Времето на триумвиратите

[DISCOOO]

Някой би ли ми написал малко информация за Крас а може би и за Цезар доколкото прегледах сичко в този форум дори и в саита нищо непрочетох за този момент от световната история конкретно за някой от тези владетели КРАС и ЦЕЗАР поне аз доколкото четох нищо не открих но ще ме извините ако не съм видял нещо

Моля ви дайте малко информация за тези 2ма антични герой Консулът Крас и Консулът ЦЕЗАР

[Р. Теодосиев]

Да още не сме стигнали Рим, но след този 6 брой който предстои да излезе ще преключим с Древна Гърция и ще започнем с Рим. Това е причината за която няма информация в сайта, но разгледах бъдещите материали и намерих това което търсиш, но са съжаление докато не приключим с Гърция поне ние (Админите) няма да можем да ти помогнем

П.С.

Ако остане време може да ти сложа тук във форума нещо по този въпрос....

[Warlord]

Пропускаш Помпей! Ако е защото даскалите не са ти го споменали им прати много здраве от мене.

[DISCOOO]

А да попитам до колко време ще стане качването на този материял да го имам напредвид ???

[П. Теодосиев]

ПРЕДОПРЕЖДАВАМ, ЧЕ МОЖЕ ДА ИМА ГРЕШКИ. ГРУБО ГО ПРОВЕРИХ НЕ СЪМ ГО ЧЕЛ.

Надявам се да е полезно

ЗАЛЕЗ И ПРОПАДАНЕ НА РИМСКАТА РЕПУБЛИКА

39. Съюзът между Цезар, Помпей и Крас (I триумвират, 60 г. пр. н. е.)

Апиан, Граждански войни, II, 9—13

9. В това време Помпей, който след дохода си -срещу Митридат бил спечелил голяма слава и придобил силно влияние, 'поискал от сената да утвърди раздаванията на земи, които той бил извършил между царете, династиите и отделните градове. От завист към Помпей повечето сенатори се изказали против това, а най-вече Лукул, който водил война срещу Митридат още преди Помпей и според думите му предоставил Митридат съвсем омаломощен на Помпей, смятайки и тази война за своя собствена заслуга. Крас подкрепял Лукул. Помпей пък, обзет от негодувание, сключил съюз с Цезар, като се Заклел, че ще подкрепя неговата кандидатура за консул. От своя страна Цезар помирил незабавно Помпей с Крас. Тези трима мъже, държейки в ръцете 'си целокупната власт, използвали своята сила, за да постигнат взаимна изгода. Един историк Варон, който е описал споразумението в специална книга, озаглавил своя труд „Триглавие", т. е. „триглаво чудовище". Сенатът от своя страна хранел -недоверие към Цезар, Помпей и Крас и за да подействува на Цезар, утвърдил за негов колега по длъжност [консулство] Луций Бибул.

10. Веднага след това между триумвирите избухнали разпри и всеки един от тях започнал да се готви за война против останалите. Цезар, обаче, който бил виртуоз в умението си да се преструва, държал в сената речи за необходимостта от единодушие, отправени тю адрес на Бибул. Лайтмотивът на тези речи бил, че чрез своите раздори триумвирите внасят смут е цялата държава. Като успял да убеди Бибул, че той действително мисли така, Цезар успял да постигне това, че Бибул започнал да проявява непредпазливост, не се готвел за нищо, нито пък се досещал за каквото и да било. А Цезар в същото време набирал голям брой привърженици, внасял в сената законопроекти в полза на бедните слоеве на населението, раздавал им земи, като по отношение на най-добрата земя, особено онази около Капуа, която се предвиждало да бъде завзета от всички, той предложил да бъде разделена на онези хора, които имат три деца. По такъв начин Цезар успял да си създаде огромен брой привърженици, тъй като се оказало, че само бащите в семействата, които имат три деца, възлизали на двадесет хиляди души. Но понеже мнозина сенатори се обявили против предложенията на Цезар, той, като се престорил на сърдит поради тяхната несправедливост, напуснал сената и не го свикал в продължение на цяла година, а се явявал с речи пред народа от ораторската трибуна на форума. Тук той публично искал мнението на Помпей и Крас относно своите законопроекти. Те ги одобрявали, а народът идвал да гласува със скрити под дрехите си къси мечове.

11. Сенатът се събирал в дома на Бибул, понеже никой не го свиквал, пък и не било възможно само единият от консулите да стори това. Сенаторите не били в състояние да противопоставят на Цезар нещо, което да може да се равнява на неговата сила и способности. Все пак обаче те насочили Бибул да противодейства на Цезаровите законопроекти. По този начин той щял да претърпи неуспех, но никой нямало да може да го обвини в бездействие. Подтикнат от сенаторите, Бибул се спуснал на форума, когато Цезар още произнасял реч пред народа. Избухнали спорове и настъпило безредие; започнало вече сбиване. Хора, въоръжени с ками, чупели фасциите и отличителните знаци на консулското достойнство на Бибул. Неколцина от трибуните, които го заобиколили, били ранени. Бибул, без да се смути от всичко това, си обнажил врата и призовавал приятелите на Цезар да пристъпят по-бъррже към действие. „Ако аз не съм в състояние да убедя Цезар да постъпва според законите — викал той, — то със своята смърт ще стоваря върху него тежък грях и престъпление." Неговите приятели го отвели насила в храма на Юпитер Статор', който се намирал наблизо. Изпратеният на помощ Катон като юноша се втурнал сред тълпата и се обърнал с реч към народа. Цезарианците обаче го дигнали на ръце и изнесли от форума. Тогава Катон се завърнал тайно по друг път, покачил се отново чевръсто на трибуната и тъй като нямало смисъл да се говори, защото никой не го слушал вече, той викал грубо против Цезар, докато не го грабнали отново на ръце и не го изхвърлили от форума. След това . Цезар прокарал своите законопроекти. Той накарал народа да даде клетвено обещание, че ще съблюдава и запази в сила тези закони за вечни времена и поискал от сената и той да се закълне в същото. Тъй като обаче мнозина, в това число и Катон, се противопоставили срещу този закон, Цезар внесъл в народното събрание предложение, по силата на което онзи, който не се закълнял, се наказвал със смърт. Народните трибуни и всички останали в уплахата си положили незабавно исканата им клетва; било безполезно да се правят възражения, след като законът бил приет от народа.

12. В това време един човек от народните низини на име Ветий, като се спуснал сред тълпата с гола в ръката си кама, казал, че той бил изпратен от Бибул, Цицерон и Катон да убие Цезар и Помпей и че камата му била дадена лично от Постумий — ликтора на Бибул. Цялата тази история била твърде съмнителна, но Цезар се възползувал от нея, за да възбуди тълпата. Разпитът на Ветий бил отложен за следния ден, но през нощта той бил убит в затвора. Във връзка със случката били в ход най-различни догадки и предположения, а Цезар не пропуснал случая да се възползува от това, като казвал, че Ветий бил убит. от онези, които се боели от неговите, показания. Цезар успял да постигне в края на краищата това, че народът му дал правото да води борба против всички сплетни. Бибул изтървал от ръцете си всяка инициатива и подобно на частно лице не се появявал на обществени места по държавни работи. Но Цезар и сам не се залавял все още с разследването на делото на Ветий, макар че той държал целокупната власт в свои ръце. Той предпочитал да прокарва лови закони, като по този начин печелил народа на своя страна. Цезар също тъй утвърдил всички действия и актове на Помпей, както му бил и обещал.

13. Тъй наречените конници по своето обществено положение заемали средно място между сената и народа. Благодарение на своето богатство и на откупването на данъците и таксите, плащани от провинциите, те разполагали с голяма сила и влияние и притежавали огромна маса роби, на които в това отношение могло да се разчита твърде много. Конниците вече отдавна молели сената да бъдат облекчени е част от откупната сума. Когато конниците получили [от Цезар] тази неочаквана милост и даже повече от онова, за което те спорели, започнали да боготворят Цезар. По такъв начин благодарение на една ловка политическа маневра в редовете на цезарианците се вляла нова група техни привърженици, която била по-силна от народа. Освен това Цезар устройвал зрелища и лов на диви зверове, като при това надхвърлил далеч рамките на своите финансови възможности. За да посрещне разходите, необходими за всичко това, той вземал пари назаем, а зрелищата, уреждани от него, надминавали всичко предишно от този род 'по обстановка, разходи и бляскави подаръци. Ето защо на Цезар поверили управлението на Цизалпийска и Трансалпийска Галия в продължение на пет години и му предоставили командването на четири легиона войска.

Дион Касий

Дион Касий Кощейан (155—235 г. от н. е.) се родил в гр. Никея във Витиния (Северозападна Мала Азия). Той произхождал от знатно и богато гръцко семейство и бил близък роднина на видния гръцки оратор и писател Дион Хризостом от Пруза (живял по времето на- император Траян). Подобно на своя баща Дион Касий бил приобщен до такава степен към интересите на ръководещите среди в Рим, че по времето на Александър Север той станал консул, а подир това наместник на провинциите Далмация и Горна Панония. След като станал за втори път консул, Дион Касий се оттеглил от политическото поприще и се установил в родния си град, където могъл да довърши своята „Римска история". Този труд обема 80 книги, от които до наши дни са оцелели само 24. Дион Касий, подражавайки, в езиково и стилово отношение на най-големите гръцки и римски историци, се заел да изложи историята на Рим от основаването на града до времето, в което той живял. Особено ценни са онези книги от неговата „Римска история", в които той описва развитието през епохата, в която той живял и творил. Въпреки реторическата пищност на неговия стил и език, стигаш:а до претовареност и натруфенрст, и въпреки верноподаническите чувства на Дион Касий към римската власт, които той демонстрира на не едно място в своя труд и които му пречат да бъде обективен в преценките си, съчинението му е един от първоразредните извори за историята на късноримската република и ранния принципат. Така или иначе Дион Касий е един от последните значителни антични историографи, пишещ на гръцки език.

Дион Касий, XXXVII, гл. 55—58

55. Цезар отишъл и по-нататък и' помирил [Крас и Помпей] не за това, защото желаел те да живеят в съгласие, но защото виждал, че са извънредно силни, и защото знаел, че без поддръжката на двамата или поне на един от тях той не ще може да добие някакво особено влияние в държавата. Той виждал обаче и това, че ако се присъедини към единия от тях, ще направи другия свой неприятел и че от единия ще трябва да очаква повече вреда, отколкото полза и подкрепа от другия, когото той е спечелил на своя страна. От една страна, му се струвало, че хората изобщо са по-скоро склонни да действуват срещу неприятелите си, отколкото да подадат ръка на своите приятели не само поради това, че гневът и омразата внушават повече енергия и усилия, отколкото -приятелството, но също и поради това, че онзи, който действува за себе си, и онзи, който-действува за другиго, не изпитват нито еднакво задоволство, ако успеят, нито пък еднаква скръб в случай, че пожънат неуспех. От друга страна, той виждал, че хората изобщо се стараят по-охотно да създават пречки на човека и да му попречат да се издигне, отколкото да улесняват неговото издигане. Всичко това се върши тю различни причини, но главно поради това, че оня, който не позволява на другиго да се издигне, причинява по този начин удоволствие и на други, а това е полезно и за самия него, докато при издигането му се създава затруднение и за самия него, пък и за другите.

56. Тези били съображенията, които карали тогава Цезар да спечели разположението на Помпей и Крас и да ги помири. Самият той бил убеден, че не ще успее да стане могъщ без тях, и гледал да не оскърбява нито единия, нито другия. Той също не се боял, че като се помирят, те ще го превъзхождат, защото-

знаел отлично, че чрез тяхното приятелство той ще се издигне над другите и че скоро след това и единият, и другият ще му съдействуват, за да го направят, по-могъщ от себе си. И наистина станало тъкмо така. По тези именно причини той ги помирил и се стараел да ги привлече към себе си. От своя страна Помпей и Крас, движими от лични съображения, сключили споразумение и щом се помирили, спечелили и Цезар за своите планове. Помпей не бил толкова силен, колкото смятал, че ще стане, а в същото време той виждал, че Крас разполага с голяма мощ и че Цезар придобива все по-голямо влияние, а се боял да не бъде свален от тях. Най-сетне той се надявал, че като се съюзи лично с тях, ще може с тяхно съдействие да възстанови предишната си мощ. Крас пък си въобразявал, че неговият произход и богатство трябвало да го поставят над останалите.. Понеже Крас стоял много по-ниско от Помпей и бил убеден,, че Цезар е поизован да играе голяма роля, той се стремял да ги изправи в борба един срещу друг, за да не може нито единият, нито другият да бъде по-мощен от него. Той разчитал на това, че те ще бъдат равностойни противници и той ще може да се възползува от тяхното приятелство и ще получи по-големи почести от тях. Крас действително не поставял като задача на своята политика нито издигането на сената, нито на народа, но преди всичко онова, което било в интерес на неговото лично могъщество. От същите съображения той се стремял да помири сената с народа, без да навлече тяхната ненавист върху себе си, за да се понрави и на единия, и на другия, доколкото това било необходимо, за да смятат те, че той е причината за онова, което им е приятно, без да могат да припишат обаче нему вината за своите неуспехи.

57. Така и по тия причини тримата мъже се свързали с приятелство помежду си. Те скрепили своя съюз с клетва и станали господари на управлението в държавата. Оттогава те се споразумели помежду си и получавали един от друг онова, което желаели и което им било необходимо за устройството на

държавата така, както им било изгодно. Когато те се съюзили,, техните привърженици, които ги следвали, се споразумели помежду си и под тяхно ръководство вършили всичко, каквото искали. Известни следи от благоразумие се запазвали само у Катон и у ония, които се стремели да изглеждат, че се вдъхновяват от същите чувства като него, тъй като измежду хората, които тогава се занимавали с обществена работа, нито един с изключение на Катон не се отличавал с неподкупност и с лична незаинтересуваност. Някои граждани се срамували от това, което ставало, а другите- стремейки се да подражават на Катон, вземали участие в управлението и се проявили като достойни за този образец. Но те не показали при това издръжливост, защото техните усилия били резултат 'на една изкуствена и принудителна привичка, а не на една вродена добродетел. 58. Ето до какво положение докарали работите в Рим тримата мъже, които, доколкото било възможно, прикривали своя клетвен съюз. Те правели само онова, което решавали по взаимно съгласие, но прикривали това и си давали1 вид, че се намират във враждебна опозиция един спрямо друг, за да може тяхното споразумение да остане по възможност по-дълго неизвестно, т. е. дотогава, докато те могат да се приготвят, както трябва.

40. Аграрният закон на Г. Ю. Цезар

Дион Каеш, кн. XXXVIII, I, 1—3

1. На следната година [59 г. пр. н. е.] Цезар се стремял да спечели разположението на целия народ, за да го държи още повече в своя зависимост, но желаейки да изглежда, че се грижи и за интересите на оптиматите, за да не си навлече тяхната омраза, той повтарял, че не ще направи предложение, което да не бъде от полза за тях. И наистина, той внесъл закон за земите, които искал да разпредели между- народа, закон, който бил съставен така, че не давал повод за никакви нападки, и се престорил, че не се решавал да го внесе без съгласието на оптиматите. Никой нямал повод да се оплаква от него във връзка с този закон. Населението на Рим, чийто прекомерен прираст бил главен извор на бунтове, се призовавало към труд и полска работа и повечето области на Италия, които били изгубили жителите си, отново ставали населени. Този закон осигурявал средства за съществуване не само за ония, които понесли несгодите на войната, но и на всички останали граждани, без да причинява разходи на държавата, нито загуби на оптиматите; напротив, той давал на мнозина почести и власт. Цезар предавал на подялба всички земи, които влизали в държавния поземлен фонд с изключение на Кампания (той смятал, че тази област поради плодородието си трябва да остане на държавата). Цезар не искал нито една от тези земи да бъде отнета със сила от владелците, нито продадена по цена, установена от лицата за подялба, но те да бъдат отстъпени доброволно и заплатени по стойността, фигурираща в цензорските списъци. Той казал, че в държавната хазна се намирали значителни суми, произлизащи от плячката, която взел Поипей, и от данъци и налози, установени по-рано, и че тези пари, придобити от гражданите с опасност за живота им, трябва да бъдат изразходвани пак за тях. Той не установил прекалено малък брой комисари-землемери, защото те можели да образуват един вид олигархия, не включил в техния брой лица, които били подлагани на някакво наказание, тъй като подобен избор можел ' да предизвика недоволство. Той назначил двадесет души, за да може честта на участието в тази работа да се падне на доста голям брой граждани, й избрал най-способни лица, като изключил себе си. Това нещо той съобщил по-рано, за да не изглежда, че предложението му е продиктувано от личен интерес. Според собствените му думи поне задоволявал се с това, че бил виновник и инициатор на работата. Но виждало се, че се стараел да угоди на Помпей, Крас и останалите.

2. И тъй Цезар бил неуязвим относно това предложение и никой не дръзнал да отвори уста против него. Той отначало прочел предложението в сената, сетне, извиквайки сенаторите поименно, питал всеки един от тях не намира ли тук нещо противозаконно, като обещавал, че ако някому нещо не се харесва, ще промени предложението или дори съвсем ще го унищожи. Общата маса, а това били почти всички оптимати, които не участвували в заговора, била недоволна. Най-много ги огорчавало това, че Цезар успял да редактира закона така, че без да обременява с някаква вина своя инициатор, той трябвало да легне с цялата си тежест върху тях. "Те подозирали Цезар (а и такова било в действителност неговото намерение), че с този закон иска да откъсне от тях тълпата и да си спечели име и сила над всички хора. И тъй те не оспорвали закона, но едновременно с това и не го одобрявали. Други се задоволявали със следната позиция: постоянно обещавали на Цезар да го подкрепят, но нищо не правели, като създавали напразни забавяния и отсрочки.

3. Колкото до Марк Катон (човек изобщо благоразумен, враг на всякакви нововъведения, но лишен от дарбата да убеждава, която нямал по природа и не придобил чрез учение), той също не нападнал предложението на Цезар, но изобщо държал сенатът да се задоволи със сегашното положение на републиката и да не върши нищо, без да се съобразява с нея. Когато той се изказал по този начин, Цезар имал намерението, като измъкне Катон от самото заседание, да го вкара в затвора. Но Катон с най-пълна готовност позволил да бъде отведен, а заедно с него тръгнали немалък брой от останалите сенатори. Един от тях на име Марж Петрей в отговор на укора на Цезар, че си отива преди края на заседанието, казал: „Предпочитам да бъда в затвора с Катон, отколкото тук с тебе." Цезар се засрамил, върнал свободата на Катон и разтурил сената, като казал само следното: „Аз ви направих съдии., и господари на този закон, та ако нещо не ви харесва, да не го предлагам за обсъждане на народа, но тъй като вие не пожелахте да се изкажете предварително, то народът сам ще реши."

41. Цезар като пълководец Светоний

Гай Светоний Транквил, роден към 79 г., а умрял към 160 г. от н. е., бил юрист и адвокат, който по времето на Адриан постъпил като секретар в императорската канцелария. Автор на най-различни произведения, чиято стойност не била нито еднаква, нито пък особено висока, Светоний дължи своята известност преди всичко на своя труд „De vita Caesarum libri". („За живота на императорите"), в която е описан животът на дванадесетте римски императори от Цезар до Домициан. Ценното в тази книга е не оригиналността на нейния автор или неговата особено голяма надареност, а по-скоро изворите, с които той разполагал благодарение на обстоятелството, че могъл да се рови из императорската архива. Светоний поддържал приятелски връзки с всички известни писатели и литератори на своето време, като Тацит, Плиний Млади и др.

Светоний, Биография на Цезар, 65—66

Цезар ценял войника не по характера му и не по произхода или богатството му, а изключително по неговата физическа сила и издръжливост; в държането си с бойците бил също тъй строг, както и снизходителен. Той бил обаче строг към тях не винаги и не навсякъде, а само тогава, когато врагът се намирал наблизо. Тогава той наказвал особено строго нарушаването на военната дисциплина. При това не определял часа нито за похода, нито за сражението, а изисквал от войниците всеки момент да бъдат готови и внимателно да го следват незабавно където и да било. Често пъти той вдигал войниците си в тревога без причина, и то предимно в дъждовни и празнични дни. Неведнъж, след като внушавал на войниците си да не го изгубват от погледа си, внезапно след това, било денем или нощем, той изчезвал от пред очите им и по този начин удължавал похода с цел да измори онези от тях, които изостават назад. В случай пък че узнаел, че неговите войници са изплашени от слухове относно броя на, противника, той ги окуражавал не като отричал или намалявал силите на неприятеля, а, напротив, като ги преувеличавал и прибягвал при това понякога дори до лъжа.

42. Борбата между Цезар и Помпей. Силите на Помпей Гай Юлий Цезар

Гай Юлий Цезар (100—44 г. пр. н. е.) е безспорно един от най-видните политически дейци и държавници на стария Рим и един от най-големите пълководци на античния робовладелски свят. Бидейки всестранно образован и надарен човек, той оставил значителни следи и в римската историография и литература. От него са се запазили изцяло две съчинения под наслов „Записки за Галската война" и „Записки за гражданската война". И в двете си произведения Цезар, като говори за себе си в „трето лице", описва темпераментно, увлекателно и страстно бурните съвременни нему военнополитически събития, в които той е играл твърде важна и отговорна роля. В „Записки за гражданската война" Цезар представя съзнателно своята борба с Помпей (49—48 г. пр. н. е.) пред съвременните нему, пък и пред бъдещите читатели така, като че ли всичко, което се е случило през време на тези събития, е станало против неговата воля. Цезар се стреми всячески да се оправдае и да стовари отговорността за тези събития върху помпеянците и техния водач.

В „Записките за „Галската война" Цезар пък се мъчи да докаже, че в същност галите са „виновни" за завоевателните походи, които той пред-приел в тяхната земя, и че ръководените от него военни действия в Галия и техните резултати преследвали умиротворителни, т. е. „културтрегерски" цели.

Цезар, Записки за гражданската война, III, 4

4. Помпей бе съставил 9 легиона от римски граждани: 5 от Италия, които той прехвърлил оттам; един стар от Киликия, образуван от два, който той нарекъл двоен; един от Крит и Македония, от бойци ветерани, които, освободени от предишните пълководци, се настанили в тези провинции; два от Азия, която се погрижили да набере консулът Лентул. Освен това той разпределил по легиони под формата на допълнение голям брой бойци от Тесалия, Беотия, Ахайя и Епир; към тях той прибавил бойците на Антоний. Освен тези легиони той очаквал два от Сирия начело със Сципион. Колкото за стрелците, от тях имал на брой три хиляди от Крит и Лакедемон, от Понт и' . Сирия и от останалите държави; прашници две кохорти от по шестстотин, конни 7 хиляди. От тях 600 гали докарал Дейотар, 500 — Ариобарзан от Кападокия; приблизително същия брой дал Котис от Тракия и пратил, сина си Садала; 200 били от Македония, командувани от Раскупор, с отлична доблест; 500 от габинианците от Александрия, гали и германци, които Авъл Габиний оставил там при цар Птолемей за охрана; те били доведени от сина на Помпей с флота; 800 той набрал от роби и овчари, свои и на близките си; 300 дали Таркондарий Кастор и Домнилай от Галатия, от тях единият дошъл заедно с тях, другият пратил сина си; 200 били пратени от Сирия от Антиох Комагенски, комуто Помпей дал големи награди; повечето измежду тях били конни стрелци. Тук той присъединил дарданци, беси1 — отчасти наемници, отчасти добити чрез заповед или разпореждане, а също македонци, тесалийци и представители на останалите племена и държави и попълнил посочения от нас по-горе брой.

43. Диктатура на Цезар и неговата смърт

Светоний, Биография на Цезар, 76, 81—82

76. ... Цезар си присвоил прекомерни почести: несменяемо консулство, постоянна диктатура, върховен контрол над нравствеността, освен това прибавка на титлата император пред името му, прякор „баща на отечеството", статуя в поредицата статуарни изображения на царете, издигнато място за сядане в орхестрата. Но на Цезар и това не му стигало. Той позволил също така да му се дадат отличия, прекомерно бляскави и за най-високото положение, до което може да стигне човек, а именно златно кресло в сената и в мястото на съдебните заседания. През време на цирковата процесия също такава свещена колесница и носилки за неговото изображение, каквито се употребявали за боговете, олтари, храмове, място на празничната трапеза на боговете, собствен жрецфламин, собствена колегия от жреци-луперци и да бъде наречен с негово име един месец. Към това трябва да се добави, че всички почетни длъжности Цезар възлагал и давал по свой произвол. Третото и четвъртото консулство той упражнявал само номинално, като се задоволявал с властта на диктатор, която му била дадена едновременно с консулствата, а освен това през двете години той си назначил за приемници по двама консули за трите последни месеца, поради което в промеждутъчното време той не провел никакви избори освен за трибуни и плебейски едили и вместо претори назначавал префекти, които да завеждат през време на неговото отсъствие градските работи. Веднъж се случило така, че консулът внезапно умрял в навечерието на първи януари; тогава Цезар дал за няколко часа освободилата се почетна длъжност на едно лице, което я искало. Със същото своеволие и пълно пренебрегване на обичаите той избирал длъжностни лица за няколко години, дал на бивши десет претори консулски отличия, дал на разни лица, в това число и полудиви гали, право на гражданство и ги приел всичките в сената. Освен това Цезар назначил свои собствени роби да завеждат сеченето на монети и събирането на държавните берии. Също така той предоставил трите легиона, които оставил в Александрия, на грижите на своя развратен любимец, сия на неговия освободен роб Руфион, и пак нему поверил тяхното командуване.

81. Предстоящата насилствена смърт била предсказана на Цезар от напълно ясни поличби... Тези поличби -не могли да не му подействуват. Чувствувайки се при това не напълно здрав, той дълго се колебаел дали да остане у дома си и да отложи набелязаните от него работи в сената. В края на краищата обаче Децим Брут го убедил да не лишава от своето присъствие многобройните сенатори, които отдавна го очаквали. И ето приблизително след четири часа Цезар излязъл от дома си; някои от тези, които го срещнали, му подали бележка е донос за заговора. Цезар обаче смесил тази бележка с други записки, които държал с лявата си ръка, като се канел малко по-късно да ги прочете. Сетне той пристъпил към жертвоприношение и макар че за тази цел били заклани няколко животни, той не могъл да получи добро предзнаменование. Но Цезар пренебрегнал тези предупреждения на боговете и влязъл в курията. При това той се присмял на гадателя Спурина, който го предвардвал от датата „петнадесети март", и го изобличил в лъжа, тъй като по думите на Цезар петнадесети март настъпил, без да му се случи каквото и да е зло. В отговор на това Спурина казал: „Да, петнадесети март настъпи, но още не е изтекъл."

82. Когато Цезар сядал на мястото си, съзаклятниците го заобиколили, давайки си вид, че искат да му говорят по служба, и веднага Тилий Кимвър, който се нагърбил с първата роля, се преместил по-близо уж под предлог за някаква молба, но Цезар му махнал с ръка и с жест показал, че отлага работата за друго време. Тогава Тилий го заловил за тогата и за двете рамена. Цезар извикал: „Но това е вече насилие!" Веднага щом се извърнал, един от двамата братя Каска, му нанесъл рана малко по-долу от гръкляна. Цезар хванал Каска за долната част на ръката и я пробол с металната пръчица за писане, като се опитал да скочи, но едно друго нараняване го спряло. И щом забелязал, че го нападат от всички страни с голи мечове, той покрил главата си с тогата и същевременно с лявата си ръка свалил гънките на гърдите си чак до глезените, като искал да падне колкото е възможно по-прилично, а също да закрие и долната част на тялото си. В това положение той бил пронизан от двадесет и три удара и само при първото нараняване издал стенание, без да произнесе нито дума, макар( че някои разправяли, че той бил казал на гръцки на спусналия се върху него Марк Брут: „И ти ли, мое дете?. . ." Бездушен, той останал да лежи няколко часа на' същото място, тъй като всички се разбягали. В края на краищата трима прости роби го сложили на носилки, при което едната му ръка увиснала, и го занесли у дома му. Според мнението на лекаря Антистий измежду толкова рани, получени от Цезар, смъртоносна се оказала само оная, която му била нанесена при втория удар в гърдите. Съзаклятниците имали отначало намерението да хвърлят тялото на убития в Тибър, да конфискуват за хазната неговото имущество и да унищожат неговите укази, но от страх пред консула Марк Антоний и началника на конницата Лепйд те се отказали от това. 44. Вторият триумвират — 43 г. пр. н. е. (Октавиан, Антоний

и Лепид)

Лион Касий, XVI, 50—56

50. След победата [при Мутина] Октавиан потеглил уж против Антоний и Лепид. Но когато избягал от сражението, Антоний не бил преследван нито от Октавиан, защото ръководството на войната било възложено на Децим, нито от Децим, защото той не искал да унищожи неприятеля на Октавиан. Затова Антоний, след като събрал, доколкото могъл, оцелелите след боя, отишъл при Лепид. Последният, който също се противил да води съгласно с постановлението на сената войната в Италия, отново по'лучил нареждане да остане на онова място, където се намирал тогава. Сенаторите пък, като узнали, че Силан се присъединил към Антоний, и като се опасявал от. Лепид и Луций Планк, че и те ще се присъединят към Антоний, пратил да им кажат, че републиката съвсем няма нужда от тях. А за да не би като заподозрат нещо лошо, да извършат някое престъпление, те получили от сената заповед да основат град заедно с ония, които, изгонени някога от алоброгите от град Виена на Нарбонската провинция, се заселили при сливането на реките Арар и Родан. И тъй, като се спрели, те построили Лугдун [дн Лион], носещ някога наименованието Лугудун не затова, че ако биха желали, те не биха могли да потеглят с войските си за Италия (по онова време постановленията на сената нямали никаква сила против ония, които разполагали с войска), но защото искали да изчакат изхода на войната с Антоний, а през това време да минат като хора, които искат да угодят на сената и същевременно да затвърдят положението си.

51. Във всеки случай Лепид порицал Силан за сключването на съюза е Антоний и когато Силан се явил при него, той не го допуснал веднага да преговаря; обвинил го също така писмено пред сената. За това той получил похвала и му било възложено воденето на войната против Силан. Впоследствие той по същите причини не приел и Антоний, но и не го отблъснал, а му позволил да действува наблизо и да общува с неговите войници, като самият той не говорел с него. Щом обаче научил, че Антоний влязъл в тайно споразумение е Октавиан, самият той се присъединил към тях двамата. Марк Ювениций, легатът на Лепид, когато научил за това, се опитал отначало да го отклони от това му намерение, но тъй като не постигнал нищо, се самоубил пред очите на войниците. Сенатът решил да бъде произнесено в негова чест похвално слово, да му бъде издигната статуя и да бъде погребан на държавни разноски. Що се отнася до Лепид, махнали статуята му, издигната на ораторската трибуна на форума, обявили го за враг и заплашили с война ония, които били с него, ако не се_ отрекат от него в определен срок. Освен това сенаторите сменили облеклото си с военно (тъй като през консулството на Октавиан те били надянали мирновременното облекло), против Лепид и Антоний призовали Марк Брут, Касий и Секст Помпей, а тъй като последните, както изглеждало, трябвало да се явят по-късно, те възложили воденето на тази война на Октавиан, защото не знаели за неговата спогодба с ония хора.

52. Затова на думи Октавиан приел войната и макар че накарал да свикат войниците, той не правел нищо във връзка •с нея, и то не защото имал общо дело с Антоний, а чрез него и е Лепид (за това го било впрочем твърде малко грижа), а защото виждал тяхната сила и чувствал тяхното единомислие поради роднинството им и не можел да го надвие със сила. Едновременно с това той се надявал, че е тяхна помощ ще се справи ;с Касий и Брут, чиято мощ била вече твърде голяма, и ще може да унищожи единия с помощта на другия. По тези причини той дори против волята си спазил спогодбата и се мъчел да издействува от сената. и народа милост за Антоний и Лепид. За да не даде обаче никому повод да подозре за сключената спогодба, той не направил сам доклад, за да измоли милост, а потеглил с войската си от Рим под предлог, че отива да води война с тях. Този доклад бил направен от Квинт (По-дий) уж лично от негово име е цел да им се даде безнаказаност и право на завръщане. А те трябвало да ги получат, след като сенатът уведоми за това Октавиан, който уж не знаел нищо, и след като той се съгласи против волята си, принуден уж от войниците си.

53. През време на тези събития Децим Брут потеглил отначало, за да води войната против Антоний и Лепид; той взел за свой съюзник Луций Планк, предназначен да стане консул през следната година. Когато обаче Брут научил, че срещу него е издадено постановление, а ония се помирили помежду си, той поискал да поведе войската против Октавиан, но бил изоставен от Планк, който предпочел да вземе страната на-Лепид, и Антоний. Тогава Децим, като изоставил Галия, решил да се упъти през Илирия и Македония при Марк Брут, като изпратил няколко бойци напред, докато уреди някои текущи работи. Те обаче преминали на страната на Октавиан, а и останалите, след като били преследвани, били примамени от Антоний и Лепид. Брут, изоставен от своите, попаднал в ръцете на един свой неприятел и осъден на смърт, понасял тежко нещастието си и се оплаквал, докато някой си Хелвий Блазион, който се отнасял към него доброжелателно като съратник, го подтикнал към смъртта чрез собствения си пример, като се самоубил пред очите му.

54. Тогава Антоний и Лепид оставили в Галия заместници, упътили се за Италия при Октавиан, като отвели със себе си най-голямата и най-добрата част на войската. Те недостатъчно се доверявали на Октавиан, а и не искали да представят работата така, че дължали нему своята безнаказаност и връщане, но уж че те сами и със собствени сили си подготвили това. Те също се надявали, че броят на техните бойци ще принуди Октавиан и останалите римляни на всичко, каквото поискат. В такова настроение те тръгнали към провинцията като през приятелска тям област, но поради многочислеността и жестокостта на войниците на нея била причинена не по-малка щета, отколкото във време на война. Октавиан излязъл да ги посрещне със силен отряд войници при Бонония, достатъчно готов да се отбранява срещу насилие, в случай че те имат намерение да прибягнат до него. Тогава обаче не станало нужда да се употреби оръжие срещу тях. Те именно, макар и да хранели силна омраза един към друг, сключили престорено мир и спогодба, тъй като имали почти равни сили и желаели преди всичко с помощта на взаимни услуги да отмъстят на други свои неприятели.

55. За преговорите те се събрали не сами, а с еднакъв брой бойци на едно островче на оная река, която тече край Бонония,, така че никой излишен да не може да се прибави нито към едната, нито към другата страна. Тук те се отстранили далече-от ония, които довели със себе си, и след като се претърсили един друг дали някой няма под мищницата си кама, обсъдили с тих глас разни въпроси. Същността на преговорите се състояла във взаимната клетва за затвърдяване на тяхното господство и унищожаване на враговете. Но за да не покажат, че се стремят към олигархия, и да не навлекат с това върху себе си завистта и враждебните замисли на другите, те се споразумели тъй, че официално застават начело на държавата за нейното устройство и управление, разбира се, не завинаги, ,а за пет години, разпореждат се във всичко по свое усмотрение дори без да докладват за това на сената и народа"; после те решили да дават длъжности и други почести комуто искат, пак по-частен път, за да не дават вид, че искат да си присвоят всички провинции. На Октавиан било дадено да управлява стара и нова Африка, Сардиния и Сицилия, на Лепид — цяла Испания и Нарбонска Галия, на Антоний — цяла останала Галия, разположена отсам и оттатък Алпите. Една част от нея се наричала Галия Тогата, защото тя се смятала за по-усмирена и тогава вече употребявала цивилното облекло на римляните. Името пък на другата част на Галия било Комата, защото жителите на тези места в преобладаващото си мнозинство си оставяли дълги коси и е това видимо се различавали от другите. 56. Такова жребие те хвърлили, за да могат сами да вземат най-силните провинции и да дадат вид пред другите, че не се стремят да заграбят всичко. Освен това те уговорили помежду си да избият неприятелите си, както и това, че Лепид, който останал консул на мястото на Децим Брут, трябва да охранява Рим и цялата останала Италия, а Антоний и Октавиан да потеглят на поход против Брут и Касий. След като скрепили това с клетва, те свикали войниците, за да изслушат и зас-видетелствуват и те спогодбата, и се обърнали към тях е реч съдържаща онова, което могло да им се съобщи в една благовидна форма и без особен риск. Освен това бойците на Антоний без съмнение по негово внушение предложили брак между дъщерята на Фулвия, жена на Антоний, която тя имала от Клодий, и Октавиан, макар последният да бил сгоден за друга; Октавиан не се отказал от това, тъй като смятал, че то не ще бъде пречка за замислените от него действия против Антоний; толкова повече, че, както знаел, и баща му Юлий Цезар ни най-малко не бил възпрян от роднинските си връзки с Помпен, за да изпълни своите желания и да действува против последния.

[byzantiner]

Ей! Супер мателиалче сте барнали момчета

[Sham]

Доста пълно изложение ,бих казал... (Що да не си го копна на Word )