Отиди на
Форум "Наука"

УЧЕНИЕТО ЗА ДУШАТА ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА НА АБУ АЛИ ИБН СИНА (АВИЦЕНА)


Recommended Posts

  • Администратор

УЧЕНИЕТО ЗА ДУШАТА ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА НА АБУ АЛИ ИБН СИНА (АВИЦЕНА)1

АНГЕЛ НИКОЛОВ

По установена в историко-философската литература традиция, Абу Али Хюсейн ибн Абдуллах ибн Хасан ибн Али ибн Сина (980-1037) се числи към групата на най-близо стоящите до перипатетизма мислители в Средновековния Изток. Сам Авицена признава, че върху неговите философски възгледи повлиява трактата-коментар на Абу Наср ал-Фараби върху „Метафизика"-та на Аристотел. В началото, когато започва да чете един от основните философски трудове на Стагирита, Авицена не схваща смисъла на тази книга и едва след като се запознава с коментара на ал-Фараби той разбира Аристотеловата философия. Ибн Сина споделя: „Укрепнал в науките - логика, физика и математика, аз отново се обърнах към изучаването на метафизика и прочетох книгата „Метафизика", еднакво нищо в нея не разбрах и целта на автора й остана скрита от мен. Аз я препрочитах четиридесет пъти и я научих наизуст, но при все това така и не я разбрах, нито проследих целта й. В отчаяние аз си казах: „Това е книга, към разбирането на която няма път!" Но един ден следобед аз отидох на базара. Някакъв тьрговец-посредник държеше в ръка някаква книга и гръмогласно я хвалеше. Той я предложи на мен, но аз решително се отказах от нея, тъй като бях убеден, че от тази книга няма полза. Той ми каза: „Купи я от мен, аз ще ти я продам евтино, за три дирхама, от които се нуждае нейният собственик." И аз я купих. Оказа се, че това е съчинението на Абу Наср ал-Фараби, „За целите на книгата „Метафизика" ". Връщайки се вкъщи, аз веднага я прочетох и там на мен ми се откри целта на тази книга, която аз научих наизуст от началото до край. "

Можем да кажем, че като цяло в учението за структурата на битието и знанието Ибн Сина се изявява като перипатетик. Но относно техния генезис, подобно на ал-Фараби, той прибягвало концепциите на неоплатонизма. При все, разбира се, че генезис и структура могат да бъдат отделени само в абстракция. Също така, не бива да се забравя, че Авицена живее и твори в една силно религиозна епоха. Това проличава и в убеждението на ислямския философ, че само чрез безмерното и задълбочено знание може да се намери действителният път към бога. От тук произлизат и названията на неговите два главни философски труда: „Книга за изцелението" (Китаб аш-Шифа) и „Книга за спасението" (Китаб ан-Наджат). В тези названия е заложена и етическата интенция на големия лекар от тази епоха, който се стреми да излекува не само тялото, но и душата на човека.

Въпросите за живота (физиологическото съществуване) на човека, животните, растенията, а така също и за душата на човека, заемат значително място във философското творчество на Ибн Сина. Тези проблеми отрано занимават философа и учения естествоизпитател. Мюсюлманските теолози обяснявали органическия живот, душата, психологическите способности на човека конкретно чрез духовната сила - волята и желанията на бога. Ибн Сина заема в някои случаи друга позиция по тези въпроси. Според него животът е продукт в следствие на определен образ на съставно тяло. Той е, така да се каже, сказуемо подлежащо, т.е. резултат на определена хармония, съчетание на тези вещества, които образуват (съставят) дадено тяло. Така разбрана, хармонията се явява като своеобразна мяра на живота. Ибн Сина не може да допусне съществуването на психическа дейност и познавателна способност у човека, без да е наличен този естествен живот. Но заедно с него философът допуска и друго, нематериално начало - душата. Той, в духа на Аристотеловия хилеморфизъм превръща душата във форма, т.е. в създател на конкретното живо тяло. Пак в Аристотелов стил Ибн Сина разделя душата в три групи: растителна душа, която се представя като първата завършеност на естественото органическо тяло в тази рамка, в която то се размножава, расте и се храни; животинска душа, която се явява първата завършеност на естественото органическо тяло в тази рамка, в която то възприема единичното и извършва произволни движения; човешка душа, управляваща разумната дейност на човека." При така представените ни характеристики на отделните типове души от Авицена, бихме могли да обобщим, че растителната и животинска души са свързани с тялото и са свойствено присъщи на растенията, животните и човека. Третият вид душа е присъщ единствено на човека. Тя е свръхестествена, самостоятелна и помага на човека да познае абстрактното, общото и свръхестественото. Човешката душа притежава две способности - практическа и теоретическа. Практическата способност е свързана с двигателната активност на човека и осъществяването на действията, необходими в практическия живот. Теоретичната способност е индивидуалността, личностната характеристика на човека. По примера на ал-Кинди и ал-Фараби Авицена разслоява тази теоретична (интелектуална) способност у човека на четири нива. Най-низко е поставено intellectus materialis, който характеризира потенциалната зададеност при човека на възможността да учи и запомня; научавайки основните принципи на познанието и как да мисли правилно, човек достига до intellectus in habitu. Когато човекът успее сам да придобива знания и да осъществява самостоятелна интелектуална дейност, той достига до състояние на intellectus in actu. Последното върхово състояние, в което пророците пребивават по презумпцията на съвършената си природа е (intellectus adeptus), в което битийната Вселена се реализира вътре в човека и той става копие на интелигибилния свят.

За разлика от мюсюлманските ортодокси, които смятат, че светът е препълнен с чудеса, продукт от безспирната творяща воля на бога, и е напълно непознаваем за човека, Ибн Сина напълно вярва в познавателните способности на човека и ценността на постигнатото познание.

От една страна Авицена интерпретира душата като нематериална и вечна, независеща от тялото, а от друга отрича нейното възкресяване в задгробния живот. Той смята, че от гледна точка на религията възкресението може и да е вярно, но от страна на философията и логиката това твърдение няма основание и е лъжовно. Душата доминира над тялото и направлява неговите действия. Но заедно с това Ибн Сина говори за зависимостта на духа от тялото. В „Канон на лечебната наука" (Китаб ал-Канун филтибб) Ибн Сина обяснява ненормалните, болезнени явления в душата на човека с определени физически изменения в неговото тяло, преди всичко с повреждане и болки в мозъка му, в нервната му система. Пак там той обвързва познавателната способност, познавателните органи неразривно с мозъка. С помощта на мозъка човек усеща, мисли. Заедно с нематериалната душа, Авицена допуска и съществуването на дух, който той поставя понякога в зависимост от тялото и му го приписва като субстанциално присъщо, Ибн сина разглежда два вида познание - познание на общото, абстрактното, божественото и познание на частното, конкретното и светското. Първото познание човек осъществява посредством вече споменатия теоретичен разум и е характерно за вътрешните органи, а вторият вид се осъществява от външните органи на усещане и практическия разум. Авицена смята, че природата и материално-вещният свят са обективно зададени и техните качества са субективно ненатоварени. Човекът също е част от природата. Заобикалящата материална действителност афектира човешките органи за усещане и той чрез тях получава това или онова сведение за същността на възприеманото. За Ибн Сина в основата си знанието, която се получава от органите на усещането, дава правилна представа за обективно наличното. Но само едните чувствени данни не са достатъчни. Човекът извежда образи посредством паметта, въображението, мисленето, сравнението и разума.

Ибн Сина различава в човека също така и пет външни и пет вътрешни органи на чувстване. Към последните се отнасят: общи, намиращи се в общото използване на чувствата; изобразяващи образа на предмета на чувството; предполагащи чувството; памет; мислене или въображение на чувственото.

Изходен пункт за „вътрешните чувствания" се явява фундаментът, базиран от „външните органи" на чувстване (слух, обоняние и т.н.). Човекът както посредством външните, така също и посредством вътрешните познавателни органи и средства придобива дълбоки познания за обективния природен свят. Най-образно чрез петте вътрешни органи човек възприема по следния начин: с помощта на очите си вижда някакъв предмет; след това възприема външния му вид, образа на дадения предмет; след това го запаметява, възприема неговия смисъл, съхранява получените сведения за предмета и неговия смисъл; цялото събрано до този момент знание се анализира и човекът възприема всестранно наблюдавания предмет. В „Китабан-Наджад"Ибн Сина пояснява: „Когато той (човекът-бел.моя) види хищен звяр, неговото външно чувство възприема образа на този звяр и образът намира своето отражение в общото чувство, а изобразяващата сила запечатва в себе си. После предполагащата сила получава от този образ на звяра неговия частен смисъл, например: «Този звяр се явява опасен и е нужно да се отдалеча.» и т.н. Затова тези мисли се съхраняват в хранителницата (паметта-бел.моя). След това мисленето синтезира и анализира тези частни смиоли, създаващи (произвеждащи) тревожните образи, които въздействат на работните сили. На основание на всичко това, човекът отбранява себе си чрез бягство от звяра."

Авицена смята, че човекът, за разлика от животните, притежава способността да познава универсалното, общото и абстрахирайки се от частното, конкретното, крайното, да прави общи изводи. Но понякога Ибн Сина приписва тази способност на някоя нематериална разсъдъчна душа (или разум), независещи от природния свят. Този разум, по думите на Ибн Сина, ръководи всичките дейности на човека, насочени към различаването на добро от зло, истина от лъжа. Ибн Сина се изказва нееднозначно и по въпроса за обобщаването на придобитото знание: от една страна се постига чрез действителността, конкретните чувствени данни, а от друга обобщението се постига посредством разума, чрез реалността и чувствените данни от „вътрешните органи". Авицена допуска съществуването на различни чудеса, вродени знания и дарби, така също той признава и наличието на някакъв „активен разум" в пространството, идея, която идва от платонизма.

Ибн Сина пише: „Първият носител на телесната сила, душата, се явява тънко проникващо в порите духовно тяло, тяло, което не е нищо друго, освен дух, повече дори, разредената парообразна смес е свойствена за духа, така както гъстата смес - за определени органи. Духът има особена смес, тя е различна, доколкото за носенето на тази или онази сила духът се нуждае от съответстващата смес. Така както сместа, предизвестяваща гняв, не може да замени собствено сместа, предизвикваща желание и усещане; еднаквият образ на сместа, годна за зрителния дух, не е тъждествена със сместа, годна за двигателния дух... Първото действие на душата се заключава в работата на този орган, чрез посредството на когото силата на душата разпределя този дух по определените органи, а така също и в това, че този орган възниква първи и указва мястото на рождение на духа. Такъв орган се явява сърцето."

Изключително важно е, когато се говори за Авицена, да се отбележи неговият похват, когато се отнася към философски въпроси да подхожда и като естествоизпитател, стремящ се да отговори на тези въпроси с помощта на медицината, биологията, логиката и други науки.

Теоретико-познавателните въпроси не са занимавали Ибн Сина само във връзка с гносеологията или философията въобще. Чрез тях той се стреми да достигне една далечна цел, защото те са органично свързани с големите практико-социални въпроси на обществото в насочеността си към оздравяването на самата социална действителност. Ибн Сина е целял да премахне пътя към „глупавите и вредни качества". Той се е стремял към това никой човек чрез външна намеса да не проявява и да не експлоатира отрицателни качества и неприятни навици, а посредством това човекът да бъде освободен от опасността и отвътре да произведе такива унизителни качества.

Ибн Сина се е занимавал и с други въпроси извън контекста на философията. Той придава голямо значение на земеделието и търговията и тяхното развитие. Не са малко и случаите, когато Авицена се е отнасял критически към официалното духовенство и държавната власт. В „Книга на изцеленията" по конкретен повод той пише, че владетелят, съставящ свод от закони, е длъжен да отчете нравствените особености на народа и неговите традиции, което подбужда към справедливост.

Философското творчество на Авицена се явява своеобразен медиатор между античната гръцка философия и средновековната схоластика. Неговото учение за душата показва специфична форма на хуманизъм. С философията си Ибн Сина поставя нова епоха в средновековната арабска философия. Нито един мислител след него не съставя философски концепции за битието, за душата и т.н., без да постави като идеен корелат метафизиката на Авицена.

БЕЛЕЖКИ:

1 В XII в. през еврейската форма на

произношението на името Ибн Сина - Авен Сена, името се латинизира и става Авицена - получило широка разпространеност в Европа.

От сп. Философия - бр 3 (ако не се лъжа)

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...