Духът на времето и социализма

[Втори след княза]

  

Преди 7 часа, Zara Thustra said:

Цайтгайстът понякога може да бъде доста разтеглив и изменчив, често диктуван от тенденциите на деня, взимащи превес над предходните норми за много кратък период от време.

Ще приложа някакви определения за Цайтгайст.

"термин, означаващ интелектуалния, културния, етическия и политическия климат на дадена епоха или течение."

"интеллектуальная мода, доминирующая мыслительная традиция, определяющая и стандартизирующая стиль мышления определенной эпохи"

"Zeitgeist ist die Denk- und Fühlweise (Mentalität) eines Zeitalters."= "Zeitgeist е начинът на мислене и усещане (манталитет) на една епоха"

"invisible agent, force, or daemon dominating the characteristics of a given epoch in world history."= "невидим агент, сила или демон, доминиращи характеристиките на дадена епоха в световната история"

Как да намерим този даймон на социализма? Самият аз мисля да предложа примери от живота на хора, които да характеризират духа на времето.

[todorg]

През комунизма е имало много хора ,които реално са виждали нещата и в някаква степен ,са били над системата.Давам пример със себе си ,баща ми беше настроил радиоапарата на село ,да лови Гласът на Америка и Свободна Европа. И съм слушал радиопредавания там ,не че съм ги разбирал.и баща ми въпреки ,че е слушал тези програми на следващата манифестация ,пак е бил в редиците на трудовите хора.Вече в демократично време разочарован от българският преход стана върл комунист ,на база старческо изглупяване.

Редактирано Август 12, 2024 от todorg

[Втори след княза]

Този текст, който ще предложа по- сетне намерих така:

Чета Богдан Богданов и ме обърква следниото "При наличието на двата пътя по- добър е средният". Иде ми на ум, че имаме магистрала Струма и магистрала Тракия, а избираме  през полето. Потърсих за автора и открих, че той е учредителят на НБУ, произхожда от фамилия с фашистки възгледи и е сътрудник на ДС. През 2011 г. е осветен. Тогава пише в свой блог за това, какво е било времето и неговото решение. В текста често ползва фразата "безреден ред", която не обяснява какво означава, но оксиморонът е  използван от Гогол в Мъртви души за обрисуване на героя му Андрей Иванович Тентетников, един безплоден мислител, провиращ се в интелектуалния хаос на кабинета и мислите си. След текста на Богданов е текст, публикуван от DW на Еми Барух.

Цитирай

 

За безредния ред, компромиса и мълчанието

Автор: проф. Богдан Богданов

За тези, които участват в този форум, не е изненада, че в случвалото ми се през годините съм следил подмолността на определени истини. Те могат да се сведат до три. Първата от тях е, че границите на всяко нещо, идея, събитие или факт са нестабилни. Поради което, когато мислим и говорим за нещо, го поместваме в мрежа от повече неща, наричаме го и с други думи и пораждаме текст. Втората истина е, че когато обсъждаме нещо с практическа цел, тази дължина става неуместна, заковаваме нещото за думата и не му позволяваме да мърда. И третата истина – правим второто временно, на пръв поглед в противовес на първото, но всъщност заради него, защото двете се свързват по много начини в една или друга протичаща динамична истина.

Не съм сигурен, че щях да достигна до горната теза, ако не беше социалистическото минало и ако негативният белег, че съм израсъл във фашистко семейство, не ме изправи пред толкова компромиси, породени от безредния ред на тогавашното общество. Разбира се, за достигането до тази теза няма как да не са си казали думата и образованието, което получих, и сплетените една в друга истории – на семейството, на езика и страната ми, на телесната ми нагласа и дългата история на организма, в чиято среда живея толкова години. Та поради тази преплетеност мълчах и не посмях да стопя в едно или друго просто по-сложната истина на това, което споделям и коментирам сега.

Но то може и трябва да се изкаже просто – допуснах да вляза в тогавашния безреден ред. Така заплатих трите неща, които би трябвало да ми се полагат – да пътувам в чужбина, да се подложа на операция от сърце на Запад и да се хабилитирам. Много по-късно разбрах в какво се изразява основно безредният ред – във външна приемлива привидност, преиначавана от нещо вътрешно, което не може да бъде външно, защото е морално недопустимо.

Постъпих безредно, защото бях принуден от обстоятелствата, а и защото така постъпваха и други. Да, но имаше и такива, които не постъпваха така. Имаше и друг избор, свързан с обществено отпадане и физическо страдание. Избрах по-безвредното с надежда, че бидейки умен и честен, ще обезсмисля безредието. Да, но освен че това е несигурно, има и пределно ясен негатив – влязъл съм в самото безредие, като съм приел, че нещо може да изглежда някакво, но да е всъщност друго.

Отдавна знам, че тази разлика е вредна и се боря с нея посредством известната на моите близки не само теза, но и практика, която нарекох конструктивна недискретност. Да, така смятам – няма нищо по-здравословно от недискретността онова, което казваш на себе си, да казваш и на тези, които са до теб. Дори когато то засяга и буди недоумение. Обясних защо не споделих по-широко това, което коментирам сега. Но все едно – обстоятелствата помогнаха и премълчаното е навън.

Да, но остава мъчнотията със сложното и простото, това, че сложното го замъглява и нанасяйки върху него по-късни дела, го обезвинява или усилва. Именно поради това го изказвам. Не защото се чувствам виновен, че съм се оказал в безредния ред, а защото този ред в някаква степен продължава да определя живота ни и да ни кара все по-императивно и да го назовем по-точно, и да се заемем с ограничаването му. Това се отнася и до многото други проявления на безредния ред, справянето с които е по-сложно и иска повече време. С особена сила обаче то се отнася до конкретното безредие на иначе отменената институция на Държавна сигурност. Защото чрез битуващите и по днешните обществени върхове бивши нейни велможи тя продължава да спъва хода на съвременния живот.

По закона от 2006 година, стъкмен, за да се покаже на Европейския съюз, че се разплащаме с тоталитарното минало, вините са изравнени. Всички знаем обаче, че прословутият параграф 12 на този закон прикри редовите вербовчици, поддържали безредието, и още по-виновните стоящи над тях негови строители. Тъй като безредието беше многостепенно, представям си какво биха казали те – че е дошло от фаталния небългарски център, който чрез тях, простите изпълнители, неможещи да направят нищо, е осъществявал своите цели. Тези неможещи обаче са постигали тогава не неща, което им са се полагали.

Но така или иначе, случилото се трябва да се опише в термините на дискурсивната история. Защото доведе до престъпления, грабежи и убийства, но и защото отгласите му продължават. Най-обхватният от тях – нарушеният режим на конкретната истинност. Е, това да бъде грижа на възпитанието и образованието, а и на всеки от нас в плана на истината. Но има и по-реални отгласи като съсипващата сегашното ни обществено благо престъпност и корупция, заченати именно тогава.

Съществен епизод в това минало на неправомерно заграбване беше развихрилото се след 1989 година изнасяне и лично ползване на българските капитали от определена обществена прослойка. Огромна, все още оставаща неразкрита акция, в която се обогатиха толкова хора. Така, с един вид държавно разбойничество, беше заченат по-едрият днешен частен капитал и горният пласт на сегашния частен сектор. Очевидно новото ни общество разчита на тях, още повече че не в толкова малък брой случаи те се развиха с честните усилия и къртовския труд на облажилите се да се опетнят от това разбойничество. Да, но има и друг по-съществен негативен нанос – заченатият по този начин капитал продължава да е интимно прикачен за държавни институции, от чиято сегашна безредност зависи.

Така че някой по-предвидлив от станалите по този начин богати би могъл да съобрази, че в името на капитала и по-истинското частно би било полезно да похарчи не особено голяма сума, с която да се спонсорира написването на дискурсивната история на прехода у нас след 1989 година. Тя е повече от необходима, защото би показала и петната, но и позитивите на това уникално преобразуване на масивното социалистическо безредие в сегашния ставащ все повече и повече законов и все повече и повече обществен ред.

Това беше основанието да подкрепя без колебание да бъде отличена, в рамките на наградите Паница за гражданска доблест, Комисията по досиетата. Решението предходи непосредствено оповестяването на новата серия сътрудничили на ДС, в която фигурирах. За някои от участниците в екипа на журито, определило наградите, това беше парадокс. За мен не беше. Законът е половинчат и продължава да изравнява вините, но Комисията, която го прилага, работи граждански дисциплинирано. Без да е пряко особено ефикасна, това, което тя прави, е с позитивни последствия.

Както стана и при това оповестяване – онези, които биха искали безредието да продължи, започнаха да го ограничават. Правителството притисна президента, а той на свой ред правителството. Стана ясно, че свързаните с крайното безредие на ДС трябва да напуснат високите държавни служби поради опетняването на страната и българския данъкоплатец.

Делът на личното е по-лесен за преценка. Преди повече от трийсет години съм се подвел, че към нищо незначещите донесения за това, което съм виждал в постигнатата едва след 38-ата ми годишнина чужбина, и онова, което са правили партийните членове във Факултета по класически и чужди филологии в СУ, съм бил подтикнат от непредолими обстоятелства. Не съм схванал, че така съм станал оръдие в ръцете на комунисти от по-висок ранг, които чрез безпартийни са си мислили, че контролират други комунисти. Не съм разбрал и по-общото, че и тази дейност, а и ред други в условията на тогавашния безреден ред са били в най-добрия случай привидности, обезсмисляли тогавашното ми съществуване. Разбрах го по-късно, след като опитах и другото безсмислие, което се поблазних да приема – да бъда посланик.

Показателно беше как реагираха близките и приятелите ми. Най-близките нямаха проблем – в една или друга степен те знаеха. Пред другите близки и приятели, които познават делата ми, бях извинен по друг начин. Те знаеха, че дълги години и в „Отворено общество“, и още повече в Нов български университет се занимавах с делата на другите, не със своите, доколкото едното може да се отдели от другото.

Но понеже всеки става пример, тези, за които бях станал пример, не се почувставаха добре. Особено недобре се почувстваха онези, които ме смятат за демократ. Има такава повърхностна квалификация и в биографията ми в този сайт. Да, но в моите писания по темата аз настоявам, че демокрацията е сложен модел, в който влиза и доза недемократичност. Затова и в устроения йерархично обществен живот няма нищо по-трудно от това да се построи сменима йерархия.

А и другото, което научих постепенно – колкото и разгърнато демократично да е, никое нормално общество не поглъща целия човек. Както обществото е ресурс, от който черпи отделният човек, така и той е ресурс, от който черпи обществото. Разбира се, това не се отнася за безредното общество, което коментирам – безредието му е и поради това, че се опитва да погълне целия човек, не успява и в безсилието си развива престъпността, която крие с идеология. Така че смятащите ме за демократ да прочетат по-внимателно онова, което съм писал по въпроса.

По-трудно е с онези, които са минали през партийната безредност било като лично са членували в партията, било като са били или са влезли в комунистически семейства, които пряко или и косвено са ги бранили от ДС. Между тях са по-суровите ми съдници. Разбира се, цялата партия не беше в социалистическата олигархия. Обикновените комунисти не се различаваха особено от редовите хора, които не бяха нито горе, нито долу в низината на останалите без собственост, на изселените, на пратените в лагери, на избитите и пропъдените в провинцията и чужбина. Случаите бяха много. Едни само поради това, че са от такова семейство, трябваше също да са в партията. Мнозина бяха просто партийци. Други използваха партийното членство за влизане в действителния горен слой, осигуряващ мечтаното по-добро битие.

Там е проблемът – че някои днес смятат обикновеното скромно членуване в партията за честно битуване тогава. Но тази партия създаде безредния ред. Някои го осъзнават, но считат тази опетненост за по-малка. Че е невярно, се разбира от несъзнателния импулс да укорят несъответно. Несъответно означава, че укорявайки, укоряват и себе си. Някои по този начин се укоряват за това, че са били в партията, други че и в партията, и извън нея не са постигнали нищо.

Има и друга категория близки, склонни да ме укорят. Това са демократите политици, на които днешна България дължи голямата макропромяна в икономиката и законовата структура на собствеността. Би трябвало да сме им дълбоко благодарни за това, което направиха. Както знаете, по български по-скоро ги укоряваме – че в името на компромиса на прехода, постигайки горното, не дръзнаха да се намесят в политическата и обществената система и допуснаха елементи от миналото безредие да преминат в сегашния ред.

Е, на тях, на преминалите през компромиса, е по-лесно да се каже, че както миналото не може да се отсече от настоящото, защото влиза в него, така не може да се назове толкова сигурно и опетненото в реалния човек. Защото то винаги преминава в друго. Както в моя случай то парадоксално премина в по-пълното разбиране и на онзи, и на сегашния свят, без което никое от добрите постигания, с които съм свързан, не би било възможно.

Преди повече от 10 години, по време на фаталното управление на БСП, когато, губейки властта, партийната върхушка легитимира корупцията, НБУ беше неукрепнал и заплашен от помитане. Тогава открихме прекрасната Иванка Апостолова и нейната свързаност с партията ни спаси. Това беше отличен компромис, защото тя беше образован и умен човек, който зае мястото на ректор по възможно най-съответния начин. Този компромис беше подпрян от коригиращи го действия, така че в един момент НБУ стана адекват на обществото на прехода и пое по пътя на закрепването и успеха. Не казвам, че този адекват не е нещо временно. Но така се строи – посредством работни модели, които лека-полека поемат по пътя, който прави от тях действителни общества.

Разгърнатата демокрация е нещо прекрасно. За да се разгърне обаче, отначало са й нужни хора, които да се нарекат десни и леви. После следва другото нужно – да станат такива. Добре знаем, че нашите леви само се наричат така, а всъщност са всякакви с желанието да бъдат някакви по-горе над масата на останалите долу обикновени. Така беше по времето на социалистическата олигархия, такъв е духът в БСП и днес. Но знаем също, че и нашите десни, поради липсата на обществената основа, унищожена от осъществявалата безредния ред толкова десетилетия партия, са по-скоро все още нарекли се, отколкото такива, водени повече от идеи, спомени и различавания и по-малко от действителното дясно.

Дали може да има истинско дясно в България? Може. Някога, макар също в затруднен ход, то е започнало да става, спряла го е промяната в 1945 година. Но спряното може да се събуди – и поради примера на Европейския съюз, и поради вече започналото на границата на ХХ и ХХІ век обществено устрояване. Да, но истинското дясно се случва по-реално, ако младите живеят и се формират в по-малки цялостно устроени обществени места. Обществото се строи не само отвън с примери, и не само отгоре със закони и държавен ред, но и отдолу с малки общества, в които дясното се усвоява като начин на живот.

Така че другите въпроси, които повдигна пред мен и свързаните с мен хора моето опетняване, са по-лесни и за отговаряне, и за практическо решаване. По-трудният въпрос е нуждата от такова разбиране на продължилия десетилетия безреден ред в България, което да позволи да се отървем от остатъците му по-скоро. Въпросът е труден и поради много други причини, но и поради опростяващата наклонност бавно оформящият се в страната ни съвременен либерално-демократичен ред да се представя за абсолютно светъл по същия начин и със същата реторика, с която се говореше за комунизма.

Лъжата в случая е в опростеното говорене. Докато лъжата в комунизма не е от говоренето, а от самия комунизъм. Тя извира и от многото реални подмени на едно с друго, към които комунизмът подтиква, но и от дълбината на лъжовното интелектуално усилие и вяра, подхранвани от него, че цялото може да се построи докрай и че построеното може да се различи изцяло от онова, което го е предхождало. Оттук и мизерното обществено последствие, че обявеното равенство се оказа не само грубо неравно, но и държавно престъпно. Безредният ред на комунистическата държава породи несравнимо по-голяма престъпност от тази, с която се справяше. При това не само я породи, но я и препредаде в дълги вълни към последвалото време.

Борбата с вълните е ясна. Всеки участва с това, което може. Като интелектуалец и достатъчно възрастен аз имам задачата, с която започнах – да помогна да не се заблуждаваме, че истината е една и пределно ясна, и да разберем, че както мисленето, така и живеенето са протичания, в които простото и сложното се свързват в много комбинации в хода на безброй постигания. Те, разбира се, се пръскат. Добре е обаче и да преминават към едно или друго по-голямо постигане, в което всеки от нас да изпитва двойната радост – че се усилва от многото други хора, с които е заедно, но и че всички се нуждаят от това той да бъде именно този, който е. Такава е моята мислителна формула за обществото с по-добър ред.

 

Следващото е от ТУК

Цитирай

 

От лицемерното, хлъзгаво скудоумие, с което един човек днес говори за така наречения "безреден ред на тогавашното общество", излиза, че такова нещо като "свой кръг" всъщност не е имало. Именно този компромис със съвестта, допуснат от мнозина "активни борци за демокрация", доведе до това, че в днешното общество вече няма и истини.

 

Активните борци за демокрация се появиха на сутринта след падането на Берлинската стена. Понесоха се по учрежденските коридори с транзистор до ухото, заслушани в "тътена на улицата", за да не изпуснат следващия митинг и следващия сюжет в новата си биография. Ориентираха се бързо и вдигнаха високо лозунги. Най-активните се опитаха дори да изместят онези, за които борбата срещу режима и всичко, свързано с тоталитарните порядки в държавата се бе превърнала в мисия, в смисъл, в цел. Истински, а не имитативни.

 

Активните борци за демокрация обясняваха кариерните си несполуки, случили се преди 89-а година поради некомпетентност или мързел, с репресивния комунистически апарат; опитаха се да компенсират професионалната си непригодност с угодническа преданост на всеки, който тръгва нагоре по йерархията. Без значение дали е син, жълт или кафяв. В забързаното време на промените те съумяха да запазят мястото си в кадровия резервоар на следващата власт.

 

Удобно съгласни, угодно наведени

 

Всеки път, когато идват избори, активните борци за демокрация отново са на ход! Те са покорни, послушни, "полезни". Те са момчета и момичета за поръчки. Ако се доберат до власт, стават безмилостни - това е техният реванш. Те са най-добрите "изпълнители". От тях стават и най-добрите предатели. Ако и когато това се разкрие, те го обясняват с "компромисите", породени от "безредния ред на обществото" - по-възрастните с някогашното, по-младите - със сегашното. Сегашното има всички шансове отново да изтласка по-младите клонинги нагоре - едни такива усукани, удобно съгласни, угодно наведени. Услужливи вчера. Услужливи днес. Услужливи утре.

 

Този коментар няма поанта. Той завършва с многоточие… До следващата вълна от кал, през която ще ни се наложи да крачим.

 

Бел. ред. - Еми Барух беше сред първите български дисиденти още преди промените през 1989 година

 

Аз също зная за един от по- малък мащаб, който с връзки с партийци станал редактор във вестник, пишел речите на някой си от управляващите, а след Десети, пак във вестник обърна червено-синия молив от другата страна и ругаеше същите. Обикновен кариеризъм. То и сега..., но темата е за социализма, а не за психологията на кариериста.

[deaf]

Преди 3 часа, Втори след княза said:

темата е за социализма, а не за психологията на кариериста.

Последно,Корнелия Нинова социалистка ли е?! Тя която заедно с партията си вкара България в НАТО и ЕС,и която даде оръжия на Украйна...

[Втори след княза]

Преди 16 минути, deaf said:

Последно,Корнелия Нинова социалистка ли е?! Тя която заедно с партията си вкара България в НАТО и ЕС,и която даде оръжия на Украйна...

Корнелия е повлияна от Цайтгайст-а на Прехода. Съвсем други сили и ветрове. Връстници ли сте или си й батко?

[deaf]

Преди 3 минути, Втори след княза said:

Корнелия е повлияна от Цайтгайст-а на Прехода. Съвсем други сили и ветрове.

Цайтгаст-а е Реалността. Но пак не става ясно тя кариеристка ли е или социалистка? Всъщност няма значение,щото тя дори и да си мисли,че е социалистка,реално постъпва антисоциалистически...

[Втори след княза]

Преди 11 минути, deaf said:

Цайтгаст-а е Реалността. Но пак не става ясно тя кариеристка ли е или социалистка? Всъщност няма значение,щото тя дори и да си мисли,че е социалистка,реално постъпва антисоциалистически...

Ако искаш да кажеш, че социалистите се влияят от духа на времето, то е безспорно. Всички се влияят. Всички етноси, партии, политици, бандити. Такъв е терминът. 

Разкажи, какъв е този дух на времето от прехода, който превръща една социалистка в кариеристка, привърженичка на либералната икономика? Имаш ли идея?

[deaf]

Преди 2 часа, Втори след княза said:

Ако искаш да кажеш, че социалистите се влияят от духа на времето, то е безспорно. Всички се влияят.

О-о,съвсем не всички. "Другарят" Първанов например е бетонна сталинистка глава и беше против НАТО,и точно затова младият Станишев го изхвърли от БСП...

Преди 2 часа, Втори след княза said:

Разкажи, какъв е този дух на времето от прехода, който превръща една социалистка в кариеристка, привърженичка на либералната икономика? Имаш ли идея?

Не става дума за Реалността в случая,защото античовешката идея на комунистите беше абсолютно утопична и непостижима...

[Втори след княза]

Преди 2 часа, deaf said:

"Другарят" Първанов например е бетонна сталинистка глава и беше против НАТО,и точно затова младият Станишев го изхвърли от БСП...

Аха, прав си.

Преди 2 часа, deaf said:

античовешката идея на комунистите беше абсолютно утопична и непостижима...

Мисля, че това, за комунизма е било отхвърлено още 195.. година, когато започва да се говори за социализъм, следващ военния комунизъм. Въпреки това, духът на времето е от ляво. Тото Котуньо пее Buongiorno Italia ... un partigiano come Presidente , във Франция Симон дьо Бовоар пише "Мандарините", една много хубава книга, мюзикълът "Коса" от 1967 в който освен именитите, в премиерите са Даян Кийтън, Дона Съмър и др., вълненията от 1968... са все събития от ляво. Така че 1968 и в 1989 крошетата срещу социализма бяха все от ляво, за повече свобода. Не против комунизма, а против капитала. 

Наблягам, че духът на времето при социализма е бил за повече свобода и срещу капитала.

Ще речеш за Будапеща и Прага. Да, така е. Можеш да прибавиш и Тянанмън. Това, че крошето е от ляво не значи, че цели да помогне на държавата. Който иска да оцелее трябва да се предпази.

[Втори след княза]

По- горе тана дума, че Духът на времето е краткотраен, но не бе уточнено колко трае този завладяващ мнозина дух. Сегашният ми коментар е за това, че духът за колективно благоденствие през ранния социализъм бе сменен от дух на лично благоденствие през късния етап. При това, този процес не бе български или на социалистическата система, а общоевропейски. Културата започна да обръща внимание на проблемите на личността, а не на класата. 

Т. Живков се противопостави, разделяйки Голямата правда (благоденствието на народа) от Малката правда (личното благоденствие). По примера с Богданов, личният интерес не служеше, а рушеше системата. 

Социализмът в България, пък и в Социалистическия лагер не успя да подчини Духа на времето.

[todorg]

През 90 те е била седесарка.За Корнелия говоря  ,вече в новият век ,когато покрай Пламен Орешарски ,някои сини преминаха в червеният лагер оттам почва любовта им към столетницата.

Редактирано Август 15, 2024 от todorg

[Втори след княза]

Това, което искам да отбележа е по- скоро народностен дух, отколкото духът на времето. От друга страна, то е поведение, породено от някакви причини и обстоятелства и с отпадането на тези причини, би отпаднало и то, т.е. е временно, макар и за по- дълго време и обстоятелства.

Става дума за поведението да не се влиза в конфликт с хора от които сме зависими. Не бива да се караш с адвоката си по бракоразводно дело за това, че отстъпва от интересите ти, защото ще ти направи нещо лошо. Не бива да влизаш в конфликт с лекар за това, че закъснява, отсъста или отива да пуши точно когато идва твоя ред и то не във времето за почивка, защото няма да ти обърне внимание, а здравето е най- важно. Не бива да се караш с даскалицата на детето, защото на родителска среща ще се червиш от къде са тези двойки. Не бива да се караш с майстора, защото ще ти сложи шапка.

Тук очакването е, че този от когото зависим не признава професионалната етика. Той е готов да направи зло на другия само защото са влезли в противоречие, дори да е справедливо. Просто, щом зависиш от някого и той може да ти направи зло, трябва да постъпваш така, както да очакваш, че той непременно  ще ти направи зло. Букети, подаръци, подмазване. Има си цял репертоар.

Ще дам два измислени примера. Единият е от филма "Баш майсторът", за да разясня какво е това "Ще ти сложа шапка". На прекалените според него изисквания от клиента, героят на Кирил Господинов- строителят, баш майсторът, неколкократно отправя заплахи, че ще му "сложи шапка". Накрая, когато му се вижда, че клиентът прекалява, наистина му слага шапка в кумина- едно зазидано за периферията бомбе, срязано на кръст, така че през него преминават всички средства на куминочистачите, но не и димът, за който бомбето е непреодолим клапан. Ситуацията е смешна и зрителят е почти на страната на хитрия майстор, идентифицирайки се, че като социалистически труженик може да направи такива пакости,с които да стане ясно колко е важен. Има и епизод с развалено яйце, но той не е така популярен както "Ще ти кложа шапка". В културен план това е продължение на историите за Хитър Петър във времето на излезлите от равенството и забогатели при социализма.

Другият пример е свързан с проф. Богдан Богданов, когото подвластен на настроение, днес чета повече за да намеря слабости, отколкото поука. "От Омир до Еврипид" ТУК

Цитирай

Европа се обръща частично към езическата антична древност по времето на т.нар. ирландско възраждане, когато в манастирите се преписват латински автори, по време на каролингското възраждане в двора на Карл Велики през 8 век, епохата на Алкуин и Павел Дякон, по време на византийското възраждане през 9 век — трескавата културна дейност на патриарх Фотий и на създателите на славянската писменост Кирил и Методий, по време на готическото възраждане през 12 век, когато се откриват първите университети в Европа. Тия епохи подготвят културната експанзия на Западноевропейския ренесанс.

 

Представям си, как професорът чете пред група учители, дошли за повишаване на квалификацията, което се изразява и в пари, естествено. Все някой се учудва, защо пък "ирландско възраждане" , което се свързва с Йейтс и е 20 в. Вж. ТУК и ТУК. Възможно е професорът да е имал предвид разцветът на манастирската дейност след покръстването, но това очевидно не е "Ирландския ренесанс" за който дадох препратки. Пред този слушател възниква въпросът дали да се обади и се конфронтира с професора или да замълчи и на изпита да повтори казаното. Благоразумно, той решава да не влиза в конфликт с този, от който зависи, както родителите не влизат в конфликт с него и...

Сега учителите се възмущават, че родители- бабаити не спазват този ред, ами идват да се карат и с това подриват авторитета му. Не мога да взема страна изобщо, но зная такива даскали, че освен в занималня, да викат Ш-ш-шт, за друго не стават. Тогава обаче "Духът на времето" беше, че трябва ред, дисциплина и да подчертаваш уважението си към този, от услугата на когото зависиш.