Изток-Запад Човекът е човек, когато е на път

[Р. Теодосиев]

Човекът е човек, когато е на път

Колко време отнема пътя от Лозана до Истанбул с колело? Какво впечатлява един тогоанец в Хамбург? На какви прелести се натъква туристът в Бейрут? Всичко това и още много интересни истории от различни краища на Света срещаме в „Пътешественици“ (ИК „Изток-Запад“) на Вяра Тимчева. Всеки един от героите в книгата – хора от разнообразни произход, етнос, религия, социално положение, пол – разказва за вълнуващите си пътешествия из удивителни кътчета на планетата, отговаряйки на 10 въпроса, зададени от авторката.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41642

Едва ли има по-вълнуващо нещо от това да посетиш ново място, да се срещнеш с непознати хора, да разбереш техните привички, начин на живот, интересни или налудничави обичаи, местни истории, легенди и поверия – да опознаеш нова култура, която да остави у теб незабравимите спомени от едно паметно пътуване.
Още преди столетия св. Августин е казал: „Светът е книга и който не пътува, прочита само една страница от него.“ На същото мнение са и днес мнозина, сред които е и Вяра Тимчева – журналист, репортер и преводач на свободна практика, който понастоящем живее в Люксембург. Автор на „Индия и Малкия Тибет, от Хималаите до пустинята“, както и на „Приказното и смъртта“, „Митът за Дядо Коледа“ и „Образът на магьосника“ – и трите на френски език, днес Вяра Тимчева ни среща с различни по националност, възраст, професия и интереси хора, които разказват за своите пътувания до разнообразни места из всички краища на Света в интригуващия сборник „Пътешественици“.

Героите на книгата споделят интересни истории: за лов на слонове в Того; за пътешествие с платноходка из Средиземно море; за покоряване на шестия по височина на планетата хималайския връх Чо Ою; за експедиции с велосипед от Швейцария до Тибет и с мотоциклет през Латинска Америка и др. Всеки от тях отговаря на своеобразна анкета, в която въпросите са: „Първото ви голямо пътуване?“, „Кои страни ви впечатлиха най-много и с какво?“, „Най-интересното приключение по време на пътуване?“, „А най-страшното?“, „Най-комичното приключение, което ви се е случило на път?“, „Най-неразумното, което сте правили при пътуване?“, „Най-интересните хора, с които сте се запознали в пътешествията си?“, „Какви пречки сте срещали?“, „Трябва ли е човек да е богат, за да пътува?“, „Кое е пътуването, за което мечтаете?“

Освен на екзотични дестинации и колоритни персонажи, в „Пътешественици“ авторката обръща внимание и на пътуването ни към себе си, добавяйки в заключение: „Прекрасно е да пътуваме в чужбина и да откриваме нови страни, нови народи, нови традиции – това ни прави по-будни, по-толерантни. Но може би дори още по-прекрасно е да пътуваме в себе си – защото по този начин можем да излекуваме старите рани, които всеки носи у себе си, и да се свържем с извора на истинската си сила и светлина. Неслучайно на всички езици срещаме: „Познай себе си и ще познаеш Бог.“

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41642

Откъс от „Пътешественици“, Вяра Тимчева

І. От Швейцария до Турция [1]

Зимата на 1992 година е. В една мрачна аула на EPFL[2] трима студенти са се отдали на мечти... Любители на планините, на пътешествията и на приключенията, те си говорят за далечни страни. Защо да не отидат с велосипеди до Истанбул, портата към Азия. Ако изпитите им минат добре, през лятото ще имат два месеца ваканция за осъществяването на такъв проект...

2 август

Изпитите ни едва са минали, и вече започваме да мислим за пътуването, което ни очаква. От половин година говорим за него – пътешествието, което ще ни отведе през Източна Европа до Турция. Носовете ни все са забити в разни карти и пътеводители. Велосипедите ни са почти готови за път. Съвсем скоро тръгваме.

3 август

С Давид правим последните покупки. Настроението ни е страхотно, защото всички сме си взели изпитите. Използвам последната си вечер в Лозана да отида на кино... С колелото, разбира се! За малко за мен пътуването да завърши, преди да е започнало. На излизане от киното виждам някакъв тип да се навърта около велосипеда ми с клещи в ръка, опитвайки се да счупи катинара. Приближавам се и питам:

– Да помогна с нещо?

– Какъв ти е проблемът, бе?

– Проблемът ми е, че ти в момента крадеш моето колело.

– А, така ли... Е, откъде да знам! Да беше му сложил по-здрав катинар – отбелязва типът и се отдалечава с небрежна стъпка...

Осъзнавам, че ако филмът беше свършил двайсет минути по-късно, просто на другия ден никъде нямаше да замина!

Прибирам се вкъщи леко нервен, но изпълнен с облекчение.

4 август

Топъл летен ден. Голямото отпътуване е предвидено в 11 часа. Участниците – аз, приятелите ми Рейналд и Давид и брат ми Пиер, който ще пътува с нас до Будапеща. В хаоса покрай заминаването ми е трудно да си представя, че сме тръгнали за два месеца през цяла Европа, далеч от семейство и приятели, на път за Истанбул.

Германия

Малко преди немската граница възниква първият технически проблем – счупва се един педал. Но в тази страна откриваме напитката на велосипедистите, с която се подкрепяме всеки ден – „Мюлер милх“. Близо до град Тутлинген достигаме Дунав. Пред очите ни се редят приказни планински дефилета. Велосипедната писта е добре обозначена, пътят е добър. Основният ни неприятел е жегата, близо 40°C. При непрекъснатото усилие последствията бързо се проявяват – налага се да си вземем един ден почивка в къмпинг близо до Щраубинг, за да се лекуваме от топлинен удар.

Австрия

Влизаме на австрийска територия под проливен дъжд. За щастие времето захладня. По поречието на Дунав велосипедни писти не липсват и срещаме доста „колеги“, които са учудени или скептични от идеята, че сме тръгнали към Турция. Във Виена се отбиваме в Пратера и изяждаме по един сладолед. Следващ етап – Словакия, която тъкмо е обявила своята независимост.

Словакия

Първата страна от източноевропейския блок. По селата мъжете се събират и пият бира, насядали пред кръчмите под звуците на ехтящи високоговорители. Храната е доста по‑различна от тази в Австрия.

Унгария

Продължаваме през голямата унгарска равнина. Множеството камиони и лошото състояние на пътя отнемат от чара на това пътуване. Унгарците ни предупреждават да внимаваме в Румъния – там царяла беднотия, имало бандити, кражби... С две думи, съветват ни да избегнем тази страна.

Румъния

За щастие, предразсъдъците на унгарците явно се дължат повече на тъжна страница от тяхната история, отколкото на реалността. Веднага обикваме тази страна – автентични планински пейзажи, малки селца, в които деца ни махат с ръчички за поздрав, и почти никакви превозни средства, ако не се броят волските впрягове. В Синджорджиу Бай оставаме няколко дни при едно гостоприемно семейство. По-голямата част от пътуването ни през Румъния е из Карпатите, далеч от задуха на големите градове. Простичкият и радушен прием на румънците много ни впечатлява. Не сме си и представяли такава разлика в стандарта на живот на по-малко от 2000 километра от Швейцария!

България

След Карпатите намираме отново водите на Дунав и през прохода Железни врата влизаме в България. В градчето Берковица се запознаваме със семейство учители по френски и една от ученичките им – Вяра

^[3]

. Тя ни кани да преспим у тях и ни научава на няколко български думи. След това пътуването ни продължава през Родопите. Предпочитаме малките планински пътеки пред големите пътища, но това изглежда странно и подозрително на войниците, които са особено бдителни в тези гранични райони. В малките селца до границата с Турция стърчат минарета – личи си, че има многобройно мюсюлманско малцинство. Чудим се дали да не минем на гръцка територия – това е възможно само за гражданите на ЕИО, но в крайна сметка се връщаме малко назад и влизаме директно в Турция.

Турция

Септември 1992 година

След 6-седмично пътуване из Източна Европа ето ни пред портите на Ориента.

Митницата прилича на огромен битпазар. Изтощени, ние ще прекараме нощта на няколко километра от нея, между релсите на „Ориент експрес“ и главния път.

В Одрин оценяваме турското гостоприемство, когато един търговец ни изнася от магазинчето си маса, на която да седнем, когато вижда, че си правим пикник пред бака­лията му. Два дни по-късно вече сме в околностите на Истан­бул.

Влизането в града ще остане завинаги запечатано в паметта ни на колоездачи: безкрайни предградия, които приличат на огромна строителна площадка, безумно пътно движение и ужасяващи навици за шофиране – особено като се има предвид, че трябва да се крепим на две колела в средата на целия този хаос! Най-накрая – стреснати, но невредими – пристигаме в квартал „Таксим“, където сме си наели хотел. Този път за нас е удоволствие да зарежем колелетата и да се разходим пеша.

Успяваме да осъществим проекта си – стигаме с велосипеди от Швейцария до Турция. И за трима ни е премиера да въртим педалите толкова надалеч. Въпреки някои съмнения на тръгване не преставаме да се надяваме да завършим благополучно пътуването си. И ето ни сега, разхождаме се из истанбулските улици на хиляди километра от вкъщи! Радостта ни от това, че сме успели, е голяма.

След подобно пътуване желанието да стигнем още по-далеч е силно. Но е време да се връщаме, университетът ни зове. Ще се приберем у дома през Гърция и Италия. От палубата на ферибота хвърляме един последен поглед към Истанбул и Босфора.

Може би след няколко години...

^[1]

Целият разказ на Жан-Кристоф и приятелите му е публикуван на френски на сайтаwww.jaccuzzi.ch/jean-christophe.

^[2]

L’École polytechnique fédérale de Lausanne (EPFL) е Висше училище за инженери в Лозана, Швейцария.

^[3]

Аз (Вяра), която по това време бях в началните класове на Френската езикова гимназия, много се впечатлих от трите загорели от слънцето, рошави и прашни усмихнати момчета, които стояха до велосипедите си пред един от паметниците на град Берковица и се опитваха да сричат на кирилица името на изобразения на него антифашист. Заговорихме се и останах смаяна от проекта им да прекосят Европа. Продължихме разговора в един ресторант, а после – и на терасата в дома на баба ми, където ги поканих да преспят. И досега си спомням как небето беше обсипано със звезди и колко още по-загадъчен, голям и интересен ми се видя Животът след срещата с тях. Дълги години останахме в контакт чрез писма. После се изгубихме от поглед. Но в края на 2010 г. се намерихме отново и може би именно от този установен отново контакт най-вече се роди идеята за тази книга.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41642