Княз Александър І Батенберг и руско-българските отношения

[mnogoznaiko]

Борбата за военна независимост преди Съединението (1879-1885)

На 6 септември 2025 г. се навършват 140 години от историческото Съединение на Княжество България и Източна Румелия - събитие, което отбелязва началото на фактическата българска независимост. Тази годишнина ни дава възможност да преосмислим сложните отношения между първия български държавен глава след Освобождението - княз Александър І Батенберг, и Руската империя в периода 1879-1885 г. Новите изследвания разкриват, че конфликтът между тях не е бил резултат от лични антипатии, а от фундаментални противоречия относно природата на българската държавност и контрола над новосъздадената българска армия.

Историческият парадокс е поразителен

Русия, която през 1878 г. поставя младия немски принц Александър I Батенберг на българския престол, същата тази Русия го принуждава да го напусне седем години по-късно. Контрастът в оценките е не по-малко показателен - докато английската кралица Виктория го смята за "един от най-смелите и най-мъдри владетели", руският император Александър ІІІ го нарича "глупак", "жалък лъжльо", "скоть" (животно) и "двуличник".

Този драматичен обрат в отношенията не може да се обясни само с промяната в руското ръководство след убийството на император Александър ІІ през 1881 г. Корените на конфликта са по-дълбоки и свързани със стратегическите виждания на Руската империя за ролята на България и нейната армия на Балканите.

Поради решаващата роля, която Русия изиграва за освобождението на България, концепцията за българската армия е изцяло руско творение. Руските политически и военни фактори предвиждат създаването на въоръжени сили, "които би били достатъчни за запазването на реда, безопасността и мира в страната", без да се очаква от тях решаването на самостоятелни задачи, свързани с национални цели.

Във военно-стратегическо отношение на българската войска е отредена изключително помощна роля. Според руските планове, в случай на война с Турция тя трябва да заеме старопланинските проходи и да ги отбранява до идването на руски войски. При евентуален конфликт с Австро-Унгария българите ще бъдат краен ляв фланг на руските части. Както се изразява един руски документ от епохата: "Накратко, България за Русия - това е авангард против Турция и ляв фланг против Австрия."

За Русия е извънредно изгодно да има "вече готов авангард от другата страна на Дунава", който не трябва да представлява нищо друго "освен руски корпус, сформиран от българи". Тази концепция определя и структурата на командването - в средата на 1879 г. руските офицери в армията на Княжеството са 156 и заемат всички висши административни и командни длъжности.

Финансовата тежест от поддържането на тази армия е значителна за младата българска държава. За периода 1879-1885 г. от общо 225 097 000 лева разходи на Княжеството военните съставляват 81 600 000 лева, или 36,2% от целия бюджет. Голяма част от тези средства отиват за заплатите на висшия офицерски корпус от руснаци.

Руският контрол се осъществява чрез три основни механизма: руските офицери, поели обучението, възпитанието и командването на българската войска; военният министър - руски генерал, назначаван от императора, с практически неограничена власт над армията; и руският дипломатически представител в София, който координира цялостната политика.

При изработването на Органическия устав на Източна Румелия и особено на Търновската конституция, Русия е принудена да се съобрази с официалния статут на Княжеството и с останалите велики сили. Ето защо в основния закон са фиксирани различни параметри за армията като чисто българска институция.

В Търновската конституция е записано: "Князът е върховен началник на всички военни сили в Княжеството както в мирно, така и във военно време." Той назначава и уволнява министрите, включително и военния, които носят както политическа, така и съдебна отговорност. Въпреки това, правата и задълженията на руските офицери и на военния министър-руснак спрямо българската държава остават извън каквато и да е регламентация.

Този конституционен парадокс поставя княз Александър І в изключително трудно положение. Като държавен глава той не може да се откаже от правото си да има решаващата дума по отношение на армията, но на практика е лишен от реален контрол над въоръжените сили.

Офицер по образование и призвание, Александър І особено болезнено приема отредената му формална роля. Пренебрежителното, наставническо и високомерно отношение на руските представители в София и бруталната им намеса в армията и политическия живот предизвикват първите сблъсъци.

Първоначалната реакция на княза е търсене на подкрепа на най-високо равнище в Петербург. Той настоява да му се делегират права върху армията, като само изпълнителната власт остане на военния министър-руснак. Това означава князът да се превърне в посредник между императора и военния министър и да се договорят правила за статута на руските офицери в България.

Тези искания руската страна определя като "детински", "неуместни", дори "неприлични". Въпреки това Русия не се поколебава да отзове свои самозабравили се представители, като първия военен министър Пьотър Паренсов и дипломатическия си представител Михаил Хитрово.

Едва през юни 1882 г. Александър ІІІ издава заповед, с която забранява на руските дипломатически представители да се месят във военните дела и частично регламентира статута на руските офицери. Заповедта обаче не засяга положението на военния министър, който запазва командните си функции.

След дълги преговори, заплахи и компромиси, на 10 ноември 1883 г. влизат в сила първите по рода си "Правила за служба на военния министър и на руските офицери в българската войска", одобрени от двамата монарси. Самият княз оценява постигнатото споразумение като "въоръжено примирие": "В края на краищата те (руснаците) продължават да държат армията - 16 000 щика, които са на тяхно разположение, включително и срещу мен."

Още преди да пристигне в България, при представянето си във Виена през 1879 г., княз Александър заявява, че не може да се ангажира с опазването на изкуственото разделение на Източна Румелия и България. Той предвижда, че това разделение ще предизвика движение със силата на лавина, която ще помете "всекиго - княз, министър, Берлински договор, с една дума, всичко, което е застанало на пътя му".

В началото на 1880 г. депутатите от Областното събрание на Източна Румелия преценяват, че обстоятелствата налагат незабавното съединение. На 14 април 1880 г. българският княз се среща с румелийските пратеници и разкрива, че неговата върховна цел е реализирането на Санстефанския договор и постигане на съединение чрез армията, като великите сили се поставят пред свършен факт.

Убеден, че Русия не може да бъде против опит за осъществяване на вдъхновения от нея идеал, в края на април 1880 г. той прави неофициално проучване на позицията в Петербург. Изпълняващият длъжността външен министър Николай Гирс обаче го предупреждава да не се предприемат практически действия, защото движението за съединение е прибързано и Русия няма да го подкрепи.

След всички безрезултатни опити за превръщане на армията в национална институция, остава възможността за скоростно издигане на български офицери на командни постове. При завидно единомислие на княз, министри и депутати, и противно на руските разчети че едва след 20 години всички ротни командири ще бъдат българи, в навечерието на Съединението от 120 роти, ескадрони и батареи 104 са начело с български офицери.

Това означава, че реалното командване на армията е преминало в български ръце, а руските офицери основно са запазили щабофицерските си длъжности. Тази тиха революция в командната структура създава предпоставките за успешното осъществяване на Съединението.

С изострянето на отношенията руската позиция по съединението еволюира в посока на неговото отлагане или осъществяване без княза. Руската дипломация си дава сметка, че докато съединението не е извършено, българите по необходимост ще се съобразяват и ще следват руската политика.

Още през април-май 1883 г. Гирс счита, че за съединение може да се мисли едва след заставянето на княза да се отрече от престола. Русия залага на убеждаването на българската интелигенция, че княз Александър трябва да бъде отстранен, защото се явява главна пречка за обединението на България с Източна Румелия.

В началото на 1885 г. княз Александър има достатъчно доказателства, че Русия и Германия търсят пътища за скорошното му отстраняване от престола. Той се опасява, че Русия ще използва примамката за прокламиране на съединението, като го представя пред силите като смутител на спокойствието, а пред българите - като единствената причина за отказа за подкрепа на техните национални аспирации.

Конфликтът между княз Александър І и Русия е бил предопределен и неизбежен, какъвто би бил при всеки държавен глава, поставящ на първо място интересите на своята държава. Този конфликт не се дължи на лични симпатии или антипатии, а на стратегическите виждания на северната империя по отношение на българската държава и армия.

Резултатът е от разминаванията и противоречията между конституционните и фактически права на българския княз като държавен глава и върховен главнокомандващ, от неговия стремеж да служи на българската кауза за национално обединение, модернизация и просперитет, от отказа му да се примири с определената му от Русия роля на "псевдорегент".

Именно тези проблеми ескалират с обявяването на Съединението и стават причина за радикалните руски действия срещу българския княз, но и срещу България. Съединението от 6 септември 1885 г. не е просто акт на национално обединение, а и символ на българската воля за истинска независимост от руската опека. То отбелязва началото на края на епохата, в която българската армия е била "руски корпус, сформиран от българи", и началото на нейното превръщане в истински национални въоръжени сили.

[mnogoznaiko]

Съединението от 1885 г.: От планиране до реализация

Планът за съединение от 1880 г. е реализиран през 1885 г. Княз Александър І активно участва в подготовката - убеждава Захарий Стоянов да организира македонски комитет в Пловдив и задържа ключови офицери за източнорумелийската милиция. Българският таен централен революционен комитет (БТЦРК) изгражда мрежа в Източна Румелия за "окончателното освобождение на българския народ чрез революция".

През лятото на 1885 г. княз Александър предприема дипломатически мисии в Европа. Англия няма да се противопостави на съединението, ако то не служи на руските интереси. Австро-Унгария го уверява, че ако може да съедини Румелия без война с Турция, всички ще са съгласни. При срещата с Гирс във Франценсбад руският външен министър определя идеята като "много добра", но се противопоставя заради настояването на великите сили за запазване на статуквото.

На 6 септември Съединението е обявено "под скиптъра на княз Александър І". Той незабавно заповядва мобилизация, издава манифест в Търново на 8 септември и пристига в Пловдив на 9 септември, поемайки командването на обединената армия. България търси руска подкрепа, но получава категоричен отказ.

Русия реагира с пълно отхвърляне. Император Александър ІІІ нарежда на руските офицери да напуснат страната, за да обезглави българската армия и принуди княза да абдикира. Целта е анархия, която да позволи руска "спасителна" намеса. Княз Александър отговаря като поема лично командването и назначава първия българин военен министър - капитан Константин Никифоров.

Русмия императорът е категоричен: "Аз не одобрявам движението на българите... нека сами да сърбат кашата... Достатъчно се жертвахме в ущърб на интересите на Русия. Сега славяните трябва да служат на Русия, а не ние на тях." При срещата във Фреденсборг на 21 септември той отказва подкрепа, докато Александър І е на власт.

Англия се възползва от ситуацията срещу руското влияние и работи за лична уния - княз Александър да бъде пожизнен управител на Източна Румелия. Русия се противопоставя и иска посланическа конференция в Цариград за връщане на статуквото. Парадоксално, създателката на Санстефанска България се обявява за разединение на българските части.

На 2 ноември Сърбия обявява война, очаквайки лесна победа. Русия разчита на сръбски успех, който да свали Александър І. За изненада на всички, българската армия под командването на княза постига блестящи победи. След Сливница на 7 ноември и превземането на Пирот на 15 ноември, Австро-Унгария заплашва с намеса, принуждавайки спирането на българското настъпление.

Първоначално българо-турското споразумение от януари 1886 г. поверява управлението на Източна Румелия поименно на "княз Александра". Русия настоява за промяна. В подписания на 24 март Топханенски акт управлението се поверява на "българския княз" без споменаване на името на Александър І. Тази промяна, извършена със съдействието на български политици, се явява политическа смъртна присъда за първия княз.

На 23 юни 1886 г. руският посланик Нелидов изпраща записка до Петербург, одобрена от императора като програма за действие. Тя предвижда свалянето на Александър І чрез вътрешен преврат с помощта на купени политици и част от офицерството, убедено в необходимостта от руска опека.

Съединението и последвалите събития доказват превръщането на българската армия в истинска национална сила. Победите срещу Сърбия утвърждават България като самостоятелна държава, независимо от формалното васално положение. Русия обаче не се примирява с тази еманципация и продължава усилията за отстраняване на княза, които ще завършат с преврата от 9 август 1886 г.