Българо-турското освободително движение в Западна Тракия

[nik1]

Става дума за българо-турското освободително движение в източната част на Западна Тракия , възникнало след анексията и от Гърция през 1920 година

Ето един интересен документ, на който попаднах:

http://clubs.dir.bg/showflat.php?Board=maked&Number=1941215148&page=4&view=collapsed&sb=1&part=all&vc=1

"Третия документ приложен към мемоара на софийската германска легация разкрива нещо много малко известно, а именно че по това време (1923 година!) е съществувала една “Българо-Турска Вътрешна Тракийска Революционна Организация” целеща самостоятелна Тракия. Нейни представители, събрани на извънреден конгрес,рано през 1923, изготвят и предават на представители на разни международни организации и на великите сили,
една резолюция (написана на френски,официалния език на дипломацията тогава),която ще предам( Цанков, племенник на Ал.Цанков) тук в резюме.

Резолюция на конгреса на българските и турски
революционери в Тракия

Централния Комитет на Българо-Турската Вътрешна Тракийска Революционна Организация,
всички (нейни) ръководители-революционери (войводи)
и представители на българското и турско
население на тази област,
събрани на извънреден конгрес за да разгледат
настоящето положението в Тракия,
която е жертва на терор, грабителства, убийства, депортации и изобщо изтребление на българското и турско население
извършвано от гръцките власти,
установиха:

1) че още от първия ден на окупацията гръцките власти са отнели на местното българско и турско население всички негови политически, религиозни, национални и човешки права;

2) че всичко това е вършено по план изготвен
в Атина и тайни инструкции от г-н Венизелос, предадени още през май 1920 година на местния военен управител,
и по-късно потвърдени от неговия
заместник Константин Гунарис;

3) че за да сплашат населението и, според собствените им думи, да им покажат “че за българи и турци живот в Тракия вече няма”
, гръцките власти в лицето на.(следват имената и титлите на 8 гръцки цивилни и военни длъжностни лица)
показно организирали публично изтезания и убийства на няколко десетки български и турски цивилни, вкл. старци, жени и деца,
в местността “Почпока” близо до град Гюмюрджина.

4) Тази точка (която се разпростира върху близо две страници)
съдържа подробни описания на всевъзможни
злодейства извършени било от
редовни гръцки военни части,
било от нелегални гръцки, арменски(?)
и куцо-влашки чети в окръзите Дедеагач, Ксанти и Драма.
Споменават се имената на над 30 български (и няколко турски) села, и поименно голям брой жертви – българи и турци.
Става дума също за арестувания на заможни граждани
за да се получат откупи, и за това че от всички са насилствено събирани данъци за 3 до 5 години напред, преди да бъдат прогонени
или да забягнат, изоставяйки всичко
по домовете и стопанствата си.

5)че само през последните 3 месеца (началото на 1923) числото на убитите надхвърля 15 000 български и турски жени, деца и старци; над 30 000 са били изтласкани зад граница;
числото на депортираните е още по-голямо.

6) въпреки че българите и турците, които съставляват абсолютното мнозинство в Тракия, своевременно предупредиха представителите на Великите сили на Парижките преговори, както и в Сан-Ремо, Женева и Лозана, чрез съответни петиции и мемоари,
че единственото възможно справедливо разрешение за тази област е тя да бъде превърната в независима Държава . (въпреки всички това) беше извършена голяма несправедливост и безчовечност
против волята и свещените права на населението, като се позволи на една кървава власт каквато е гръцкия окупационен режим,
да се установи в нашата страна.

7) че ако този гръцки режим стане постоянен българското и турско население ще бъдат изтребени и страната превърната в пустиня;

8) че тъй като всички законни средства са изчерпани без да е имало какъвто и да е резултат срещу гръцкия бес, жестокости и унищожение;

9) българското и турско население в Тракия.
ще се види принудено да прибегне към единственото средство което му остава –
революционната борба.

Предвид на гореизложеното
Конгресът реши

Първо – с настоящето да отправи още един, последен протест към делегатите на Великите сили, Конференцията в Лозана, Обществото на Народите в Женева, Върховния Съюзнически Съвет в Париж и правителствата на Великите сили и на Американските Съединени Щати,
да бъдат незабавно прекратени (кървавите издевателства)
на гръцките окупатори в Тракия.

Второ – да поиска Тракия,
в своите естествени граници до река Струма, да бъде определена за автономна и независима Държава

Трето – да поиска извършването на незаинтересована международна анкета която да установи (размера на човешките и материални жертви и щети и отговорността за тях) пред населението на една област все още считана под съвместния суверенитет на три велики сили.

Четвърто –
да предупреди цивилизована Европа и великите сили че те носят моралната отговорност за случилото се досега и също ще бъдат отговорни за крайните действия които революционната организация ще се види принудена да предприеме предвид безизходното и безнадеждно положение на хората в Тракия.
Ние не сме професионални революционери.
Но няма да снемем оръжието докато за нас и нашите съотечественици не стане отново възможно да живеем човешки на тази Тракийска земя, нашата родина!


Документа е отпечатан на бланка на Организацията,
има ръкописна дата 10.V.1923 и два (нечетливи) печата.
Подписан е от 3 български и 3 турски имена,
от които се четат “Поп Никола” и “Реджеб” от “Централния Революционен Комитет” и името “Кемал”
като “представител на населението”.

Редактирано Юни 9, 2017 от nik1

[nik1]

Преди три години излезна и изданието на Вълчо Златилов "Българи и турци въстават срещу Нойския диктат"

http://www.kardjali.bgvesti.net/index.php/news/424362/Unikalno-izdanie-za-istoriyata-na-balgaro-turskata-revolyucionna-boyna-druzhba-i-satrudnichestvo-izleze-ot-pechat-avtorat-kardzhaliec

По долу ще покажа някои уникални снимки и ще дам препратка към цитат от изданието

 

 

На втората снимка Тане Николов е в обкръжението на Фуат Балкан и Хикмет Бей

По долу може да се прочетат откъси от изданието:

 

Редактирано Юни 9, 2017 от nik1

[nik1]

Държавен архив - Кърджали

Ръководители на българо - турската Тракийска армия от 1920 г. в Западна Тракия и БТВТРО от 1922 г. в България. Отляво на знамето са: Али Фуат бей, Хикмет бей и др. турски водачи на чети. Отдясно на знамето са: Таню Николов, Димо Николов, Митрю Аркумарев, Рафаил Каракачанов и СтайкоЗапартов. Снимката е публикувана на заглавната корица на издадена вТурция мемоарна книга на Али Фуат бей /Фуат Балкан / , обнародвана в България отст.н.с. Делчо Балабанов в книгата му "Тракия в пламъци", С., 2014 г.

Българи и турци въстават срещу Ньойския диктат

 

Вълчо Златилов

 

3. Създаване на българо-турска Тракийска армия и нейната въоръжена борба срещу окупацията на Западна Тракия

Войводата Иван Максимов като кум на сватбата на учителя Петко Таралежков в Долно Луково през 1924 г.

На 27 срещу 28 май 1920 г. Гърция окупира Западна Тракия с помощта на един армейски корпус. Две гръцки дивизии са разположени на охранителни позиции до река Марица със задача да не допускат войските на Джафер Тайар да се обединят с турско-българските чети в Западна Тракия, а друга една дивизия е разположена по границата на Западна Тракия с България. Тази тактика на гърците се оказва успешна.

Изненадващо бързото заемане на Западна Тракия, освен че довежда до бездействие и изолация на войските на Джафер Тайар, прекъсва напълно и възможността за връзка и взаимодействие на разположените в Западна Тракия българо-турски чети с редовните военни части на Тайар в Източна Тракия, на които ВПНЗ разчита много в своите предварителни планове за действие. Обединените българо-турски чети и отряди са поставени в трудно положение – те сами трябва да се изправят срещу значително по-многобройната и по-добре въоръжена и подготвена редовна гръцка армия.

Въпреки неблагоприятните развития Временното правителство на националната защита на Ахмед Тефик бей реагира незабавно. То издава Заповед за мобилизация на младите българи и турци, годни

да носят оръжие, и включването им в сформираната от правителството Тракийска армия. В изпълнение на заповедта на 28 май 1920 г. българският Тракийски комитет издава и разпространява Позив до всички родолюбиви тракийци, в който след като се съобщава, че същия ден е обявена автономията на Тракия, се настоява „всички братя българи и турци да подкрепят движението

Четници от тракийската организация

морално и материално, да се запишат в доброволческите дружини в Софлийски военен район под командването на началниците на доброволческите дружини Н. Гавраилов и Н. Георгиев”. Позивът завършва с призива „Бързайте, тракийци! С Бога напред ще издействаме автономията на Тракия под покровителството на Лигата на народите!”

В края на май 1920 г. Тракийската армия на ВПНЗ е вече напълно сформирана. За неин главнокомандващ е определен министърът на войната в правителството Али Фуад бей. Военен от кариерата с чин подполковник и бивш командир на жандармерията в Драма, Фуад бей е един от най-ревностните привърженици на идеята за турско-българско единодействие и обща въоръжена

Воеводата Димо Бояджиев от с. Карачкьой, Гюмюрджинско, бежанец от Тракия в Крумовград 1921-1924 г.

съпротива срещу гръцката окупация. Още преди създаването на ВПНЗ той сформира своя чета от 300 души и заедно с другите споменати по-горе турски и български национални водачи в Беломорието е решен докрай да отстоява свободата и независимостта на Западна Тракия. Тези разбирания и идеи той отстоява и в по-нататъшната си дейност, като през ноември 1922 г. заедно с други известни турски и български национал-революционери е в основата на създаването, изграждането и дейността на обща Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация /БТВРО/ в България, продължила общата въоръжена борба на българите и турците в Беломорската област за извоюването на свободата и независимостта на Западна Тракия.

Тракийската армия на ВПНЗ, командвана от Али Фуад бей, се състои от 30 дружини, начело на които са поставени някои от най-известните и добили широка популярност сред местното население турски и български национал-революционери като Топал Кадир, Али Галиб бей, Джемал бей, Неджметин бей, Кара Бекир, Хюсейн Чауш, Димо Николов, Димитър Маджаров, Руси Славов, Вангел Георгиев, К. Ненчев, кап. Бояджиев и други.

Според сведение на окръжния управител в Кърджали в състава на Тракийската армия влиза и един голям, двехиляден турско-български отряд за охрана и заемане на планинските райони на Западна Тракия, разполагащ с 14 картечници. Ядрото на Тракийската армия съставляват българо-турските чети и отряди, сформирани още преди създаването на ВПНЗ, изчакващи в бойна готовност в споменатите по-горе крайгранични центрове. В края на май 1920 г. в състава на българо-турската Тракийска армия се включват и много местни жители – бежанци от Западна Тракия,

Снимка на дейци на българо-турската революционна организация от 1922 г. Първи в средата войводата Тано Николов, втори Али Фуад бей, трети Ихмет бей

както и представители на местното българско и турско население, годно да носи оръжие, отзовало се на призивите в разпространените в региона позиви и заповедта за мобилизация, издадена от ВПНЗ.

Много полезно попълнение в Тракийската армия са и немалкото забягнали с оръжието си българи и турци, служители в местната милиция на ген. Шарпи. В един от документите за тези бивши служители на администрацията на ген. Шарпи четем: „Ние не искаме да видим гръцки войник в нашата Родина… Ние предпочитаме по-скоро да умрем в тази страна, отколкото да я видим под гнета на Гърция…”. Според някои от най-добрите изследователи на темата в четите на Тракийската армия се включват и немалко българи мюсюлмани от южните части на България.

Още в първите дни на окупацията гръцката армия среща добре организираната въоръ- жена съпротива на българо-турските чети и отряди на Тракийската армия. На 28 май 1920 г. в близост до Гюмюрджина става първото сражение между настъпващите военни части на гръцката армия и две от четите на Тракийската армия, командвани от Али Фуад бей и кап. Бояджиев. Опитвайки се да спрат настъплението на гърците към вътрешността на Западна Тракия, българо-турските чети атакуват изненадващо челните редици на настъпващата гръцка армия, но поради превъзходството на гърците са принудени да отстъпят в посока на българската граница. Два дни по-късно гръцките части са прогонени от селата Манастир и Сачанли, в близост до Гюмюрджина, давайки при отстъплението си и двама пленника.

Още в тези първи боеве и битки проличава избраната от ВПНЗ тактика на водене на въоръжената борба срещу окупатора. Не разполагайки с голяма и добре подготвена и въоръжена редовна армия, която да може да се противопостави в равностоен директен сблъсък на противниковата, то е принудено да разчита на успеха в сраженията най-вече на бързината и изненадата при осъществяване на военните операции и действия. Благодарение на тази добре овладяна тактика на водене на боя, българо-турските чети и отряди от Тракийската армия, макар и по-малобройни и по-зле въоръжени от гърците, успяват да спечелят много от сраженията в началния период на започналите военни сблъсъци.

Така например в станалите на 31 май и 3 юни сражения в района на селата Яйладжик, Карабае и Мандра, Димотишко, благодарение именно на бързината и изненадата в действията им, четите печелят битките. Първите две от споменатите села са гръцки и след боевете са подпалени. При битката до село Мандра българо-турските чети разрушават моста между градовете Софлу и Фере и прекъсват комуникациите на гръцките военни части, убити са и 15 гръцки войници.

На 6 юни в сражение до село Карабунар, Софлийско, е разрушен друг мост, изграден на ж.п. линия, но в боевете загиват и шестима четници. Нови битки и сражения, завършили с успех за частите на българо-турската Тракийска армия, стават на 7 и 8 юни в околностите на селата Мерканли, Ференско, и Къркакьой, Дедеагачко. При тях са пленени осем гръцки войници, взето е и голямо количество оръжие, включително и две автоматични пушки.

Ожесточени и кръвопролитни са и сраженията, станали на 10 и 11 юни до селата Кутруджа и Малък Дервент, при които загуби понасят и двете страни – убити са трима гръцки войници и двама четници.

Едно от най-кръвопролитните сражения през юни 1920 г. става на границата между Западна и Източна Тракия, на десния бряг на Марица. Българо-турски чети нападат частите на една от гръцките дивизии, охраняващи границата с Източна Тракия, в момент, когато те завършват изграждането на понтонни мостове над реката за преминаване на части на гръцката армия в Източна Тракия. При нападението понтонните мостове са разрушени изцяло, убити са и 40 гръцки войници и 7 четници. Същия ден – 12 юни, стават и две други сражения в района на село Каламба, Караагачко, и в селата Голям Дервент и Бабалар, Софлийско. При първото от тях са убити 17 гръцки войници, а при второто – три обединени българо-турски чети прогонват гръцките военни части, разположени в селата Голям Дервент и Бабалар.

Успешни нападения над гръцки гарнизони, разположени в турски и български села в Западна Тракия, българо-турските чети извършват през целия юни и началото на юли 1920 г. В резултат гръцките военни части търпят сериозни загуби в жива сила и оръжие. В края на юни българо-турска чета от 15 четници успява да прогони гърците от силж Сара Хадър, Гюмюрджинско, а в началото на юли друга чета обезоръжава 40 гръцки войници в гарнизона им в село Малък Дервент, Софлийско. Няколко дена по-късно с бой е превзет и гръцкият гарнизон в съседното село Голям Дервент. При някои

Устав и правилник на Вътрешната тракийска революционна организация от 1923 г.

сражения българо-турските чети успяват да пленят и голямо количество оръжие, предназначено за гръцката армия. В края на юни до село Черкезкьой те атакуват и превземат влак, превозващ оръжие за гръцки военни части, като цялото количество оръжие е пленено и завладяно.

Според публикувани в научните изследвания статистики в периода юни – юли 1920 г. на територията на Западна Тракия стават над 30 големи сражения между военни части на гръцката окупационна армия и частите на българо-турската Тракийска армия. Въоръжените сили на ВПНЗ оказват ожесточена съпротива на гръцката армия в Димотишко, Караагачко, Софлийско, Ференско и Дедеагачко. Битки и сражения се водят и в другите райони на Беломорската област – Ксантийско и Гюмюрджинско, но тук те са с по-нисък интензитет и са по-незначителни.

Най-успешни и резултатни са победите, постигнати от Тракийската армия над гръцките военни подразделения и части, разположени на десния бряг на Марица. Претърпените от гърците поражения тук довеждат до деморализация на личния състав на военните части и войниците им са обхванати от отчаяние и недоволство. Те бягат панически и масово от полесраженията при почти всяка схватка с четите. Това принуждава гръцкото правителство да изпрати нови усилени армейски части в Западна Тракия, за да бъде смазана българо-турската въоръжена съпротива и се осигури и гарантира по-нататъшното безпроблемно преминаване на гръцката армия в Източна Тракия

 

 

 

 

[nik1]

http://macedonia.kroraina.com/tr/8/trakija_8_8.pdf

На 25 май 1920 г., в отговор на европейското бездушие, представители на българското и турското население от Западна Тракия се събират на конгрес край с. Химитли, Гюмюрджинска околия. На него делегатите съставят „Временно правителство на националната защита”. За министър-председател и министър на финансите е избран Ахмед Тефик бей. Управлението се поема от 10 министерства, като за министър на вътрешните работи е определен Хасан Таксин бей, за министър на войната – Али Фуад бей, за министър на външните работи – Махмуд Недим, за министър на правосъдието – Абдул Халим, за министър на просветата – Джемал бей, за шейх-юл-ислям – Хюсейн Хюсни. В правителството има и трима български министри - на пощите, телеграфа и земеделието д-р Страшимир Дочков, на търговията и индустрията – Вангел Георгиев, на пътищата и железниците – Коста Георгиев.14 Създаденото правителство е уникален момент на взаимодействие в историята на двата народа в името на общото противодействие на гръцката окупация. Но това е нормална реакция на двете победени във войната държави, чието население е изправено пред опасността да загуби напълно териториите си в Западна Тракия.

В състава на формираното българо-турско правителство влизат образовани и интелигентни политически дейци. Някои от тях са участвали във Върховния административен съвет на Западна Тракия (ВАСТ) при управлението на ген. Шарпи.

Министър-председателят, 38-годишният Ахмед Тефик бей, произхожда от богато турско семейство, с голямо влияние в Ксанти. Завършва медицина в Бордо, Франция. По време на Първата световна война е военен лекар, а след това се занимава с журналистика и политика. При управлението на ген. Шарпи той е кмет на Гюмюрджина, член на ВACT и привърженик на младотурците. Ген. Шарпи го определя като съглашенофил, елинофоб, „интелигентен, но екзалтиран и несръчен”15

Министърът на войната подполковник Фуад е военен от кариерата. Преди войните командва турската жандармерия в Драма. Министърът на просветата Мехмед Джемал е бивш главен прокурор на Сяр и Драма. След освобождението на Западна Тракия от българските войски той става депутат в Народното събрание. Опитни политически дейци са и останалите турски представители в правителството.

С голям авторитет сред българското и турското население се ползват и тримата български министри - хора с висока култура и богат опит в националноосвободителните борби.
Министърът на пътищата и железниците Коста Георгиев, роден в Източна Тракия в с. Ени махле, Бабаескийско, завършва медицина в Швейцария,но има богата революционна биография. Учител в бъл- 113 гарската гимназия в Битоля и член на ВМОРО, през декември 1907 г., е хвърлен в затвора, откъдето излиза по време на младотурската революция. Става главен учител в Лозенград (1908 г.), а на следващата година преподава математика в българската мъжка гимназия „Д-р П. Берон” в Одрин. По време на Балканската война К. Георгиев отново е арестуван и изпратен на заточение в Мала Азия. След Междусъюзническата война е освободен и като десетки хиляди българи от Източна Тракия търси спасение в България. От 1914 до 1918 г. К. Георгиев оглавява Окръжната постоянна комисия в Гюмюрджина. През тежките военни години той работи енергично за настаняването на бежанците в новоосвободените земи. При френското управление в Западна Тракия е избран за член на ВACT.16

С не-по-малко интересна биография е и другият български министър д-р Страшимир Дочков, който поема пощите, телеграфа и земеделието. Завършил е медицина в Берлин и работи като лекар на българската община и българското училище в Битоля (1906-1907 г.). От 1908 г. се установява в Одрин. По време на Балканската война служи като военен лекар с чин майор в българската армия. При управлението на френската администрация в Западна Тракия Стр. Дочков живее в Караагач и практикува своята професия. Високо ценен от френските власти, е избран за член на ВАСТ. Началникът на френското военно разузнаване в Караагач кап. Жамба го характеризира като много възпитан и интелигентен обществен деец, който притежава „голямо влияние сред сънародниците си.17

По-слабо популярен е третият български министър Вангел Георгиев. Привърженик на Демократическата партия, той е помощникпрефект на Гюмюрджински окръг. По време на Първата световна война работи в българското военно разузнаване и отговаря за районите на Софлу и Димотика. При управлението на ген. Шарпи в Западна Тракия е избран за председател на българския Червен кръст в областта и енергично работи за сближението на турци и българи.18 Преобладаването на турските министри в състава на правителството е отражение на променената етническа картина на Западна Тракия. Демографският състав е 25 000-30 000 българско население и около 80 000 турско.19 Мнозинството от турското население показва по-голяма енергия и желание за въоръжена борба срещу гърците. Докато българите в Западна Тракия не очакват въоръжена подкрепа от българското правителство, турците чувстват солидната опора на армията на Тайяр в Източна Тракия. Тези обстоятелства обясняват доминиращото присъствие на турските представители в Правителството 114 на националната защита, както и ключовите постове, които те поемат. Временното правителство се заема енергично със сформирането на собствена, боеспособна Тракийска армия. В нейния състав са включени многобройните, създадени още в началото на 1920 г., български и турски въоръжени чети и отряди, готови за съпротива при евентуална гръцка окупация на областта. За тяхното създаване и подготовка голяма помощ от турска страна оказват: Джафер Тайар, командващ І-ви армейски корпус в Одрин, съдействал за създаването и изпращането на добре подготвени отряди от комити, офицери и войници от Източна Тракия, Али Фуад бей, предоставил 100 000 лв. от турския Тракийски комитет в Западна Тракия за подготовка и въоръжение на четите в Кърджалийско, Младотурският комитет в Швейцария, предоставил на министър-председателя Тефик бей чрез фирмата „Ниазим Емин“ 500 000 лв. и др. От българска страна голяма помощ в организирането, въоръжаването и изпращането на чети в Западна Тракия оказват редица опитни български офицери като ген. Ал. Протогеров, полк. П .Дървингов, полк. Николов и някои известни дългогодишни ръководители на българското национално-освободително движение в Тракия и Македония като войводите Таню Николов, Тодор Александров и др. Още с избирането си Временното правителство изготвя Декларация за обявяване независимостта на Западна Тракия, която министърпредседателят Тефик бей връчва на 26 май 1920 г. на следвоенния управител на Западна Тракия ген. Шарпи. С нея официално се съобщава, че е обявена независимостта на Западна Тракия, а „Правителството на националната защита има силно желание да бъде в добри отношения със съседните правителства и си прави труда да заяви на висок глас, че е правителство на мира и ще гарантира правата на гражданите без разлика на раса и религия”20.

Наред с декларацията Временното правителство издава и разпространява Д-р Страшимир Дочков, министър на пощите, телеграфа и земеделието и прокламация, написана на български, турски и френски език, в която категорично се отхвърля решението на конференцията в Сан Ремо за предаване на Западна Тракия на Гърция и се протестира остро срещу евентуалната гръцка окупация на областта. На 28 и 29 май 1920 г. гърците окупират цяла Западна (Беломорска) Тракия, като подлагат многобройното българско население на нечуван асимилационен натиск. Ликвидирани са българските училища и черкви, а българите са интернирани с кораби на различни острови, мобилизирани, прогонвани и малтретирани.

Правителството на националната защита не получава подкрепа нито от България и Турция, нито от Англия и Франция. То няма никакви шансове да оцелее срещу многобройната и добре въоръжена армия на Гърция. Въпреки неблагоприятната обстановка енергично се заема да включи във въоръжената борба цялото мъжко население. Издадена е заповед за мобилизация на младите българи и турци, годни да носят оръжие. На 28 май българският Тракийски комитет се обърна с позив към всички тракийски родолюбци. В него се съобщава, че в 7 часа е обявена автономията на Тракия. В позива се настоява „всички братя българи и турци” да подкрепят движението морално и материално. Приканват се онези, които се намират в Западна Тракия или са заминали за България, „да се запишат в доброволческите дружини в Софлийския военен район под командуването на началниците на доброволческите дружини Н. Гавраилов и Н. Георгиев”Позивът завършва с думите: „Бързайте, тракийци! Освободителното движение не чака време! С бога напред ще успеем да издействуваме с дружни сили автономията на Тракия. Да живее автономна Тракия под покровителството на Лигата на народите!” В края на месец май 1920 г.

Тракийската армия на Временното правителство, командвана от министъра на войната Али Фуад бей, е вече напълно сформирана. Тя се състои от 30 дружини, начело на които са поставени някои от най-известните и добили широка популярност сред местното население турски и български националреволюционери като Топал Кадир, Али Галиб бей, Джемал бей, Неджметин бей, Кара Бекир, Хюсеин Чауш, Димо Николов, Димитър Маджаров, Русю Славов, Вангел Георгиев, К. Ненчев, кап. Бояджиев и др. Според сведение на окръжния управител в Кърджали в състава на Тракийската армия влиза и един голям, двехиляден турско-български отряд за охрана и заемане на планинските райони на Западна Тракия, разполагащ с 14 картечници.  

Още в първите дни на окупацията гръцката армия среща добре организираната въоръжена съпротива на българотурски- 116 те чети и отряди на Тракийската армия. На 28 май 1920 г. в близост до Гюмюрджина става първото сражение между настъпващите военни части на гръцката армия и две от четите на Тракийската армия, командвани от Али Фуад бей и кап.Бояджиев. Едно от найкръвопролитните сражения става през м. юни 1920 г. на границата между Западна и Източна Тракия, на десния бряг на р. Марица. Българотурски чети нападат частите на една от гръцките дивизии, охраняващи границата с Източна Тракия в момент, когато те завършват изграждането на понтонни мостове над реката за преминаване на части на гръцката армия в Източна Тракия. При нападението понтонните мостове са разрушени изцяло, убити са и 40 гръцки войници и 7 четници. Според публикувани в научните изследвания статистики в периода юни-юли 1920 г. на територията на Западна Тракия стават над 30 големи сражения между военни части на гръцката окупационна армия и частите на българо-турската Тракийска армия.

Изпращането на нови гръцки армейски части в Западна Тракия прави борбата между двете воюващи страни още по-неравностойна. Засилването на гръцкото военно присъствие в областта обаче не е единственият фактор, допринесъл за крайния успех на гърците въвЗасилването на гръцкото военно присъствие в областта обаче не е единственият фактор, допринесъл за крайния успех на гърците във военните действия.

Особено отрицателно въздействие върху въоръжената борба на местните българи и турци срещу окупационната гръцка армия оказва неизпълненото обещание за военна помощ и подкрепа от страна на Временното правителство на Източна Тракия на Джафер Тайар.

Отрицателен фактор за развитието и разрастването на българотурското съпротивително движение в Западна Тракия е и позицията, заета от България. Лоялна към следвоенните мирни договори, тя предприема изискваните й от страните победителки в Първата световна война мерки за охрана на южната й граница, с оглед недопускането Българо-турският революционен комитет - в средата войводата Таню Николов на образуване и преминаване на чети от крайграничните български територии в Западна Тракия.

На 2 юни 1920 г. губернаторът на Беломорска Тракия - французинът ген. Шарпи, напуска областта и тази изконна българска територия губи автономния си режим на „Междусъюзническа Тракия“, напълно анексирана от Гърция. Дълги колони от българи се проточват към старите български граници. Отваря се една от най-тъжните страници в националната ни история.

Няколко месеца смесени въоръжени отряди от българи и турци нападат гърците. Срещу отлично въоръжената гръцка армия, подкрепяна от англо-френските поделения, българо-турските дружини нямат големи шансове за победа. В края на юли 1920 г. основните военни сили на българо-турското правителство претърпяват поражение и неговите членове, заедно с министър-председателя Тефик бей, се оттеглят към България според проникнали в печата сведения.

[resavsky]

Честно казано това е маргинална организация със слабо влияние. 

[nik1]

Преди 1 час, resavsky said:

Честно казано това е маргинална организация със слабо влияние. 

И как го реши това?

[nik1]

http://macedonia.kroraina.com/tr/9/trakija_9_4.pdf