Сблъсъкът на цивилизациите

[Марин Йорданов]

Самюъл Хънтингтън

Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

  

„Сблъсъкът на цивилизациите“ е една от най-значимите книги, появили се след края на Студената война.

Хенри Кисинджър

Върховно интелектуално постижение, смело, провокативно и наситено с въображение. Основополагащ и оригинален труд, който ще предизвика революция в представите ни за международна политика.

Збигнев Бжежински

 

Историята на човечеството е история на цивилизациите… Всяка цивилизация разглежда себе си като център на света и пише собствената си история като основен драматичен сюжет в историята на човечеството.

* * *
/.../

Първа част
Свят на различни цивилизации

Новата ера в световната политика /.../ 

 

Многополюсен и мултицивилизационен свят

След Студената война за пръв път в историята световната политика стана многополюсна и мултицивилизационна. През по-голямата част от съществуването на човешкия род контактите между цивилизациите или са били спорадични, или просто са липсвали. С раждането на модерната епоха около 1500 г. световната политика придобива две измерения. В продължение на повече от четиристотин години националните държави на Запада — Великобритания, Франция, Испания, Австрия, Прусия, Германия, САЩ и др. — формират многополюсна международна система в рамките на западната цивилизация, взаимодействайки помежду си, съперничейки си и сражавайки се една с друга. Наред с това западните нации се разрастват, като завладяват или колонизират всички останали цивилизации, или пък оказват решаващо влияние върху тях (карта 1.1). През периода на Студената война световната политика беше двуполюсна, а светът бе разделен на три части. Група от предимно богати и демократични общества начело със Съединените щати бе ангажирана в мащабно, идеологическо, политическо, икономическо, а понякога дори и военно съперничество с групата на сравнително по-бедните социалистически общества, предвождани от Съветския съюз. Голяма част от конфликтите се разиграваха извън двата лагера — в Третия свят, който включваше предимно бедни, отличаващи се с политическа нестабилност и постигнали наскоро своята независимост страни, претендиращи за политическа необвързаност (карта 1.2).

В края на 80-те години комунистическият свят се разпадна, а установената по време на Студената война международна система отиде в историята. В периода след Студената вой-на най-значимите различия между народите вече не са от идеологически, политически или икономически характер. Те са от културно естество. Народите и нациите се опитват да дадат отговор на най-основния въпрос, пред който може да бъде поставен човешкият род: „Кои сме ние?“ И те отговарят на този въпрос по традиционния начин, по който винаги са отговаряли човешките същества — като се позовават на нещата, които имат най-голямо значение за тях. Хората се самоопределят чрез предци, религия, език, история, обичаи и институции. Те се идентифицират с културни групи: племена, етнически и религиозни общности, нации и — най-мащабно погледнато — с цивилизации. Хората използват политиката не само за да отстояват интересите си, но и за да определят своята идентичност. Знаем кои сме ние само когато разберем кои не сме и често само когато знаем против кои сме.

Националните държави си остават основни актьори на световната сцена. Както и в миналото, тяхното поведение се определя от стремежа им към надмощие и богатство, но вече и от техните културни предпочитания, от това, което ги обвързва, и от това, което ги разделя. Най-значимите констелации от държави вече не могат да бъдат отъждествени с трите блока от периода на Студената война, а със седемте или осемте основни цивилизации в света (карта 1.3). Незападните общества, предимно в Източна Азия, развиват икономическата си мощ, създавайки база за нарастващо военно могъщество и политическо влияние. С увеличаването на тяхната мощ и на увереността в собствените сили те все повече изявяват своите собствени културни ценности и отхвърлят „наложените“ им от Запада. Хенри Кисинджър отбелязва: „Международната система на XXI в. ще включва най-малко шест основни сили — Съединените щати, Европа, Китай, Япония, Русия и по всяка вероятност Индия, както и множество средни и по-малки страни.“^[1] Шестте основни сили на Кисинджър принадлежат към пет твърде различни помежду си цивилизации, а освен това съществуват важни ислямски държави, чието стратегическо разположение, многобройно население и/или петролните им залежи определят влиянието им в световните дела. В този нов свят локалната политика е политика на етничността, а глобалната политика е политика на цивилизациите. Съперничеството между свръхсилите е заменено от сблъсъка между цивилизациите.

В този нов свят най-разпространените, значими и опасни конфликти няма да бъдат между социалните класи, между бедните и богатите или между други икономически дефинирани групи, а между народи, принадлежащи към различни културни общности. В границите на цивилизациите ще възникват междуплеменни войни и етнически конфликти. Насилието между държави и групи от различни цивилизации обаче има потенциала да ескалира, когато други държави или групи, принадлежащи към тези цивилизации, се надигнат в подкрепа на „сродните им държави“.^[2] Кървавият сблъсък между различните кланове в Сомалия не крие заплаха за разрастване на конфликта. Кървавият сблъсък между племена в Руанда има последствия за Уганда, Заир и Бурунди, но не надхвърля тези граници. Кървавите сблъсъци на цивилизации в Босна, Кавказ, Централна Азия или Кашмир биха могли да се превърнат в по-мащабни войни. При конфликта в Югославия Русия оказа дипломатическа подкрепа на сърбите, докато Саудитска Арабия, Турция, Иран и Либия осигуриха финансова помощ и оръжия за жителите на Босна, водени не от идеологически съображения или от съображения, свързани с баланса на силите, икономически интерес и др., а по силата на културно родство. Вацлав Хавел отбелязва, че „културните конфликти се разрастват и днес те са по-опасни, отколкото когато и да е било в историята“, а Жак Делор приема, че „бъдещите конфликти ще се възпламеняват по-скоро от културни, а не от икономически или идеологически фактори“^[3]. А най-опасните културни конфликти се зараждат между разломите, разделящи цивилизациите.

В света след Студената война културата е едновременно разделяща и обединяваща сила. Народите, разделяни от идеология, но свързани с обща култура, се сближават, какъвто е случаят с двете Германии и каквато е тенденцията при двете корейски и няколкото китайски държави. Общества, обединени на идеологическа основа или по силата на исторически обстоятелства, но разделени по цивилизационен принцип, или се разпадат, както стана със Съветския съюз, Югославия и Босна, или трябва да преодоляват огромно вътрешно напрежение, както е в Украйна, Нигерия, Судан, Индия, Шри Ланка и много други страни. Държавите, белязани от културно родство, си сътрудничат в икономическо и политическо отношение. Международните организации, основаващи се на страни с културно сходство, като например Европейския съюз, се развиват много по-успешно, отколкото организациите, които се стремят да надмогват културите. В продължение на четирийсет и пет години желязната завеса бе централната разделителна линия в Европа. Тази линия се отмести на неколкостотин мили в източна посока. Сега разделителната линия е прокарана между народите на западното християнство, от една страна, и мюсюлманите и православните народи, от друга.

Налице са съществени различия между философски предпоставки, основни ценности, социални отношения, обичаи, както и цялостни възгледи за живота при отделните цивилизации.

Възраждането на религията в голяма част от света подсилва тези културни различия. Културите могат да се променят и в различните периоди от историята характерът на тяхното въздействие върху политиката и икономиката варира. При все това най-значимите отлики в политическото и икономическото развитие на отделните цивилизации несъмнено се коренят в техните различни култури. Икономическият успех на Източна Азия има своите начала в източноазиатската култура; същото се отнася и до затрудненията, които срещат тези страни при въвеждането на стабилни демократични политически системи. Ислямската култура до голяма степен обяснява несполуките при установяването на демокрацията в по-голямата част от ислямския свят. Процесите на развитие на посткомунистическите общества в Източна Европа и в бившия Съветски съюз носят отпечатъка на съответните цивилизационни идентичности. Измежду тези страни носителите на западно християнско цивилизационно наследство бележат напредък по отношение на икономическото си развитие и установяването на демократична политика; перспективите за икономическо и политическо развитие в православните страни са несигурни; перспективите за мюсюлманските републики са мрачни.

Западната цивилизация е и в продължение на дълги години ще си остане най-могъщата. Въпреки това относителната й мощ спрямо другите цивилизации отслабва. Докато Западът се опитва да наложи своите ценности и да защитава своите интереси, незападните общества са изправени пред избор. Някои от тях се опитват ревностно да подражават на Запада, да се присъединят към него или да се прикачат към неговия ход на развитие. Други, конфуциански и ислямски общества, се стремят да разгръщат своята икономическа и военна мощ, така че да се съпротивляват срещу Запада и да постигнат „равновесие“ на силите. По такъв начин една централна ос на световната политика от периода след Студената война се формира от взаимодействието на западната цивилизация и култура с мощта и културата на незападните цивилизации.

И така, светът след Студената война е свят на седем или осем големи цивилизации. Културните сходства и различия формират интересите, антагонизмите и сближаването между държавите. Най-значимите страни определено принадлежат към различни цивилизации. Локалните конфликти, които имат най-голям шанс да ескалират към по-мащабни войни, са конфликтите между групи и държави от различни цивилизации. Преобладаващите модели на политическо и икономическо развитие се различават от цивилизация до цивилизация. Ключовите въпроси на международния дневен ред са свързани с различията между цивилизациите. Мощта се измества от дълго господствалия Запад към незападните цивилизации. Световната политика е вече многополюсна и мултицивилизационна.

https://m2.chitanka.info/text/8364-sblysykyt-na-tsivilizatsiite-i-preobrazu/3#textstart

 

 

/.../

Един свят: еуфория и хармония. Една от широко разпространите парадигми се основава на предпоставката, че краят на Студената война означава край на големите конфликти в глобалната политика и възникване на относително хармоничен свят. Най-дискутираната формулировка на този модел е тезата за „края на историята“, лансирана от Франсис Фукуяма[6]. „Вероятно сме свидетели — заявява Фукуяма — на края на историята като такава; т. е. на крайната точка в идеологическата еволюция на човечеството и в универсализирането на западната либерална демокрация като окончателна форма на човешко управление.“ Разбира се, казва той, на отделни места в Третия свят могат да избухнат някои конфликти, но глобалният конфликт приключи, и то не само в Европа. Големите промени се зараждат „тъкмо в неевропейския свят“, особено в Китай и в Съветския съюз . Войната на идеи е към края си. Привърженици на марксизма-ленинизма все още могат да се намерят „в градове като Манагуа, Пхенян и Кеймбридж, щата Масачусетс“, но като цяло либералната демокрация триумфира. Бъдещето ще бъде посветено не на патетични борби между идеи, а на разрешаването на всекидневни икономически и технически проблеми. И тъжното му заключение е, че това ще бъде твърде отегчително.[7]

Очакването за хармония по това време е повсеместно. Политическите и интелектуалните лидери изразяват сходни възгледи. Берлинската стена е разрушена, комунистическите режими са се разпаднали, ООН е на път да поеме нова, по-значима роля, бившите съперници от времето на Студената война се ангажират в „партньорство“, а „голямата сделка“, поддържането на мира и омиротворяването стават модата на деня. Президентът на водещата държава в света прокламира „новия световен ред“; президентът на вероятно водещия световен университет наложи вето върху назначаването на професор по изследвания в сферата на сигурността, защото нямало такава потребност. „Алелуя! Няма вече да изследваме войната, защото война вече няма.“

Моментът на еуфория в края на Студената война породи илюзия за хармония, но скоро си пролича че това наистина е само илюзия. В началото на 90-те години светът се промени, което не означаваше, че е станал по-миролюбив. Промяната беше неизбежна, но не и напредъкът. Подобни илюзии за хармония избуяват за кратък период от време след всеки от големите конфликти на XX в. Очаквало се е Първата световна война да бъде „войната, която да сложи край на всички войни“ и да превърне света в сигурно убежище на демокрацията.

По думите на Франклин Рузвелт Втората световна войнa е трябвало „да прекрати системата на едностранни действия, привилегированите политически съюзи, баланса на силите и всички останали изпробвани в течение на векове и доказали своята негодност механизми“. Вместо това е трябвало да се радваме на „универсална организация“ на „миролюбивите нации“ и на началото на „постоянен мирен процес“[8]. Първата световна война обаче роди комунизма, фашизма и предизвика обрат в една вековечна тенденция към демокрация. Втората световна война предизвика Студената война, която се оказа действително световна. Илюзията за хармония след приключването й твърде скоро се изпари поради умножаващите се етнически конфликти, поради свидетелствата за „етническо прочистване“, разпадането на законността, възникването на нови съюзнически структури и конфликти между държавите, възраждането на неокомунистически и неофашистки движения, надигането на религиозния фундаментализъм, края на „дипломацията на усмивките“ и на „да“ — политиката в отношенията между Русия и Запада, неспособността на ООН и на САЩ да задушат кървавите локални конфликти, както и поради нарастващата агресивност на намиращия се в подем Китай. За петте години след рухването на Берлинската стена думата „геноцид“ се чува много по-често, отколкото през които и да било пет години от периода на Студената война. Парадигмата за единен хармоничен свят е очевидно твърде чужда на реалността, за да ни бъде полезен пътеводител в днешния свят.

Два свята: „ние“ и „те“. Докато очакванията за единен свят се раждат само в края на големи конфликти, тенденцията да се разсъждава в контекста на два свята е постоянно възраждащ се феномен в хода на човешката история. Хората винаги се изкушават да прокарват разделението между „ние“ и „те“, между вътрешната група и другите, между нашата цивилизация и онези варвари. Учените винаги са анализирали света в контекста на „Ориента“ и „Запада“, „Севера“ и „Юга“, центъра и периферията. Мюсюлманите по традиция разделят света на Дар ал-ислям и Дар ал-харб[9] — убежището на мира и убежището на войната. Това различие намира израз (в един обърнат смисъл) в края на Студената война в аргументацията на американските учени, които разделят света на „зони на мир“ и „зони на размирици“. Първата включва Запада и Япония, където са съсредоточени около 15% от населението на света, а втората — всички останали.

/.../

https://m2.chitanka.info/text/8364-sblysykyt-na-tsivilizatsiite-i-preobrazu/4#textstart