Малоум 2

...

Различните области на приложение на знанията във физиката са описани във видеото. Връзката на областите "класика- ОТО" с гравитони е оправдана, тъй като гравитони от излъчвател "се губят" в пробното тяло когато неговите частици се образуват върху тях-падащите гравитони към него. За сметка на това, при поглъщане на гравитон, частиците получават ускорение в посока-падане, центростремителна сила компенсира силата от коефициента на съпротива (от маса). Всяка от частиците на пробното тяло след ускоряване (моментно) последствие - също си излъчва свои гравитони и все едно - пробното тяло, като цяло- само пада с ускорение. Проф. Чирцов - не отчита "загуба" на гравитони, която загуба предизвиква ускоряване. А това си е квантова гравитация..., ако се покаже "поглъщане" на гравитони+промяна ... на нещо ...

https://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/Mozhem-li-da-razberem-kvantovata-realnost-ako-e-nevazmozhno-da-ia-izm_194872.html Можем ли да разберем квантовата реалност, ако е невъзможно да я измерим? Има ли "окончателна, истинска" реалност? "Сенки на светлината" от Алекс Мей. Кредит: Alex May - Wikipedia (CC BY-SA 3.0) Ако не можем да измерим нещо, не можем да разберем истинската му природа. Това фундаментално ограничение пречи на разбирането ни за квантовия свят, но не пречи на научното мислене. Повечето от нас интуитивно усещат, че реалността би трябвало да съществува сама по себе си, когато не я наблюдаваме. Ако едно дърво падне в гората, когато няма никой наоколо, който да чуе падането, въздухът продължава да вибрира със звукови вълни, нали? И все пак това е трудна за доказване теза, която става още по-хлъзгава, когато разглеждаме неща, които изглежда съществуват, но които никога няма да можем да наблюдаваме. Да отговорим на въпроса как да измерим неизмеримото обаче може да ни помогне да разберем каква наистина е реалността. Има няколко сфери, в които самите природни закони ни забраняват да навлизаме. Нищо не може да се движи по-бързо от скоростта на светлината, което означава, че никога няма да видим отвъд границата на наблюдаемата Вселена - максималното разстояние, което светлината може да измине, за да достигне до телескопите ни от началото на Вселената. Общата теория на относителността постановява, че нищо не може да избяга от вътрешността на черна дупка, така че това е друга забранена зона. Но може би най-основното ограничение на това, което можем да измерим, идва от законите на квантовата физика. Тези закони ни казват, че ако днес измерим някакво свойство на квантова частица, то е невъзможно да знаем дали ще получим същия резултат, когато я измерим с идентична апаратура утре. В този смисъл законите на квантовата механика не са като класическите закони за движението на Исак Нютон, които дават категорични предсказания. Вместо това те могат само да предскажат как нещата се държат средно. Проблемът с измерването Традиционното тълкуване на тези факти е, че частиците съществуват в облак от много възможни състояния едновременно, описани с математическа конструкция, известна като вълнова функция. Идеята е, че вълновата функция колапсира в едно единствено състояние, до степен на сигурност, само при измерване. Ако това е така, преди да я разгледаме, реалността е един вид мъгла от възможности и познанията ни за нея са в най-добрия случай неясни. Но не всички споделят това мнение. За Влатко Ведрал (Vlatko Vedral), физик от Оксфордския университет, е грешка да се прави разлика между частица, която се придържа към правилата на квантовата теория, и наблюдател или измервателен апарат, който следва законите на класическата физика. Той смята, че в крайна сметка всичко е квантово и трябва да разглеждаме реалността като една гигантска, универсална вълнова функция. Ако приемем, че вълновите функции са същността на реалността, това поставя квантовата физика в нова светлина. Всичко има вълнова функция и всички те са квантово вплетени една в друга, което означава, че измерването на една от тях влияе на останалите. Така че не можем да мислим за измерване на изолирани обекти в традиционния научен смисъл, защото измервателната апаратура и измерваният обект винаги си взаимодействат. С други думи, реалността, такава, каквато я виждаме, е продукт както на наблюдателя, така и на разглеждания обект, а не някакъв самостоятелен реален поглед върху този обект, който изглежда извън нас. "Системите могат да се изолират единствено несъвършено", подчертава Носон Янофски (Noson Yanofsky) от Бруклинския колеж в Ню Йорк. "Това води до липсата на знания." Дали обаче това наистина е ограничение, зависи от гледната точка. "Това е ограничение, само ако мислите в термините на тези стари концепции", посочва Ведрал. Релационна квантова механика Много физици споделят мнението, че прокарването на ясна граница между малките квантови обекти и по-големите класически обекти е проблем. Но мненията се различават по въпроса как точно да се интерпретира квантовата сфера. Карло Ровели (Carlo Rovelli) от Университета Екс-Марсилия във Франция не смята, че вълновата функция е реален обект. Той работи върху алтернативна идея, известна като релационно тълкуване на квантовата механикаа, чийто резултат е, че обектите не съществуват независимо един от друг. Според нея всичко съществуващо съществува само във връзка с други неща, включително и с нас. Квантовите обекти нямат независима реалност. Вместо това те съществуват само като взаимоотношения, заявява Ровели. „Открихме, че в основата на физическата реалност не са частици, а релационни връзки“, посочва Ровели. „Всеки обект се определя от начина, по който взаимодейства с нещо друго. Така че, когато не си взаимодейства, просто не съществува. Обектът е съвкупността от начините, по които той влияе на други обекти около себе си – обектът съществува, отразен във всичко останало." Това твърдение не подлежи на проверка, но това не притеснява Ровели. "Науката не се занимава само с неща, които могат да се проверяват директно", посочва Ровели. "Става дума и за намиране на правилната концептуална структура, която работи." С други думи, Ровели смята, че макар и да не може да се види ключа и да се определи дали той ще завърти ключалката, ако това е правилният ключ, вратата ще се отвори. И според него релационният начин на мислене може да разкрие тайните на Вселената, като може би в крайна сметка обедини квантовата теория с гравитацията. "Основната ми работа е да разбера квантовата гравитация: квантовите аспекти на пространството и времето. И мисля, че този релационен начин на разбиране на квантовата механика ще работи много по-добре". Информационният парадокс и тъмната материя И така, къде се намира тъмната материя? Според него ще бъде възможно да се хвърли светлина върху това, като се приложат релационните идеи към черните дупки. През 70-те години на миналия век Стивън Хокинг доказва, че черните дупки бавно излъчват радиация, губят маса и накрая изчезват от Вселената. Резултатът от това е, че всичко, което някога е погълнала една черна дупка, също трябва да изчезне, включително цялата информация, която се съдържа в тези обекти. Тъй като квантовите закони не позволяват информацията да изчезне от Вселената, физиците наричат това информационен парадокс на черната дупка. Те водят разгорещени спорове за това какво точно се случва и какво ни казва парадоксът за фундаменталните закони, които управляват физиката. Релационната квантова механика може да ни доведе до отговор, заявява Ровели. "Надеждата ми е, че мислейки за квантовата механика по този релационен начин, можем да разберем какво се случва с черните дупки", посочва физикът. Подозрението му е, че остатъците от черна дупка, за които се смята, че остават, след като процесът на изпарение на Хокинг е приключил, могат да се превърнат в нещо, което прилича на тъмна материя. Той далеч не е сигурен, че това ще се получи, но и това е нормално. "Добрият учен никога не е сигурен", отбелязва Ровели. илюстрация на свръхмасивна черна дупка. Кредит: NRAO/AUI/NS Напредъкът в квантовата физика Ровели не се притеснява от възможността да греши и е спокоен оптимист за бъдещето на физиката, въпреки многото предупреждения, че тази област е изпаднала в криза. Вярно е, че тя почти цял век се проваля в търсенето на тъмната материя, повече от век се съмнява в смисъла на квантовата физика и няколко десетилетия безплодно търси работеща теория на квантовата гравитация. Но физиката не е "затънала", заявява той. "Имаме огромен напредък. Научихме много нови експериментални факти - например, че не съществува суперсиметрия". Суперсиметрията - хипотезата, че може да бъде открит набор от частици, които са огледални на тези, за които вече знаем - би била проблем за някои теории за квантовата гравитация, обяснява Ровели. За него фактът, че в Големия адронен колайдер не са открити суперсиметрични частици, както предсказваха някои, е повод за празник, а не за ужас. "Това е добър знак от природата". Напредъкът в квантовата физика Ровели не се притеснява от възможността да греши и е спокоен оптимист за бъдещето на физиката, въпреки многото предупреждения, че тази област е изпаднала в криза. Вярно е, че тя почти цял век се проваля в търсенето на тъмната материя, повече от век се съмнява в смисъла на квантовата физика и няколко десетилетия безплодно търси работеща теория на квантовата гравитация. Но физиката не е "затънала", заявява той. "Имаме огромен напредък. Научихме много нови експериментални факти - например, че не съществува суперсиметрия". Суперсиметрията - хипотезата, че може да бъде открит набор от частици, които са огледални на тези, за които вече знаем - би била проблем за някои теории за квантовата гравитация, обяснява Ровели. За него фактът, че в Големия адронен колайдер не са открити суперсиметрични частици, както предсказваха някои, е повод за празник, а не за ужас. "Това е добър знак от природата". Ще видим ли пълно описание на същината на реалността? А какво можем и какво не можем да знаем за нашата вселена и дали ще доживеем да видим пълно описание на същината на реалността? "Не мисля, че има смисъл да мислим, че съществува окончателна реалност", обяснява Ровели. "Една гора, погледвата отдалеч, е просто едно кадифено зелено петно, но после се приближаваме и виждаме дърветата: те са истински. След това виждате, че стволовете са истински, и виждате, че атомите в стволовете са истински. Реалността е съвкупност от всички тези неща: всички те са реални, просто става въпрос за това да разбираме нещата все по-добре и по-добре и по-добре. Трябва да излезем от тази нагласа, че окончателната реалност е материята или езикът, или Бог, или умът, или духът." Ровели се отнася с подобно пренебрежение към търсенето на "окончателна" теория. "Не бива да търсим окончателната теория; трябва да се стремим да решаваме по един проблем в даден момент", смята физикът. "Ние не разбираме квантовите свойства на пространство-времето? Нека да проучим това. Не разбираме черните дупки? Нека да проучим това." Именно във всяко от тези търсения намираме удовлетворение и всяко от тях осигурява допълнителни пластове на разбиране, отбелязва Ровели. Освен това има вероятност - макар и малка - един ден да открием начин да надникнем в квантовата мъгла, без колапс на вълновата функция. Ако законите на физиката казват, че нещо е невъзможно, това важи само докато самите закони са в сила. Може да се появи по-задълбочена версия на квантовата теория, която да направи невъзможното възможно. Но Ведрал не се надява, че ще се появи отново един определен, предсказуем свят. "Вероятно ще бъде още по-странно", смята той. Източници: How can we understand quantum reality if it is impossible to measure?, Michael Brooks, New Scientist Carlo Rovelli on the bizarre world of relational quantum mechanics, Michael Brooks, New Scientist ... ...

... Това са обяснения с "прости" думи. ...

Мъките на гравитацията ... преди Нютон... ...

Изоставили са "материалните" вълни (вълни на материята), защото не се разбира природата им. Макс Борн предлага - в КМ не са реални вълни, а вълни на вероятности. И е уцелил! ...

Петък 13 януари. Хората си пътуват във времето ... от отдавна: https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=261&WorkID=9361&Level=2 Разходка назад Всичко, което се случи, е съвършено невероятно. Той беше родом от Павликени, следваше литература втори курс и беше си взел почти всички изпити. Живееше в една таванска стая, когато получеше стипендията си, отиваше първия ден в някой луксозен ресторант, а след това продължаваше на шкембе чорба. Единствената му мечта беше, когато завърши, да се настани някъде по-близко до София. Един ден той изчезна. Хазайката му пошепна на съседката: — Тук мирише на престъпление! В стаята нямаше нищо. Леглото бе подредено, багажът си беше на мястото. Само леко понамирисваше на сяра. Студента го нямаше. След няколко дена дойде писмото. Хазайката го откри на масата. Никой не бе влизал в стаята, вратата беше постоянно заключена и все пак писмото си лежеше невъзмутимо до пепелника. Пликът бе от груба жълтеникава хартия, мастилото лилаво и явно бе използуван много лош писец... „Драга хазайке, Най-първо искам да ти се извиня, че така внезапно напуснах квартирата, без да съм си платил наема, но това стана поради непреодолими обстоятелства. Прости ми и за лошата хартия, но тук техниката е още слаба. Но всъщност нека започна отначало. Вчера... Всъщност не вчера, а преди една седмица... Не, и това не е точно! Виж какво, съвсем се обърках. Не ми обръщай внимание. Една сутрин се събудих както обикновено и се приготвих да отида на лекции. Внезапно сред силен гръм и трясък в стаята се появи голямо стоманено кълбо. Замириса много неприятно на развалени яйца. Може пък и да е било сероводород — не зная. Помислих, че съм полудял, но преди да успея да се учудя достатъчно, в кълбото се разкри малка вратичка и от нея излезе един другар, облечен в небесносин фрак, бели опънати панталони, черни лачени ботуши и цилиндър. Той се поклони церемониално и ме попита на френски: — Привет, мосьо, в кой век се намираме в момента? Винаги съм уважавал медицината, хазайке, ако не цялата, то поне тази част от нея, която ми дава извинителни бележки, но сега се разочаровах от нея. Особено от психиатрията. Че бива ли пък така свободно да пущат пациентите си, при това в такива фантастични превозни средства? Ами нормалните граждани може и да... — Ако не се лъжа, мосьо, попитах в кой век се намираме в момента — прекъсна ме намръщено лудият. — В края на два... двадесетия — заекнах аз от страх. — Много ми е приятно. — Той се поклони. — Жул Верн, писател... — Също ми е приятно — отговорих на поклона, — Александър Батенберг. — Не ми е известно такова лице. Вероятно е след моята епоха. Той седна на стола и запали някаква миризлива пура. — Ка... кажете, другарю Верн — започнах аз успокоително. — Да, мосьо? — Аз бих могъл да ви изпроводя веднага до... до вашето заведение. Няма защо да се безпокоите... Само адреса и номера на стаята ако ми дадете... — О, мерси, мосьо, ще се възползувам от поканата ви. Той се разположи по-удобно и започна да ме разглежда. Това, погледът на лудите, е страшно нещо, хазайке! — Изглежда, мосьо. вие не вярвате, че аз съм Жул Верн? — Ами! Моля ви се! Що за съмнения! — знам от един приятел медик, че на побъркани не трябва да се противоречи. — Чел ли сте моя прекрасен роман „Капитан Немо“? — Да, разбира се! — Гениално, нали? Интересно, дали във вашия век съществуват подводни лодки? — Съществуват, разбира се... — От какво се разбира? Мосьо, не преувеличавате ли? Аз предполагах, че те ще бъдат открити към края на XXII век. Но както и да е! Аз сега се занимавам с нов проблем — придвижване във времето и пространството — интересно, нали? Един мой приятел, гениален техник, ми помогна дори да построя един малък пробен модел, който представете си, работи наистина! Той тържествено посочи стоманеното кълбо. — Това ми е второто пътешествие. Първия път попаднах на някаква война и не останах доволен, поради което се прибрах в къщи. Но сега... — Момент, мосьо — прекъснах го този път злъчно аз. — Такава машина на времето е описана вече от Хърбърт Уелз. — За доказателство намерих томчето и му го подадох. — Уелз? Не познавам такова лице — каза Верн и започна да прелиства. А аз застанах до прозореца с надежда да видя някой милиционер. Уви, никаква милиция не се виждаше наоколо. — Ха — извика по едно време моят неприятен гостенин. — Ето ви на — този натискал копче, онзи дръпнал ръчка и всъщност нищо не се разбира. А аз, мосьо, давам точна рецепта — три части барут, две части сяра, осем части адски камък и една част от специалитета на моя приятел, който е още тайна... Всъщност защо да говорим? Мосьо беше така любезен да предложи да ме придружи. Това би било интересно. Заповядайте, мосьо... Той скочи и с жест ме покани към кълбото. — Но, вижте, аз съм зает... отивам на лекции... — След вас, мосьо! — в очите му блесна нещо налудничаво и аз, прощавай, хазайке, но аз влязох... Нещо светна, нещо изпука, нещо изсвири и вратата отново се отвори. Моят спътник с поклон ми направи път да мина. Намирахме се на тясно кално дворче, оградено с висок стобор. Той ме последва по стръмна стълба и ме вкара в старомодна стая с висок таван, камина, плюшени завеси и един висок пулт за писане. — Добре дошел в Нант, мосьо — усмихна се той. И тогава, хазайке, разбрах, че това наистина е Жул Верн... Нататък продължавам под форма на дневник. 8. II. 1868 г. Днес господин Верн има рожден ден. За първи път ме показа на приятелите си и им съобщи, че идвам от двадесетия век. Те се смяха много и казаха, че вицът е добър. Напиха ме с шампанско. 25. П. 1869. Вече никой не се съмнява. Аз също. Пристигнахме в Париж. То пък един Париж! Пътувахме с дилижанс. А в града даже няма магазини на самообслужване. Мосьо Верн ме представи на няколко члена от Академията. Разправях им за нашите постижения, а те се смяха от душа. Обидих се и поисках да си се върна във века. Но Верн не ме пуска. Имало, казва, време. А кой ще ми завери семестъра? 10. V. 1870. Нещастие! Гениалният техник работеше над втората доза на тайнственото си вещество и бе пръснат на парчета от него. Аз съм в ужас. Жул (вече го наричам така) ме успокоява. Току-що излезе романът му „Децата на капитан Грант“. Той много си го харесва, но аз му казах, че през 75-та година ще напише „Михаил Строгов“, който е по-хубав. 16. Х. 1873. Дълго време не писах в дневника, защото бях зает. Станах пророк. Припомних си някои исторически дати и ги казвах на известни личности, които ме вкараха в лудницата. След това обаче предсказанията ми се сбъднаха и аз се покрих със слава. Около мене се събира един кръг от млади и не много млади дами, за които съм делфийският оракул. Жанет много ми харесва. Жалко че се пудри, вместо да си мие врата... 24. V. 1888. Отидох в Академията и им предложих да открият атомната енергия. Те обаче казаха, че било рано. Запознах се с Миньон — също красива, но също се пудри... 10. I. 1889. Не мога да чакам повече. Започвам да откривам сам атомната енергия. Ех, защо не следвах физика! Досега съм предсказал четири войни и три по-дребни революции. Жул вече много остаря и започна да оглупява. Аз също (за първото става въпрос). 11. IV. 1900. Минахме най-после в моя век. То бяха тържества, то беше чудо! Ама за какво ли ми е? Спрях опитите да открия атома — след десетина години и това ще стане. Жул съвсем изкукурига. Как да му кажа на горкия, че нищо свястно вече няма да напише и че след пет години ще умре? Ще ми се да прескоча до България, но какво ще правя там? В най-добрия случай ще срещна дядо си, а аз вече съм по-стар от него... Проклет да е този механик, дето не остави писмени данни за изобретението си! 15. VIII. 1902. Ура! Откритие! В един от старите шкафове Жул намери една кутийка с първата проба от неизвестното вещество. Вярно, че то не стига да пренесе цялата сфера, но ще мога да изпратя поне писмото и дневника си... Мила хазайке, не зная какво да ти пиша повече. Ако има начин да ме намерят, прати хора назад във времето. Аз съм някъде към средата на началото на новия век — Париж, улица дьо Бел Вю, 84. Ако ме няма, да ме потърсят при Стефани на ъгъла. Във всеки случай успокой нашите. Кажи им, че съм добре, не харча много пари и се пазя от настинки. Тези дни навършвам седемдесет години. Много поздрави на всички, пък ти извинявай, ако има нещо. Твой бивш квартирант, Кольо“

В този краен момент трябва да каже: Спрете Земята! Искам да сляза!.. Има шанс, да не се среща с тия... повече. ...

Трудно за обяснения "със свои думи", но все пак - разбираемо: ...

Има и малко по-ново - за Болцманов мозък - споменава се и теорията на Пенроуз: ...

Ново двайсе! Тълкуванията са неправилни, а не фактите от опитите: забравя се - частиците със спин имат собствени излъчвания (в смисъл, разказват за себе си със скоростта на светлината "това съм аз") към приборите, а и посрещат отразена вълна и затова: Знаят пътя, по който да се образуват с минимална енергия за образуване и точно как да реагират с инфото от отразеното, че да си запазят рождените характеристики- тоест, ще има отклонения които не се вписват в "теорията", че нямало "скрит" параметър: https://www.youtube.com/watch?v=zZ8C92BwKOI ...

Според мен: Думичката "напълно", всъщност е: "в определени граници". ...

... Интересни варианти - няколко пъти обсъждаха, че белите дупки са невъзможни, но ... - слагаме очилата, теоретично, за всеки случай! ...

Не само е по-вероятно, ами е и единствено логично получаване на материални обекти от "квантовата пяна". За мен -не бих казал, че са дефекти, а Ефекти - на подреждане по вектор момент на импулс от всяко зрънце от пяната. Така става възможен пренос на Разлики в импулс от подреденото поради различни смущения. Зрънцата си остават по местата си (може да се тълкува: имат безкрайно голяма маса или имат нулева маса - не пречи на нищо по-нататък, но ако се ползва за обяснение тъмна материя, която да влияе на гравитация, има смисъл да им се предпише маса) . Пренос на импулс е фактически структуриране на основата, например в " спираловидни линии-тръби" (струни?) и при съчетание-сфазиране - могат да се образуват вещеви обекти - тоест частици с маса, заряд, спин, форма, скорост м/у различни частици и т. н., - тръгва развитието на материята: вещева и полева форма, наистина - рожби на основата върху която се осъществяват. Според мен: Хаосът го създават частици с характеристика заряд. И при взаимодействия - тази характеристика се фиксира само в общия обем на образуванието, а остатъкът от поле се разпространява в околността и увеличава хаоса. Хаосът е в ЕМПоле, което е неподвижно в основа- не хаотично, но с новите фотони надскача средното ниво - шум. Не хаосът е причина за материя, а излъчените фотони след взаимодействия на вещеви обекти. Хаосът "помага" на разнообразието във възможностите за структуриране на нови комбинации от вещества. ...

Как да се дефинира "сега" е проблем. Обикновено нямаме усет да огромното количество събития, които са ни в обзора, в окръжението, от една КС - едновременно случващи се примерно, на атомно ниво във веществата. Защото ни е предопределено да виждаме отделно време и отделно пространство, за подреждане на Отделни събития (не едновременни) - първо това после онова - иначе ще бъдем изядената част от хранителната верига. И, за да бъдем по фини за отчет в тази трудност са измислени часовници със секундарник и ... още по-сложни инструменти за отчет на времеви интервали. И ЕЛКи - да пресмятат бързо. ...

От гледна точка (КС) събитието е удар в теракота, задачката е в една система (минало-бъдеще са в "сега" на наблюдателя). Решава се с Нютон, а не с Лоренц - движението до удара е ускорение на падащо тяло в грави поле. Няма инерциални движения с постоянни скорости, а лоренц трансформациите са за тях. https://fizikanataliq.alle.bg/свободно-падане-на-тела/ ...

Такава ни е съдбата: всички събития, което виждаме, са станали в миналото на Изследовател. Но - искаме да знаем какво е дереджето в момента им на възникване, назад във времето "сега". Лоренц е намерил как да го правим с мат. модел - Лоренцови трансформации. Изискването е да са линейни (като трети постулат на СТО) и тогава се ползват в СТО - отчитат се промени на относителни скорости, но не и ускорения. Заблудата идва от това, че не "времето тече назад", а предопределеното "какво се ражда" и е устойчиво в сегашно - ражда се и е устойчиво нареченото материя, а не антитакава. Затова има илюзорна стрела на времето, но не е на времето, а на веществото. С анихилация - това "излишество" на автивеществото се превръща в полевата форма и посоката развитие се дефинира със събития от/с вещество. ...

И за да зазвучи празничното настроение от обсъждане на гравитация: виц: Наздраве - за акъл вече е късно! https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Dokato-chashata-mi-s-vino-plache_194139.html Докато чашата ми с вино плаче Изненадващата динамика на течностите във виното Тези, които от време на време съзерцават дъното на чаша за вино, със сигурност познават една от най-големите мистерии на Вселената. Това е наблюдение от столетия, че виното понякога може да се придвижи нагоре по повърхността на чашата и след това да образува „сълзи“, които капят надолу. Как става това? Чашата за вино Нека започнем със самата чаша. Нищо не ви пречи да пиете вино от всякакъв вид съдове (включително направо от бутилката, ако ви харесва), формата на чашата за вино има пряко въздействие върху вкуса, който възприемаме. Традиционната чаша за вино се състои от четири основни компонента: "краче" или плоската основа на чашата, "стъбло" или вретеновидната част, която държите и която помага да се поддържа правилната температура на виното, "купа" или същинският издут съд, в който се съхранява виното, и накрая "ръбът" на чашата. Формата на чашата определя начина, по който изпаренията на етанола - алкохолната част на виното - достигат до носа и устата. Силата и интензивността на аромата на виното зависят от големината на чашата спрямо ръба - колкото по-голяма е чашата, толкова повече аромати се отделят, а колкото по-стеснен е ръбът, толкова по-лесно тези аромати достигат до носа ви. Повечето чаши за вино са оформени така, че ароматите са съсредоточени в чашата, а етанолът не достига до носа. Формата на чашата оказва влияние дори върху вкуса на виното, след като отпиете от него. Ще се наложи да наведете главата си напред (вероятно когато дегустирате от чаша с широка периферия) или назад (докато се опитвате да прекарате носа си покрай ръба на тясна чаша тип флейта). Наклонът на главата ви определя скоростта и интензивността, с която виното навлиза в устата ви, което от своя страна определя колко вкусови рецептора ще бъдат засегнати едновременно. Това обуславя силното "усещане в устата" на едно пълноценно Мерло например. Сълзите на виното Преди да вдигне чаша вино към устните си, всеки ценител на вино завърта чашата и наблюдава капките или „сълзите“, които се образуват на пръстен близо до върха на чашата. Освен че изглежда много изтънчено, този жест демонстрира динамиката на течностите във виното Тези сълзи са следствие от това, че виното е нехомогенна смес от вода и алкохол, заедно с някои захари и киселини. При завъртане на чашата по-голямата част от виното се връща обратно надолу, но по стените на чашата остава тънък филм - капилярно действие, което го кара да се изкачва по стените. Това, което се случва, е, че алкохолът и водата във филма започват да се изпаряват по-бързо, отколкото в по-голямата част от напитката - но алкохолът във филма се изпарява по-бързо от водата поради по-високото си налягане на парите. Бързото изпаряване на алкохола и последващото намаляване на концентрацията му означава, че повърхностното напрежение на филма се увеличава, изтегляйки течността от дъното на чашата, където има по-ниско повърхностно напрежение, тъй като все още съдържа повече алкохол. Това явление, дължащо се на градиента на повърхностното напрежение, се нарича "ефект на Марангони" в чест на италианския физик Карло Марангони, който първоначално изследва преноса на маса по границата между две фази, дължащ се на градиента на повърхностното напрежение. Но първият човек, който точно описва основния механизъм на явлението "сълзи от вино", е физикът Джеймс Томсън, по-големият брат на лорд Келвин, през 1855 г. Ефектът на Марангони обяснява движението на виното нагоре по стената на чашата, но дълги години не е било ясно защо потокът образува отделни капки. Но дали гравитацията може да даде отговора? Ударни вълни Днес загадката е решена - поне отчасти - благодарение на работата на Йонатан Дъклар (Yonatan Dukler) и колегите му от Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Те извършват теоретичен анализ на некласическата динамика на чашите за вино и винените сълзи, като вземат предвид гравитационните ефекти, които преди това бяха пренебрегвани, и казват, че са намерили отговор. В изследването си, публикувано в Physical Review Fluids през 2020 г., екипът представя своя модел, който установява, че дебелината на филма играе ключова роля за начина, по който се образуват сълзите. Всъщност, ако филмът е равномерен и достатъчно дебел, той се стича обратно надолу на плътен слой. Вместо това техните експерименти и изчисления показват, че течността се движи нагоре в изпъкнала вълна, която оставя след себе си тънък филм. Те описват това като нестабилна "обратна ударна вълна с недостатъчно сгъстяване", която се разкъсва и образува сълзи. Кредит: Dukler and co Този тип поток на Марангони не засяга само виното, но оказва влияние върху всичко - от растежа на кристалите в полупроводниците до излъчването на топлина във вашия лаптоп. Има обаче и друга сила - гравитацията, която дърпа течността обратно надолу. Когато това се случи, виното се оформя в известните сълзи, които се търкалят по вътрешността на чашата. Изключителната загадка е защо виното образува сълзи, течащи надолу, а не някакъв друг вид поток. Това е проблемът, с който Дъклар и колегите му са се справили, използвайки цялостен теоретичен модел и много експериментална работа. Те са наблюдавали как сълзите се образуват по начин, който никога преди не е бил описван. Тяхната работа се основава на теорията на ударните вълни. Ударната вълна е смущение, което образува рязка граница в свойствата на течността. Ударните вълни обикновено се задвижват от смущения, които се движат по-бързо от звука в течността, като например свръхзвукова струя. Вълната продължава толкова дълго, колкото смущението остава свръхзвуково. Но ударни вълни могат да се образуват, когато смущенията не са свръхзвукови - например, когато изпарението причинява поток в течността. Тези вълни са известни като ударни вълни под натиск. Именно върху тях се фокусират Дъклар и колегите му. Всъщност през последното десетилетие Европейската космическа агенция (ЕКА), НАСА и Японската агенция за аерокосмически изследвания проведоха експерименти за изучаване на ефекта на Марангони на Международната космическа станция в условията на микрогравитация, като нов експеримент на ЕКА трябва да започне през следващата година. Въпреки цялата физика, сълзите на виното не показват колко добро е виното, а само неговото алкохолно съдържание. Буквално, повече алкохол означава повече сълзи. Това е интересна работа, която много читатели ще искат да отпразнуват с някои свои собствени „изследвания“. Справка: Theory for undercompressive shocks in tears of wine Yonatan Dukler, Hangjie Ji, Claudia Falcon, and Andrea L. Bertozzi Phys. Rev. Fluids 5, 034002 – Published 17 March 2020 DOI: https://doi.org/10.1103/PhysRevFluids.5.034002, на свободен достъп: arxiv.org/abs/1909.09898 Източник: As my wine glass gently weeps, Physics World Ever wondered why your wine is weeping? Blame shock waves. MIT Review ... ...

Току що се обади приятел - бил с дископатия тия дни и лежи, перифразирам: Тез дет викат, че гравитацията не била сила, да кажат как да стана от леглото и да не ме боли кръста! ...

Направо ме шашна! Вече споменах за "видовете" маса. Окачено "тежко" топче на връв+пружина, примерно - въртейки го, дори и в безтегловност, отчиташ Сила (разграфяваш по дължина на пружината, геометрия) . Знаеш скоростта на въртене, от там изчисляваш ускорение и ... разказваш колко е "съпротивата" на тялото, срещу промяна на скоростта му (вектор). Това е Маса - инертна маса. Трудно е било при Нютон да "свърже" въртенето на тяло (Луната), с подобна проява, тъй като не е било известно що за характеристика е "маса" на тялото. И вкарва във формулата за гравитационната сила същото разбиране за маса, като в механиката. По подразбиране се е приемало - тежка и инертна маса да са едно и също нещо. (С формулата за G () се разбира, че отношението им в различни взаимодействия с маса, се запазва едно и също. Защото образуването на керна на частиците диктува образуване на форма и размери на обвивката им. Нещо повече - централната област на частицата е "куха"- все едно миниЧД, това което "са търсили" Хокинг и Пенроуз. Ускорението е внедрено в образуване на частиците още при раждането им и ако има външна причина, която да ги отклонява от "направата им" с минимална енергия, то казваме, че им действа външна Сила: проявяват се ускорението и масата им - в тоя миг, почти едновременно - съпротива на промяната на инерциалното им движение.) ...

ЧНГ! В основата си е така - полева форма на материя. Чак когато се получат "проявления", т. е., изменения-смущения, в основното състояние на вакуума, може да се достигне до образуване на вещева форма на материя и, съответно, да се откриват изменения в полевата форма на материя, предизвикано от вещевата. Всичко това е основен кръговрат на формите на материята. Как ще го установяваме и доколко - си е работа на Изследовател, а не на реалността - тя винаги "знае" какво прави и как да го прави. Например - твърдо е установено, че има поне три вида маси: тежка, инертна и електромагнитна. Всяка елементарна частица "ползва" комбинации от тях в различни процеси - напр. електронът има изменчива електромагнитна маса при различни състояния, но и тежка, която го обединява с протона в гравипривличане. Същото е и при др. заредени частици. Но - прозрението, че тежка и инертна маса са в постоянно отношение- е добро, даже Гурото казва, че могат да са равни (една и съща маса). И това го счита за вярно?! Ами, не винаги е вярно. Щото отговорното за инертната маса е подложено на въздействие "отвън - навътре" от околните полета, докато тежката е "отвътре-навън" с действието на гравитоните върху керна на частиците. Така може да се отличи тежка от инертна маса, поради закъснителен интервал време за образуване на обвивните трептения - електромагнитната обвивка. Забелязва при при естествен разпад на тежките елементи с излъчване на фотоните за връзка - външни за всяка от образуващите частици. ...

Не споря, защото някои хора се дразнят, като че ли знаят всичко точно как става. Ние не виждаме пространство, а протяжността на материята в пространство (дължини, разстояния). Не виждаме и време, а "интервал" между повтарящи се събития в пространство (отчет с часовник). Нямало било сили (ама най-важно в науката е да се познават силите! които действат за всеки човешки материален конструкт). Ами силите от триене!.. Дори и Файнман "се отказва" да коментира произхода им. Повечето от това е заради приемането частиците наготово - рожба на ГВ. И не може да се покаже от къде, от какво, произлизат свойствата им и видовете взаимодействия. И още: https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/20-te-golemi-vaprosi-v-naukata_189515.html "20-те големи въпроси в науката ..." ... (с извинение - повечето от тези въпроси са решени в хипотезата) ...

Не знаят какво е сила. И от тук, без структурирана подложка на вакуума - въобще не знаят защо телата се движат (по инерция, примерно). ...

Изчислено: G = 6.67431.10^(-11) [m3/kg.s2] ...От обема на протона се „излъчват“ гравитони (бързината на излъчване е отговорна за масата на протона – и за неутрона, разбира се). От електрона – също се излъчват гравитони , но с по-малка бързина (малка маса). Тоест – още в атома се проявява привличаща сила, радиално по линия масови центри – изключителна слаба, заради малката амплитуда на трептенията, образуващи гравитоните. Така, само част от излъчените от протона гравитони са употребени за връзка „протон-електрон“, затова – специфичен обем (остатъчен) е поток „ускорение“ от атом, към всички други елементарни частици. Той е разпределен върху цялия обем (наблюдаема) вселена, доколкото има масови тела и коригира привличащата сила в/до измеримите дименсии от втория закон на динамиката (в нютони). Пречи ли с нещо тоя модел на досегашни предположения по тълкуване на факти в науката. Според мен – не. Възможно ли е тая константа да е правилно употребена в ОТО. Да, ако се възприеме етер* (или частиците на „тъмна“ материя) и структурирането му, при пренос на смущения по него, в зависимост от „кривина“ около масови обекти. „Пробно тяло“ попада под влияние на области с различна плътност от гравитони, дори и пренос на светлинни вълни (от много фотони) се „съобразяват“ със структурата на подложката, върху която сърфират. Поради „прожекторен“ ефект на поглъщане на гравитон, то масов обект „екранира“ падащите върху му гравитони, но за сметка на ускорението си и пак излъчва собствените си гравитони в следващ момент на образуване на себе си. Така падащото тяло се държи като „маса“ от излъчващия обект, става едно общо по гравитация с изначалното, прието за излъчвател. Същото се отнася и за самия излъчвател, и затова привличащата сила е еднаква по големина и за двете тела. Това означава, че взаимодействието от гравитация не може да се екранира – което е известно от досегашни експерименти. ...

Ами, ще трябва да бръкнем в кофата за боклук (знаеш определението за канцеларско "кошче" - мястото, около което се изхвърлят смачканите хартии). Това, че физиците са "гласували" да няма етер е грешка на развитието и ще трябва да си приберем хартийките, и отново... Сега се опитват да го заменят с разни тъмни неща - пак непроверими на практика... Ама е ясно - при Айнщайн - не е нужен етер за СТО, щото се ползва от Максуел, ама за ОТО - без огъваща се среда (недостижима за експеримент от какво е направена) - не стават обясненията. Математиката само помага-описателно за тълкувания, а не е реалност. Реалност са Силите. ...