Галфрид от Монмът и неговата „История на британските крале”

[glishev]

Галфрид от Монмът, Джефри от Монмът или Грифид Артур от Монмът (Galfridus Monemutensis, Geoffrey of Monmouth, Gryffydd Arthur ap Trefynwy), Южен Уелс, е британски средновековен автор и духовник от ХII в. Живял приблизително от 1110 до ок. 1155, той вероятно е от уелски (бритски) или смесен уелско-нормандски произход. До днес са запазени седем харти, в които името му фигурира като свидетел при издаването им. През по-голямата част от живота си Галфрид се намира в Оксфорд, вероятно като бенедиктински монах, което донякъде обяснява литературните му интереси (бенедиктинският орден насърчава интелектуалните занимания на членовете си и се стреми максимален брой от монасите да са грамотни). В края на живота си е ръкоположен за епископ на Сейнт Асаф, Северен Уелс.

Известен е заради своята латинска "Historia regum Britanniae", т. е. „История на британските крале" в дванадесет книги, съставена ок. 1135 г., където излага легендарната история на бритите от най-дълбока древност (практически от Троянската война) през римското владичество до англосаксонското нашествие и създаването на „Малка Британия" (Бретан в Ареморика, дн. сев.-зап. Франция) към VI-VII в., започвайки с епонимния герой Брут и приключвайки с историческия, макар и донякъде легендаризиран крал Кадуаладър ап Кадуалон (655-682), владетел на Гуинед в Уелс (при все че споменава и за прочутия англосаксонски владетел Ателстан от X в.).

Тази „История..." бързо става изключително популярна: до днес са оцелели над двеста средновековни преписа отнея, като поне двайсетина са правени още преди края на XII в., а други са изработвани извън Англия и Уелс, та дори и извън Британските острови – например във Франция. Вероятно сборникът с уелски легенди „Мабиногион"от XV в. също е донякъде повлиян от „Историята..."на Галфрид. Поне до XVI в. съчинението му се радва на огромен интерес и много от съдържанието му заляга в известните печатни „Хроники" на Холиншед, които пък представляват основен източник на вдъхновение за историческите драми и част от трагедиите на Шекспир. След XVII в. на творбата на Галфрид вече се гледа преди всичко като на произведение с литературна и културноисторическа стойност.

Фрагменти от „История на британските крале" бързо са преведени на нормано-френски – към 1155 Робер Вас използва елементи от нея в своя стихотворен рицарски „Роман за Брут", който пък е сред източниците за знаменитите романи на Кретиен дьо Троа.

Всъщност именно книгата на Галфрид е първото произведение, което широко популяризира уелските героични легенди и стои в началото на огромния интерес към цикъла за легендарния крал Артур, който от XII в. нататък обзема английската, френската и дори немската светска литература.

Галфрид твърди, че книгата му е превод от езика на бритите и със сигурност в нея се съдържат много елементи от митовете и легендите им - например историята на Лир. Лир е келтско божество на морето, което Галфрид, следвайки популярния през Средните векове евхемеристичен похват, представя като древен крал на Британия, след което надгражда вече добре познатата история за дъщерите му Реган, Гонерила и Корделия. Съществува ирландска легенда, наречена "Участта на децата на Лир", както и уелска - за Манауъдан, син на Лир. Историята на крал Лир остава популярна и през други източници служи за основа на прочутата Шекспирова трагедия. Освен това Галфрид очевидно е запознат с ирландски и шотландски легенди, тъй като ползва мотиви и от тях: включва в своята „История..." т. нар. „Пророчества на Мерлин" (посветени на Аликзандър, епископ на Линкълн) и адаптирани в проза фрагменти от „Животът на Мерлин".Тези два текста съществуват и самостоятелно като по традиция също са приписвани на перото на Галфрид. Възможно е да са адаптация на по-стари уелски поеми, но са запазени в латински хекзаметри, имитиращи стила на Вергилий – и умело използвани на няколко места в „История на британските крале". Галфрид е практически първият автор, който въвежда транскрипцията „Мерлин" за името на легендарния келтски магьосник Merdydd. Разбира се, книгата е пълна с архаизации, анахронизми и общи места, които я правят ценна преди всичко за културната и литературната история, а не толкова за военната и политическата. Значението й като извор се отнася преди всичко до последните глави, където относително подробно (по Гилдас и Нений) са разгледани бедите на романо-бритите при англосаксонското нашествие и създаването на британските владения в Ареморика на галския бряг; макар и в тази последна част да не липсват неточности.

Галфрид познава и се позовава на произведението „De excidio Britanniae" („Падането на Британия") на уелския историк Гилдас от VI в. и на "Historia ecclesiastica gentis Anglorum" („Църковна история на английския народ") от Беда Преподобни (VIIIв.), а вероятно не му е непозната и "Historia Brittonum" („История на бритите") от Нений (IX в.), откъдето черпи част от разказа си за легендарния владетел Артур.

Същевременно Галфрид е под силното влияние на класически източници като Вергилий и Тит Ливий. Неговата „История..."е написана в стил, подражаващ този на Ливий – морализаторски, приповдигнат, архаичен и с известна претенция за антично достолепие – но въпреки това много четивен, донякъде заради подробните описания на двубои и сражения и умелото използване на много добър латински и антични похвати. Галфрид изтъква общия троянски произход на брити и римляни, умерено възхвалява добродетелите на древнитеи споменава тяхното езичество без особен патос, проявявайки историцизъм, типичен за голямото монашеско интелектуално възраждане от XII в. и дори цитира Лукановата "Фарсалия", когато говори за пораженията на Юлий Цезар от бритите и Ювенал, когато споменава поражението на британския вожд Арвираг от бъдещия император Веспасиан. При разказа за Клавдиевото нашествие в Британия си служи или с недостигнали до нас текстове от уелската традиция, или измисля събития и имена, но пропуска известията на Тацит от "Агрикола", така че например не споменава нищо за бунта на ицените, водени от Будика (или Боадицея) срещу римляните. Във всеки случай сюжетът на Шекспировата пиеса "Цимбелин", базирана на Холиншед води началото си отново именно от "Историята..." на Галфрид.

"Историята..." му предава ценни сведения за църковното предание и за ранното навлизане на християнството в Британия по време на римското владичество, но същевременно хронологията на този вече исторически период е напълно объркана: за Галфрид Септимий Север е сенатор, а синът му Басиан - крал на Британия, разбунтувал се срещу римската власт. Караузий и Алект - късните "войнишки императори", бунтуващи се срещу Диоклециан - са представени като съвременници на Каракала, а Диоклециан е пропуснат. У Галфрид е засвидетелствано уелското предание, че св. Елена, майката на Константин Велики, е британка. И навсякъде, където ства дума за действията на римските императори, се повтаря сведението, че Сенатът заповядва на императора - литературно-историческа условност, която ще се запази в британските средновековни текстове за късната Античност чак до големия роман "Смъртта на Артур" от сър Томас Малори (ок. 1400-1471).

Галфрид посвещава своя труд на Робърт, граф на Глостър, незаконен син на крал Хенри I (1100-1135) и изтъква, че с източници за работата му го е снабдил Уолтър, архидякон (викарий на епископската катедра) на Оксфорд. В края на произведението си заявява, че оставя на монаха Карадок от Ланкарвън да опише историята на кралете на Уелс от VII в. нататък – но за съжаление, дори да е бил написан, този текст не е запазен до наши дни. Освен това Галфрид пише, че оставя на Уилям от Малмсбъри и Хенри от Хънтингдън задачата да опишат деянията на англосаксонските и англо-нормандските крале. Техните произведения са запазени до днес. Галфрид изрично споменава, че единствен се е заел с описанието на древните крале на бритите, защото само той разполага с книга на бритски език, донесена от архидякона Уолтър от Бретан (което не е невъзможно, предвид тесните контакти между религиозните институции в Бретан, Нормандия, Англия и Уелс след 1066 г.). Вероятно съчиненията на самия Галфрид, на Уилям, Хенри и може би на Карадок са съставлявали дяловете на голямо начинание по събирането и описването на деянията на владетелите и историята на Британия (Англия и Уелс) под надзора на архидякон Уолтър, поверено на четиримата учени монаси (впрочем, шеговита алюзия за "Четиримата учени мъже от Оксенфорд" се намира в приказната повест "Червенокосия Джайлс" от Дж. Р. Р. Толкин, който вероятно прави паралел между основните четирима членове на оксфордския си литературен клуб The Inklings и четиримата съвременници и познаващи се помежду си оксфордски хронисти от ХІІ столетие - Карадок, Галфрид, Уилям и Хенри).

Латинският текст на Галфридовата „История на британските крале" онлайн в Google Books

Английски превод на Галфридовата „История..." онлайн в Google Books

У нас Галфрид е издаден като: Джофри Монмът (на заглавната страница: „Галфрид Монмът"), История на бритите, прев. Дончо Дончев, изд. „Аргес" и „Болтенинко" ООД, София, 1996.

Българското издание е изключително рядко срещано: тиражът е от общо 500 екземпляра, както е посочено в издателското каре на последната страница (това може би е последната българска книга, чийто тираж е изрично отбелязан).

Не е уточнено от какъв език е извършен българският превод (може би не от латински, а от английски или руски, ако се съди по някои транскрипции в текста, вероятно най-малкото е използван и руски превод) има разлика между името на автора на корицата и на заглавната страница, а самото заглавие е предадено неточно: „История на бритите" ("Historia Brittonum") е произведение от IX в., обикновено приписвана на уелския монах Нений и не следва да се бърка с „История на британските крале". Отделно от това текстът не е разделен на книги, а само на параграфи. В края на изданието има богат коментар, за достоверността и авторството на който обаче не са посочени никакви източници - вероятно дело на преводача.

В темата ще последва списък на легендарните британски владетели според Галфрид (по българския превод), както и коментар върху някои особености на текста.

Редактирано Август 2, 2011 от glishev

[ISTORIK]

В темата ще последва списък на легендарните британски владетели според Галфрид (по българския превод), както и коментар върху някои особености на текста.

Браво за хубавата нова тема! В очакване сме да четем по-нататъшното ти exposé.

[Aspandiat]

Галфрид твърди, че книгата му е превод от езика на бритите и със сигурност в нея се съдържат много елементи от митовете и легендите им - например историята на Лир. Лир е келтско божество на морето, което Галфрид, следвайки популярния през Средните векове евхемеристичен похват, представя като древен крал на Британия, след което надгражда вече добре познатата история за дъщерите му Реган, Гонерила и Корделия. Съществува ирландска легенда, наречена "Участта на децата на Лир", както и уелска - за Манауъдан, син на Лир. Историята на крал Лир остава популярна и през други източници служи за основа на прочутата Шекспирова трагедия.

+ от мен.

Това божество Лир има ли нещо общо с английското село Leire?

Изобщо нещо повече за божеството Лир знае ли се?

[glishev]

Благодаря.

Спандю, напълно възможно е селото Leire край р. Soar (бивша Leir, Leyre и Legre от протокелт. *leros и ст. англ. ligor, "море" (срв. лат. liquor, "течност")) в Leicestershire (Лестършър) да е наречено именно на келтското божество Llyr. Всъщност град Лестър (Leicester през ст. англ. Legra ceaster от брит. Caer Llyr и лат. Castra Lyri) и селото Лиъри, които не са много отдалечени помежду си, претендират да са мястото на погребението на божеството/владетеля Лир. Възможно е двете близки селища, от които едното се е разраснало до град, в дълбока древност да са били култови места, свързани с местно речно божество - което в определен момент е станало популярно из целите Британски острови. Ирландската легенда за децата на Лир твърди, че те живеят като лебеди в протока между Ирландия и Шотландия, тоест в морето.

И селото, и градът в съседство са засвидетелствани още в Domesday Book. Всъщност Лестър е засвидетелстван още по време на римската власт.

Припомням, че погребението във вода и наричането на местност или река по името на загинал/погребан там митологичен герой е типичен митологичен мотив (всъщност езиковата история по-скоро ни кара да смятаме, че обикновено героят бива наречен на мястото, а не обратното), а и че става дума именно за морско/водно божество - култовете към водни божества са много типични за келтските народи.

Всъщност ето какво пише Галфрид в параграф 31 (според българския превод):

След смъртта на Бладуд крал станал синът му Леир, който шестнадесет години достойно управлявал страната. Той основал град на река Сора, който на езика на бритите се нарича Каерлеир, а на езика на саксите - Лерецестрий.

[...]

А Кордейла, дъщерята на Леир, взела в ръцете си властта, погребала баща си в подземието, което заповядала да изградят род река Сора в град Легецестрия.

Лерецестрия и Легецестрия не са едно и също място. Легецестрия или Castra Legionum, тоест Градът на Легионите, е или дн. Честър, Англия или (по-скоро) дн. Карлиън, Уелс. Тук Галфрид смесва две селища. Това е така и в латинския текст, а не грешка в превода. Нито Честър, нито Карлиън са край река Соър - докато град Лестър и село Лиъри се намират именно край тази река, някога наричана Лейра.

За да е пълно объркването, ще спомена, че в най-северната точка на датския о-в Зееланд съществува местност, наречена Lejre (Лейре), от която произлиза митологичният кралски род на Скьолдунгите/Шилдингите, чийто родоначалник Скьолд/Шилд според староанглийската поема "Беоулф" идва именно от морето и отново е погребан в морето.

За Манауъдан, син на морското божество Лир, и за преследването на Манауъдан от зли подземни сили накратко говори Йежи Гонсовски в "Митология на келтите" (прев. от полски Правда Асенова, изд. "Български художник", София, 1982, стр. 171). На същото място бегло е споменат и разказът за Бран Благословени, Брануен и Пръдери - също деца на Лир. Изложенито е според цикъла уелски легенди от XV в., озаглавен "Мабиногион".

"Мабиногион" е издаден у нас: "Мабиногион. Келтски легенди", прев. от англ. Саркис Асланян, изд. "Георги Бакалов", Варна, 1986. Двете легенди са: "Брануен, дъщерята на Лир" и "Манауъдан, син на Лир".

P. W. Joyce, "Old Celtic Romances", London-Dublin, 1879, съдържа ирландската легенда "The Fate of the Children of Lir" ("Участта на децата на Лир", която значително се различава от уелската и най-ранната й записана форма се съдържа в ръкописи от началото на XVIII в.

Charles Squire ("The Mythology of the British Isles. An Introduction to Celtic Myth, Legend, Poetry and Romance", London, 1905) на много места споменава ирландския Ler и уелския Llyr, отново като морско божество.

Редактирано Август 2, 2011 от glishev

[КГ125]

И от мене един грандиозен плюс!

Като се замисля, рано са се сетили бритите да си опишат историята - 12 век е доста назад дори за западноевроейското средновековие.

[glishev]

А, че защо рано - св. Гилдас пише още в VI век, Беда Преподобни - в VIII, Нений - в IX. Галфрид всщност е чак последен в редичката

А и франките си имат Григорий от Тур още в VI в.

Както май Спандю го беше казал - където е оцеляла епископската мрежа, там е оцеляла и литературата.

[КГ125]

Мда, и готите имат от по-рано. Пък и Именника, макар, да е далеч от историческа хроника.

Точно, епископите...

[Galahad]

Хубаво е, че се издава и съдържателна литература.

Припомням, че погребението във вода и наричането на местност или река по името на загинал/погребан там митологичен герой е типичен митологичен мотив (всъщност езиковата история по-скоро ни кара да смятаме, че обикновено героят бива наречен на мястото, а не обратното), а и че става дума именно за морско/водно божество - култовете към водни божества са много типични за келтските народи.

Иначе са намерени в торфа ритуални жертвоприношения - меч поставен в лодка, която след това е потопена.

Не е уточнено от какъв език е извършен българският превод (може би не от латински, а от английски или руски, ако се съди по някои транскрипции в текста, вероятно най-малкото е използван и руски превод) има разлика между името на автора на корицата и на заглавната страница, а самото заглавие е предадено неточно: „История на бритите" ("Historia Brittonum") е произведение от IX в., обикновено приписвана на уелския монах Нений и не следва да се бърка с „История на британските крале".

Това не е съвсем така. Има към 200 ръкописни преписа на историята, но в тях няма единно виждане за заглавието. В едни е "История на бритите", а в други е "История на британските крале". Тъй че съкращението в заглавието ако не е дело на самия Галфрид, то все пак е направено векове преди да се роди българския преводач.

[glishev]

Да, за владетелските каталози си струва да се отвори отделна темичка. "Именникът" си е точно такъв каталог.

Всъщност има една интересна хипотеза, че тези каталози (повечето от които са с предхристиянски произход - точно като "Именника") са всъщност примерни списъци със сюжети, които певците/бардове/олави/скалдове/шанахи/гуслари са запомняли наизуст и са ги рецитирали не само като устно предание на историческата памет на народите си, но и като примерни списъци с епически сюжети, за които певецът може да пее/рецитира.

Има една такава английска поема от VII в., "Widsith" ("Мъдрецът" или букв. "Много виделият" - на съвременен английски би звучало като "The Wide-sighted"), която е страхотен пример за такъв каталог не само на крале, а и на сюжети за тях. Тези кратки напомняния за владетели, герои и подвизите им се наричат "thular", "тули" в скалдовата поезия.

Галфрид може би разчита на такива каталози с "тули" за онези части на книгата си, в които изрежда крале без да споменава нищо за делата им - които вероятно по негово време трябва още да са се помнели, дори да са били чисто легендарни.

---------

П. П. За заглавието си е въпрос на издателска конвенция. Колкото до това, поставено от Галфрид, ето как започва книгата му:

Размишлявайки за себе си често и продължително, се натъкнах в мисълта си и за историята на кралете на Британия...

Редактирано Август 3, 2011 от glishev

[glishev]

В темата ще последва списък на легендарните британски владетели според Галфрид (по българския превод), както и коментар върху някои особености на текста.

Както обещах - ето го списъкът с легендарните крале на древна Британия по Галфрид, съпроводен с коментар. Възможно е във файла да има неизгладени места, за което се извинявам. Това на практика е подробно епитоме на книгата. Пропуснати са под десет лични имена и то само на второстепенни персонажи, някои географски названия и, разбира се, пространните описания на кланета и пирове, както и всички речи от Тукидидов тип.Коментарът е относително обстоен. Надявам се четивото да е интересно. За всички, които не успеят да си набавят доста рядкото българско издание, а не искат да четат на английски, руски или латински - този предъвкан Галфрид е напълно достатъчен. Приятно ползване на любопитните.

Reges Britanniae Galfridi Monemutensis.doc

Редактирано Август 5, 2011 от glishev

[Galahad]

Независимо какво е казвно някъде из книгата си остава факта, че ръкописите изпълзват и двете заглавия. Освен това съчинението на Галфрид си е история на Британия, а не история на британските крале. Каква е разликата може да се види примерно от Хрониката на св. Теофан и продължението й - първото е хроника, а второто по същество е история на византийските императори от Василий І до Роман ІІ. В смисъл св. Теофан проследява събитията хронологично, а продължителят му описва живота на императрите. Тя разликата не е фундаментална, просто акцента е на различно място. Едните описват историята на държавата и по необходимост говорят за кралете, а другите описват кралете и по необходимост говорят за състоянието на държавата. Разликата си иде още от римската традиция - Ливий, Тацит и Амиан пишат история на държавата, докато Светоний и Непот пишат историята чрез биографии на императорите.

А Именникът си е една типична кратка хроника, като Никифоровата и тази на Константин Преславски. Само дето летоброенето освен типичното пресмятане по продължителност на управлението на владетелите, то при иначе типичната алтернатива, вместо годините да са от сътворението, по индикта или от Рождеството, те са по прабългарския календар. Национална особеност на Именника разбира се е и израдното посочване на рода на владетеля, нещо което в чуждите хроники не се спазва много стриктно.

[КГ125]

Reges Britanniae Galfridi Monemutensis.doc

Това е готово за публикуване!

[glishev]

Е, аз и преди съм чел Галфрид, а и сега си го препрочетох. Ровил съм се и из доста странична литература. Смятам, че имам известни познания точно в британската средновековна материя. Възприетото заглавие е "Historia regum Britanniae" и то точно заради първите думи, с които авторът започва. Няма да споря по това, то е приета конвенция. Най-честата употреба на "Historia Brittonum" се отнася до Нений, а не до Галфрид. Хау

КГ, ако е готово за публикуване, взимайте го в списанието. Илюстрации не му трябват. Но може да му трябва още една редакция.

[КГ125]

Done!

[Galahad]

Възприетото заглавие е "Historia regum Britanniae" и то точно заради първите думи, с които авторът започва. Няма да споря по това, то е приета конвенция.

Че няма приета конвенция е ясно, както и че няма възприето заглавие. В ръкописите има и двете заглавия, което значи, че и двете заглавия са валидни. Тъй че няма проблем да се ползват и двете. Иначе по същество си е "История на Британия" и ако не беше така нямаше никакъв смисъл да правиш този списък, защото една "История на британските крале" би представлявала един такъв по-обемен списък.

[glishev]

Да, ОК, хубаво