Б. Киров

Ама те не са по техните възможности, да бъдат наравно с нас, нали затова пишем. Необразовани, бедни, без жилища. повечето цигани днес по градовете дойдоха от селата, където работеха по ТКЗС-тата. Там сега няма работа. Какво са виновни те, че са в неравностойно отношение. Ти имаш някакво образование, професия, бизнес и среда, която не е като тяхната, имаш и покрив над главата ти, който е приличен. Те нямат. С какво, например, да си плаща тока, като парите не му стигат, научи го да прави нещо, дай му работа, и тогава искай от него.

Разликата между популизъм използван от политик и политик популист е като разликата между автомобил каран от уравновесен водач и автомобил каран от неспособен да кара водач. Дьо Гол например е бил майстор на популистки жестове, но не е популист, когато нещата стават несъвместими с политическите му принципи, той се оттегля от политиката; един популист няма да го направи, защото няма принципи, нито спирачки. Популистът е политически спекулант, който иска да продава скъпо на другите и да купува евтино за себе си, ако може без никакви разходи. Какво предлагате вие, makebulgar и Бобо - да инвестираме много пари в затвори, да гоним до дупка с доброволни отрядници "циганските банди" и бой по манерката, и като финал може би да депортираме ромите в родната им Индия, както направихме с турците. Няма човек няма проблем. Това е малоумно от икономическа гледна точка и ще доведе до фалит на държавата и нацията. Или? кажете конкретно какво и как, вашата алтернатива.

Подобряване пригодността за обитаване на ромските жилища Мерките по Програмата за жилищна и социална интеграция (HSIP) на унгарското правителство в село Kerecsend включват ремонт на ромски къщи, които са в застрашаващо живота на обитателите им състояние, както и обновяване на публични пространства посредством израждане на тротоари и ремонти на улици, полагане на газопровод, почистване на обществените водоизточници, изграждане на нова площадка за игра и обновяване на публични пространства в централната част на селото. Към ремонтните дейности е подходено творчески, като те са съобразени със съществуващите потребности и наличните ресурси. След извършеното обследване на състоянието на къщите ремонтните дейности са извършени не само от експерти; за извършването на строителните работи са ангажирани на временни договори бенефициери с опит в строителството. На обитателите на къщи, които са в състояние да извършат дребни ремонтни работи по жилищата, са предоставени строителни материали. FRA (2009 г.), Анализ на конкретен случай: Борба срещу жилищната сегрегация сред ромите, Унгария. Според представител на Rom Net гръцката община Aghia Varvara на територията на община Атина е красноречив пример за това как собствеността върху жилищата може да се използва като средство за борба с пространствената сегрегация. Много роми, които представляват 8—10% от общото население на общината, са успели да закупят евтино земя през изминалите десетилетия в това малко работническо предградие на Атина и постепенно са изградили къщи в бедна, но не сегрегирана градска среда. Понастоящем общината предлага въпреки действащите финансови ограничения добре развити социални услуги и помощ на всички местни жители, включително на имигрантите (между които има и албански роми). Представител на Rom Net, интервюиран от националната фокусна точка на RAXEN, изразява мнението, че осигуряването на собственост на ромите върху земята следва да е ключов елемент от всяка жизнеспособна инициатива за жилищно настаняване, както и от усилията за постепенна интеграция на ромите в местните общности. В издаден през 2009 г. доклад на Съвета по правата на човека към ООН е приведен този пример и се посочва, че „община Aghia Varvara предлага положителен пример за интеграция на ромската общност в обществото без пространствена или социална сегрегация и с широко участие в живота на местната общност“ http://fra.europa.eu/en/publication/2011/housing-conditions-roma-and-travellers-european-union-comparative-report Навсякъде решението на "проблема" е по този начин, кметъла го направи в Каварна по същия начин.

Има как да стане, и става в някои държави, но точно затова трябва да се работи непопулистки / и в много случаи непопулярно/, а няма български политик или партия, на които да им стиска и да имат програма за това. Според мен, а и от данните това се вижда, основният проблем с българските роми е тяхната сегрегираност, отделеност и гетовизация. Твърдя, че българските роми са най-гетовизираните в Европа и това не е тяхна вина, а на поредица от български правителства. Привеждам данни: Това е европейско изследване от 2008, графиката показва разпределение на живеещите роми в 7 страни членки на ЕС. Много ясно се вижда, че в България процентът на сегрегация е най-голям 72, срещу 32 в Чехия; едва 8 % от българските роми живеят в квартали на етническото мнозинство, срещу 53 в Полша. Очевидна сегрегация. Графика показваща в какъв тип жилище живеят ромите в 7-те европейски държави: в България само 6 % живеят в собствен апартамент! 81 % живеят в "самостоятелно жилище", което обхваща или "квартира" или някаква "къща", може да се види какви са тези "къщи" в гетата. 6 % български роми в собствен апартамент срещу 87 % етнически българи в собствен апартамент и 25-30 % неизползван жилищен фонд, в това число в София, но процентът в другите градове е същия и по-висок. Мен лично ме е срам от това. И като последствие и резултат от тази жилищна сегрегираност и гетовизация: 65 % от българските роми говорят помежду си на ромски, едва 21 % говорят на български, а 13 % на друг или като цяло само 21 % говорят на български, те са се капсулирали в своята общност. Вижте например как е в Унгария - 99 % говорат унгарски. За какво образование в първоначалните класове можем да говорим и за каква равнопоставеност с българските деца, когато първокласникът идва в училище без да знае български, защото мама и татко си говорят вкъщи на ромски. Но това е последствие от сегрегация. Тази графика показва получено образование и тук българските роми стоят удивително добре на фона на другите, но според мен е още по инерция от минали времена, и все пак се вижда - общо 34 % са без никакво или с начално /до 5-ти клас/ образование. За мен много интересен е сравнително високият 10 % български роми с повече от 14 години образование, което показва, че тези хора могат и искат да се квалифицират и образоват, въпреки най-лошите битови условия в сравнение с другите роми в Европа, по този показател България е на първо място и това е много обнадеждаващо, според мен. Данните са от този линк: http://fra.europa.eu/en/publication/2011/housing-conditions-roma-and-travellers-european-union-comparative-report По трудова заетост българските роми са по средата с 32 % декларирали, че имат платена работа и 20 % "друго", което ще рече, че се препитават най-често с нерегламентирано предприемачество; 41 % са "нямам платена работа"; точно тези 20 %, както и 32 % "платена работа" са потенциално разширими, в случай че: - ромите не живеят сегрегирано и живеят в нормални жилища в среда на етнически българи - получават равностойно на българските деца образование - могат да упражняват регламентирано традиционните за тях занаяти и дейности с облекчен данъчен и бюрократичен режим върху тези дейности Целият ми постинг е отклонение от темата за популизма, но ме провокира това "и няма как това да стане"; винаги "има как" нещо да стане, ако има желание за това.

Моето мнение дали популизмът, който сега наблюдаваме в Европа, е нещо временно и краткротрайно е скептично, по-скоро не. Алтернатива за Германия, например, набира активистите си и отляво, и отдясно - ренегати от Християндемократическата партия, но и такива от социалдемократите и бившите комунисти в източните провинции, в добавка университетски интелектуалци и професионални мениджъри в инвестиционни корпорации, каквато е цитираната Алис Вейдел. Този микс е много жилава субстанция, но ако се вгледаме и в партиите на Льо Пен и Фараж, ще видим същата субстанция. Чаената партия в САЩ е на командно дишане, но сега Стивън Бенан се е заел да я реинкарнира в някакво ново дясно движение, което да комуникира с десните популисти в Европа. Това са планирани ходове с дълга перспектива, а не някакви импулсивни движения, според мен. САЩ, Китай и Русия са основни играчи за влияние в Европа и всеки от тях следва своя стратегия със свои цели, но има някаква тънка линия на препокриване в тези цели, която, уви, благоприятства подема на един "националистически популизъм" в последните няколко години, и което не работи за просперитета на Европа, според мен.

Ако погледнем в ретроспективен план популизмът в българската политика е основно изразно средство и език. Като се почне от "консерваторите" и "либералите" /"На маймуни ни направихте!", казва за тях новоизпечения кандидат за Солунската митница/, минем през предвоенните /ПСВ/ политици, Стамболийски, заиграването на "народния" цар, после Правешкия "цар" и стигнем до добре познатите ни лица от последните 20-30 години, почти не виждам нещо друго, освен популисти. С изключение на няколко служебни правителства, работили по месец-два, където имаше проблясъци на ефективност и рационализъм.

Тези думи на високото момче, глуповато високо, са своеобразен връх в развитието на родния популизъм, апотеоз на политическото и човешкото лицемерие. Нито Жорж Ганчев, нито Волен Сидеров, нито Бойко Борисов са си позволявали да плачат! И те страдаха, но по-скромно, така както съветва Камю да се страда – отмерено. А многообещаващият млад политик се хвърли да страда на акорд... Всъщност, ако забелязвате, политиците стават все по-обещаващи. И това е естествено, ескалацията на обещанията е неизбежна. С времето повечето работи вече са ни били обещавани. Създава се нещо като виртуална хедонистична мелница. Колкото повече получава човек, толкова повече му се иска. И политикът какво да прави, освен да дава. Обещания. Популизмът е приказка, разказвана с користна цел. Тя няма нищо общо с действителността, а е врата към паралелния свят на илюзиите и мечтите. Ражда се и избуява във времена на криза в базовите ценности на едно общество. Популизмът е начин да се излъже общественото доверие чрез създаване на лъжлива представа за бързо и лесно решение на тежки и забатачени обществените проблеми, когато разумните средства за решаването им изглеждат вече изчерпани и остава само „чудото”. Хората са уморени и поради това лесно уязвими за популистката реторика. В съвременния български политически речник популизмът носи главно негативни конотации. Популист е синоним на политически спекулант. Ако се опитаме да формулираме закон на популизма, то той би звучал почти като закона за запазване на енергията – никога не изчезва, само преминава от един вид в друг. Виждаме го да взема своето както в страни със слабо развита демократична традиция като България, така и в утвърдените демокрации. Той извира непрекъснато от бедността (абсолютна или сравнителна), разочарованието от прехода, наличните реални опасности пред нацията (или просто страхове), които се преувеличават. Подхранва се от даденостите на националната психология, от атомизиране на обществото, от краха на моралните авторитети. Той търси и лесно намира виновни, които трябва да се накажат, и неправди, които трябва да се поправят. Да подценяваш популистите и популизма означава да надценяваш народа. Извън патриотарските проповеди за „мъдрия български народ” съществува и едно друго езотерично познание, достъп до което имат само избрани. То звучи като вътрешноведомствения девиз на „Проктър и Гембъл”: „Не вземайте хората за глупаци, но никога не забравяйте, че те са такива...” Българският популизъм се ражда с новата българска държава - в далечната 1879 г., в Учредителното събрание, което трябва да изработи българската конституция. На опитите на шепата юристи да създадат една умерена и съобразена с доскорошното робско битие и отсъствието на държавнотворческа традиция конституция либералите на двамата Петковци - Каравелов и Славейков - отговарят с пламенни народофилски речи. Те нямат аргументи и не се нуждаят от такива. “Какви са тия бабини деветини? (ръкоплескания)… Конституция консервативна… то прилича като да казва некой леща на кебап… Те искат конституция, в която да вее нещо, с други думи - искат некаква ветърничава конституция (ръкоплескания)…” И събранието “ръкоплеска”… И двамата либерални водачи непрекъснато изтъкват „вродения” демократизъм на българина, традициите му в общинското самоуправление и ред несъществуващи политически добродетели на българина. В основата на българския популизъм заляга егалитаристкият комплекс на българина. (Генезисът му е в общинското битие на възрожденския българин, в ограничения икономически ресурс, който налага стремежа към равенство като форма на оцеляване на всички...) 45 години народна власт доведоха този комплекс до абсурдна хипертрофия. В първите години на демокрацията, докато още не беше ясно, че равният шанс не означава равен успех, докато „американската мечта” беше още всенародна, „генетичната” обремененост беше приглушена. Това беше време, когато повечето българи гледаха на раждащата се демокрация като на неизпълнено обещание на социализма. Но ударната реституция и приватизация бързо отрезвиха надеждите за лично и всенародно щастие. Можем да приемем 2001 г. за условна граница, от която започна популисткият подем. Процесите, които набираха сила в предишното десетилетие, срещнаха националнопсихологическата предразположеност и липсата на реална политическа култура на българина и подготвиха почвата за популистките идеи. Тежката икономическа криза, която остави управлението на БСП, беше последвана от тежка морална криза след края на „най-успешното правителство” на прехода. Хайдушката евристика от първите години на демокрацията, когато политиците влачеха кой колкото може да носи на гръб, се замени от все по-суфистицирани, „научни” подходи. Касовата и „разбойническо-мениджърската приватизация” довършиха процеса на разграбване на основните ресурси. Много хора загубиха спестяванията си в пирамидите и банковата криза. И властта все по-трудно успяваше да ги храни с бъдеще - „макроикономическа стабилност”, НАТО, ЕС. Настана време Неведоми са превъплъщенията на популиста. Той може да се яви във всякаква форма. Пионерът Жорж Ганчев се яви и самопредстави като успял на Запад човек, живял в Лондон, работил в Холивуд... За времето си той беше самотен представител на жанра. Освен големия бутафорен реквизит, с който дойде, Жорж беше и доста подранил – кризата на Виденов предстоеше, още не бяха минали приватизационните сини печенеги... И това естествено ограничаваше идейния му арсенал почти единствено до „червено-синята мъгла” и някакъв отвлечен патриотизъм. След „най-успешния кабинет” се роди и подходящата социална среда за масовото избуяване на популизма. Голямата част от хората осъзнаха, че им се отрежда ролята на лузъри. Симеон дойде като добрия цар от народните приказки, обвит от аристократичната си харизма и романтиката на роялисткото завръщане след почти полувековно изгнание. Обеща морал и бърз скок в царството на благоденствието. Отбягването на всякаква политическа конфронтация отговори и на умората от двуполюсния модел, обявяван за основното зло на българския преход. Симеон се държеше и говореше като човек, който знае истини от по-висш порядък. А в обществото все още имаше надежди за бърз просперитет и той го обеща: „Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които не по-късно от 800 дни…” Затова, докато обикновените популисти се разпознават още на идейно ниво, царят беше разпознат като популист постфактум, по делата, не по идеите. Поведението на царя - драмите около създаването на НДСВ, дали да я оглави, отказът да се кандидатира за депутат, колебанията дали да приеме премиерския пост, поведението му по време на президентските избори през 2001 г. и общинските избори през 2003 г. – всичко това създаде основателни съмнения относно желанието му да остане трайно в българския политически живот и допълнително подхрани тезата за реституционното завръщане. Това бързо уби силно надценената харизма. Тя не понесе измерването в декари… Бог слезе (Deus ex machina), но завързаният сюжет не се развърза. Бойко е народният цар, Ивайло от село Банкя, чието основно достойнство е, че „притежава простотата на понятие”. Говори просто и - което е по-важно - мисли просто. Между другото, „Аз съм прост и вие сте прости и затова се разбираме”, макар и да съдържа откровени елементи на саморефлексия, когато е споделено от премиер, може да бъде определено единствено като изключителна популистка реторика. В негово лице хората си въобразиха един нов Крали Марко. Зле прикриваният инфантилизъм, сенилното говорене на Симеон роди нуждата от героика. На идейно ниво Бойко не обещава почти нищо. Неговият популизъм е, ако мога така да се изразя, по-скоро поведенчески. И затова се разви главно в медиите. Една от най-действените популистки идеи е противопоставянето на демокрацията на реда и сигурността. Сигурността е екзестенциална ценност, докато за нашия народ демокрацията все още не е. И в това противопоставяне обикновеният човек интуитивно застава на страната на сигурността. Бойко декларираше готовност да се бори с престъпността, подхвърляше носталгични препратки към реда и сигурността в тоталитарното минало и успя да си изгради образ на непримирим борец и бъдещ победител на престъпността. Другият особено важен момент е ясната и категорична персонализация на обещанията, съответно очакванията. На ясното усещане за колективна безотговорност, което роди тройната коалиция, Бойко отговори с категоричен личен ангажимент. До последния ден на управлението си той използваше Аз-формата дори за събития и решения, в които няма никакво лично участие: „АКТА я спасих аз... Шистовия газ го спрях аз. Може да изброя тези генномодифицираните храни ги спрях аз. И ще излиза някой и ще ми казва…” Дето се вика, сам си ги пуснах, сам си ги спрях, но кой ти помни… По принцип популизмът е набор от антисистемни идеи. Той вирее в опозиция. Ако по някакъв каприз на историята докопа властта, популистът бързо сменя арсенала. На власт става демагог. Но Борисов и на това му намери цаката, без да влиза в личностно раздвоение. Виновните се оказаха в миналото – лошото наследство на тройната коалиция. И една световна криза, дошла му като отговор на молитва… През цялото си управление Борисов, подобно на вещиците от „Макбет”, ловко разбъркваше в политическия котел тежка демагогия с личностен популизъм. И не е нужно много да се взираме, за да забележим, че и на власт, и в опозиция Борисов ползва една и съща реторика. От една страна, подклажда демагогски страх от връщането на триглавата ламя, от ужаса, който ще настъпи след него и без него. От друга - ежедневно доказваше семейната си и биографична връзка с народа. Филията мас стана символ на управляващия популист. Едно бедно, много бедно детство. „В края на краищата аз съм ял хляб и лук много години. И сме били най-бедното семейство…” Рано останал сирак (относително рано, на 38 г.), не се научил да яде с нож и вилица, езици също не успял да научи. Перфектният хамелеон! Сам си кара джипа, носи червен конец за уроки, костюмите му стоят като поръчани по интернет, слуша чалга, пали свещички на Богородичка, през постите яде само боб, леща, лапад и ориз с гъби… Единственият видим лукс – пурите, естествено са простими. Така де, няма човек без кусур. И много странно, че този човек, който по собствените си признания много обича да си похапва, няма нито една снимка на софра. Дори хляба от ритуалните пити отказваше… Разбира се, не всичко беше в стила на съветите на Полоний: „Естествено се дръж, но не простей!” Много от изказванията на Борисов трудно се задържат от светлата страна на кича и дразнят интелигентните българи, но те са извън таргета му. Безапелационната победа на стария морал над новия морал създаде условията за появата на крайния популизъм на Волен Сидеров и партия „Атака”. Сидеров е лидер тип „дуче”. При него това е съвсем съзнателен и репетиран избор. И на идейно, и на лексикално, и на металингвистично ниво той имитира националсоциалистите. Търси и винаги успява да намери врага на българската раса – евреите, циганите, турците, чуждите корпорации... Той говори на един от най-действените социолекти на популизма - омразата. В социален план играе на най-тънката струна на хилядите губещи – снема личната вина за неуспеха и я прехвърля върху политическата система. Виновни са тарикатите, а не обикновените хора. И естествено обещава реванш след голямото раздаване, национализация на откраднатото. Неговият популизъм е разчетен върху социалния и етническия реваншизъм. Той е много лесен за разгадаване, ако се възприема без лична емоция. Но за съжаление демокрацията ни роди много отчаяни хора, които посягат към симулакрумите на Сидеров като към последна надежда. Сидеров, бих казал за щастие, няма самодисциплината на Борисов. Той е отрицанието на принудителния стоицизъм на Борисов. Скъпи вечери, маркови вина, луксозни парцалки, скъпи воаяжи… На него му се живее, тук и сега. Независимо че и той, подобно на Борисов, е майстор да отрича очевидни неща, в момента изгребва дъното на популистката си находчивост. В десетте условия за по-нататъшна подкрепа на правителството, които наскоро съобщи на населението, той успя да синтезира целия идеен арсенал, с който се е хранил през годините. Казвам съобщи, защото зад тях не стои никаква санкция при неизпълнение. Просто за сведение… Един вид „продуктово позициониране”. Смъртта на Сидеров беше предизвестена. Електоратът започва да разбира, че крякането на Сидеров не е като крякането на гъските и няма да спаси Рим. Днес народният трибун агонизира в политически куриоз – антесистемен популизъм, коопериран с властовата демагогия. Антисистемната реторика си загуби адресата. Иронията на Дилов: „Добре дошъл в кочината!”, се оказа пророческа. Колкото и негативно да сме настроени към популизма и популистите, трябва да отбележим, че това явление носи понякога и колатерални ползи. Популистките тези са отговор, наистина често грешен отговор, но на реално съществуващ въпрос. Веднъж артикулирани, те не могат вече да бъдат премълчавани. И останалите политици няма как да ги заобиколят. Популистките идеи често поставят реален проблем, понякога дори посочват и вярното решение. Отделен въпрос е дали има искрено желание за промяна и дали популисткият лидер е точният човек. Българският популизъм не е изолирано явление. Българските политически девиации се проявяват в определен европейски, а и световен контекст – от Хайдер и Жан-Мари льо Пен до Уго Чавес и Ево Моралес. Българските популисти заимстват идеи и практики, поддържат контакти и индуктират престиж и легитимност от западните образци. И колкото и да не ни се иска да го признаем, популизмът не е детска болест на демокрацията. Той е хронично заболяване, за което няма открита ваксина. И макар че в повечето случаи се кара „на крака”, леталният изход никога не е изключен напълно. Поради липса на място в този текст не се спираме на епизодици като Яне Янев и Бареков. Пък и те в много отношения са епигони. +++ Авторът Стойко Тонев /Тони Филипов/ си е направо класик, способен да напише "Бай Ганьо"-2, някой трябва да му го каже, ето казвам го, човекът има чувство за хумор и перо като на Алеко, да седне и да пише нещо по-голямо от статии и рубрики. Ето още нещо забавно от него, много се смях, сега го откривам: https://www.blitz.bg/obshtestvo/intervyu/d-r-toni-filipov-boyko-i-dogan-se-dogovorikha_news64102.html Съгласен съм. Идеята ми е, че "вятърът на промяната", който изду платната и на личности като Льо Пен и Найджъл Фараж, пък и такива от калибъра на Орбан и наши местни актьори, дойде от зад Океана, защото оттам част от най-силните финансови елити решиха да сменят правилата на Играта и да пренаредят света. Всички популисти усетиха прилив на сили от това разместване и започнаха да търсят допирни точки и ниши в така раждащия се нов световен ред. Всеки от тях си прави своите лични сметки и разчети, но им се отвори широк хоризонт, особено за дясно мимикриращите, защото левите се изчерпаха през последните две десетилетия, нямат нищо ново в репертоара, и сега десните популисти с наслада им приписват всички политически и икономически грехове /част от които са обективно такива/; особено стъписани са левите либерали в Европа, почвата под краката им в една добре позната игра с Големия Брат изчезна, а сами те трудно ходят на собствените си крака, това фигуративно, разбира се.

Според мен вълната от десния популизъм, който в Германия е институлиаризиран от парията Алтернатива за Германия в Бундестага, е органично свързан като идеология и генезис с десния популизъм в САЩ, стартирал от своя страна с Движението Чаена партия в САЩ през 2009; всъщност германската партия и Движението Чаена партия стартират синхронно почти по едно и също време. https://en.wikipedia.org/wiki/Tea_Party_moveme https://en.wikipedia.org/wiki/Alternative_for_Germany Чаената партия е финансирана от братята мултимилиардери Дейвид и Чарлс Кох и тяхната финансова империя; генезисът на ключови фигури в германската Алтернатива за Германия е подобен. Една от ключовите фигури в AfD, Алис Вейдел, която е лидер на парламентарната група на партията в Бундестага: https://en.wikipedia.org/wiki/Alice_Weidel има забележителна професионална кариера, преди да бъде катапултирана към върха на партията, нейните три професионални кариери са били: Weidel went to work for Goldman Sachs, before moving to Allianz Global Investors.[2] In the late 2000s, she worked at the Bank of China, living six years in China Веднага след 6-годишната си работа в китайската национална банка, Вейдел става основател на новата дясна/популистка партия Алтернатива за Германия, пропонираща отказ от еврото и изключване на Гърция /както и други изпаднали в това положение държави/ от ЕС По принцип, според мен, когато разглеждаме съвременния популизъм в България, не можем да го сепарираме като нещо изолирано от популизма в Европа, а в по-широк контекст от този в САЩ, защото "голямата вълна" специално на десния популизъм, на който Доналд Тръмп е върхът на айсберга, тръгна от САЩ и оттам черпи идейните си извори.

Това число - 40 млрд. евро брутен годишен приход /пред облагане с данъци/ - е безспорен статистически показател, защото се фиксира от данъчните власти въз основа на предоставено им от фирмите счетоводство. Няма значение дали фирмите оперират извън страната или в нея, данъчните им ставки и регистрация са фиксирани от германските данъчни власти и те са били 40 млрд. евро годишно за фискалната 2010. Оттук нататък, може да се направи съвсем елементарно изчисление: корпоративният данък в Германия е 30 %; подоходоносното облагане на лица достига до 55 % и е стъпаловидно в зависимост от доходите, социалните осигуровки за работещи са по 20 % разделени между работник и работодател, тоест 40 %; обобщено, тези 82 000 турски предприемачи са платили данъци /без ДДС и акцизи/ в размер на поне 55 % от годишния си брутен приход, тоест са оставили в германската държавна хазна най-малко 22 млрд. евро. В Германия по официална статистика тогава са живеели около 3 млн. имигарнти от турски произход, от които работещи са 1.2 млн. Разделена сумата 22 млрд. евро оставени за годината данъци от бизнеса на етнически турци върху човек от тези неработещи 1.8 млн. етнически турци прави по 12 000 евро на неработещ или по 1000 евро месечно, колкото е била минималната работна заплата през 2010. Следователно само платените данъци от работещият успешно бизнес на тези германски граждани от турски произход са покривали напълно социалните разходи и издръжката на техните сънародници. Без да се има предвид принадената стойност, генерирана от работещите като наемници 1 200 000, които са дали като принос към БВП на Германия поне още 10 млрд. /ако са работели на минимална заплата/, и направените от бизнеса инвестиции за 10 млрд. от неговата печалба след облагане 18 млрд.

Building a New Empire: Germany’s Turkish Entrepreneurs September 4, 2011 CNBC Business Magazine, Sept 1, 2011 Турците в Германия притежават над 80 000 компании, които генерират годишни брутни приходи от около 40 милиарда евро. * През 2010 за когато са тези данни целият БВП на България е бил 50 млрд. долара или около 45 млрд. евро, изработени от 2.5 млн. души в националната ни икономика, фирмите на германците от турски произход са направили тези пари с 5 пъти по-малко заети в тях - бел. моя. През 70-те години броят на турските предприемачи в Германия е бил около 3000 и тази цифра нарасна драстично през 80-те години на миналия век, каза Реджек Кескин, председател на Асоциацията на турските бизнесмени и индустриалци в Европа (ATİAD). "Днес в Германия има 82 000 турски предприемачи, в които работят 450 000 до 500 000 души, според Кескин. Тези фирми инвестират около 10 милиарда евро всяка година, каза той. "Процентът на предприемачите сред германците е 1%, докато тази цифра е 11-12% сред турците". Империята "Титаник-Хазир" е отличен пример за този предприемачески дух. След като работи в ресторанта на чичо си, Aygün създава първия си Hasir outlet през 1978 г. Сега има седем ресторанта (един италиански и шест Hasirs). През 2003 г. основава хотелската верига "Титаник" в Турция в партньорство с братята си, които все още са в Турция. Днес те разполагат с шест хотела в Истанбул и един, техния флагмански курорт, в Анталия на брега на Средиземно море, който разполага с 600 стаи и със средна заетост от 94%. По време на по-ненатоварените зимни месеци около 80 футболни отбори от Европа, сред които и Вердер Бремен, се възползват от осемте пълни футболни игрища в близост до хотела за тренировъчни цели. Разширявайки се в Германия, през март компанията откри бизнес хотел в Spittelmarkt, близо до централния площад Александерплац в Берлин. Реновираната й за 7 млн. евро сграда в Източен Берлин предлага 226 стаи, а цените започват от 75 EUR на вечер, с включена закуска. Но веригата "Титаник" има още по-големи амбиции, като това лято започва строителството на петзвезден хотел на площад Gendarmenmarkt, точно до изящната търговска улица Friedrichstrasse. Той ще бъде отворен през следващата година. "Хотелът ще разполага с около 200 стаи и ние работим с архитектите Patzschke & Partner, които ремонтираха хотел Adlon [петзвездния луксозен хотел до Бранденбургската врата]", казва Айтак Айгюн, най-големият син на Мехмет и шеф на европейските хотелски операции на компанията. "Нашата комбинация сами да си бъдем инвеститори, строителна компания и хотелиерска верига е уникална." Седим с него в ресторанта на хотел Spittelmarkt, и той видимо изглежда на възраст повече от своите 24 години. Той учи мениджмънт на хотели в Швейцария, където също усъвършенства английския си език. Айгюн казва, че продължаващото разширяване на бизнеса е поверено на баща му, който винаги е "много гладен" за идеи, които ще доведат до растеж. "Мисля, че това е един от качествата, които предприемачът трябва да има, за да бъде успешен. Ако се чувствате доволни и си помислите, "Добре, стига ми толкова, постигнал съм достатъчно", тогава не можете да растете. Винаги трябва да търсите нещо новаторско. " Произходът на империята Айгюн е подобен на много от историите на първите успешни турски имигранти, тъй като е фокусиран върху турския пазар в Германия. Първите турци-предприемачи в Германия доставяха на сънародниците си храни и продукти от родината, които не бяха лесно достъпни в Германия."Имаше истински бум в турския бизнес с хранителни стоки", казва Гюлсън Фидан, финансов консултант на хората, създаващи нови бизнеси. "Няколко гостуващи работници си създадоха собствени магазини, а други хора видяха колко добре върви този бизнес и започваха да правят същото." Чувствайки се комфортно в собствената си ниша първото поколение не смееше да навлезе на други пазари, но това се промени в през последните 20-30 години. "Вече няма "типична турска компания", казва Бакир от TD-IHK. Сега тези компании работят във всички сектори на бизнеса, от ИТ консултиране до машиностроене и възобновяеми енергийни източници.Турците са особено добре представени в ИТ с успешни бизнес-истории като Crytek, които произвеждат видео игри за персонални компютри и конзоли от следващо поколение като Far Cry и Crysis. Основана през 1999 г. от Avni, Cevat и Faruk Yerli, синове на турски гостуващ работник, компанията във Франкфурт има студия в Украйна, Унгария, България, Южна Корея и Великобритания. Друг пример е Solitem, основан от главния изпълнителен директор Ahmet Lokurlu, който дойде в Германия през 80-те, за да завърши докторат по инженерство. Той остава да работи като научен сътрудник и преподавател преди да му дойде на ум бизнес идея през 1993 г. да създаде охладителни системи, използващи слънчева енергия. "На юг имаме различна връзка със слънцето", казва той. "Когато някой от север мисли за слънцето, те мислят за топлина, но ние мислим за студ. Като инженер аз започнах да мисля как да използвам слънцето, като охладител. "След години, когато развиваше и разработва своята оригинална система, през 1999 г. основава фирмата си. С централен офис в град Аахен, в западната част на Германия, Solitem също така експлоатира слънчева централа в Турция. Неговите слънчеви енергийни системи без емисии се използват за генериране на топла вода, генериране на пара, отопление, охлаждане и генериране на електроенергия и също осигуряват климатици за нарастващия брой хотели и болници в средиземноморския регион. Локурлу е спечелил близо 20 награди, включително наградата Energy Globe Award и е обявен за Hero of the Environment от сп. Тайм през 2007 г. Kobil Systems, със седалище в Worms, западна Германия, води произхода си от желанието да създаде иновативен продукт. Основана през 1986 г. от Исмет Коуън, сега тя е един от водещите доставчици на технологии за сигурност при онлайн банкиране. Коуън за пръв път идва в Германия като тийнейджър през 70-те, за да учи компютърни науки. След като завършва висшето си образование той започва да работи върху идеите си за подобряване на компютърната сигурност. "Понякога човек просто иска да направи нещо различно", казва той. "Видях, че персоналните компютри стават все по-уязвими, така че работих, за да ги направя по-сигурни."Компанията, която има персонал от 120 служители и годишен оборот от 25 млн. евро, сега е водещ доставчик на мобилни високотехнологични ИТ решения в областта на цифровата идентичност. Сред клиентите й са Сосиете Женерал и Комерцбанк, а в Турция тя има 80% от пазара на банкова сигурност. За съжаление, успехът не е разсейвал стереотипите. "Когато казвам на хората, че съм бизнесмен, те често мислят, че работя с ресторант с кебап или магазин за хранителни стоки", казва Koyun. - Когато им казвам, че притежавам високотехнологична компания, те ме гледат недоверчиво. Локурлу, който има докторати по инженерство и философия, добавя: "Когато кажеш" чужденец "в тази страна, хората често си представят неграмотен човек, който не може да говори свободно немски, и който живее в изолирано гето. Но това е погрешен стереотип. " Въпреки всичко това, германците от турски етнически произход смятат, че понякога имат различен манталитет от своите германски колеги, който може да бъде изгоден в света на бизнеса. "Бих ги описал като по-решителни и упорити в техния манталитет", казва Фидан. Голдбърг от ZfT твърди, че германците от турски произход често са по-склонни да поемат рискове и са много по-отдадени, а Бакир от TD-IHK твърди, че те имат силно чувство за солидарност с общността, което им помага да преодоляват личните си кризи. "Те се подкрепят от приятели и семейство, включително финансово", казва той. Някои твърдят, че младото поколение, родено в Германия, получава най-доброто и от двете култури. "Да бъдеш точен, организиран и дисциплиниран са всички положителни аспекти на немското възпитание", казва Фидан, родена в Германия, след като родителите й се преместили там през 1971 г. "От друга страна, като турчин човек е по-отворен, по-заинтересован в опознаването на други хора и по-ориентиран към клиентите. " Айгюн със сигурност смята, че комбинацията от немски и турски черти му е помогнала в бизнеса: "Мисля, че турците са много практични хора, способни незабавно да решават нещата, докато германците са много дисциплинирани. И ние, деца на гостуващите работници, сме продукт на този микс. " Локурлу посочва, че корените им и в двете култури прави германците от турски произход по-отворени към трети култури, така че бизнес отношенията им с хора от различни държави да стават по-лесни. "Това взаимодействие между двете култури е предимство", казва той. "Когато човек идва от една култура, той имат само нейните параметри. Невероятно съкровище е да имате тези две култури във вас. Това е основата на моя успех. " Едно проучване на PricewaterhouseCoopers Germany, наречено "Рецепти за успех на турски предприемачи", изследва 150 собственици на бизнес през 2009 г. и установи, че много от тях виждат комбинацията от немски и турски характеристики като ключови за собствените си постижения. Има и проблеми, разбира се. При повечето германски предприемачи от турски произход началният капитал идва от семейство или приятели. "Това означава, че можете бързо да откриете компания, но съществува и опасност всички семейни пари да бъдат загубени. И това не е само индивидуално бедствие, а едно за цялото семейство."Друг проблем, пред който са изправени тези предприемачи е расовата дискриминация "В това, предприемачите не се различават от другите части на обществото", казва Бакир от TD-IHK. "Дискриминацията все още съществува и може да бъде премахната само чрез повече взаимодействие и информация".Koyun казва, че успехът на Kobil Systems говори сам по себе си, но когато започвал бизнеса си, той срещнал трудности. "Когато отидох в големи компании и предложих да работим заедно по един проект, понякога те ме гледаха странно и попитаха дали някой в Турция въобще е способен на това. Но сега, след дългогодишен опит, това не се случва много често. " Всъщност проучването на PricewaterhouseCoopers установи, че една трета от германците от турски произход собственици на бизнес смятат, че са преживели дискриминация; други 47% са се съгласили с това частично. Някои от анкетираните заявиха, че са убедени, че те са по-строго инспектирани от длъжностни лица, имали са по-големи затруднения да осигурят банкови заеми и са били в неравностойно положение в сравнение с други компании, когато става въпрос за възлагане на договори. Norbert Winkeljohann, председател на надзорния съвет в PwC Germany, проведе проучването. "Като цяло то показва колко успешни и интегрирани са много турски бизнесмени в Германия", казва той. "Въпреки понякога трудните обстоятелства, те са постигнали много." Той обаче предупреждава, че дори идеята за дискриминация може да представлява опасност за германската икономика. "Дори субективните чувства също да играят роля тук, ние в индустрията и политиката трябва да обърнем много внимание на осигуряването на равно третиране", казва той. "В противен случай имиджа на Германия като място за правене на бизнес може да пострада в дългосрочен план". https://siobhandowling.wordpress.com/2011/09/04/building-a-new-empire/ http://www.hurriyetdailynews.com/turkish-migrants-give-live-to-german-economy-6520 Толкова срещу аргументите на Сарацин /името му означава "пустинен арабин"/ срещу германците от турски произход, че не давали адекватен принос за германската икономика, всъщност само техните фирми изработват 1 % от БВП на Германия, което на броя заети лица в тях е реципрочно на цялата обща ефективност на работещите германци, отделно 1.2 млн. германски граждани от турски произход работят в германски фирми. Книгата му, на сарацин, между другото е пълна боза - миш-маш от всичкология и цифри, доказващи предпоставена теза, освен, че е написана некадърно като публицистика, според мен, разбира се.

Една великолепно написана като литература и абсолютно по темата като сюжет и тематика книга на Елиф Шафак за турско-кюрдско семейство в Лондон, като епизодичен, но не второстепенен герой има и българка в Лондон /която се представя за рускиня/. Животът на самата авторка е подобен на главните герои и книгата в този аспект носи автобиографични черти. За който обича добра художествена литература и има търпение да я чете ще бъде удоволствие и познание: https://chitanka.info/text/32491-chest

Ник, не съм чел информативно как точно са законите в Германия за турците, затова ще коментирам твоята информация: според мен, от една страна, да, третираш ги като "второ качество", но от друга - не им даваш двойно гражданство, следователно вече ги заковаваш в Германия и второто и третото поколение ще бъдат германци. Без никакви възможности да се върнат в турската родина на бащата, родени германци - това, както го виждам си е чиста проба асимилация. Германците си вливат свежа кръв в нацията: туркините са им по-полезни у дома като работещи майки, те може и да са туркини, но отглеждат малки германчета от турски произход. Които учат в германски училища, работят в германски фирми и са си второ поколение германци, а по силата на това и европейци.

Дедо Либене, прочетох за случая с Тео ван Гог и мисля, че прекалено много си се фиксирал в него. Контравъпрос: а ти какво мислиш за случая с Анреш Брайвик, който изпозастреля сума ти народ с фикс-идеята, че е "белия рицар" с мисия да свободи Европа от Исляма? Фанатизирани психопати винаги е имало, има и ще има, но не можеш да вземеш един изолиран случай и да правиш обобщения за цели общности върху него, дори върху серия от случаи, които да си свързваш в конструкции не бива, според мен. Нещата са много по-сложни и комплексни с ислямския фундаментализъм и ескалираха след 11 септември и последвалите западни инвазии в Близкия изток. В общи линии преди това, с изключение на инциденти предизвикани между араби и евреи и рефлектиращи в Европа по тази причина, не е имало. Ако погледнеш обективно историята от времето след ВСВ до 90-те години /визирам първата инвазия в Ирак/ и си сложиш ръка на сърцето, ще признаеш, че е така. Конспиративните теории са много, една от които цитираш, има и реални конспирации, свързани преди всичко с тайните служби, но като цяло историята и животът на хората, според мен, не се определят от такива сили, а от много по-прозаични фактори като икономика, пари и пазари. Тео ван Гог, доколкото прочетох биографични данни за него, е бил доста неуравновесен и конфликтен човек, меко казано, и сам е провокирал конфликти и скандали, срещнал е този екстремен отговор от подобен на него индивид, изживяващ се като лидер на ислямска бойна група. Едва ли зад тази история можеш да откриеш мащабен заговор с идеология.

Не е проблем да визиуализирам, но го правя след като проверя коректността на данните, както и обективността на този, който ги оповестява, а по принцип го правя повече за себе си, защото така разбирам по-добре, имам зрителна памет, така че не очаквайте от мен "визуализация по поръчка", правя такава донякъде от личен егоизъм заради себе си. Но благодаря, че насочихте вниманието ми към книгата на въпросния господин, свалих я в електронен вид, ще я прочета; почти навсякъде в Източния блок режимите бяха разклатени от взрив на национализъм - особено силно в бивша Югославия /където имаше брутално етническо прочистване/, в бившите съветски републики, особено Грузия, Армения, и досега там тлеят огнища на войни върху етническа и религиозна почва; България не беше изключение с т.н. "възродителен процес", който стана "голяма екскурзия" с еднопосочен билет за стотици хиляди българи от турски етнически произход. И това при пълна и параноична непоследователност на режима, защото години наред този режим подкрепяше "еничари" сред етническите турци, беше им отделил квоти в университетите и държавните учреждения, имаха свои вестници и т.н., само за десетина години етническата и религиозна омраза се канализира срещу тях, не без, според мен, коварно подхлъзване отвън с меркантилната цел една номенклатура да прати в пенсия друга, и под режисурата на външна тайна служба, но затова си има историци. Благодаря за линка, ще прочета цялата книга, Аврамов е задълбочен и интересен автор.

Дублирано

В една единствена област от изследването за различията между Източна и западна Европа от общо 18 области на практика различия няма: 1. Национално законодателство като идентичност - от 98 % до 82 % съответно Дания и Латвия 2. Национален език в диапазон 98-54 %, но тук най-ниските проценти са за страни с големи етнически малцинства, и то предимно в Източна Европа, руската сфера, изключение е Финландия от Западна Европа Което ме води до мисълта, че колкото и голяма да е интеграцията и централизацията в ЕС /обща армия, общи търговски закони, свобода на движение на хора, капитали и стоки/ факторът национална идентичност на ниво език и култура ще остане. За разлика от САЩ където имаме една федерация от щати с един език, Европа е стар континент с голяма история и културна идентичност, за да се откаже от нея в името на бъдещ нов проект. Във Франция да се пише и говори официално на английски, забравете.

С или без миграция на хора от Близкия изток и Африка, присъствието им в Европа вече е факт - дори в нулевия вариант /без никаква миграция, което е изключено/ тези хора ще бъдат 35 млн. в Европа /днешния ЕС/ след 30 години, което е 7 % от населението, при екстремния вариант ще бъдат 75 млн., при умерения 55 млн., така че ще ни се наложи да живеем и работим съвместно с тях. Има и нещо друго, Турция през 2050 година ще има БВП почти изравнен с този на Франция и Германия и на практика ще бъде третият решаващ фактор за европейската икономика, дори и формално да не влезе в Европа. България според мен не е географско понятие и девета дупка на кавала, такава могат да я направят само тъпите й управници - България си има своите потенциални слабости, но част от тях са и потенциални предимства, едно от които е турското малцинство и тяхната диаспора в Турция. Ако си спомняте, най-големите пари като помощи от български граждани живеещи в чужбина идват от Турция, а външните помощи са равни на външните инвестиции в последните години.

На този господин Саак Карапетян май съвсем случайно му се разбил хеликоптера преди два месеца: "3 октября 2018 года неподалеку от деревни Вонышево Солигаличского района Костромской области упал частный вертолет AS-350 с бортовым номером RA-07272. Среди погибших в результате крушения был и Карапетян" Точно нелегалните емигранти и бежанците натоварват социалните системи прекомерно и оттам се генерира повече престъпност: за 6 години в Европа те са били 1.6 млн. За сравнение в САЩ бежанци искащи убежище за същия период: са около 150 000, над 10 пъти повече са били в Европа! В САЩ има невероятно / The population of unauthorized immigrants peaked in 2007, when it was at 12.2 million and 4% of the total U.S. population. / голяма нелегална имиграция, която е несравнима с нищо в Европа. Тези цифри са за нелегалната, легалната е приблизително толкова, но те нямат проблеми с мюсюлманите, около 1% е мюсюлманското население в САЩ.

Ако решенията за политики се вземаха на база лакърдии в пъбове и кръчми такава борба за мир щеше да настане, че нямаше да остане жив човек на планетата. Затова се правят социологически изследвания. Едно такова, по германски акуратно, е направено през 2008 за германските натурализирани мигранти с мюсюлмански етнически произход, обхващало е 16 000 респонденти: https://www.bamf.de/SharedDocs/Anlagen/DE/Downloads/Infothek/Sonstige/muslimisches-leben-kurzfassung-englisch.pdf?__blob=publicationFile На базата на това изследване твърдя, че натурализираните германци от мюсюлмански произход са по-малко фундаменталисти в религията си от гражданите на Източна Европа с православо вероизповедание и веднага ще го докажа: Това горе са православните Изследването стига до заключението, че въз основа на регионалния произход мюсюлманското население в Германия е много хетерогенно. Доминиращата група, както може да се очаква, е голямата група от турски произход. Всъщност близо 2,5-2,7 милиона от мюсюлманите, живеещи в Германия (около 63%), имат турски корени. Между 496 000 и 606 000 души (около 14%) са граждани на югоизточна Европа от Босна, България и Албания. Третият по големина източник на мюсюлмански имигранти в Германия е Близкия изток с 292 000 до 370 000 мигранти (около 8%). Между 259 000 и 302 000 (около 7%) от мюсюлманите, живеещи в Германия, идват от Северна Африка, повечето от тях от Мароко. Останалите идват от Централна Азия / ОНД, Иран, Южна / Югоизточна Азия и други части на Африка (около 8% общо). Като цяло 36 процента биха се описали като много религиозни. Други 50 процента твърдят, че са по-скоро религиозни. Религиозността е особено очевидна сред мюсюлманите с турски произход и мюсюлманите от африкански произход. Картината е различна сред мюсюлманите с ирански произход, почти всички шиити, където само 10% се смятат за много религиозни, а за трети твърдят, че изобщо нямат религиозна вяра. Мюсюлманските жени са склонни да бъдат по-религиозни от мюсюлманските мъже в почти всички различни групи на произход. Сравненията между мюсюлманите и членовете на други религиозни групи също показват, че силната религиозност не е специфична за мюсюлманите. Съществуват само минимални различия по отношение на религиозността между мюсюлманите и членовете на други религиозни групи по отношение на повечето от различните контексти на произход. Съществуват обаче големи различия в зависимост от региона на произход и - в случая на мюсюлманите - в зависимост от деноминацията, когато става дума за ежедневни религиозни практики като молитва, празнуване на религиозни празници и религиозни закони за храната и постенето. Въпреки че религиозността и религиозните практики са силно развити сред мюсюлманите, нивата на членство в религиозна асоциация или общност са по-ниски, отколкото е случаят с тези нива на членовете на други религии. Поне една трета от германските мюсюлмани не спазват религиозния пост, което означава според мен, че определено не са вярващи, а едва 25 % от жените от първо поколение и 17 % от второ носят бурка/фередже. Резултатите показват например, че 25% от мюсюлманските ученици посещават уроци по етика, 5% посещават католически и 3% протестантски религиозни уроци съответно и 11% ислямско религиозно образование, когато се предлагат. Повече от половината от мюсюлманските ученици не посещават уроци по религиозно образование или етика. Цялата тази истерия с ислямофобията мирише на популизъм и неонацизъм, според мен; но защо и ние да се включваме в грозния хор.

С една уговорка ще коментирам повече от дузина графики от статистиките за мюсюлманското население в ЕС: http://www.pewforum.org/2017/11/29/europes-growing-muslim-population/pf_11-29-17_muslims-update-22/ според мен това население преекспонирано се дефинира като еднородно, защото „мюсюлманско население” на практика е нещо с много компоненти, така например от 25 млн. мюсюлмани в ЕС между 6-9 млн. са турци, има сирийци, мароканци, иракчани и т.н., има шиити, но и сунити от различни секти, има радикализирани елементи дошли като бежанци и други радикализирани елементи от второ и трето поколение натурализирани мюсюлмани, но има и голяма част напълно натурализирани мюсюлмани, част от които, и то не малка, около 30 % според статистиките въобще не изповядват вече активно ислям, друга по-малка част са променили религията си; с една дума слагането под един общ знаменател „мюсюлмани” по принцип е голям проблем, а не решение на проблем с радикализирането на някои мюсюлмани, вместо локализиране се използва генерализиране. Край на ОТ. Първата графика горе показва каква е възрастовата граница между мюсюлмани и немюсюлмани в различните държави – в България тя е от най-малките, 5 години. Графиката показва процент на мюсюлманско население в страните от ЕС през 2016 – при средно 4.9 за всички, в България той е 11.1, повече от два пъти над средния и дефакто втори най-висок след Кипър. Според мен отказът да се приемат повече мигранти мюсюлмани не е ксенофобия, а защитна реакция, тъй като реално България има едно много голямо необразовано и неквалифицирано малцинство от роми, което е огромен проблем за социалните системи в този му вид; двете основни социални системи – пенсионната и здравната – и без това са в окаяно състояние, но това е друга тема, макар и свързана с дискутираната. Тази графика илюстира най-тежкия сценарий на миграция като перспектива за 2050; този сценарий е свързан с войни и размирици, водещи до бежанци. При него след 30 години процентът на мюсюлмани в ЕС ще бъде 14 /75 млн/, за България при този сценарий се предвижда 11.1 %, тоест без никаква промяна спрямо сега и по-ниско от средното ниво за ЕС. Графиката показва % на мюсюлмани в 2050 при три сценария: нулева миграция /практически невъзможен/, умерена /най-вероятен/ и голяма Същите три сценария заедно с данните за 2010 и 2016; показват какво ще бъде съотношението на мюсюлманско и немюсюлманско население в ЕС при всеки от сценариите. Показва сегашното състояние /2010-2016/ на миграцията при мюсюлманите – вижда се от дясната графика, че редовните мигранти немюсюлмани в Европа са били повече с 400 000 от редовните мигранти мюсюлмани; голямата разлика идва от бежанците с нередовни документи – те са били с 1 млн. повече от мигрантите не мюсюлмани. Три категории – мигранти общо, мигранти бежанции, мигранти с редовни документи – за период 2010-2016, от мигранти с редовни документи такива от Индия са 470 000, от САЩ са 240 000, а от Китай 230 000 и заемат съответно първо, четвърто и 6-то място; в преобладаващата си част от 90 % тези хора не са мюсюлмани, но общия им брой е близо една трета от всички редовни мигранти в ЕС и като цяло е почти толкова, колкото са влезлите бежанци мюсюлмани за целия период. Обединеното Кралство държи първо място по приети мигранти въобще, Германия първо място по приети бежанци; Как е изглеждала Европа през 2010, 2016 и как би изглеждала при трите описани сценарии като съотношение „мюсюлмани-немюсюлмани” през 2050 Същата проекция, но разбита поотделно за всяка една държава. За България виждаме намляване с 30 000 души от 820 000 до 790 000 на мюсюлманите в периода 2010-2016, намаляване до 700 000 при нулева миграция, до 500 000 при умерена /този е най-вероятния сценарий/ и отново намаляване до 650 000 души при висока миграционна вълна към ЕС Същите съотношения, но вече изразени като % от населението на всяка една държава, а не като абсолютни стойности. Как биха се отразили в проценти на съотношението „мюсюлмани-немюсюлмани” трите възможни сценария до 2050 за всяка държава: за България ще има съществени промени при „нулевия” – нагоре с 1.3 % и при „умерения” /който е и най-вероятен/ - с 1.9 % надолу. Обяснението, според мен, е елементарно – при умерена миграция около 2 % от мюсюлманското население ще емигрира навън от България, при голяма миграция външния приток от мюсюлмани ще надмине емигриращия поток от такива местни хора. И накрая проекция за раждаемостта при двете условно разделени групи: вижда се разликата общо за ЕС 2.6:1.6 деца в полза на мюсюлмани, но конкретно за България стойностите са изравнени, разликата е едва 0.1 %, което в обобощен план говори, че с времето тенденцията е такава, уседналите дълго мюсюлмани изравняват процент на раждаемост с немюсюлманите, такава е общата тенденция в перспектива и в цяла Европа; според мен проблемът не е „религиозен”, той е социален.

Изследването цитирано в първия постинг, което е на либералния социологически център PEW е пряко свързано с друго тяхно изследване на този линк, което за мен е по-актуално и конкретно: http://www.pewforum.org/2017/11/29/europes-growing-muslim-population/pf_11-29-17_muslims-update-22/ Второто е за ислямското население в Европа и, поне според мен, в ядрото си и дискутираното тук, търси отговор на един жизнено важен от прагматична гледна точка въпрос за Европа: „Доколко толерантни са хората и общественото мнение в Източна и Западна Европа към най-голямото етно-религиозно малцинство в Европа, а именно мюсюлманското?”, другите въпроси около него по мое мнение са нещо като „гарнитура” на това „основно ястие” в изследването за толерантността в по-широки граници. И може би затова изследването започва с тематичния кръг толерантност към мюсюлманите, цитирам: „Континенталното разделение в нагласите и ценностите може да бъде екстремно в някои случаи. Например, в почти всички страни в Централна и Източна Европа, които са анкетирани, по-малко от половината възрастни казват, че биха желали да приемат мюсюлмани в семейството си; в почти всяка западноевропейска страна, повече от половината казват, че ще приемат мюсюлманин в семейството си. Подобно разделение възниква между Централна / Източна Европа и Западна Европа по отношение на приемането на евреите в семейството. В отделен въпрос западноевропейците също са много по-склонни от своите колеги от Централна и Източна Европа да кажат, че ще приемат мюсюлмани като съседи . Например 83% от финландците заявяват, че биха желали да приемат мюсюлманите като съседи в сравнение с 55% от украинците /и в двете държави обаче мюсюлманските общности са незначителни като процент, така че въпросът и отговорът не са толкова важни от практическа гледна точка за цялата картина в тези държави, моя бележка/. И макар разделянето да е по-малко остро от това за мюсюлманите, западноевропейците са по-склонни да изразят одобрението си и за евреите като техни съседи /това, пак според мен, е общоизвестна истина от години наред и едва ли е от толкова важно значение за Европа като цяло, по простата причина, че вълна от евреи емигранти към Европа не се забелязва да идва, по-скоро има обратното на такива към Израел, така че въпросът е зададен от учтивост и като съпътстващ декоративно другия, за мюсюлманите - моя бел./” Това горе са нагласите на хората в различните държави като толерантност/нетолерантност към мюсюлманите, а по-долу съм извадил данни от 2010 за реалния брой на мюсюлманите в Европа, преди идването на вълната от бежанци мюсюлмани от Близкия изток и Африка: https://www.theguardian.com/news/datablog/2011/jan/28/muslim-population-country-projection-2030 В данните, които са на същата институция правила и другите две изследвания, са включени актуални числа от 2010 с проценти за всяка държава и проектирани числа /преди голямата бежанска вълна/ за 2030. В 2016 обаче реалната картина в сравнение с 2010 е много по-различна, за което в линка по-долу има графика и числа, а проекцията за 2050 при умерена прогноза за миграция на мюсюлманско население /нито много висока, нито много ниска/ изглеждат така: http://www.pewforum.org/2017/11/29/europes-growing-muslim-population/pf_11-29-17_muslims-update-22/ тоест след около 30 години се очаква като цяло /без Русия/мюсюлманите в Европа да са повече от 11 % от цялото европейско население, разпределено съответно по страните, както е посочено. От графиката се вижда, че в три държави: Обединеното Кралство, Франция, Швеция този процент приближава 20, почти двойно на средноевропейското /за България прогнозата е дори надолу, според второто изследване на PEW, но нагоре според първата статистика, направена от същата институция преди 9 години, техните данни се разминават драстично в рамките на две различни статистики/. В тези три държави /Великобритания, Франция, Швеция/обаче, за разлика от източноевропейските, толерантността към мюсюлманите е висока. Съществуват и няколко малки държави в Европа с преобладаващо мюсюлманско население – Албания и Косово и като перспектива Македония /40 % при умерени прогнози за 2030/. Перспективата за Европа в близко бъдеще е да има етно-религиозно малцинство от мюсюлманско население, сравнимо като процент от цялото с малцинството на афроамериканците в САЩ. В някои от източноевропейските страни обаче – Русия и Грузия, например – където процентът на мюсюлманското население и сега е много висок, толерантността към това население е сравнително много ниска. В перспективата за 2050 на PEW тенденцията мюсюлманското население да расте като процент и като абсолютен брой от общото е много ясно оцветена – това става предимно насочено в страните от Западна Европа с висок стандарт на живот и доходи. Добрата новина за Европа е, че тези страни като обществено мнение и институции са подготвени да поемат такова увеличение; лошата за нас е, че сред източноевропейските страни само България, Македония, Черна гора и Кипър и Гърция ще имат голям процент от мюсюлманско население при сравнително ниска подготвеност на обществото и институциите да се справят с проблема за толерантност между малцинства и мнозинства /изключвам Русия, Грузия и Армения, защото там тенденциите са още по-изострени, но едва ли в обозримо бъдеще те ще бъде интегрирани в ЕС/. А как би изглеждала Европа с над 70 млн. мюсюлманско население през 2050 и над 100 млн. Турция член на ЕС?

Според мен не върху репарациите и помощите за Израел е изградено богатството на държавата и гражданите, а на доброто обществено устройство и способността на хората да работят ефективно и качеството на самите хора. То по принцип всяко богатство е това, другото е пари, но те лесно се губят.

Само да вметна, Израел е една от най-динамично развиващите се икономически нации в света, те са истинско "икономическо чудо" подобно на Сингапур. И понеже ставаше въпрос за връзка между либерализъм и богати и бедни нации, според мен има псевдобогати, типичен пример са арабските монархии, базирани на природни ресурси в съчетание със закостенели институции и полуфеодални обществени отношения; според мен истински богатите нации са тези с работещите и активни граждани, а това не може да се постигне без индивидуални свободи в най-широк аспект, какъвто е случаят с Израел и страните в Западна Европа;

"Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме."

Моята хипотеза е следната: Основната причина Левски да бъде заловен в Къкрина е неговото кратко, по малко от 24 часа, влизане и оставане в Ловеч. Главна и единствена причина за това влизане и оставане е злоупотребата с комитетски пари от председателя на комитета и задържането на тези пари от близките му. Останалото е верига от логични последователни действия: добра работа на турската полиция, която в онзи момент е знаела поименно всички членове на комитета /цитирах документ/, знаела е в кои къщи се укрива в Ловеч Левски, а те са били 4 – на Величка Хашнова, на Сиркови, на Латинеца и на Марин Поплуканов. При положение, че ролята на Величка Хашнова и брат й Марин е била известна на турците /и двамата са били арестувани/, а къщата на Сиркови, която е съседна на Латинеца, е била наблюдавана непрекъснато /цитирал съм спомените на Сиркова затова/, а турците с положителност са знаели за Латинеца и Никола Сирков, че са членове на комитета, защото са издадени от арестувани във връзка с Арабаконак /Димитър Общи и др., има го в турските протоколи на разпитите/, не е бил кой знае какъв проблем за полицията да засече влизането и излизането на Левски и без помощ на информатор. Оттук насетне, след като е установила със сигурност, че лицето което издирва е там, за турската полиция не е имало кой знае какви проблеми да проследи и маркира неговото движение. Николчо Цвятков /чиято къща според Сиркова също е била под наблюдение/ изважда същия ден на излизането тескере за себе си и отива да вземе друго от Добри Механджията, който обаче не тръгва с него за Търново. Полицаят, заверявал тескеретата в Ловеч, Али Чауш, среща същия Никола Цвятков с непознат подозрителен човек, но с него не върви другия бакърджия, а именно Добри, а съвсем друга съмнителна личност, при това вероятно засечена от турско наблюдение най-малко над къщата на Хашнова /защото може да е било още от Сиркови/, в която Левски е влизал, това е доказано, тъй като Хашнов праща младия Христо Луканов да съпровожда Левски до срещата му с Николчо. Тоест пътя на Левски в Ловеч е бил трасиран от турско наблюдение, за да имаме 100 % увереност на каймаканина, че лицето е той. Като съберем това с информацията, получена от наблюдение, че Левски вече е влязъл в Ловеч, не е кой знае какво да се направи извода, че Цвятков, роднина на Латинеца и Сирков отива с „подозрителния”/известен вече на властта като Левски/ в Търново и ще минат през Къкрина и то в хана на Латинеца, защото Латинеца е отишъл рано сутринта там; да, но след него на рутинната си обиколка е минал предизвестения за идването на Левски турски стражар Али Чауш, неговият участък е Къкрина и той е можел с положителност да види, че Латинеца е отворил хана, както и след срещата да установи в кръчмата на Добри /Малък Добри, Добри Малчев Койнов, същия медникар/, че бакърджията-кръчмар си е в Ловеч, а колегата му Цвятков отива сам в Търново, след като е взел и неговото тескере, но с непознат. И така, Али Чауш е сложил финалната черта от това проследяване, след срещата си с Николчо и Левски, той е изтеглил маршрута на двамата до хана на Латинеца в Къкрина. Какво е станало с Латинеца при блокадата, можем само да гадаем: огромната случайност в промеждутъка от десетина минути потерята да се е разминала с него, според мен е супер-минимална. Според мен потерята е била много по-рано там и е наблюдавала, както го описва и нейният водач Юсеин Бошнак. Моето предположение е, че когато Латинеца е излязъл е бил тихо арестуван и набързо разпитан за местоположението на другите двама, след което са заели позиции и атакували, но не изключвам и чистата случайност на разминаването.