Краят на цар Смилец - документи срещу историята на Пахимер

[Galahad]

Колкото
мистериозна и кърваво-епична да е една смърт, то споровете за нея за са донякъде
банални, не на последно място и заради това, че убития никога няма възможност
да даде своето описание на случилото се.

Всъщност не е
известно как точно е умрял цар Смилец. Тъй че по-скоро ще обърна внимание на
един друг момент – как нашето познание за дадено събитие от по-общите извори
може да бъде значително по-различно от наличието на някои по-конкретни
документи.

Авторът на
един от основните извори за управлението на цар Смилец – византийския автор
Георги Пахимер споменава някак между другото този български владетел и все така
мимоходум и бегло описва и края на управлението му: „Малко преди това и сам
Смилец беше станал цар на българите по желанието на Ногай след бягството на
Тертер. След малко обаче благодарение на роднинството бе предпочетен Светослав
пред Чоки. И след Чоки изчезна и Смилец.” Пахимер говори повече за съпругата на
Смилец, без да я споменава по име, но в замяна на това все пак споменава, че е
дъщеря на византийския севастократор Константин. (ХИБ, т.2, стр. 124-125,
ИБИ-22,ГИБИ-10, стр. 190).

Теодор Метохит - мозайка от храма "Хора4, Цариград

Първият
документ е докладът на византийския велик логетет Теодор Метохит за
пратеничеството му в Сърбия. От доклада разбираме, че Смилец може и да е
загубил трон и живот едновременно, но това съвсем не означава, че властта не
преминала в наследниците му. От доклада се вижда, че овдовялата царица
изпратила пратеник при сръбския крал и му предложила ръката си, като го
убеждавала, че чрез нея щял да има и
българското царство. Последното някои съвременни автори го описват като
предателство, т.е. че тя обещала българското царство като зестра. В текста
обаче не се говори за такова нещо, а че при един такъв брак сръбският крал е
щял да има голямо влияние върху управлението на България. Последващите събития
показват обаче, че това е било българо-сръбски маньовър за да бъде притиснат
византийския император – той дал 5-годишната Симонида за съпруга на 40-годишния
крал Стефан Милутин. От този брак естествено нямало деца. Но пък в замяна на
това царицата успяла да уреди брак на дъщеря си със сръбския престолонаследник
и от този брачен съюз се родил Стефан Душан. (ХИБ, т.2, стр. 129-131, 137).

Типика на цариградския манастир „Добра надежда” - тъста и тъщата на цар Смилец

За това, което
не се споменава в доклада откриваме данни в един друг документ – Типика на цариградския манастир „Добра надежда”
съставен от племенницата на император Михаил VІІІ Палеолог и балдъза на цар
Смилец. В типика е посочено името на сина на цар Смилец – Йоан Комнин Дука
Ангел Врана, който преди да почине бил замонашен под името Йоасаф. Наличието на
мъжки наследник на трона показва, че вдовицата на Смилец е управлявала
държавата като регентка. През средновековието във Византия е имало практика
детронираните владетели да бъдат замонашвани, защото по този начин се
затруднявало връщането им на престола. Тъй като Йоан е бил замонашен твърде
рано, то това показва, че най-вероятно е бил детрониран от Чака.

Сведенията
показват, че както и да е умрял Смилец, то това е станало преди идването на
Чака и Тодор Светослав в Търново. А описаната от Иван Вазов екзекуция на Смилец
определено не е станала поне при такива обстаятелства:

„Разбойниците се натрупаха около него и Смилеца. Темир отзад Смилеца, разтреперан и кървав, гледаше диво пред себе си. Той пъхтеше. Той още приличаше на един пощурял бик, укротен с железни връзки.

— Богоре, кажи сега как беше! — обърна се Радоил към джелатина.

Богор разправи как го е бил нагласил Темир, с куманеца и Мордохая, да убият княза.

— Вярно ли е това? — попита Радоил Темира.

— Да — отговори глухо Темир.

— Кой ти заповеда?

Темир мълчеше. Очите му неподвижно се устремяваха към
земята.

Радоил се обърна към Смилеца:

— Ти кажи!

— Давам откуп: всичките си имоти в Търново и в Руманя. Пуснете ме.

— Смилчо, ти можеш да подкупваш болярите си!..

— Милост! — прошушна Смилец.

Радоил вече не задава въпроси. Съдът бе приключен чрез тая ужасно проста и кратка процедура. Той си пошушука нещо с другарите. Тогава се извърна към Богора:

— Богоре, ние бързаме. Върши си работата.

Това беше присъдата. Смилец гледаше Богора.

Зверското лице на джелатина-разбойник му се хилеше тържествующо.

Нещастният пленник замръзна. Богор изтегли широкия си ханджар.

— Коленичи! — извика на Смилеца.

Смилец покорно, като автомат, изпълни заповедта му.

— Наведи главата!

Главата климна.

Дружината, отрупана наоколо, безгласно гледаше. Богор изви из въздуха със страшна сила ятагана си, той

блесна и римската глава на Смилеца отхвръкна от врата. Трупът се повали.

— Трябваше да го оставим да се помоли за душата си — каза Радоил.

Богор изтриваше в шумата окървавения си нож.”

(Иван Вазов, „Светослав Тертер”)