните 20-30 години. Същото е положението и с власи, евреи и т.н. Всички те са имали теоретична възможност да получат национална свобода, но в главите на по-голямата част от членовете на тези групи тази идея изобщо не е присъствала. При нас, третата фаза може да се раздели на две части: 1 - Стремеж и съответно извоюване (факт) на културна, образователна и религиозна автономия и 2- стремеж и съответно постигане на политическа автономия. Ролята на Раковски, Левски, Ботев и т.н. е, че с работата си именно те и подобни на тях хора масовизират сред българите стремежа към политическа и национална свобода. Това са хората, чийто действия най-много спомагат светът да осъзнае заявката, че българите желаят политическа автономия. И ако все пак има някакви съмнение, дали това е някакво малцинство, то априлското въстание ясно доказва на самите българи, а и на целия свят, че не става въпрос за бляновете на отделни индивиди, а българите като цяло са узрели и искат политическа и национална свобода. Без тази ясна и категорична заявка, Александър или който и да е друг щеше да ни освободи точно толкова, колкото някой "освободи" и "дари" с национална автономия моравци, галицийци, далматинци, балканските власи, евреите и още една камара други. Защо великият освободител Александър не освободи босненците - въстанията им са много по-успешни, по-добре организирани и по-дълготрайни от нашите, а и нали и те са славяни? Защо толкова лесно ги хариза на австрийците? Ами защото никой в Босна не иска свободна, независима или автономна Босна. Православните искат присъединение към Сърбия, а мюсюлманите по това време са много далеч от каквито и да е национални идеи. С една дума на никой не му трябва "свободна и независима Босна". Не е възможно да освободиш някой, ако той самият не знае каква точно свобода иска и дали изобщо я иска.

ОК, мога да се съглася, че ако се премахне един мит това не е фатално. Проблемът е, че националният разказ целият е изтъкан от митове. Мит след мит и след него друг мит. Причината е много проста: като всеки разказ той трябва да има своята последователност, вътрешна логика, да е убедителен и да се възприема лесно. В науката история повечето въпроси и отговорите им са дискусионни. Ако в преподаваната история всяко второ изречение съдържа изрази като "предполага се", "възможно е", "съществува хипотеза", "има мнения, че" и т.н то разказът се накъсва, губи логиката си, започва да се възприема трудно или изобщо да не се възприема и накрая губи своята убедителност. Т.е. по необходимост условностите и дискусионните въпроси от науката история се трансферират в преподаваната (учебникарска) история като категоричности. Това според мен е много добро попадение: При условие, че целият национален разказ се състои от митове, кое налага точно определен мит да отпадне? Защо точно Левски, а не траките например да не отпаднат от триото траки-прабългари-славяни, или годината 681, или тюркския произход на прабългарите, или куманския на Асеневци, или......,, или....... Отпадането на един мит само и единствено поради основанието, че е мит води до претенции за отпадане и на други митове, а от там и за деконструиране на целия разказ.

Не само глобалистите имат мнение по въпроса. В зависимост от съдържанието на националния разказ патриотите могат да бъдат "вредни" и за локалните елити. Например руския (русский) патриотизъм за Кремъл е нежелан и вреден. Причината е проста - властите искат да възпитат российски, общодържавен патриотизъм. Российският национален разказ който се опитват да конструират обаче е в дълбоко противоречие с руския. За Обединеното Кралство английският патриотизъм също се оказа проблем. Национализмът на шотландците може да се преглътне, но английският директно обезсмисля съществуването на Обединеното кралство.

В случая науката няма нищо общо. Темата е за митологизираните герои в преподаваната (учебникарска) история, а не за науката история. Това са две коренно различни области на познанието. Националният разказ (не само на нашата нация, а и на която и да е друга), винаги се крепи на митове. Махнеш ли митовете, разказът се срутва и е необходим нов разказ или поне тотален ремонт. Истина обаче пак няма да има, тъй като ще се появят нови митове. Националният разказ е важен за спойката на нацията. Самата нация се опира на няколко стълба - общ литературен и служебен език, обща култура, обща държава и общ прочит на историята (национален разказ). Ако един от елементите падне, има огромен риск да паднат и другите. Кога може да се демитологизира даден мит? Най-лесно е когато отпадне причината за неговото съществуване. Например с разпада на Югославия и СССР изчезнаха "югославяните" и "съветския човек". Другият начин (който е по-труден) е замяната на един мит с друг. Митовете около националните герои - Левски, Ботев и т.н. не се появяват ей така от нищото, а са в комплекс с една камара други митове, които се въртят около основния мит за "турското робство". Те са нещо като скачени съдове. Колкото робството е по-нечовешко, жестоко и кърваво, толкова героите са повече герои-полубогове и по-малко хора. Обратно, ако робството се сведе до тирания, диктатура, чуждо владичество или каквото и да е там друго , постепенно ще се прояви и човешкия образ на нашите герои. С една дума ако толкова ви дразнят митовете около Левски, Ботев и т.н. по-добре се съсредоточете за първопричината която ги създава - мита за турското робство. Той обаче няма как да се премахне, а трябва да се замени с друг мит.

Нациите не са биологични или расови категории, а културни и политически. Т.е. няма нация която да не е в някаква степен "боза". Що се отнася до Русия, там проблема е съвсем друг. Русия не е национална държава и в нея се сблъскват минимум три идейни течения: - стремеж за преформатиране на държавата като национална държава на руснаците (русские) - оформяне на Русия като национална държава на руските граждани (россияне) - закрепване на Руссия като империя олицетворяваща евразийската идея. Отделно в страната витаят глобалистките пост-национални идеи. Всяка от тези идеологии има собствен прочит на историята и собствени митове. Т.е. за разлика от нас (а и останалата част на Европа) където се сблъскват два вида митове - тези на нацията и новите породени от пост-модерната епоха, (които са наднационални) в Русия има борба между четири различни идеологии, всяка от които има свой собствен прочит на историята и свои митове. Първата национална идея (Русская) се приема от повечето руснаци, но категорично се отхвърля от елита. Втората, която е пак национална (Российская) е желана и цел на елита, но засега все още не среща подкрепа сред масите. Третата - евразийската (която в оригиналния си вид изобщо отрича нациите) след обтягането на отношенията с Украйна вече не е приоритет за елита. Масите от своя страна я разбират единствено като наднационален проект, а не като нещо което може да се приеме като заместител на нацията. Дебатите които се водят в Русия по тези проблеми са крайно интересни.

Не знам отговора. Ясно е например какво става при малките - до 4 клас. Там учебния материал е написан увлекателно, под формата на приказка с много илюстрации. Нито авторите, нито родителите възприемат съдържанието на тези книжки като "истина", а по-скоро като приказка или легенда. Т.е. това е първия етап с простите отговори на Стинката. Целта е запознаване с материята и някаква базова фактология. От там нататък следва задълбаване и надграждане. Ясно е какво става (или поне какво би трябвало да става) и на финала - във висшето образование. В АУБ например всички студенти (или поне така беше доскоро), независимо каква им е основната специалност са задължени да вземат поне един курс по история. Каква точно история не е важно. Един може да вземе курс от история на Египет, друг на Византия, трети нещо от Американската история и т.н. Целта на курса не е да се запознаят студентите с някаква фактология, а да се научат да използват научния апарат в дисциплината, да се научат да изграждат тези, да се ровят в източници, да сравняват, да огледат работата си отвсякъде, да предвидят възможните слаби места и критики и т.н. В средата обаче - между 5 и 12 клас ми е тъмна Индия. Това което предлагаш ми се вижда неизпълнимо. Сега като се замисля обаче е възможно да проработи при разделянето на обучението на две - обикновен курс (лек) и разширен курс. Двата курса да се предлагат успоредно (например и двата са средновековна история на България) при което децата или родителите им да имат възможност за избор. При първия курс материалът продължава да се преподава под формата на легенда, без претенции за истинност, а в другия освен това което казваш за калибрирането постепенно да се вкарват и научни елементи.

Това би довело до консенсус, но не и до обективизъм. Stinka (Rom) според мен много добре описа процеса: Траки-славяни-българи, създаването на България през 681г., Кирил и Методий създатели на българската азбука и т.н. и т.н. Всичко това са отговори на даден въпрос по които има консенсус, но в никакъв случай обективност. Или както казва Стинката "елементарен и повърхностен отговор, логически приемлив при ограничена информация" Освен това много зависи какъв изобщо ще е въпроса на който се търси отговор. Например, преминаването от племенна структура към държавност не е еднократен акт, а процес и в националните истории на много народи такъв въпрос "кога точно е създадена държавата Х" въобще не съществува. Има и един друг момент - развитието на историята като наука и интересите на професионалистите и разминаването им с инертността и консерватизма на широката публика. Това не само не позволява даден мит да бъде демитологизиран, но и някой път просто диктува съдържанието на учебниците. Т.е. има въпроси от които широката публика не се интересува и съответно не иска никакви отговори. За историците обаче тези въпроси са важни. За разлика от преди, днес интересите на професионалистите на са толкова съсредоточени само и единствено до войни и битки, а до бита на обикновените хора. Например как и кога американските аграрни култури навлизат в българските земи и как царевицата и слънчогледа променят бита на българите. Кога пататника става "традиционно родопско ястие", а фасула общобългарско и т.н. Истерията по т.н. "съжителство" бе породена точно от това разминаване. Ако сравниш двата варианта на учебна програма по история за 6 клас - проекта по който се вдигна толкова врява и окончателния вариант ще видиш, че няма подмяна на отговорите, а на самите въпроси. В проекта конкретната тема която отпуши дебата е раздела "Общество и всекидневен живот" и по-точно темата "Обществата в Османската империя и Западна Европа", където бе предвидено да се разгледа въпроса за "Съжителството между традициите на християни и мюсюлмани във всекидневието: празници и обичаи, жилище, облекло, храна" и в същото време да се направи сравнение между обществата в Османската империя и Западна Европа. Т.е. едни чисто битови, социални и икономически въпроси и съответните отговори. Сега пак има раздел "Общество и всекидневен живот", но в него вече се разглежда темата за "Контакти и конфликти във всекидневието" която поражда съвсем различни въпроси и отговори - по-скоро свързани с политическите и културни процеси отколкото битови, икономически или социални.

Безспорно това е идеала, но е много трудно за постигане. Да започнем с два примера от самото начало : Траки, славяни, прабългари - за широката публика това са етносите от чието сливане се образува българската народност. За траките в източниците обаче нямаме никакви данни изобщо да са се срещали със славяни или прабългари. Т.е. тяхното участие се приема от широката публика на юнашко доверие - с една дума мит. Продължаваме нататък. 681г. - основаването на българската държава. Това също се приема от публиката на юнашко доверие. Реалността е, че сред учените тази година не е твърда, а подлежи на дебат. Златарски например приема безусловно, че около тази дата е началото на българската държава, въпреки че самата година при него е малко по-различна - 679г. Други изцяло отхвърлят подобна възможност, например Иван Дуйчев, Иван Божилов, Васил Гюзелев и др. С една дума пак мит. Нататък може да се продължи в същия дух с 3-тия,4-тия ,5...10..20 N-тия пореден мит Какви са опциите пред автора на един учебник за корекция: Пропуска проблемните моменти и оставя на тяхното място вакум . Подобен ход трудно ще се приеме първо заради навика, а и второ проблемните моменти са толкова много, че накрая може да остане едно голямо нищо. Заменя проблемните моменти с някакви други, по-достоверни според него факти. В резултат няма да се промени нищо - просто едни митове ще се заменят с други Използва изрази от рода на "предполага се", "има хипотеза", "според някои учени" и т.н. За половината част от публиката митовете пак ще си останат митове и изобщо няма да се замислят за значението на тези изрази. Другата половина ще погледне с недоверие на целия разказ и ще го възприеме като "легенда". В случая "историята" пак се губи, а вместо мит, ще се пръкне и легенда. Вмъква научни моменти в разказа, за да обясни проблемните моменти. Ще се получи непотребен учебник, който е невъзможен за ползване. Кой е полезния ход в случая?

Така е, безспорно образователната ни система е сбъркана, но не е само това проблема. Дори и да се промени подхода в образованието и се премине от трупане на знание към компетенции с млади учители и т.н. то имаме проблема с елитарността на образованието ни. Интелектуалните способности на хората и интелигентността им имат нормално разпределение. В един клас съставен от ученици с всякакви интелектуални способности е достатъчно да има 2-3 ученици които да задават въпроси, да изразяват собствено мнение и да поставят под съмнение написаното в учебниците. По този начин те дават пример на другите и най-малкото останалите се светват, че има и други опции и абсолютната истина не е абсолютна, че информацията трябва да се разглежда критично и т.н.. Когато обаче най-добрите 2-3-ма след седми клас отидат в "елитна гимназия", то останалите стават пасивни и податливи на различни пропаганди и идеологеми. Освен, че образованието ни е елитарно, паралелките са профилирани и се предполага, че децата имат еднакви интереси. Т.е. митовете могат да се разпространяват просто защото учениците не се интересуват от предмета история. Например може да се случи така, че в определен клас в математическа гимназия, въпреки високия интелектуален потенциал да няма нито един ученик който да се интересува от история. Ако и преподавателят няма харизма и не може да увлече учениците в предмета, то колкото и да им дава възможност за въпроси и за собствено мнение такива няма да има. Просто повечето ученици ще мислят този предмет за глупост и толкова. Нещо подобно се случва например с преподаването на философия или социология в икономическите вузове. Това са страшно полезни дисциплини, но повечето студенти ще ти кажат че учат "глупост която не е по специалността". И точно защото е "глупост" и на този предмет се гледа формално, най-вероятно в главите на иначе умни момчета и момичета ще останат само клишета и митове, тъй като самият мит е мит защото "притежава както убедителност, така и автори­тет" Опитай се обаче да поставиш под съмнение ползите от съществуването на елитните гимназии. Ефектът и съпротивата ще са поразителни.

Съгласен съм напълно, че не може да има две истории - една за народа и една за елита. Това наистина е пълен абсурд. Двойственост обаче има и тя не идва по оста елит - маси, а от отношението между наука и научно-популярен разказ. От къде идва проблема при преподаваната, учебникарска история? На първо място имаме две ограничения: 1. Ограничение върху обекта който се разглежда. В случая това е история на България или история на българския народ, на Германия или немския народ и т.н.. Т.е. напълно естествено е в преподаваната история да липсва това, онова или нещо трето, което от пръв поглед да не може да се свърже директно с разглеждания обект. 2. Ограничение в обема. За да е разбираем един учебник и да има изобщо смисъл от преподаването и изучаването на нещо, то няма как да е разширено и подробно изложено до безкрайност. Т.е. съществува някакъв оптимален обем знание над който възприемането се затруднява изключително много и накрая става невъзможно. Като имаме предвид тези две ограничения пред себе си имаме два подхода за излагане (преподаване) на материала: 1. Научен. На публиката се излагат известните до момента (или поне най-влиятелните) тези, теории и гледни точки по даден проблем, след което се излага мнението на авторите заедно с фактите в тяхна подкрепа и критиките. 2. Научно-популярен. Конструираме разказ, който на разбираем език описва общоприетото знание до което е стигнала науката относно изследвания обект. Първият подход е по-прецизен, но изисква публиката да има определен начин на мислене, изградена представа за научна методология, дълъг тренинг и определено ниво на познания в други сфери извън историята. Вторият, когато е подходящо написан е достъпен за широката публика и бързо може да стигне до по-голямата част от членовете на обществото. С една дума за целите на масовото образование, вместо научен подход се прилага научно-популярен разказ. Причината не е, че някой иска да заблуди някого или да го манипулира, а по простата причина, че за масовото образование, вторият метод е много по-ефективен и по-достъпен от първия. Манипулацията може да идва от факта, че изобщо се преподава история, а не от метода по който се преподава. Разбрахме вече, че преподаваната история в училище не е наука, а научно-популярен разказ. Какво са митовете? Според Брус Линкълн, разказите (или отделни техни елементи) могат да се класифицират в 4 типа - басня, легенда, история и мит. При това няма никакво значение дали обективно разказът е истина или лъжа. От значение са само претенциите на разказвача и начина по който публиката възприема разказа. Басня - разказвачът не претендира са истинност, публиката също не възприема този разказ за истина, а за чиста фикция. Легенда - разказвачът претендира за истина, но за публиката той е неубедителен и истината на разказа се поставя под съмнение. История (като разказ, не науката) - претендира за истинност и има убедителност за публиката. Мит - особе­на категория разказ, който притежава както убедителност, така и автори­тет . Публиката възприема мита за истина без въпроси. Истината в този разказ е извън съмнение и не подлежи на дебат. Т.е. създаването на един мит не зависи само от разказвача, но и от публиката - при това широката публика, а не отделния читател или слушател. Доколкото "преподаваната история" не е "науката история" и не работи с методологията на втората, а е разказ, то появата на митове в подобен разказ са неизбежни. При това кое ще е мит е кое не, не зависи изобщо дали става въпрос за реална истина или не, а доколко публиката ще възприеме даден разказ за безусловна и неподлежаща на дебат истина. Може ли да се избегнат митовете в преподаваната история? Авторите на учебници могат да се опитат да заменят един мит с друг, да се опитат да променят статута на даден мит до история или дори легенда, но не могат да демитологизират изцяло или дори частично учебникарската история. На мястото на едни митове ще дойдат други, но митове винаги ще има. Между другото аз не предлагам един мит да се смени с друг и то самоцелно - това е доста трудно, а и съмнително като ефект начинание. Идеята ми е, че демитологизирането заради самото демитологизиране е вредно и ще донесе повече щети отколкото ползи. Според мен обаче е по-добре, ако смятаме даден мит за особено вреден да се опитаме да го заменим с друг, но не да го демитологизираме и да оставим след него вакум.

Точно така. За за разберем механизма на митологемите обаче трябва да видим последователността в която са възникнали. Не съм специалист по въпроса, но от това на което съм попадал тя е следната: 1. Възникване на мита "турско робство". Това става след освобождението. Първоначално термина е "двойно робство", от което по късно се отделя "турското". Причините за възникването на мита са ясни - българите трябва да се мобилизират за предстоящото обединение на нацията, а главният противник за това е Турция. Самият факт, че имаме определението "турско" ни подсказва, че митът при възникването си е сравнително нов и се нуждае от пояснение за какво точно робство става въпрос. Ако митът за робството беше широко разпространен, то нямаше да има нужда от определение, а терминът щеше да е само "робствоТО" (членувано), подобно да (под)Игото, което също е членувано и не се нуждае от пояснение за какво точно иго става въпрос. 2. От 1 като страничен ефект се появява мита за Русия като единствения освободител от турското робство. При това, колкото по-зверско и по-нечовешко е робството, толкова благодарността и верността към освободителя трябва да са по-силни. Т.е. двата мита са в пряка връзка и колкото е по-широко разпространен и силен е първия, толкова по могъщ става втория. 3, Като противовес на 2 се появява мита за Левски като Супермен. Това е националният идеал, който трябва да мотивира героите на съвременна България, които да разчитат само и единствено на собствените сили на българската нация, а не на чужди правителства и да елиминира ефектите от мит 2. Ако разгледаме митологемата "Левски" ще видим, че в началото след освобождението Левски е само един от революционерите. Да, едно от главните лица и образът му е изгладен, но той все още е обикновен човек - един от многото заслужили българи. Супер човек (т.3) става едва след първата световна война, когато България е окончателно и тотално прецакана, съюзниците и са разбити, а дори и русофилите нямат опора, тъй като Русия вече не съществува, а на мястото и има нещо което не е ясно какво точно ще бъде, а има реален риск Мит 2 да се трансферира към новите управляващи в Москва. Т.е. и Робството и Левски-Супермен се появяват като митове в точно определени моменти, когато обществото има нужда от тях и тези митове изиграват някаква позитивна роля. Разбира се това не са 3 изолирани мита, а принадлежат към един цял комплекс от подобни митове. В момента ако се тръгне към демитологизираме на парче и то отзад-напред, т.е. да върнем човешкия образ на Левски и да го отделим от Супермена, то най-вероятно вакумът няма да се запълни с нов мит, а ще се активизира и засили 2 - митът за ролята на Русия като единствен освободител и 1 за робството. Митовете са свързани и застъпниците на 1 и 2 (въпреки генезиса на 3 като противотежест на 2) няма да позволят отпадането на 3, тъй като според тях следващите които ще паднат са собствените им митове.

Според мен въпросът е по-скоро "колко широко" е обхванал масите даден мит, а не "докъде нагоре" е стигнал. Дори ако върховете много добре знаят, че един мит е просто мит, те трудно могат да го променят ако има широко разпространение. Например, нашата нация се формира при разпада на рум миллета, който пък разпад е провокиран от появата на гръцкия национализъм. Т.е. главният проблем при формирането е разграничаването от гърците. Тогава се митологизират царете от които гърците са яли пердах, славянските първоучители и т.н. Проблемът с османската власт дълго време е на втори план. След освобождението целите са обединение на българите останали под турска власт и палачинката се обръща - вместо гърците основен противник става Турция. Именно тогава се затвърждава и основния мит - този за "турското робството". Наличието на робството като главен мит пък налага митологизиране на герои които да ни освободят от това робство и т.н. Робофилията получава много широка подкрепа и днес "робството" е един от най-устойчивите митове. Факт е, че днес върховете съзнават, че това е мит, но е изключително трудно да променят това. Боя се, че като методология няма друг начин. Един от стълбовете на националната идентичност е общата памет, общите традиции и митове. Те се поддържат именно чрез чувството за обща история, като тук освен образованието играе роля и националната литература, паметниците, киното, масовите медии и т.н. Позитивният национализъм също се гради на тези принципи, т.е. на митове. Именно затова зададох въпроса защо трябва да се демитологизират точно тези герои. Ако идеята е да се изгради нова митология, която възпитава нещо друго е ОК - има смисъл да се обсъжда. Демитологизиране, заради самото демитологизиране обаче е безпредметно.

За какво е спора? Учебникарската история (тази която се преподава в училище) във всяка една страна, навсякъде по света не е наука, а литература - "национален разказ". Това не е ИсторияТА на дадена територия, а представата на определена общност за собствена история. Вярно е също, че до голяма степен тези национални разкази се градят на митове и пропаганда. Такива няма смисъл да се търсят - пълно е с тях и се срещат навсякъде. Т.е. авторът на темата е прав, че има митове. За разлика от останалите литературни произведения, националният разказ не се пише еднократно, а непрекъснато се променя. Някои от митовете се демитологизират, някои просто изчезват, появяват се нови и т.н. Всичко това също е известно. Промените се извършват най-често защото пред обществото има други съвременни проблеми за решаване и съответно са необходими други опорни точки и малко по-различен прочит на историята. Т.е. авторът на темата е прав, че по принцип е възможно демитологизиране. Демитологизацията обаче не означава обективност. Националният разказ като такъв, няма как и е невъзможно да бъде обективен. В случая, опонентите на автора са прави да питат кому е нужно демитологизирането на точно тези митове и какво ще се промени с това. Отговор от типа "търсим истината" или "това е обективната история" не може да бъде отговор. Пак да повторя - учебникарската история или "националния разказ" по принцип не може да бъде обективен и няма как да изразява някаква абсолютна истина. Т.е. невъзможно е демитологизирането на съществуващите митове без да се създадат нови такива. Изчистването на всички митове е възможно само и единствено ако в училище изобщо не се преподава и учи предмет "история".

Границата по Дунав би трябвало да е по талвега на реката, но не съм 100% сигурен. Реките променят течението си, трупат наноси, образуват се нови острови и т.н. Затова е необходимо периодично смесени комисии да обхождат района и ако е необходимо да извършват корекции на опорни точки или на самата граница. Определянето на речните граници не е лесна работа и понякога е предпоставка за конфликти. След втората световна война например, България и Гърция спорят за няколко острова по Марица. Конфликтът продължава с години и е съпроводен с периодични престрелки между граничарите от двете страни, а понякога и до мини сражения, когато освен лично оръжие се използват картечници и миномети. Въпросът е решен едва през 1954г. под егидата на ООН. Българо-гръцки погранични сблъсъци (1948 – 1953) Между другото, картата на Гугъл не е съвсем точна относно границите и понякога има разминавания. Например точката в която се пресичат границите на България, Гърция и Турция се намира на остров в Марица. Според Гугъл обаче, точката се намира в равнината на север от реката:

В Русия държавата никога не е отстранявана от икономиката на страната. Нещо повече, ролата на държавата в икономиката непрекъснато нараства. Това е от официален доклад на ФАС - России (Федеральная антимонопольная служба): Банковата система също е доминирана от банки които са директно или индиректно контролирани от правителството. Оценките са, че около 60% от активите на банковата система се управляват от държавни или контролирани от държавата банки.

Самата "индустрия" няма значение и може да е всякаква. Проблемът е, че за успех са необходими страшно много пари, най-вече за маркетинг, реклама и всякакви други медийни шашми. Риск обаче винаги има. За даден продукт може да се създаде ореол, че е страшно "необходим" за потребителите, но истината е, че в 99% от случаите спокойно може да се мине и без него и провалът да бъде страхотен. Ето един продукт, който има потенциал да се развие като мега-индустрия - http://www.proviotic.com Тук е описано малко по-подробно за какво точно става въпрос. Естествено, от един гол потенциал до истинска "бабъл индустрия" има да се извърви огромен път и не е ясно какъв ще бъде завършека.

Първо, населението между Белград и Солун не е само славянско. Съдейки по топонимите от източниците населението (доколкото го има) е изключително разнообразно. Второ, при липса на политически структури, които да осигуряват някаква базова защита, това население няма как да е уседнало. На по-голямата част от тази територия няма племена, племенни съюзи и славинии каквито има при македонските славяни или при сръбските племена. Няма и някаква друга власт - аварска, българска или ромейска която да осигури някаква защита и ред. При това положение хората няма как да се държат по същия начин.

Голямата разлика между номиналните 7000 и потребителските 20000 е в цената на услугите, а не в цената на стоките. Стоките се търгуват свободно в цяла Европа и при цените им няма как да има голяма разлика, докато при по-голямата част от услугите потреблението е локално. Например наемът за общежитие на един студент е около 50-60 лева, заедно със сметките за ток, асансьор и т.н. При това положение една стая с трима студенти ще генерира месечно 150-180 лева към БВП. В Германия или Италия стаята ще генерира 450-500 евро. Същото се отнася за фризьорски услуги, здравеопазване, образование, култура, развлечения, хранене навън и т.н. Повечето хора са заети в услугите и при ниски цени заплатите им няма как да са високи. Т.е. за да се запазят хората в България, заплатите, а от там и цените на услугите неминуемо трябва да вървят нагоре.

Прав си, но Булгароид също е прав. Повишаването на производителността на труда зависи от работодателите. Те решават дали и колко да инвестират в машини и оборудване, които да позволяват по-висока производителност, тяхно е и решението кога и какви организационни промени да се правят в същата посока. Освен това производителността се измерва в пари. Например, ако цената на фризьорските услуги в провинцията е 5 лева, а в София - 20, при равни други условия (брой клиенти на ден, качество и т.н.) фризьорката в София ще има 4 пъти по-висока производителност на труда в сравнение с тази от провинцията. Има два начина провинциалната фризьорка да постигне същата производителност. Първият е, по някакъв начин доходите в провинцията да започнат да се доближават с тези в София, което би позволило и покачване на цената на фризьорските услуги. Вторият е провинциалната фризьорка да отиде в София. В България има официална политика за поддържане на ниски заплати. Ние се рекламираме като локация с ниски разходи за труд и смятаме това за конкурентно предимство. Връзката на разходите за труд с производителността на труда обаче е двупосочна. Да, по-високата производителност позволява по-високи заплати, но от друга страна по-високите разходи за труд стимулират въвеждането на иновации за повишаване на производителността на труда.

.

В навечерието на поредния технологичен взрив, предизвикан от изкуствения интелект, човечеството има две опции: - пълна глобализация, включително и политическа. Т.е. проблемите да се решават от един глобален елит. - парцелиране на икономиката на отделни автономни икономически зони, като всяка зона си решава проблемите отделно. Първата опция е невъзможна, следователно остава втората.

Сигурно е така. Въпросът беше в принципа. Руските критици на сегашната финансова система не предлагат алтернатива. "Да правим като американците" не е алтернатива и няма да реши проблемите на Русия, тъй като липсва доверието - вътрешно и външно. ОК нека емисионната системата контролирана от федералния резерв на САЩ да е пирамида. Да си представим, че в някой светъл ден ЦБ на Русия се "национализира" (каквото и да означава това), членството в МВФ се прекрати, ръководството и се уволни, ЦБ стане част от министерството на финансите на РФ и се изпълнят всички останали искания на "реформаторите". Какво ще се промени? Ще успее ли да заработи изобщо тази "Руска национална пирамида"?

Не мисля, че Кубер и неговите българи имат отношение по въпроса. Най-вероятно централните балкани не са интересни за българи и византийци, тъй като едните и другите нямат ресурс за усвояването им. От друга страна е много вероятно аварите да продължават да шетат по тези земи и да събират рекет от населението което е останало там. Все пак Аспарух заселва славяни по западните и южните си граници именно като бариера против аварите. Факт е също, че раздвижването в тази посока започва след колапса на Хаганата.

Точно така - аварите и славяните си свършват работата. Става въпрос за друг период. За епископиите в земите от Пресияновото разширение - Моравска, Дарданска, Тивериополска, Охридска. На т.н. Фотиев събор присъстват Агатон епископ Моравски, Гаврил Охридски, Теоктист Тивериополски и Йоан Дардански. На събора не присъства нито един друг епископ от България. Стандартното обяснението е, че това са стари заварени епископии (от преди покръстването) и затова тези епископи са на събора, докато от новопокръстените територии няма нито един епископ. Колко стари са обаче? За охридската епископия има по-стари сведения и тя присъства в един списък от времето на исаврийската династия като епископ на Лихнида, към митрополията на Драч. Останалите се появяват за първи път на този събор. Т.е. трите епископии възникват в територии извън директния контрол на Империята между 800 и 870г. За мен най-голяма е вероятността да са учредени по времето на Пресиян като част от хипотетичната сделка с ромеите.

ОК, имаме "предположение", базирано на "изказано мнение". С една дума хипотеза. Кой първи пуска в оборот хипотезата не е много ясно, но това не е Златарски, тъй като според него мирът продължава и през първата част на управлението на Пресиян. Очевидно е, че това не е и Коледаров, който се опира на по-стари чужди разработки. Да разгледаме и алтернативната хипотеза: Каквото било по времето на Маламир - било. Пресиян възстановява мирните отношения с Византия. Нещо повече, отношенията са издигнати до ново ниво - "приятелски". Новите приятелски отношения позволяват на Пресиян да изпрати контингент, който да помага на ромеите във войната с арабите. В замяна българите получават съгласието на Византия да усвоят западните балкани при условие, че не възпрепятстват мисионерската и църковна дейност на Константинопол в новите територии. Начинанието е взаимно изгодно и за двете страни. Българите получават нови земи, данъкоплатци и потенциални бъдещи войници. Империята получава душите на тези хора и може спокойно да ги приобщава към християнството. Първата хипотеза се опира на тълкуване на надписа от Филипи, но е в противоречие с някои "второстепенни" сведения. Освен това последващите събития нямат задоволително обяснение. Например войните със сърбите се обясняват с действия на византийската дипломация против българите. Обаче военни действия на сърби против българи няма. И при двете войни първоначалната инициатива е от страна на българите. Обяснението, че българите са разбрали за намерения на сърбите да нападат и действат превантивно висят във въздуха. Другият проблем е статута на епископиите в "завоюваните територии" след покръстването. Обикновено, ако този въпрос изобщо се засяга, обяснението е, че те са "заварени". Как обаче от една страна имаме враждебни действия между българи и ромеи, а от друга "заварени епископии" не е много ясно. Освен това "заварените епископии" са само на териториите "завоювани от Пресиян". В териториите завоювани преди него (например Сердика) няма заварени епископии. За някои от епископиите пък изобщо и дума не може да става за "заварени". Например моравската - това е чисто нова епископия която се появява от нищото. Втората хипотеза в това отношение е безпроблемна. Сърбите са просто поредните славяни които могат да бъдат усвоени от българите. Българите усвояват поморавието и там се пръква "моравска епископия" - и двете страни по "договора за приятелство" са доволни. По отношение на сърбите няма категоричен успех (оказват отпор), в резултат няма и "сръбска епископия" - и двете страни по договора са прецакани.