Отиди на
Форум "Наука"

Начало на българското национално осъзнаване в Пловдив


Recommended Posts

  • Потребител

Начало на българското национално осъзнаване в Пловдив

Автор Владимир Янев

В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век в големия ориенталски град се установява бързо нарастваща група енергични хора от близките родопски села и най-вече от подбалканските градове Копривщица, Клисура, Калофер, Карлово, Сопот, Панагюрище. В Пловдив стопанската и търговската предприемчивост на тези българи намира по-големи възможности за реализация. Разбира се, те са изправени пред множеството препятствия на закърнялата феодална система в Османската империя, поддържана чрез султанския абсолютизъм, верския фанатизъм и насилничеството във всички области на живота.

Турско-гръцкият икономически и духовен диктат

затруднява проявите на българското национално съзнание в града. Доста от новодошлите приемат това като неизбежна даденост. Ленивата османска администрация все пак често е надигравана и използвана от енергичните и предприемчиви българи. По-трудно преодолими са препятствията от страна на намиращите се в емоционален подем от успехите на етноса си пловдивски гърци. Те имат самочувствието на културни водачи на всички християни, определят приоритетите на битието им, включително до етикецията и домашния бит. Особено безкомпромисна е позицията им по църковните въпроси, в областта на образованието и на езика. Заради облаги и обществено признание част от българите се погърчват – печално известни са фамилиите Политови, Мавриди, Коюмджиоглу, Немцоглу, Гюмюшгердан, чиито представители са препречвали движението на възрожденския дух.

Ситуацията е добре описана от Йоаким Груев: "Всеки добър християнин и уреден гражданин, за да бъдел на почит пред владиката като благороден и прокопсал р о м е о с т р я б в а л о да бъде грък и да мрази дебелоглавите българи, даже и свои родители и роднини. С една дума българинът бил чужденец или изгубен у бащиното си огнище”. Представата се допълва и от свидетелството на френския консул в Солун Кузинери: "Аз бях забелязал, че младите хора от българската народност се отъждествяват на драго сърце с гърците, които живеят в градове, гдето резидират владици и гдето поради това има училища. Те се смятат за по-изтънчени, ако минат през гръцко училище и ако са придобили знания, което само българското възпитание не може да им даде”. Подигравателно наричани от сънародниците си "гудили” и "лангери”, подобни ренегати придобиват обществена тежест и препятстват изявите на българщината.

Тези изяви срещат и енергичната съпротива на официалната политика на Цариградската патриаршия. Фанариотите дори изготвят писмо, безпримерно по своята низост, което дава "правна” обосновка на фанатизма и довежда до непоправими последствия за общоисторическото познание и за човешката култура. Смисълът на върховното разпореждане е да се премахват всички документи, книги и икони, заподозрени в причастност към българското. Ето какво пише по този повод Константин Иречек: "Български ръкописи, запазени в течение на векове от войни, пожари, мишки и гниене, били навсякъде изгорени и унищожени от гърците /.../ Българите не трябвало да узнаят, че са имали славно минало и стара литература и че техният език е имал някога своя писменост”.

Безумен фанатизъм! През ранния период на Възраждането именно неговите проявления правят

Пловдив - бастион на елинизма

Историческите примери за ретроградните действия на местните гърци и гъркомани са много. Едно книжовно свидетелство за това е написаният на гръцки "Наръчник на Пловдивската епархия или нейното описание, съчинено от преподобния и многограмотен Константин иконом, свещеник пловдивски, и издадено с разноските на Негово високопреосвещенство пловдивския митрополит Паисий във Виена, 1819”. Роден в българско семейство от Воден, авторът е учител и управител на главното гръцко училище в Пловдив, както и свещеник-иконом при черквата "Свети Димитър”. Съчинението му дава ценни сведения за миналото на града и за състоянието му в началото на ХІХ век. Но е очевидно – Константин е напълно подвластен на елинската "мегалиидея” (велика идея). Той определя всички източноправославни в Пловдив за "ромеи”, докато единствено павликяните говорели "славянски, т. е. български, като голяма част от тях познават и италиански”.

Този "многограмотен” Константин полага началото на антибългарската книжнина в града. "Икономското” дело намира своите продължители. През 1851 г. педагогът и британският консулски агент в Пловдив Георгиос Цукалас, публикувал в гръцкия печат множество дописки и статии срещу българите, издава книгата "Историко-географско описание на Филипополската епархия”. Основната теза на пришълеца от Йоническите острови, активно подкрепян от кръга около тогавашния митрополит, е, че Пловдив е гръцки град. Историческите и настоящите права на българското население се отричат безапелационно. В онова време обаче Цукалас среща енергичната реакция на образованата българска интелигенция в града. В "Цариградски вестник” (1848–1872) учителят с живо обществено чувство Найден Геров убедително полемизира с всички "безсрамни лъжи и черни клевети” на Цукалас, стремящ се да изкара "българския език език на долни хора”. В "Няколко мисли за Блъгарский язик и за образованието у Блъгарити” от 1852 г. патриотичният книжовник изтъква, че днешните гърци нямат нищо общо с някогашните елини, за да обясни "зачто не ни износи да оставим свой блъгарский язик, та да ся изучиме на грьцкий" и "как не е возможно да потъпчем народността си, та да искаме да станем гръци".

Апостолът на пловдивското свестяване Найден Геров демонстрира модерни исторически познания, притежава култура и филологическа ерудиция, надхвърлящи възможностите на опонента му. По свой начин срещу Цукалас реагират и други българи, а Петко Р. Славейков пише сатирата си "Към високоучения гръцки филолог във Филибеград”, в която го съветва: "потай си лудостта”. След време от Румъния Христо Ботев саркастично припомня злоключенията на пловдивската фанариотска партия, водена от "многоучений философин Кир Цукалата”. В своите публикации Любен Каравелов също се гаври с "Цукалата и неговите почитатели”, доказващи, "че господ е бил грък, и че Ева е говорела с Адама гръцки, следователно всеки един човек е длъжен да изучи тоя език и да угоди на своят създател”. С характерния си ироничен тон писателят представя и българската контрааргументация: "а г. Геров, покойният А. Чалъков (син на Малки Вълка), д-р Чомаков, г. Г. Стоянович и др. им доказваха, че ако българските души се решат някога да се явят пред невежественият гръцки господ, който не знае езиците на своите създания, то ще да поведат със себе си някой пловдивски гръкоманин за драгоманин”. Самият писател люто мрази фанариотите, които вижда като „много по-опасни и за народността ни, и за будещността ни, и за свободата ни, нежели турците”.

Естествено Цукалас не се трогва от българските реакции. Той целенасочено следва мисията си на тотално отрицание, чийто памфлетен връх е брошурата, красноречиво озаглавена "Българо-славянската банда и нейният триумвират” (1859). Авторът излива своята злоба най-вече срещу Найден Геров и видните личности на църковното и просветното движение на българите. Ситуацията обаче е вече друга – дрезгавият рупор на ретроградния елинизъм предизвиква горди насмешки и действен отпор.

При съвсем нови условия се изявява роденият в Пловдив историк Константинос Апостолидис. Той настоятелно издирва и публикува множество ценни документи за Филипополис и дейността на видни гърци, живели в него. Посмъртно издаденият му капитален труд "История на Пловдив от най-стари времена до наши дни” (1959) е пронизан от идеята за изконната гръцка принадлежност на града. В съвършено различния историко-психологически контекст внушенията на книгата нямат политическа значимост, което обаче не се отнася за достойнствата на изследването като богат източник на фактически материал.

Тези примери посочват колко усилия са положили българите, за да разрушат цитаделата на гърцизма в Пловдив. Те блестящо се справят с историческата си задача: един от най-големите градове в европейската част на Османската империя се превръща в център на българската просвета и култура, подхваща и довежда до победна развръзка борбата за независима българска църква. В тази връзка нека насочим внимание към

"Паметник на пловдивското християнско население” от Константин Моравенов

Цялото наименование на този документ е "Паметник на пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание до 1869 година, подарен на Българското читалище в Цариград”. Авторът на ръкописа е поставил на заглавната му страница името Константин Моравенов, а под предисловието, датирано "Цариград, 31 юлия 1870”, се е обозначил като "Искрений Костадин Д. Моравенов”. Да оставим на тесните специалисти да решат Константин или Костадин е този потомък на заселилия се в Пловдив към края на ХVІІІ в. копривщенец Душко. Нека специалистите решат най-подир и кога е роден Константин или Костадин: към 1800 ли, между 1810-1812 ли?! И да благодарим на пловдивчанина д-р Александър Пеев, който публикува през 1930 г. части от ръкописа, на трите изследователки Кирила Възвъзова–Каратеодорова, Здравка Нонева и Виктория Тилева, осъществили първата цялостна публикация в "Известия на Народна библиотека "Кирил и Методий” през 1976, за да може през 1984 г. удивителният "Паметник” да стане достояние на по-широк кръг читатели.

Самият Моравенов – дългогодишен търговец в Брашов, учил в пловдивското гръцко училище, "изпраксал” и турския език, в предисловието на съчинението си пише, че е "роден в периода, когато уж не съществуваха българи и когато най-голямото унижение за един човек беше да се казва българин, а матерний си език започнах да уча едвам на четирдесет и петата си годишна възраст без учител, водим само от г-н Н. Геровата граматика”. Удивително е това късно, но безостатъчно отдаване на българското! С поетическото си въображение Йордан Велчев в книгата си "Анонимни жития” (1987) вижда "тоя сладостно-мъчително сричащ буквите, /.../ най-малко себе си облажаващ мъж”, за да го обяви за "летописец на стародавната филипополска словесност”.

И ето – Моравенов скромно отбелязва: "Целта ми в описанието на тази книга не е да присвоя прилагателното име "списател”, зачтото аз познавам, че не съм достоен за него; но понеже видях, че последнему много се писа от гърците с намерение да подсвоят тойзи град, аз се реших да туря в перо всичко, чтото помня аз самси и чтото съм слушал от баба си и брата й – лица, остарели в почит и учение – първо, за да избавя от тъмницата на забвението фактовете, които са съединени с историята на сегашнийт град Пловдив, и, второ, за да принеса пред жертвеникът на отечеството си ничтожната част от дълга си”. Каква сладостна магия има в този още невлязъл в книжовните норми език, в неговата неокършеност, в липсата на задължителния лаконизъм, накълцваш със сатъра си днешната наша реч! Тук дори и онова, което при сегашните публицисти е клиширана фразеология, въздейства с първичната си свежест и искреност.

Сигурно Моравенов не е научно прав, когато на фанариотската тенденциозност отговаря с тенденциозността на полюбилия своя род и език, като отсича: "Градът Пловдив се населява от турци, българи, гудили, арменци, евреи, цинцари, арнаути, лангери, от няколко гърци пришълци и от цигани”. Едва ли гърците в Пловдив са само няколко и то пришълци! Но е прав и увличащ в потоците на негодуванието си, начене ли с обясненията: "Гудили зоват се ония, които по произхождението си са българи, но се отричат от народността им, и зачтото са научили гръцки да говорят, искат да се думат елини, а защото не са – зоват ги гудили; както и лангери – такава една съща маса са, понеже духовното началство, като е било иноплеменно, т. е. гръцко, както навсякъде, така и в Пловдив, гледало безпрестанно да погърчва светът и като разполагало за в градът свещеници от человеци, които само гръцки знаеха и нему привержени, така полечка-лечка въведе се езикът гръцки в черквите; а, от друга страна, като е имала духовната власт и политичната, тикаше напред ония, които знаеха да думат „калимера сас”, а българите гледали духовенството да дои и стриже и да ги държи в мракът на невежеството, че накъдето гледало, че се настани някое училище, принуждавало или с клевети, или с който начин е можло да се пропъди учителят да бяга или да се махва”.

Наистина – „калимера сас”, тоест – „добър ден” и "да имате да вземате!” им е казал на гърци и на гъркомани славният Моравенов, за когото несигурно се приема, че е починал в Пловдив през 1882 на около 70-годишна възраст. Отишъл си е, останал непознат на съвременниците си, без да остави наследници,. Но този, чието перо се движи от родолюбието, не може да не бъде преоткрит. Така става и с летописеца, дал множество ценни сведения за града, хората и къщите им, за църквите, митрополитите и владиците, за българските училища и техните първи създатели и учители. Да се чудиш защо поне една улица не носи името на многозаслужилия Моравенов, чийто „Паметник” е дело наистина паметно за всеки, който се интересува от българското битие на града.

Още през 1833 г. от това българско битие се е заинтересувал и френският писател, държавник, пътешественик Алфонс дьо Ламартин (1790–1869). Предприел дълго пътуване из Ориента, в книгата си "Пътуване на Изток” (1835) той е написал за българите – "те мразят и ненавиждат турците; те са узрели напълно за свободен живот”, "страната, която обитават, ще стане скоро една прекрасна градина, ако не са така сляпо и ужасно потискани, не толкова от правителството, колкото от местната администрация, и ако бъдат оставени да обработват земята си с по-голяма сигурност; те просто обожават земята”. Точно тези признания предизвикват огромното уважение към Ламартин и сред тези българи, които не познават романтичната му поезия, превеждана многократно у нас. Защитил националната кауза в момент, когато Европа не знае почти нищо за съществуването ни, авторитетният чужденец, виден политически деец на Франция, е популярен и до днес. Красивата къща, в която е отседнал в Стария град при пловдивското си гостуване, е наречена в негова чест, а в една от стаите й е подредена експозиция за поета. Къщата на Ламартин се стопанисва от Дружеството на пловдивските писатели, тук са отсядали множество прочути наши и чуждестранни автори, провеждат се творчески срещи и литературни четения.

Някогашните исторически спорове, довели до непримирима вражда и достигали до остри сблъсъци между пловдивските българи и гърци, днес не трябва да пречат на обективната оценка за мястото и ролята на положителното влияние на "елинското” върху нашите възрожденски пориви. Нещо повече – без да забравяме онова, което ни е разделяло и е водило до трагични и за двата народа последици, до безумията на фанатиците и жестокостите на войните, наш културен и човешки дълг е да откриваме и посочваме това, което в многовековното ни пребиваване в общия Балкански дом ни е свързвало и ще ни свързва. Тук може много да се пише за цивилизационната и културната роля на Византия, за значението на старобългарската книжнина при извисяването на християнския и общочовешкия дух, за общата историческа трагедия при пропадането на държавите ни, за преоткриването на неоспоримото световно значение на Елада. Пък и за българското участие във великата освободителна революция на гърците в началото на ХІХ век, довела до свободата им. При всички случаи трябва да се подчертае, че за българите от началния етап на Възраждането

Гръцкият пример

в областта на църковното изграждане, образованието и книжнината (включително и чрез отрицателния им дух спрямо етноса ни) е от голямо значение. От Пловдивското гръцко училище и от гимназията в Атина начева пътят на най-бляскавия общественик в града през ХІХ век д-р Стоян Чомаков (1819–1893). Самоотвержен вожд в борбата за българско църковно обособяване, той е с "такъв характер, че може да загине от преданост към своя народ”, както пише Найден Геров. Велика, епическа личност е д-р Стоян Чомаков! Преклонение пред патриотичната му всеотдайност са демонстрирали още първите носители на духовните просветвания на българщината в Пловдив. Това са подготвени в гръцките училища и академии родни интелигенти. Тук идва големият интелектуалец -

д-р Иван Селимински (1799–1867)

Родом от Сливен (истинското му име е Йордан Георгиев Христов), той учи в гръцката гимназия в Кидония (Мала Азия). Като офицер участва в сраженията на гръцките патриоти срещу турците, за което е награден със сребърен медал. След това преминава през Италия, Виена и Пеща, за да се установи като частен учител в Брашов. През 1825 г. се връща в Сливен, където открива частно училище и организира българолюбивото дружество "Народно братство”. Наклеветен от гъркоманите в родния си град, Селимински го напуска, за да стане директор на гръцкото училище в Пловдив през 1828-1829 г. Учител в града е и през 1835-1837 г., а след това следва медицина в Атина. Тук създава Трако-славянски комитет, пише и студия за възпитанието, където "излага средствата, с помощта на които българският народ може да се освободи” (Боян Пенев).

Най-пълно възгледите му се разкриват в поредицата от 14-те книжки на "Библиотека Д-р Иван Селимински” (1904–1931), издавана със завещани за тази цел средства на автора. Мемоарната част "Исторически спомен” обхваща първите шест книжки. Представена е българската история от падането на Второто българско царство до националното пробуждане през втората половина на ХІХ век. Свидетел и деец на това пробуждане, авторът акцентува върху перфидността на гръцката асимилаторска политика. Той споделя с горчива образност: "Ето какъв важен урок научихме от опит в гръцките училища. Още с влизането си в тях, така да се каже – от вратата, българският младеж бива прегърнат и хвърлен в обятията на извращенията, та докато не го ощавят, както прави кожухарят с кожата, т.е. не го превърнат в съвършен грък, не го пущат”. Склонен към обобщаващо изложение, мемоаристът представя системата на отродяване, прилагана от гърците: промяна на кръщелните имена, забрана на родния език, презрение към произхода, подигравки спрямо всичко българско и редица подобни издевателства.

Ето защо, като отбелязва своя престой в Пловдив и ролята на славните копривщенски родове за укрепването на българското самосъзнание, д-р Селимински темпераментно пише: "В град Пловдив живееше семейство Чалъкови, като ангел хранител не само на родния си град, но и на целия народ. Членове на това семейство бяха двама братя, Големият Вълко, именуван Стоян, и Малкият Вълко Власака. Друго влиятелно семейство тук беше семейството Чомакови. Къщата на Малкия Вълко беше дом спасителен и милостив за нещастните. Неговите съкровища бяха отворени за всички злощастници от всяка народност и вяра. /.../ Той помагаше на народа да се просвети, основа българско училище, което гарантира с доволен годишен доход. В това училище се забелязваше голям успех на учениците”. Разчитайки на активната помощ на тези родолюбци, учителят по същество превръща пловдивското гръцко училище в християнска институция, която подготвя възхода на българщината.

Д-р Селимински не представя този възход като лесен и безпроблемен процес. Той не е от примирените интелигенти, които се крият зад християнската етика, когато трябва да заемат позиция, изискваща активност и жертви. Ето какво пише учителят: "Понеже гръцкото духовенство е присвоило нашата църква, подиграло се е с божествените и човешки права и върши всякакви злодеяния над нашия народ, затова гръцкото духовенство е вече нетърпимо за нашето отечество. /.../ Власт, която няма за основа справедливостта, е разбойничество и трябва да се премахне. Въстание против нея е най-свят дълг на гражданите”. Тези пламенни думи поставят изреклия ги редом до големите български революционери. Можем тогава да разберем защо професор Николай Генчев (1931–2000) в книгата си "Възрожденският Пловдив” (1981), назовавайки д-р Селимински "най-образцовия представител на българската елинистична интелигенция”, определя като особено благоприятен факта, че именно той живее и работи в града, устремил се към българско бъдеще.

През 20-те години на ХІХ век тук е и друг елинист –

Константин Фотинов (ок. 1790–1858)

Преводач, публицист и филолог, той учи в Пловдивската гръцка гимназия, а през 1828 г. открива в Смирна българско частно училище. Пак в този град създава първото българско периодично издание "Любословие или периодическо повсемесячно списание” (пробен брой през 1842 г., след това от 1844 до 1846 г. излизат 24 книжки). През 1843 г. в „Общое землеописание в кратце за сичката земля” книжовникът отбелязва за пловдивчани, че ги бива в търговията, „но на учение и разумопросвещение не дотолко благосклонни и ревнители, каквото требеше”. Тежички слова изрича за нашите предци Фотинов, за да се мотивира чрез доводи, насочени към събуждане на националното самочувствие: „Совсем то имат едно елинско училище и две алилодидактически, гречески – а славеноболгарско ни едно. Совсем що са природно почти вси болгари и от болгарска жица произведени! Церкви имат 7, в които все елински четат и Богу служат, а на язикът си нито „Господи помилуй” казуват, бояще ся, че Господ не знае болгарски или гнушает ся и не слуша моление и божественно служение на болгарский язик!”.

Следващите поколения пловдивчани са направили така, че Господ и светът да чуят и разберат правата им българска дума, а съпричастността на д-р Селимински и Фотинов към патриотичната кауза е очевидна. Основателно имената им носят две от пловдивските улици. А някога над тях е тежало нелепото подозрение в елинофилство. За такъв пред някои минавал и

Райно Попович (1773–1858)

Той е учител в Котел, а след това близо 25 години в Карлово. Негови ученици в подбалканските градове са такива личности като революционерът, публицистът и поетът Георги Раковски (1821–1867); търговецът и благодетелят Евлоги Георгиев (1819–1897); авторът на исторически изследвания Гаврил Кръстевич (1817–1898; впоследствие той е последният главен управител на Източна Румелия); учителят Ботьо Петков (1815–1869), съставител на учебници, превел книгата на Юрий Венелин "Критически издиряния за историята блъгарска” (1853); д-р Иван Богоров, за когото става дума по-нататък.

Две години Райно Попович е учител в Пловдивското класно училище. Заслужилият педагог често изтъква, че именно чрез гръцката култура българите ще достигнат до висока образованост. Това не е ретроградно, нито пък просто оригинално мнение на просветителя – то се споделя от мнозина български интелектуалци, изказвали по един или друг начин дори парадоксалното: "Гръцката школа ни научи да се пазим от гръцкото и да тачим и любим своето”, както е казано в Юбилейния сборник за Фотинов. Това пише и Марко Балабанов (1837–1921) в своята биографична книга "Гаврил Кръстевич” (1914): "Не един и двама българи, образовани на гръцки, се явиха жарки български отечестволюбци и ревностни ратници за подигане своя народ, ако и да си служаха често не с българския, а с гръцкия език”. Такъв отечестволюбец е и синът на просветителя – Теофан Райнов, който е сред първите изявени български революционни дейци. Възпитаник на пловдивското Епархийско училище, той участва в похода на Гарибалди в Италия, познава се с великите революционери Бакунин, Херцен, Мацини.

Усвояването на културно-образователните постижения на гърците е необходим етап от националното духовно израстване. Така Райно Попович превежда на говоримия наш език и побългарява станалата изключително популярна "Христоития или благонравие присовокупена с историите, на които се помянуват в нея за полза и употребление на българското юношество и секиму, който люби да се ползува” (1837, ІІ изд. 1855). Просвещенецът наистина адресира книгата си към всеки, "който люби да се ползува”, убеден, че човек се учи от младенческата си възраст, за да достигне до "юношеско просветление” "и совершава дору до старост глубока”. През 1854 г. той публикува и преводите си на Езоповите басни, сякаш за да илюстрира тезата си, че е необходимо "сички на един ум да служим”. Връзките, които първите пловдивски будители поддържат с Райно Попович, тяхното желание да издадат така понравилата им се "Христоития” през 30-те години на ХІХ век, свидетелстват за престижа на учителя и книжовника сред всички родолюбци. Днес пловдивска улица носи името му.

Първоначално образование в местното гръцко училище придобиват доста от книжовниците и писателите, за които иде реч в по-нататъшното изложение. А за да приключим с подхванатата тема, нека споменем известния и четен в Пловдив свищовски учител Христаки Павлович (1804–1848). В своя "Разговорник греко-болгарский” (1835) той заявява, че обучението "тамо цафти, дето се преподава на свой язик”. Ето какво казва той за гръцкия език: "Който успее же в тоя толку потребен язик, и научи го совершенно, молим му се со слези, да не уничтожава свой род Болгарский, именувающеся, каквото много безумия правят грек”. Затрогващи молби! А в разговорника си възрожденецът добавя и кратка българска история, за да предупреди: "кога от учението бива славата, ти всуе именувашся грек, ако не си учен, и всуе не именуваш се болгарин, ако си учен”.

Предупреждението днес сякаш има за свой адрес някои прекалени глобалисти, а повече от ясно е, че хора като д-р Селимински, Константин Фотинов, Райно Попович са големи

Български будители

Такъв е и Захари Зограф (1810–1853). Талантът на големия художник разцъфтява именно в Пловдив, където през 1835-1841 оставя забележително иконописно и портретно наследство. Близък до родолюбивата пловдивска интелигенция от 30-те години, Захари Зограф създава удивителните с експресивността си стенописи в Бачковския манастир. А какви прекрасни портрети на Неофит Рилец и Найден Геров е оставил големият майстор! Трябва само да се съжалява, че поради противодействието на силната някога в Пловдив гръцка общественост художникът не е успял да доведе тук своя близък учител Неофит Рилски (1793–1881) – един от великите педагози и книжовници на Българското възраждане, за да приложи модерната белланкастерска метода в образованието на все още ориенталския град.

Ясно е, че мнозина от ранните български книжовници и педагози са преминали през елински училища, което не ги е възпрепятствало в родолюбивата им мисия. Тук ще споменем, че в Пловдивското гръцко училище е учил пазарджиклията Стефан Захариев (1810–1871) – журналист и преводач, виден участник в църковните борби. Неговата книга "Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза” (1870) има висока стойност. Воден от убеждението, че "всеки човек е длъжен най-напред да познава мястото, в което се е родил и живее”, Захариев е сред първите български събирачи на стари исторически паметници и материали. Възпитаник на гръцкото училище в Пловдив е и панагюрецът Васил Чолаков (1828–1885) – просветител, известно време монах в Рилския манастир, фолклорист и краевед, сътрудник на множество български вестници и списания.

За преобладаващата част от ранните обществени, църковни, просветни и литературни дейци е ясна необходимостта от използването на по-съхранената в условията на османското господство гръцка култура, за да се достигне до модерно българското. Основателно Николай Генчев посочва във вече цитираната си книга: "Присъствието на тези прочути "елинисти” укрепва националното достойнство на българите. За пръв път те разбират, че не само гърците, но и българите имат учени мъже, които са способни дори да бъдат учители на гърците”. Нарасналото самочувствие на народните водачи и интелектуалците в Пловдив се проявява във все по-успешната съпротива спрямо гръцкото господство. Тяхната активност утвърждава водещата им роля в религиозно християнското и в образователното дело. Паметни са заслугите на родолюбивите фамилии Чалъкови и Чомакови, на изумителния с храбростта и рационалната си дипломатичност д-р Стоян Чомаков (между всичко друго с удоволствие преподавал след края на лекарския си ден френски език на жадните за знания българчета), на д-р Георги Вълкович (1833–1892), на учителите, книжовниците и писателите в града.

Край

http://www.plovdiv-online.com/manuskripti/...-w-plowdiw.html

Редактирано от ISTORIK
Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...