Един от „четирите велики романа“ от късното китайско средновековие излиза на български език

[Р. Теодосиев]

Един от „четирите велики романа“ от късното китайско средновековие излиза на български език

За първи път на български език излиза знаковият за класическата китайска литература роман „Сън в алени покои“ на великия китайски писател Цао Сюецин. Ценното издание, което е в превод от старинен китайски, е част от поредицата „Тезаурус“ на издателство „Изток-Запад“, и съдържа автентичните китайски илюстрации от първото печатно издание на романа от 1791 г.

Квинтесенцията на старинните китайски бит, култура и душевност са умело вплетени в художествения шедьовър „Сън в алени покои“ на гениалния китайски писател и поет Цао Сюецин (ок. 1715—ок. 1763). Произведението не е просто роман, а своеобразна енциклопедия, която проследява – при това в детайли – живота на всяка прослойка от китайското общество през ХVІІІ век: от императора до просяка. Книгата е грандиозен принос – в нея са вплетени знания от областта на архитектурата, изкуствата, митологията, религията, социално-правните отношения, държавната администрация, музиката и театъра, поезията и калиграфията, та дори и традиционните кулинарно изкуство и медицина на Китай…

Сюжетът на този първи том проследява заплетената любовна история между главния герой Дзя Баою – наследник на богатия род Дзя, красивата, но болнава Лин Дайю и Сюе Баочай, която „се отличаваше с нежна красота и спокойна изисканост“. Още от самото начало на книгата сюжетът се разклонява, явяват се елементи на мистерия, престъпление, любов и изневяра, разврат и конфуцианска добродетел, изненада и парадокс, към които се вплитат нови герои, една загадка води към друга и въпреки любопитството, което тласка читателя напред, действието се разгръща с плавната величественост, присъща на класически Китай.

Написването на романа отнема на Цао Сюецин повече от десет години – обемът му е приблизително два пъти по-голям от този на „Война и мир“ на Лев Толстой. Първоначалното му заглавие е „Записки за Камъка“ или „Историята на Камъка“. В преписа от 1784 г. за първи път се назовава познатото ни днес заглавие „Сън в алени покои“. Още преди завършването му, произведението става любимо из цял Китай и негови преписи се търсят трескаво из земите на Поднебесната. Днес мнозина определят „Сън в алени покои“ като „Роман на хилядолетието“.

Книгата е преведена от старинния китайски език на ранната династия Цин, и е дело на китаиста Петко Т. Хинов, който е превел на български и други скъпоценни свидетелства за китайската писмена култура като „Тридесет и шестте стратегеми“ – книга по военно и дипломатическо изкуство, създадена от неизвестно лице през късното китайско средновековие като обобщение на богатия военен опит и изключителната военна мисъл на древен Китай, огромния роман на нобеловия лауреат на Китай Мо Йен „Уморен да се раждам и да умирам“ (наречен от Улрих Барон „литературен делириум, какъвто и Рабле не би могъл да сътвори по-шеметен, ужасяващ и комичен, циничен и все пак изящно поетичен“), и първата от „трите чудни книги на житейската мъдрост“: „Нощни разговори край огнището“ на Уан Юнбин.

Очаква се „Сън в алени покои“ да излезе в четири тома на български език, като преводачът замисля и пети, тълкувателен том. В обобщение Хинов споделя: „Сън в алени покои“ е титаничен опит да се съберат песъчинките на хилядолетната китайска култура, които вятърът на времето отнася в невъзвратимото минало. Всяка национална литература би трябвало да има такъв „Сън“, такъв величествен опит да събере всичко от себе си в едно-единствено произведение.“

Откъс от „Сън в алени покой“, Цао Сюецин

Да продължим разказа. След като жената на Джоу Жуй изпрати баба Лиу, тя отиде при госпожа Уан да ѝ предаде за станалото, ала отде да знае, че госпожата не бе в горната стая? Госпожа Джоу попита слугините и узна, че господарката е отишла да си поприказва с леля Сюе. Като чу това, жената на Джоу Жуй веднага излезе през вратата на източния ъгъл, прекоси източния двор и се упъти към градината „Крушево ухание“. Когато стигна до дворната врата, тя неочаквано видя слугинята на госпожа Уан, Дзинчуан, да си играе с малко момиче на стъпалата отпред. Като я видя да се задава, Дзинчуан разбра, че е дошла да предаде нещо, и показа с брадичка навътре към двора.

Жената на Джоу Жуй лекичко повдигна завесата и влезе. Вътре видя госпожа Уан и леля Сюе да приказват надълго и нашироко за домашни работи и хорски одумки, затова тя не посмя да ги прекъсне, но направо влезе в дома. Видя, че там е Сюе Баочай във всекидневно облекло, косата ѝ бе завита около главата. Девойката седеше навътре върху кана, надвесена над масичка, заедно с прислужницата си Инър рисуваше модели за бродерия на цветя. Като видя госпожа Джоу, Баочай остави четката, обърна се и със сияещо от усмивка лице я покани:

– Седнете, сестро Джоу!

– Здравейте, госпожице! – побърза да отговори жената на Джоу Жуй също с усмивка и седна на ръба на кана, като додаде:

– От два-три дни не съм Ви виждала да се разхождате навън, та си помислих да не би Баою да Ви е досадил с нещо?

– Нищо подобно – засмя се Баочай, – само дето старата болест пак ме прихвана, та трябваше два дена да остана на спокойствие.

– Не думайте! Каква е тая болест, госпожице, която тъй Ви тормози? – рече жената на Джоу Жуй. – Трябва колкото се може по-рано да се повика лекар, да се лекувате както подобава. Вие сте тъй млада още, а вече Ви е прихванала болест, не е шега работа!

Като чу тия думи, Баочай се усмихна:

– Нека не говорим вече за тая болест. Не зная колко лекари се изредиха да ме преглеждат, колко церове погълнах, колко пари похарчих, и ей толкова полза не получих. После за щастие се яви някакъв будистки монах, който тъкмо незнайни болести умееше да лекува, та го помолихме да ме види. Той рече, че това е вродено заболяване с пристъпи на висока температура, за щастие съм устойчива по рождение, та не е толкова важно. Рече ми, че ако пия обикновени лекарства, полза няма да има, но ми каза и за една чудодейна рецепта от задморски страни^[1], даде ми също и някакъв прах с необикновен аромат, който да послужи за основа на лекарството. Каза ми когато болестта ме прихване, да взема хапче от тоя лек и ще ми стане добре. Странното е, че наистина това лекарство ми действа.

Жената на Джоу Жуй се учуди:

– Що за рецепта е това? Ако ми я кажете, аз хубаво ще я запомня, за да я споделя и с други. Ако тая болест сполети другиго, ще мога да сторя едно добро.

– По-добре да не питате за нея – усмихна се Баочай. – Тя е толкова сложна, че човек може да се побърка. Съставките за това лекарство не са много, но главната трудност е в думите „подходящото време“. Нужни са: дванайсет ляна тичинки от бял божур, разцъфтял напролет; дванайсет ляна тичинки от бял лотос, разцъфтял през лятото; дванайсет ляна тичинки от бял хибискус, разцъфтял наесен, и дванайсет ляна тичинки от бяла слива, разцъфтяла зиме. Всичките тези тичинки се изсушават точно в деня на пролетното равноденствие на следващата година и се разбъркват с праха, докато хубаво се смесят. След това е нужно да се добави дванайсет циена дъждовна вода от първия ден на дъждовния сезон...

– Леле мале! – разсмя се жената на Джоу Жуй – Излиза, че това са цели три години време! А ако не завали точно на тоя ден, какво се прави?

– Затова Ви казах – със смях рече Баочай, – кога ли ще завали тъй чудесно в тоя ден! Остава да се чака търпеливо и толкова. Но за лекарството трябват още: дванайсет циена роса от деня на бялата роса, дванайсет циена скреж от деня на първия скреж и дванайсет циена сняг от деня на малкия снеговалеж. Всички тези течности се смесват с останалите съставки, после се омесват на топчета, големи колкото плод на лонган, захлупват се в старинен порцеланов съд и се заравят под корените на цветя. Ако болестта пламне, изважда се едно хапче и се изпива с отвара от амурски филодендрон в количество един циен и два фъна.

Като чу това, жената на Джоу Жуй се засмя:

– Буда милостиви! Безобразно сложно е, ами че то десет години могат да минат, без да можеш да завършиш рецептата.

– Не беше чак толкова зле, още една-две години откак тоя монах си тръгна и по някаква щастлива случайност се сдобихме с всичко. Така, макар и със затруднение, успяхме да забъркаме сместа. Сега сме си донесли от къщи и я заровихме под крушовото дърво.

– А това лекарство има ли си име или не? – рече отново жената на Джоу Жуй.

– Има – отговори Баочай. – Пак оня монах ни го каза, казва се „Хапчета на хладното благоухание“^[2].

Чу това жената на Джоу Жуй и кимна с глава:

– Какво точно е чувството, когато се разбуди болестта?

– Не е нещо кой знае какво – отговори Баочай, – малко недостиг на въздух, малко кашлица, като си взема хапче – всичко преминава.

Госпожа Джоу искаше да каже още нещо, когато неочаквано госпожа Уан запита кой е вътре. Жената на Джоу Жуй тозчас отговори и веднага отиде да разкаже за случката с баба Лиу. Мина известно време, а госпожа Уан все още мълчеше, затова жената на Джоу Жуй понечи да си тръгне, но в тоя миг се обади леля Сюе:

– Почакай мъничко, имам нещо да ти дам да занесеш у дома си.

След тия думи тя извика: „Сянлин!“ Завесата на вратата прошумя и в стаята влезе момичето, което си играеше с Дзинчуан, и попита:

– За какво ме викате, господарке?

– Донеси цветята от оная кутия – нареди леля Сюе.

Сянлин се поклони и донесе малка кутия в брокат. Леля Сюе рече:

– Тук има дванайсет цветя от нов вид, изработени в двореца от надиплена дантела. Вчера си спомних, че от дълги дни стоят там непобутнати, та си рекох, защо не ги дам на момичетата да ги носят? Вчера възнамерявах да ги изпратя, но взех, че забравих. Тъкмо си дошла днес, най-добре ти ги занеси. Дай по две на всяко от трите момичета у вас, а от останалите шест дай две на госпожица Лин, а останалите четири предай на сестра Фън.

– Остави ги на Баочай да ги носи, какво си се загрижила за другите? – намеси се госпожа Уан.

– Вие не познавате нашата Баочай – възрази леля Сюе; – тя е толкова странна, никога не е харесвала такива цветя и украшения.

След тия думи жената на Джоу Жуй взе кутията и напусна стаята. Навън видя Дзинчуан, която още бе на същото място и се печеше на слънцето. Госпожа Джоу я попита:

– Кажи ми за онова девойче Сянлин – тя ли е момичето, за което говорят, че е купена преди да дойдат в столицата и заради което е имало съд за убийството на човек?

– Ами да, това е тя – потвърди Дзинчуан.

Още говореха и Сянлин с весел смях излезе навън. Тогава жената на Джоу Жуй я улови за ръка и внимателно я огледа, па с усмивка рече на Дзинчуан:

– Като я гледам, нещо у нея ми напомня за жената на господин Жун от източния дом на имението ни.

– И аз така казвам– съгласи се Дзинчуан.

Тогава жената на Джоу Жуй се обърна към Сянлин:

– На колко години беше, когато те приеха в това семейство? Къде са родителите ти? На колко си години сега? Откъде си родом?

На всички тия въпроси момичето поклати глава с думите:

– Не помня.

Нищо друго не остана на госпожа Джоу и Дзинчуан след тия думи, освен да въздъхнат.

^[1] Има се предвид древна легенда, според която отвъд морето на изток има безсмъртно лекарство, безсмъртно биле и безсмъртно дърво с вълшебно действие.

^[2] Несъществуващо лекарство: според един от коментаторите в името му е скрит намек за хладината на Баочай и превъзходството ѝ над останалите по ум и красота.