Б. Киров

Was Stalin necessary for Russia’s economic development? https://voxeu.org/article/stalin-and-soviet-industrialisation#fn 10 October 2013 Anton Cheremukhin, Research Economist, Federal Reserve Bank of Dallas Mikhail Golosov, Professor of Economics, Princeton University Sergei Guriev, Chief Economist, European Bank for Reconstruction and Development; Professor of Economics (on leave), Sciences Po Paris; CEPR Research Fellow Aleh Tsyvinski Arthur M. Okun Professor of Economics, Yale University Необходим ли бе Сталин за икономическото развитие на Русия? Индустриализацията на Съветска Русия беше ключов епизод през 20-ти век, а икономическите историци прекараха десетилетия в дебат относно ролята на политиката на Сталин за постигането на тази цел. Тази статия твърди, че индустриализацията на Сталин е катастрофална дори в чисто икономическо отношение. Бруталната политика на колективизация понижи производителността, както в промишлеността, така и в селското стопанство. Масовите загуби на благосъстояние през годините 1928-40 превъзхождат всички хипотетични ползи от политиката на Сталин след 1940 г., а Русия би била по-добре развита икономически и по-богата при продължение на „новата икономическа политика“. През 1962 г. видният британски икономически историк Алек Нове зададе въпроса дали Русия би могла да се индустриализира в края на 20-те и 30-те години на миналия век при липсата на икономическа политика на Сталин (Nove 1962). Този въпрос все още е важен по няколко причини. Преминаването на съветската Русия от аграрна към индустриална икономика е ключов епизод в икономическата и политическата история. Индустриализираният Съветски съюз изигра ключова роля в победата над нацистка Германия по време на Втората световна война и като една от двете суперсили по време на Студената война, промени формата на следвоенния свят. Индустриализацията на Сталин (и особено първите три петгодишни планове от 1928 до 1940 г.) е един от най-важните примери за структурна трансформация отгоре-надолу, която вдъхнови няколко поколения учени изследоватли, включително Артър Луис, Рой Харрод, Евсей Домар и Уолт Ростоу. Развитието на Съветския съюз служеше като модел за политиците в много други развиващи се страни, включително Индия на Неру, Китай на Мао и, макар и в много по-мека версия - Турция на Ататюрк. Дори и днес учените в областта на развитието все още дискутират дали индустриализацията на Сталин е икономически успех и каква политика на Сталин може и не може да бъде използвана за индустриализиращите се страни днес. Русия през 20-те години В изостаналата икономика (като Русия през 20-те години на миналия век) структурната промяна е от ключово значение за развитието и растежа. Добавената стойност на работник в селското стопанство е няколко пъти по-ниска, отколкото в съвременния индустриален сектор. Преразпределянето на ресурси от селското стопанство в промишлеността може да доведе до значителен икономически растеж. Политиците в развиващите се страни искат да знаят дали такова преразпределение може да се извърши бързо и ефективно. Дебатът за икономическите политики на Сталин се фокусира именно върху тези въпроси. Политика на индустриализацията на Сталин изплати ли се по отношение на икономическото благосъстояние? Дали Русия би се развила по-добре без Сталин? Дали Русия би се справила по-добре без Сталин? На пръв поглед (Фигура 1) данните изглеждат в съответствие с оценката на Acemoglu и Robinson (2012). Те отбелязват, че сталинската индустриализация е "един брутален начин" за отключване на "икономическия потенциал за пренасочване ... на труда от селското стопанство към промишлеността" (Acemoglu и Robinson 2012). Русия превъзхожда тенденцията си отпреди 1913 г. в БВП на глава от населението, удвои съотношението си инвестиции към БВП и премести около 30% от работната си сила от селското стопанство към производство и услуги. От друга страна, тези графики не показват непременно, че тази трансформация се дължи на политиката на Сталин. Може да се окаже, че индустриализацията и растежът биха се случили така или иначе. Графиките също не ни казват до каква степен съветските граждани са се възползвали от политиката на Сталин в краткосрочен и дългосрочен план - в сравнение с разумна друга алтернатива. Скорошни проучвания В неотдавнашна статия ние разглеждаме тези въпроси, като изграждаме нов набор от данни и използваме съвременни макроикономически инструменти (Cheremukhin et al. 2013). По-специално, изучаваме стандартен двусекторен неокласически модел на небалансиран растеж, който е широко използван в литературата, за да анализира индустриализацията и структурните промени в други контексти. Ние не приемаме, че пазарите са без триене; вместо това допускаме растеж (или „клинове“) на пазарите на продукти. Разбира се, икономиката на Сталин не беше неокласическа пазарна икономика. Ние не приемаме, че пазарите са работили в Съветския съюз, нито използваме съветските данни за цените. И все пак неокласическият модел ни помага да анализираме плановата икономика. Изчисляваме големината на клиновете/растеж, които биха направили неокласическата икономика с клинове подобна на икономиката на Сталин по отношение на реални променливи (като продукция в селскостопанския и промишления сектор, труда и капитала, използвани в тези два сектора, частното и държавното потребление и т.н. .). След това извършваме същото упражнение за руската икономика преди Първата световна война и за икономиката на Япония (която се оказва удобен показател за сравнение с руската икономика). След като изчислим клиновете на продуктовия пазар, капиталовия пазар, пазара на труда и интертемпоралния клин, ние описваме как да се свържат тези клинове с реалните политики, провеждани от правителството на Сталин (като колективизация или индустриализация) и растежа в икономиката. След това ние сравняваме икономическите резултати на Сталин със съпоставителен сценарий, в който екстраполираме тенденциите на икономиката при царска Русия преди 1913 година. По същество ние преценяваме какво би се случило, ако царската икономика продължи със същите тенденции и растеж на производителността, както преди 1913 г. Освен това, тъй като можем да определим количествено ролята на всеки клин и да разберем връзките между политиките и клиновете, можем да оценим приноса на всяка политика и на всеки външен фактор за работата на сталинистката и царската икономика. Бедствието на колективизацията Нашият анализ на клинове/растеж ясно разделя индустриализационните години на Сталин 1928-40 г. на два подпериода. До средата на 30-те години на миналия век икономическите политики доведоха до драматични скокове в клиновете и съществено намаляване на общата факторна производителност както в производствения, така и в селскостопанския сектор. Свързваме тези промени със забързаните и насилствени опити за експроприиране на селяните чрез „колективизация“ на земята и към политиката на „ценовите ножици“ (принуждавайки селяните да продават селскостопанска продукция на по-ниски от пазарните цени цени). Еспроприацията от селяните беше съществена част от политиката на Сталин - правителството трябваше да изнася зърно, за да плаща за вноса на промишлено оборудване. Също така, очакваното обедняване на селяните би трябвало да увеличи техните стимули за преместване в градовете. Естествено, тези политики не биха били възможни без използване на насилие. През 1929 г. има 1300 селски бунтове с над 200 000 участници (Хлевнюк 2009). Само през март 1930 г. имаше повече от 6500 бунтове с участие на 1,4 милиона селяни. Всички тези бунтове бяха брутално потиснати. Колективизацията доведе до драматичен спад в селскостопанската производителност и впоследствие в безпрецедентен глад, който струваше около 6 милиона живота. Спадът на продукцията от своя страна подкопа опитите за внос на необходимия индустриален капитал. БВП е в застой и първият петгодишен план не е изпълнен.Като се имат предвид катастрофалните резултати от колективизацията, правителството се оттегли и започна да преследва по-балансирани политики. От 1935 г. клиновете/растеж на производителност в двата сектора се нормализират; производителността се е увеличила, но остава значително под тенденцията (всъщност на нивото от 1913 г.). От друга страна, в края на 30-те години съветската икономика имаше повече капитал и труд в модернизирания промишлен сектор, отколкото предполагат тенденциите от преди 1913 година. За да оценим загубите и ползите от индустриализацията на Сталин, ние изчисляваме благосъстоянието на руските потребители. Ние откриваме, че икономическите политики на Сталин доведоха до изключително големи загуби на благосъстояние през 1928-40 г. (около 24% от общото потребление спрямо тенденциите на растежа от преди 1913 г.). Анализ и ролята на международната търговия За да изследваме потенциалния дългосрочен принос на Сталин към икономиката на СССР, ние разглеждаме сценарий, при който Втората световна война не се е случила и индустриализацията на Сталин продължава - с капиталовите нива и растеж, постигнати в края на 30-те години. Тъй като проявяваме щедрост към модела на Сталин, ние предположихме, че той ще успее да увеличи производителността в двата сектора до тези от преди 1913 година. При тези предположения установихме, че след 1940 г. икономиката на Сталин ще доведе до увеличаване благосъстоянието на съветските граждани (около 16% от общото потребление). Въпреки това, след като сравним краткосрочните загуби през 1928-40 г. и дългосрочните печалби след 1940 г., откриваме, че загубите все още надвишават печалбите. Доживотното благосъстояние на поколението, родено през 1928 г., ще бъде с 1% по-ниско при Сталин, отколкото би било при развитие по пътя на царска Русия. Извършваме и сравнения с Япония и със сценарий, в който Русия ще продължи с двойната писта /Държавно-частна/ на „нова икономическа политика“, проведена преди „Голям обрат“ на Сталин през 1928 г. И двата сценария водят до по-голямо благосъстояние за съветските граждани. Освен това изучаваме ролята на външната търговия. Част от успеха на Сталин в индустриализацията се дължи на драстичното намаляване на външната търговия поради изолацията на Съветския съюз (вж. Фигура 4). Вероятно намаляването на търговията би се случило, ако Русия остане пазарна икономика. Всъщност, Голямата депресия доведе до значителен спад в търговските условия на Русия; ако Русия беше в пазарна икономика, това би довело до преразпределение на труда и капитала от селското стопанство към промишлеността. Заключение Следователно нашият отговор на въпроса „дали бе необходим Сталин?” Е категоричен - „не”. Въпреки че не разглеждаме тук човешката трагедия на глад, репресии и терор, и се съсредоточаваме единствено върху икономическите резултати, и дори когато правим предположения, които са пристрастни в полза на Сталин, неговите икономически политики са по-неефективни. Ние вярваме, че индустриализацията на Сталин не трябва да се използва като успешна история в икономиката на развитието и вместо това трябва да се изследва като пример, когато бруталното преразпределение доведе до по-ниска производителност и по-ниско социално благосъстояние.

Вероятно е и дори възможно, но моето мнение е, че по принцип такива операции не са двигател на големи исторически събития и само служат /понякога с успех, друг път са провали, по-често, според мен/, за да ускорят или забавят вече набрана инерция от събития, която е практически непреодолима, има и термин: https://en.wikipedia.org/wiki/False_flag Класически пример: https://en.wikipedia.org/wiki/Gleiwitz_incident В конкретния пример, така или иначе, войната е била необратима. Разглеждам ги като частни и куриозни случаи-епизоди, но не като съществен елемент от историята.

Грабна ме, както се казва, още с първите 4 епизода, за тази вечер съм си приготвил още 3. Да си призная, не го гледах преди, въпреки че ми го препоръча човек с добър усет за кино, защото си мислех, че е продукция на Метро Голдуин Майер и се опасявах да не е някаква американска боза от сорта на "Конан Варварина", но си струва 100 процента.

Както е формулирал темата си Лапландеца, "Макрон и мероприятието "етнонационализъм", според мен е малко търсене на теле под вола. Аргументирам се така, след отказа на елитите в САЩ /което още е на везна/ да следват доктрината "Пакс Американа", еднополюсен свят с безспорен хегемон САЩ, което беше възможно и им донесе дивиденти след рухването на единия полюс в двуполюсния, имаме приемане на "реална политика" на многополюсен, оттук и надигането и дори толерирането на национализма. Само че, според мен, големите играчи ще практикуват умерен и гъвкав национализъм, напълно съвместим с глобализъм в икономиката, финансите и търговията, иначе самите те губят и рискуват да изпаднат в изолационизъм. Затова САЩ се опитват да преформатират политиката си в доктрина за "гъвкаво реагиране", едностранни договори и поставяне на нови взаимоотношения с отделни страни или групи от страни; на самите тях, обаче като велика нация ще им бъдат необходими силни съюзници, а най-силният и голям такъв съюзник е ЕС като хомогенен партньор, а не като купчина национални държави със собствени интереси, предстои им десетилетия конкуренция с друга велика икономическа сила. В същото време, ЕС като не дотолкова хомогенен и силен партньор, че да се еманципира до степен на конкурент с претенции да ги измести. Ето защо, според мен, САЩ ще толерират относително централизиран ЕС, върху който да имат възможност същевременно да влияят чрез различна степен на натиск върху отделни негови членове, ЕС, който да ги следва. В тази връзка виждам и не особено силното им притеснение от излизането на Великобритания, която ще играе своеобразна роля на совалка между САЩ и ЕС в едни партньорски отношения. След всичко това, "етнонационализма" и "демократичния фашизъм" просто не вършат работа, освен като някаква противотежест.

Според мен, това което казва и евентуални си мисли Макрон, не бива да го приемаме като последна инстанция и глас от горе. Той, без да влагам обида, си е просто една "говореща политическа глава", това му е работата. Решенията нито се вземат от него, в европейски контекст, още повече в глобален, нито зависят от него, той изразява някакви виждания и то с един доста завоалиран политически новоезик. Но все пак, нищо не ни пречи да го тълкуваме. Моето мнение е, че двигателят на промяната, за добро или лошо, започна от САЩ, откъдето бе генерирана кризата и в ЕС, ако условно казано имаме "наковалня и чук", то ЕС е "наковалнята", а Макрон е един от актьорите и говорителите на новата вълна политици в ЕС, но едва ли е последна инстанция.

Това изравняване на заплатите, според мен, би могло да се получи и то не без търкания, единствено в т.н. "Европа на първа скорост", където доходите и стандарта са относително изравнени, и тогава всички призиви на Макрон си идват на мястото, но имаме Европа 1, Европа 2 и евентуално Европа 3. Скорости за различни групи.

Това за сравнение със средната заплата в Мексико, която е 19.4 щ.долара на ден прави при 8 часов работен ден в американска автомобилна компания 128 щ. долара на ден. Конкуренцията с местния бизнес е убийствена, той ще бъде смазан от високото заплащане на труд от американците. Дори да се конвертира заплащането в покупателна способност, разликата ще остане около два пъти по-голяма при минималните заплати, които се сега.

Цялото изречение от изявлението на Макрон: втората му част за минимална заплата е ясна, всяка страна да я определя сама, но да се "дискутира колективно" вероятно в рамките на ЕС, което пак е двусмислено, защото "колективното дискутиране" може да е вътре в страната между работодатели, профсъюзи и политици, нещо като нашата "тристранка" Но като оставим тази втора част от фразата, има и първа: "Европа, където е създадена социалната сигурност, трябва да въведе социален щит за всички работници, от изток на запад и от север на юг, като гарантира същото заплащане на едно и също работно място," И сега какво излиза: Фолксваген, например, ако открие завод в България, трябва по тази формула да плаща не 1000 или 1500 евро на български работник, а по 3500 евро на български работник, защото толкова плаща и на германския си работник. Тогава защо да идва в България Фолксваген, или в Румъния - ето ги къде са Сърбия и Турция, там може да плаща и по 800 евро и работникът пак ще е щастлив.

Идеите на Макрон и натискът към климатичните промени в икономически аспект са свързани с много големи държавни разходи и развиване на напълно нови масови производства като електроавтомобили и източници за зелена енергия, което според повечето макроикономисти означава големи държавни и корпоративни разходи, откриване на нови работни места, с една дума оживление в икономиката. Това е един от основните лостове да се излезе от голяма криза на задлъжнялост, в каквато са потънали държавите и домакинствата в ЕС и САЩ, когато дългът достигне 3 към едно спрямо доходите имаме Голяма криза, последната от 2008 беше туширана с бързо и ударно печатане на пари от въздуха, но тези пари засега не работят ефективно, те стоят в трезорите и чакат да бъдат задвижени в икономическа активност, затова политиците /държавите/ трябва да създадат условия за такава, а новите производства са такова условие. Тръмп в предизборните си обещание говореше за реновиране на цялата мрежа от магистрали в САЩ и на инфраструктурата, но засега забрави това обещание, демократите обаче не са го забравили и повдигнаха грандиозна програма за цялостно обновление на жп транспорта със скоростни влакове и грандиозна програма за зелена енергия, което е точно такива масирани държавни харчове и нови работни места, по същия начин Рузвелт се справя с депресията през 30-те, с тази разлика, че не печати такива маси пари тогава, дълго време САЩ упорстват да се държат към златния стандарт, този път го направиха, печатането, сега парите следва да се движат бързо и дългът да се връща, за да не се стигне до рецесия и кризи отново.

+ Също го схващам като ляв популизъм, все пак Макрон и движението му идват отляво към центъра, и това според мен, е негов личен и на движението му проблем, той просто запълни вакуум, оставен от управлението на социалистите, вакуум в икономиката най-вече. Показателите по време на Оланд са повече от зле. Проблемът на Макрон е, че той беше част от това управление, а сега не може да скъса категорично с неговите слабости, макар че се опитва, и в резултат на това икономиката на Франция буксува, не постига очакван ръст.

“Jeg elsker dig.” Не ги прекрачих, а само ги превключих към сравнението с Голямата депресия, като сравних как САЩ излизат от икономическа криза, според мен, сходна с тази в Соц блока през 80-те, които не успяха да вземат гладко "завоя".

Ако четем едно от последните изявления на Макрон, което е нещо като манифест за обновена Европа, според мен, има реално възможни неща и откровено нереални: https://www.project-syndicate.org/commentary/three-goals-to-guide-european-union-renewal-by-emmanuel-macron-2019-03 Най-важното в това изявление е призивът за обновление, което чета за себе си като "обновление на елита", това е "революция отгоре-надолу". Кое считам за нереално и добре аранжирана софистика: Europe, where social security was created, needs to introduce a social shield for all workers, east to west and north to south, guaranteeing the same pay in the same workplace, and a minimum European wage appropriate to each country and discussed collectively every year. Едното по дефолт изключва другото, просто е физически невъзможно работник в България или Румъния да бъде заплатен като работник в Германия; още повече, че втората част от същото изречение очевидно отрича първата, минимална работна заплата "съответстваща" на всяка отделна страна априори прави невъзможно "guaranteeing the same pay in the same workplace". Макиавелизмът и йезуитската школа работят в синхрон в такива формули. Но има и реални неща в изявлението, касаещи първия и втория стълб, както ги класифицира Макрон, които представляват интерес за мен: What country can act on its own in the face of aggressive strategies by the major powers? Who can claim to be sovereign, on their own, in the face of the digital giants? Кои са "агресивните стратегии" на "главните сили", кои са най-напред "главните сили" - ако изключим САЩ, който е дефиниран като стратегически военен съюзник на Европа във военната сфера заедно с НАТО и Великобритания, остават двама заподозрени за "главни сили с агресивни стратегии". И открит въпрос, поне за мен, дали единия от тези двама е толкова "главна сила" в глобален мащаб, ако ли не, остава само една "главна сила" и тя е Китай. След като дефинира по този начин "главните сили", Макрон конкретизира общата европейска защита срещу тях, тук нещата са едно към едно, говори финансовият аналитик Макрон: Defend Our Freedom The European model is based on the freedom of man and the diversity of opinions and creation. Our first freedom is democratic freedom: the freedom to choose our leaders as foreign powers seek to influence our vote at each election. I propose creating a European Agency for the Protection of Democracies, which will provide each member state with European experts to protect their election processes against cyber-attacks and manipulation. In this same spirit of independence, we should also ban the funding of European political parties by foreign powers. We should have European rules banish all incitements to hate and violence from the Internet, since respect for the individual is the bedrock of our civilisation of dignity. Тази точка "стълб" в манифеста предшества военната и е идеално описание на термина "мека сила" в дефиницията за война. Следва другият стълб, този за "твърдата сила", европейска армия: тази част е разделена на две, граничен и полицейски контрол под общоевропейско командване и увеличаване на военните разходи и общ Европейски Съвет за сигурност /аз го разбирам общоевропейско военно командване/, в което влиза и Великобритания, но втората част прави много важно уточнение: The same standards should apply to defence. Substantial progress has been made in the last two years, but we need to set a clear course: a treaty on defence and security should define our fundamental obligations in association with NATO and our European allies: increased defence spending, a truly operational mutual defence clause, and the European Security Council with the United Kingdom on board to prepare our collective decisions. Макрон дефинира кръга от съюзници съвършено недвусмислено: НАТО, европейски съюзници в Европа и Великобритания. Доколко Европейско обединено командване и армия са възможни, лично аз съм скептичен, НАТО ще си остане, според мен, основната организация, гарантираща участието на американската военна мощ в Европа, просто се апелира за поемане на голяма част от американското бреме. Още няколко неща за мен са новост и интересни в това програмно изявление: The EU needs to set its target – zero carbon by 2050 and pesticides halved by 2025 – and adapt its policies accordingly with such measures as a European Climate Bank to finance the ecological transition, a European food safety force to improve our food controls and, to counter the lobby threat, independent scientific assessment of substances hazardous to the environment and health. Фолксваген например изцяло обръщат производствените си мощности към електрически автомобили до към 2025, тоест нещата в тази сфера се случват, докато Макрон ги оповестява. Progress and freedom are about being able to live from your work: Europe needs to look ahead to create jobs. This is why it needs not only to regulate the global digital giants by putting in place European supervision of the major platforms (prompt penalties for unfair competition, transparent algorithms, etc.), but also to finance innovation by giving the new European Innovation Council a budget on a par with the United States in order to spearhead new technological breakthroughs such as artificial intelligence. Подчертаното е камък в градинката на Китай, това е в пълен синхрон на новата американска стратегия към Китай. И още "новият курс" към Африка, за който вече има проектобюджет и организация за неговото инвестиране: A world-oriented Europe needs to look towards Africa, with which we should enter into a covenant for the future, taking the same road and ambitiously and non-defensively supporting African development with such measures as investment, academic partnerships and education for girls. Трудно е да тълкуваш думи на политик, още повече йезуит и бивш инвестиционен банкер, но лично аз си превеждам тези витиевати фрази на Макрон към подготовка на човешки капитал в Африка, който може да бъде интегриран по естествен път в застаряващите трудови жили на ЕС. Това не са агресивния тип новоколонизаторски инвестиции на Китай в Африка, друг тип инвестиции са - синхронът в тази сфера с новата политика на САЩ също е виден. Това е на пръв прочит, може да има още много.

Съгласен съм, либералната икономика се движи от инвестициите, които с лекота преодоляват националните граници и закони, а корпорациите са състезателните коне на тези инвестиционни масиви, защото съдбата им да живеят или не се решава на фондовите борси. В света днес циркулират реални и виртуални пари, които надвишават многократно възможностите на която и да е национална икономика, а повечето от тези инвестиционни потоци са концентрирани в съвсем малко ръце и инвестиционни фондове. разделението между богати и бедни е такова, каквото е било преди предишните две големи световни войни, а това винаги поражда конфликт между имащите и нямащите. Макрон и Тръмп са лицата на две движения, създадени с парите на свръхбогатите, тези хора, които финансират подобни движения, също са заинтересовани да няма конфликти и катастрофи, а начините не са много - трябва да се редистрибутира част от богатството надолу по социалната пирамида. Най-добрите инструменти за това са националните държави. И вместо да се конфронтират с недоволните, по-рационалния път е да овладеят недоволството им като го оглавят и управляват.

Някъде от 1994-5 са ми първите спомени да съм ползвал интернет, ако не се лъжа. Тогава по павилионите се продаваха едни лимитирани карти, които се включваха за определено време към телефонната линия и съдържанието се точеше адски бавно, още нямаше Лан и такива глезотии като безжична връзка. доколкото си спомням първите сайтове, които съм ползвал бяха Yahoo! amazon.com ALIWEB The Internet Movie Database Сигурно е имало и други, но докато не се появиха Лан кабеларките всичко ставаше адски бавно и скъпо.

Повтарям си постинга от темата на Атом "Визия за ЕС", за което се извинявам, но е и в тази тема: Като цяло Макрон се определя като центрист. Някои наблюдатели го описват като социален либерал, а други го наричат социалдемократ. По време на своето пребиваване във Френската социалистическа партия той подкрепя центристкото крило на партията, чиято политическа позиция се свързва с политиката на "третия път" на Бил Клинтън, Тони Блеър и Герхард Шрьодер и чийто водещ говорител е бившия премиер Manuel Valls. В миналото Макрон се е наричал социалист, но от август 2015 г. той се нарича центристки либерал. Той отрича обвиненията на критиците му, че е "ултралиберален" икономически. По време на посещението си във Ванде през август 2016 г. той каза, че не е социалист, а само служил в "ляво правителство". Той нарича себе си левичар и либерал в книгата си Революция. Оттогава Макрон е обявен за либертарианец със социално либерална гледна точка. Макрон е създал центристката политическа партия En marche с опит да създаде партия, която може прекрачва партизанските линии. Говорейки за това, защо е сформирал En marche, той каза, че има истинско разделение във Франция между "консерваторите и прогресивните". Политическата му платформа по време на френския президентски избори през 2017 г. той взаимстваше позиции както от дясното крило, така и от лявото крило, което доведе до позиционирането му като "радикален центрист" от Le Figaro. Макрон отхвърля термина "центрист", въпреки че политологът Люк Рубан сравнява платформата му с бившия президент центрист Валери Жискар д'Естен, който е единственият друг френски президент, избран на платформа на центристите. Макрон е сравняван с бившия президент Валери Жискар д'Естен поради способността им да спечелят президентски избори на центристка платформа и за техните подобни управленски стилове. И двамата бяха финансови инспектори, бяха им възложени отговорности за данъци и приходи, и двамата бяха много амбициозни да се кандидатират за президент, като показаха своята острота в началото на кариерата си и и двамата бяха възприемани като фигури на обновление във френския политически живот. Д'Естен дори сам каза през 2016 г., че е "малко като Макрон". https://en.wikipedia.org/wiki/Emmanuel_Macron Много интересна биография има: блестящ като интелект, великолепен като литератор и оратор, възпитаник на Йезуитски колеж, защитил дипломна работа върху Макиавели, препоръчан от Жак Атали https://en.wikipedia.org/wiki/Jacques_Attali за работа в инвестиционната банка на Ротшилд във Франция, станал благодарение на няколко блестящи придобивания от банката /Нестле и др./ мултимилионер, министър в социалистическото правителство, но близък до най-влиятелните банкерски кръгове вдясно, той е продукт на същите кръгове, според мен, които извадиха от шоубизнеса Доналд Тръмп.

Малко офтопик се получава, защото ми се струва, че не изяснявате точно идеята на темата си, но както се казва, в разговорите проблясват фактите, поне ми просветна великата идея на Обамакеър, а именно да се приберат едни пари в бюджета като се разделят със застрахователните компании. За какви пари иде реч, ами някакви около 350 млрд. долара годишно или 10 процента от 3500 млрд., и аз се удивих като видях цифрата, ама това е, 3500 млрд. щатски долара сега се харчат годишно в САЩ за здравеопазване, условно казано де, защото 31 процента са "административни разходи" за чиновници и персонал. Та тези около 10 процента необхванати от схемата "клиенти" според Обамакеър сега ще трябва или: 1. да плащат задължително-доброволно застраховки 2 или да плащат глоби, ако не плащат застраховки 3. като допълнителен лукс разни работещи и по-заможни индивиди и колективи също ще плащат "акцизи", тоест глоби, за това, че са богати Нещата изглеждат графично така: Тези в оранжево са новите абонати на Обамакеър, те вече си плащат, другите в червено още се държат гадовете, не щат да плащат застраховки и плащат глоби, може и по-евтино да им излиза. това са предимно фрилансъри, самонаети и богати индивиди, които си плащат на ръка; бедните не са тук, те са в сивичките сектори на държавното осигуряване, при това "деца" се водят до 26 години, родителското тяло ги осигурява по желание Има едни 155 млн. работещи наемници, които си плащат част от застраховките, другата част им я плаща боса, при тях се получава средно нещо такова на година: Тук растежът на плащанията е виден, горе сивичкото е плащане на ръка, оранжевото си плаща работещия на застрахователя, синьото му го плаща работодателя, както се вижда бурен ръст и в трите секции за десетина години Американците плащат най-много за здраве и живеят най-малко от развитите икономически нации: Това плащат като процент от БВП Толкова съответно живеят. Та идеята на Обамакеър е да се вземат още около 300-400 млрд. долара с данъци, такси и задължително-доброволно осигуряване и глоби при отказ и да се прибавят към сега харчените 3500 млрд. най-общо казано

Не съм много наясно със същността на т.н. Обамакеър, четох доста из различни сайтове и се обърках от противоречивите мнения, но поне ми стана ясно, че работещите американци с доходи над чертата на бедността /а те са почти половината от населението, като изключим възрастни, ветерани и др. чиято застраховка се покрива от другите две здравни програми/ през 2017 са плащали средно по 11 000 долара годишно за здравни застраховки. Какво точно получават срещу това и какво повече или по-малко им дава или взема Обамакеър, не ми стана съвсем ясно.

Май темата беше друга?

В Лос Анжелес има "Малката Одеса", "Малкия Китай", дори българската общност се събираше редовно в двете български църкви, а американци бяха направили кръжок за български танци. Американците от руски произход си издаваха поне два вестника на руски език.

Ами той отдавна е в Калифорния, Скуби, можеш да си попълваш документи на испански и английски по избор.

Бил съм известно време в САЩ и това, което много ме впечатли е ревностното пазене на етническата традиция от общностите, но по-скоро като външни атрибути и народна носия, чисто етнографски. Ето например: https://en.wikipedia.org/wiki/Solvang,_California Солвенг е едно малко градче основано от датчани и сега почти всички негови жители са американци от датски произход. Ако искаш да видиш датски фолклор, това е мястото в Калифорния, там можеш да си купиш датски сувенири, да ядеш датски сладки, да видиш датски носии, къщи и танци, въобще фън. Подобни етно общности има навсякъде, а американците си търсят корените назад, идват в Европа по земите на прадядовците си, учат език и т.н. Но повече като носталгия и пъстрота, отколкото връщане назад към национални особености.

Гуинет Полтроу и Шакира са с родословие като повечето американци с доста смесено родословие няколко поколения назад: Гуинет Полтроу е родена на 27 септември 1972 г. в Лос Анжелис, Калифорния.Баща ѝ Брус Полтроу е режисьор и продуцент, майка ѝ Блайт Данър е актриса, а брат ѝ Джейк Полтроу е режисьор и сценарист. Семейството на баща ѝ са ашкенази имигрирали от Беларус и Полша, докато майка ѝ е потомък на пенсилвански немци и бели барбадосци.Гуинет израства в Санта Моника и учи в „Crossroads School for Arts & Sciences“, а след това учи в девическото частно училище „Спенс“ в Ню Йорк. Когато е на 15 години, учи една година в Испания по програма за ученически обмен, където се научава да говори испански език. Завършва „Спенс“ през 1990 г. По-късно за кратко учи антропология в Калифорнийския университет, но прекъсва обучението си за да преследва актьорска кариера. https://bg.wikipedia.org/wiki/Гуинет_Полтроу Шакира (‘Изящна жена’ в превод от арабски) е родена на 2 февруари 1977 година в Баранкиля, Колумбия. Тя е единственото дете на Нидия Рипол (колумбийка) и Уилям Мебарак Шадид (ливанец). Тя има 8 полубратя и полусестри от предишен брак на баща си.Нейните баба и дядо по бащина линия са емигрирали от Ливан в САЩ, Ню Йорк, където е роден баща ѝ и в резултат има американско гражданство. От майка си тя има испански (каталонски и кастилски) и италиански произход. https://bg.wikipedia.org/wiki/Шакира Затова ако кажеш на някой, че си "чужденец" в САЩ могат да те погледнат доста странно, там всички са чужденци и не са.

Глобалните промени, доколкото чета в медиите, са гвоздей на програмата на Демократическата партия за предстоящите избори с така наречената Нова Зелена програма, крони капитализма търси реванш за предишната си загуба, но, според мен, въпреки социологическите прогнози, които им предричат в кърпа вързана победа /така беше и на предишните избори/, има две неща, които интересуват най-много средния американец - работа и данъци. Ако някой им предложи гаранция за тези две неща, ще спечели. А Нова Зелена програма не ги предлага, прекалено е бомбастична и плаши с данъци като за световно. В момента безработицата е на най-ниско ниво там, данъците също са ниски, икономиката расте реално, останалото са шменти-капели. В ЕС нещата се движат като функция. Ето защо, според мен, освен ако не стане нещо много разтърсващо и необичайно, тенденцията е "демократичния фашизъм" да се отложи за неопределено време.

Според мен, не се задава, освен това ми се струва, че навързвате в едно съвсем противоположни неща, които са несъвместими и нямат общ произход. Но дори и да допуснем, че имат, няма шанс да постигнат "демократичен фашизъм", просто защото не е такова времето и разположението на силата.

Американците, доколкото съм общувал с обикновени американци, имат едно много специфично чувство за национална принадлежност, което може приблизително да се изрази като "моят дом е там, където се чувствам и живея добре"; и тъй като повечето от тях, независимо от раса и наследствена народност, се чувстват добре и живеят добре в САЩ, гледат като на нещо екзотично на национализма на други нации, които го базират на някакви високопарни и измислени ценности като история, идеология и т.н. всякакви -изми.