Малоум 2

Има частично увличане на светлината - прав си, от линка - опита на Физо. Но обяснението са го дали Лоренц-Фитцджералд - неподвижна среда (етер*) и скъсяване на телата по посока относителна скорост. "Тълкуването на Лоренц Основни статии: Теория за етера на Лоренц и История на трансформациите на Лоренц През 1892 г. Хендрик Лоренц предлага модификация на модела на Френел, при който етерът е напълно неподвижен. Той успява да изведе коефициента на плъзгане на Френел като резултат от взаимодействието между движещата се вода с неразкъсан етер. използвайки спомагателна времева променлива, която той нарече местно време: t ′ = t − v x c 2 . t^{\prime}=t-\frac{vx}{c^{2}} \ . През 1895 г. Лоренц обяснява по-общо коефициента на Френел въз основа на концепцията за местно време. Въпреки това, теорията на Лоренц има същия основен проблем като този на Френел: стационарен етер противоречи на експеримента Майкелсън-Морли. Така че през 1892 г. Лоренц предложи движещите се тела да се свиват в посоката на движение (хипотеза за свиването на Фицджералд-Лоренц, тъй като Джордж Фицджералд вече беше стигнал до това заключение през 1889 г.). Уравненията, които той използва, за да опише тези ефекти, са доразвити от него до 1904 г. Сега те се наричат трансформации на Лоренц в негова чест и са идентични по форма с уравненията, които Айнщайн по-късно извежда от първите принципи. За разлика от уравненията на Айнщайн обаче, трансформациите на Лоренц са строго ad hoc, като единственото им оправдание е, че изглежда работят [S 9][S 10]: 27–30" (горното е машинен превод) (по хипотезата - Просто, не е било известно по какъв начин светлината "минава" през оптична среда, без фотоните да движат (увличат) частиците на етер*. Падащите фотони се поглъщат от обвивките на структури от частиците на веществото (стъклото има едни структури, водата - други) и се пренасят по тези структури така, че в скоростта на преноса участва и "бавната" скорост на структурите (непрестанно се образуват в "новата" подложка, затова се забавят.) Така изборът на честоти на пренос става автоматично от отделните групови структури именно поради непрестанното им образуване. Но - това "разделя" груповата и фазовата скорост по бързина, груповата става (действа) като по-бавна. Така, това може да се тълкува като "поглъщане" на част бързината на светлината (частично поглъщане за стария етер), а фазовата скорост - като "скъсяване" на структурите по посока пренос, щото докато "не пристигне" груповата при фазовата - няма цялостност на структурите и съответно, пренос.) ...

Според мен: Всички взаимодействия се извършват с полевата форма материя. За много голяма част от нея - сме природно "слепи" - нямаме сетива и ползваме разни прибори и инструменти с посредник - изменения във вещева форма на материя. Да, обаче тия изменения водят до "смес" от излъчвания-лъчения и се налага Изследовател "да тълкува" за разкриване на истинност при взаимодействия: случвания на събития, разни съвпадения, а ... в един филм го казаха (Хаус): Съвпаденията са начин на Бог да остане анонимен!.. (вервай на случката, значи!) Елементарните частици непрестанно взаимодействат с околните полета - във вакуума на Космоса е пълно с полета и ... движенията на "свободните" частици са с ускорявания. Така протоните достигат "космически" големи скорости (енергии) - познати като "космически лъчи". (на ускоряване са подложени и не само "заредените" частици - "спирачно-забързващо" - зависи от направлението и посоката на близките в околността полета, потенциали). Значи - от такива "резултати" като изменения на вещевите, съдим, че има взаимодействия. От далечна звезда - докато не регистрираме фотоните - не знаем дали съществуват, а с изчисления по физ. закони - може да се определи "от кога" съществуват - и те следват: всичко се ражда и умира. Наистина - съществуването е "заземено". Опитвали са се и "мисленето" да се заземи - във вид "съществуване", но - в голяма част от времето си Човек не мисли! (напр. когато спи) ...

Знаеш ми мнението за обективното съществуване на нещо: Взаимодейства, следователно съществува!.. Не е субективното: Мисля, следователно съществувам! (съм, има ме, е вече осъзнаване и начало на философстване, напр. от къде и как съм се пръкнал и т. н. въпроси "защо?") Научният метод изисква (по-скоро допуска), но не задължава да се приема за истина твърдение, особено, без някакви макар и косвени доказателства за съществуване, както е в началото на хипотезите, например. ...

А къде са фактите, че съществува. Може би, чудеса, разни, като в известния виц: Мъж се връща внезапно от командировка и заварва непознат мъж в леглото, с жена му: "Какво прави тоя мъж в леглото, ма?" "Чудеса, мъжо, чудеса!" ...

Това е от 1965 и ... истина едно към едно! (само припомням ... вече съм го показвал някъде) https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=261&WorkID=9363&Level=2 Истината за първия човек Още при подготовката на експедицията от Алфа-Центавър към новооткритата планета, Земя културпросветникът Адонис Аментал се обяви против назначаването в галактоплана на жена стюардеса. Опитът му от други експедиции беше го научил, че жените, особено хубавите, винаги представляват опасност за мъжкото общество, когато стоят сред него повече от две светлинни години. Въпреки протестите му обаче Елена Вартбург бе включена векипажа. Тя получи командировъчната си заповед, премина определената космична тренировка и започна да подрежда чашките и филджаните в малкото барче на кораба и да получава за библиотеката вестниците и списанията които щяха да излязат през бъдещите столетия.. Още през първата светлинна година опасенията на културпросветника се оправдаха. Жената започна да пускаотровата си. При това по най-необясними причини тя насочи струйките й именно към него, защото го сметна за най-трудно превзимаем. По това време вече, за да се пести наличният дихателен газ, всички бяха преминали към съкратените думи и Адонис Аментал се казваше Ад-Ам, а-Елена Вартбург — Е-Ва Стюардесата проявяваше повече от позволения интерес към културно-масовата работа, разливаше чашката с концентрат, когато я подаваше на Адам, а и той започна да се грижи прекалено много за скафандъра си и с часове да въздиша под звуците на кибернетичния славей в кабината. Когато навлизаха в зоната на слънцето, всичко бе вече свършено. Адам вървеше подир Ева като кученце на сиджимка, а тя премина към втория акт на отровната си дейност — събуждането на ревността. И може би щеше да постигне добри резултати в тази област, тъй като към нея вече се заглеждаха бордовият фризьор, готвачът първа степен и ръководителят на драмсъстава. Но за това не остана време — галактопланът кацна на Земята. Започна обикновената изследователска дейност. Наблюдаваше се атмосферата, вулканичната дейност, тежестта на мамонтските черепи, направиха се редица интересни предположения за бъдещето на тази дива планета, оставиха се доста разбираеми знаци — в Баалбек, пустинята Гоби и село Долно Камарци, така че след стотина хиляди години бъдещите хора да се сетят кой, откъде и защо е идвал. Експедицията се готвеше вече за отлитане, когато Адам и Ева направиха непростимата си грешка. На пръв поглед всичко изглеждаше съвсем обикновено — при една разходка, която предприеха от скука, а и за да наблюдават любовта на пещерните мечки, Адам и Ева се заблудиха в девствения лес. Те дълго тичаха из него, търкаляха се като деца по високата трева и внезапно попаднаха пред едно чудно красиво дърво, отрупано с плодове. — Ах, каква прелест! — извика Ева. •— Дали могат да се ядат? — Бе, то... може и да може, ама... — измърмори страхливо Адам. — Глупости! Веднага ще проверим! С помощта на ултракристалния си мислопреработвател Ева успя да разпита един туземен питон, който мързеливо висеше от един клон, за качествата на плодовете. — Ябълка! — извика тя и запляска с ръце. — Какво смешно име! Само змия може да измисли такова! Тя откъсна една ябълка и отхапа от нея. Очите й примижаха от наслада, бузите й се изпълниха с руменина, а през носа й излезе такъв мелодичен звук, че Адам не се стърпя и каза: — Хъ дай и на мене де! Наядоха се двамата алфа-центаврийци с ябълки и чак когато ги свиха стомасите, разбраха грешката си. Та техните организми от векове насам бяха свикнали само на хранителни хапчета. Такова стомашно разстройство не бе виждала досега девствената Земя. С големи мъки, на четири крака, те успяха да се доберат до галактоплана. И там, изпружени на земята пред отвора на главния реактор, признаха вината си. Ужас обхвана целия екипаж. А началникът на експедицията Йехуде Ованесян (съкратено Йехова) извика: — Какво сте направили, грешници! Сега вашите утроби са пълни с чужди бактерии, които ще замъкнете в нашия стерилен Алфа-Центавър. Не, о не! Аз ще спася любимата планета! Останете тук, за да изкупите делата си! Нататък историята е кратка. Направиха на двамата по една инжекция за безсмъртие, дадоха им някои и други дребни инструменти, оставиха ги на полянката сред джунглите и отлетяха. — Какво да правим сега? — подсмръкна Адам. — Не знам — изплака Ева. А когато жена каже „не знам“, става много опасно. Скоро се родиха две деца. Едното кръстиха Антон Величков, а другото — Карло Индиеца. Оттук нататък вече може да се вярва на вехтия завет. Каин уби Авел, за да вземе сам наследството, след това Енох роди Ирад, Ирад роди Мехуяил, Мехуяил роди Метусаил и прочие... И пръснаха се децата на Адам и Ева по Земята. И откриха те Америка, организираха стотина войни, изпробваха атомни бомби и полетяха из космоса, въведоха оперативното лечение на кривите носове, намериха начин за отстраняване на космите по женските крака и увеличаването им по мъжките глави... А Ева и Адам, надарени от Йехова с безсмъртие, продължават да стоят нейде из бразилската джунгла. Те вече не раждат деца. Пустата артеросклероза така ги е налегнала, че нищо не знаят за световните събития. Ева само се кара на мъжа си и мечтае за младините си, а пък Адам въздиша, събира лозови листа за новия си костюм и се чуди кога най-после ще дойде и негов ред за пенсия. ...

Живей всеки ден "като за последно" и накрая - ще се окажеш прав! ...

Налага се фактите да се тълкуват. И да се договарят истините, понеже са конкретни. Няма една единствена-абсолютна истина и, съответно, относителната истина ... води до "Вервай ми!". ...

- Гоше, не си пъхай пръстите в контакта, мама! Ще гръмне бушона, а баща ти гледа мач... ...

Ами, няма с какво (термометър) да бръкнем в атом, за да му се измери Т. (Космическите лъчи са протони - примерно една частица-един протон.) Протони и неутрони са в ядрото на атом. Електроните - в слоеве около тях. Нито в ядро може да се бръкне, нито в слоеве от електрони, че да се отчете Т. Тоест, тоя "колектив" от частици е недосегаем за измерване на средната им кинетична енергия, така че - да е равновесна спрямо центъра на атома, примерно. Изчисления биха били невъзможни, щото електроните нямат забележима-имерима периферна скорост. А, за енергията на връзките - дори и да бръкнем с фотон-нарушаваме измерването - не е равновесно състояние. ...

https://bg.wikipedia.org/wiki/Температура: Температурата (означава се със символа T) (на латински: temperatura – правилно смесване, нормално състояние) е физична величина, характеризираща средната кинетична енергия на частиците от дадена макроскопична система, намираща се в състояние на термодинамично равновесие. Тя е свързана също със субективните усещания за топло и студено, а количествено се измерва с термометри, които могат да бъдат калибрирани да показват температурата в различни температурни скàли. ... ... ... Човешкото усещане за Т е свързано с "датчиците" по кожата, които улавят ИЧФотони от околността и като информация я пращат в мозъка. ( като средна кин. енергия Т е за целия обем на тялото и особено там където се извършват процеси (превръщания) - за оцеляване, от мозъка се следи всичко) Космическите частици се движат със скорост близки до светлината и ако на ЕДНА частица делегираме Т, то тя е огромна ... много е горещо в Космоса?!?... Май, знаем, че не е така. ... ...

https://nauka.offnews.bg/news/Kosmologiia_13/Kak-da-proverim-dali-zhiveem-v-kompiutarna-programa_192741.html Как да проверим дали живеем в компютърна програма Фантазиите на невронната мрежа по темата на статията. Илюстрацията е създадена с помощта на AI Dream от НаукаOFFNews Физиците отдавна се опитват да обяснят защо във Вселената са се появили условия, подходящи за развитието на живот. Защо физичните закони и константи придобиват точно тези стойности, които позволяват формирането на звезди, планети и в крайна сметка на живот? Разширяващата сила на Вселената, тъмната енергия, например, е много по-слаба, отколкото предполага теорията - тя позволява на материята да се обединява, вместо да се разкъсва. Обичайният отговор е, че живеем в безкрайна мултивселена от вселени, така че не бива да се изненадваме, че поне една вселена се е оказала като нашата. Друг вариант е, че нашата Вселена е компютърна симулация, в която някой (може би напреднал извънземен вид) е нагласил условията. Хипотезата, че живеем в компютърна симулация, вече не е тема на научната фантастика, а се подкрепя от един клон на науката, наречен информационна физика, който предполага, че пространство-времето и материята не са фундаментални явления. А всъщност физическата реалност в основата си е съставена от битове информация, от които възниква нашето усещане за пространство-времето. За сравнение, температурата "възниква" от колективното движение на атомите. Нито един отделен атом в основата си не притежава температура. Това води до необикновената възможност, че цялата ни Вселена всъщност може да е компютърна симулация. Идеята не е толкова нова. През 1989 г. легендарният физик Джон Арчибалд Уилър (John Archibald Wheeler) изказва предположението, че Вселената в основата си е математическа и може да се разглежда като възникваща от информация. През 2003 г. философът Ник Бостром (Nick Bostrom) от Оксфордския университет във Великобритания формулира своята хипотеза за симулацията. Той твърди, че всъщност е много вероятно да живеем в симулация. Това е така, защото една напреднала цивилизация би трябвало да достигне до момент, в който технологията ѝ е толкова усъвършенствана, че симулациите ще бъдат неразличими от реалността, а участниците няма да са наясно, че се намират в симулация. Физикът Сет Лойд (Seth Lloyd) от Масачузетския технологичен институт в САЩ извежда хипотезата за симулацията на следващо ниво, като предполага, че цялата Вселена може да е гигантски квантов компютър. Емпирични доказателства Съществуват някои доказателства, които предполагат, че нашата физическа реалност може да е по-скоро симулирана виртуална реалност, отколкото обективен свят, който съществува независимо от наблюдателя. Всеки свят от виртуалната реалност ще се основава на обработката на информация. Това означава, че в крайна сметка всичко се дигитализира или пикселизира до минимален размер, който не може да бъде разделен допълнително: битове. Това изглежда имитира нашата реалност според теорията на квантовата механика, която управлява света на атомите и частиците. Според нея съществува най-малка, обособена единица за енергия, дължина и време. По същия начин елементарните частици, които съставляват цялата видима материя във Вселената, са най-малките единици материя. Казано по-просто, нашият свят е пикселизиран. Законите на физиката, които управляват всичко във Вселената, също приличат на линиите на компютърния код, които една симулация би следвала при изпълнението на програмата. Освен това навсякъде присъстват математически уравнения, числа и геометрични модели - светът изглежда изцяло математически. Друг куриоз във физиката, подкрепящ хипотезата за симулация, е максималната граница на скоростта в нашата Вселена, която е скоростта на светлината. Във виртуалната реалност този лимит би съответствал на лимита на скоростта на процесора или на лимита на изчислителната мощност. Знаем, че претовареният процесор забавя компютърната обработка в симулацията. По подобен начин общата теория на относителността на Алберт Айнщайн показва, че времето се забавя в близост до черна дупка. Може би най-подкрепящото доказателство за хипотезата за симулацията идва от квантовата механика. Тя предполага, че природата не е "реална": частици в детерминирани състояния, например на определени места, сякаш не съществуват, освен ако действително не ги наблюдавате или измервате. Вместо това те се намират едновременно в смесица от различни състояния. По същия начин виртуалната реалност се нуждае от наблюдател или програмист, за да се случват нещата. Квантовото " вплитане" също така позволява на две частици да бъдат призрачно свързани, така че ако манипулирате едната, автоматично и незабавно манипулирате и другата, без значение на какво разстояние се намират те - като ефектът е привидно по-бърз от скоростта на светлината, което би трябвало да е невъзможно. Това обаче може да се обясни и с факта, че в рамките на кода на виртуалната реалност всички "места" (точки) трябва да са приблизително еднакво отдалечени от централния процесор. Така че, макар да ни се струва, че две частици са на милиони светлинни години една от друга, това не би било така, ако са създадени в симулация. Възможни експерименти Ако приемем, че Вселената наистина е симулация, тогава какви експерименти бихме могли да проведем в рамките на симулацията, за да докажем това? Разумно е да се предположи, че една симулирана Вселена би съдържала много информационни битове навсякъде около нас. Тези информационни битове представляват самия код. Следователно откриването на тези информационни битове ще докаже хипотезата за симулация. Наскоро предложеният принцип за еквивалентност на масата, енергията и информацията (M/E/I) - предполагащ, че масата може да бъде изразена като енергия или информация, или обратното - гласи, че информационните битове трябва да имат малка маса. Това ни дава основание да търсим нещо. "Предположих, че информацията всъщност е петата форма на материята във Вселената. Дори съм изчислил очакваното информационно съдържание на една елементарна частица. Тези изследвания доведоха до публикуването през 2022 г. на експериментален протокол за проверка на тези предсказания", разказва в статия на The Conversation теоретичният физик д-р Мелвин Вопсън (Melvin Vopson) от Университета на Портсмут. Експериментът включва изтриване на информацията, съдържаща се в елементарните частици, като се оставят те и техните античастици (всички частици имат "анти" версии на себе си, които са идентични, но имат противоположен заряд) да се анихилират (взаимно унищожат), при което се отделя много енергия под формата на "фотони" или частици светлина. "Предвидил съм точния диапазон на очакваните честоти на получените фотони въз основа на информационната физика. Експериментът е много лесно постижим със съществуващите ни инструменти и за целта стартирахме сайт за групово финансиране", разказва д-р Вопсън. Съществуват и други подходи. Покойният физик Джон Бароу (John Barrow) твърди, че една симулация ще натрупа малки изчислителни грешки, които програмистът ще трябва да поправи, за да продължи да работи. Той предполагаше, че може да преживеем такива поправки като внезапно появяващи се противоречиви експериментални резултати, като например промяна на природните константи. Така че наблюдението на стойностите на тези константи е друга възможност. Природата на нашата реалност е една от най-големите загадки. Колкото по-сериозно се отнасяме към хипотезата за симулацията, толкова по-големи са шансовете един ден да я докажем или опровергаем. Тази статия е препубликувана от The Conversation под лиценз Creative Commons. Прочетете оригиналната статия. ... ... "Разумно е да се предположи, че една симулирана Вселена би съдържала много информационни битове навсякъде около нас. Тези информационни битове представляват самия код. Следователно откриването на тези информационни битове ще докаже хипотезата за симулация." Тази "информация" е недостижима за Изследовател (етер*-частиците - неподвижни по място във вакрешетка, следователно: имат или безкрайно голяма маса, или - може да се приеме за нулева маса). Но - има възможност за групова проява на едно тяхно свойство - момент на импулс - променящ се "код" в зависимост от брой сфазиране на етер*частиците в пространствени криви около собствен геом. център - непрестанно образуване на вещева частица - ще е съпътствана със съпротивление при промяна полетата около частицата -съпротивление, съответстващо на "маса". Чак тогава Изследовател има ИНФО - полева форма материя, фотони "излъчени" от тяло - за възможен изначален код вътре, в динамично случващото се образувание. Това, с фотоните, е физическа информация, която "вижда" и ползва Изследовател. Осмислянето на Психическа информация (благодарение на нея описваме свят с абстрактни модели посредством идеални образи) е само в главата на Човек. Може да наблюдава превръщания в/на обекти, ако от тези обекти се излъчват фотони, т. е., фотоните "изменят" свойство на обект, носейки енергия и "бързина" като физичната информация и при превръщания. Идеалните образи - не могат да влияят върху/на физическите свойства (на физ. информация) на обектите ...

А на български : https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Ucheni-otkriha-iztcialo-nov-nachin-za-izmervane-na-vremeto_191569.html Учени откриха изцяло нов начин за измерване на времето Разработени през 50-те години на миналия век, атомните часовници са най-точните устройства за измерване на времето до момента. Екип от изследователи от Университета в Упсала в Швеция разработи още по-точно и иновативно устройство за измерване на времето. То може да измерва забавянето между два момента (с други думи, да измерва изминалото време), но без да брои изминалите секунди. Атомните часовници разчитат на честотата на електромагнитното лъчение на електронния брояч. При преминаването му от едно енергийно ниво в друго той осигурява точността и последователността на генерирания от него осцилиращ сигнал. От 1967 г. насам секундата се определя като точния период на 9 192 631 770 трептения между хиперфините състояния на основното състояние на атома на цезий 133. Именно на тези часовници се основава атомното време. Квантовият хронометър, за който става дума тук, може да измерва хода на времето, но не и да брои секунди. Това е напълно нов начин за измерване на времето. Устройството се основава на техника, наречена "помпа-сонда" (pump-probe), която използва много кратки лазерни импулси, за да направи възможно измерването на свръхбързи събития в материята. По-конкретно, кратък и интензивен лазерен импулс (помпа) се насочва към облак от атоми, като ги привежда в по-високи енергийни състояния; след това се използва втори слаб импулс (сонда), за да се измери ефектът от помпата. "Пръстов отпечатък" на промените Тези експерименти с pump-probe се използват широко в материалознанието, тъй като дават възможност да се наблюдават промени в даден материал на молекулярно ниво и да се получи информация за динамиката на разпадане на възбуждането, генерирано от лазерните импулси. Понякога обаче е трудно да се измери времето, изминало между помпата и сондата. Квантовият часовник, разработен от шведски екип, преодолява този проблем. За да създадат този нов тип часовник, изследователите първо насочват лазерен лъч към облак от хелиеви атоми. След това атомите се намират в суперпозиция от квантови състояния (те съществуват на няколко енергийни нива едновременно); Изследователите говорят за кохерентна суперпозиция на състоянията на Ридберг. Тези енергийни нива си взаимодействат, създавайки интерференчен модел, който се променя във времето - както се вижда в известния експеримент на Юнг за двата процепа, при който два светлинни лъча от един и същи източник се пресичат и интерферират. (а) Свръхкраткият XUV импулс, показан в лилаво, чиято централна енергия е близка до границата на йонизация, се използва за генериране на кохерентна суперпозиция на състоянията на Ридберг. След това много кратък NIR лазерен импулс, показан в червено, йонизира възбудения атом, произвеждайки фотоелектрони с кинетична енергия. (b) Симулация на квантови удари, които възникват изключително от интерференция между две енергийни състояния на хелия. (c) След XUV възбуждане вълновият пакет съдържа всички енергийни нива между n=10 и безкрайност. © M. Berholtz et al. Изследователите измерват този брой интерференции за 1,7 пикосекунди и след това го сравняват с резултатите от симулациите на интерференцията; Те успяват да определят уникален период, в който статистиката съвпада, което им позволява да определят точно колко дълго хелиевите атоми остават в състояние на суперпозиция. "Ние показваме, че осцилациите в резултат на съвкупност от силно възбудени ридбергови състояния се сливат при прага на йонизация, за да образуват уникален интерференчен модел, който не се повтаря през целия живот на ридберговия вълнови пакет. Наричаме тези осцилации Quasi-Single Beat Signatures (QUBS), тъй като те осигуряват пръстов отпечатък за това колко дълго е еволюирал вълновият пакет от създаването си", обясняват изследователите Research in physics. Подход без измерване За разлика от други часовници, като например механични, кварцови или атомни часовници, които работят чрез отчитане на броя на трептенията от точно определена честота, таймерът, базиран на QUBS, не използва брояч: той осигурява специфична времева сигнатура и следователно изисква само комуникация при отчитане на инициализацията на времето. С други думи, не е необходимо да се измерва точно къде са поставени атомите в позицията на суперпозиция. Тъй като не е необходимо да се "стартира" часовникът, този метод е много прост - проверка на структурата на прекъсване и свеждане до минимум изминалото време. Екипът отбелязва, че техният квантов часовник може да бъде пригоден за конкретен експеримент, тъй като има много възможности по отношение на образците и енергиите на фотоните. "Ако трябва да се използват помпени импулси с ниска енергия на фотоните, вместо хелий могат да се използват инертни газове като Ne, Ar, Kr и Xe. Увеличаването на енергията на фотоните в помпения импулс също не е невъзможно", отбелязват авторите. Този подход е особено полезен при експерименти, които изискват измерване на закъснението между два момента в малки системи, тъй като е по-точен. Изследователите могат да правят изключително бързи измервания на системи, които се променят с течение на времето, като например падането на молекула, квантовите взаимодействия между светлината и материята или излагането на обект на магнитно поле. От друга страна, той не може да се използва за измерване на времето по по-общ начин, подчертават експертите. Справка: Quantum watch and its intrinsic proof of accuracy Marta Berholts, Ronny Knut, Robert Stefanuik, Hampus Wikmark, Susmita Saha, and Johan Söderström Phys. Rev. Research 4, 043041 – Published 18 October 2022; DOI: https://doi.org/10.1103/PhysRevResearch.4.043041 Източник: Researchers have developed an ultra-precise quantum chronometer CARY DOUGLAS, THE PRESS STORIES ... ... Методът измерва Бързина (интервал време) на случване на определено събитие. Не може този интервал да се ползва за "скорост" на на обект. Полезно за отчет на възможности за сравняване по бързина на случване на "фино" събитие с друго фино събитие, да се внесе ред на случване (хронология) на фини събития. Получените фотон-пакети "съдържат" цялата информация в интервал време при образуването си, както при фотоните. (физическата информация се пренася с фотони) ...

https://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/4-pogreshni-shvashtaniia-za-kvantovata-mehanika_192072.html 4 погрешни схващания за квантовата механика Илюстрация, създадена с помощта на невронна мрежа Stable Diffusion от НаукаOFFNews За разлика от много други области на физиката, квантовата механика, теорията, която управлява микросвета на атомите и частиците, е странна и контраинтуитивна, но и интригуваща. Когато през 2022 г. Нобеловата награда за физика бе присъдена на Ален Аспект (Alain Aspect), Джон Клаузер (John Clauser) и Антон Цайлингер (Anton Zeilinger) за изследвания, хвърлящи светлина върху квантовата механика, това предизвика вълнение и дискусии. Но дебатите за квантовата механика често могат да се объркат благодарение на редица устойчиви митове и погрешни схващания. Ето четири от тях, обяснени в статия на The Conversation от двамата професори по физика в Университета "Хериот-Уат" - Алесандро Федрици (Alessandro Fedrizzi) и Мехул Малик (Mehul Malik): 1. Една котка може да бъде и жива, и мъртва Ервин Шрьодингер вероятно никога не би могъл да предвиди, че неговият мисловен експеримент - котката на Шрьодингер - ще придобие статут на интернет мем през 21 век. Той предполага, че една нещастна котка, заклещена в кутия с прекъсвач, задействан от случайно квантово събитие - например радиоактивен разпад - може да бъде жива и мъртва едновременно, стига да не отворим кутията, за да проверим. Отдавна знаем, че квантовите частици могат да бъдат в две състояния - например на две места - по едно и също време. Наричаме това суперпозиция. Учените са успели да покажат това в известния експеримент с двоен процеп, при който една квантова частица, например фотон или електрон, може да премине едновременно през два различни процепа в стена. Откъде знаем това? В квантовата физика състоянието на всяка частица е и вълна. Но когато изпратим поток от фотони - един по един - през процепите, той създава модел на две вълни, които се наслагват една с друга на екрана зад процепа, показвайки познатата ни интерференчна картина. Щом като при преминаването си през процепите отделен фотон не е имал други фотони, с които да интерферира, това означава, че той трябва да е преминал едновременно през двата процепа - интерферирайки сам със себе си (изображенията по-долу). (има видео - анимация) Експериментът с двойния процеп демонстрира един от основните принципи на квантовата физика - че точковите частици също са вълни. В стандартната версия на експеримента, частиците преминават през два процепа в непроницаема бариера. На екрана от другата страна се появява интерференчна картина, типична за вълните. Гребенитe и падините, излизащи от всеки прорез, взаимно се подсилват или гасят, докато се припокриват като създават на екрана редуващи се ленти с висока и ниска плътност на частиците. http://bgchaos.com/wp-content/uploads/OTO/Slits.gifИлюстрацията от fr.wikipedia показва промяната на вълновата функция на електрона при преминаването му през двата процепа. Степента на сивото представя плътността на вероятността на присъствието на електрона. Действителният размер на електрона всъщност много по-малък от областта на вероятността от присъствието му. Вижда се ясно, че електронът “интерферира със себе си”: интерференчните ленти са ясно забележими при преминаването през двата процепа както след преградата, така и преди нея. За да се получи това обаче, състоянията (вълните) в суперпозицията на частицата, преминаваща през двата процепа, трябва да са "кохерентни" - да имат добре определена връзка помежду си. Тези експерименти със суперпозиция могат да се правят с обекти с все по-голям размер и сложност. Един от известните експерименти на Антон Цайлингер през 1999 г. демонстрира квантова суперпозиция с големи молекули въглерод-60 или фулерени, при които атомите са подредени във формата на куха топка. И така, какво означава това за нашата бедна котка? Наистина ли тя е едновременно жива и мъртва, докато не отворим кутията? Очевидно е, че котката няма нищо общо с фотон в контролирана лабораторна среда, тя е много по-голяма и по-сложна. Всяка съгласуваност, която огромното количество атоми, съставляващи котката, могат да имат помежду си, е изключително краткотрайна. Това не означава, че квантовата кохерентност е невъзможна в биологичните системи, а само, че общо взето не може да се прилага за големи същества като котките или човека. 2. Прости аналогии могат да обяснят вплитането Вплитането е квантово свойство, което свързва две различни частици, така че ако измерим едната, автоматично и мигновено узнаваме състоянието на другата - независимо колко далеч са една от друга. Обичайните обяснения за него обикновено са свързани с ежедневни обекти от нашия класически макроскопичен свят, като зарове, карти или дори чифт чорапи с различен цвят. Представете си например, че казвате на ваш приятел, че сте поставили синя карта в един плик и оранжева карта в друг. Ако вашият приятел вземе и отвори един от пликовете и намери синята карта, той ще разбере, че имате оранжева карта. Но за да разберем квантовата механика, трябва да си представим, че двете карти в пликовете се намират в обща суперпозиция, което означава, че те са едновременно оранжеви и сини (по-точно оранжеви/сини и сини/оранжеви). Отварянето на единия плик разкрива един цвят, определен на случаен принцип. Но отварянето на втория все пак винаги разкрива противоположния цвят, защото той е "призрачно" свързан с първата карта. Алберт Айнщайн се опитал да обясни това с класическа интуиция, като предположил, че картите може да имат скрит, вътрешен набор от инструкции, който им казва в какъв цвят да се появят при определен въпрос. Той също така отхвърля очевидното "призрачно" взаимодействие между картите, което привидно им позволява да си влияят мигновено, което би означавало комуникация, по-бърза от скоростта на светлината, нещо забранено от теориите на Айнщайн. Впоследствие обаче обяснението на Айнщайн е отхвърлено от теоремата на Бел (теоретичен тест, създаден от физика Джон Стюарт Бел) и експериментите на Нобеловите лауреати от 2022 г. Идеята, че измерването на едната вплетена карта променя състоянието на другата, не е вярна. Квантовите частици просто са загадъчно свързани по начин, който не можем да опишем с ежедневната логика или език - те не комуникират, като същевременно съдържат скрит код, както е смятал Айнщайн. Затова забравете за ежедневните обекти, когато става въпрос за вплитане. 3. Природата е нереална и "нелокална" Често се казва, че теоремата на Бел доказва, че природата е "нелокална", че даден обект не се влияе пряко само от непосредственото си обкръжение. Друго често срещано тълкуване е, че тя предполага, че свойствата на квантовите обекти не са "реални", че те не съществуват преди измерването. Но теоремата на Бел ни позволява да кажем, че квантовата физика означава, че природата не е едновременно реална и локална, ако приемем едновременно няколко други неща. Тези допускания включват идеята, че измерванията имат само един резултат (а не множество, може би в паралелни светове), че причините и следствията текат напред във времето и че не живеем във вселена, в която всичко е предопределено от зората на времето. Въпреки теоремата на Бел природата може и да е реална и локална, ако се допусне нарушаване на някои други неща, които смятаме за здрав разум, като например движението на времето напред. А по-нататъшните изследвания, надяваме се, ще стеснят големия брой потенциални интерпретации на квантовата механика. Въпреки това повечето варианти, които са на масата - например времето, течащо назад, или отсъствието на свободна воля - са поне толкова абсурдни, колкото и отказът от концепцията за локална реалност. 4. Никой не разбира квантовата механика Един класически цитат (приписван на физика Ричард Файнман, но в този си вид перифразиращ и Нилс Бор) предполага: "Ако си мислите, че разбирате квантовата механика, значи не я разбирате." Това мнение е широко разпространено в обществото. Предполага се, че квантовата физика е невъзможно да бъде разбрана, включително от физиците. Но от гледна точка на XXI век квантовата физика не е нито математически, нито концептуално особено трудна за учените. "Ние я разбираме изключително добре, до такава степен, че можем да предсказваме квантовите явления с висока точност, да симулираме изключително сложни квантови системи и дори да започнем да изграждаме квантови компютри", казват проф. Алесандро Федрици и проф. Мехул Малик. Суперпозицията и вплитането, когато се обясняват на езика на квантовата информация, не изискват нищо повече от математиката в средното училище. Теоремата на Бел изобщо не изисква квантова физика. Тя може да бъде изведена в няколко реда с помощта на теорията на вероятностите и линейната алгебра. Истинската трудност може би се крие в това как да се съчетае квантовата физика с нашата интуитивна реалност. Това, че не разполагаме с всички отговори, не пречи на учените да постигат по-голям напредък в областта на квантовите технологии. И може би един ден ще помогнат да се съчетаят квантовите странности с нашия опит за реалността. Тази статия е препубликувана от The Conversation под лиценз Creative Commons. Прочетете оригиналната статия. ... ... Квантов ефект в реалността може да се обясни "разбираемо" и със ... споменатите чифт чорапи, но: еднакви по цвят и форма. Преди да ги обуе човек - няма информация за "ляв и десен"- състоянието им може да се определи на "вплетено". При обуване на единия чорап на десен крак, примерно - автоматично чорапът придобива характеристика "десен" (или спин нагоре за частица - равносилно на измерване). Съответно, вероятно е - за другия чорап - става "ляв" при обуване на другия крак (спин надолу за частица при измерване). След, примерно, два часа ходене - чорапите придобиват свойство - разграничима форма - на десен и ляв.... Отиват на пране, следва - връща се състояние "вплетено". ...

Засилените електрони, в близост до протона се отблъскват от него - действат ускорения за забавяне. Електроните се образуват непрестанно - пред и зад протона, в зависимост от сфазиране на образуващите честоти, играещи роля на "фотон за връзка". Част от фотоните на установката също влияят на движенията на електрона - участват в разсейванията. Има и фотони, които се поглъщат временно в обвивките на образуващите, след това се излъчват, като направленията им и честотите им са зависими от полетата наоколо. Именно те са "очичките", наречени кварки. Не са отделни частици в протона, а и самостоятелно - не могат да съществуват. Променят формата на обвивките, а това е промяна на инертната маса. Така, регистрираните (уловените) протони могат да показват по-големи маси, все едно, че са пълни с "тежки" частици. (електронът не минава през протона, а се образува пред и/или зад него) ...

(Още по-съществено влияние на обвивките на протона - голяма обвивка -->голяма маса - заради непрестанното образуване на частицата, са нужни много къси пакет-фотони (от ускорени електрони, едва ли), които да сфазират в "електронния" слой с някое от образуващите трептения на частицата. Отразяват се и "светят" като "очички" на хищник в тъмната гора. Затова и протонът е "бял" при описаните експерименти... в анимации) https://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/Skritata-charovnost-na-protona-v-animatcii_191237.html Скритата "чаровност" на протона в анимации Много кварки и антикварки кипят във вълнуващо „море“ от частици. Кредит: Скрийншот от анимацията на MIT/Jefferson Lab/Sputnik Animation Положително заредената частица в ядрото на атома е обект с неописуема сложност, която се променя в зависимост от това как се изследва. Статия, публикувана в Quanta Magazine, представя многото лица на протона и връзките между тях, за да формираме най-пълна картина за тази частица. Повече от век след като Ърнест Ръдърфорд открива положително заредената частица в сърцето на всеки атом, физиците все още се опитват да разберат напълно протона. Изследователите наскоро откриха, че протонът понякога включва очарователен кварк и очарователен антикварк, огромни частици, всяка от които е по-масивна от самия протон. Учителите по физика в гимназията ги описват като скучни топки с по една единица положителен електрически заряд - идеалнaта компания за отрицателно заредените електрони, които се носят около тях. Учениците научават, че топката всъщност е група от три елементарни частици, наречени кварки. Но десетилетия изследвания разкриват една по-дълбока истина, която е твърде странна, за да бъде ясно изразена с думи или изображения. „Това е най-сложното нещо, което можете да си представите“, обяснява Майк Уилямс (Mike Williams), физик от Масачузетския технологичен институт (MIT). „Всъщност дори не можете да си представите колко е сложно.“ Протонът е квантово-механичен обект, който съществува като мъгла от вероятности, докато експеримент не го принуди да приеме конкретна форма. И неговите форми се различават драстично в зависимост от това как изследователите са поставили своя експеримент. Свързването на многото лица на частицата е работа на поколения. „Тепърва започваме да разбираме тази система всъщност“, коментира Ричард Милнър (Richard Milner), ядрен физик в MIT. Изследванията продължават, а тайните на протона започват да излизат наяве. Съвсем наскоро монументален анализ на данни, публикуван през август, установява, че протонът съдържа следи от частици, наречени чаровни кварки, които са по-масивни от самия протон. Протонът „учи хората на смирение“, коментира Уилямс. „Всеки път, когато си помислите, че някак си се справяте с него, той ви изненадва.“ Наскоро Милнър, заедно с Ролф Ент от Jefferson Lab, режисьорите от Масачузетския технологичен институт Крис Бьобел и Джо Макмастър и аниматора Джеймс ЛаПланте, се заемат да представят набор от тайнствени сюжети, които обединяват резултатите от стотици експерименти в поредица от анимации на протона. В статията може д видите техни анимации. Разбиването на протона Доказателство, че протонът съдържа други частица, идва от Станфордския център за линейни ускорители (SLAC) през 1967 г. В по-ранни експерименти изследователите го бомбардират с електрони и ги наблюдават как рикошират като билярдни топки. Но SLAC може да изстрелва електроните по-силно и изследователите виждат, че рикошират по различен начин. Електроните удрят протона достатъчно силно, за да го разбият - процес, наречен дълбоко нееластично разсейване - и отскачат от частиците, съставящи протона, наречени кварки. „Това бе първото доказателство, че кварките наистина съществуват“, разказва Сяочао Цън (Xiaochao Zheng), физик от Университета на Вирджиния. След откритието на SLAC, което печели Нобелова награда за физика през 1990 г., интересът към протона се засилва. Досега физиците са провели стотици експерименти с нееластично разсейване. Те правят изводи за различни аспекти на вътрешността на обекта, като регулират колко силно да го бомбардират и като избират кои разпръснати частици да събират след това. Кредит: Quanta magazine Използвайки електрони с по-висока енергия, физиците могат да открият по-фини характеристики на протона. По този начин енергията на електрона определя максималната разделителна способност на експеримент с дълбоко нееластично разсейване. По-мощните ускорители на частици предлагат по-детайлен изглед на протона. Колайдерите с по-висока енергия също произвеждат по-широк набор от резултати от сблъсъци, позволявайки на изследователите да избират различни подмножества от изходящите електрони за анализ. Тази гъвкавост се оказа ключова за разбирането на кварките, които се движат вътре в протона с различни стойности на импулса. Чрез измерване на енергията и траекторията на всеки разпръснат електрон, изследователите могат да разберат дали е отскочил от кварк, носещ голяма част от общия импулс на протона или само малка част от него. Чрез повтарящи се сблъсъци те могат да направят нещо като преброяване - определяйки дали импулсът на протона е свързан предимно с няколко кварка или е разпределен в много. Кредит: Quanta magazine Но дори разбиващите протоните сблъсъци в SLAC са анемични по днешните стандарти. При тези събития на дълбоко нееластично разсейване електроните често излитат по начини, които предполагат, че са се сблъскали с кварки, носещи една трета от общия импулс на протона. Откритието съвпада с теорията на Мъри Гел-Ман и Джордж Цвайг, които през 1964 г. предполагат, че протонът се състои от три кварка. „Кварковият модел“ на Гел-Ман и Цвайг остава елегантен начин да си представим протона. Той има два „горни“ кварка с електрически заряди от +2/3 всеки и един „долен“ кварк със заряд от −1/3, за общ заряд на протона от +1. (видео) Три кварка трепкат в тази управлявана от данни анимация. Кредит: MIT/Jefferson Lab/Sputnik Animation Но кварковият модел е прекалено опростен, а това има сериозни недостатъци. Той се проваля например, когато става въпрос за спина на протон, квантово свойство, аналогично на ъгловия импулс. Протонът има половин единица спин, както и всеки от неговите горни и долни кварки. Първоначално физиците предполагат, че се повтаря простата аритметика на заряда - половинките на двата горни кварка минус тази на долния кварк трябва да се равняват на 1/2 за протона като цяло. Но през 1988 г. European Muon Collaboration съобщава, че спиновете на кварките дават много по-малко от 1/2. По същия начин, масите на два горни кварка и един долен кварк съставляват само около 1% от общата маса на протона. Тези дефицити водят до това, че физиците вече започват да осъзнават, че протонът е много повече от три кварка. Много повече от три кварка Адрон-електронния кръгов ускорител (HERA - Hadron-Electron Ring Accelerator), който работи в Хамбург, Германия, от 1992 до 2007 г., сблъсква електроните в протоните приблизително хиляда пъти по-силно от SLAC. В експериментите на HERA физиците могат да изберат електрони, които са отскочили от кварките с изключително нисък импулс, включително такива, носещи само 0,005% от общия импулс на протона. И ги откриват: електроните на HERA отскачат от водовъртежа от кварки с нисък импулс и техните двойници от антиматерия, антикварки. Много кварки и антикварки кипят във вълнуващо „море“ от частици. (видео)Много кварки и антикварки кипят във вълнуващо „море“ от частици. Кредит: MIT/Jefferson Lab/Sputnik Animation Резултатите потвърждават сложна и странна теория, която заменя кварковия модел на Гел-Ман и Цвайг. Разработена през 70-те години на миналия век, това е квантова теория за „силното взаимодействие“, което действа между кварките. Теорията описва кварките като свързани заедно от частици, носители на сила, наречени глуони. Всеки кварк и всеки глуон има един от трите типа "цветен" заряд, означен като червен, зелен и син. Тези цветно заредени частици естествено се дърпат една друга и образуват група - например протон - чиито цветове се допълват до неутрално бяло. Цветната теория стана известна като квантова хромодинамика или КХД (quantum chromodynamics, QCD). Според КХД глуоните могат да уловят моментни пикове на енергия. С тази енергия глуонът се разделя на кварк и антикварк - всеки от които носи само малка част от импулса - преди двойката да се анихилира и изчезне. Това е онова „море“ от преходни глуони, кварки и антикварки, които HERA, с по-голямата си чувствителност към частици с по-нисък импулс, открива преди. HERA също така събира намеци за това как би изглеждал протонът в по-мощни колайдери. Тъй като физиците настройват HERA, за да търсят кварки с по-нисък импулс, тези кварки - които идват от глуони - се появяват във все по-големи и по-големи количества. Резултатите предполагат, че при сблъсъци с още по-висока енергия протонът ще изглежда като облак, съставен почти изцяло от глуони. Глуоните изобилстват в подобна на облак форма. Кредит: MIT/Jefferson Lab/Sputnik Animation Глуонното глухарче е точно това, което КХД прогнозира. „Данните от HERA са пряко експериментално доказателство, че КХД описва природата“, заявява Милнър. Но победата на младата теория идва с горчиво хапче: докато КХД красиво описва танца на краткотрайните кварки и глуони, разкрит от екстремните сблъсъци на HERA, теорията е безполезна за разбирането на трите дълготрайни кварка, наблюдавани при нежното бомбардиране на SLAC. Прогнозите на КХД са лесни за разбиране само когато силното взаимодействие е относително слабо. И силното взаимодействие отслабва само когато кварките са изключително близо един до друг, тъй като те са в краткотрайни двойки кварк-антикварк. Франк Вилчек (Frank Wilczek), Дейвид Грос (David Gross) и Дейвид Полицър (David Politzer) идентифицират тази определяща характеристика на КХД през 1973 г., спечелвайки Нобелова награда за нея 31 години по-късно. Но за по-меки сблъсъци като SLAC, където протонът действа като три кварка, които взаимно поддържат разстоянието си, тези кварки се дърпат един друг достатъчно силно, че КХД изчисленията стават невъзможни. По този начин задачата за по-нататъшно демистифициране на трикварковия възглед за протона се е паднала до голяма степен на експериментаторите. Изследователите, които провеждат „дигитални експерименти“, в които прогнозите на КХД се симулират на суперкомпютри, също имат ключов принос. Но именно в тази картина с ниска разделителна способност физиците продължават да откриват изненади. Очарователна нова гледка Наскоро екип, ръководен от Хуан Рохо (Juan Rojo) от Националния институт за субатомна физика в Холандия и Свободния университет на Амстердам, анализира повече от 5000 моментни снимки на протони, направени през последните 50 години, използвайки машинно обучение, за да заключи движенията на кварките и глуоните вътре в протона по начин, който заобикаля теоретичните догадки. Новото изследване установи размазване на фона в изображенията, което е убягнало на предишни изследователи. При сравнително меки сблъсъци, които едва отварят протона, по-голямата част от импулса е заключен в обичайните три кварка: два горни и един долен. Но малко количество импулс изглежда идва от „чаровен“ кварк и чаровен антикварк – колосални елементарни частици, всяка от които превъзхожда целия протон с повече от една трета. Протонът понякога действа като "молекула" от пет кварка. Кредит: MIT/Jefferson Lab/Sputnik Animation Краткотрайните "очарования" често се появяват в „кварковото море“ на протона (глуоните могат да се разпадат на всеки от шест различни типа кварк, ако имат достатъчно енергия). Но резултатите от Рохо и колеги предполагат, че чаровните кварки имат по-постоянно присъствие, което ги прави откриваеми при по-леки сблъсъци. При тези сблъсъци протонът изглежда като квантова смес или суперпозиция на множество състояния: Електронът обикновено среща трите леки кварка. Но от време на време ще срещне по-рядка „молекула“ от пет кварка, като горен, долен и чаровен кварк, групирани от едната страна, и горен кварк и чаровен антикварк от другата. Такива фини подробности за състава на протона може да се окажат последователни. В Големия адронен колайдер физиците търсят нови елементарни частици, сблъсквайки високоскоростни протони и виждайки какво изскача. Зза да разберат резултатите, изследователите трябва да знаят какво има в протона като начало. Случайното появяване на гигантски чаровни кварки би намалило шансовете за създаване на по-екзотични частици. И когато протоните, наречени космически лъчи, се втурват тук от космоса и се блъскат в протоните в земната атмосфера, чаровните кварки, изскачащи в правилните моменти, ще обсипят Земята с изключително високоенергийни неутрино, изчисляват изследователите през 2021 г. Това може да обърка наблюдателите, търсещи високоенергийни неутрино, идващи от целия космос. Колаборацията на Рохо планира да продължи да изследва протона, търсейки дисбаланс между чаровните кварки и антикварките. А по-тежките съставки, като върховен кварк, биха могли да направят още по-редки и по-трудни за откриване изяви. Експериментите от следващо поколение ще търсят още повече неизвестни функции. Физиците от Националната лаборатория Брукхейвън се надяват да задействат електронно-йонния колайдер EIC (Electron-Ion Collider) през 2030 г. и да продължат там, където HERA е спряла, като направят моментни снимки с по-висока разделителна способност, които ще позволят първите 3D реконструкции на протона. EIC също ще използва електрони, за да създаде подробни карти на спиновете на вътрешните кварки и глуони, точно както SLAC и HERA са изследвали импулсите им. Това би трябвало да помогне на изследователите най-накрая да установят произхода на спина на протона и да отговорят на други фундаментални въпроси относно объркващата частица, която съставлява по-голямата част от нашия ежедневен свят. Изтoчник: Inside the Proton, the ‘Most Complicated Thing You Could Possibly Imagine’, Quanta magazine ... ...

Знаеш, при мен - животът е потопен в ЕМПоле. Синхр. започва с импулси от/на фотони, преминава във фонони (мех.фотони) и ... стават видими груповите измененията "в такт". (по повод видеото по долу - статичното електричество от животни е с висок потенциал, но токът е слаб и недостатъчен за големи механични задвижвания.) ... ...

Чакай малко: коя е вярната математика?!? Като отговорът е въпрос на договаряне ... и при употреба във физиката, примерно: ... ...

Ето още едно мнение (от книгата ми) ("... По отношение на втория постулат на Айнщайн: „Скоростта на светлината не зависи от скоростта на източника й“ – от ХИПОТЕЗАТА е ясно, че това даже е по условие изпълнено, не е нужно да се постулира! Но тук ще разгледаме възможно следствие (което често не се възприема, а и няма доказателства в негова полза и това довежда до критика на СТО): Скоростта на светлината във вакуум, определена от уреди на всяка инерциална сестема (ИС), има винаги една е съща стойност… Той изисква в един и същ експеримент, разглеждан от наблюдателите от две инерциални системи (които се намират в относително движение), за скоростта на светлината във вакуум с да се получи една и съща стойност… Но ако всички инерциални системи са равноправни, максималната скорост на предаване на сигнала във всяка от тях трябва да бъде една и съща. Теорията на относителността по своето построяване осигурява една и съща стойност на скоростта с във всички инерциални системи.(В.А.Угаров) ...)

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Iznenadvashta-anomaliia-v-strukturata-na-protona_191289.html Изненадваща аномалия в структурата на протона Един протон съдържа три частици, наречени кварки. В електрическите полета тези кварки изглежда се движат повече, отколкото прогнозира теорията. Прецизното измерване на това как структурата на протона се деформира в електрическо поле разкри нови подробности за необясним скок в данните за протоните. Частиците, които съставят ядрото на атомите - протоните и неутроните - са изградени от по-малки частици, наречени кварки, които са свързани заедно чрез силното взаимодействие. Нови експерименти изглежда показват, че кварките реагират повече от очакваното на електрическо поле, което ги привлича, съобщават физикът Николаос Спарверис (Nikolaos Sparveris) и колегите му в Nature. Резултатът предполага, че силното взаимодействие не е толкова силно, колкото прогнозира теорията. Ядрените физици потвърждават, че настоящото описание на протонната структура не е перфектно. Изкривяване в данните за структурата на протона е разкрито чрез ново прецизно измерване на електрическата поляризуемост на протона, извършено в Националния ускорител "Томас Джеферсън" на Министерството на енергетиката на САЩ. Това откритие противоречи на Стандартния модел на физиката на елементарните частици, който описва частиците и силите, от които се състоим ние и всичко около нас. Резултатът кара някои физици да се замислят как да го обяснят - и дали изобщо да се опитват. Измерванията на електрическата поляризуемост на протона разкриват колко податлив е протонът на деформация или еластичност в електрическо поле, обяснява Руонан Ли (Ruonan Li), водещ автор на новата статия. Подобно на размера или заряда, електрическата поляризуемост е основно свойство на протонната структура. Силната ядрена сила (наричана още силно взаимодействие) е една от четирите фундаментални сили в природата (другите са гравитацията, електромагнитната сила и слабата ядрена сила). Тя е най-силната от четирите, както подсказва и името ѝ. Тя обаче има и най-малък обсег, което означава, че частиците трябва да са изключително близо, за да усетят ефектите ѝ. Основната ѝ функция е да държи заедно субатомните ядрени частици (протони, които носят положителен заряд, и неутрони, които нямат заряд. Тези частици се наричат общо нуклони). Нещо повече, прецизното определяне на електрическата поляризуемост на протона може да помогне за преодоляване на различните описания на протона. В зависимост от това как се изследва, протонът може да изглежда като непрозрачна единична частица или като съставна частица, съставена от три кварка, държани заедно от силната сила. „Искаме да разберем подструктурата на протона. И можем да си го представим като модел с трите балансирани кварка в средата“, обяснява Ли. „Сега поставяме протона в електрическо поле. Кварките имат положителен или отрицателен заряд. Те ще се движат в противоположни посоки. Така че електрическата поляризуемост отразява колко лесно протонът ще бъде изкривен от електрическото поле. Истинският фотон, който се произвежда във виртуалната реакция на разсейване на Комптън, осигурява електромагнитното смущение на протона и позволява да се измери неговата електромагнитна обобщена поляризируемост. Кредит: Nikos Sparveris, Temple University Физиците използват процес, наречен виртуално комптъново разсейване, за да изследват това изкривяване. Този процес започва с внимателно контролиран лъч от енергийни електрони, който се сблъсква в протони. При виртуалното Комптъново разсейване електроните взаимодействат с други частици чрез излъчване на енергиен фотон или частица светлина. Енергията на електрона определя енергията на фотона, който излъчва, което също определя как фотонът взаимодейства с други частици. Комптъновото разсейване, открито от Артър Комптън, е разсейването на високочестотен фотон след взаимодействие със заредена частица. Ако това води до намаляване на енергията (увеличаване на дължината на вълната) на фотона, който може да бъде рентгенов или гама-лъчев фотон, това се нарича ефект на Комптън. Част от енергията на фотона се прехвърля към отдръпващата се заредена частица. Обратното Комптъново разсейване възниква, когато заредена частица предаде част от енергията си на фотон. Фотоните с по-ниска енергия могат да се отразят от повърхността на протона, докато тези с по-висока енергия ще навлязат във вътрешността на протона и ще взаимодействат с някой от кварките му. Теорията предсказва, че когато тези взаимодействия между фотон и кварк се нанесат от по-ниски към по-високи енергии, ще образуват плавна крива. Нo тази проста картина не издържа проверката. Вместо това измерванията разкриват все още необясним скок в графиката на еластичността на протона. „Виждаме, че има известно локално увеличение на величината на поляризуемостта. Поляризираемостта намалява с увеличаване на енергията, както се очаква. И в един момент изглежда, че временно се покачва отново, преди да спадне. Въз основа на сегашното ни теоретично разбиране, трябва да следва много просто поведение. Виждаме нещо, което се отклонява от това просто поведение. И това е фактът, който ни озадачава в момента”, коментира Спарверис. Теорията предвижда, че по-високоенергийните електрони по-пряко влияят върху силното взаимодействие, което свързва кварките в протона. Обикновено поведението на тези неща е доста, да кажем, плавно и няма неравности. Този странен скок в еластичността, който ядрените физици сега потвърждават в кварките на протона, сигнализира, че може би работи неизвестен аспект на силното взаимодействие. „Има нещо, което очевидно ни липсва в този момент. Протонът е единственият композитен градивен елемент в природата, който е стабилен. Така че, ако пропускаме нещо фундаментално там, това има последици или последици за цялата физика“, потвърждава Спарверис. Физиците твърдят, че следващата стъпка е да се изяснят още повече детайлите на тази аномалия и да се проведат прецизни изследвания, за да се проверят други точки на отклонение и да се предостави повече информация за източника на аномалията. "Искаме да измерим повече точки при различни енергии, за да представим по-ясна картина и да видим дали там има някаква допълнителна структура", заключава Ли. Справка: “Measured proton electromagnetic structure deviates from theoretical predictions” by R. Li, N. Sparveris, H. Atac, M. K. Jones, M. Paolone, Z. Akbar, C. Ayerbe Gayoso, V. Berdnikov, D. Biswas, M. Boer, A. Camsonne, J.-P. Chen, M. Diefenthaler, B. Duran, D. Dutta, D. Gaskell, O. Hansen, F. Hauenstein, N. Heinrich, W. Henry, T. Horn, G. M. Huber, S. Jia, S. Joosten, A. Karki, S. J. D. Kay, V. Kumar, X. Li, W. B. Li, A. H. Liyanage, S. Malace, P. Markowitz, M. McCaughan, Z.-E. Meziani, H. Mkrtchyan, C. Morean, M. Muhoza, A. Narayan, B. Pasquini, M. Rehfuss, B. Sawatzky, G. R. Smith, A. Smith, R. Trotta, C. Yero, X. Zheng and J. Zhou, 19 October 2022, Nature. DOI: 10.1038/s41586-022-05248-1 Източник: Physicists Baffled by Proton Structure Anomaly, Thomas Jefferson National Laboratory Protons may be stretchier than physics predicts, Science News ... ...

https://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/Vselenata-mozhe-da-se-oformia-ot-magnetizma-Dali-tova-shte-napravi-ta_190957.html Вселената може да се оформя от магнетизма. Дали това ще направи тъмната материя излишна? Идеята, че магнетизмът е помогнал за оформянето на Вселената, е отхвърляна от учените в продължение на десетилетия, но сега нови експерименти с плазма, която е по-гореща от Слънцето, подтикват към преосмисляне. Съоръжението NIF (National Ignition Facility) е построено, за да се изследва възможността за използване на ядрения синтез, който обещава неограничена чиста енергия. И малко са местата на Земята, където условията са толкова екстремни, колкото тук. В сърцето на съоръжението 192 лазера са насочени към златен цилиндър с размер на батерия АА. Когато лъчите се съберат, температурата в тестовата камера се повишава до 100 милиона градуса по Целзий, което е повече от температурата в центъра на слънцето. Но по-рано тази година изследователи обявяват, че мощните лазери са насочени и към друг вид голям въпрос - какво е оформило Вселената? Космосът е красиво място. В най-големите мащаби в пространството е изтъкана огромна мрежа от материя. Ако увеличите мащаба, ще видите как галактиките се струпват в раздути облаци, а самите галактики са с удивително разнообразие от форми, включително елегантни спирали като тази на нашия Млечен път. В продължение на десетилетия се смяташе, че само гравитацията може да извая такива чудеса. Сега редица интригуващи галактически наблюдения и експерименти с лазерни лъчи дават индикации, че може би погрешно сме отхвърлили влиянието на друга сила. Магнетизмът винаги е бил смятан за твърде слаб, за да бъде космически скулптор. Но тези, които стоят зад последните резултати, твърдят, че в бялата топлина на изпитвателната камера са зърнали как тази забравена сила може да бъде турбокомпресирана. Ако това е така, може би ще се наложи да намерим ново място за магнетизма, наред с гравитацията, в представата ни за това как космосът се оформил такъв, какъвто го познаваме. Това, което знаем за гравитацията и структурата на Вселената, започва да се формира почти по едно и също време. В първите десетилетия на 20-и век астрономи като Едуин Хъбъл започват да наблюдават реалните мащаби и структура на космоса. По същото време Алберт Айнщайн публикува своята монументална теория на гравитацията - Общата теория на относителността. Първоначално теорията сякаш пасва на наблюденията като ръкавица и затова учените смятат, че структурата на Вселената трябва да се дължи единствено на гравитацията. Но с усъвършенстването на наблюденията се появяват несъответствия. Едно от най-известните се появява през 30-те години на ХХ век, когато астрономът Фриц Цвики (между впрочем роден в България, нощвейцарец и най-креативният и ексцентричен учен в астрофизиката) показва, че галактиките в един куп се движат толкова бързо, че би трябвало да се разлетят, вместо да са хванати в орбита една около друга. Той предположи, че там трябва да съществува някаква форма на "dunkle Materie", или тъмна материя - нещо, което не можем да видим, но което генерира допълнителна гравитация, за да помогне на клъстера да се задържи заедно. От този момент нататък тъмната материя се превръща в основна опора за теоретиците на гравитацията, въпреки че никой никога не я е откривал директно. Предусилватели, които усилват лазерните лъчи в National Ignition Facility. В целевата камера на Националната запалителна инсталация температурите могат да достигнат тези в центъра на слънцето. Кредит: LLNL/Damien Jemison В средата на 20-ти век физикът Ханес Алфвен (Hannes Alfvén) изказва различно мнение за това какво формира Вселената. Гравитацията се е наложила още в началото, тъй като, въпреки че е сравнително слаба сила, тя действа на огромни разстояния и привлича цялата материя. Магнетизмът не присъства в списъка, тъй като е по-ограничена сила, която въздейства само на електрически заредени частици. Алфвен обаче посочва, че голяма част от нещата във Вселената са в състояние на материята, наречено плазма - газ, съставен от заредени частици. Той предполага, че силата, която магнетизмът упражнява върху плазмата, би трябвало да е поне сравнима с ефекта на гравитацията върху другата материя. Той смята, че магнитните полета трябва да играят важна - може би дори доминираща - роля в оформянето на космоса. Съмишлениците на Алфвен започват да разработват хипотетични решения, основани на магнетизма, на няколко космически загадки, включително как спиралните галактики придобиват формата си. Но за тези, които са подкрепяли магнетизма, винаги е имало два големи проблема. Първо, трудно е било да се провери идеята, тъй като по онова време не е имало практически начин за наблюдение на магнитните полета във Вселената. Второ, и по-съществено, магнитното поле би трябвало да придобие изключителна сила, за да играе роля в оформянето на галактиките, а никой не е имал представа как може да се образува достатъчно силно поле. Спиралната галактика M51. Кредит: NASA Как се създават магнитните полета За да се създаде магнитно поле, е необходимо първо динамо, което представлява въртяща се област от зареден, електропроводим материал. Именно това се случва във вътрешността на Земята: циркулира течен метал, за да се създаде магнитното поле, което заобикаля нашата планета. Динамо, изградено от плазма, със сигурност би могло да се образува в ранната Вселена. Проблемът е, че всяко такова динамо би било сравнително малко и би генерирало магнитни полета, които са твърде слаби, за да могат реално да оформят галактиката. Нещо би трябвало по някакъв начин да усили многократно тези зараждащи се полета - а никой няма разумни предложения как би могло да се случи това. Споровете за това каква роля е играл магнетизмът в оформянето на космоса, ако изобщо е играл такава, продължават с десетилетия. Но през 80-те години на ХХ век, без да има отговор на тези два проблема, магнетизмът бе обявен за загубен. Гравитацията наистина е била единственият истински скулптор на Вселената. "Космическият магнетизъм обикновено е последният физически механизъм, за който някой говори", коментира астрономът Енрике Лопес Родригес (Enrique Lopez Rodriguez) от Станфордския университет в Калифорния. Това не означава, че гравитацията може да обясни всеки детайл от структурата на Вселената. Една от загадките е свързана с галактическите купове (клъстери), които освен самите галактики и (вероятно) част от тъмната материя, съдържат относително празни области, наречени вътрешноклъстерна среда, в която има само плазма. Тази плазма излъчва рентгенови лъчи, които може да се измерят от Земята и по този начин да се заключи за нейната температура. От края на 90-те години на миналия век астрономите откриват, че плазмата във вътрешността на галактическите купове е необяснимо гореща - 10 милиона градуса по Целзий. Според гравитационната физика газът би трябвало отдавна да е излъчил тази топлина. Откриване на магнитни полета в космоса Въпреки че тази загадка не насочи веднага астрономите към магнетизма, някои изследователи напоследък се питат дали не сме прибързали напълно да отхвърлим тази сила от космологията. Едно нещо, което се е променило от 80-те години на миналия век насам, е способността ни да търсим магнитни полета във Вселената. Да вземем за пример инструмента на НАСА "Стратосферна обсерватория за инфрачервена астрономия" (SOFIA - Stratospheric Observatory for Infrared Astronomy) - инфрачервен телескоп, разположен в преоборудван самолет джъмбо джет, който може да се издига високо в атмосферата. Той се изкачва над водните пари във въздуха, които поглъщат инфрачервената светлина и пречат на повечето инфрачервени наблюдения, извършвани от земята. Телескопът SOFIA на НАСА, разположен в самолет. Стратосферната обсерватория за инфрачервена астрономия се издига над високата пустиня на Южна Калифорния по време на изпитателен полет през 2010 г. в подготовка за мисиите си. Кредит: NASA/Jim Ross Когато космическите прахови частици попаднат в магнитно поле, те се подреждат като ограда, която поляризира преминаващата през тях инфрачервена светлина. Лопес Родригес случайно започва работа със SOFIA преди пет години, когато изследователите въвеждат в експлоатация нов инструмент, който може да улови тези сигнали и така да разкрие магнитните полета. Той им предлага да наблюдават спиралната галактика NGC 1068, за чието ядро е известно, че е източник на поляризирана инфрачервена светлина. През първите 30 минути от наблюдението те виждат нещо необикновено: магнитното поле ясно следва спиралния модел на галактиката (на снимката по-долу). Гравитацията не е предвиждала подобно нещо. "Помислих си: "Ха, какво става тук?", разказва Лопес Родригес. За да разберат дали това е случайност, те разглеждат 20 други близки галактики. "Досега във всяка една от тях има широкомащабно магнитно поле, което пронизва цялата галактика", отбелязва Лопес Родригес. И всички тези полета следват формата на спиралните ръкави. Магнитните полета в NGC 1068, или M77, са показани като направляващи линии върху композитно изображение на галактиката във видима светлина и рентгеново лъчение, получено от космическия телескоп Хъбъл, Ядрения спектроскопски масив и Sloan Digital Sky Survey. Магнитните полета се изравняват по цялата дължина на масивните спирални ръкави ? с диаметър 24 000 светлинни години (0,8 килопарсека), което означава, че гравитационните сили, които са създали формата на галактиката, компресират и нейното магнитно поле. Това подкрепя водещата теория за начина, по който спиралните ръкави са принудени да придобият емблематичната си форма, известна като "теория на вълната на плътността". SOFIA изследва галактиката с помощта на далечна инфрачервена светлина (89 микрона), за да разкрие аспекти на магнитните ѝ полета, които предишните наблюдения с телескопи за видима и радио честота на светлината не можаха да открият. Кредит: NASA/SOFIA; NASA/JPL-Caltech/Roma Tre Univ. Други телескопи са наблюдавали подобни неща. През 2020 г. Йелена Щайн (Yelena Stein), сега в Германския аерокосмически център в Кьолн, и колегите ѝ използват Very Large Array - радиотелескоп в Ню Мексико - за да изследват спиралната галактика NGC 4217. Те откриват широкомащабно магнитно поле, пронизващо галактиката. Сами по себе си тези наблюдения не са убедителни. Магнитното поле може да е по-скоро страничен ефект на спиралната форма, отколкото нейна причина. А причините за изключването на магнитните полета като космически скулптори бяха не само, че не сме ги виждали, но и че не разбираме как те могат да бъдат достатъчно усилени. Турбулентно динамо Сега обаче и това второ възражение може да се разпадне. Още от средата на 50-те години на миналия век, когато геофизикът Станислав Брагински (Stanislav Braginsky) записва уравненията си за движението на флуиди в плазма, изследователите се интересуват от ролята на турбулентността - хаотични промени в налягането и потока - при генерирането на магнитно поле. Една от възникналите идеи е, че турбулентността в плазмата може да повлияе на свойствата на генерираното магнитно поле. Турбулентността по своята същност е сложна и до появата на съвременните компютърни симулации беше невъзможно да се разбере какви ефекти може да има. Но те показват, че "турбулентното динамо", както е известно, би трябвало да увеличи значително силата на магнитното поле. Но тези ефекти биха могли да се наблюдават лесно само в плазма, нагрята до екстремни температури - такава, каквато е била в ранната Вселена - което означава, че тази хипотеза е трудна за експериментална проверка. "В известен смисъл това е Свещеният граал на физиката на плазмата", заявява Йена Майнеке (Jena Meinecke) от Оксфордския университет, която от години изследва турбулентното динамо в рамките на международен екип от физици на плазмата. Появата на големите лазерни лаборатории е късмет, защото те са единствените места, способни да създадат достатъчно гореща плазма, за да се доближат до условията, при които може да се изследва турбулентното динамо. Доказателства за усилване на магнитното поле Екипът на Майнеке, ръководен от Джанлука Грегори (Gianluca Gregori) от Оксфордския университет, извършва първия си лазерен експеримент през 2018 г. В лазерния комплекс "Омега" в Университета в Рочестър, Ню Йорк, изследователите създават малка "гора" от мишени, изработени от решетки от фолио, които по техни изчисления ще нарушат плазмата по турбулентен начин. След това лазерът поразява капсула с деутерий, по-тежка форма на водорода, и я превръща в плазма, която, благодарение на решетките от фолио наблизо, се завихря с турбуленция. Изследователите наблюдават бързо усилване на магнитното поле на плазмата - първият в историята поглед към турбулентно динамо в действие. Схема на лазерния комплекс "Омега" в Университета в Рочестър. (1) Лазерни пушки, (2) Усилватели, (3) Захранване, (4) Експериментална система, (5) Мишена. Системата OMEGA доставя импулси от лазерна енергия към целите, за да измери произтичащите ядрени и флуидни динамични събития. 60-те лазерни лъча на OMEGA фокусират до 30 000 джаула енергия върху мишена с диаметър по-малък от 1 милиметър за приблизително една милиардна от секундата. Кредит: Laboratory for Laser Energetics, University of Rochester Окуражени, изследователите искат да видят ефекта в пълния му блясък, което означава да използват по-мощен лазер, за да задвижат турбуленцията още по-силно. Това ги отвежда до най-мощния лазерен апарат в света - Националната запалителна инсталация NIF (National Ignition Facility) в Националната лаборатория "Лорънс Ливърмор" в Калифорния, която разполага със 192 лазерни лъча. Рядко се случва учените да получат време за работа с лазера за експерименти, различни от термоядрен синтез, но екипът на Майнеке получава разрешение и започва работа. По-късно през 2018 г. изследователите провеждат експеримент, подобен на този в Омега, наблюдавайки с рентгенови камери какво се случва. Очакват рязко повишаване на температурата на плазмата, но вместо това камерите заснемат мозайка от горещи и студени петна. "Беше като да гледаш далматинец", разказва Майнеке. "Показах го на екипа и те казаха: "Няма начин това да е резултатът". Но експериментът бил повторен и винаги се получавало същото. Именно тогава се появява идеята. Ефектът на турбулентното динамо, който изследователите са създали, е бил толкова силен, че полученото магнитно поле е задържало частици в определени области на плазмата. Това е било достатъчно, за да намали потока на топлина 100 пъти, създавайки горещите и студените участъци. Екипът е прекарал години в двойна и тройна проверка на резултатите и ги е оповестил едва преди няколко месеца. Според Патрик Даймънд (Patrick Diamond), занимаващ се с физика на плазмата в Калифорнийския университет в Сан Диего, това е "значителна стъпка напред". Той изтъква, че в неговата област - ядреният синтез - се разчита на силни магнитни полета за улавяне на енергия и топлина, но това става с помощта на силни и равномерни полета. "Това е първият случай, в който се наблюдава намаляване на топлинната дифузия в резултат на хаотично или турбулентно магнитно поле", разказва Даймънд. Галактически куп Abell 115 върху хаотичен фон. Кредит: CU Boulder’s Center for Astrophysics and Space Astronomy/Giannandrea Inchingolo Тази неочаквана способност на магнитните полета да задържат топлина може да разреши загадката на необяснимо горещата вътрешна среда в галактичните купове. Майнеке и нейният екип предполагат, че магнитното поле, създадено от турбулентно динамо, може да задържа плазмата на място и да потиска разпространението на топлина в продължение на милиарди години. "Магнитното поле съдържа достатъчно енергия, за да може да подскаже на материята как да се движи", посочва Грегори - точно както го прави гравитацията. Всъщност, когато за пръв път виждат тази подобна на далматинска шарка от горещи и студени петна в турбулентната плазма, те са поразени от това колко прилича на структурите, които се наблюдават в галактическите купове. Може ли магнетизмът да замени тъмната материя? Всичко това вдъхва нов живот на аргумента на Алфвен, че магнетизмът е помогнал за извайването на Вселената. Изкушаващо е да се запитаме дали това не би могло дори да премахне необходимостта от тъмна материя. Това обаче е твърде далечна стъпка за Щайн. "Мисля, че не става дума за това, че се нуждаем от по-малко тъмна материя или повече тъмна материя, а просто за това, че трябва да разберем как работят тези процеси", разказва Щайн. С други думи, астрономите трябва да започнат да се отнасят много по-сериозно към магнитните полета. Това е предизвикателство, което Лопес Родригес е готов да приеме. Той също е скептичен, че магнитните полета в спиралните галактики са достатъчно силни, за да заместят тъмната материя, но истината е, че никой не знае какви модифициращи ефекти могат да имат те. Първото му проучване е защо магнитните полета изглежда повсеместно следват спиралния модел на приемащите ги галактики. (видео) формянето на спиралните галактики с помощта на гравитацията се обяснява с т. нар. теория на вълните на плътността (density wave theory). Тя гласи, че докато материята обикаля центъра на галактиката, малко по-плътни области забавят други участъци от преминаващата материя, като увеличават плътността на първата област, предизвикват образуването на звезди и очертават спиралните ръкави. Единственото нещо, което тя не предсказва, е защо широкомащабното магнитно поле следва тази структура толкова точно, но това не е така и за никоя теория за динамото. "И все пак ние го виждаме навсякъде", изтъква Лопес Родригес. За да разбере какво се случва, той скоро ще започне тригодишна програма за компютърно моделиране, като ще прави симулации на формирането на галактики със и без полета, за да види какво ще се получи. Ако всичко върви по план, той най-накрая ще получи някои отговори и може би най-накрая ще разберем как се е оформил космосът. Справка: Tzeferacos, P., Rigby, A., Bott, A. et al. Laboratory evidence of dynamo amplification of magnetic fields in a turbulent plasma. Nat Commun 9, 591 (2018). https://doi.org/10.1038/s41467-018-02953-2 Strong suppression of heat conduction in a laboratory replica of galaxy-cluster turbulent plasmas Jena Meinecke, Petros Tzeferacos, James S. Ross, Archie F. A. Bott, Scott Feister, Hye-Sook Park, Anthony R. BellRoger Blandford, Richard L. Berger[...]Gianluca Gregori SCIENCE ADVANCES, 9 Mar 2022, Vol 8, Issue 10 DOI: 10.1126/sciadv.abj6799 Източник: Did magnetism shape the universe? An epic experiment suggests it did, Stuart Clark, New Scientist ... ... (Магнитното поле "задава" обем при пренос на импулс - пренася се по винтова линия, все едно, по повърхността на тръба. Хало-подреждането на вакуума на околността на централна ЧД на галактиката, върху която вакуумна подложка се реализират частите на галактика и съответно, тяхното движение зависи от структурата на вакуумната подложка. Раждането на обектите в галактиката е поради промени на ЕМПоле, т. е., магнитната сила си участва навсякъде, но завихря непрестанно образуващите се обекти в плоскостта на галактиката. Колко "силно" ще е - зависи от степента на еднопосочно моментно подреждане на токоносители.) ...

Ха! В една от сериите на "Криминалните случаи на Мърдок": В библията пише, че господ е създал света за шест дни и на седмия е седнал да си почине. Да, обаче, не се броят шест последователни дни, както ние си ги броим, а могат да са цели епохи един ден. Та, началото на създаването на света е наистина много далеч. Сега, господ все още си почива, наслаждавайки се на постигнатото... Прилича на чиста метафизика и т. н.,...вяра. ...

(Според мен (хипотезата) - "виртуалните" частици, нищо не правят, ако не са реални флуктуации още от етер*частиците - стоящи вълнички от моментно подреждане. И, разбира се, поради непрестанното образуване на частиците - слоеве от потенциални повърхнини и обеми, вероятността за изменения на обект се увеличава, поради падащи фотони от външните за частицата полета. Може външно трептене да сфазира по кратност с моментна компонента от образуващите фотони на обекта. Измененията по форма, размери и движения - непременно зависят от структурата на вакуумната подложка на театъра на действията, но понеже не всички изменения е възможно да се наблюдават в експеримент, за Изследовател - някои от тях биха били случайни. В този смисъл - не могат не само да се управляват, но и да се изчислят и да предвиждат бъдеще с точност. Тоест - унитарността не се изпълнява за Изследовател, но приблизително - може да я ползва в мат модели. Възвръщането към полевата форма на материя, след изменения-разпад на вещева структура, става заради неподвижността на ЕМПоле чрез деструктивна интерференция.)

https://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/Fizitci-prenapisvat-kvantovo-pravilo-koeto-protivorechi-na-nashata-Vs_190144.html Физици пренаписват квантово правило, което противоречи на нашата Вселена Разширяването на пространството създава проблеми за квантовата механика, тъй като предоставя на частиците все повече възможности за това къде да се намират Миналото и бъдещето са тясно свързани в традиционната квантова механика. Може би твърде тясно. Една промяна в теорията може да позволи на квантовите варианти да се увеличават с разширяването на пространството. Разтърсващо разделение разцепва съвременната физика. От едната страна е квантовата теория, която представя субатомните частици като вероятностни вълни. От другата страна е Общата теория на относителността - теорията на Айнщайн, според която пространството и времето могат да се огъват, което води до гравитация. В продължение на 90 години физиците се опитват да постигнат помирение, по-фундаментално описание на реалността, което да обхваща както квантовата механика, така и гравитацията. Но това търсене се сблъсква с трудни парадокси. Все повече се появяват намеци, че поне част от проблема се крие в един принцип, който е в центъра на квантовата механика - предположение за функционирането на света, което изглежда толкова очевидно, че едва ли си струва да се изказва, още по-малко да се поставя под съмнение. Принципът се нарича унитарност и гласи, че нещо винаги се случва. Когато частиците си взаимодействат, вероятността за всички възможни резултати трябва да е равна на 100 %. Унитарността силно ограничава начина, по който атомите и субатомните частици могат да се променят с течение на времето. Тя също така гарантира, че промяната е двупосочна: Всяко възможно събитие в квантовия мащаб може да бъде върнато обратно, поне на теория. Тези изисквания отдавна са водещи за физиците при извеждането на валидни квантови формули. "Това е много ограничаващо условие, въпреки че на пръв поглед може да изглежда малко тривиално", коментира Йонатан Кан (Yonatan Kahn), доцент в Университета на Илинойс. Но това, което някога е изглеждало като основен скелет, може би се е превърнало в задушаваща усмирителна риза, която пречи на физиците да съгласуват квантовата механика и гравитацията. "Унитарността в квантовата гравитация е много отворен въпрос", заявява Бианка Дитрих (Bianca Dittrich), теоретик в Института за теоретична физика "Периметър" във Ватерло, Канада. Основният проблем е, че Вселената се разширява. Това разширяване е добре описано от Общата теория на относителността. Но това означава, че бъдещето на космоса изглежда напълно различно от неговото минало, докато унитарността изисква подредена симетрия между минало и бъдеще на квантово ниво. "Тук възниква напрежение и то е нещо доста озадачаващо, ако се замислите", отбелязва Стив Гидингс (Steve Giddings), теоретик на квантовата гравитация в Калифорнийския университет в Санта Барбара. Безпокойството по отношение на този конфликт витае във въздуха от години. Но неотдавна двама теоретици на квантовата гравитация може би са намерили начин да разхлабят оковите на унитарността, за да паснат по-добре на нашия растящ космос. Андрю Стромингер (Andrew Strominger) и Джордан Котлър (Jordan Cotler) от Харвардския университет твърдят, че един по-свободен принцип, наречен изометрия*, може да приеме разширяваща се Вселена, като същевременно отговаря на строгите изисквания, които в началото са направили унитарната система водеща. *Изометрията е геометрична трансформация, която запазва съответните разстояние между всяка двойка точки. Наричани още твърди трансформации, те включват ротации, транслации, отражения. "Не се нуждаем от унитарност", заявява Стромингер. "Унитарността е твърде строго условие." Макар че много физици приемат предложението за изометрия - някои от тях дори са стигнали до подобни заключения независимо - мненията се различават по отношение на това дали актуализацията е твърде радикална или не достатъчно радикална. Фиксирана стойност В ежедневието събитията не могат да не се развиват по унитарен начин. Например при хвърлянето на монета има 100 % вероятност тя да излезе ези или тура. Откривателят на вълновото уравнение и вълновата "Ψ-функция" Ервин Шрьодингер смята, че квадратът на амплитудата на вълновата функция е плътността на материята и електрическия заряд на вълнова частица, разпределена в пространството. Статистическата (вероятностна) интерпретация на вълновата функция е предложена по-късно от Макс Борн. Борн разглежда квадрата на амплитудата на вълновата функция не като плътност на пространственото разпределение на заряда и масата на частицата, а като вероятност частицата, разглеждана не като разпределен обект в пространството, а като материална точка, да се намира в дадения момент в даден елемент от обема на пространството. След известния Солвеев конгрес през 1927 г. именно тази интерпретация на вълновата функция се превръща в едно от основните твърдения на ортодоксалната "Копенхагенска интерпретация на квантовата механика", която в продължение на близо век остава най-разпространената, ако не и основната, теория на физиката на микрокосмоса. Но преди един век пионерите на квантовата механика правят изненадващо откритие, което издига унитарността от здравия разум в свещен принцип. Изненадата се състои в това, че от математическа гледна точка квантовият свят функционира не чрез вероятности, а чрез по-сложни числа, наречени амплитуди в статистическата интерпретация на вълновата функция. Амплитудата по същество е степента, в която дадена частица се намира в определено състояние; тя може да бъде положително, отрицателно или имагинерно число. За да изчислят вероятността за реално наблюдение на частица в определено състояние, физиците повдигат амплитудата на квадрат, с което се премахват имагинерните и отрицателните числа и се получава положителна вероятност. Унитарността гласи, че сумата от тези вероятности (всъщност квадратите на всички амплитуди) трябва да е равна на 1. Инфографика, обясняваща правилото за унитарност, според което сумата от вероятностите на всички възможни квантови състояния трябва да е равна на единица. Кредит: Merrill Sherman/Quanta Magazine/превод: Наука OFFNews Именно този обрат - повдигането на квадрат на скритите амплитуди, за да се изчислят резултатите, които всъщност се виждат - дава сила на унитарността. Когато състоянието на една частица се променя (например, когато тя преминава през магнитно поле или се сблъсква с друга частица), амплитудите ѝ също се променят. При определяне на начина, по който дадена частица може да се променя или да взаимодейства, физиците използват факта, че амплитудите никога не се променят по начин, който нарушава фиксираната сума на техните квадрати. През 20-те години на ХХ век например това изискване за унитарност британският физик Пол Дирак прилага към откриването на уравнение, което предполага съществуването на антиматерия. "Не бях заинтересован да разглеждам каквато и да е теория, която не би се вписала в моята любима", пише Дирак, визирайки унитарността. Физиците поддържат вероятностите и амплитудите в съответствие, като проследяват как квантовото състояние на частицата се движи в Хилбертовото пространство - абстрактно пространство, представящо всички възможни състояния на частицата. Амплитудите на частицата съответстват на нейните координати в Хилбертовото пространство, а физиците улавят промените в частицата с математически обекти, наречени матрици, които преобразуват нейните координати. Унитарността диктува, че физически допустимата промяна трябва да съответства на специална "унитарна" матрица, която завърта състоянието на частицата в Хилбертовото пространство, без да променя това, че сумата от квадратите на нейните координати е равна на 1. Това е математически факт с философски последствия: Ако знаете специфичната унитарна матрица, съответстваща на някаква промяна във времето, всяко квантово състояние може да бъде завъртяно в бъдещето или завъртяно обратно в миналото. То винаги ще се озове в друго жизнеспособно състояние в Хилбертовото пространство, което никога не се увеличава или свива. "Миналото напълно определя бъдещето, а бъдещето напълно определя миналото", отбелязва Котлър. "Това е свързано с твърдението, че информацията нито се създава, нито се унищожава." И все пак това основополагащо предположение изглежда противоречи на вселената, която ни заобикаля. Космическа катастрофа Галактиките се отдалечават все повече една от друга. Макар че разширяващата се Вселена е напълно валидно решение на уравненията на Общата теория на относителността, физиците все по-често осъзнават, че нейното разширяване е проблем за квантовата механика, тъй като предоставя на частиците все повече възможности за това къде да се намират и как да се държат. Тъй като пространството се разраства, как Хилбертовото пространство от възможности да не се разраства заедно с него? "Определено е вярно, че сега във Вселената има повече степени на свобода, отколкото в ранната Вселена", посочва Нима Аркани-Хамед (Nima Arkani-Hamed), физик-теоретик от Института за напреднали изследвания в Принстън, Ню Джърси. "В продължение на много години чувствах, [че] това е слонът в стаята", споделя Стромингер. Гидингс изостря въпроса с парадоксален мисловен експеримент, ситуиран във Вселена, която е едновременно унитарна и разширяваща се. Представете си, че към сегашното състояние на Вселената - обяснява Гидингс - се прибави "един безобиден фотон" - може би разположен в новосъздадено пространство по средата на пътя между нас и галактиката Андромеда. Унитарността изисква да сме в състояние да изчислим как е изглеждала тази вселена в миналото, променяйки нейното квантово състояние колкото си искаме. Но връщането на състоянието на Вселената плюс един допълнителен фотон създава проблем. Ако се върнем в миналото, Вселената ще стане по-малка и дължината на вълната на фотоните също ще намалее. В нашата реална вселена това не е проблем: фотонът се смалява само до момента на създаването му чрез някакъв субатомен процес; обратното развитие на този процес ще го накара да изчезне. Но допълнителният фотон не е създаден чрез този специален процес, така че вместо да изчезне, когато върнете времето назад, дължината на вълната му в крайна сметка ще стане невъзможно малка, концентрирайки енергията му толкова силно, че фотонът ще се свие в черна дупка. Това създава парадокс, абсурдно предполагащ, че - в тази измислена, разширяваща се вселена - микроскопичните черни дупки се превръщат във фотони. Мисловният експеримент подсказва, че наивното съчетание на унитарност и космическо разширение не работи. Дитрих смята, че унитарността изглежда подозрителна на по-общо основание. Квантовата механика третира времето като абсолютно, но общата относителност обърква тиктакането на часовниците, усложнявайки представата за промяната от един момент до следващия. "Аз лично никога не съм разчитала толкова много на унитарността", споделя Дитрих. Въпросът е: Каква алтернативна рамка би могла да побере както космическото разширение, така и строгата математика на квантовата теория? Унитарност 2.0 Миналата година Стромингер започва сътрудничество с Котлър, който разпределя времето си между изследванията на квантовата гравитация и квантовата теория на информацията - изучаването на информацията, съхранявана в квантови състояния. Двамата осъзнават, че в теорията на квантовата информация има добре изучена схема, която наподобява разширяващата се вселена: квантовата корекция на грешки - схема, при която малко съобщение, съставено от квантови състояния, се кодира излишно в по-голяма система. Може би, мислят си те, съдържанието на младата вселена е вградено по подобен начин в раздутата форма на съвременния космос. "Погледнато назад, очевидният отговор е, че точно това са правили хората, занимаващи се с квантово кодиране", отбелязва Стромингер. В статия, публикувана по-рано тази година, двамата се спират на клас трансформации, към които принадлежат квантовите кодове за корекция на грешки, известни като изометрии. Изометричната промяна прилича на унитарна промяна с допълнителна гъвкавост. Представете си електрон, който може да заеме две възможни места. Неговото Хилбертово пространство се състои от всички възможни комбинации от амплитуди в двете места. Тези възможности могат да се представят като точки на окръжност - всяка точка има някаква стойност в хоризонтална и вертикална посока. Унитарните промени завъртат състоянията по окръжността, но не разширяват или намаляват набора от възможности. За да визуализирате изометрична промяна обаче, нека вселената на този електрон се раздуе достатъчно, за да позволи появата на трета позиция. Хилбертовото пространство на електрона нараства, но по специален начин: То придобива още едно измерение. Кръгът се превръща в сфера, върху която квантовото състояние на частицата може да се завърти, за да побере смес от трите положения. Разстоянието между две състояния в кръга се запазва стабилно при промяната - още едно изискване за унитарност. Накратко, възможностите се увеличават, но без нефизични последствия. "Работата с изометрии е нещо като обобщение" на унитарността, казва Гидингс. "Тя запазва част от същността." Нашата Вселена би имала Хилбертово пространство с огромен брой измерения, които се разрастват непрекъснато с разширяването на реалното пространство. Като по-просто доказателство на концепцията Стрьомингер и Котлър изследват разширяването на вселена-играчка, състояща се от линия, завършваща с отдалечаващо се огледало. Те изчисляват вероятността Вселената да нарасне от една дължина до друга. За подобни изчисления практикуващите квантови специалисти често използват уравнението на Шрьодингер, което предсказва как една квантова система се развива във времето. Но промените, продиктувани от уравнението на Шрьодингер, са напълно обратими; неговата "буквална цел в живота е да наложи унитарност", заявява Аркани-Хамед. Затова вместо това Стрьомингер и Котлър използват алтернативна версия на квантовата механика, измислена от Ричард Файнман, наречена интеграл на траекторията. Този метод, който включва преброяване на всички маршрути, които квантовата система може да измине от някаква начална точка до крайна точка, без проблем се справя със създаването на нови състояния (които се появяват като разклоняващи се маршрути, водещи до множество крайни точки). В крайна сметка интегралният път на Стромингер и Котлър извежда матрица, обхващаща растежа на космоса-играчка, и тя наистина е изометрична матрица, а не унитарна. "Ако искате да опишете разширяваща се вселена, уравнението на Шрьодингер в този му вид просто няма да работи", заявява Котлър. "Но във формулировката на Файнман то продължава да работи по собствено желание." Котлър стига до заключението, че този алтернативен начин на работа в квантовата механика, основан на изометрията, "ще бъде по-полезен за нас при разбирането на разширяващата се Вселена". Мираж от възможности Разхлабването на унитарността би могло да реши проблемите в мисловния експеримент, които притесняват Гидингс и други. Това би станало чрез концептуална промяна в начина, по който мислим за връзката между миналото и бъдещето и за това кои състояния на Вселената са наистина възможни. Инфографика, показваща как Хилбертовото пространство на една частица може да придобие измерения с разширяването на Вселената и появата на нови квантови състояния]. Кредит: Merrill Sherman/Quanta Magazine/превод: Наука OFFNews За да разберем защо изометрията решава проблема, Котлър описва една вселена-играчка, родена в едно от двете възможни начални състояния - 0 или 1 (двумерно хилбертово пространство). Той съставя изометрично правило, което да управлява разширяването на тази вселена: Във всеки следващ момент всяка 0 се превръща в 01, а всяка 1 - в 10. Ако Вселената започне от 0, в първите три момента тя ще се разрасне по следния начин: 0 → 01 → 0110 → 01101001 (8D Хилбертово пространство). Ако започне от 1, тя ще стане 10010110. В този низ е запечатано всичко за Вселената - например всички позиции на частиците в нея. Един значително по-дълъг низ, съставен от суперпозиции на 0 и 1, вероятно описва реалната вселена. Във всеки един момент вселената-играчка има две възможни състояния: едно, произтичащо от 0, и друго, произтичащо от 1. Първоначалната едноцифрена конфигурация е "закодирана" в по-голямо, осемцифрено състояние. Тази еволюция прилича на унитарна, тъй като в началото има две възможности, и в края има две. Но изометричната еволюция предоставя по-сполучлива рамка за описание на разширяващата се Вселена. Важното е, че тя го прави, без да създава свобода за добавяне, да речем, на допълнителен фотон между нас и Андромеда, което би означавало проблеми, когато върнете времето назад. Представете си например, че Вселената е в състояние 01101001. Превърнете първата 0 в 1 - представляваща малка, локална промяна, като например допълнителен фотон - и ще получите състояние, което изглежда добре на хартия (11101001), с привидно валиден набор от координати в по-голямото Хилбертово пространство. Но познавайки специфичното изометрично правило, можете да видите, че такова състояние няма родителско състояние. Тази въображаема вселена никога не би могла да възникне. "Съществуват някои конфигурации на бъдещето, които не съответстват на нищо в миналото", коментира Котлър. "В миналото няма нищо, което би се развило в тях." Гидингс е предложил подобен принцип за изключване на парадоксални състояния, с които се е сблъскал, докато е изучавал черни дупки миналата година. Той го нарича "историята има значение" и според него дадено състояние на Вселената е физически възможно само ако може да се развие назад, без да породи противоречия. "Това беше един вид продължаваща загадка", казва той. Стромингер и Котлър "вземат този пъзел и го използват, за да се опитат да мотивират евентуално нов начин на мислене за нещата". Гидингс смята, че подходът заслужава по-нататъшно развитие. Същото мисли и Дитрих, която стига до подобно осъзнаване на изометрията преди десетилетие, докато се опитва да формулира квантова теория на пространство-времето заедно със своя сътрудник Филип Хон. Надеждата е, че подобна работа в крайна сметка би могла да доведе до конкретното изометрично правило, което може да управлява нашата вселена - доста по-сложно предписание от "0 отива към 01". Истинската космологична изометрия, предполага Котлър, би могла да се провери, като се изчисли кои специфични модели в разпределението на материята в космоса са възможни и кои не, и след това тези прогнози да се проверят спрямо данните от наблюденията. "Ако се вгледате по-внимателно, ще откриете това, но не и това", казва той. "Това може да бъде наистина полезно." За изометрията и отвъд нея Макар че такива експериментални доказателства могат да се появят в бъдеще, в близко бъдеще е по-вероятно доказателствата за изометрията да дойдат от теоретични изследвания и мисловни експерименти, които показват, че тя помага да се съчетае податливостта на пространство-времето с амплитудите на квантовата теория. Един мисловен експеримент, при който унитарността изглежда крехка, включва черните дупки - интензивни концентрации на материя, които изкривяват пространство-времето в задънена улица. През 1974 г. Стивън Хокинг изчислява, че черните дупки се изпаряват с течение на времето, изтривайки квантовото състояние на всичко, което е попаднало в тях - на пръв поглед явно нарушение на унитарността, известно като информационен парадокс на черната дупка. Ако черните дупки имат Хилбертови пространства, които узряват изометрично, както предполагат Котлър и Щромингер, физиците може да се сблъскат с малко по-различна загадка, отколкото са смятали. "Не мисля, че може да има решение, което да не взема предвид това", отбелязва Стрьомингер. Друга победа би била подробна квантова теория, която описва не само как расте космосът, но и откъде изобщо се е появило всичко. "Ние нямаме вселена и изведнъж имаме вселена", посочва Аркани-Хамед. "Каква, по дяволите, унитарна еволюция е това?" От своя страна обаче, Аркани-Хамед се съмнява, че замяната на изометрията с унитарност е достатъчна. Той е един от ръководителите на изследователска програма, която се опитва да се освободи от много фундаментални предположения в квантовата теория и Общата теория на относителността, а не само от унитарността. Каквато и теория да се появи след това, той подозира, че тя ще приеме напълно нова форма, както квантовата механика се разграничава от законите за движение на Исак Нютон. Като нагледен пример за това как може да изглежда една нова форма, той посочва изследователска програма, произтичаща от откритие от 2014 г., което прави заедно с Ярослав Трънка (Jaroslav Trnka), негов студент по това време. Те показват, че когато определени частици се сблъскват, амплитудата на всеки възможен резултат е равна на обема на геометричен обект, наречен амплитуедър (The Amplituhedron). Изчисляването на обема на обекта е много по-лесно, отколкото използването на стандартните методи за изчисляване на амплитудите, които трудоемко реконструират всички начини, по които може да протече сблъсъкът на частиците, момент по момент. Бижуто амплитуедър В средата на 2000-те години за амплитудите на разсейване на взаимодействията между частиците се появяват още модели, като най-важен е един набор от формули, наречени рекурсионни отношения BCFW, кръстени на Рут Брито (Ruth Britto), Фреди Качазо (Freddy Cachazo), Бо Фенг (Bo Feng) и Едуард Витен (Edward Witten). Вместо да се описват процесите на разсейване с термините на познати променливи като позиция и време и да се изобразяват в хиляди диаграми на Файнман, отношенията BCFW е най-добре да се формулират в термините на странни променливи, наречени "туистори" (twistors), а взаимодействията между частиците могат да се уловят в само няколко свързани туисторни диаграми. Отношенията бързо се налагат като инструменти за изчисляване на амплитудите на разсейване, които са важни за експерименти, като например сблъсъците в Големия адронен колайдер. Но тяхната простота е загадъчна. Туистор диаграми, изобразяващи взаимодействие между шест глуона, в случаите, когато две (вляво) и четири (вдясно) от частиците имат отрицателна спиралност, свойство, подобно на спина. Диаграмите могат да се използват за извеждане на проста формула за амплитудата на 6-глуонно разсейване. "Условията в тези отношения BCFW идваха от друг свят и ние искахме да разберем какъв е този свят", разказва Аркани-Хамед. "Именно това ме привлече към темата преди пет години." С помощта на водещи математици като Пиер Делин (Pierre Deligne), Аркани-Хамед и неговите сътрудници откриват, че рекурсионните отношения и свързаните с тях туисторни диаграми съответстват на добре познат геометричен обект. Всъщност, както е описано подробно в статия, публикувана в arXiv.org през декември от Аркани-Хамед, Бурджили, Качазо, Александър Гончаров (Alexander Goncharov), Александър Постников (Alexander Postnikov) и Ярослав Трънка (Jaroslav Trnka), туисторните диаграми дават инструкции за изчисляване на обема на части от този обект, наречен положителен Грасманиан (Grassmannian). Наречен на Херман Грасман, немски лингвист и математик от 19 век, който изучава свойствата му, "положителният Грасманиан е малко по-големият братовчед на вътрешността на триъгълника", обяснява Аркани-Хамед. Както вътрешността на триъгълника е област в двумерно пространство, ограничена от пресичащи се линии, така и най-простият случай на положителния грасманиан е област в N-мерно пространство, ограничена от пресичащи се равнини. (N е броят на частиците, участващи в процеса на разсейване.) Това е геометрично представяне на реални данни за частиците, като например вероятността два сблъскващи се глюона да се превърнат в четири глюона. Но нещо все още липсва. Проекция на (опростена) амплитуедърна структура от 7-мерно пространство. Кредит: Wikimedia Commons Физиците се надяват, че амплитудата на процеса на разсейване ще се появи чисто и неизбежно от геометрията, но локалността и унитарността диктуват кои части от положителния грасманиан да се съберат, за да се получи тя. Те се питат дали амплитудата не е "отговор на някакъв конкретен математически въпрос", разказва Трънка, постдокторант в Калифорнийския технологичен институт. "И това е така". Аркани-Хамед и Трънка откриват, че амплитудата на разсейване е равна на обема на съвсем нов математически обект - амплитуедър. Детайлите на конкретен процес на разсейване диктуват размерността и лицата на съответния амплитуедър. Парчетата от положителния грасманиан, които се изчисляват с помощта на туисторни диаграми и след това се добавят на ръка, са градивни елементи, които се вписват в това бижу, точно както триъгълниците се вписват един в друг, за да образуват многоъгълник. Подобно на туисторните диаграми, диаграмите на Файнман са друг начин за изчисляване на обема на амплитуедъра парче по парче, но те са много по-малко ефективни. Скица на амплитуедър, представящ взаимодействие между 8 глюонни частици. При използване на диаграмите на Файнман същото изчисление би отнело около 500 страници алгебра. Кредит: Nima Arkani-Hamed Озадачаващи мисли Локалността и унитарността са централните стълбове на квантовата теория на полето, но както показват мисловните експерименти, и двете се разпадат в определени ситуации, включващи гравитацията. Това предполага, че физиката трябва да бъде формулирана без двата принципа. Локалността казва, че частиците взаимодействат в точки от пространство-времето. Но да предположим, че искате да разгледате пространство-времето много внимателно. Проучването на все по-малки и по-малки мащаби на разстоянията изисква все по-високи енергии, а в определен мащаб, наречен дължина на Планк, картината се замъглява: Толкова много енергия трябва да бъде концентрирана в толкова малък регион, че енергията да свие региона в черна дупка, правейки невъзможно е да се провери. „Няма начин за измерване на разделянето на пространството и времето, след като те са по-малки от константата на Планк“, отбелязва Аркани-Хамед. „Така че ние си представяме, че пространство-времето е непрекъснато нещо, но тъй като е невъзможно да се говори пряко за нещо, тогава това предполага, че то не трябва да е фундаментално - трябва да е възникващо.“ Унитарността казва, че сумата на квантово-механичните вероятности за всички възможни резултати от взаимодействието на частиците трябва да е равна на 1. За да го докаже, човек трябва да наблюдава едно и също взаимодействие отново и отново и да преброи честотата на различните резултати. Извършването на това с перфектна точност би изисквало безкраен брой наблюдения с помощта на безкрайно голям измервателен апарат, но последният отново би причинил гравитационен колапс в черна дупка. Следователно в граничните региони на Вселената унитарността може да бъде позната само приблизително. Аркани-Хамед и Трънка са успели да изчислят директно обема на амплитуедъра в някои случаи, без да използват туисторни диаграми за изчисляване на обемите на неговите части. Те също откриват „главен амплитуедър“ с безкраен брой стени, аналогичен на 2D кръг. Неговият обем представлява теоретично общата амплитуда на всички физически процеси. Амплитуедри с по-ниско измерение, които съответстват на взаимодействията между краен брой частици, които са върху стените на тази основна структура. Интригуващо е, че макар амплитуедърът да дава отговори, които се подчиняват на унитарността, принципът не се използва за конструиране на самата форма. Не се правят и никакви предположения за това как частиците се движат в пространството и времето. Успехът на тази чисто геометрична формулировка на физиката на елементарните частици повдига възможността за нова перспектива към реалността, свободна от принципите, които в момента си противоречат. Изследователите постепенно обобщават подхода, за да изследват сродни геометрични форми, отнасящи се до различни частици и квантови теории. "[Това] може да е различен начин за организиране на унитарността", казва Котлър, "и може би има потенциал да я надхвърли". Справка: The Universe as a Quantum Encoder Jordan Cotler, Andrew Strominger, https://doi.org/10.48550/arXiv.2201.11658 Arkani-Hamed, N., Trnka, J. The Amplituhedron. J. High Energ. Phys. 2014, 30 (2014). https://doi.org/10.1007/JHEP10(2014)030 Източник: Physicists Rewrite a Quantum Rule That Clashes With Our Universe, Quanta Magazine A Jewel at the Heart of Quantum Physics, Quanta Magazine ... ...

Щом все още търсят работещи модели ..., значи нямат обяснения. Хигс-частицата е резонансна частица - няколко "зародиши" на частици, временно, за кратко, са обединени в обща обвивка. А, масата е пропорционална на "цялото" и затова ... при разпад се получават различни частици и с различна маса, защото са със собствен обем и форма. Като е "естествено" да "не знае", тогава как "проучва"? Ще стигнеш и сам до аргументите за Континуума, ама дотогава ще си боравиш с 3мерно физическо и имагинерно време.... Че "фотонът нищо такова не знае" е реплика от текста на Файнман ... не внимаваш кой го е казал... С хипотезата съм показал как електронът "знае". На тримерното и имагинерното е изградена цялата класика. (имагинерното - случка в миналото като как се вижда като реалност в настоящето) Хипотезата ти за етер*частиците обяснява, че при разположен масивен обект между други два ще се получи резултат, различен от резултата по формулата за определяне на силата на гравитацията. Или нещо греша? Това не е точно така - обяснявал съм го. Върху падащите към пробно тяло гравитони се образуват центрите на частиците му - себеобразуване с мин.енергия, стъпка към посоката на падащите гравитони - привличане. Тоест - поглъща се гравитон. В следващ момент от същата частица се излъчва - негов собствен гравитон - произволно направление. Така към "третото" тяло пристигат само част от сумата гравитони - от падащи и от пробното тяло. За сметка на погълнат гравитон - има ускорение на частиците на пробното тяло. (за пробно тяло- да е възможно отчет на ускоряване - затова обикновено е малко, леко). Ако междинното тяло е тежко - огромната част от излъчените гравитони на леките тела, биха се погълнали от него и ще паднат върху му - ще стане едно цяло. Тоест няма де се измести масовия център за който е закона за силата от гравитационно привличане. Ако пък са тежки - може и да разкъсат средното. Виждаш - гравитони от масови тела не се губят, а предизвикват ускорявания. (задачата за движенията на три тела не е решена аналитично) ...

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Novo-otkritie-pokazva-alternativna-teoriia-za-gravitatciiata_190891.html Ново откритие показва алтернативна теория за гравитацията Галактиката джудже NGC1427A прелита през галактичния куп Форнакс и е подложена на смущения, които не биха били възможни, ако тази галактика бе заобиколена от масивно и обширно хало от тъмна материя, както изисква стандартната космология. Кредит: ESO Галактиките джуджета подходящи за тестване на различни гравитационни модели, поради ниската си повърхностна яркост и това, че са особено податливи на приливни сили. Наблюденията на смущенията в галактиките джуджета в един от най-близките до Земята галактични купове показват, че влиянието върху тях е такова, сякаш не са заобиколени от тъмна материя, както изисква стандартната космология. Галактиките джуджета са малки, бледи галактики, които често се намират във или близо до по-големи галактики или галактични купове. В резултат на това те биха могли да бъдат повлияни от гравитационните ефекти на по-големите си спътници. "Представяме новаторски начин за проверка на стандартния модел въз основа на това доколко галактиките джуджета са повлияни от гравитационните приливни сили от близките по-големи галактики", заявява Елена Асенсио (Elena Asencio), докторант в Университета в Бон и водещ автор на статията. Приливните сили се появяват, когато гравитацията от едно тяло привлича различни области на друго тяло по различен начин. Те са сравними с приливите и отливите на Земята, които се образуват, когато Луната упражнява по-силно притегляне върху страната на Земята, която е обърната към Луната. Приливни сили. Кредит: Wikimedia Commons Звездният куп (клъстер)т Форнакс е дом на богата популация от галактики джуджета. Последните наблюдения показват, че няколко от тези джуджета изглеждат изкривени, сякаш средата на звездния куп ги е изкривила. "Такива пертурбации в джуджетата от Форнакс не се очакват според Стандартния модел", обяснява Павел Крупа (Pavel Kroupa), професор в Университета в Бон и Карловия университет в Прага. "Това е така, тъй като според стандартния модел халото от тъмна материя на тези джуджета би трябвало частично да ги предпазва от приливните сили, предизвикани от клъстера." Учените изследват очакваното количество смущения за джуджетата, което се определя от вътрешните им свойства и разстоянието от гравитационно мощния център на клъстера. Големите галактики с малки звездни маси, както и галактиките, намиращи се близо до центъра на клъстера, по-лесно се смущават или унищожават. Те съпоставят получените резултати със степента на смущенията, показани на снимки, направени от телескопа за изследване VLT на Европейската южна обсерватория. "Сравнението показа, че ако искаме да обясним наблюденията със стандартния модел, джуджетата от Форнакс би трябвало вече да са унищожени от гравитацията от центъра на купа, дори когато приливните сили, които той предизвиква върху джуджето, са шестдесет и четири пъти по-слаби от собствената самогравитация на джуджето", коментира Елена Асенсио. Това не само е контраинтуитивно, добавя Асенсио, но и противоречи на предишни изследвания, които установяват, че външната сила, необходима за смущаване на галактика джудже, е приблизително същата като собствената гравитация на джуджето. Противоречие със стандартния модел На базата на това авторите заключават, че в стандартния модел не е възможно да се обясни наблюдаваната морфология на джуджетата от Форнакс по самосъгласуван начин. Те повтарят анализа, използвайки Модифицираната нютонова динамика (MOND). Вместо да предполага хало от тъмна материя, обграждащо галактиките, теорията MOND предлага корекция на Нютоновата динамика, чрез която гравитацията изпитва усилване в режима на ниски ускорения. "Не бяхме сигурни, че галактиките джуджета ще могат да оцелеят в екстремната среда на галактичен куп в MOND, поради липсата на защитни халета от тъмна материя в този модел", признава д-р Индранил Баник (Indranil Banik) от Университета в Сейнт Андрюс, "но нашите резултати показват забележително съответствие между наблюденията и очакванията на MOND за нивото на смущения на джуджетата от Форнакс." "Вълнуващо е да видим, че данните, които получихме с обзорния телескоп VLT, позволиха толкова задълбочена проверка на космологичните модели", споделят Аку Венхола (Aku Venhola) от Университета в Оулу, Финландия, и Стефен Миске (Steffen Mieske) от Европейската южна обсерватория, Чили, съавтори на изследването. Това не е първият случай, в който изследване, проверяващо влиянието на тъмната материя върху динамиката и еволюцията на галактиките, стига до заключението, че наблюденията се обясняват по-добре, когато те не са заобиколени от тъмна материя. "Броят на публикациите, показващи несъвместимост между наблюденията и парадигмата за тъмната материя, се увеличава с всяка изминала година. Време е да започнем да инвестираме повече ресурси в по-обещаващи теории", отбелязва Павел Крупа, член на трансдисциплинарните изследователски области "Моделиране" и "Материя" в Университета в Бон. "Резултатите ни имат сериозни последици за фундаменталната физика. Очакваме да открием още смутени джуджета в други клъстери - прогноза, която други екипи трябва да проверят", добавя д-р Хонгшенг Джао () от Университета в Сейнт Андрюс. ... ... ( Халото от основната галактика е подредена вакуумна основа върху която се образуват частите на галактики джуджета. Грави-силите на привличане в малката област на джуджетата действа и с предварителната подредба на подложката й от халото - тази подредба да не се наруши поради съществуване на галактика джудже - все едно тя, нейните части, се образуват на база и двете образуващи сили - от собствена гравитация+ ентропийни сили за подреждане в "едно цяло". Така приливните сили от основната галактика са слаби в сравнение сумата от образуващите сили) ... ...