Отиди на
Форум "Наука"

За митофилите и митофобите


Recommended Posts

  • Глобален Модератор
ОТ МИТОЛЮБЕЦА ДО МИТОМРАЗЕЦА
Дърветата поглеждаш - и слагаш етикета,
(защото, както казваш, „те просто са дървета”);
а стъпката ти бодра утъпква без да спира
един невзрачен глобус в безкрая на всемира;
звезда си е звездата - кълбо от прах космичен,
поело из простора по път математичен,
и в неговия строго определен светлик
обречените атоми загиват миг след миг.
По заповед на Воля, която тачим ние
(и трябва), но не знаем какво се в нея крие,
текат процеси мощни, през времето поели -
от сумрачно начало към неизвестни цели;
и също като в древен, съсухрен ръкопис,
нашарен със поправки, покрили лист след лист,
безбройни форми никнат – ту грозни, ту прекрасни,
ту крехки, ту чудати, ту гибелно опасни,
една за друга чужди, ала с една следа -
от злака през човека до бурната звезда.
Бог сътвори скалите, дърветата, пръстта,
звездите в небосвода, инсектите, света
и рожбите човешки, които крачат тук,
а нервите им пеят от всеки лъч и звук.
Талазите в морето, зефирът сред дъбравите,
тревата изумрудена и мудността на кравите,
светкавиците бляскави, звукът на птича песен,
животът и смъртта на простичката плесен,
туй всичко се записва и слага отпечатък
връз мозъчните гънки, бразди и тъй нататък.
И все пак, знай, дървото не е „дърво”, додето
не се превърне в слово и име, чрез което
създанията мислещи достигат своя връх -
света да пресъздават със тленния си дъх,
но туй не е ни фото, ни запис, ни архив,
а - прозорливост, мъдрост, тъга и смях звънлив,
дълбок душевен отзвук на людете, открили
прозрение за близост със движещите сили,
що битие даряват на светила и твари -
затворници бунтовни в занданите прастари,
решени упорито духа да издълбаят
през онова, което от личен опит знаят.
Те в себе си полека откриха сили тайни
и елфите съзряха – създания омайни,
за наковалня взели скалата на ума
и в дивни шарки сплели зорница и тъма.
Не ще съзреш звездите, ако не си видял
сребро да оживява, да лумва в пламък бял
и гордо да разцъфва в звука на стар рефрен,
чието ехо още в безкрайно древен ден
света е огласило. И няма небосвод,
а само пустош мрачна, без блясък и живот,
ако не видиш купол в безкрайния всемир,
от елфите окичен с елмази и сапфир;
земя не ще да има, не зърнеш ли преди
утробата, що всичко на този свят роди.
Не със лъжи е пълно сърцето на човека,
то носи мъдростта на Бог от памтивека
и пази я до днес. Макар и вън от Рая,
Човек не е погубен, ни променен до края.
Дори и покварен, на трона си остава
и пази царски дрипи от старата си слава:
Човек, Творец вторичен, кристално огледало,
в което се пречупва божественото Бяло
на багри многобройни с безкрайни съчетания,
що в умовете раждат действителни създания.
Дори ако напълним със елфи и гоблини
гори и пущинаци, долчинки и рътлини,
със драконово семе света да сме засели
и богове да пращаме из мрачните предели –
това е наше право. За него няма тлен,
Човек закона спазва, по който е роден.
Да! Ний творим суетни, безпочвени мечти
в тях дирим си утеха - и той, и аз, и ти!
Отгде е тази воля, отгде е тоз копнеж -
добро и зло чрез мисъл и блян да разбереш?
Не всеки блян е празен, и не от суета
стремим се към успеха, а болката в света
за нас не е желана, за нас е просто зло,
що волята пречупва с покорство и тегло.
А колкото до Злото, едно се само знае:
че Злото съществува; че има го; това е!
Блажени са сърцата, що портите затварят
пред силите на Злото и с тях не преговарят,
макар от страх да тръпнат; а в тайните покои
тъкат хоругви святи на становете свои,
огрени от мечтата за онзи светъл ден,
кога ще рухне Мракът, от светъл лъч сломен.
Блажени са онези от Ноевия род,
що в ладиите крехки товарят нов живот
и плават през стихии към призрачна страна,
описвана в легенди от древни времена.
Блажените поети легенди са създали
за туй, що се не среща в архиви и анали.
Не те, а самите ние забравяме Нощта
и търсим си утеха във бягство от света
чрез евтини забави или в безплоден блян
за остров на блаженство, от златен лъч огрян.
Те знаят по-красиви, по-прелестни места,
съзират ги в съня си - далеч, накрай света.
Но седнеш ли да слушаш, пази се ти от тях -
те виждат също гибел, падение и страх...
И все пак, този страх съвсем не ги възпира
към доблест да ни палят с вълшебната си лира,
за да огреят Днеска и мрачното Тогаз
със Слънце, над което те само имат власт.
Как бих желал да пея до тези менестрели,
незримото да будя със мелодични трели,
да плавам с храбреците из бурния простор
със кораб съграден от здрав планински бор,
упътен след неясна и ефимерна цел
на приказния Запад зад синия предел.
Аз бих застанал редом с бойците под обсада,
що водят люта битка, без милост и пощада,
и все пак, вярно дават във злато свойта дан,
за да секат монети за краля невидян
или със златни нишки по бойни знамена
да изтъкават герба на своята страна.
Аз знам - не съм маймуна говореща, двунога.
Пред нея зее пропаст... Благодаря на Бога,
ако във свойта милост прогреса прекрати,
наместо да го остави във кръг да се върти
и сляпо да си вярва, че крачи все напред,
докато всъщност слага пореден етикет.
Не искам твоя път, потънал в прах и скука,
где всичко е известно - от тука и до тука,
где нищо не помръдва и няма място там
за дребния мечтател със скромния му плам.
Не ще ме покори Желязната корона.
В колиба си оставам – в колиба, но - на трона.
Във Рая може взорът, случайно отклонен
от вечния сияен и непомръкващ Ден,
да зърне как припламва могъщото сияние
на Истините вечни и вечното Познание.
И гледайки тогава Блажената страна,
ще види всичко същото, но - с разлика една -
свободно от окови. Реалното Спасение
съвсем не е промяна или унищожение,
а и на Градинаря каприз не е било.
То зло не ще да види, защото всяко зло
не е във плана Божи, а суетата в нас
подмамва ни нататък със своя тих, беззвучен глас.
Но в Рая за окото прегради вече няма,
там новото гради се без капчица измама.
Не мъртви, а - вечно живи - творците крачат там,
поетите окичват с венци от огнен плам
и не на арфи свирят с безгрешни пръсти, знай,
а струни си изплитат от вечния Безкрай.

post-471-0-30053400-1380267115_thumb.jpg

Редактирано от ISTORIK
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Не знам къде си попаднал на него.

Това е българският превод от Любомир Николов на Толкиновата поема "Philomythus to Misomythus". Тя има и още едно заглавие: "Mythopoeia". Мисля, че е писана през трийсетте години. Толкин я посвещава на своя колега и приятел Клайв Луис, който също е писател, а под влияние на Толкин постепенно става християнин, дори християнски философ, а и един вид постромантичен автор също като Толкин. "Митолюбецът" в случая е самият Толкин. "Митомразецът" - Луис. С времето ролите донякъде се обръщат.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Много симпатично звучи. Много ми допадна.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Самата поема в оригинал е приятна; преводът също е майсторски.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Предлагам да пусна темата в раздела по литература. Ще съкратя заглавието наполовина.

Владо, за какви маймуни иде реч?

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...