Малоум 2

Окачвате ключа на закачалката до входната врата. На който му трябва колата, взема ключа. Съответства на СТО: на който му трябва неподвижна ОС, нарочва си я и я ползва. Така: ... Но не едновременно ...

В това видео (след 3мин.) има разказ за някои "парадокси" свързани със съществуване на фотоните. Например: фотон от Алфа Центавър - в момент на раждането си е пристигнал и на Земята - за него понятие за време няма и др. подобни. ... От коментар под видеото: "Фотон идва при лекаря. - Докторе, как мога да отслабна? - Основното е да се успокоиш и да не се тревожиш. Вашата маса в покой е нула..." ... ...

Така е. Границата "0" (също "нула време") трябва да се "изхвърли" от употреба. Води до безкрайности (сингулярности) - напр. на енергията на един електрон, пресмятана класически е безкрайна - когато радиусът му клони към нула - Файнман. (Е, няма нула в центъра на средата на електрона - образуването му е около предполагаемия геом. център на електрона. Когато се пресмята - трябва от радиуса да се "изважда" ексцентрицитет - отклонението от теоретичния център. И ... няма безкрайност на енергията!) ...

Струва ми се, че във всички мислени експерименти се наблюдава "мигновеност" - гледаме от перона, скоростта на влака е надясно. Гледаме от влака (към перона) - скоростта на перона е наляво?! Тоест, мигновеността е в главите ни - сменяме посоката на скоростта, ей тъй, в мислите си. ...

https://nauka.offnews.bg/fizika/paradoksalen-kvantov-fenomen-e-izmeren-za-parvi-pat-199037.html Парадоксален квантов феномен е измерен за първи път Как квантовите частици споделят информация? Едно странно предположение за квантовата информация е експериментално потвърдено. Вакуумна камера, съдържаща атомния чип. Някои неща са свързани, други не. Да предположим, че произволно избирате човек от тълпата, който е значително по-висок от средния. В такъв случай има голяма вероятност този човек и да тежи повече от средното. Статистически едното количество съдържа и информация за другото. Квантовата физика позволява още по-силни връзки - различни частици или части от обширна квантова система могат да „споделят“ определено количество информация. Има любопитни теоретични прогнози за това: изненадващо, мярката на тази "взаимна информация" не зависи от размера на системата, а само от нейната повърхност. Този изненадващ резултат е потвърден експериментално във Виенския технологичен университет (TU Wien) и публикуван в Nature Physics. Теоретичният принос към експеримента и неговата интерпретация е извършена от Института Макс Планк за квантова оптика в Гархинг, Берлинския свободен университет (FU Berlin), Швейцарския федерален технологичен институт Цюрих (ETH Zürich) и Нюйоркския университет. Квантова информация: По-силно свързана, отколкото позволява класическата физика „Нека си представим газов контейнер, в който малки частици летят наоколо и се държат по много класически начин като малки сфери“, разказва Мохамадамин Таджик (Mohammadamin Tajik) от Виенския център за квантова наука и технологии (VCQ) – Atominstitut на TU Wien, първият автор на текущата публикация. "Ако системата е в равновесие, тогава частиците в различни области на контейнера не знаят нищо една за друга. Човек може да ги счита за напълно независими една от друга. Следователно може да се каже, че взаимната информация, която тези две частици споделят, е нулева." В квантовия свят обаче нещата са различни: ако частиците се държат квантово, тогава може да се случи, че вече не може да се разглеждат независимо една от друга. Те са математически свързани - не може смислено да се опише една частица, без да се каже нещо за друга. „За такива случаи отдавна има прогноза за взаимната информация, споделяна между различни подсистеми на квантова система с много тела“, обяснява Мохамадамин Таджик. "В такъв квантов газ споделената взаимна информация е по-голяма от нула и не зависи от размера на подсистемите - а само от външната гранична повърхност на подсистемата." Тази прогноза изглежда интуитивно странна: в класическия свят е различно. Например информацията, съдържаща се в една книга, зависи от нейния обем - не само от площта на корицата на книгата. В квантовия свят обаче информацията често е тясно свързана с повърхността. Измервания с ултрастудени атоми Международен изследователски екип, ръководен от проф. Йорг Шмидмайер (Jörg Schmiedmayer), сега потвърждава за първи път, че взаимната информация в многотелесна квантова система се мащабира с повърхността, а не с обема. За целта изследват облак от ултрастудени атоми. Частиците са охладени до температура малко над абсолютната нула и задържани на място от атомен чип - микро интегрирани устройства, в които електрически, магнитни и оптични полета могат да ограничават, контролират и манипулират студени атоми. При изключително ниски температури квантовите свойства на частиците стават все по-видими. Информацията се разпространява все повече и повече в системата, а връзката между отделните части на цялостната система става все по-значима. В този случай системата може да бъде описана с квантова теория на полето. „Експериментът е много труден“, разказва Йорг Шмидмайер. „Необходима е пълна информация за квантовата система, доколкото квантовата физика позволява. За целта сме разработили специална томографска техника. Получаваме информацията, от която се нуждаем, като смущаваме атомите много малко и след това наблюдаваме получената динамика. Това е като хвърляне на камък в езеро и след това получаване на информация за състоянието на течността и езерото от последващите вълни." Докато температурата на системата не достигне абсолютната нула (което е невъзможно), тази "споделена информация" има ограничен обхват. В квантовата физика това е свързано с "дължината на кохерентност" - тя показва разстоянието, до което частиците се държат квантово подобно и по този начин споделят информация една с друга. „Това също така обяснява защо споделената информация няма значение в класическия газ“, отбелязва Мохамадамин Таджик. „В една класическа система с много тела кохерентността изчезва. Можете да кажете, че частиците вече не знаят нищо за съседните си частици.“ Ефектът на температурата и дължината на кохерентност върху взаимната информация също е потвърден в експеримента. Квантовата информация играе съществена роля в много технически приложения на квантовата физика днес. По този начин резултатите от експеримента са от значение за различни изследователски области - от физиката на твърдото тяло до квантово физическото изследване на гравитацията. Справка: Tajik, M., Kukuljan, I., Sotiriadis, S. et al. Verification of the area law of mutual information in a quantum field simulator. Nat. Phys. (2023). https://doi.org/10.1038/s41567-023-02027-1 Източник: Paradoxical quantum phenomenon measured for the first time, TU Wien. ... ... (информацията (фотон, примерно) се улавя не от цялата повърхност, просто, защото обвивката е изградена от образуващи частицата собствени фотони, в последователност (във времето). Фотон се хваща в една (моментна) синхронизирана образуваща с падащия и "обърква" общия импулс от въртене и транслация на частицата като цяло. Така точно "изглежда" като частица направена от полета и влияеща се от полета. В този смисъл частица се проявява като "наблюдател" който реагира на измененията на външните, за нея, полета След поглъщане и няколко цикъла за цялостно образуване, се излъчва погълнатия фотон, но вече с части от физичните характеристики на частицата. Така междините от околността се "насищат" с фотони които поддържат дистанцията да е в равновесно състояние за тези частици) ...

https://nauka.offnews.bg/fizika/zashto-virtualnite-chastitci-ne-sashtestvuvat-no-obiasniavat-realnost-199098.html Защо виртуалните частици не съществуват, но обясняват реалността - засега Абстракция на виртуални частици. Така наречените виртуални частици изобщо не са частици. Някои твърдят, че те са просто математически фикции и че трябва да намерим по-добър начин за разбиране на взаимодействията между частиците. Първо трябва да знаете, че виртуалните частици, без които е невъзможно да се обясни как фундаменталните сили на природата оживяват материята, всъщност изобщо не са частици. "Езикът пречи на хората да ги разберат правилно", обяснява Мат Страслер (Matt Strassler), физик-теоретик от Харвардския университет. Втората причина е, че те може да не са истински физически съставки на Вселената. Нека започнем с някои основни неща. Според квантовата теория, най-доброто описание на субатомния свят, частиците не са безкрайно малки топки, каквито сме склонни да си представяме, а възбуждания в квантовите полета. Например Хигс бозонът е смущение в полето на Хигс, а електроните са смущения в електромагнитното поле. Тези полета пронизват цялата Вселена, но не можем да ги наблюдаваме пряко. Това, което виждаме, са частиците - ясни смущения в полето, които се запазват във времето и взаимодействат с други, подобни смущения, за да създадат още частици. http://bgchaos.com/wp-content/uploads/spin/kaon-pion_fields.pngРазпадът на частици квантовата теория на полето. Изобразенаната издутината в зеленото поле е възбудена частица каон, а двете издатини в синьото поле са възбудените пиони. Веднага след прехода каон → два пиона, двата пиона са на едно и също място по едно и също време, но бързо се разделят, защото един квант каон има повече маса и енергия, отколкото два кванта пиони, така че движението на пионите допълна разликата. Имайте предвид, че полетата не са двумерни, а изпълват цялото пространство. Илюстрация: coffeeshop physics, преведе и преработи: bgchaos Виртуалните частици са по-фини. Толкова фини, че въпреки че могат да се разглеждат като смущения в основните полета, те не се запазват за дълго - и не могат да бъдат открити директно. Тук нещата се объркват, защото виртуалните частици изглежда влияят върху свойствата и поведението на други частици по измерим начин. Изглежда, че те се излъчват и поглъщат от реалните частици, когато тези частици си взаимодействат, поради което разчитаме на виртуалните частици, за да разберем как работят три от известните фундаментални сили - електромагнетизмът и силните и слабите ядрени сили. Друго често срещано погрешно схващане е, че виртуалните частици се появяват от нищото. "Обичайната история, която се разказва, е, че виртуалната частица е нещо, което се появява от вакуума и се радва на кратко, ефимерно съществуване, преди да изчезне отново", разказва Дейвид Тонг (David Tong) от Университета в Кеймбридж. "Въпреки че понякога това е полезна аналогия, не мисля, че тя отразява това, което наистина се случва." Това е така, защото нищо не се създава от нищо. "Винаги има енергия по един или друг начин", обяснява Кристин Ейдала (Christine Aidala) от Мичиганския университет. Според нея по-добрият начин да си представим това, е да се върнем към идеята, че всичко е изградено от полета - и да си припомним, че тези полета взаимодействат помежду си по сложен начин, създавайки вълни, които постоянно се променят. Въпросът дали виртуалните частици са реални или са просто математически инструмент, възниква, защото те са били измислени - или открити, в зависимост от гледната точка - когато физикът Ричард Файнман създава диаграми, за да направи по-лесно разбираеми уравненията, които физиците използват, за да опишат взаимодействията между частиците. Схема на диаграма на Файнман: външни линии (червени), върхове (черни) и виртуални частици (сини). Кредит: Wikimedia Commons Можем ли да наблюдаваме виртуални частици? Днес някои твърдят, че виртуалните частици са реални, защото можем да наблюдаваме ефектите от тях. Но „това означава само, че мога да открия физически ефект, който може да бъде изчислен с помощта на метод, използващ виртуалните частици“, посочва Страслер. „Никога всъщност виртуалните частици не се виждат.“ Но не трябва да бъркаме математиката, която използваме, за да опишем реалността, със самата реалност, отбелязва Нима Аркани-Хамед (Nima Arkani-Hamed) от Института за напреднали изследвания в Ню Джърси, макар диаграмите на Файнман да са засега най-добрият метод, с който разполагаме, за да отчетем взаимодействията на частиците. Всъщност Аркани-Хамед е сред тези, които се опитват да премахнат виртуалните частици. Той работи върху радикално нов начин за изчисляване на взаимодействията на частиците – чрез абстрактен математически обект, наречен амплитуедър. Тогава може би един ден тези ефимерни, безкрайно объркващи „частици“ ще изчезнат веднъж завинаги. Източник: Why virtual particles don’t exist but do explain reality – for now, New Scientist ... ... (Аз също твърдя, че виртуалните частици са реални за полевата форма на материя, но....За същността на "Невидимите" обекти винаги съдим по косвени признаци (взаимодействия, които могат да се наблюдават от нас и приборите ни). Но, силите на привличане-отблъскване, не се дължат на тях, а на свойствата на частиците с маса на покой (което също е "приета" абстракция).) ...

Преди време го споменах... От "Принципът на Питър": "Не мога да повярвам в колективната мъдрост на индивидуалното невежество" ...

Без гравитони - никоя теория за гравитация не може да обясни всички особености на гравитационното привличане. ...

Не е ли ясно - няма полза при тълкувания за реалност. Измеренията служат на мат.моделите за количествена справка. Демек, за специалисти теоретици са. И си ги ползват. Аз също ги ползвам в разни интерпретации - за ползване четиримерното даже писах в темата. (в хипотезата - показвах, че импулса на фотоните се пренася по повърхност-винтова линия, която маже да се интерпретира като "тръба". Такова измерение се ползва (мравката по кабел).)

Неправилно е анти-материя. Анти-вещество е. (Но и веществото, и антивеществото се различават по плюс или минус на заредените си веществени частици, които участват в тях. При това - гравитоните не участват - "съдържат" и плюса и минуса (условни са) в строежа си - антигравитация не е възможна. Щом има маса (при мен "масата" е съпротива срещу принудително движение, а гравитоните са обвивки на централната част на всяка частица и се излъчват като съчмички от центъра с огромна честота на излъчване. Тази честота е пропорционална на масата) - та, щом има маса има сила на привличане с второ тяло (пробно). Просто централната част на частицата се образува с мин. енергия, със стъпка към/върху пристигащ гравитон - понеже гравитонът е подредена среда - а това води до малко ускорение на тялото към излъчвателя. Получава се сила на привличане, тъй като излъчвателя също попада под действието на гравитони на пробното тяло. Двете тела падат едно към друго.) ...

Нагледно, грубо - може да се направи сравнение с метод-дистанционното на телевизора, примерно: Избираме "канал" точна честота на фотон, формира се излъчване - пренос по вълна, приема се от електрониката на телевизора, обработва се и превключва. В био-структурите - приемник са сетивата. По неврони пътища - био-вълноводите, изградени от белтъчна структура като тръбички с много слоеве - могат избирателно по честоти, възбудени в сетиво, да пренасят информацията (като вълна) до мозъчен център. Там се обработва по ОВ и допринася реакция на дразнението. Има особеност при вълните - една четвърт от дължината на вълната е достатъчна информация. Колкото по-къси са вълните, по време за пренос на инфото, толкова по-бързо достига до обработка на същото, съответно, може по-бързо да се реагира на дразнение. Към гръбначния мозък се пренася по разклоненията му, отчасти по права и отчасти по ОВ. Затова мутацията "отпадане на опашка" дава възможност за по-бързи действия - скъсен е пътят на пренос на обслужващото инфо. (Самата радиация - може да съдържа фотони от различни честоти (от УВ и много по-къси) и следователно - избирателно е станало и генетичното изменение на отделни видове, попаднали върху нещо "живо". Следва - оцеляване на това което се е приспособило към новата радиационна обстановка.) ...

По-високият интензитет на сравнително "къси" ЕМВълни (промяна радиационната обстановка със скок) - е генното изменение "със скок" в геологично време. Антена за приемане на такива вълни е скъсеният гръбначен мозък (мутация - отпадала опашката и "новото" ще оцелява), и пренос-обмен на информация става вече с по-голяма скорост - по-бързо се реагира на измененията в околната среда. Ротамеризацията (по-долу, в статията - "оригами") става на по-къси участъци на формиране на структурите (по-компактни образувания). https://nauka.offnews.bg/chovekat/sluchajno-sabitie-predi-1-milion-godini-promenia-zavinagi-choveshkia-m-199072.html Случайно събитие преди 1 милион години променя завинаги човешкия мозък Хората са странно изключение Преди повече от милион години големи части от човешкия геном са били пренаредени - случайно събитие по време на формирането на яйцеклетките или сперматозоидите, което е довело до изтриване, дублиране или промяна на участъци от ДНК. Тези структурни варианти, открити сега от учените, вероятно са поставили началото на каскада от други бързи промени в човешката ДНК, които може да са в основата на уникални човешки характеристики, особено на мозъка. Новото откритие, публикувано в списание Science, е резултат от проучване, анализиращо как участъци от ДНК, наречени "човешки ускорени участъци" (или HAR - 'human accelerated regions'), се различават между хората и шимпанзетата. Участъците HAR са почти идентични сред всички хора, но се различават между хората и всички други бозайници. Изследователите отдавна се питат защо тези последователности - много от които контролират развитието на мозъка - са се променили толкова бързо в ранната еволюция на човека. ""Открихме, че много от HAR са в области на ДНК, където структурните варианти са довели до различно нагъване на генома при хората в сравнение с други примати", обяснява д-р Кейти Полард (Katie Pollard), директор на Института за данни и биотехнологии "Гладстон" и водещ автор на новото проучване. "Това ни даде представа как HAR може да са възникнали на първо място." Сгъване като оригами При сравняването на геномите на човека и шимпанзето преди близо две десетилетия Полард открива участъци от ДНК - сега наречени HAR - които са били стабилни при бозайниците в продължение на хилядолетия, но внезапно са се променили при ранните хора. Оттогава лабораторията ѝ показва, че повечето HAR са енхансери - къси участъци от ДНК, които регулират активността на гени, свързани с развитието на мозъка. Изследователите обаче все още имат много въпроси относно това как са се появили HAR и каква роля играят те за разграничаването на хората от другите примати. Полард и нейните колеги се интересуват дали други промени в ДНК, заобикалящи HAR, могат да помогнат за обяснението на техния произход. В сътрудничество с проекта Zoonomia - международно сътрудничество за изучаване на геномите на бозайниците - изследователите анализират HAR и заобикалящата ги среда в 241 генома на бозайници. Те стигат до заключението, че HAR обикновено се намират в области на човешкия геном, които имат големи структурни различия в сравнение с други бозайници. След това учените проучват дали структурните различия около HAR могат да променят начина на сгъване на ДНК. "Начинът, по който геномът се сгъва в триизмерното пространство като оригами, е особено важен за енхансерите", обяснява Полард, който е и професор в Калифорнийския университет в Сан Франциско и изследовател в Chan Zuckerberg Biohub. "Това е така, защото енхансерите могат да повлияят на активността на всеки ген, който се намира в близост до тях, което може да варира в зависимост от начина на сгъване на ДНК." За да проучи връзката между HAR и сгъването на ДНК, екипът на Полард използва разработен преди това модел за машинно обучение за предсказване на моделите на сгъване на ДНК и го прилага към ДНК последователности на хора и шимпанзета. След това те идентифицират областите от генома, които се нагъват по различен начин при хората. Компютърът прогнозира, че близо 30 % от HAR са в области на генома, които се нагъват по различен начин при хората в сравнение с шимпанзетата. "Осъзнахме, че тези специфични за човека структурни промени може да са създали подходяща среда за бързото развитие на HAR в човешкия прародител, след като са останали почти същите през милионите години на еволюция на бозайниците", споделя д-р Катлийн Киф (Kathleen Keough), първи автор на изследването и бивш постдокторант в лабораторията на Полард в Гладстон. Сглобяване на миналото Представете си дължината на ДНК от последния ни общ предшественик с шимпанзетата като дълъг шал, увит около врата ви, с ивици в различни цветове, които преминават през тъканта му по цялата му дължина. А сега си представете, че някой се е опитал да направи абсолютно същия шал, но не е следвал напълно оригиналния модел. Някои от ивиците са по-тесни, други - по-широки, а при някои цветовете са в различен ред от оригинала. Когато увиете новия шал около врата си по същия начин като оригинала, ивиците, които се намират една до друга в примката, вече не са еднакви. Подобно на този шал, голямата разлика между човешката и шимпанзешката ДНК е структурна: големи части от градивните елементи на ДНК са вмъкнати, изтрити или пренаредени в човешкия геном. Затова човешката ДНК се нагъва по различен начин в ядрото в сравнение с ДНК на други примати. Екипът на Полард изследва дали тези структурни промени в човешката ДНК и нейното променено триизмерно нагъване биха могли да доведат до преместване на определени гени в рамките на HAR, свързвайки ги с гени, кодиращи различни протеини, отколкото първоначално са били приложени. Много гени в HAR са свързани с други гени, действащи като енхансери, което означава, че те увеличават транскрипцията на свързания/ите с тях ген/и. Как структурните промени могат да доведат до разместване на HAR енхансер. Кредит: Keough et al., Science, 2023 Ако ДНК, намираща се в близост до HAR, се нагъва по различен начин при хората и доближава различни гени до HAR, това би могло да има драстични последици за нашите предци. "Представете си, че сте енхансер, който контролира нивата на хормоните в кръвта, а след това ДНК се нагъва по нов начин и изведнъж се оказва, че се намирате до ген за невротрансмитер и трябва да регулирате нивата на химичните вещества в мозъка, вместо в кръвта", разказва Полард. "Вашите инструкции вече са остарели и трябва да бъдат променени." Предвижданията на модела за машинно обучение показват, че в близост до HAR са настъпили големи структурни промени, но не показват кои гени са попаднали под техен контрол. За да отговорят на този въпрос, Полард и колегите ѝ провеждат лабораторни експерименти, които им позволяват да определят в мозъчни клетки на хора и шимпанзета, получени от стволови клетки, кои участъци от ДНК са най-близо до стотици различни HAR. В много случаи те откриват, че човешките HAR са близо до гени, за които е известно, че играят роля в развитието на мозъка; в някои случаи близките гени са свързани и с развитието на неврологични или психиатрични заболявания. Екипът на Полард наскоро съобщи, че вариациите, които бързо са се появили в HAR по време на ранната човешка еволюция, често са се противопоставяли една на друга, като първо са повишавали активността на даден енхансер, а след това са я понижавали или обратното. Новите резултати, според нея, се вписват добре в модела, предложен в това изследване. "Случва се нещо голямо, като тази мащабна промяна в нагъването на генома, и нашите клетки трябва бързо да го поправят, за да избегнат еволюционен минус", коментира Полард. "Но поправката може да е прекалено сложна и да трябва да се усъвършенства с течение на времето." Макар че новата статия помага да се отговори на въпроса как HAR може да са се появили в началото, екипът на Полард все още има въпроси, които планира да проследи, за това защо масивните структурни промени са оцелели през изпитанието на времето и как HAR влияят върху развитието на човешкия мозък. Справка: Kathleen C. Keough et al. ,Three-dimensional genome rewiring in loci with human accelerated regions. Science 380,eabm1696(2023). DOI: 10.1126/science.abm1696 Източници: A Chance Event 1 Million Years Ago Changed Human Brains Forever, ScienceAlert Study Suggests Catalyst for Human Brain Evolution, Gladstone Institute ...

https://nauka.offnews.bg/kosmos/dzhejms-ueb-ne-uspia-da-oprovergae-golemia-vzriv-199076.html "Джеймс Уеб" не успя да опровергае Големия взрив Част от симулацията Renaissance е съсредоточена върху клъстер от млади галактики. Космическият телескоп "Джеймс Уеб" (JWST) прави революция в разбирането ни за ранната Вселена. С огледало, по-голямо от това на "Хъбъл", и с възможност за наблюдение дълбоко в инфрачервения диапазон JWST ни дава подробен поглед върху онзи период от Вселената, когато галактиките едва са започвали да се формират. Резултатите са изненадващи, което кара някои да твърдят, че те опровергават Големия взрив. Но Големият взрив все още е непокътнат, както показва едно скорошно проучване. Стандартният модел на Големия взрив в космологията е моделът LCDM, който представлява Вселена, задвижвана от разширяване чрез тъмна енергия (представена от Lambda в уравненията) и изпълнена със студена тъмна материя (CDM). Това е моделът, който досега е най-силно подкрепен от данните от наблюденията. Но изглежда, че едно от нещата, които LCDM предсказва, е, че ранните галактики би трябвало да са малки и неправилни, а чрез сблъсъци да се изградят до по-големите галактики, които виждаме днес. Това предсказание идва от компютърните симулации на ранната Вселена. Първоначалните данни от JWST изглежда противоречат на това предсказание. По-специално, две проучвания - JWST Advanced Deep Extragalactic Survey (JADES) и Cosmic Evolution Early Release Science Survey (SEERS) - откриха няколко галактики с червено отместване z, по-голямо от 10. Степен на звездообразуване за наблюдаваните галактики с z > 10 в сравнение със симулацията. Кредит: McCaffrey et al. Астрономите определят разстоянието до обектите във Вселената чрез тяхното "червено отместване". По същество това е измерване на това как разширяването на Вселената е разтеглило дължината на вълната на светлината, идваща от отдалечени обекти. По принцип това е подобно на ефекта на Доплер, който чувате, когато минава линейка. Когато линейката се отдалечава, сирената понижава височината на тона си. В астрономията по-големите червени премествания означават, че даден обект е по-далеч, тъй като това означава, че дължината на вълната на светлината се е разтегнала повече от разширяването на Вселената. Червеното преместване на галактиката GN-z11 е около z = 10,957. Галактиката JADES-GS-z13-0 има червено преместване от 13,2. Тези галактики са сред най-отдалечените галактики, наблюдавани някога. Те са толкова отдалечени, че ги виждаме във време, когато Вселената е била на по-малко от 500 милиона години. Тези галактики са не само по-големи и по-развити от очакваното, но и се отличават с висока степен на производство на звезди. Тук се намесват скептиците на Големия взрив. Те твърдят, че галактиките са твърде развити и твърде активни, за да са се образували за по-малко от половин милиард години, така че Големият взрив трябва да не се е състоял. Но вместо да опровергават Големия взрив, тези открития показват предизвикателствата пред моделирането на ранната Вселена. Ключът към космологичните симулации е възможността да се моделира в големи подробности. Очевидно е, че не можем да симулираме всичко, затова моделите се фокусират върху определени мащаби, като например определен начален размер на галактиките. Колкото по-подробна е симулацията, толкова по-точна може да бъде тя, но толкова повече изчислителна мощност е необходима за нейното изпълнение. Схематична времева линия на Вселената, изобразяваща мястото на рейонизацията в космическата история. Кредит: Wikimedia Commons В това неотдавнашно проучване са разгледани симулации с висока разделителна способност, наречени Renaissance, които работят на суперкомпютъра Blue Waters Sustained Petascale Computing в Университета на Илинойс. Симулациите на Renaissance могат да моделират галактики в ранната Вселена с размери от 10 000 слънчеви маси до десетки милиони слънчеви маси. Това е една от най-подробните симулации, които са на разположение в момента. Екипът разгледа шест галактики от проучванията JADES и SEERS, които имат червено отместване z > 10 и добре измерени скорости на звездообразуване. Когато сравняват тези галактики с гамата от галактики, създадени в симулациите на Ренесанса, те установяват, че има силно съвпадение. Наблюденията на JWST подкрепят модела на Големия взрив на LCDM. Тъй като JWST продължава да събира данни, той със сигурност ще разкрие още наблюдателни изненади. И както показва това изследване, за проверка на наблюденията ще са необходими по-подробни симулации. Точно както JWST разширява границите на космическите наблюдения, астрофизиците ще трябва да разширят границите на компютърните симулации, за да не изостават. Справка: McCaffrey, Joe, et al. "No Tension: JWST Galaxies at z > 10 Consistent with Cosmological Simulations." arXiv preprint arXiv:2304.13755 (2023). Източник: JWST Fails to Disprove the Big Bang, Brian Koberlein, Universe Today ... ...

(при мен - В СТО става дума за "скорост на светлината във вакуум" - Гурото няколко пъти споменава това. И, според мен, става думи за "светлинни вълни", пренос на вълнови характеристики на "обект-фотон" по това, което представлява вакуумът.)

Май трудно схващаш - Лоренц е намерил скъсяването на телата (което ползваш за правила) преди пръкването на СТО и разни парадокси. ЛТ означава Лоренцова Трансформация. В СТО се ползва негова формула. ...

(Естествено - имам си доказателства за навлизане в дълбочина за реалност - от хипотезата ми. Първо - отговаря на въпроса защо съществува инерциално движение (до преди хипотезата е постулат на база - опитът това показва), което можем да приемем за "неподвижно" и да свържем КС с него. То, инерциалното движение става с поглъщане на фотон от посоката на скоростта, образуване на частицата върху нов център и разсейване на погълнатото - така движението е равноускорително в един много кратък момент за направата на частицата - известна е пилотната вълна на Дьо Бройл, която показва посока. Точно заради поглъщането на фотон, по посока инерция-скорост става и прословутото "скъсяване" При поглъщане, при много на брой частици (тяло, обект), поглъщането на фотони от околните полета е вътре в полето между частиците му, но ефективно имат значение тези по посока скорост. Това обяснява и защо скъсяването в ММ-опита по Лоренц-Фитцджералд, е вярно предположение. И така - Наличието на "неподвижна" среда за реализация на събития не пречи на СТО. Но пък помага на ОТО - възможна е кривина на пространство-време - има от къде да се "вземе" понятие за кривина.) ...

В пространството на Минковски е обратно. Мировата линия на неподвижния е по "оста" на конуса. Мировите линии на движещият се близнак -след срещата им на Земята - е по други две страни на формирания така триъгълник. Сумата от другите две страни на триъгълника е по-малка от тази страна на триъгълника, която е на неподвижния. (Това е защото се пресмята дължина на интервал "преживяно време" - както се е изразил Пенроуз - след като се изчисли времето, като двете страни на уравнението за дължина на интервала до срещата на Земята се разделят на с на квадрат. Времената на "пътуващия близнак"-подвижният, са със знак минус. Именно, това преживяно време на подвижния е по-малко от преживяно време на неподвижния. Значи - подвижният близнак е по-млад от неподвижния.) ...

Непукащи се велосипедни гуми, метални сплави с памет и др. от НАСА: ...

https://nauka.offnews.bg/chovekat/iztritata-informatcia-ot-choveshkia-genom-mozhe-da-ni-e-napravi-199046.html „Изтритата“ информация от човешкия геном, може да ни е направила хора Илюстрация, създадена с помощта на AI Dream от НаукаOFFNews Това, което липсва на човешкия геном в сравнение с геномите на други примати, може да е било толкова решаващо за развитието на човечеството, колкото това, което е било добавено по време на нашата еволюционна история според ново проучване, ръководено от изследователи от университетите в Йейл и Харвард и Института „Броуд” към Масачузетския технологичен институт. Новите открития, публикувани наскоро в списание Science, запълват важна празнина в това, което се знае за историческите промени в човешкия геном. Въпреки че революцията в капацитета за събиране на данни от геноми на различни видове позволява на учените да идентифицират добавки, които са специфични за човешкия геном - като ген, който е от решаващо значение за хората да развият способността да говорят - по-малко внимание се обръща на липсващото в човешкия геном. За новото проучване изследователите проучват още по-детайлно геномите на примати, за да покажат, че загубата на около 10 000 бита генетична информация - повечето толкова малки, колкото няколко базови двойки ДНК - в хода на нашата еволюционна история разграничава хората от шимпанзетата, нашият най-близък роднина сред приматите. Някои от тези „изтрити“ части от генетична информация са тясно свързани с гени, участващи в невронални и когнитивни функции, включително един, свързан с образуването на клетки в развиващия се мозък. Тези 10 000 липсващи части от ДНК, които присъстват в геномите на други бозайници, са общи за всички хора, установява екипът на Йейл. Фактът, че тези генетични заличавания (делеции), при които се губи парче от ДНК, са се запазили при всички хора, съобщават авторите, свидетелства за тяхното еволюционно значение, което предполага, че те са предоставили някакво биологично предимство. (видео) „Често си мислим, че новите биологични функции трябва да изискват нови части от ДНК, но тази работа ни показва, че изтриването на генетичния код може да доведе до дълбоки последици за чертите, които ни правят уникални като вид“, коментира Стивън Райли (Steven Reilly), асистент професор по генетика в медицинския факултет в Йейлския университет и старши автор на статията. Статията е една от няколкото, публикувани в Science от проекта Zoonomia, международно изследователско сътрудничество, което каталогизира разнообразието в геномите на бозайниците чрез сравняване на ДНК последователности от 240 вида бозайници, които съществуват днес. В своето изследване екипът от Йейл установява, че някои генетични последователности, открити в геномите на повечето други видове бозайници, от мишки до китове, изчезват при хората. Но вместо да нарушат човешката биология, посочват учените, някои от тези делеции създават нови генетични кодировки, елиминиращи елементи, които обикновено изключват гените. Изтриването на тази генетична информация, отбелязва Райли, има ефект, който е еквивалентен на премахване на три знака - "минус" - от израза "-(-(-))", за да се създаде нов, който е само "-". „[Такива делеции] могат леко да променят значението на инструкциите как да направим човек, което помага да се обяснят нашите по-големи мозъци и сложни когнитивни функции“, обяснява Райли. Изследователите са използвали технология, наречена Massively Parallel Reporter Assays (MPRA), която може едновременно да проверява и измерва функцията на хиляди генетични промени сред видовете. „Тези инструменти имат способността да ни позволят да започнем да идентифицираме много малки молекулярни градивни елементи, които ни правят уникални като вид“, споделя Райли. Справка: The functional and evolutionary impacts of human-specific deletions in conserved elements James R. Xue, Ava Mackay-Smith, Kousuke Mouri, Meilin Fernandez Garcia, Michael X. Dong, Jared F. Akers, Mark Noble, Xue Li and Steven K. Reilly et al SCIENCE 28 Apr 2023 Vol 380, Issue 6643 DOI: 10.1126/science.abn2253 Източник: Information ‘deleted’ from the human genome may be what made us human, YALE UNIVERSITY ... ...

https://www.youtube.com/watch?v=zs48kBBFAi0 ... ... (Показани са формулите. Но на множество въпроси не е отговорено, напр. що е "маса" , и защо се очаква, че тъмната материя има нещо като гравитация от маса?.., че и анти гравитация!)

https://nauka.offnews.bg/fizika/novootkrita-elektricheska-aktivnost-v-kletkite-mozhe-da-promeni-biohim-199047.html Новооткрита електрическа активност в клетките може да промени биохимията Човешкият организъм разчита в голяма степен на електрическите сигнали. Подобни на светкавица импулси енергия преминават през мозъка и нервната система, а повечето биологични процеси зависят от електрическите йони, които преминават през мембраните на всяка клетка в тялото ни. Тези електрически сигнали са възможни отчасти благодарение на дисбаланса в електрическите заряди, който съществува от двете страни на клетъчната мембрана. До неотдавна изследователите са смятали, че мембраната е съществен компонент за създаването на този дисбаланс. Но тази идея е опровергана, когато изследователи от Станфордския университет откриват, че подобен дисбаланс на електрическите заряди може да съществува между микрокапчици от вода и въздух. Сега изследователи от Университета Дюк откриват, че тези видове електрически полета съществуват и в и около друг вид клетъчни структури, наречени биологични кондензати. Подобно на мазните капки, плаващи във водата, тези структури съществуват заради разликите в плътността. Те образуват отделения (компартменти) вътре в клетката, без да се нуждаят от физическа граница като мембраната. Вдъхновени от предишни изследвания, които показват, че микрокапчици вода, взаимодействащи с въздух или твърди повърхности, създават малък електрически дисбаланс, изследователите решават да проверят дали същото важи и за малките биологични кондензати. Те имат намерение да разберат дали тези дисбаланси предизвикват реактивни кислородни, "редокс", реакции, както тези в други системи. Това фундаментално откритие може да промени начина, по който изследователите разглеждат биологичната химия. То би могло също така да подскаже как първите живи същества на Земята са използвали енергията, необходима за появата им. "В една пребиотична среда без ензими, които да катализират реакциите, откъде би дошла енергията?", пита Ифан Дай (Yifan Dai), постдокторант в Университета Дюк, работещ в лабораторията на Ашутош Чилкоти (Ashutosh Chilkoti), заслужил професор по биомедицинско инженерство, и Линчун Йоу (Lingchong You), заслужил професор по биомедицинско инженерство. "Това откритие дава правдоподобно обяснение за това откъде би могла да дойде енергията на реакцията, точно както потенциалната енергия, която се предава на точков заряд, поставен в електрическо поле", отбелязва Дай. Когато електрическите заряди прескачат между един материал и друг, те могат да създадат молекулярни фрагменти, които могат да се сдвоят и да образуват хидроксилни радикали, които имат химическа формула OH. След това те могат да се сдвоят отново и да образуват водороден пероксид (H2O2) в малки, но откриваеми количества. "Но границите рядко са били изследвани в биологичен режим, различен от клетъчна мембрана, която е една от най-съществените части на биологията", посочва Дай. "Затова се чудехме какво може да се случва на границата на биологичните кондензати, т.е. дали това също е асиметрична система." Клетките могат да изграждат биологични кондензати, които да разделят или задържат заедно определени протеини и молекули, възпрепятствайки или стимулирайки тяхната активност. Изследователите тепърва започват да разбират как работят кондензатите и за какво могат да се използват. Образуване и примери за безмембранни органели (MLO). Еукариотните клетки съдържат различни MLO, образувани чрез разделяне на фазата течност-течност. (A) Представяне на разделяне на фаза течност-течност. За да се стимулира взаимодействието между макромолекулите и да се постигне химично равновесие, е необходима висока енергия със съответно намаление на ентропията. При това състояние протеините (в синьо) и РНК (в червено) са склонни да претърпят разделяне на фазата течност-течност. По-специално, увеличаването на енергията и намаляването на ентропията водят до намаляване на разтворимостта на макромолекулите и увеличаване на взаимодействията протеин-РНК. Резултатът е по-високо концентрирана фаза, която стимулира образуването на безмембранни органели (MLO). (B) Представяне на органели без мембрана (MLO). MLO образуват подкомпартменти както в ядрото, така и в цитоплазмата. Ядрото се характеризира с наличието на нуклеоли (в червено), които участват в биогенезата на рибозомата. Кредит: Veronica Verdile, Elisa De Paola, and Maria Paola Paronetto - https://doi.org/10.3389/fgene.2019.00173 Тъй като лабораторията на Чилкоти е специализирана в създаването на синтетични версии на естествено срещащи се биологични кондензати, изследователите лесно успяват да създадат условия за изпитване на своята теория. След като комбинират правилната формула от градивни елементи за създаване на миниатюрни кондензати, те добавят към системата багрило, което свети в присъствието на реактивни кислородни видове. Предположението им се оказва правилно. Когато условията на околната среда били подходящи, от краищата на кондензатите започнало да се появява плътно сияние, което потвърждава, че става дума за неизвестно досега явление. След това Дай разговаря с Ричард Заре (Richard Zare), професор по химия в Станфорд, чиято група установява електрическото поведение на водните капки. Заре започва да работи с групата по основния механизъм. "Вдъхновени от предишната работа върху водните капки, аз и моят дипломант Кристиан Чембърлейн си помислихме, че същите физични принципи могат да се приложат и да стимулират окислително-редукционната химия, като например образуването на молекули водороден пероксид", разказва Заре. "Тези открития подсказват защо кондензатите са толкова важни за функционирането на клетките." "По-голямата част от предишната работа върху биомолекулярните кондензати е съсредоточена върху вътрешността им", посочва Чилкоти. "Откритието на Ифан, че биомолекулярните кондензати изглежда са универсално окислително активни, предполага, че кондензатите не просто са еволюирали, за да изпълняват специфични биологични функции, както обикновено се приема, а че те са надарени и с важна химична функция, която е от съществено значение за клетките." Макар че биологичните последици от тази протичаща в клетките ни реакция не са известни, Дай посочва пример за това колко мощно може да е нейното въздействие. Електроцентралите на нашите клетки, наречени митохондрии, създават енергия за всички наши жизнени функции чрез един и същ основен химичен процес. Но преди да се появят митохондриите или дори най-простите клетки, нещо е трябвало да осигури енергия, за да започне да функционира първата от жизнените функции. Изследователите предполагат, че енергията е била осигурена от термални източници в океаните или горещи извори. Други пък предполагат, че същата окислително-редукционна реакция, която протича във водните микрокапки, е била създадена от пръските на океанските вълни. Но защо вместо това да не са кондензати? "Магията може да се случи, когато веществата станат миниатюрни и междуфазовият обем стане огромен в сравнение с обема им", смята Дай. "Мисля, че последиците са важни за много различни области." Справка: Yifan Dai et al, Interface of biomolecular condensates modulates redox reactions, Chem (2023). DOI: 10.1016/j.chempr.2023.04.001 Източник: Newly discovered electrical activity within cells could change the way researchers think about biological chemistry Ken Kingery, Duke University ... ... (по хипотезата ми е отдавна (грубо) разказано като предположение, но тук са правилните термини и/за био-химия, че влиянието на електричните потенциали е важно за временно образуване на въглеродни макромолекули в подходяща течна (полутечна) среда... Такива са "началата" и за временната памет при гл. мозък при Човек, но са все още - временни образувания във вид стоящи вълни.) ...

Самото скъсяване на антената (гръбначен мозък заедно разклоненията на невронни пътища) подсказва вече "работа" със сравнително къси вълни на фона, което си е сериозно генетично изменение. Става със съществена промяна на радиационен фон на местообитаване, а не промяна от единично-случайна (от космически лъчи) мутация. В хоризонтален ред на генетична промяна не би могло за кратко (геологически кратко) време да се получи съществена масова промяна на физиката на индивидите (ще е стресиращо). По-бавна е ОВ с генетичния материал. Самата цялостна "работа" на организъм с "по-къси" вълни е с по-бързо отреагиране на измененията на околното пространство. И ... ако има и акъл ще реагира по-правилно, и значи, и по-лесно ще живее. ...

Не е ли системата на наблюдателя... ...

Ако се Замести червеничкото с "информацията" от две различни събития ... (може и от действие на механична, смесена и др.) - в "сега"-то на наблюдател. ...

На въпроса: Всички ние и др. животни. Просто е: храната, попаднала в организъм, е външна среда за него. Атакува се със специализирана (собствена) химия и готовите връзки на погълнатите вещества се разпадат - има вече фотони (били са фотони за връзка във веществата) в условно външната среда. Подходящите фотони от от тая среда резонансно се поглъщат от собствени резонатори и стават вътрешна информация. От гени и др. центрове на информация, по ЕМпът-импулси, се пренасят и служат по ОВ за запускане, управление и регулиране на процеси. Това, че някои вещества може случайно да попадат вътре без хим обработка, в повечето случаи не е храна. Другите, които са претърпели разпад и превръщания, части от тях като молекули и макромолекули, могат да участват допълнително във формиране на нужни по програмата от/на гените белтъчни структури. Но ... пак са обработени от полетата с ОВ. Основно - полетата показват какво може да се обработи и вземе от веществата, и да служи за храна. Физична информация, демек. ...