Отиди на
Форум "Наука"
К.ГЕРБОВ

Историята на Самарското знаме

Recommended Posts

СЪДЪРЖАНИЕ

Част първа

1.1. Самара и събитията на Балканите през 1875-1876 г.

1.2. Идеята за изготвяне на знаме за българските въстаници

Част втора

2.1. Вид на знамето

2.2. Символика на знамето

2.3. „Майсторите” на знамето

Част трета

3.1. Сформиране на Българското опълчение

3.2. Предаване на знамето на Българското опълчение

Част четвърта

4.1. Знамето е приемано като български символ

4.2. Знамето в боя при Стара Загора

4.3. Знамето в боевете на Шипка

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Част първа

post-2642-0-55678000-1354222823_thumb.pn

Остатъците от оригиналното Самарско знаме

Самарското знаме е българска историческа светиня. То е бойно знаме на първата българска войска - Българското опълчение, действало в състава на руската армия по време на освободителната Руско-турска война през 1877-1878 г. През юли, август и декември 1877 г. в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново под него храбро се сражват за свободата на своята родина българите-доброволци от опълчението.

Самарското знаме не се вписва в националната историческа и държавна българска символика нито от преди Освобождението, нито след него, както с цветовете си, така и с изобразителните си елементи. В него, обаче, е въплътена идеята за създадената и поддържана през вековете духовна връзка между славянските български и руски народи.

1.1. Самара и събитията на Балканите през 1875-1876 г.

През лятото на 1875 г. в Херцеговина и Босна избухва антитурско въстание, което бързо се разраства и обхваща почти цялата територия на двете провинции на Османската империя. Събитието предизвиква широк отзвук в Русия. Разгръща се масово патриотично движение на руския народ в подкрепа на славяните от Балканите и тяхната борба за национално самоопределение. Основно това се изразява в събиране на помощи за въстаналите и техните семейства.

В края на август Петербургският славянски комитет ходатайства пред император Александър II, който разрешава официалното събиране на волни пожертвования в цялата Руска империя в полза на въстаналите славяни. През септември в пресата са публикувани посланията на митрополита на Сърбия Михаил и на черногорския митрополит Иларион, призоваващи населението на Русия в името на единната свята православна вяра да окаже според възможностите си помощ на своите брятя-славяни в Босна, Херцеговина и Стара Сърбия (Косово и Метохия).

Руският народ веднага откликва на молбата и още през октомври в цяла Русия започва събирането на помощи за въстаниците. Парични постъпления идват и от проведените бла­готворителни базари, концерти, спектакли и лотарии.

Населението на Самарска губерния се включва активно в мероприятията. На 14/26 септември в местния вестник „Самарские губернские ведомости” е публикувано възванието на сръбския митрополит. По инициатива на самарския и ставрополски епископ Герасим обръщенията на сръбския и черногорския митрополити са разпратени по всички манастири и църкви в епархията, с призив духовенството да организира подписка сред миряните за събиране на парични дарения.

На призива се отзовават и дават своите пожертвования всички слоеве на населението. Дворянство и селячество, работници и служащи, представители на интелигенцията, ученици и студенти - никой не остава равнодушен към случващото се на Балканите. Архивните документи свидетелствуват за многобройните предметни и парични пожертвования на волжското население, събрани в полза на южните славяни.

Така на 29 декември/10 януари ръководството на Воздвиженска енория, Николаевски окръг, се обръща към ръководителя на Московския славянски комитет Иван С. Аксаков с молба да изпрати „в полза на семействата на жителите на Босна, Херцеговина и Стара Сърбия” събраните от енориашите парични дарения, възлизащи на 78 рубли и 56 копейки. Също през декември известните в Самара обществени дейци Пьотр Алабин и Е. Рихтер организират благотворителна литературно-музикална вечер. Събраните на нея средства, заедно с даренията, получени чрез организираната от нотариуса Аляев подписка, възлизат на 725 рубли. Цялата сума е изпратена направо на сръбския митрополит Михаил.

post-2642-0-05211600-1354222833_thumb.jp

Град Самара в края на ХІХ век

Движението в руското общество на съчувствие и солидарност с борещите се за своята независимост балкански славянски народи навлиза в нов етап в средата на 1876 г. Тогава в България избухва въстание, което е бързо потушено с големи жестокости и насилия. Два месеца по-късно Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция.

На 26 юни/8 юли Московският славянски комитет публикува възвание към руската общественост, в което се казва: „...тази орда, Турция, това чудовищно зло и тази чудовищна измама сега замисля пред очите на цяла Европа да смачка българското племе и да заличи последната опора на славянската народност - Сърбия и Черна гора. Но чашата на търпението, даже и славянското, преля. Искрата, запалена от отчаянието на херцеговинци, се разгоря в обилен пламък. Въстана България, сръбската и черногорската войска се хвърлиха в бой, започва се страшна, кървава, последна борба на славянството с исляма. За славяните това е борба на живот и смърт; те са решени или да придобият независимост или да загинат.”

С призива „да помогнем на братята, пострадали в защита на своята славянска народност, това за руското общество е дълг на кръвното родство и единство на вярата, дълг на нашата родна чест”, комитетът призовал към волни парични пожертвования.

След като на 18/30 юни 1876 г. Сърбия обявява война на Турция, в Русия се заражда доброволческо движение. На много места се формират цели отряди от доброволци, които заминават за театъра на военните действия главно за своя сметка. Освен военни, доброволците сформират и санитарни отряди. Тъй като действащите руски офицери, за да се отправят към Балканите, трябвало да се уволнят, руското правителство се принудило да издаде указ, с който на офицерите се разрешавало да напуснат военната служба за срок от две години.

В началото на юли в Самара се провежда заседание на градската дума (градския съвет), на което съветникът Пьотр Алабин заявил: „в обществото се изказва сърдечната необходимост да не оставаме равнодушни зрители на протичащата днес на Балканския полуостров борба на славяните с турците, а да окажем възможната помощ на страдащите наши братя по кръст и по кръв с изпращане на пари и материали, необходими за техните болни и ранени”. В резултат на предложението на 5/17 юли 1876 г. думата на Самара излиза с решение да бъде създаден Комитет за организиране на събиране на средства и помощи за южните славяни.

Съставът на комитета е от 25 човека, за председател е избран Пьотр Алабин (фамилията се е произнасяла с ударение върху второто „а”). Жителите на град Самара и губернията възприемат сърдечно новия призив за помощ и активно се записват в списъците за дарени парични средства, които били носени и попълвани от всеки член на градската дума. Членовете на благотворителния комитет от фамилиите Алабини, Кожевникови, Крилови, Яшченко, организирали благотворителни вечери, лотарии и пр. Получените средства са давани за ушиване на униформи на руските доброволци, за подпомагане на техните семейства и семействата на южните славяни.

Всред първите доброволци, които заминават за Балканите още през пролетта на 1876 г., за да вземат участие във въоръжената борба срещу Турция, е и отрядът от 40 души, сформиран в Самара основно от запасни войници. На 26 и 29 август/7 и 10 септември за Сърбия се отправя втори отряд самарски доброволци. На 5/17 септември от Самара за мястото на бойните действия потегля още една група от 8 унтерофицера, 17 редници и 3 артилериста.

По непълни данни от Поволжието за Сърбия заминават към 400 доброволци. За Балканите се отправят и няколко санитарни отряда. Очевидно поволжките доброволци са съставлявали немалка част от общия брой руски доброволци в Сърбия, който се определя на около 6000 човека.

Според лидера на движението за народна солидарност с въстаналите славяни Иван С. Аксаков: „доброволческото движение носело напълно народен, масов характер”. Участниците в него се самоорганизирали, без да прибягат до помощта на славянските комитети и държавните органи.

По-късно Пьотр Алабин ще обобщи: „1876 година още се помни от населението на Самара с проявеното възвишено героично чувство, което вълнувайки всички негови слоеве, го подтикна открито да изрази своята готовност да умре за светия кръст, в защита на угнетените братя и за поддържане на голямата значимост на европейския изток, купена с потоците кръв на нашите предци, неколкократно проливана за свободата и братството на родствените ни племена, стенещи в мюсюлманския ярем. В тази незабравима година изглеждаше, че в нашите среди няма човек, който да може да сложи граница на своята готовност да защити и пострада за святото дело. Многобройните парични дарения, предадени от населението на Самара за театъра на военните действия, приповдигащ вече по това време своята завеса; неудържимият устрем на хората във всевъзможно социално и семейно положение и възраст към полето на войната, с искренната готовност да положат душата си за своите братя; проявата на най-живо и величайше внимание към всичко ставащо при нашите славянски братя - това е най-точната илюстрация за извършващото се у нас в Самара в тази достопаметна година.”

1.2. Идеята за изготвяне на знаме за българските въстаници

През лятото на 1876 г. съветниците от Самарската градска дума се ангажират да изготвят знаме, което да бъде връчено на българските въстаници, сражаващи се срещу турците. Счита се, че решението за знамето е взето на същия 5/17 юли, когато е създаден и благотворителният комитет в града. В „Календар с паметните дати за 2006 г.”, съставен от Управлението на държавната архивна служба на Самарска област, е отбелязано: „5 юли: преди 130 г. (1876 г.) в г. Самара е образуван комитет за оказване на помощ на славянските народи, борещи се за своята независимост; поръчано е на художника Николай Симаков да направи ескиз на знаме в знак на дружбата с българите.”

post-2642-0-38286700-1354222841_thumb.pn

Идеята за знамето е предложена от съветника на думата Пьотр Владимирович Алабин (по-късно губернатор на Самара) и съпругата му Варвара Василевна Алабина, която ръководела Самарския женски комитет на руското Дружество за подкрепа на болните и ранените военни (руският Червен кръст). Двамата съпрузи участвали заедно в три военни кампании през 1849, 1853 и 1854-1856 г. и станали свидетели на кървавите сражения на руските войски с турците при Олтеница, Инкерман, Севастопол, Русчук (Русе). От своя личен опит - той като офицер, тя като милосърдна сестра - те знаели, че това, което най-много можело да вдъхнови войника в боя и да му даде вяра и сили да победи врага, е знамето на полка.

Активно участие в осъществяване на идеята за изготвяне на знаме за българските въстаници вземат също кметът на Самара - Ефим Тимофеевич Кожевников и губернаторът на Самарска губерния - Пьотр Алексеевич Билбасов. За цялостното изготвяне на знамето Пьотър Алабин изразходвал 320 рубли и 50 копейки лични средства, като тази сума му е била възмездена от градския съвет на Самара.

Трудно е да се определи събитието, с което конкретно е свързано изготвянето на Самарското знаме, както и през кой месец на 1876 г. то е било готово. Но определено това не е самото Априлско въстание. Не е известна по-ранна дата, сочеща за зараждане на идеята за знаме на българските въстаници, освен споменатата вече 5/17 юли. А тогава въстанието, избухнало в някои райони в България, е било вече жестоко потушено.

По-вероятно е българските въстаници, за които се е гласяло знамето, да са участниците в Сръбско-турската война. В Сърбия през май-юни 1876 г. се събират български чети, водени от прочутите български войводи Панайот Хитов, Филип Тотю, дядо Жельо Чернев, дядо Ильо Марков, Христо Македонски и др. Те имали намерение да минат в България и да вдигнат народа на въстание. По този повод командващият сръбските войски на източния фронт генерал Михаил Черняев утвърждава „Закон на българските доброволни войници” и поставя Панайот Хитов за главен войвода на четите. Така организирани българите воюват срещу турците до средата на август, когато към състава на сръбската армия се сформира Руско-българска доброволческа бригада под командването на руски офицери.

В бригадата се включват участниците в българските чети, а на войводите е възложено да заминат за Румъния и да съберат допълнителен брой доброволци. Има сведение, че към 1/13 септември в състава на Руско-българската бригада има четири български батальона. Споменава се също, че Московският славянски комитет закупува от Прусия специално за българските доброволци стрелково и артилерийско въоръжение. От Русия също са изпратени шинели, кожуси, ботуши и хранителни припаси.

В подкрепа на предположението, че самарци в началото приготвят знаме за българските доброволци в сръбската армия, може да се добави фактът, че синовете на Алабин, Василий и Иван – и двамата гвардейски офицери – били сред заминалите за Сърбия в армията на генерал Черняев. Василий командвал рота в единия от създадените през август два руско-български батальона. Възможно е младите Алабини, оценявайки ситуацията в Сърбия, да са подтикнали родителите си към благородното действие.

Някои събития станали на Балканите през първата половина на 1876 г., също са можели да доведат Пьотр и Варвара Алабини до идеята за знаме за българските въстаници. През януари на въстаналите херцеговинци са връчени военни знамена, които били осветени в техния лагер. В края на юни черногорският княз Николай обявява война на Турция. Пред събралата се войска му е връчено знаме, след което князът с армията си потеглил към Херцеговина.

post-2642-0-63845600-1354222848_thumb.pn

Възможно е също Алабин и съпругата му да са узнали за инициативата на московчани, които в същата 1876 г. изготвят и връчват знаме на сръбската войска. То било копие на знамето, под което руската войска начело с великия княз Дмитрий Донски спечелила победа в битката на Куликовското поле през 1380 г. Московчани намерили паралел с борбата, която руският народ водил срещу монголското иго, и връчвайки знамето на сръбската войска, пожелали под него Сърбия също да постигне своето пълно освобождение от турското иго.

post-2642-0-82996700-1354222860_thumb.pn

Знаме, изготвено от московчани за сръбската армия

Знамето, изработено от жителите на Москва, приличало на църковна хоругва. Било черно, с изобразени на него осемконечен кръст и образа на Исус Христос, във вида, наричан от руснаците Спас Неръкотворен. Към знамето били прикрепени две ленти с така наречените „славянски цветове”. Едната лента била с цветовете на руското национално знаме - бяло, синьо, червено, а другата с цветовете на сръбското национално знаме - червено, синьо, бяло. На първата било написано: „От русских людей”. А на втората следвало продължението: „славянскому войнству”.

Знамето било изпратено от Москва на 27 август/8 септември и на 8/20 септември било предадено на сръбския княз Милан. На 11/23 септември, при тържествена церемония то е връчено на армията в присъствието на сръбски войски и руски батальон.

post-2642-0-58483800-1354222873_thumb.pn

Тържествено връчване на сръбската армия на знамето, подарено от жителите на Москва, 11/23 септември 1876 г.

  • Upvote 3

Share this post


Link to post
Share on other sites

ИСТОРИЯТА НА САМАРСКОТО ЗНАМЕ

Част втора

2.1. Вид на знамето

Самарското знаме е изготвено в традицията на православните хоругви с иконописни изображения от двете страни. Ушито е от тънък копринен плат и има почти квадратна форма. Размерите му са 185 х 190 см. Състои се от три хоризонтално разположени ивици с различен цвят. Отгоре ивицата е малиново-червена, в средата - бяла, долу - небесносиня.

В средата на всяка страна на знамето е апликиран четириконечен кръст, изготвен от черна рипсена коприна. Рамената му са еднакви: 89 х 29 см. Разположен е основно върху бялата ивица, а горната и долната част на вертикалното рамо навлизат в червената и синята ивица на знамето. В центъра на кръста е пришита шестоъгълна икона, а краищата му са украсени с декоративни арабески, извезани със сърма и пет вида пайети от позлатен метал. Знамето е ушито и кръстовете извезани от монахините на Иверския женски манастир в град Самара под ръководството на игуменката Антонина

post-2642-0-72720900-1354223239_thumb.pn

Централните части на двете страни на Самарското знаме

Иконите са с височина 43 см и ширина 23,5 см. Върху тях са изобразени славянските просветители, светите братя равноапостоли Кирил и Методий (от едната страна на знамето) и чудотворната Иверска икона на света Богородица с младенеца (от другата страна). Рисунките са изпълнени с маслени бои върху платно от художника Николай Симаков. Върху ръкава на Иверската света Богородица се вижда подписът на художника. Над него е била поставена и годината на изписването, но днес тя не може да се разчете.

За удобство при транспортиране на знамето дръжката му първоначално е била направена от две части, съединени с шарнирна панта и ключалка. Дръжката е изготвена от ясен, има дължина 278 см и диаметър 3,5 см. Към нея са прикрепени: пика на върха, скоба в средата (поставена е през 1880 г), две месингови гривни в долната част и шпор накрая.

Пиката на знамето (копиевидният връх) е сребърна, позлатена, дълга 38 см. Изпълнена е във византийски стил с богата декорация във фабриката на Павел Овчинников в Москва по ескиз на известния руски инженер и архитект граф Николай де Рошфор.

post-2642-0-15219300-1354223249_thumb.pn

Пиката и дръжката на знамето

Пиката има листовидна форма и на всяка нейна страна е прикрепен осмоконечен андреевски кръст, завършващ с детелина в долния край. На лицевата страна на пиката, под долния край на кръста е гравиран в черковнославянски стил текстът: ГОРОДЪ САМАРА БОЛГАРСКОМУ НАРОДУ 1876 Г. На обратната страна, върху кръста и пиката се виждат буквите „ВС”, под тях хоризонтална черта, а под нея „1877 г.” Отбелязани са цифрата „84” и знакът на работилницата. Личат също и буквите „ПО”.

Последните две букви очевидно са инициалите на фабриканта Павел Овчинников. Годината 1877-ма подсказва, че кръстовете вероятно са поставени допълнително, за да придадат по-голяма устойчивост на крехкото копие. „ВС” трябва да са инициалите на конкретният майстор, изработил пиката, кръстовете или и двете заедно. „84” е означението на сребърната проба, вероятно на кръстовете.

След Освобождението със заповед № 129 на Военното ведомство от 19/31 юли 1880 г. знамето е наградено с голям кръст І степен на българския княжески военен орден „За храброст”. По този повод основата на пиката е подменена с нова, представляваща втулка с дължина 10 см. Над нея е закрепен ажурно изработен сребърен венец с диаметър 10 см с лаврови и дъбови листа. В средата на венеца е вграден орденът.

post-2642-0-20815000-1354223261_thumb.pn

Пиката, ордена, сребърната гривна, лентите с надписи

В долния край на металния връх на знамето са закачени няколко ленти. В началото те са били само три: бяла, червена и тъмносиня.

На бялата лента не е било написано нищо и вероятно тя затова не е запазена. Нейното присъствие е логично, тъй като кореспондира както с цветовете на самото знаме, така и с цветовете на руското национално знаме (за това отново ще стане дума по-нататък). Червената лента има размери 100 х 8 см и на нея със сърмени конци е извезан надпис със старославянски букви: САМАРА БОЛГАРСКОМУ НАРОДУ ВЪ 1876 ГОДУ. Синята лента е 160 х 8 см и надписът на нея гласи: ДА ВОСКРЕСНЕТЪ БОГЪ И РАСТОЧАТЬСЯ ВРАГИ ЕГО. Този текст е взет от молитвата към честния кръст Господен и в съвременен вид гласи: „Да възкръсне бог и да се разпръснат неговите врагове”.

През 1880 г., след награждаването му с орден „За храброст” към знамето са прикрепени още две ленти. Те са сребристосиви и имат размери 88 х 10 см. На тях със сърма са бродирани текстовете: ЕСКИ ЗАГРА (на едната лента) и 19 ЮЛIИ 1877 (на другата). Двете ленти обясняват, че високото българско държавно отличие е дадено на Самарското знаме в чест на самоотвержената битка, която българските опълченци водят под него при Стара Загора на отбелязаната дата.

Върху втората гривна, поставена на дръжката, имаща дължина 39 см, е гравирано посвещението: НА БЪЛГАРСКОТО ОПОЛЧЕНІЕ ОСВЯЩЕНО 2 МАЯ 1877 год. ВЪ ПЛОЕЩЪ (датата е сгрешена, правилната е 6 май). Не е известно кога точно е поставена тази гривна.

Скобата в средата на дръжката е сребърна, възпоменателна. Дълга е 10,8 см. В началото и края й са гравирани маслинени клонки, а между тях е поставен надпис: СВЯЩЕННОЕ ЗНАМЯ ЭТО ПРИНЕСЁННОЕ ГОРОДОМЪ САМАРОЙ БОЛГАРСКОМУ НАРОДУ, ПРИ НАЧАЛО ВОЙНЫ ЗА ЭГО ОСВОБОЖДЕНІЕ, ВЕЛО 3-ю ДРУЖИНУ БОЛГАРСКОГО ОПОЛЧЕНИЯ ВЪ СЛАВНЫЙ БОЙ СЪ ПРЕВОСХОДНЫМИ ВЪ СИЛАХЪ ТУРКАМИ, ПОДЪ ЕСКИ ЗАГРОЙ 20-го ІЮЛЯ 1877 ГОДА ПРИ ЧЕМЪ ПЕРЕБИТО ДРЕВКО ЗНАМЕНИ, НА МЕСТЕ НАСТЯЩЕЙ СКОБЫ - ЛЕГЛИ ПОДЪ НИМЪ ЗНАМЕНЕМЪ В РУКАХ ГЕРОЙСКІЙ КОМАНДИРЪ 3-й ДРУЖИНЫ РУССКИЙ ПОДПОЛКОВНИКЪ КАЛИТИНЪ (тук също е допусната грешка - боят при Стара Загора е станал на 19 юли). В долния край на гривната има два монограма: „АК/1879” и „ПО”, подсказващи, че и тази гривна е изработена в московската фабрика на Павел Овчинников през 1879 г.

Сребърната възпоменателна скоба е изготвена по инициатива на градската дума в Самара и е изпратена в България, за да се прикове с нея повредената дръжка на знамето. По време на боя при Стара Загора, станал на 19/31 юли 1877 г., загиват двама знаменосци на Самарското знаме. Единият от тях е подполковник Павел Калитин - командир на 3-та дружина, която е определена за знаменна на Българското опълчение. Самото знаме е доста повредено. Върхът му е улучен от куршум и изкривен, а дръжката - счупена.

Узнавайки за това, на 23 юли/4 август 1879 г. съветниците на думата на Самара решават да бъде изготвена скоба, с която да се укрепи пречупената дръжка. Скобата трябвало да бъде сребърна и да има възпоменателен надпис. Изготвена е в Москва и в чест на третата годишнина на битката при Стара Загора през май 1880 г. е изпратена в България. Текстът върху скобата гласи: „Това свещено знаме, подарено от град Самара на българския народ в началото на войната за неговото освобождение, предвожда 3-та дружина на Българското опълчение в славния бой с превъзхождащите по сила турци при Стара Загора на 20-ти юли 1877 година, при което е счупена дръжката на знамето, на мястото, където е сегашната скоба – с това знаме в ръка падна геройски командирът на 3-та дружина руският подполковник Калитин.”

На 19/31 юли 1880 г. се чества годишнината от бойното кръщение при Стара Загора на бившата 3-та дружина на Българското опълчение, преименувана след Освобождението на Радомирска пеша дружина. Присъстващият на празника княз на България Александър I, собственоръчно приковава към дръжката на знамето скобата, изпратена от Самара. Князът поставя на знамето и преправения връх с военния орден „За храброст”. Със заповед на военния министър на Княжество България името на бившия командир на 3-та опълченска дружина подполковник Павел Калитин е записано за вечни времена в списъка на 1-ва рота на Радомирската пеша дружина.

Днес имаме възможност да видим как точно изглежда Самарското знаме било чрез неговия блед и изпокъсан оригинал, било чрез по-свежите му копия. Техни снимки са отпечатани на картички и като илюстрации в албуми и книги. Ако обаче проследим, как са го описвали и рисували навремето неговите съвременници, ще видим, че макар и видели го, в някои случаи в по-късните си описания те се разминават с оригинала. Какво да кажем пък за тези, които не са го виждали, а са го интерпретирали, използвайки чужди сведения или съобщения.

Добър пример е картината „Връчването на Самарското знаме”, рисувана от Николай Дмитриев – Оренбургски. На нея цветовете на знамето са в последователност червено, бяло, синьо. Също неточно е разположението на цветните ивици на знамето и в една литография от неизвестен художник, представяща гибелта на подполковник Калитин при защитата на знамето в боя при Стара Загора. (И двете са показани по-нататък.)

Подобни грешки се наблюдават и в по-ново време. Направо „уникално” в това отношение е описанието, което четем в издадения през 1986 г. енциклопедичен справочник „Освободителната война 1877-1878”. Там в статията „Самарско знаме” е дадено следното обяснение: „Трицветен (бял,син, червен) плат с вшити в средата златни кръстове. От едната страна в тях е избродиран образът на Иверската Богородица, а от другата – образите на Кирил и Методий.”

2.2. Символика на знамето

Славянските цветове

Самарското знаме е съставено от така наречените „славянски цветове”. В интернет многократно е тиражирано твърдението, че през 1848 г. на проведения в Прага Славянски конгрес била повдигната и приета идеята за общославянско (панславянско) трикольорно знаме с хоризонтално разположени синя, бяла и червена ивица. За съжаления тези, които приемат, че това действително се е случило, не посочват документален източник, който да потвърждава въпросното събитие.

Има все пак достатъчно факти, които показват, че към 1876 г., когато се изготвя Самарското знаме, трите негови цвята действително фигурират върху знамена на славянски държави и общности. На първо място това са народните знамена на Русия и Сърбия. Вече бе посочено, че ленти с цветовете на тези знамена са намерили място върху знамето, подарено от жителите на Москва на сръбската армия през 1876 г.

post-2642-0-02468200-1354223275_thumb.pn

Знамена със „славянски” цветове

След 1848 г. в Словения също се е развявало знаме с трите славянски цвята, което е било символ на националното движение на словенския народ, намиращ се тогава под австрийска власт. Сведенията за подредбата на цветовете в това знаме са разнопосочни. На едно място се дава последователност бяло, синьо, червено (като на руското знаме), на друго място пък редът е синьо, бяло, червено (като на панславянското знаме).

Любопитно е сведението, публикувано във „Всемирная иллюстрация” от 31 януари 1876 г., че тържествено в Рагуза (Далмация) бил погребан загиналият в сражение един от водачите на херцеговинските въстаници - воеводата Максим Бацевич. Гробът му бил украсен с лаврови венци „със славянски трицветни знамена” (вероятно става дума за сръбското знаме).

Да споменем и конкретната информация на кореспондентът на френския вестник „Le Monde Illustre“ Дик де Лонли. Той присъствал в Плоещ на връчването на Самарското знаме на българските опълченци и в кореспонденцията си е написал, че знамето е „копринено със славянските цветове червено, синьо и бяло, разположени хоризонтално”. В описанието на момента, когато Николай Николаевич вдига вече прикованото знаме, кореспондентът е добавил: „офицерите падат на колене пред този свещен символ на славянството.”

Кирил и Методий – символи на славянското единство

Присъствието на изображенията на светите братя равноапостоли Кирил и Методий върху Самарското знаме трябва да се разглежда в светлината на едно събитие, произтекло през 1867 г., което развълнувало руското общество и било широко отразено в тогавашната преса.

В нея година през месец май в Петербург и Москва се провел „Първият славянски конгрес в Русия”. Така е прието да се нарича мероприятието, състояло се по време на организираната в Москва Всеруска етнографска изложба, на която имало уреден специален славянски отдел. Да посетят изложбата били поканени известни дейци на славянското национално движение в Австрия и Унгария и представители на Сърбия и Черна гора. По същество конгресът протекъл във формата на „общественно-политическо и културно турне” на гостите, проведено от западната граница на Русия до Петербург и Москва, включващо пищно посрещане в официалната руска столица и последвали го ред манифестации, митинги, тържествени заседания и обеди, организирани от инициаторите на мероприятието – московските и петербургските славянофили. По време на въпросните мероприятия били обсъдени проблемите, вълнуващи тогава славяните от посочените земи и Русия.

По идея на организаторите „подвижният” славянски конгрес преминал под знака на възраждането в Русия на почитта към делото на Кирил и Методий, чието начало било сложено в 1863 г. Апостолите на славянската просвета били издигнати като символи на славянското единство. Конгресът започнал на 2/14 май, малко преди деня на почитане на светите братя, което позволило отбелязването му на 11/23 май да стане съвместно от домакините и гостите.

Символ на конгреса станала хоругвата, която следвала всички прояви на славистите в Петербург и Москва. Речите на делегатите на митингите, обедите и манифестациите се произнасяли под тази „бяла и златна забележителна хоругва”, на която били изобразени славянските първоучители Кирил и Методий и над тях Христос Спасител, благославящ ги за апостолския им подвиг.

На банкета, който се състоял в изложбения павильон в Соколники, хоругвата била поставена в центъра. Посочвайки я, известният руски историк-славянофил Сергей Соловьов призовал присъстващите: „Да застанем дружно под знамето на славянското единство, изразено в това свещено знаме на Кирил и Методий.” След това хоругвата била тържествено изнесена навън и развяна пред огромната тълпа, събрала се да приветства славянските гости.

post-2642-0-97236800-1354223283_thumb.pn

Светите равноапостоли Кирил и Методий: вляво – върху руска икона от XIX в.; вдясно - върху Самарското знаме

Посочените събития са били известни на славянофила Пьотр Алабин, като пряко свързан с дейността на руските славянски комитети и на художника Николай Симаков, който е следвал и работил през 60-те години на ХIX в. в Петербург. Затова те са счели, че на Самарското знаме е съвсем естествено редом със славянските цветове да присъстват ликовете на братята славянски просветители.

Пьотр Алабин описва едно събитие, от което се вижда, че в Самара Кирил и Методий действително са били символи на славянското единство. На 5/17 април 1885 г. в града се провежда тържествено честване на хиляда годишнината от кончината на свети Методий. По този повод градската дума решава да подари на катедралния храм, който тогава се строял в Самара, икона на светите братя Кирил и Методий. Женският манастир в града, също като подарък за катедралата, изготвил нещо като копие на Самарското знаме: хоругва с изображение на Иверската Божия майка от едната страна и икона на свети Кирил и Методий от другата, украсена с три широки ленти „със славянските цветове”. При проведеното шествие през града, хоругвата била „окръжена от група, носеща националните флагове на всички славянски земи”.

Иконата на Кирил и Методий върху Самарското знаме вероятно е сред първите, създадени в Русия. Икони с образите на светите братя започват да се рисуват едва след 1863 г., когато руският синод установява 11 май за офицален празник на Кирил и Методий, погрешно приемани тогава и за съставители на кирилицата.

Симаков е нарисувал славянските първоучители съгласно установилия се вече по негово време каноничен вид на съвместното им изображение. Кирил е в монашеско расо и показва книга, вероятно с изписани буквите на кирилицата. Методий е в епископски одежди и държи ръкопис с началните думи на евангелието от Йоан: „В началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и Бог бе Словото.”

Иверската света Богородица – защитница на християните от турците

post-2642-0-66991000-1354223307_thumb.pn

Икони на Света Богородица Портаитиса (Вратарница): в манастира Иверон на Атонския полуостров (вляво), в днешния Самарски женски манастир (в средата), върху Самарското знаме (вдясно)

Иверската икона на света Богородица се свързва със Самара, благодарение на основания там в нейна чест женски манастир. За манастира ще стане дума по-нататък, а историята на самата икона според преданията е следната:

В IX век по време на иконоборческия период във Византия притежателката на иконата - благочестива вдовица, живееща недалече от Никея - пуснала иконата в морето, тъй като се появила заплаха тя да бъде унищожена. Иконата не потънала, а застанала права във водата, все едно че някой я държи отдолу и се понесла по морето на запад. След два века в морето около грузинския Иверски манастир в Атон тя се явила на стария монах-отшелник Гавриил. Получавайки в съня си указание от Богородица, той достигнал до светата икона, ходейки по вълните, все едно че се движи по сушата.

Три пъти поставяли иконата в олтара на катедралната църква в манастира, но и трите пъти тя по чудодеен начин се оказвала висяща над неговата входна врата, показвайки по този начин волята си да бъде пазителка на светата обител. Оттогава иконата със светата Богородица почнала да бъде наричана Иверска, а също и Вратарница (на гръцки език Портаитиса), тъй като сама си избрала мястото над вратата на манастира. До нея построили параклис, където поставили иконата.

post-2642-0-19627500-1354223321_thumb.jp

Храмът, в който се съхранява чудотворната икона „Света Богородица Портаитиса”, при входа на Иверския манастир

Иверската икона станала известна с редица чудеса, едно от които е упоменато като причина нейното изображение да намери място върху Самарското знаме. Известно време след явяването на чудотворната икона на монасите, агаряни (араби) под предводителството на емира, акостирали с 15 кораба на брега на Света гора и обкръжили Иверския манастир. Уплашените негови обитатели се скрили в защитната кула. Враговете нахълтали в манастира, опустошили го и се опитали да разрушат кулата. Като гледали това, монасите със сълзи призовали на помощ светата Богородица и тя се отзовала на молбите им. По нейна повеля се разразила силна буря, от която всички агарянски кораби и всички врагове, които били на тях, потънали в морската бездна.

В публикуваното в „Самарски епархиални ведомости” от 1/13 юли 1877 г. „канонично описание на Самарското знаме” се казва, че на него има изображение „на иконата на Иверската Божия майка, някога пострадала във война с агаряните (днешните турци)”. Очевидно с тези думи се визира легендата, в която иверската икона не само е пострадала, но изобразената на нея света Богородица е победила въпросните агаряни. Което е възприемано като предпоставка за победа на християните, борещи се срещу турците за своята правда под образа на иконата.

Света Богородица върху иверската икона е вариант на изображението, познато под наименованието „Богородица Пътеводителка (на гръцки език Одигитрия)”. Божията майка е изобразена допоясно. Прегърнала е младенеца Исус с лявата си ръка и го сочи с дясната, сякаш казвайки: „Това е Пътят, Истината и Живота”. Христос благославя с дясната ръка и държи свитък в лявата. Особеният момент при Иверската икона, отличаващ я от класическата Одигитрия, е, че Богородица е наклонила леко главата си към детето Исус, което е характерно за каноничния сюжет „Богородица Умиление (Елеуса)”.

2.3. „Майсторите” на знамето

post-2642-0-89156300-1354223332_thumb.pn

Детайл от украсата на Самарското знаме, заглавна страница и илюстрация от албума на Николай Симаков „Руският орнамент”

Художникът Николай Евстафиевич Симаков, нарисувал иконите и ескиза с украсата на Самарското знаме, е учил в Императорската художествена академия в Петербург. В 1860 г. той я завършва, защитавайки с цикъл от художествени акварелни портрети званието „художник-портретист без клас (свободен художник - занаятчия)”.

Освен в портрета и акварела, Симаков се изявява и в приложното изкуство. Той е първият сериозен иследовател на особеностите на орнаменталното творчество на народностите в Русия. В резултат на издирванията и проучванията си, през 1882 г. издава албумите „Изкуството на Средна Азия” и „Руският орнамент в старинните образци на художествено-промишленото производство”, които същата година са удостоени със сребърен медал на Всеруската художествено-промишлена изложба.

В началото на 80-те години Симаков работи в Петербург като помощник-секретар в Императорското дружество за подпомагане на художниците. След това ръководи детското училище към Петерхофската фабрика за художествено шлифоване на скъпоценни камъни, а малко преди смъртта си става неин директор. Роден в Симбирск през 1828 г., художникът на Самарското знаме почива в Петербург през 1886 година.

Част от живота и дейността на Николай Симаков протичат в Самара. През 1870 г. той заминава за там, за да се заеме с проучвания на народното изкуство от района. В началото преподава рисуване в девическото училище в града, в 1870-1872 г. е колежки секретар на Самарски окръг, а от 1874 до 1881 г. е окръжен надзирател. В Самарската областна кантора Симаков е в пряк контакт с Пьотр Алабин, който му бил ръководител. Така става съпричастен към историята на Самарското знаме.

post-2642-0-13488200-1354223345_thumb.jp

Граф Николай Иванович де Рошфор е архитект и инженер. Потомък е на изселници от Франция и сам е роден в Париж през 1846 г., където живее до дванадесет годишна възраст. Рожденото му име е Николай Хенрих Максимилиан Мария де Рошефор.

Учи в Московския университет, а след това в Николаевското военно инженерно училище в Санкт Петербург. През 1868 г. получава звание инженер-архитект. Като такъв в продължение на 8 години ръководи строителството на железопътни линии и шосета. По-късно се оформя като един от водещите петербургски архитекти, а през 1889 г. става директор на Петерхофската фабрика за шлифоване на скъпоценни камъни. Занимава се също с теория на архитектурата и е автор на научни трудове и справочници. Няколко години е главен редактор на списанието „Зодчий (Строител)”. Почива през 1905 г.

През 1875-1876 г. Николай де Рошфор строи железопътната гара в Самара по свой проект в стила на италиянския ренесанс. Контактите му с представителите на градската дума и най-вече с Пьотър Алабин явно по един естествен път са довели до участието му в изготвянето на ескиза за върха-пика на Самарското знаме.

Както бе споменато, изработването на самата пика е извършено във фабриката на Павел Акимович Овчинников в Москва. Той е роден през 1830 г. в едно от селата на Московска губерния. По происход крепостен селянин на княз Д. Волконски, Павел успява с подрепата на последния да се изучи в Москва и да стане майстор на златни и сребърни изделия. През 1850 г. се оженва и с придобитата зестра открива своя собствена работилница. Тя бързо се разраства и в 1855 г. в нея работят вече 600 човека. През 1865 г. Павел Овчинников получава званието „придворен доставчик”. Най-вероятно престижността на фабриката на Овчинников е накарала Пьотр Алабин да направи в нея поръчката за изработване на позлатените пика и гвоздеи за Самарското знаме.

post-2642-0-12524000-1354223359_thumb.jp

Иверският женски манастир в град Самара през 70-80-те години на ХІХ в., снимка от архива на П. Алабин

На 12/24 март 1855 г. в Самара высочайше утвърдено образуването на духовна женска община (обител). Тя е наречена Иверска в изпълнение на желанието на търговката Екатерина Марихина, която пожертвала за начинанието позлатена икона на Иверската света Богородица, притежавана от нейното семейство. В същата година бил издигнат и осветен неголям дървен храм, посветен на името на Иверската икона на Божията майка. На 21 август/2 септември 1860 г. последвал указ на Светия Синод на Руската православна църква, с който Иверската духовна община прераствала в женски общежителен манастир.

Тъй като манастирът не получавал субсидии от хазната, още през първите години на неговото съществуване в него били открити най-различни ателиета и работилници: за сърмена бродерия, иконопис, шиене на бельо, тъкане на килими, подвързване на книги, изготвяне на свещенически одежди и облекла и пр. От доходите на тези работилници и от частни дарения манастирът живеел и се развивал.

През 1877 г. монахините на Самарския женски манастир станали съпричастни към делото за освобождението на България. Четири от тях постъпили в отряда на милосърдните сестри, другите шиели бельо и дрехи за българското опълчение. Година по-рано в ушиването на Самарското знаме основно участие взели майсторките от ателието за бродерия, което било непосредствено ръководено от игуменката Антонина. Самата тя владеела отлично изкуството на сърмената бродерия и лично взела участие в изготвянето на знамето.

Майка Антонина била настоятелка на Иверския женски манастир от 1874 до 1892 г. Светското й име е Анастасия Иоановна Розалиева, по баща Камчаткина. Тя е една от остователките на манастира, тъй като оставайки през 1850 г. вдовица след само една година брачен живот, тя постъпва в женската духовна община в Самара още преди последната да бъде официално утвърдена през 1855 г.

Заличена по време на болшевишкия период, днес Иверската обител в Самара се възражда. Новото начало е поставено на 6 декември 1991 г. с регистрацията на Иверския манастир. Върната му е около 10% от първоначалната площ и запазените все още постройки, включително и един от храмовете. На него самарския и сизрански архиепископ Евсевий подарява иконата на Иверската Божия майка, показана по-горе. Празникът на Иверската икона на светата Божия майка се отбелязва на 25 февруари.

  • Upvote 3

Share this post


Link to post
Share on other sites

ИСТОРИЯТА НА САМАРСКОТО ЗНАМЕ

Част трета

3.1. Сформиране на Българското опълчение

С оглед на една предстояща война с Турция още през есента на 1876 г. руското правителство и военното командване на руската армия предвиждат създаването на дружини, които да станат основа на една бъдеща българска войска. Завърналият се от участие в Сръбско-турската война генерал Ростислав Фадеев представил вижданията си по въпроса в записката „Българското дело в турската война”. Структурата на бъдещото формирование Фадеев виждал да е подобна на създадената по време на войната в Сърбия Руско-българска бригада. Според генерала българските доброволци, след като преминат Дунав, трябвало да имат „свое народно знаме”.

Окончателното решение за създаване на български формирования в руската армия е взето от император Александър ІІ на 13/25 ноември 1876 г. по време на съвещание в Ливадия (императорската резиденция в Крим), в което участвали главнокомандващият действащата руска армия велик княз Николай Николаевич и руският военен министър Дмитрий Милютин. Решено било за ръководител на българските дружини да бъде поставен генерал-майорът от генералния щаб Николай Столетов. Скоро след това генерал Николай Обручев от военното министерство разработил „Основи на организацията на българската войска”, а на 5/17 април 1877 г. военният министър утвърдил „Правила за формиране на Българско опълчение, намиращо се в състава на действащата армия”.

Още на 31 март/12 април 1877 г. 700 български доброволци, бивши участници в Руско-българската бригада в Сърбия и Априлското въстание, се явяват в казармата на 55-ти Подолски полк в Кишинев, обличат се, въоръжават се и започват военно обучение под командата на руски офицери. След тържествения парад, проведен на 12/24 април след прочитането на манифеста за обявяване на Руско-турската война, бъдещите опълченци се изнасят на лагер край румънския град Плоещ, където набирането на доброволци продължава.

В заповед на главнокомандващият № 40 от 17/29 април 1877 г. официално се обявява за създаването в действащата армия на Българско опълчение. В него се назначават офицери, унтерофицери, барабанчици, дружинни хорнисти, ротни сигналисти и нестроеви със старши звания - от руснаците и българите, служещи в руските войски. Останалите чинове се попълват от българи-доброволци. За началник на опълчението, директно подчинен на началник щаба на действащата армия, официално е утвърден Николай Гриториевич Столетов.

Българското опълчение е част от действащата армия и в началото има състав от три бригади, всяка с по две пехотни дружини от по 5 роти. По щат числеността на личния състав на опълчението съставлява 112 офицери, 6012 строеви и 204 нестроеви нисши чина. Основната задача на опълчението, определена първоначално в правилата за формирането му, е да оказва съдействие на освободителните руски войски чрез поддържането на реда в освободените български земи, но веднага след началото на войната на него се гласува доверие и то е включено в Предния отряд на действуващата армия..

post-2642-0-39897400-1354223966_thumb.pn

Приемане на доброволци в лагера на Българското опълчение в Плоещ, гравюра в „Иллюстрированная хроника войны” № 24 от 1877 г.

Подборът на доброволците, желаещи да постъпят в българското опълчение се извършва от „Комисия за приемането на доброволци“, която преценява годността за военна служба. В редиците на опълчението се приемат българи от 14 до 65 годишна възраст. „Дърводелци, градинари, овчари, облечени с потури, опинци и кожени калпаци, започнаха да се явяват” е записал в спомените си участникът в Българското опълчение и негов биограф Стефан Кисов.

Опълченците имат специални униформи, съставляващи тъмнозелен двубортен мундир, наречен „българка” и панталони със същия цвят. Обути са в ботуши, а на главите си носят черни калпаци със зелено дъно и осмоконечен андреевски кръст. Въоръжени са с пушки система „Шаспо”. Всичко необходимо за българските доброволци е осигурено от Московския славянски комите, като заплащането за изготвянето на облеклото било осигурено от руското военно министерство.

3.2. Предаване на знамето на Българското опълчение

Решение на Самара за предаване на знамето. Научили за обявяването на Руско-турската война, на 17/29 април 1877 г. членовете на самарската градска дума се събират на извънредно заседание, на което вземат важни решения.

Кметът внася предложение да се подпомогне „светото дело за освобождението от турско иго на нашите братя по вяра и кръв - славяните”, което е гласувано с възторг от присъствалите 45 градски съветници. Решено е от приходите на града да се заделят 25 000 рубли и се предоставят в разпореждане на руската императрица Мария Александровна, която била покровителка на руското Дружество за подкрепа на болните и ранените военни (от 1879 г. преименувано на Руско дружество на Червения кръст). Предаването на сумата трябвало да се придружи със специално поздравително писмо.

Прието е и предложението на съветника Пьотр Алабин, главнокомандващия на Действуващата южна армия Николай Николаевич да бъде приветстван за „похода против враговете на християнството” и му се пожелае „успех в това велико дело за святата Русия и за победа на неговата армия”. Заедно с това да му се поднесе „знамето, изготвено в 1876 г. от град Самара за българския народ”, което главнокомандващият „ако счете за необходимо, да благоволи да връчи на българските дружини, когато те бъдат призовани за освобождението на своя народ”.

post-2642-0-16839800-1354223977_thumb.pn

Колаж с извадки от протокол № 10 на самарската дума от 17/29 април 1877 г.

Събирайки се на ново заседание на 18/20 април, съветниците избират специална делегация, състояща се от двама члена на думата, които да предадат знамето и писмото с поздравленията лично на главнокомандващия. Допълнително е решено да му бъде подарена икона с образа на св. Алексий, митрополит московски, който бил покровител на град Самара. За участници в делегацията са избрани кметът на Самара - действителният студент в Казанския императорски университет Ефим Тимофеевич Кожевников и съветникът на градската дума - действителният статски съветник (чиновник пети клас) Пьотр Владимирович Алабин. Пътните разноски за двамата са определени на 1000 сребърни рубли - по 500 рубли на всеки.

В съставеното от Пьотр Алабин патриотично приветствие към Николай Николаевич се казва:

„Обществото на град Самара има щастието да приветства Ваше императорско височество с похода в пределите на Турция. Настана великата историческа минута, когато Русия пристъпва към изпълнение на своето призвание - да освободи страдащите от вековното робство свои братя по вяра и кръв. По волята на провидението в ръцете на Ваше императорско височество е вложено оръжието за изпълнението на тази свята задача.

Цяла Русия, а с нея и ние, гражданите на град Самара, вярваме, че Богът на праведните ще Ви помогне да решите тази задача за благото на народите, за нова слава на нашето отечество.

Ние всички сме готови да идем след Вас, ако бъде необходимо; но сега молим Ваше императорско височество да приеме образа на светеца Алексий, митрополит московски, и чудотворец на цяла Русия, покровителя на град Самара, молейки го чрез своето застъпничество пред Божия престол да измоли победа за нашето оръжие.

Заедно с това имаме щастието да поднесем на Ваше императорско височество изработеното от нас знаме, за да бъде връчено на българския народ, когато счетете за необходимо да призовете неговите дружини на истинска борба с неверниците. Молим Господ да даде сили, да се увенчае това знаме със слава, еднаква с тази на нашите древни знамена и да бъде то знаме на свободата на нашите братя”.

На 20 април/2 май Пьотр Алабин представил на градската управа на Самара подробна сметка за сумата, която той изразходвал за „изготвянето на знамето от г. Самара за българския народ”. Както бе споменато, тази сума възлизала на 320 рубли и 50 копейки. От сметката се вижда, че за изработване на копието (върха) на знамето, на придворния доставчик, фабриканта на сребърни и златни изделия Павел Акимович Овчинников, били заплатени 100 рубли и 25 копейки; за материалите за знамето - 20 рубли и 25 копейки; за живописната работа на Николай Симаков - 100 рубли. Дръжката на знамето, сребърните позлатени гвоздеи и заключващата панта, трябвало тепърва да се изготвят и за това били предвидени още 100 рубли. Що се отнася до работата по ушиването на знамето, игуменката на Самарския женски манастир Антонина (в протокола е записана като Антониана) заявила, че „те жертват своя труд и тя е много радостна, да бъдат полезни във време, когато другите жертват парите си”.

post-2642-0-93138500-1354223987_thumb.pn

Колаж с извадки от протокола на самарската дума от 20 април/2 май 1877 г.

На основа на тези сведения на 20 април/2 май 1877 г. Самарската градска управа излиза с решението: на Пьотр Алабин да се изплатят изразходваните от него 320 рубли и 50 копейки, а членовете на думата да бъдат информирани за заявлението на игуменката, че трудът и материалите за ушиването на знамето са безвъзмездно дарение от Самарския женски манастир.

Изпращането на Самарското знаме се превръща в истински празник за жителите на града. Събитието предизвиква небивало въодушевление и оставя незабравим спомен у П. Алабин. „Да си спомним как ликуваше Самара - отбелязва той по-късно, - когато в деня на празника Преполовение на Петдесетница, преосвещеният Герасим освети в катедралата иконата и знамето, към които се стремеше да се докосне мало и голямо, и колко тържествено носеха това знаме при църковното шествие до реката и обратно в катедралата. Неподправеността, силата и размера на извършващото се тържество се обясняваха с проникналото във всеки убеждение, че за народа, в името на освобождението на когото ние извадихме меча си, изпращаното от нас знаме в този момент не е само символ на свободата, а самата свобода, не е призив за битка, а е самата победа и надделяване над врага!!...”

На същия 20 април/2 май самарският и ставрополски епископ Герасим освещава знамето и иконата на св. Алексий митрополит московски в Спасо-Вознесенската катедрална църква в Самара, след което със знамето се провежда църковно шествие до река Волга и обратно. Вестниците от това време пишат, че на шествието имало огромно стълпотворение - „човек до човек”, и не можело да се мине през тълпата. При реката бил направен водосвет и когато знамето отново било върнато в катедралата, тълпата нахлула вътре (много със сълзи на очи), като богомолците се стремели да се докоснат до иконата на Иверската Божия майка, изобразена на знамето.

Пътуване на знамето през руската страна. Самарското знаме потегля за Балканите на 21 април/3 май, като поема своя дълъг път от местното пристанище на река Волга. Железопътната линия тогава още не стигала до Самара, затова се наложило делегацията със знамето да пътува до най-близката гара Сизрани с парахода „Вестник”. Кожевников и Алабин продължили пътешествието си по-нататък по железопътната линия през Симбирска, Пензенска, Тамбовска и Рязанска губерния. На гарите по пътя знамето е приветствано от населението.

Двамата съветници в думата на Самара пристигат в Москва на 23 април/5 май. Тук по настойчивото желание на Иван Аксаков знамето е изложено за няколко дена в Кремъл, за да го видят московчани. В Чудовия манастир (разрушен през 1929-1930 г.) то е благословено от Московския митрополит Инокентий, след което е положено върху раклата с мощите на св. Алексий, митрополит московски и на цяла Русия, покровител на град Самара. Три дни пред него се покланят московчани, включително и семейството на император Александър II.

По-нататък знамето е пренесено до Кишинев през Московска, Тулска, Орловска и Курска губерния и през цяла Украйна. По гарите то отново е приветствано от местните жители. Така, по думите на Пьотр Алабин, Самарското знаме се превръща в дар от всички славяни, населяващи Русия.

В своята отчетна записка за самарската дума нейните пратеници отбелязали, че „веднага след пристигането си [в Москва] успели да измолят разрешението на Негово високопреосвещенство Московския митрополит Инокентий да покрият раклата на св. Алексий с донесеното знаме и да поставят образа на светеца [иконата] в самата ракла”. Така, когато императорът със семейството си „се допирал до мощите на светия покровител на г. Самара в Чудовия манастир, те били облечени с произведението на г. Самара, носено в дар на съплеменния народ”.

По-нататък в записката се казва: „В продължение на следващите три дни, през които ние бяхме принудени да останем в Москва за направа на подобаващия се надпис върху иконата, предназначена за подарък на главнокомандващия и за дръжката на знамето, самото знаме стоеше като покров върху мощите на светеца и служеше за обект на честване и поклонение на благочестивите московчани, съчувстващи с всичките си нравствени сили на делото за възстановяването на България. Следите от това честване останаха върху знамето, покапано с восък от свещите, които московчаните поставяха пред иконата на Светата Дева, изобразена на знамето.”

На 1/13 май пратениците на Самара са в Кишинев, но Българското опълчение вече било заминало и затова те продължават за румънския град Плоещ, където пристигат на 4/16 май. На другият ден Кожевников и Алабин се явяват в квартирата на главнокомандващия и разполагат знамето и дръжката с прикрепеното към нея копие на масата в приемната стая. При поднасянето му на иконата на св. Алексий, Николай Николаевич отбелязал, че представителите на думата са осъществили твърде голямо пътешествие и за това подаръкът на град Самара му станал още по-скъп. В акта на жителите на града великият княз виждал израз на съчувствието и на най-отдалечените ъгълчета на руското отечество към светото дело, което той бил призван да извърши.

post-2642-0-98774900-1354223997_thumb.pn

Лагерът на 4-та опълченска дружина край Плоещ, където е станало тържественото предаване на Самарското знаме на Българското опълчение

Освещаване и връчване на знамето. Съгласно разпореждане от 5/17 май 1877 г. на 6/18 май Самарското знаме трябвало да се връчи на 3-а опълченска дружина и да се отслужи молебен. За тази цел всички дружини в пълен състав (с изключение на нарядите в караул) с оръжие и сумки, със скатани платнища трябвало да се съберат пред лагера на 4-та дружина. Разпореждането изисквало офицерите да бъдат в походна форма и с ордените си. На командирът на 3-та дружина се възлагала задачата да избере най-достойния от унтерофицерите, който да изпълнява високите задължения на знаменосец.

Същия ден главнокомандващият Николай Николаевич изпраща телеграма до императора, с която го уведомява, че е получил от самарската делегация (кмета на Самара Е. Т Кожевников и съветника П. А. Алабин) знаме за българските дружини и че на следващия ден то ще им бъде предадено.

Времето на 6 май е „начумерено“. Но както пишат очевидците, дори и природните стихии са изтълкувани от опълченците като поличба божия за успех, за славни победи. На тържеството в лагера на българските опълченци, намиращ се на около 2-3 км от Плоещ, присъстват много българи. На разсъмване започват да пристигат на тълпи жителите на града със своите гости, българи от другите градове. Сред тях са и българският митрополит Панарет, Евлоги Георгиев и мнозина родолюбци от Кишинев, Болград, Измаил, Рени, Браила.

В бр. 18 на „Иллюстрированная хроника войны”, том 1, което е приложение на бр. 442 от средата на юни 1877 г. на седмичника „Всемирная иллюстрация”, под заглавието „Освещаването на българското знаме в Плоещ” е отпечатана дописката на военния кореспондент и художник Николай Н. Каразин. Същата дописка е публикувана преди това в рубриката „От театъра на войната” във в-к „Новое время”, бр. 435, 16 (28). V. 1877 г. В отпечатания материал кореспондентът Каразин разказва:

„Плоещ, 6 (18) май. Българският легион, чието командване е поверено на генерал Столетов, е включен в състава на главната квартира. В началото на своето създаване в Кишинев, той едва достига цифрата 300 човека и за това не можеше дори да се нарече батальон. От тогава, особено след като нашите войски преминаха в княжество Румъния, този легион започна бързо да се попълва с българи-доброволци, както живеещи в Румъния, така и бегълци, напуснали своята разорена и поругана родина.

Ежедневно от другия бряг пристигат измъчени нещастници, гладни, в дрипи, често осакатени. Първата им дума и първата им молба не е за хляб, а за оръжие. Вдъхновени от жаждата за отмъщение и желанието да спасят родината си, те представляват превъзходен боен елемент. Разбира се, тези, които са по-млади и по-силни, ще постъпят в легиона. Сега числеността на този свещен отряд, както го наричат тук, достига 3000 души.

Легионът е разделен на шест дружини и всяка дружина е поверена на офицер, подбран много сполучливо и щастливо. Мнозинството от тези офицери са участвували вече в сражения, запознати са добре с всички страни на военния живот и са горещо предани на своето дело. Останалите кадри са подбрани сред най-добрите хора в армията. Трябва да се види колко бързо се установява сърдечна и здрава нравствена връзка между тях и българските им възпитаници. Легионът, разделен на палатки по дружини, заема обширен лагер, намиращ се на три версти от Плоещ. Униформата на хората е съвсем обикновена, много красива и главно удобна: къса тъмнозелена куртка с моряшка кройка, червени пагони, черна шапка от агнешка кожа със зелен връх, разбира се, високи ботуши и сив войнишки шинел. Въоръжението на легиона е пушки от системата „Шаспо”.

Всички доброволци, с много малки изключения, са грамотни, а мнозинството са доста развити, проявяват много старание и военното обучение върви бързо. Новобранец, който е изкарал една седмица в строя, не може вече да бъде различен от стария войник. Българите непрекъснато и по собствено желание са заети с изучаване на новия си военен занаят. Те бързо и лесно се запознаха с пушката, усвоиха всички тънкости и свойства на системата „Шаспо”, стрелят доста добре и отлично маршируват в колони. Дисциплината е строга, но главно съзнателна.

Аз пристигнах в Плоещ днес сутринта и от пътя се отправих направо в българския лагер: там трябваше да се състои тържествената церемония по освещаването на знамето, подарено на българите от град Самара. Когато от лявата страна на пътя съзрях белите, стройни редове на палатките, забелязах там силно оживление. Дружините се строяваха пред линията на лагера с оръжие в ръка. Знамето беше вече донесено в сандъци и духовенството, в лицето на трима български свещеници, очакваше започването на церемонията, застанало до поставените на ливадата масички, покрити с бели покривки. Негово височество главнокомандващият [Николай Николаевич] трябваше да пристигне скоро. Чакаха го и от минута на минута с нетърпение поглеждаха по посока на шосето, което води за Плоещ.

Знамето беше донесено лично от градоначалника на Самара Е. Т. Кожевников и депутата в градската дума П. В. Алабин, които тези дни пристигнаха тук. Те бяха радушно посрещнати в главната квартира и участвуваха в церемонията по освещаване на знамето и връчването му на българския легион. Платът на знамето е копринен в три цвята: бяло, малиново и светлосиньо; бялата ивица е по средата. От едната страна е пришит широк правоъгълен кръст, изпълнен с златна шевица върху черен фон. В центъра на този кръст е образът на Иверската Богородица. От другата страна има също такъв кръст и образите на Кирил и Методий. Сребърното, позлатено копие на знамето е изпълнено във византийски стил по прекрасната рисунка на граф Рошфор. Върху лентите на знамето със златни букви са бродирани надписи: от едната страна: „Городъ Самара болгарскому народу въ 1876 году”, а на другата: „Да воскреснетъ Богъ и расточатся врази Его” (това е неточно предадено, надписите са на различни ленти – бел. К. Г.).

Лагерът, както вече казах, е разположен на голяма зелена ливада. На север от него се вижда мъгливата, синееща се верига на Карпатските планини с бели, ярко блестящи на слънцето била. Времето беше превъзходно. Само в планините се трупаха буреносни облаци, които забулваха стръмните склонове и се спущаха все по-надолу към подпланинските долини в района на Плоещ. Н. в. главнокомандващият дойде към 2 ½ часа след пладне. Дружините стояха в една линия в гъсти колони. Пред тях, в средата, бяха разположени масите за знамето и за молебена.

Богослужението извършиха българският архимандрит Амфилохий Михайлов, от град Сливен, и свещеникът Петър Драганов, от Търново. Двамата са известни с това, че много пъти с оръжие в ръка са се борили срещу турците начело на своите, изгубили накрая търпение и въстанали енориаши. Веднага след молебена и освещаването се пристъпи към тържествената церемония по приковаване на плата на знамето към дръжката. Първият гвоздей заби сам главнокомандуващият, след това началник-щабът генерал Непокойчицки, след него началникът на легиона, двамата пратеници на град Самара, които бяха донесли знамето, и т. н. Последните гвоздеи бяха заковани от избраните българи-редници.

Да можехте да видите с какво дълбоко благоговение пристъпиха тези хора към своята почетна задача. Всеки от тях, кръстейки се, вземаше чукчето, целуваше дръжката и след това дигаше ръка за удар. Какво щастие сияеше на тези обикновени, мургави лица. От тълпата зрители изведоха стар българин в красив боен национален костюм: с извезана куртка и широк калак (пояс), от който внушително стърчаха ръкохватките на турски пищови и ятаган със златна украса. Това беше известният български войвода Цеко Петков, който 32 години се е борил с турците, внушавайки им страх и ужас. Страшилище на Балкана, той е получил двадесет и осем рани и е прекарал в турския затвор две години и половина, прикован с желязна верига за шията. И досега на загорялата шия на стареца се виждат следите от този страшен нашийник. Сега той беше дошъл да постъпи в редиците на легиона, но го оставиха в щаба на отряда в качеството на възпитател на младите доброволци и да посочва пътя по време на похода в Балкана, където му са известни всеки камък и всяка малка пътека. Когато му подадоха чукчето, старецът заплака. Погледна към небето, знамето и главнокомандуващия и с висок глас каза: „Да помогне Бог това свето знаме да премине от край до край нещастната българска земя; нашите майки, жени и деца да изтрият с това знаме скърбящите си очи; всичко нечисто, поганско, зло да бяга от страх пред него, а след него да настане траен мир и благоденствие!“ Гробна тишина настъпи, когато старият Петков произнасяше своите думи, и в тази тишина звънна чукчето, когато удари по сребърната главичка на набивания гвоздей. Сякаш нарочно, като ехо на думите му, в Карпатите блесна светкавица и оттам се чу глухият тътнеж на гърма. В тълпата се понесе възгласът: „Добър знак, добър!”.

Множеството като плътна стена ограждаше масата, на която се извършваше церемонията, затова строените дружини не бяха още видели своето знаме. Когато беше закован и последният гвоздей, Негово височество главнокомандуващият хвана дръжката и издигна знамето, което се развя високо във въздуха. Моментално сред редиците на дружините гръмна мощно, страстно „ура”. Хиляди черни калпаци полетяха във въздуха, колоните трепнаха и се устремиха напред, но мигновено всички замряха на своето място и шумът стихна, когато се разнесе командата: „Дружини, мирно!”

Генерал Столетов, командирът на дружината майор Калитин и знаменосецът коленичиха. Главнокомандуващият собственоръчно им предаде знамето, което зае своето място отпред. След това колоните преминаха в тържествен марш. Маршируваха смело, тежко, като стари войници, високо и дружно отговаряйки на поздравленията на главнокомандващия.

След този церемониал Негово височество седна в каляската и минавайки още веднъж покрай строя, беше приветствуван с викове „ура” и хвърляне на калпаците нагоре. Завърши официалната церемония и започна живото и искрено ликуване във всяка колона и във всяка група на освободените от строя членове на дружините. В палатката на генерал Столетов също се събраха офицерите и пристигналите гости. Стопанинът предложи скромна чисто военно-походна лагерна закуска: цял печен овен, войнишки хляб, бутилка местно вино и разбира се не се мина и без официалното за тържествени случаи шампанско. Пак тостове, пак речи, но не такива, които напомнят за фрак и бяла връзка, на заученост и отсъствие даже и на сянка от естественото чувство. Не, тук се говореше кратко и просто. Говореше се това, което беше в душата, не красиво, но разбрано и искрено. Гостите от Самара много пъти повториха: „Господа, за такива минути може да се изминат не три хиляди версти, а тридесет хиляди!” А в целия лагер при ромоленето на дъжда ехтеше викът „ура!” на опълченците и над бялото платно, също като птици, излитаха техните кръгли черни шапки.

Българският легион има твърде високо и свято предназначение, за да се рискува то и да се излага на загуби. Смятат да го пазят по време на кампанията. След свършването на войната неговото предназначение е да бъде здрава и могъща опора на родната си земя, за да може под неговата закрила спокойно и безопасно да се пробужда и възкръсва към нов, по-щастлив живот вековната страдалница - българската земя.” (Тези предварителни намерения на руското военно командване не се осществяват и опълчението е включено в Предния отряд - бел. К. Г.)

Николай Каразин предава и следните думи, които представителят на Самара - Пьотр Алабин, произнесъл при връчването на знамето:

„Изминали са векове от времето, когато за последен път са се развявали български знамена в редиците на свободните български дружини. И ето пак над българските дружини се издига родно знаме. Ние донесохме знамето за вас отдалече, през цялата руска земя, като живо свидетелство, че то ви се дава не от някое кътче на Русия, а от цялата руска земя. На знамето е изписана 1876 година, годината, в която цяла Русия изтръпна пред вашите непосилни страдания; годината, в която се изчерпи дългото търпение на нашия император, който днес е дал меча в ръцете на брат си, за да бъдат възстановени погазените права на вашата родина.

„Да възкръсне бог и да се разпръснат неговите врагове” написахме на знамето ви, когато още не знаехме дали ще му бъде съдено на това знаме да се развява над вас. Но сърцата ни искаха това. И ето — то се развява! Настъпва часът на възкресението!

Вървете под неговата закрила. Нека то бъде залог за любовта на Русия към вас. Нека пред това знаме, като пред лицето на възкръсналия бог, да се разпръснат вашите вековни врагове. Нека то бъде знамето, което ще донесе на многострадалната ви страна завинаги мир, спокойствие и просвета! Нека това знаме остане в паметта на вашите потомци.”

post-2642-0-71221400-1354224008_thumb.pn

„Освещаване на славянското знаме, подарено от град Самара на Българското опълчение, в присъствието на великия княз”, гравюра в Le Monde Illustré” от 21 май/2 юни 1877 г., представяща момента, непосредствено преди приковаване на знамето към дръжката

В публикуваните спомени на присъствалите на събитието са дадени някои допълнителни сведения за него. За церемонията са приготвени две маси - за приковаване на знамето и за молебена. На първата било разпростряно знамето, сложени дръжката, лентите и всичките принадлежности за приковаването - сребърни гвоздеи, чукче, шило. На масата за молебена, покрита с черковна покривка, имало евангелие, кръст, походни дружинни икони, съд със светена вода.

Николай Николаевич след като обиколил строените редици на опълчението се спрял пред походния олтар, заповядал на барабаниста да даде сигнала „за молитва” и се придвижил към масата, приготвена за приковаване на знамето. Дадена била команда „Дружини за молитва, шапки долу!” Войниците взели пушките в положение за молитва и свалили калпаците си. Пред строя бил извикан унтерофицера от 3-та опълченска дружина Антон Марчин, който бил определен за знаменосец.

Самарският градоначалник Ефим Кожевников поднесъл на табла чукчето и гвоздеите на главнокомандващия. Той се прекръстил три пъти и забил първите три гвоздея на върха, долу и по средата, след което предал чукчето на своя син Николай Николаевич-младши. По един пирон забиват началник-щабът на действащата армия генерал-адютант Артур Непокойчицки, началникът на опълчението генерал Николай Столетов, бригадните командири и началник-щабът на опълчението, дружинните командири и офицерите от 3-та опълченска дружина. След тях главнокомандващият подал чукчето на специално поканения от него на обреда стар български войвода дядо Цеко Петков, който произнесъл цитираното вече пожелание за успешно преминаване на знамето по цяла свободна България.

Подир „балканския орел”, както наричали руснаците дядо Цеко, върху знамето по един гвоздей поставят представителите от Самара Кожевников и Алабин, българските бригадни свещеници архимандрит Амфилохий и поп Петко Драганов, председателят на кишиневската община Иван С. Иванов и старейшината на българското общество в Плоещ Иван Котленски, на когото Николай Николаевич старши казал:. „Дай Боже по-скоро да се свърши във ваша полза.”

Най-накрая гвоздеи забиват по един опълченец от всяка дружина, а последният пирон бил поставен от определения за знаменосец Антон Марчин.

post-2642-0-80349200-1354224020_thumb.pn

„Освещаване на знамето на Българското опълчение”, художник Николай Дмитриев - Оренбургски, 1883-1885 (цветовете на знамето са неправилно подредени )

post-2642-0-25945300-1354224040_thumb.pn

„Освещаване на знамето на Българското опълчение в присъствието на великия княз и неговата свита”, гравюра в „The Illustrated London News от 28 май/9 юни 1877 г. Същата гравюра е отпечатана и в приложението „Иллюстрированная хроника войны” към № 442 на „Всемирная иллюстрация” от 18/30 юни 1877 г. с текст „Освещаване в Плоещ на българското знаме, подарено от град Самара”

След като главнокомандващият вързал лентите към прикованото знаме, вдигнал го от масата и го подал на началника на опълчението генерал Столетов, който при приемането коленичил. До него също коленичили командирът на 3-та опълченска дружина, определена да носи и пази Самарското знаме и неговият знаменосец. Започва се извършването на молебена по освещаването. Архимандрит Амфилохий Михайлов - свещеник на 1-ва бригада на Българското опълчение прочита над полунаклоненото знаме победоносната молитва „Да възкръсне бог и да се разпръснат неговите врагове” и го поръсва със светена вода. В църковната церемония участват също поп Петър Драганов - свещеник на 2-ра опълченска бригада и поп Н. Русин - свещеник на 3-та бригада. Докато трае молебена всички опълченци стоят със свалени калпаци, паднали на колене.

post-2642-0-52604000-1354224061_thumb.pn

Гравюра от неизвестен автор, представяща връчването на Самарското знаме на Българското опълчение, допълнително оцветена през последните години

post-2642-0-03508100-1354224071_thumb.pn

„Великият княз връчва в Плоещ на Българското опълчение славянското знаме, подарено от град Самара”, гравюра в Le Monde Illustré” от 21 май/2 юни 1877 г.

След освещаването главнокомандващият пак взема знамето от генерал Столетов и го подава на знаменосеца Марчин, който го развява, при което стихийна радост овладява опълченците. Във въздуха хвръкват стотици опълченски калпаци и едно гръмогласно „ура” се изтръгва с необикновена сила от гърлата им и се слива с овациите на хилядите български гости.

„Наистина, тържествена беше минутата, когато за пръв път се развя и завълнува във въздуха това знаме - свидетелствуват присъствалите на събитието представители на град Самара. - Изглеждаше, че нещастна България е възкръснала из вековния гроб. Сякаш че внезапно блесналият слънчев лъч разпъди тъмнината, която се силеше да забули славянството. Тая минута така порази всички, че мнозина, особено българите не се удържàха: не само лицата на жените, но и закалените в мъки и боеве сурови лица на мъжете се обляха със сълзи!”

Когато овациите стихват, главнокомандуващият сам още развълнуван, се обръща към опълченците с думите: „Поздравявам ви със знамето, момчета. Надявам се, че вие ще служите юнашки под него и ще избавите вашите братя от турските неволи.” Опълченците отговарят на поздрава отново с възторжени викове „ура” и „постараемся”. Великият княз благодари от свое име и от името на българските дружини на самарската делегация, като лично се ръкува с всеки един от тях. Пьотр Алабин развълнувано произнася своята реч.

Като клетва на цялото опълчение прозвучават думите на подполковник Калитин: „Братя, това свято знаме, наша гордост и чест, ние не ще дадем на врага дори и когато един остане жив; що се отнася до мене, кълна се пред вас, че под него ще умра, но не ще го предам.“ Думите му се оказват пророчески: Калитин героично загива в боя при Стара Загора със знамето в ръка.

post-2642-0-82195400-1354224081_thumb.pn

След получаването му знамето е отнесено от Столетов, Калитин и Марчин в строя на 3-та дружина на Българското опълчение. За асистент на знамето е назначен опълченецът Булаич. Тържеството завършва с церемониален марш на българските опълченци пред главнокомандващия, който ги поздравява: „Отлично, молодци болгари!”. За ритуала по освещаването и връчването на знамето Николай Николаевич изпраща телеграма до император Александър ІІ, като го осведомява, че в строя са били и шестте български дружини с личен състав 2500 души.

Алабин и Кожевников също изпращат в Самара известие: „Събитието в българския лагер в Плоещ на 6 май ще остане незабравимо в паметта и историята на България. Българският народ благоговее пред скъпия подарък”. Възторгът у членовете на самарската делегация е предизвикан от специалното поздравително писмо, което те получават на 7/19 май. На този ден представителите на българското общество в Плоещ дават официален обед на депутатите от г. Самара и на офицерите от българското опълчение с генерал Столетов начело. Вдигат се много наздравици, като Столетов и Ив. С. Иванов предлагат първите две да бъдат в чест на император Александър ІІ. Пьотр Алабин вдига тост за Българското опълчение, завършвайки го с думите: „нека това цветенце да даде разкошен плод за щастието и славата на България и Русия.”

Генерал Столетов от своя страна предлага наздравица за жителите на Самара и техните представители — виновниците на вчерашното тържество. В отговор Алабин счел за необходимо да каже: „Не на нас, господа, се пада тая чест. Hий сме само една нищожна част, едно малко ъгълче от нашата Русия и не едни ний съчувствуваме на вас нашите братя: тя цялата е на едно с нас! На нас се падна само щастието да се явим пред вас първи изразители на нейните всенародни чувства, за туй позволете ми да предложа тост за славата, честта и процъфтяването на Русия, която ще помогне на българския народ с бой да добие свободата си, за която той е придобил свято право с всичките свои многовековни страдания и с неотдавно пролетите ужасни потоци мъченическа кръв.”

След тази прочувствувана реч, българите от Плоещ поднасят на Кожевников и Алабин споменатото писмено поздравление:

„Почитаеми господа! Българите, присъстващи на 6 май т. г. при предаването на 3-та дружина на Българското опълчение на знамето, посветено от самарската общественост на българския народ, считат за свой дълг да изкажат чрез Вас, уважаеми господа, своята искрена признателност към самарската общественост, за особено високата чест и нейното внимание към страдащия български народ. Донесеното от вас свято знаме служи като ново доказателство за живото участие, което руският народ е вземал винаги в съдбата на нещастна България, очакваща от руския народ своето освобождение, вече започнато с волята на августейшия всеруски монарх Александър ІІ, естествен покровител и защитник на угнетените християни на изток.

Събитието на 6 май в българския лагер в Плоещ, където Негово императорско височество главнокомандващия на действащата армия пръв благоволи да вдигне и предаде на знаменосеца на 3-та дружина това знаме, ще остане незабравим в паметта и историята на българите. Високо ценим вниманието на самарската общественост и молим покорно да предадете, че българският народ благоговее пред този скъп дар. Приемете уверението в искреното ни към Вас почитание и душевна преданост.”

Под писмото са поставени подписите на командира на 1-ва българска опълченска дружина подполк. Кесяков, на председателя на Кишиневското българско общество Ив. Иванов, на лекарите на опълчението Бонев, Вязанков, Попов, на Райчо Гръблев, Райчо Николов, Иван Парашкевов и др.

След прочитането на адреса са предложени тостове за княз Владимир Черкаски, Иван Аксаков, генерал Михаил Черняев, за всички руски дейци на славянското дело, за вечното „единение” на русите и българите и за здравето на целия руски народ, принасящ такива големи и кървави жертви за свободата на славянството.

post-2642-0-45058300-1354224092_thumb.pn

Началото и краят на благодарственото писмо на българите от Плоещ към представителите на град Самара Кожевников и Алабин

На следващия ден опълченците се заклеват във вярност към отечеството, началството и знамето. Държат се речи върху значението на клетвата, върху дълга към отечеството, обяснява се значението, което бойното знаме има за войниците, които са се клели да го пазят и защитават, докато загинат до един; какво може да последва една войска, която допусне знамето й да попадне в ръцете на неприятеля.

post-2642-0-69061900-1354224101_thumb.jp

„В лагера на опълченците в Плоещ”, колаж от гравюри, публикувани в „Иллюстрированная хроника войны”, бр. № 27 от 1877 г. и „Le Monde Illustré” от 21 май/2 юни 1877 г.

Денят на Кирил и Методий, посрещането на Александър II. До заминаването на опълченците от Плоещ, връченото на 3-та дружина знаме се появява още два пъти на публични места: при честване на деня на Кирил и Методий и при посрещането на руския император Александър II.

„Одесский вестник” публикува на 26 май/7 юни 1877 г. кореспонденция от Плоещ на Петър Оджаков, носеща дата 11/23 май. В нея се разказва подробно за тържественото отбелязване на деня на славянските просветители Кирил и Методий в лагера на Българското опълчение.

„Известно е какво важно значение имат за развитието на българите св. апостоли Кирил и Методий – пише кореспондентът. - Затова техният празник на 11 (23) май се смята за национален празник. Тази година денят беше отпразнуван особено тържествено, тъй като ликовете им са изобразени на първото знаме на българското опълчение на 3-а дружина. Още сутринта въпреки облачното време българите със семействата си тръгнаха към лагера с файтони или пеша, за да участвуват в националния празник. В 12 часа беше отслужен молебен на полето под развятото знаме, на което са изобразени солунските славянски братя, които в IX в. се нагърбили с тежката задача да освободят славянския свят от езичеството и невежеството... Българите отпразнуваха по най-тържествен начин 11 май, обкръжени от българска войска... На присъствуващите българи направи радостно впечатление това, че по време на молебена лек ветрец развяваше знамето, на което всички видяхме образа на св. Кирил и Методий. Към тях всеки обръща молитвите си, за да даруват победа на руската армия и на българското опълчение и за освобождението на България...”

Него ден в лагера на опълченците във всички дружини е прочетено възвание, в което се отбелязва:

„Воини! На вас принадлежи честта да се намирате под това национално знаме, поднесено от нашите руски покровители и закрилници от далечната славянска страна, от славния град Самара и тържествено, в присъствието на негово императорско височество главнокомандуващия и всички началници от неговата армия, да приемете това знаме... Това не е обикновено знаме. То е изготвено от руския народ и е поднесено на българския народ като залог за вечна любов и неразривна връзка между българите и русите. В това знаме се е сляла и е закована славянската взаимност и дружба... Вие, драги соколи и синове на България, вървете и се сражавайте под това знаме за свещените права, езика и вярата на България. Бъдете юнаци и увенчайте с победи това първо свое знаме за слава и чест на Русия и България.”

post-2642-0-43540700-1354224111_thumb.jp

Посрещане на император Александър II в Плоещ на 26 май/7 юни 1877 г., гравюра в „Иллюстрированная хроника войны”, бр. № 17 от 1877 г

Руският император Александър II пристигнал в Плоещ на 26 май/ 7 юни 1877 г. За неговото тържествено посрещане на гарата е строена почетна рота от българското опълчение. Събитието е отразено в бр. № 14 и № 17 на „Иллюстрированнная хроника войны” от 1877 г.

В по-ранния брой е публикувана кореспонденцията от Плоещ, в която се отбелязва: „Почетен караул, строен по протежение на перона, бе рота от 3-та дружина на българското опълчение. В средата на строя се развяваше красивото знаме, изпратено от град Самара на българското войнство.” В по-късния брой е поместена гравюра, представяща момента, когато делегацията на живеещите в Румъния българи отправя поздравления към Александър II. Вдясно на гравюрата действително се вижда част от опълченската рота, но за съжаление Самарското знаме не е попаднало в „кадъра”.

  • Upvote 2

Share this post


Link to post
Share on other sites

ИСТОРИЯТА НА САМАРСКОТО ЗНАМЕ

Част четвърта

4.1. Самарското знаме е приемано като български символ

Самарското знаме не е само традиционен военен атрибут - бойно знаме, съпровождащо определена войскова формация, в случая Българското опълчение. То е реликва, превърнала се в символ на руско-българската бойна дружба. Имало е също така и силно патриотично въздействие върху българския народ, като е приемано за „българско”, „национално”, „народно” знаме - за „народен пряпорец”.

Самите създатели на знамето са го възприемали така и това се вижда от думите на Пьотр Алабин, произнесени при връчването му на опълченците: „Изминали са векове от времето, когато за последен път са се развявали български знамена в редиците на свободните български дружини. И ето пак над българските дружини се издига родно знаме...” Макар в случая знамето да се предава на българската войска, многозначително е записаното в протокола от 17/29 април 1877 г., че то е „изготвено от град Самара за българския народ”.

Във възванието, което е прочетено в деня на Кирил и Методий на опълченските дружини край Плоещ, също се казва: „На вас принадлежи честта да се намирате под това национално знаме...” Няма подпис под тези думи, но вероятно възванието е съставено от авторите на благодарственото писмо до Кожевников и Алабин, т. е. от своеобразния комитет на българите, живеещи в Плоещ. Те също са възприемали Самарското знаме като българско народно знаме.

Генерал-майор Вълко Велчев разказва, че когато през юни 1877 г. се прибрал за ваканцията от Цариград (където учел) в Стара Загора, донесъл със себе си няколко френски вестници с илюстрации. В тях се давали сведения за военните действия между Русия и Турция. Прочел ги на граждани и учители в града, сред тях бил и Петко Славейков. Те били възхитени и от радост ронели сълзи. „Особено се радваха и възхищаваха - е запомнил генерала, - когато виждаха в илюстрацията картината, представляваща нашето опълчение в Плоещ, построено в сгъстен строй и добре стъкмено, с народно знаме, а главнокомандующият Николай Николаевич пред фронта им чете манифеста на царя за обявяването на войната и освобождението на България, при което опълченците от възторг викат „ура” и хвърлят зелените си калпаци във въздуха...”

Вероятно в случая става дума за илюстрацията от „Le Monde Illustré” от 21 мая/2 юни 1877 г. (показана в част трета). Всичко в нея е както го описва генералът, с тази разлика, че главнокомандващият не чете манифеста за войната. Събитията с връчването на „народното” знаме и хвърлянето на опълченските калпаци стават след обявяването на войната.

Още със стъпването на българска земя хилядното свищовско гражданство и селяните от околността посрещат патриотите и „българското знаме“ с цветя и песни. Така става и в Търново. Стефан Кисов подробно описва възторга на жителите на свободната стара българска столица:

„Къщята от лявата страна на улицата буквално висят над пропастта — стръмния спуск към Янтра, а онези от дясната — прилепени към скалата. Както едните, тъй също и другите (къщя) бяха окичени с български и руски народни флагове... От голямото множество народ ний едвам вървяхме и най-сетне пристигнахме до конака. Тук предстоеше да се отслужи молебен. Преди да се започне молебенът, знамето на III дружина бе забито сред двора на конака при аналоя.... Радостта на опълченците и на търновчани не може да се опише. Та имаше и защо да се радват! Старата българска столица цели четири и половина века не беше виждала български войник, нито българско знаме да се развява. Четири и половина века тук владееше мрак. Тук господаруваха нашите кръвни врагове, които жестоко са мъчили поробените от тях българи, оплаквающи загубената си свобода, падналото величие на нейните царе и бляскавото минало на своя народ. И чие сърце не би затупало тъй силно, като гледаше, че българското знаме се развява в старата българска столица?!”

post-2642-0-53626500-1354224746_thumb.pn

„Влизането на великия княз Николай Николаевич в Търново на 30 юни 1877 г.”, художник Николай Дмитриев – Оренбургски, 1885 г.

Всеволод Крестовски в книгата си „Двадесет месеца в действуващата армия (1877-1878)” е описал накратко посрещането на главнокомандващия руската армия княз Николай Николаевич в Търново на 30 юни/12 юли 1877 г.: „Духовенството посрещна великия княз с кръстове и хоругви. Цялото християнско население на града също се тълпеше тук. Руски и български знамена, украсени с миртови и маслинени клонки се развяваха над всеки християнски дом.”

Радко Радославов от Горна Оряховица, придружил с кон руските войски до Търново, отбелязва по-подробно влизането на великия княз в града и уточнява как точно са изглеждали „българските и руските знамена”, развявани при посрещането: „Улиците на града Търново се обкичиха с цветя и се развяваха трикольорни знамена бяло, червено и синьо. Там, дето се развяваше полумесецът, на мястото му се развява двуглави руски орел... Тържеството през нея неделя и ентусиазма бяха неописани, защото отвсякъде почти от окръжието се стекоха множество любопитни, за да се намерят на посрещането на великия княз Николая Николаевича, главнокомандующия на действующата армия. Търново от 400 години не е виждал таквози тържество и да приеме в себе си един руски великий княз, който победоносно в него влезва и се посреща от народа с неописан ентусиазъм. Търново се гордееше със светлата свита на княза, на славни генерали, офицери и кореспонденти от различни народности. Когато пристигнаха българските дружини и пееха народни песни, то на всеки българин сърцето, възхитено от радост, проливаше сълзи, като вижда за първи път войници от своя народ и да вижда своя народен пряпорец, развит под защитата на двуглавия руски орел... ”

Най-добра илюстрация към цитираните спомени е картината на руския художник Николай Дмитриев – Оренбургски „Влизането на великия княз Николай Николаевич в Търново на 30 юни 1877 г.” На нея се вижда, че „българските знамена”, окачени по прозорците на къщите, са червено-бяло-сини трикольори с червен кръст в средата.

4.2. Самарското знаме в боя при Стара Загора

От Търново през прохода Хаинбоаз опълченските дружини прехвърлят Балкана. Константин Бозвелиев, тогава още юноша, си спомня влизането на освободителните войски в Казанлък на 5/17 юли: „То бяха дружините на Българското опълчение, които идеха с развято знаме, пеейки песента „Шуми Марица”... Платът на знамето страшно плющеше над главите на опълченците.”

На 11/23 юли в Стара Загора пристигат генералите Гурко и Столетов с войските от Предния отряд, в който влизат 1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та дружина от Българското опълчение. Посрещането им става много тържествено. В църквата „Свети Димитър” е отслужен молебен от цялото духовенство на града, след което Петко Р. Славейков произнася на „един славяно-руски език” реч към генерал Гурко, която е толкова трогателна, че изпълва с умиление всички събрали се в божия храм. Това свидетелства Атанас Илиев.

post-2642-0-67525900-1354224758_thumb.pn

„Петко Славейков приветства в църквата „Свети Димитър” в Стара Загора освободителните руски войски и Българското опълчение”, стенопис от 1959-1960 г., художник проф. Никола Кожухаров. Със Самарското знаме е Марчин, а от другата страна са Гурко, Столетов и командирите на опълченските дружини Чиляев, Редкин, Куртянов, Кесяков, Калитин.

На 19/31 юли при Стара Загора Самарското знаме получава бойното си кръщение в жестокия бой, воден от четири опълченски дружини и три конни руски полка със слаба артилерийска подкрепа срещу неколкократно превъзхождащите ги сили от армията на Сюлейман паша. В отчаяната битка знамето пада три пъти в ръцете на неприятеля, но и трите пъти е отнемано и спасявано от неустрашимите опълченци, които като лъвове се спущат върху турците и го откопчват от ръцете им. В тези ръкопашни схватки двете страни дават доста жертви. Това си спомня опълченецът Манол Георгиев.

Друг опълченец - Мито Анков, потвърждава: „Тази касапница стана все за опълченското знаме... То няколко пъти минава в неприятелски ръце и пак си го взимаха нашите. Загинаха мнозина за него, но го спасиха. Всеки опълченец съзнаваше, че след 500-годишно робство, то беше първото знаме, което развя Българското опълчение, ядката на българската млада войска, и че ако то паднеше в плен, убиваше се куражът на българите и се зачерняше честта на България. Подполковник Калитин се закле в Плоещ, че ще умре, но няма да даде знамето в неприятелски ръце и наистина той честно устоя на думата си.”

В спасяването на Самарското знаме се налага да помага и 1-ва опълченска дружина. Сражавалият се в нейните редици Лазар Филипов пише за този момент: „Току що бяхме залегнали, дойде ординарецът Николаев (руски черкезин) и викаше нашата дружина да отиде в атака, за да поддържа трета дружина, която атакувала турците, които много нападали на нея, като искали да отнемат знамето ни.”

post-2642-0-13857900-1354224773_thumb.pn

На картината „Боят при Стара Загора - спасяването на Самарското знаме" от Петър Морозов (1909 г.) дръжката на знамето е счупена и то е в турски ръце

За защитата на Стара Загора опълченците се подреждат в една линия: 1-ва, 3-та, 5-та, 2-ра опълченска дружина. По време на битката турците успяват да се вклинят между 3-та и 5-та дружина и се появява опасност първата да бъде обкръжена и ударена в гръб. Командирът на трета знаменна рота от 3-та дружина Попов дава команда за отстъпление. Виждайки това, командирът на дружината Калитин пристига при ротата възмутен, но разбирайки и той за опасността, решава сам да поведе войниците с щиковете си да отворят път за отстъпление. Но загива.

Стефан Кисов в спомените си дава подробно описание на драматичните събития:

„Силна пушечна и артилерийска стрелба продължаваше по цялата линия. Редовете на ротите от 1-ва и 3-та дружини се топяха като пролетен сняг. Знаменосецът Марчин ранен, асистента му Булаич също. Знамето се предаде на старшия унтерофицер Цимбалюк, обаче и него раниха; но той не напусна строя и не остави знамето...

... храбрия и доблестен дружинен командир [Калитин] беше решил с щик да си отворим път, или да измрем. Това се виждаше от направеното му разпореждане. Аз затръбих сбор и опълченците започнаха да се събират при дружинния командир.

- Тук, тук, юнаци, при мене, строй се! - викаше подполковник Калитин на опълченците. Но щом опълченците се сгрупираха на едно место, изведнъж се почувствува лошия резултат от заповедта: те като снопи започнаха да падат. Под знамето вече паднаха пет човека, на самото знаме дръвцето се бе пречупило, а турците продължаваха да настъпват.

- Юнаци, дайте ми знамето! - извика подполковник Ка­литин, когато видя, че знаменосецът С[тефан] Минков, който бе взел знамето след раняването на знаменосеца, падна убит и като пое подаденото му знаме, скомандува: „подиря ми юнаци!” и дръпна да възвие коня си. В този момент два неприятелски куршума, едина в шията, другия в гърдите свалиха героя Калитин от коня. Ний с [командира на трета рота] Попов бяхме току до него. Когато се спуснахме и приповдигнахме нашия началник от земята, той беше неподвижен — мъртъв.

Това обстоятелство направи потресающе впечатление на всички ни. Турците же, въсползувани от намалената от наша страна стрелба, понеже се сбирахме в сгъстен строй, се хвърлиха напред. Техните предни редове се смесиха с нашите. — те извикаха още веднъж „юрюш“ и се хвърлиха към знамето... Раздадоха се от наша страна няколко недружни и в упор пушечни гърмежи, щабскапитан Попов извика „ура“ и събравшите се около му опълченци като един се хвърлиха връз турците, — катурнаха ги, но не ги преследваха, защото на помощ на турците бързаха други...

След това решително счепкване, няколко опълченци, между които забелязах Д. Митков, Попов, Радев, Мицов, Ст. Данев и унтерофицер Тома Тимофеев, последния със знамето в ръце, бързо започнаха да отстъпват, разбира се по заповед. Впрочем и другите не трябваше да губят време и за туй Попов извика: „назад, юнаци!“ Започна се отстъплението. Опълченците се спираха и се отстрелваха от настъпващите по петите ни турци.

Щом падна подполковник Калитин убит, щабскапитан Попов заповяда на четирма опълченци да вземат тялото на героя и да отстъпват. Троица от тях след няколко крачки паднаха убити и ранени и бяха заместени с други. Когато настигнахме носившите тялото, тъкмо по него време още двоица паднаха убити, а именно: Н. Атанасов и П. Стойчев. Нямаше възможност да се изнесе тялото на героя Калитин, за туй бе дадена заповед да го оставят. Опълченците сложиха полекичка неподвижното тяло на земята, снеха си шапките и се прекръстиха. Всичките наоколо, като видяха тази трагическа сцена, последваха примера на другарите си.”

След това трета дружина започва да се изтегля. „Вървим и жадно гледаме на групата със знамето – продължава разказа си Кисов. – Тя бе изминала доволно разстояние, но не бе още в безопасност. Сили се Попов да върви и по нейде се пуща бегом, но самия му бяг прилича на бяг на място. След нас, освен Стефанов, няма опълченци, като се изключат ранените, които едвам пристъпват, до гдето ги настигнат турците...”

post-2642-0-67855700-1354224784_thumb.pn

„Героизмът на 3-та опълченска дружина в боя при Стара Загора”, гравюра

Като продължение на видяното и написаното от Кисов, идват думите на споменатия вече участник в разигралите се в Старозагорското поле събития – Манол Георгиев:

„Под същото [Самарското] знаме падна убит и подполковник Калитин, когато се спусна с коня си, та го взема от земята, вдигна го нагоре и извика: „Юнаци, около знамето!” В това време един неприятелски куршум го удари в челото и издъхна моментално. Знамето биде грабнато от едно младо момче... — и го изнесе на безопасно място. Момчетата, изнурени от непрестанния шестчасов ужасен бой, отчаяни от непристигването на очакваната помощ, почнаха да се оттеглят в боеви порядък. Четвъртата дружина, идеща от Казанлък на помощ с няколко топа, посрещна другарите си на пътя. И така опълчението, от което една малка част с генерал Столетов премина през Балкана, а другата по полето, се събра в Казанлък.

Когато генерал Столетов дойде в Казанлък и видя спасено знамето, което беше окървавено и дръжката му счупена, със сълзи на очи и със задавен глас извика: „Спасибо вам, молодци, для спасения знамя.” Той се приближи до него и с треперящи ръце го взема и целуна, като си вдигна очите към небето в знак на благодарност богу, че го е удостоил да го види пак в ръцете на неговите обични опълченци. В Казанлък се събраха всичките дружини (с изключение на VI, която беше в Кръстец), които бяха много разредени, особено трета дружина, от която беше останало почти четвърт от влизавшите в нея 1200 момчета. В Казанлък момчетата си отпочинаха няколко дена и се оттеглиха в селото Шипка, където събираха сили и се приготовляваха юнашки, като разярени лъвове, да посрещнат Сюлейман паша и да го разбият съвършено или да измрат до един.”

post-2642-0-27870000-1354224794_thumb.jp

„Геройското спасение на първото българско военно знаме, Стара Загора, 19 юли 1877 г.”, литография от неизвестен автор (цветовете на знамето са неправилно подредени )

Тъй като в различни източници, а напоследък в интернет, се спрягат различни имена, като спасители на Самарското знаме в боя при Стара Загора, ще бъде удачно да се приведе едно сведение, което има характер на декларация. То е публикувано във вестник „Руский мир” от 21 август/2 септември 1877 г. и в него се заявява:

„Останалите живи офицери от 3-а дружина на българското опълчение, на която беше връчено от главнокомандуващия знамето, подарено от самарската общественост, сметнахме за свой дълг да съобщим, че нашата дружина се показа достойна да се сражава под образите на Иверската Божа майка и славянските светци Кирил и Методий. На 19 (31) юли при Стара Загора ние се сражавахме с неприятел, който беше шест пъти по-силен от нас. Въпреки това, ръководени от нашия най-храбър командир подполковник Калитин, българите с дружен натиск накараха турците да побягнат.

Но турците получиха подкрепления и отново атакуваха. Дружината, обкръжена от три страни, трябваше да отстъпи пред превъзхождащите сили на врага. По време на отстъплението се смениха пет знаменосци, всички те паднаха убити или ранени. Предпоследният от тях беше подполковник Калитин. Той пое изпочупеното знаме, но моментално падна мъртъв, поразен от неприятелски куршум в главата. Знамето беше изнесено от сражението от унтерофицера Тома Тимофеев.

От загубите, които понесе дружината ни, се вижда, че ние заслужихме високата чест да се сражаваме под образа на пресветата Богородица. От 496 души са останали днес само 207 войници, а от 14 офицери невредими излязоха от полесражението само 5. Смятаме за необходимо да ви съобщим имената на убитите и ранените наши другари. Убити: подполковник Павел Петрович Калитин, капитан Фьодор Фьодоров, щабскапитан Иван Усов, подпоручик Андрей Попов. Ранени: щабскапитан Попов и поручик Живарьов; ранени, но останали в строя — подпоручиците Дубровски, Поликарпов и Бужински.

С уважение подписали: щабскапитан Стесел, щабскапитан Попов, лекарят на 3-а дружина К. Вязенков, поручик Живарьов, подпоручик Кисьов, прапоршчик Большов, прапоршчик Юнгер.”

post-2642-0-03431000-1354224804_thumb.pn

„Геройската смърт на подполковник Калитин”, литография от неизвестен автор

Началникът на Старозагорския отряд генерал Отон Раух в доклад до главнокомандващия от 23 юли/4 август и началникът на Българското опълчение генерал Николай Столетов в доклад до командира на VIII корпус генерал Радецки от 29 юли/10 август, също потвърждават очертаната основна сюжетна нишка на събитията със спасяването на Самарското знаме. Столетов пише конкретно:

„Преминавайки от позиция на позиция хората от 3-та дружина падаха един след друг от града куршуми, изпращани от гъстия строй на противника. По време на това придвижване унтерофицера Аксентий Цимбалюк, ранен в корема, падна, при което се счупи дръжката; повдигайки се той продължи движението си, не приемайки да даде на който и да е поверената му светиня с иконите на Спасителя (sic!) и св. Кирил и Методий и го предаде след заповед на дружинния командир. Поелите знамето след Цимбалюк двама унтерофицера паднаха и двамата, също както и целите редици около знамето. Тогава сам подполковник Калитин взе знамето, но веднага бе поразен от куршум до смърт. При неговото падане от коня сребърното копие, вече засегнато от турски куршум, се прегъва. Извън боя знамето е изнесено от унтерофицер Тома Тимофеев.”

На основа на приведените сведения можем да направим следната рекапитулация: в сражението при Стара Загора трима от знаменосците са били ранени - унтерофицерите Марчин, Булаич и Цимбалюк, а двама убити - ефретор Минков и подполковник Калитин. От боя знамето е изнесено от унтерофицера Тома Тимофеев. По време на боя е счупена дръжката на знамето, а върхът му е бил засегнат от куршум и се е прегънал.

post-2642-0-58176000-1354224816_thumb.pn

„Боят при Стара Загора” на Никола Кожухаров също показва смъртта на подполковник Калитин

4.3. Знамето в боевете на Шипка

Конкретните сведения за Самарското знаме по време на боевете на Шипка са оскъдни.

Манол Георгиев, опълченец от 4-та дружина, пише за един от критичните моменти в боя на Шипка на 11/23 август: „В това време загърмяха в залп неприятелските топове и гранатите биеха канарите, под които бяха позициите на опълченците, а именно на ІІІ и ІV дружина. От пукването на гранатите и екът, който се отразяваше от канарите над главите им, много момчета оглушаха и останалите живи и днес не дочуват. Топовните гърмежи престанаха и се въдвори дълбока тишина. Вдигнаха Самарското знаме от мястото, където беше поставено и не се развяваше вече. Това даде повод на момчетата да мислят, че опасността за тях е веч неминуема, та почнаха да се готвят за отчаян бой.”

Когато мемоаристът е писал своите „Исторически бележки” (публикувани в 1906 г.), откъдето е горния откъс, той изглежда е позабравил някои детайли. Докато 4-та дружина действително е действала по скалите на връх св. Никола, то 3-та дружина е защитавала стария връх Шипка от източната страна, където няма скали. Все пак от по-високия св. Никола е можело да се наблюдават позициите на по-ниско разположената 3-та дружина и сведението на Георгиев може да считаме за достоверно.

Следователно може да се приеме, че Самарското знаме се е развявало през трите дни на голямата битка – 9/21,10/22 и 11/23 август до момента, когато в последния ден към 16 часа снарядите за оръдията свършват, всред една група от защитниците започва паника и мнозина от тях се насочват към пътя за Габрово, бягайки на практика от полесражението. Това е станало в района, където се е сражавала и знаменната 3-та дружина. Тогава знамето се прибира.

Мястото, както бе отбелязано, е старият връх Шипка. И през трите дена 3-та дружина се е сражавала, без да напуска своите позиции. Което означава, че Самарското знаме не се е появявало на връх св. Никола, още повече на Орлово гнездо и присъстието му там в картини, разкази или при модерните напоследък въстановки на събитията, е лишено от историческа истина.

post-2642-0-54543300-1354224825_thumb.pn

Опълченецът Никола Корчев със Самарското знаме на Орлово гнездо, картина от Ярослав Вешин, 1911 г.

Донякъде това може да се каже и за прочутата картина „Самарското знаме” на Ярослав Вешин, рисувана през 1911 г. Все пак извиняващо при нея е, че през 1902 г. при честване на 25-годинината от Шипченската епопея Никола Корчев действително е носил Самарското знаме на връх св. Никола. Художникът Вешин вероятно е направил скица на обстановката, а после в студиото си е нарисувал Никола Корчев, който му е позирал. Едва ли Вешин е изяснявал подробностите къде е било знамето по време на битките през 1877 г.

* * *

След Освобождението Самарското знаме е пренесено в Радомир. Там то се предава на формираната през юли 1878 г. Радомирска 3-та пеша дружина. При получаване на 30 август 1881 г. на новите бойни знамена Самарското знаме е предадено в Царския дворец, където се пази до 1946 г., след което е дарено на Военния музей (днес Национален военноисторически музей).

Източници:

1. М.В.Черкасова. За честный крест и веру золотую (волжане и национально-освободительная борьба южных славян в 1875-1878 гг.). http://www.regsamarh...r/Publications/

2. В гуще политических событий. http://newciv.relarn...texts/text6.htm

3. Е. Белодубровский. Самарское знаме. http://senat.org/Rus...a_Bulgaria.html

4. Т. Ю. Конякина. П. В. Алабин и Болгария. http://www.smrbuild....bin-i-bolgariya

5. З. А. Борисова. Игра-путешествие „По следам Самарского знамени”. http://www.edc.samar.../khimera/7.html

6. П. В. Алабин. Замечательнейшия события, совершившияся въ Самаре. http://www.lib.smr.r...IN_2/frm9_1.htm

7. Фонд П. В. Алабина. http://www.alabin.ru...ions/alabinfond

8. Интернет-выставка „Из истории русско-болгарских отношений” (по документам ЦГАСО). http://www.regsamarh...itions/14/6139/

9. Панславизм. http://slavyane.hut2.ru/panslavizm/;

10. Панславянски цветове. bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D1%8...

11. О. Майорова. Славянский съезд 1867 года: метафорика торжества. В: Новое лит. обозрение. 2001. – № 51. – С. 232–256.

http://magazines.rus...1/51/mayor.html

12. Сказание за чудотворната Иверска икона на Божията майка наречена Портаитиса – Вратарница.

http://svetul.blog.b...maika-na.892328

13. Самарский Иверский женский монастырь. http://www.samara.or...a/Iver_mon.html

14. Жизнеописание игумении Антонины, настоятельницы Самарского Иверского женского монастыря (1831 — 1892). http://www.sobesedni...izn_1_2_04.html

15. Здание, где в Самарской удельной конторе работал художник Н. Е. Симаков. http://samaramapsmu..../publ/2-1-0-301

16. Репортажи за Освободителната война 1877-1878. С., 1978, с. 15-22, 23-24, 24-27, 135, 147, 148, 149-150.

17. Освобождението 1878. Спомени. С., 1989, с. 31-32, 52, 55-56, 143, 170, 178, 180, 246-248, 256, 292, 333-334, 402, 492, 510-511, 523,

18. Ст. И. Кисов. Българското опълчение в Освободителната война 1877-1878 г. С., 1902, с. 49-54, 62-63, 136-139.

19. Всемирная иллюстрация, № № 405 и 407 от октомври 1876 г.

20. Иллюстрированная хроника войны, бр. 18, 1877, с. 137-138.

21. Ив. Иванов. Български бойни знамена и флагове. С., 1998., с. 55-58.

22. Освободителната война 1877-1878 (енциклопедичен справочник). С., 1986, с. 72-73.

23. Сборник материалов по Русско-турецкой войне 1877-78 г.г. на Балканском полуострове. Выпуск 24. С. Пб. 1900, с. 363, 395.

  • Upvote 3

Share this post


Link to post
Share on other sites

Регистрирай се или влез в профила си, за да коментираш.

Трябва да имаш регистрация, за да може да коментираш.

Регистрирай се!

Регистрацията на нов акаунт в нашата общност е много лесно!

Нова регистрация!

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

За нас

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключително полезно и нужно място за свободна обмяна на мисли и знания.

baner_event_marco

За контакти:

×