Малоум 2

Почти смешен парадокс: https://www.youtube.com/watch?v=AL2Chc6p_Kk ... ...

Материята е вън и независима от нашето съзнание. Затова често възниква въпрос - а съзнание ... какво е? Историческата памет ни показва, че определението за материя е философски приемливо. Значи, ако разберем какво е съзнание е възможно и съгласие. Правилно "започна " с Памет. Ние регистрираме изменения в околността с памет - памет на структурите по-общо. Но - точно това е и нужно за съществуване на материята- Устойчивост на структурите й във времето, а ние сме си измислили времето за удобство - времеви интервал по принуда - за възможно регистриране на разлики от получаваната информация. (зараждане >пребиваване във време-пространство--> смърт, в смисъл на разпад на структури). Най-бързи промени в получаваната информация е тази със светлинни вълни. Ама те първо са невидими за нас "докато ... нещо би трябвало да се движи" и второ - теоретично са еднопосочен вектор (посока на разпространение на електромагнитна вълна). И като си въведем абстракцията "време" в подредба на променящите се събития, излиза, че нещо "тече" в една посока от минало (опит) към бъдеще (предполагаемо). И доколкото съзнанието е "игра на прескочи кобила" на абстрактни образи в съзнанието и избор-обява, приемане за реално съществуващо от сглобен абстрактен образ, то "претегля" съотношения от изменения в пристигащата информация в мозъка. Когато не може еднозначно да се определи - липсва минал опит - все едно, мозъкът трябва да Дели на Нула. В природата нула няма, ама в мозъка има абстракция "нула" ... и започват емоциите. Няма опорна информация, за доизкусуряване на абстрактен образ от това, което е прието за реалност... става лутаница. Следва - Разум, който въвежда граници на поведение... не всякога успешно. ... ...

https://nauka.offnews.bg/fizika/chestit-den-na-nevidimoto-na-tamnata-materia-video-116905.html Честит Ден на невидимото, на тъмната материя (видео) На 31 октомври светът празнува Деня на тъмната материя. Всичко, което виждаме - звезди, планети, тикви, паяци и мрежи е направено от материя. Материята обаче образува само 5% от Вселената. А останалата невидима част от Вселената? На и около 31 октомври 2023 г. светът ще отпразнува ловът на невидимото – нещо, което учените наричат тъмна материя. От 2017 г. насам повече от 350 глобални, регионални и местни събития са били проведени на и около 31 октомври от институции и лица, които искат да ангажират обществеността в дискусии за това, което вече знаем за тъмната материя и многото експерименти, целящи да разрешат нейните тайни. (видео) Тъмната материя е една от най-притеснителната част от физиката. Очаква се тя да съставлява около една четвърт от невидимата Вселена, а останалото е нещо още по-объркващо, известно като тъмна енергия. Физиците още не са я наблюдавали директно, макар че оставя следа в начина, по който се държат галактиките, разбягвайки се в различни посоки. С други думи, тъмната материя изглежда "се крие" пред очите ни. Посетете www.interactions.org/dark-matter-day за да разберете как учени от изследователските институти по света търсят невидимото. А от нас - една статия, в която обясняваме какво знаем и какво не знаем за тази мистериозна субстанция - "Колко е тъмна тъмната материя". Тъмната материя е невидима материя, която нито излъчва, нито поглъща някаква светлина, но показва своето присъствие, като взаимодейства гравитационно с видимата материя. Това изображение показва разпределението на тъмната материя във Вселената, като се симулира с алгоритъмс висока разделителна способност на Института Кавли по астрофизика на частиците и космология в Станфордския университет и SLAC National Accelerator Laboratory ... ...

Не "или", а "и". Възприето е, че събитието е точково. За по-лесно. Но пък, трябва последствие когато е нужно, да се предпишат свойства на събитието (някои от които стават физични параметри в такъв случай) и ... просто, не е ясно - има ли скрити параметри в смисъл на физически свойства. Спорът яко се дискутира в КМ например. Разбира се, отделни събития могат в определени граници, да имат връзка помежду си. ...

По-рано - мисля, Младенов каза, че се измерват "интервали" време между събития, а не - самото време. Тоест - за сравняване са нужни повече от едно (единствено) събитие, а това на практика е Винаги така. Не можем да откъснем едно събитие от околността на наблюдаваното, ако не го сравним с ... друго. Щом сравняваме то, което и да е, е относително - така работи и мозъка - съотнася към множество възникващи идеални (нереални) образи, а несъзнавано сравнява с образи , запаметени (временна или условна памет) от предишен опит. Именно опитът ни казва, че това което си мислим за отделни събития, трябва да се подреди - една подредба за конкретен наблюдател е подреждане на събитията по време на случване - нищо, че е илюзорно, че е абстракция за наше удобство. Има и др. подредби, но само тези които се съчетават (инварианти) с пространството и времето (пространство-времето), добиват разпространено ползване. Очакванията на факти от такъв подход не винаги са достатъчни, но са необходими ... пак за сравняване. И съмнения при разни тълкувания. ...

Така е, но Точно - това е информация и ако не е подредена времево (ако не я подредим логически последователно на случващите се събития)- я наричаме хаос. Другите животни и ... камъни, само реагират на външната информация, без да я обработват логически, поради липса на съзнание и разум. Затова и съществуването им е еволюционно зададено и от ентропийни сили (превръщания) и, в крайна сметка, оцелява (и е налично за експ. проверка) това, което е Устойчиво във Времето. Въобразяването, демек за контакт и разбирателство, изисква проверка и нарочване-наименоване на явления и свойства, за обмен ... пак на информация за отделни Изследователи. Дали ще се "разберат" е съвсем друго равнище, достигнато субективно от ... миналото, благодарение на памет-устойчивост на връзките във времето. (по подобен повод съм казвал афоризма: Цяла нощ обменяхме мисли и на сутринта, ... си тръгнахме с празни глави!) ...

Тъй, де. Илюзиите са необходими, но не са достатъчни. Необходими са за въображението, но без експериментално доказване си остават въображение. То, пък, е нужно за правилно тълкуване на фактите от тези експерименти. Самото тълкуване е на "тъмно", ако липсва основа (основата при мен е етер*, но и тъмната материя и енергия могат да свършат "правилна" работа, ако стане "зрънчева" тъмната материя - например, бримково зацепване по двойки, т. е, Часовник) "Работим" (мозъкът ни работи) с информация от светлина. Да, ама светлина (светлинни вълни) в началото на Света, няма. Докато не се "появят" заряди (заредени частици), няма какво да направи разлики в ЕМПоле, което е неподвижно. Ние "виждаме" само разлики от ЕМПоле, които допринасят за някакво движение на обекти с маса. Доколкото времето е забито в основата на всичко, което се гради върху нея (а не от нея, както се е считало едно време и ... отрекли нуждата от етер). И ... от нея - всичко е направено от съчетание на фотони на полета (около точка или около линия) и затова, в крайна сметка, развитието е (се повлиява) повлияно от местното съчетание на полетата. Слагаме каквито си искаме "измерения", но ... се търсят най-удачните, които да пасват, в изследователски задачи, на наблюдаваното във времето и пространството. Може и за весело, разбира се: Към нови перспективи Вратата беше доста масивна, обкована с желязо и на нея имаше надпис на три езика: „Четвърто измерение. Вход строго забранен!“ Професор Шмид спря задъхано. Зад него се чуваха стъпките и виковете на преследвачите. Срамота е да се помисли, че един професор, при това истински немец, при това никакъв комунист, а тъкмо напротив, може да бъде преследван от полицията! И то за какво? За изнасилване на някаква си десетгодишна глупачка, която и без това до пълнолетието си би забравила цялата шега. Професор Шмид с удоволствие би се оплакал на по-висша инстанция, но засега нямаше време за това. В дъното на коридора се появиха светлинки. Полицаите идваха. В този проклет тунел, останал кой знае откога, можеха да го заловят като плъх. Професорът прочете още веднаж надписа, неговият аналитичен ум обаче не реагира на чудноватите думи и ръката му сама посегна към бравата. Вратата се отвори необикновено леко за масивната си външност. През нея нахлу някаква неутрална светлина, която не падаше в прави лъчи, а описваше подвижни цветни фигури по пода. Стъпките се приближиха повече. Няколко куршума просвистяха покрай ушите на беглеца и се загубиха в светлото пространство. Шмид видя, че работата става гореща, направи крачка напред, още една и... Отначало пред очите му се завъртяха цветни кръгове. — Да съм пил — не съм пил — каза си той. — Какви са тези фантасмагории тогава? След това върху него нахлу вълна от различни шумове, сред които преобладаваше звучно псуване на английски. Мъгливата светлина се разсея и пред професора се изправи дълъг човек, който търкаше главата си и продължаваше да хули всичките роднини на всичките си съществуващи и несъществуващи познати. > — Кой идиот ме замерва с желязо? Вие ли? — пристъпи той към Шмид. — Защо не оставяте един честен янки да си проспи живота като хората? — Прощавайте, сър — усмихна се любезно професорът. През последните години той беше свикнал рефлекторно да се усмихва, когато чуе английски език. — Току-що стреляха по мене, та може някой куршум... — Куршум ли? Глупости! Вие отвън ли идвате? Шмид кимна. Американецът изрева, сграби го за ръката и го повлече: — Къде е това оттатък? Казвайте! Посоката! Бързо! Шмид се обърна, за да покаже вратата, през която беше минал, но видя зад себе си празно пространство. Навсякъде наоколо се простираше безкрайна гола равнина. — Тук някъде беше. Не може да изчезне... — Простак! — извика американецът. — И той като другите! През вратата ли влязохте? — Да. — Какво пишеше на нея? — Четвърто изме... — професорът изведнаж се сети,че от десет години преподава физика в Бонския университет. — Но как тъй четвърто измерение? Нима ние сега сме в него? — А да не мислите, че сме в сладкарница? — каза иронично американецът. — Но това е гениално! Това е велико! Значи ние сме открили четвъртото измерение! Шмид беше възхитен. Той си представи как се връща в Бон, как докладва за толкова отдавна търсеното измерение, как получава всички възможни титли от всички университети, как най-после натрива носа на оня проклет Фьодоренко от Москва... Американецът го гледаше подигравателно: — Вие наистина сте глупав. Какво се радвате? Добре де, открили сте го. Преди вас вече тук има стотина души. Да не мислите, че само вие сте минал през вратата? Но каква е ползата? — Какво говорите! Та за четвъртото измерение се пише, за него се спори, то би дало нов тласък на науката към... — Накъде? Кажете де? И после на вас лично каква ви е ползата, когато не можете вече да се върнете оттатък? Професорът се огледа и едва сега започна да го дострашава. Той действително се намираше сред гола равнина. Тук-там се виждаха сенките на разхождащи се хора. Но никъде нямаше ни следа от входа, през който беше минал. Той погледна учудено американеца, който най-после започна да му обяснява. Оказа се, че и той бил инженер, който преди три години открил вратата и влязъл да види какво има зад нея. А другите, които са тук, влизали според принципа на обикновените хора, които си бутат носа винаги там, където пише „Забранено“. Досега инженерът беше открил само това, че както четвъртото измерение е непостижимо за останалите три, така и те са невидими за него. И понеже вратата, тунелът, дори и въздухът в него са от другите измерения, сега за тях те практически не съществуват. — Ние може в момента да настъпваме по мазола английската кралица или пък някой кадилак може да минава през черния ни дроб — това е съвършено безразлично и за двете страни. Важното е, че стоим тук, не знаем още колко време ще стоим и нищо не правим. Факторът време не съществуваше в четвъртото измерение. Това поне успокои професора. Той скоро бе закусвал и храната щеше да го държи сит до края на престоя му. До края ли? А кога ще дойде той? Американецът малко го успокои, като му показа различните фокуси на четвъртото измерение. Той например го заведе до точката, в която се срещаха всички успоредни прави на геометрията. Показа му, че тук светлинните лъчи вървят по крива линия и затова, когато слънцето е в зенита си, настъпва нощ, а когато започне да залязва, отново става светло. Демонстрира му наличността на притегляне във всички посоки, като започна да се разхожда съвсем спокойно три метра над земята с главата надолу. Дори направи малък експеримент, с който доказа липсата на плътност на материята, като си бръкна в корема, извади ръката си през гърба и си почеса лявата плешка. — Но вие какво правите тук? Как преживявате? — искаше да знае професор Шмид. — Скучаем, професоре. Ужасно скучаем. Изучихме всички чудесии. Открихме университет по физика за ново дошлите, но те сега всички имат титли от професор нагоре. Чудим се какво да правим, защото никой не е донесъл със себе си поне една колода карти. Измисляме най-различни щуротии. Довечера например ще ходим да слушаме концерт за лейкопласт и оркестър във форс мажор. — Но нали нямате... — Нямаме, разбира се. Там е и интересното. Оркестър нямаме, но поради липса на лейкопласт това не се забелязва. А концертът ще се състои. Дори днеска назначиха диригент, критик, директор... Професор Шмид изгледа американеца. Той вече наистина се опасяваше да не би да има работа с луд човек. Но тъй като разбираше само от физика, а не и от медицина, реши да остави времето да покаже. Времето? По дяволите, та тук време не съществуваше! Тук хората просто изчезваха за околните си и се консервираха за цялата вечност. А при безкрайното си пространство четвъртото измерение можеше да поеме толкова много хора, че в другите три измерения да останат... Стоп! : Гениалната идея изведнъж осени плешивата глава на професора. Той така зяпна от уважение към себе си, че сега пък американецът се усъмни в умственото му състояние. Но да! Но разбира се! Ето, това вече наистина е велико! Тук могат да се поберат толкова много хора... излишни хора... без да има нужда да ги хранят, да ги убиват, да ги погребват... Какво представляват Освиенцим, Матхаузен, Биркенау пред грамадните възможности на четвъртото измерение? А ще дойде ден, о, както е тръгнало, скоро ще дойде ден, когато отново ще трябват лагери и за евреи, и за болшевики, и за американци, и за кого ли не. И тогава той, Ханс Шмид, ще стане велик — много по-велик от откривателя на водородната бомба. Името му ще се носи от уста на уста, а пък ако му разрешат от всеки осъден, който минава през проклетата врата, да взема по една минимална входна такса, тогава... Професор Шмид затанцува от радост по пясъка на пустинята. Американецът го погледна, погледна, махна с ръка и отиде на концерта за лейкопласт и оркестър. А Шмид, щастлив и доволен, седна на пясъка и поради липса на други пособия започна с пръст да чертае формули и да прави изчисления. Предстоеше му не особено трудна задача — сега да открие отново другите три измерения, да се върне в тях, да докладва, да събира лаврите... Досега още не е съобщено за завръщането на професора. Евреи, комунисти и прочие второкачествени хора, можете да спите спокойно! ...

Така е, но на практика е различно от на теория. Теоретично Буридановото магаре умира от ... глад... На практика - няма реално равноправни избори (при мен е лесно, щото частиците се образуват непрестанно и са все "нови" и никога не се знае какво се е променило, но ... фактически всичко се променя) ...

Нали реалното съществуване го определяме с взаимодействия, т. е. - диалектика отвсякъде. И, материята съществува в пространството и времето - това "виждаме". За по-точно - в пространство-времето... Та ... времето: Когато бяхме млади - не ни беше времето. Когато поостаряхме - не ни стигаше времето. Когато остаряхме - времето ни е минало. Извод: Да се време навреме! ...

С училищно образование може да се доказва, че светлината притежава импулс: ... ... (т. е. - при "липса" на маса, импулсът пак е пропорционален на сила, приложена за единица време) ... ...

Опит за Същност на "спин" ... ... (всъщност, електронът трябва да притежава въртящ момент (силов, механичен), заради наличието на собствена маса, която не е само електромагнитна маса - Механичният момент е като контра на ъглоквантовия момент) ...

https://nauka.offnews.bg/fizika/kvantoviat-eksperiment-kojto-mozhe-da-dokazhe-che-realnostta-ne-sash-199646.html Квантовият експеримент, който може да докаже, че реалността не съществува Има един стар философски въпрос за дървото в гората. "Чува ли се звук, ако дърво падне в гората и наблизо няма никой да го чуе?" Ако попитате квантов физик, той би казал, че звукът е там, но не може да сте сигурни, че дървото е там. Харесва ни да мислим, че нещата съществуват, дори когато не ги виждаме. Но това убеждение скоро може да бъде опровергано благодарение на тест, който има за цел да ни покаже дали квантовите странности се запазват в макроскопичните обекти. Има един стар философски въпрос за дървото в гората. "Чува ли се звук, ако дърво падне в гората и наблизо няма никой да го чуе?" Ако попитате квантов физик, той би казал, че звукът е там, но не може да сте сигурни, че дървото е там. Квантовата механика отдавна е разширила границите на нашето разбиране за реалността в нейните най-малки измерения. Безброй експерименти са показали, че частиците се разпространяват като вълни например или изглежда, че се намират на повече от едно място едновременно. В квантовия свят можем да знаем само вероятността нещо да се появи на едно или друго място - докато не го погледнем, тогава то заема определена позиция. Това притеснява Алберт Айнщайн. "Харесва ми да мисля, че Луната е там, дори и да не я гледам", казва той. Сега нов клас експерименти подлагат на изпитание убеждението на Айнщайн, проверявайки дали квантовите странности се разпростират отвъд малкия свят на кварките, атомите и кубитите в ежедневния свят на масите, столовете и луните. "Ако може да се премине от един атом към два атома, от три към четири, от пет към хиляда, има ли някаква причина това да спре?" - пита Джонатан Халиуел (Jonathan Halliwell) от Имперския колеж в Лондон. Тези експерименти не само изследват дали съществува твърда граница между квантовия и класическия свят, но и проучват истинската природа на реалността. Ако работата протече според очакванията на някои теоретици, тя може би ще подкопае едно от най-твърдите ни убеждения: че нещата съществуват независимо дали ги гледаме. През 1935 г. Айнщайн предлага мисловен експеримент, който има за цел да разкрие, че квантовата механика е непълна теория на реалността, която рано или късно трябва да бъде заменена. Заедно с колегите си Борис Подолски и Нейтън Розен той си представя двойка частици, вплетени една в друга, така че каквото и да направите с едната, то веднага се отразява на другата. Измерването, да речем, на позицията или скоростта на едната частица ще разкрие позицията или скоростта на другата, без да се налага да се измерва. Сега си представете, че поставите тези частици в противоположните краища на Вселената и извършите същото измерване. На пръв поглед изглежда, че информацията между частиците се предава по-бързо от скоростта на светлината. Айнщайн твърди, че това "призрачно действие на разстояние" е толкова абсурдно, че резултатът от всички експерименти с вплитането трябва да е предварително определен. Физикът Джон Бел също не е бил доволен от недобре дефинирания характер на квантовата механика. През 1964 г. той разработва математически начин за проверка на този парадокс, наречен неравенство на Бел. Ако Айнщайн и колегите му са били прави, тогава неравенството на Бел ще бъде изпълнено. Експериментите отново и отново показват, че неравенството на Бел е нарушено. Ако настоявате, че реалността се държи класически, за разлика от квантовия начин, тогава, за да обясните вплитането и нарушаването на неравенството на Бел, "трябва да приемете, че нещо се случва по-бързо от скоростта на светлината", обяснява Влатко Ведрал (Vlatko Vedral) от Оксфордския университет. Изберете си, Айнщайн: квантовата странност е реална или информацията нарушава универсалното ограничение на скоростта в пространството. Но това е само част от историята. Неравенството на Бел разглежда локалността - идеята, че пространството между обектите има значение. То не дава отговор на въпроса дали луната е там, когато не я виждате. Реализмът казва, че позицията, скоростта, енергията и други свойства на частиците могат да бъдат сравнително добре дефинирани и извършването на измерване на даден обект не би трябвало да повлияе на това, което обектът прави в бъдеще. За сметка на това квантовата механика добавя неопределеност и суперпозиции - смеси от много възможни идентичности, които при измерване се разпадат в една стойност. Реализмът при макроскопичните обекти се нарича, естествено, макрореализъм. Когато гледате Луната или измервате с лазер колко далеч е тя, не я променяте - поне не според здравомислещата ни представа за света. "Макрореализмът е най-пълният израз на класическата реалност", посочва Халиуел. И подобно на неравенството на Бел, за него има тест. Проверка на реалността Неравенството на Легет-Гарг (The Leggett-Garg inequality), разработено през 1985 г. от Антъни Легет и Анупам Гарг, също търси корелации между измерванията, за да се види дали спазват квантови или класически правила. Но вместо с две частици, разделени в пространството, както неравенството на Бел, то се занимава с един обект във времето. Благодарение на това Легет и Гарг осъзнават, че теоретично могат да проверят квантовостта на много големи обекти. С други думи, тяхното неравенство може да ни покаже дали реализмът е в сила във всекидневния свят. През последните години са проведени първите експерименти на Легет-Гарг върху прости квантови системи - от свръхпроводими течности и фотони до атомни ядра и малки кристали. Те за пореден път демонстрират, че микроскопичният свят е нереален. Трикът при експериментите на Легет-Гарг се състои в това да се гарантира, че те са неинвазивни, което означава, че трябва да има начин за измерване на частицата, без да се нарушава нейното равновесие. Това не е лесно, но може да се направи. И във всеки случай изследователите откриват, че при всяко неинвазивно измерване, което могат да направят, системата е в суперпозиция от състояния. Сега е време да се тества нещо по-голямо. "Всичко се свежда до това да видим докъде можем да стигнем", коментира Урбаси Синха (Urbasi Sinha) от Изследователския институт "Раман" в Индия. "Ние наистина не знаем." Най-големите неща, за които в момента е известно, че се държат по квантов начин, са наблюдавани от Маркус Арндт (Markus Arndt) и неговите колеги от Виенския университет, Австрия, които са извършвали друг вид експеримент. През 2020 г. те използват инсталация с двоен процеп, като пропускат обектите през процепа един по един, за да видят дали се държат като вълни, образувайки интерференчни картини, за да покажат, че протеините се подчиняват на квантовите правила. Този подход има своите проблеми. Когато работите с големи, сложни обекти, тяхната квантова способност бързо изчезва в резултат на взаимодействието със заобикалящата среда - явление, наречено декохерентност. Квантовите състояния са крехки. Те лесно се разрушават при обстрел от газови молекули, заблудени фотони светлина и дори деликатни електрически и магнитни полета. "Всеки квантов обект може да се държи класически, ако не го третирате правилно", обяснява Киара Марлето (Chiara Marletto) от Оксфордския университет. Това е особено притеснително за експериментите с двойни процепи, тъй като е необходимо много време за изграждане на интерференчния модел на двойния процеп - време, в което декохерентността може да се развихри. Експериментите на Легет-Гарг са също толкова трудни. Те имат свои собствени източници на декохерентност, но изследователите трябва да намерят и начини да измерят системата, без да я смущават. Само по този начин може да се каже със сигурност дали обектът се намира в квантова суперпозиция или не. "Трябва да се направи измерването по интелигентен начин", казва Синха. "Опитвате се да измерите нещо, но от друга страна, трябва да сте сигурни, че актът на измерване не оставя никаква инвазивна следа." Невъзможно е да се пренесат повечето квантови системи - които се движат на дискретни стъпки - в класическия свят, където движението е непрекъснато. Това затруднява изследването на квантови обекти и неща, които обикновено се смятат за класически, в един и същи експеримент. Но Сугато Бозе (Sougato Bose), теоретик от Университетския колеж в Лондон, предлага да се използва експериментална система, която може да намери границата между класическия и квантовия свят. Устройството, което той има предвид, е прост хармоничен осцилатор, включващ обект, затворен в контейнер, който се движи напред-назад като махало. Точният начин, по който той се колебае, зависи от това дали се подчинява на квантови или на класически правила. И тъй като теоретично няма ограничение за това колко голям може да бъде един прост хармоничен осцилатор, Бозе и неговите сътрудници се надяват да го използват, за да направят скок в макроскопичния свят - използвайки нанокристал, 100 000 пъти по-масивен от обектите, тествани от екипа на Арндт. За целта идеята на изследователите е да се опитват да намерят люлеещия се нанокристал, когато очакват той да бъде точно в средата на осцилатора, на границата между ляво и дясно (вж. схемата горе). "Не го наблюдаваме, а след това внезапно правим моментно наблюдение", казва Бозе. Но от решаващо значение е, че детекторът ще може да вижда само едната половина на осцилатора. Ако той види нанокристал, изследователите знаят, че той се намира в тази страна. Ако детекторът не го види, те знаят, че той е в другата страна. Ако кристалът се държи по класически начин, той би трябвало да е там през половината от времето при това първо измерване. След това, след като изчакат времето, необходимо за завършване на половин мах и връщане в центъра на системата, изследователите ще го измерят отново и ще очакват да го видят през половината от времето. Но ако частицата е квантова, невиждането ѝ в едната половина на осцилатора би довело до колапс на така наречената ѝ вълнова функция - математическото описание на квантовото състояние. Въпреки че не виждаме нанокристала, сега знаем неговата позиция и поради това квантовата неопределеност придава на частицата импулс и променя начина, по който тя осцилира. Като повтарят измерванията през определени интервали, изследователите се надяват да успеят да изградят корелации, които да им кажат дали нанокристалът се държи по квантов или класически начин. Трикът във всичко това е да се изхвърлят измерванията, при които нанокристалът се вижда, и да се запазят само тези, при които той не се вижда, така че измерванията да не са инвазивни. Откакто Бозе и неговите сътрудници предлагат експеримента през 2018 г., напредъкът в улавянето и охлаждането на нанокристали, за да се избегне декохерентност, както и новите прецизни лазери, означават, че идеята вече може да бъде осъществена. В екип с Хендрик Улбрихт (Hendrik Ulbricht), експериментатор в Университета в Саутхемптън, Великобритания, Бозе планира да проведе теста върху нанокристал, съставен от около един милиард атома. "Това е голям скок", смята Улбрихт. Едва напоследък лазерите станаха достатъчно точни, за да се определи от коя страна на капана осцилира нанокристалът. По-големите частици се описват с по-малки вълни и затова за тези нанокристали лазерът трябва да може да различава размер от порядъка на водна молекула. Улбрихт и Бозе очакват да получат резултати скоро. Ако експериментът наруши неравенствата на Легет-Гарг, това ще разбие концепцията за реализъм при макроскопичните обекти. И все пак, дори ако това е крайният резултат, ще бъде трудно да се убедят всички, че квантовият свят се простира толкова далеч. От една страна, експериментите на Легет-Гарг всъщност проверяват дали дадена система се държи класически - ако не се държи така, се приема, че тя се държи квантовомеханично, но това може и да не е наистина така. Друга спънка е множеството вратички, които могат да доведат до нарушаване на неравенствата на Легет-Гарг, въпреки че системата се държи класически. Въпреки че измерванията трябва да са неинвазивни, практическите условия отварят така наречените вратички на немърливостта. "Упоритият циник-макрореалист винаги би могъл да каже: "А, самото измерване наруши системата", разсъждава Халиуел, който се опива да измисля нови методи за измерване, за да избегне подобни проблеми. Тухлена стена Има и вратичка в закона, според която частиците извън вашия експеримент правят така, че да изглежда, че макрореализмът е нарушен, когато това не е така. Да не забравяме и че невъзможността на детектора да регистрира всяка частица, която му попадне, може да изкриви резултата. Изследователи като Синха са заети с опити да затворят всички възможни вратички в експериментите на Легет-Гарг. Тестове на неравенството на Бел без пропуски са публикувани едва през 2015 г., половин век след оригиналната идея на Бел. Дори и сега физиците продължават да посочват възможни нови пукнатини в дизайна на тези експерименти. Улбрихт признава, че техният експеримент вероятно също съдържа пропуски. Нито един експеримент досега не е противоречал на квантовата механика. И няма причина да мислим, че квантовите странности не се отнасят за обекти, големи колкото Луната и отвъд нея, стига да се изолира системата от декохерентността на околната среда. "От теоретична гледна точка квантовата теория не поставя никакви ограничения за това колко голям обект може да се постави в квантова суперпозиция", обяснява Марлето. Но Улбрихт се надява, че тези експерименти могат да разкрият тухлена стена, отвъд която не може да премине нито една квантова система. Такава стена между квантовия и класическия свят би спасила реалността, каквато я познаваме, предлагайки начин нашият здравомислещ свят да се появи от квантовите странности. "Възможно е да има универсален механизъм, който превръща всички квантови системи в класически, веднага щом се сблъскат с тухлената стена", смята Улбрихт. Една от идеите, предложена през 1987 г. от Лайош Диоси от Изследователския център по физика "Вигнер" в Унгария и Роджър Пенроуз (Roger Penrose) от Оксфордския университет, е, че нашата класическа реалност се появява чрез нестабилност в структурата на пространство-времето. "Една тухлена стена между квантовия и класическия свят би спасила реалността такава, каквато я познаваме" Като проверяваме дали квантовата механика се прилага за все по-големи обекти, Улбрихт казва, че можем да изключим някои модели на теорията на колапса на обектите - разширение на квантовата механика, което прави прогнози за това къде трябва да се намира тухлената стена. И все пак няма да е възможно да сме сигурни, че тази стена съществува, тъй като колапсът може да е причинен от обикновена декохерентност. "Понякога средата може да бъде много конспиративна", коментира Бозе. Независимо дали става въпрос за тухлена стена или за нещо съвсем друго, "откриването на отклонение от предсказанията на квантовата теория - независимо дали харесвате или не квантовата теория - е чудесно, защото тогава ще можем да се опитаме да намерим нова теория", казва Марлето. "Хората са разочаровани от това, че квантовата теория е наистина добра в това да бъде потвърдена експериментално." И така, има ли луна, когато не я гледате, или онова дърво в гората дали изобщо е там, за да падне? Тъй като тестовете на неравенствата на Легет-Гарг навлизат в наистина макроскопичния свят, отговорът все по-често е "не". "Ако макроскопичният реализъм е нарушен, тогава не може да приемете, че луната е там", казва Халиуел. Реалността, каквато си я представяме, може би все пак не е реална. Възможно е дори бъдещите неравенства на Легет-Гарг не само да не са в съответствие с правилата на класическия свят, но и да нарушават досегашните неразрушими квантови правила. "Това би ни дало възможност да надникнем в някакъв постквантов свят", отбелязва Ведрал. "Трудно е да си представим какво би могло да бъде това, но мисля, че ще открием нещо още по-странно". Източник: The quantum experiment that could prove reality doesn't exist, New Scientist ... ... (Реалността се гради върху квантова основа, с непрестанното образуване на частиците от които и ние сме изградени. Така частиците "дават" в околността си информация за тяхното непрестанно образуване с бързина на образуване много по-голяма от възможностите ни да "измерваме" и влияем само "козметично" на външните обвивки и на по-сложните обекти изградени от частици. Демек, поглеждайки към частици, те - частиците са вече там, образували са се стотици хиляди по-бързо от "отразената" информация от тях, за/с която сме "питали". Декохеренцията в по-сложните обекти се проявява заради полетата в междучастичното пространство, които, чрез ОВ правят устойчивост на състоянието, в което непрестанно се градят частиците... И да - това е, нужна е нова физика ... хляб за развитието на физици) ... ...

За припомняне - по темата: https://www.youtube.com/watch?v=RZnW_1EQ7Lk Айнщайн беше "стигнал" до 26. Струнниците се ограничиха до 11. Ограничили сме се до 4 по същност, по съществуване - останалите ... безброй, като свойства: цвят, вкус мирис и т.н., които усещаме, са нереални, със силна зависимост от субективни оценки. ...

Е, най-сетне, физиците признаха, че има еволюция и при неживата материя. Твърдение По хипотезата - преди еволюция на живата природа има еволюция на неживата материя! Значи, предположеното в хипотезата, на база непрестанно образуване на частиците е вярно предположение. https://nauka.offnews.bg/zhivotat/lipsvashtiat-zakon-na-prirodata-evoliutcia-otvad-biologiata-199660.html Липсващият закон на природата: Еволюция отвъд биологията Еволюция отвъд биологията Дарвин прилага теорията на еволюцията към живота на Земята, но не и към други сложни системи като планети, звезди, атоми и минерали. Сега интердисциплинарна група изследователи е идентифицирала липсващ аспект на тази теория, който се прилага по същество за всичко. Тяхната статия, "За ролите на функцията и подбора в еволюиращите системи" (On the roles of function and selection in evolving systems), публикувана на 16 октомври в Proceedings of the National Academy of Sciences, описва "липсващ закон на природата", който признава за първи път важна норма в работата на природата. Новият закон гласи, че сложните природни системи еволюират до състояния на по-голямо разнообразие и сложност. "Това беше истинско сътрудничество между учени и философи за справяне с една от най-дълбоките загадки на космоса: защо сложните системи, включително животът, се развиват към по-голяма функционална информация с течение на времето?" , обяснява съавторът Джонатан Лунин (Jonathan Lunine), професор по физически науки и катедра по астрономия в Колежа по изкуства и науки. Мултидисциплинарният екип включва трима научни философи, двама астробиолози, учен, специалист по големи бази данни, минералог и теоретичен физик от Института за наука Карнеги, Калифорнийския технологичен институт и Университета на Колорадо, както и Корнел. Новата работа представя модерно допълнение към "макроскопичните" закони на природата, които описват и обясняват явления, които се срещат ежедневно в естествения свят. Той постулира "Закон за увеличаване на функционалната информация", който гласи, че една система ще еволюира, "ако много различни конфигурации на системата преминат през подбор за една или повече функции". Този нов закон се прилага за системи, които са образувани от много различни компоненти, като атоми, молекули или клетки, които могат да бъдат подреждани и пренареждани многократно и са обект на естествени процеси, които причиняват образуването на безброй различни подредби - но в които само малка част от тези конфигурации оцеляват в процес, наречен "подбор за функции". Независимо дали системата е жива или нежива, когато новата конфигурация работи добре и функцията се усъвършенства, настъпва еволюция, казват изследователите. В случая с биологията Дарвин приравнява функцията предимно с оцеляването - способността да живеем достатъчно дълго, за да създадем плодовито потомство. Новото проучване разширява тази перспектива, отбелязвайки, че в природата се срещат най-малко три вида функции. Най-основната функция е стабилността – стабилните подреждания на атоми или молекули са избрани да продължат. Също така избрани да продължават са динамичните системи с непрекъснати доставки на енергия. Третата и най-интересна функция според изследователите е "новото" - тенденцията на еволюиращите системи да изследват нови конфигурации, които понякога водят до изненадващи нови поведения или характеристики, като фотосинтезата например. Същият вид еволюция се случва в царството на минералите. Най-ранните минерали представляват особено стабилни подредби на атоми. Тези първични минерали осигуряват основите на следващите поколения минерали, които участват в произхода на живота. Еволюциите на живота и минералите са преплетени, тъй като животът използва минерали за черупки, зъби и кости. В случая със звездите, статията отбелязва, че само два основни елемента – водород и хелий – са образували първите звезди малко след големия взрив. Тези най-ранни звезди са използвали водород и хелий, за да направят около 20 по-тежки химически елемента. И следващото поколение звезди се основава на това разнообразие, за да произведе още почти 100 елемента. Изследването има значение за търсенето на живот в космоса, отбелязва Лунин, член на Института Карл Сейгън . "Ако нарастващата функционалност на развиващите се физически и химични системи се ръководи от природен закон, можем да очакваме животът да бъде общ резултат от планетарната еволюция." Справка: On the roles of function and selection in evolving systems; Michael L. Wong, Carol E. Cleland, Daniel Arend Jr., +5, and Robert M. Hazen; Proceedings of the National Academy of Sciences, October 16, 2023, 120 (43) e2310223120, https://doi.org/10.1073/pnas.2310223120 Източник: Nature’s missing evolutionary law identified, College of Arts & Sciences, Cornell University ... ... стабилността - съм я наричал Устойчивост във времето и възможната памет на връзките с фотони за връзка, дава динамичните системи с непрекъснати доставки на енергия (действа ОВ ,заради статичната основа - Влиза в сила Принцип за минималното действие. Без непрестанно образуване (непрестанна справка с основата, с огромна честота) - не може да се изясни принципа. "новото" - пък, се случва ентропийно (подреждане на вътре-връзки)- с превръщане, за възможно образуване на допълнителни връзки от въздействията на външни за обекта излъчватели. По Закона за количествените натрупвания. ... ...

При наличие на етер*, това за което говорят, за множество малки взривове, става възможно и непротиворечиво. "Фината настройка" става с непрестанна (непрестанно образуване на частиците) справка на структурите с маса, примерно, възникващи от подреждане на частиците на зърнестия модел на вакуум (недостижим за експериментална проверка, във всички хипотези, до този момент). Изследовател, с действията си, може да изменя проявления на материята, но не и да я създава (както е грешното тълкуване на КМ в клипа). При несъобразяване на неподвижна "среда" за вълнов пренос се губи информацията за,... например, магнитно поле (измерима сила), обем на частици (предполагаема форма) "видовете" маса и ... невъзможните обяснения, превърнали се в постулати, за ... по-нататъшни тълкувания, обикновено с грешки... Нямало било сили, примерно, а то ... освен измерими сили, другото е нереално за Изследовател, измислено?!? ... ...

Накратко и простичко ...

... ...

Проф. Чирцов във видео казва - СТО не забранява математиката. СТО забранява експерименти със скорости по-големи от скоростта на светлината във вакуум. (втори постулат - нужен, защото не е било известно "неподвижно ЕМПоле", като "спирачка" и, че фотони и вълни са възможен резултат от изменения на същото, поради наличие на вещеви обекти - съдържащи вълнови характеристики и ако "надминат" скоростта на светлината във вакуум - се разпадат на съставящите ги трептения, т. е., пак на вълни, които наричаме светлина) ... ...

Нищо ново няма в разсъжденията по-долу. Няма признаци на компютърна симулация на Свят- чиста физика си е: От отдавна го "дъвчим" във форумите и за да е вярно, заедно с Петата сила - трябва етер*, а тъпо искат да го заменят с тъмна материя и енергия. (авторът е със закъсняла хипотеза- спрямо хипотезата ми с 15г- няма ново - и е закъсал, поради липса на разсъждения за възможностите на етер*) https://nauka.offnews.bg/fizika/nov-fizichen-zakon-podkrepia-ideiata-che-zhiveem-v-kompiutarna-simula-199633.html Нов физичен закон подкрепя идеята, че живеем в компютърна симулация (видео) Дали нов закон на физиката може да подкрепи много обсъжданата теория, че сме просто персонажи в един добре направен виртуален свят? ... ...

(Пречи Непрестанното образуване на електрона върху ЕМПоле. Ускоренията са диктувани от "поглъщане-излъчване" на фотони и става "разсейване" на фотоните и от откат, който не е в посоката на движение. Електронът се движи в посоката за минимална енергия за образуване на себе си, а това не е посоката на движение за ускоряване за повишаване на скоростта си.) (Това е поради неправилното тълкуване на понятието за сила. На частица действа външна за нея сила ако е принудена за образуването си да "напуска" направлението по геодезична (в случая от грави-поле на друг масов обект) и й действат гравитони от различни направления. Действието е като сила на привличане - централната част на частицата се образува върху падащ към нея гравитон - стъпка към неговото направление - следва цялостно образуване на слоевете си и излъчва собствен гравитон. Така - "губи" се един гравитон за сметка на ускорение в посока падащ към нея гравитон. В хомогенно грави-поле, частицата "пада" към излъчвателя равноускорително... Тълкува се като свободно падане, по време на което не действа "сила" от гравитация върху тях, падащите. Но... инертната маса... си е там, в тях.) ...

Може да се определи "масата", с която фотон "натоварва или отнема" на частиците. (v - честота, l -дължина на вълна) E=h.v =m.c.c = m.l.v.c получава се: m = 1/l*( h/c) = 3,2*10^(-42)*(1/l) Колкото по-голяма е дължината на вълната на външния слой (в който се поглъща/излъчва фотон), толкова по-малко въздейства (променя) на масата на обекта. ...

Не знам що те интересува, но вече ти е обяснено. Мога малко да донадя: Външните фотони резонират с фотоните за връзка покрай масовите частици на веществото. Така се получава, че като нямат връзка, най-външните електрони от откат се отделят от атомите и поради отблъскващите се сили помежду им, някои от тях придобиват енергия за откъсване (напускане) на материала. Така например лазерите, като тесен сноп - външни фотони - режат ламарина - разпадат в тясно пространство връзките между атомите. В празното - ако има масова частица, тя непрестанно получава атака на фотони - от всички страни - но само тези, които са в посока скорост, биват в резонанс с пилотната вълна. За кратко ускоряват частицата, но след това в обратна посока се излъчва погълнатото и от откат се компенсира част от ускорението. Запазва се движение с уж постоянна скорост, която пък можа да се променя от това дали има въртеливо собствено движение, дали е запазила формата си и характерен размер. Ако е променила формата си - променила се е и масата на частицата (в случая - електромагнитната маса, която е част от инертната маса на частицата). ...

На практика се прилага ... за забиване на пирон (например, големина като кутрето). Ако се "натиска" с ръка (50 кг) такъв пирон за забиване в дъска - не е удачно, почти невъзможно. С чук, примерно 0,5 кг и удар за 0,005 сек, ще се получат около 1000 нютона и ако не е тъп пиронът, ще се забие в дъската. Силата е импулс разделен на времето за прилагането на силата. F=P/t (N) (силата е импулс за единица време) ...

Няма светлинни лъчи. Има светлинен сноп, който се опитваме да приравняваме на "лъч" - но е грешка. Училищното образование по физика - не е достатъчно за разбиране на физиката... ...

Измервания всякакви. Важни са изводите като крайни резултати. Без същности ... се следят обяснените факти ... от Изследовател! (Крокодилът е по-дълъг, отколкото зелен... с измервания: Измерваме дължината на крокодил, примерно два метра. Гледаме го - зелен. Обръщаме по гръб крокодила. Измерваме дължината - пак два метра. Гледаме го - не е зелен, а жълтакъв. Значи: е два пъти по-дълъг отколкото зелен!) ... Лъчението обявено за реликтово е всъщност структуриране на полетата заради наличие на непрестанно образуващи се водородни атоми и молекули, достигащи до равновесно състояние. (остатъчни трептения, които са били, когато протон и електрон, посредством зарядите си, са излъчвали фотони, а при атом-водород - вече не излъчват извън обема си. По разпределение заради суперпозиция в всички "остатъци" и неподвижна ЕМП, достига радиолъчение с дължина на вълната 21см - първо тая характеристика е измерена. Остатъчно е, но не заради един ГВ, а заради множество по-малки взривове. Че е имало такива - показват измерванията на "стари" звездни скупчвания, видени на новия телескоп. ) ...