,,Една младост в Германия" на Ернст Толер

[Monarh]

Това е откъс от спомените на немския писател, публицист и революционер Ернст Толер (1893 - 1939) ,,Една младост в Германия " - главата ,, Доброволец" , в която той разказва за записването му за доброволец и участието му в Първата световна война.

,, Решавам да не пътувам за вкъщи. В Мюнхен ни се налага да напуснем влака, вече е късна нощ. Отивам в един хотел. На следващата сутрин ще се запиша като доброволец.

Не е толкова лесно да станеш войник. Казармите са препълнени с доброволци, при пехотата и кавалерията, ще получа отказ, трябва да чакам, защото вече не приемат доброволци. Вървя през улиците на Мюнхен, на ,,Стахус" вилнее врява, някой е чул как две жени говорят на френски; тези жени биват бити, те протестират на немски език, че са немкини, обаче това не им помага с нищо; с разкъсани дрехи, с разрошени коси и окървавени лица, те биват отведени под стража от стражарите.

В Английската градина сядам на една скамейка на една пейка, над старите букове вие лек вятър, това са немски букове, никъде на света не растат по - величествени. До мен седи един слаб човек, само адамовата му ябълка е остра и и огромна и изглежда очарователно за мен. Той става и си тръгва, а след това пак идва с нови хора. Учуден съм как сочат към мен, след това към шапката ми, видима за всички, на която с големи сини букви е изписано името на лионския фабрикант на шапки. Вземам шапката си и продължавам по -нататък, а групата, към която прииждат и други любопитни, ме следва и аз чувам да вика първо единчовек, а после много хора : ,,Един французин, един французин !". А аз мисля за французойките от ,,Стахус ", ускорявам крачките си, зад мен тичат децат , сочейки ме с пръст ,,Французин, французин !", за щастие ме среща един стражар, показвам му паспорта си, хората ни заобикалят, той им показва паспорта и те се разпръсват неохотно ругаейки.

Следобяд попадам в един влак, който тръгва към италианския консул. Италия ще се бие с нас, ние пеем »Deutschland, Deutschland über alles« (,,Германия, Германия над всичко") и вдигаме наздравица за Италия и верността на нашите съюзници.

На следващата сутрин аз се записвам артилерията, лекарят ми прави преглед, клати глава, аз се страхувам, че няма да бъда приет, казвам, че очите лъжат, че съм силен и здрав, че трябва да бъда приет и искам да взема участие във войната. Лекарят се усмихва добродушно, аз съм приет.

Старата износена униформа се люлее около крайниците ми, ботушите ми убиват, а краката ме болят, но аз съм горд, защото най - накрая съм войник, приет в редиците на защитниците на Отечеството. Не мога до различа един прост войник от един генерал, така аз поздравявам с изпъчени гърди всеки, който ме срещне...

Старите подофицери и младите кадети ни учат как да заставаме мирно и как да отдаваме команда ,,свободно". Ние учим, че никой не може да стане герой от войната, ако не владее трънливия път на мира както в съня.

Два или три пъти на ден звънят камбани. Свикват ни. Офицерът оповестява нови победи. Ние крещим ,,Ура! " Ако войските продължат да побеждават така, войната ще бъде спечелена и без нас.

В средата на август, украсени с цветя и съпровождани от жени и деца напускаме Мюнхен. Още не сме отишли на бойното поле. С неизвестна цел влакът отпътува. В страничната жп линия на една гара, на която спираме, е разположен влак лазарет. Един човек с разкъсани и напоени с кръв дрехи куцука, опирайки се на патерици. За пръв път виждам ранен. Виждам едно глиненожълто и хлътнало лице, а също и очи без поглед, в гърдите си усещам пронизваща болка. Аз се страхувам, но не искам да се страхувам,не искам да съм мек, което зависи от нас. Аз мисля за Германия... "

http://gutenberg.spiegel.de/buch/3538/4