Б. Киров

п.с. Само като необходимо допълнение: всеки от тези трима абстракционисти - Казимир Малевич, Василий Кандински, Пийт Мондриан, - преди да започнат да рисуват абстрактно е преминал през различни стилове, като при това се великолепни академични художници. Метаморфозата е много впечатляваща при Малевич: 1900, той започва като реалист с влияние на импресионизма 1903, постепенно все повече използва стилистиката на импресионизма Преминава през геометризацията на фигурите в една плоскост За да стигне до това, което нарича Suprematism суперматизъм - отричане на всякаква форма, линия и дори цвят - пълна абстракция След което през 20-те отново се връща към форма и цвят, към обем Някакъв негов "кубизъм" /напомня ми нашият Майстор/ След което отново се връща върху твърдата почва на формата и обема /откъдето тръгва/, това е рисувал през 1929, но то ми напомня Сезан: При другите двама, Кандински и Мондриан, също има подобна метаморфоза: Ранният Мондриан, класик академик, плътна мазка, ясно очертани обеми и форми Ранният Кандински: С това искам да кажа, че всеки един от тези трима големи представители на абстракционизма е със силно изявени способности на класически живописец. Салвадор Дали, например, който е основоположник на сюрреализма, според мен, е един от най-великите класически рисувачи, равностоен на старите майстори като Леонардо и Рафаело, неговите академични рисунки са невероятни; същото важи за абсолютно необразованият като художник Ван Гог. Големите имена в абстракционизма, а и във всяко друго движение и -изъм, са станали такива не заради движението или стила, а защото просто са такива като талант и гений.

+ Така е, всеки ученик от художествената гимназия е в състояние да направи добра цветова абстрактна композиция, това се учи и с малко дарба не е някакво кой знае какво изкуство. Мисля си обаче, че дори ние с Вас можем да нарисуваме бял квадрат върху платно, що-годе, но никой няма да го оцени и то не защото примерно линиите му няма да са идеално прави и успоредни, а защото не се казваме Кандински или Малевич, нито дори Мондриан; но "квадратите" на Малевич идват след стотици негови други платна, в които светът е оценил величината на неговия талант - важното е как, а не какво, а първото зависи от кой.

Животът на Амадео Модилияни е символ на трагичен артист. Той е смес от хаос, мизерия и катастрофи. Модилияни си отива от този свят на 35-годишна възраст, но оставя след себе си огромно количество от рисунки, графики, живописни платна и скулптури. Неговите ранни творби са повлияни силно от Пикасо и френската бохема преди ПСВ, към края на живота си, той започва да рисува в един типично негов индивидуален стил, в който има много силно влияние от африканското изкуство /издължени елипсовидни форми/ и скулпурата на румънският модернист Константин Баранкуш. Притискан от безпаричие, Модилияни понякога рисува на коляно върху случайно попаднал му лист хартия, неговата продуктивност е невероятна, има дни в които прави по стотина рисунки. От една страна, поредицата му от голи женски тела, рисувана в периода 1916-17 е почти натуралистична живопис, дръзка и чувствена, днес тези платна се ценят най-много от колекционерите, но истината е, че са рисувани за пари - от друга, почти по същото време, Модилияни рисува своите прочути "кариатиди" - жени-богини, с иконографски образи, лишени от всякаква еротика и дори женственост.

За да има диалог и да не си говорим с цитатничество: зеленият кон на Чавдар Мутафов, за който пише Сугарев е стилистично обвързан с други елементи, индивидуални само за този Автор, това е неговият стил, ето как: "Зеленият кон" на Чавдар Мутафов. Подхващайки една иронична реплика на проф. Балабанов спрямо модерното изкуство2, той отстоява правото на коня да бъде именно зелен, когато бъде пренесен в света на изкуството и включен в една система, която има хармонични и взаимоосмислящи се, но свои закономерности, категорично различни от тези на реалността: "Той трябва да бъде зелен всеки път, когато пасе червена трева под жълто небе. Така той става елемент от една условност, в която, веднъж включен, е вече длъжен да се подчинява на властта, която го обединява със и през всичко останало: той става необходим - за нас и за изкуството - и под знака на една висша категоричност, той престава да бъде чудо: защото се разбира от само себе си. Тогава, вместо да бъде погрешен резултат от едно зрение3, той постига закономерността на едно възрение. А последното носи едно име: СТИЛ" (Мутафов 1920-1921)." https://liternet.bg/publish/esugarev/zeleniiat.htm Несъществуващите реалности са за всички останали, освен за автора на този индивидуален стил, стилът е неговата Кула от слонова кост, в която той пребивава над облаците, над реалния живот: той авторът. Затова "зеленият кон" в неговата новосъздадена вселена е закономерен и не декоративен, но единствено за него. Той е необходим, в противен случай тази Вселена ще рухне. По този път, според мен, се стига до абсурд, защото подобно Изкуство /то е такова в пълния смисъл на понятието за Твореца му/, се изолира от външния свят до степен на индивидуален авторски йероглиф, не означаващ нищо друго за външния зрител, безкомуникативен знак: така стигаме до белия квадрат на Кандински, поставен в бяла зала.

Една адекватна реплика на написаното от Вас от големия, според мен, български изкуствовед проф. Димитър Аврамов /да не се бърка със съименниците си политици и политолог/ https://bg.wikipedia.org/wiki/Димитър_Аврамов_(изкуствовед) Това е част от една статия-предговор на Аврамов по повод на второто издание на неговия основен труд „Естетика на модерното изкуство“ (1969, 2009), по мое мнение едно от най-добрите изследвания от български автор върху естетиката на модернизма и постмодернизма /не съм чел второто издание, заслужава си от този анонс/: БЪЛГАРСКОТО ИЗКУСТВО И МОДЕРНИЗМЪТ Димитър Аврамов І. Преиздаването на един научен труд, близо 35 години след като е написан, без съмнение носи определени рискове. А когато този труд е посветен на западноевропейското модерно изкуство и е публикуван в България през 1969 г., нещата придобиват особена сложност. Защо? - налага се да обясня. Преди всичко - след толкова години естествени и напълно обясними биха били евентуалните промени и нюансирания в преценки, гледни точки, анализи, обяснения. Днес художественият авангард на Запад не е такъв, какъвто беше преди три десетилетия. Нещо повече: тъкмо в началото на 60-те години, когато започнах работа над книгата си, постепенно, но неотвратимо той навлезе в един изненадващо разностилен (плуралистичен) период, който измени до такава степен характера му, че цялата тази епоха до днес - епоха на един объркващ по своята сложност, разнопосочност и еклектика постмодернизъм - се оказа в крайна сметка радикално отрицание на принципите, вдъхновявали класическото модерно изкуство, които бяха предмет на моя анализ. Тогава, в началото на 60-те години, на Запад сред широкия спектър от съперничещи си течения господстваше абстракционизмът в многобройните му варианти: от ирационалното "безформие" на абстрактната експресия до аскетичния геометрически пуризъм на минималистите. Господстваше властно, триумфално, безкомпромисно. Художниците - адепти на тази модна естетическа религия, бяха обхванати едва ли не от месианско самочувствие. Те фанатично вярваха, че не само настоящето, но и бъдещето им принадлежи. Музеите и галериите бяха отворили широко вратите си за творчеството им. Всеки колекционер със самочувствие и пари смяташе за особено престижно да притежава техни произведения. Ако името е нашумяло, ако е обкръжено със силна позитивна аура и е изравнено по значимост с имената на старите (музейни) майстори, престижът да притежаваш означаваше и нещо не по-малко важно - солидни капиталовложения. Върховната и безапелационна естетическа санкция се демонстрираше на световни авангардни изложби в присъдите на международни журита: Документа в Касел, биеналетата във Венеция, Париж и Сан Пауло. Там в края на 50-те и началото на 60-те години абстракционизмът доказваше по категоричен начин своята сила и всемирна хегемония. За създаването на този климат изключително голяма и важна бе ролята на художествената критика. Тя откриваше новите таланти, тя ги коментираше, утвърждаваше, награждаваше и налагаше на ценителите, съответните институции и публика. Луксозни албуми, монографии, каталози, статии, интервюта, филми, дори модният дизайн (декоративни тъкани, книгооформление, рекламен плакат и пр.) разнасяха славата на абстракционизма, утвърждаваха претенциите му да бъде универсален пластичен език (преодолял национални традиции, страни и континенти), внушавайки идеята, че той е най-чист, най-пълен и завършен израз на модерното изкуство. Едно авторитетно документално свидетелство на тази тенденция бе издадената през 1960 г. голямоформатна монография на прочутото издателство Скира (с великолепни илюстрации - връх на репродукционното изкуство!) - Модерна живопис. Съвременни тенденции. Автор - именитият италиански изкуствовед НЕЛО ПОНЕНТЕ. "Да се говори за следвоенната живопис - пише той, - означава да се говори най-вече за живописта, която е пожелала да се отрече от външния вид на предметите, за да открие едно по-тайно значение на действителността." "Живописта, която се отрича от външния вид на предметите", е именно абстрактната. Верен на този принцип и подвластен на господстващата ситуация, Нело Поненте фактически свежда "съвременните тенденции" в модерната живопис (с няколко незначителни изключения) до една относително пълна реконструкция на следвоенните форми на абстракционизма. Спектърът е наистина пъстър - представени са нефигуративни художници от различни национални школи: французи, американци, германци, италианци, испанци, англичани, холандци, датчани, португалци, руснаци, унгарци, японци и др. Но въпреки демонстративната стилистична широта (в рамките на абстракцията) и въпреки все по-засилващото се съперничество на нюйоркския абстрактен експресионизъм, трудно бе да не се признае все още водещата роля на Парижката школа. Класическите естетически и пластични добродетели на френската традиция - т.нар. belle peinture (красива живопис): субективизъм, чувствителност, художествена интуиция, сензитивно изящество, иманентна хармония на фигура, тон, съотношения, продължаваха силно да привличат художници и публика. Имената на Жан Базен, Алфред Манесие, Морис Естев, Жорж Матийо, Пиер Сулаж, Роже Бисиер, Серж Поляков, Мария Виейра да Силва, Никола дьо Стал и много други имаха престижа на еталони за "истинска", "чиста" живопис. Европа упорито отказваше да приеме нюйоркските предизвикателства - намираха авангардизма на американците за "груб", "суров", прекалено агресивен, дори когато бе ясно, че следва отдалеч европейски модели. Контраатакувайки, от своя страна, влиятелният американски критик КЛЕМЪНТ ГРИНБЪРГ квалифицира парижкия абстракционизъм като "приемлив за стандартния вкус". Никой не бе в състояние да предвиди драмата, която щеше да се разиграе няколко години по-късно - поражението на Парижката школа и триумфа на нюйоркските художници; драма, чиито перипетии доведоха до края на класическия модернизъм. Знаят се тези перипетии: Първо - шокът от попарта (избухнал едновременно в Ню Йорк и Лондон, а след това - под името нов реализъм - и в Париж). Рухна търпеливо изгражданата цяло столетие преграда между елитарното изкуство - от една страна - и баналните продукти на консумативното общество и масовата култура - от друга; улицата нахлу с цинична безцеремонност в ревниво охраняваната "кула от слонова кост". Поруган бе храмът и идеалът на модерните художници - чисто изкуство. Рухна и модернистичният мит за "видовата чистота" - изчезнаха границите между живопис, графика, скулптура и архитектура, а заедно с това - и между изкуството и неизкуството. Традиционните, класическите материали, средства и процедури (платно, картон, хартия, стена, камък, дърво, бронз, метална плоча, маслени, акварелни и графични техники, четка и резец, ваене и дялане, рисуване и моделиране, и т.н.) бяха изоставени и заменени с готови или индустриално произведени обекти - подредени или просто безредно разхвърляни в изложбената, музейната или най-често обкръжаващата среда (в т.нар. post-studio - "алтернативни пространства": изоставени училища, хамбари, складове, халета, тихи улици или затънтени, безлюдни площадчета); заменени бяха с движещи се, енигматични форми и светлини: променливи и неподвижни, електрически и неонови; с физически и химически процеси; с фотографски, телевизионни и видеообрази - лазерни, холографски и компютърни; с акустични, хореографски и музикални изпълнения; с промишлени и урбанистични отпадъци; с пряко участие в природата (като естествена "сцена" и "пластичен материал"); с човешкото тяло (на автора или избрани от него модели) и т.н. Какво от целия този хаос има право да принадлежи на изкуството, какво от него е продукт на сериозни евристични експерименти и какво - на нахална, плиткоумна и бездарна спекулация, не е място тук да обсъждаме. Важното е, че то е неотделимо от анархистичната епоха на постмодернизма и понеже тъй или иначе става обект на изследване, правят се сериозни усилия да бъде подредено, етикирано и описвано. Оттук и дългата редица термини, с които се опитват ако не да обяснят, то поне да обозначат компонентите на ребуса: хепънинг, инвайрънмент, флусус, пърформънс, концептуално изкуство, видеоарт, лендарт, ърт-енд-сайтарт, бодиарт, арте повера, джънкарт и т.н. От гледище на класическия модернизъм (обект на настоящия труд) цялата тази постмодернистична епоха е истинско стълпотворение, апокалипсис. Всички "зли духове", които той бе изгонил от света на изкуството, сега, сякаш изскочили от кутията на Пандора, се появяват отново - и сред тях един от най-древните, най-неочакваните и "ужасяващите": връща се мимезисът, подражанието, имитацията, измамата на окото (толкова презираното от модерните художници trompe-l’oeil). При това, за разлика от традиционния му вариант, в живописта се връща не пресъздаването на природата (повече или по-малко творческо), както е било някога, а буквалната имитация на цветната (и черно-бялата) фотография - механичният дубликат. В скулптурата двуизмерната илюзия се превръща в триизмерна: без пиедестал, в естествен ръст, с истински дрехи, стъклени очи, естествени коси, човешката фигура - отливка от изкуствена материя - изглежда абсолютно реална. Като "действащо лице" в една "инсталация" (environment) тя заживява в свойствената си среда - спалня, домашна баня, бар, ателие, офис, болнична стая, скитнически вертеп, чиито измерения и атрибути са истински... Изгоненото от модерното изкуство реалистично (предметно, фигуративно) изображение се връща в илюзорните форми на фото- и хиперреализма. Някъде внушението е на пасивна, студена, безстрастна фотокамера; другаде то е социално-критическо, сатирично и дори страховито по своето въздействие. Така с реабилитацията и триумфа на реалистичното изображение се връщат победоносно и други презирани и заклеймени от класическия модернизъм стойности: разказвателният елемент (narrative figuration, наративна фигурация), еротичните комплекси във всичките им разновидности, политиката и политическият протест, екологичните страхове, ретромитологията, носталгията към ретроформите (салонни, тривиални, сладникаво-сантиментални) и дори към откровения провинциално-панаирджийски кич... Всичко старо се възражда, всяко неопитано изкушение се реализира - нищо не е забравено и забранено. Тази радикална "преоценка на ценностите" засяга естествено както историографията на изкуството, така и художествената критика. Променената ситуация променя и оценъчните критерии. Третираните с неприязън врагове на модернизма (салонните художници на ХІХ век) днес отново се радват на почит. Техните произведения - някога безмерно възхвалявани и богато награждавани, след туй охулени и скрити в депата на музеите, днес след близо едно столетие се явяват пак пред публиката, която така и не разбира защо е трябвало да бъдат подлагани на подобен остракизъм. След продължителна девалвация цените им шеметно растат на аукционите; устройват им се изложби; посвещават им се научни изследвания и популярни статии. Епохата на постмодернизма действително се легитимира като плуралистична и еклектична. Модернистичните течения в нея, разбира се, продължават да съществуват, но вече в неоформи: неоекспресионизъм, неофовизъм ("новите диви"), неодадаизъм, неосюрреализъм, неоабстракционизъм и пр. Следователно, погледнато от днешна перспектива и измерено с чисто исторически мащаби, времето, през което започнах работата си върху Естетика на модерното изкуство (началото на 60-те години), е било наистина много подходящо за подобна задача: ерата на класическия модернизъм изглеждаше завършена. Изчерпан бе "потенциалът" (възможните варианти и решения) на естетическия пуризъм. Относително ясни бяха обхватът и логиката на неговото развитие: началото и краят, стимулиращите го идеи, заложеният в него телеологически монизъм - стремежът към чистота, най-общо казано - неговата естетика. С други думи, опитът да бъде обяснен заслужаваше във всяко отношение усилието. Пълният текст на сатията е на: https://liternet.bg/publish8/davramov/modernizmyt.htm

Джейм Бонд влиза крадешком през прозореца на тъмна стая. Отвътре се чува дрезгав глас: - Кой сте Вие?! - Бонд - отговаря 007 - Джеймс Бонд. А вие? - Бул! - отговаря гласът. - Пит Бул. Красавицата и Звяра зад камерата на "Птиците" и "Марни" В "Марни" актрисата Типи Хедрен играе за втори път във филм на Хичкок. Първото й участие е триумфално в Птиците, три години преди това. Типи Хедрен замества Грейс Кели в "Птиците", тя е откритие на Хичкок. Още по време на снимките на "Птиците" става ясно, че 71-годишният Хичкок е обсебен от красивата блондинка, той ревниво я отделя от снимачния екип, винаги говори на четири очи с нея и педантично и каза как точно да играе всяка сцена. Актрисата отначало приема това за естествено, тя всъщност не идва от Бродуей или Холивуд във филма, преди това е била успешен модел за някои от най-блестящите модни списания, както и лице в телевизионни реклами, но това е първата й голяма роля и то на мястото на звезда като Грейс Кели. В сцената с нападението на птиците над нея, Хичкок отначало й казва, че ще пусне механични птици и няма нищо опасно, но по време на самите снимки, става ясно, че птиците са истински и я нараняват сериозно. Хичкок гледа на Типи като на своя Пигмалион, той буквално я създава като актриса и иска от нея пълно подчинение. Вторият филм на Хичкок с Типи по ексклузивен договор да работи само с него е "Марни" - една история за сексуално насилие, клептомания и фобиии. Марни е красива и умна млада дама, която изкарва парите си с кражби от богати шефове, тя започва работа като секретарка при тях, след което след известно време изчеза с крупни суми от сейфовете им, това е нейната професия. Всички пари отиват главно за задоволяване прищевките на самотната й майка, която се държи хладно с нея и никога не може да бъде задоволена с подаръци и внимание от дъщеря си. Марни изпитва необясним панически страх от три неща: буря, секс и червен цвят. На Типи партнира младият Шон Конъри в ролята на търпелив и обичащ ангел-хранител, но, поне според мен, играта му бледнее пред нейната. Филмът е големият кинодебют на театралната актриса Луиз Латъм в ролята на майката-чудовище. Драмата на комплексираната млада дама в "Марни" пасва като ръкавица на характера на актрисата Типи Хедрен, тя е единствената звезда в този странен и някак си изолиран от критиката и публиката филм на Хичкок. Филмът не е номиниран за никакви награди, касов провал е, и е посрещнат с хладни анализи от критиката. С времето обаче популярността му започва да расте, съвременните кинокритици откриват все повече достоиства в него, някои от основните черти, заложени в образа на Марни от Хичкок в края на миналия век и началото на нашия застават във фокуса на вниманието на киното и публиката. Отношението на Хичкок към Типи по време на снимките става нетърпимо деспотично и обсебващо, той се опитва да контролира не само всяка нейна стъпка на снимачната площадка, но пренася това и към личния й живот. Най-сетне тя не издържа такъв натиск и му заявява открито, че това е последният й филм с него. Хичкок е бесен от независимото поведение на собственото си творение, отговаря й, че ще съсипе кариерата й на актриса и наистина го прави - блокира участието й в други филми за срок от три години по силата на договора, който е подписал с нея, така че тя не успява да се възползва от предложения на режисьори като Трюфо, когато е в зенита на кариерата си. След това има някои участия във второстерпенни роли, но никога повече в нещо подобно на "Марни". Проваля се и в личния си живот, бракът й се разпада, след него следват още три неуспешни. Типи Хедрен е майка е на актрисата Мелани Грифит. Самият Хичкок, въпреки че този му филм остава в сянката на други негови по-известни творби, често заявява в интервюта, че го цени най-много. Линк към филма "Марни": http://muvibg.com/filmi/trilari/5135-marnie-marni-1964.html

Според мен става въпрос за семиотика - логическа връзка между знаци. Децата, преди да са усвоили семиотиката на езиковите знаци, имат вече зрително изградена семиотична връзка, подчинена на логика, затова при втория експеримент, когато очакваният зрителен образ не се появява пред очите им, тази логическа зрителна връзка се къса и те задържат по-дълго вниманието си, също така търсят помощ от родителя, това се вижда в клипчето от английския линк, детето се обръща към родителя за помощ.

Скоро я препрочетох и "открих" отново. Струва ми се, че има някаква връзка между този последен роман на Стайнбек, писан през 1961 и "Път към Висшето общество" на Джон Брейн, писан през 1957. Не в сюжета и героите, разбира се - Итън не е Джо Ламптън, но в начина им на мислене. В "Зимата на нашето недоволство" Стайнбек оставя отворен край, Итън слага бръснача върху вената си, но после го оставя и стиска в ръка талисмана, който, може би, ще предаде като семейна ценност на дъщеря си; Джо от романа на Брейн убива Алис, не пряко но косвено, след което продължава живота си във "висшето общество" със Сюзън, която ненавижда. "Сега е зимата на нашето недоволство / Преобразена във величествено лято от това слънце на Йорк." Каква ирония.

Роля Фантом “Ребека” на Алфред Хичкок – главен герой без актьорска роля В „Ребека” великият Хичкок прави един от своите най-големи режисьорски фокуси – той изгражда образа на главната героиня Ребека, около който е конструирана сюжетната линия, без нито веднъж да я покаже в камерата, тя „играе” зад кадър, чрез другите герои. Това е почти кинематографично хайку, показва нещо, което е нещо друго. Филмът е дебютен филм на Хичкок в Холивуд и печели 11 номинации за Оскар, от които получава два Оскара: В главните роли са Лорънс Оливие /аристократът самотник Максим де Уинтър/ и Джоан Фонтейн /втората мисис де Уинтър/. Второстепенните роли на камериерката-злодей мисис Денвърс /Джутит Андерсън/ и нейният помощник-злодей Джак Февъл /Джордж Сандърс/ също са блестящо изпълнение, не отстъпващо по майсторство на това на Оливие и Джоан Фонтейн. Хичкок също има малката си „камео-роля”, негов запазен специалитет, той се появява инцидентно и безмълвно в една малка сцена като минувач. Филмът е класика, характерна за Хичкок – той е с криминален сюжет – убийство, прикриване, разкриване и развръзка, зад чиито параван обаче, както в почти всичките му филми, Хичкок психоанализира героите си, поставя ги в ситуация на колизия, за да освети миналото им и да излекува стара травма. Всъщност във всичките си филми Хичкок говори за себе си, неговите герои до голяма степен имат неговата съдба – нещастно детство, властни родители-тирани, мистериозна фигура на злодей, която преминава през метармофоза на светлина и се превръща в светла фигура. Игра на сенки и светлини, много действие и неочаквани обрати, без никакъв шанс да бъдат предвидими от зрителя. Има само един бог в тези филми и той е Режисьорът Хичкок. Линк към филма: http://kinofen.net/filmi/23093-rebecca-rebeka-1940.html Оценка на зрителите в IMBD /от 100 000 гласували/ - 8.2 от 10 възможни, изключително висока. http://www.imdb.com/title/tt0032976/

Да, в това отношение графиката подвежда, тя показва само бройката. В текста от линка към графиката се изясняват детайлно нещата с арсеналите на различни държави. Идеята беше, че хиперзвукова скорост от 25 Mach /пъти скоростта на звука/ за междуконтинентални ракети отдавна не е новост. китайската DF-41 има скорост 25 Mach и е оперативна на 14-15 000 км. https://en.wikipedia.org/wiki/DF-41 Руската RS-26 Rubezh, произведена през 2011, има скорост 20 Mach, американската UGM-133 Trident II /1990 г./достига 24 Mach скорост: така че първият анонс за "огнено кълбо", достигащо максимална скорост 20 Mach не е някаква потресаваща новост, такива скорости отдавна са надминати и ракети с такива параметри отдавна са на масово въоръжение Последните модификации на Петриът PAC-2/PAC-3 достигат до скорост 4.1 Mach, сега разработват PAC-4, която евентуално ще стига скорост до 7 Mach; https://en.wikipedia.org/wiki/MIM-104_Patriot руските S-500 с обсег 600 км, които ще влязат в армията през 2020 достигат до 15 Mach, но няма никаква гарантираща прихващане антибалистична ракета срещу летяща с над 20 Mach ракета, при това с много разпръскващи се отделно насочвани по цели глави, антиракетната защита на практика е срещу нискотехнологични армии. https://en.wikipedia.org/wiki/S-500_missile_system И за пазар на компаниите производители, защото там цените са в порядъка на милиарди за дивизион.

За информация към темата, характеристики на отдавна въведени във въоръжение балистични междуконтинентални ракети /не само руски/: https://en.wikipedia.org/wiki/UGM-133_Trident_II https://en.wikipedia.org/wiki/RS-26_Rubezh https://en.wikipedia.org/wiki/RS-24_Yars Обърнете внимание на скоростта. В света няма противоракетна система, чиито ракети да развиват подобни скорости, дори наполовина. https://en.wikipedia.org/wiki/A-135_anti-ballistic_missile_system https://en.wikipedia.org/wiki/A-135_anti-ballistic_missile_system https://en.wikipedia.org/wiki/S-500_missile_system Китайци, израелци, британци и индийци също разработват конкуретни аналози: https://fas.org/issues/nuclear-weapons/status-world-nuclear-forces/

Нямало е до 1988 година, когато се въвежда национална осигурителна система: "Националната пенсионна система е създадена през 1988 г. в Южна Корея. Тя е част от програмите за социално осигуряване в Корея и е узаконена през 1986 г. чрез Националния закон за пенсиите. За да може дадено лице да получи право на пенсия, то трябва да е навършило 61 години, като има поне десет години вноски. Редуцирана ранна пенсия може да бъде получена на 56-годишна възраст. Нормалната пенсионна възраст ще бъде увеличена на 65 години до 2033 г., а възрастта за редуцираната ранна пенсия ще бъде увеличена на 60 години. Националната пенсионна система е създадена със силен преразпределителен елемент, а участието е регламентирано със закон. Понастоящем /2013/ само 29% от възрастните лица получават пенсии за старост от Националната пенсионна система. Един от актуалните проблеми, свързани с националната пенсионна система е, че не всички пенсионери ще могат да се възползват от пенсията, тъй като не са изпълнили изискването за вноски поне за срок от десет години. Южнокорейската пенсионна система е създадена, за да осигури обезщетения на лицата, които достигат старост, семейства и лица, засегнати от смъртта на работещ глава на семейството, и с цел социално стабилизиране на държавата. Структурата на пенсионната система в Южна Корея се основава предимно на данъчно облагане и е свързана с доходите. През 2007 г. е имало общо 18 367 000 осигурени лица, като само около 511 000 лица са били изключени от задължителната вноска. Настоящата пенсионна система е разделена на четири категории, разпределящи ползи за участниците: общонационална пенсионна схема, такава за военни, за държавни служители и пенсии за учители в частни училища. Националната пенсионна система е основната система за социално подпомагане. Участието в националната пенсионна система не зависи от доходите, а от възрастта и стажа, в нея са обхванати лицата на възраст между 18 и 59 години. Всеки, който е под 18-годишна възраст, е на издръжка на някого, който е включен в тази система или когато няма такъв настойник, има право на алтернативни доходи от същата система. Служителите на възраст между 18 и 59 години са обхванати от пенсионната схема на работното им място и им се удържат 4,5% от брутните месечни доходи. Системата изплаща пенсии на служители, които работят в фирми с 5 или повече служители, рибари, фермери и самостоятелно заети в селските и градските райони. Работодателите също са обхванати от пенсионната схема, базирана на работното място, и помагат да обезпечават своите служители със задължителна вноска от 9%, като осигурят останалите 4,5% от заплатите на работниците. Всеки, който не е нает на работа и е изключен от член 6 от Закона за националните пенсии, но е на възраст между 18 и 59 години, е обхванат от индивидуално застрахователна пенсионна схема. Лицата, обхванати от индивидуално застрахователната пенсионна схема, са отговорни сами да си плащат цялата вноска от 9%. Доброволно осигурените лица не подлежат на задължително пенсионно осигуряване, но могат да изберат да си плащат и такова. Тази категория се състои от пенсионери, които доброволно избират да получат допълнителни обезщетения, лица на възраст под 27 години без доходи и лица, чиито съпрузи са обхванати от обществена система за социални грижи, независимо от това дали са военни, държавни служители или учители в частни училища, осигуряващи се там по схемата. Подобно на индивидуално осигурените лица, те също отговарят за покриването на пълния размер на вноската. Доброволно и непрекъснато осигурените лица са онези лица на 60-годишна възраст, които за изпълнили минималния осигурителен период от 20 години, за да се ползват от пенсии за старост. Без да се включват осигурените лица на работното място, всички останали осигуряващи се лица лично покриват своя 9%-ни вноски." https://en.wikipedia.org/wiki/Pension_policy_in_South_Korea Вярно е, че тъй като са минали едва 30 години оттогава, все още има много възрастни хора, които не получават пенсии или получават съвсем нищожни /редуцирани/ такива по старост, а не за осигурителен стаж.

Това е точно така, след 1944 г. се унищожава пазарът и се капсулира елит на базата на идеологическа кастовост, т.н. класово-партиен подход. Започва волунтаризъм в пазара, той се планира от партийно-класов елит. След 10 ноември 1989 г. този подход не се прекратява, само мимикрира, към пазара се подхожда не като към свободна конкуренция на състезаващи се индивиди и стопански субекти, а по същия класово-партиен модел, право да упражняват пазарна дейност получават индивиди и стопански субекти, свързани със старата класово партийна номенклатура; затова т.н. нов елит е всъщност идеологически преоблечен, но възроден под формата вече на "бизнесмени" стар елит. Докато съществува такава йерархично класова структура, моделът на разкъсване между елит и нация ще бъде реалност.

Знаеш че се правят и пробни реални изстрелвания, има начини за постигане на ефективност. Проблемът е в количеството, в статията от линка се посочва брой на противоракетни центрове за защита на САЩ, 40, като доктрината там е да има превантивно спиране на евентуална руска атака още над Европа, за това говори Яков Кедми във видеото, което постна. Той, естествено, от гледна точка на неговите интереси, доказва, че тази защита над Европа вече е компрометирана. Ако говорим конкретно за потенциални възможности на Русия и САЩ за въоръжаване, тези на САЩ са теоретично 12 пъти по-големи, защото толкова по-голям е техния военен бюджет, при това с половината като процент от БВП. Потенциалът на Китай е много по-голям. Ето за сравнение някои данни: Като абсолютна стойност военният бюджет на китай нараства рязко, като процент от БВП след 1990 е много нисък, но като стойност продължава да отива нагоре, защото расте БВП. При Русия картината е различна: Червеният цвят е военен бюджет на СССР в реални пари, синият индикира военен бюджет на Руска Федерация - за 2018 той достига около 65 млрд. долара, по офицални източници, по други надминава 100, но като процент от БВП е над 6 процента официално, неофициално над 10; проблемът е в обема на БВП, защото китайският при под 2 процента отива към 200 млрд. за 2018 И накрая при САЩ, там нещата са повече бизнес, отколкото реални военни разходи, поне според мен: Тази графика индикира процент от БВП, той сега е около 4 и се вижда движението му във времето като абсолютна стойност обаче неотменно нараства от ВСВ и е по-голям от времето на Студената война, толкова голям, че е повече от 45 процента от всички военни разходи в света. И това се дължи отчасти на военнопромишления комплекс, отчасти на изумителната способност, за мен, на американските военни технологии да се конвертират и адаптират в цивилния сектор, интернет е военна технология, например. Пентагонът е най-големият работодател в света.

Работи, продава се добре. Освен това има симулатори.

Има и нещо друго при ракетите-носители на ядрено оръжие - още от времето на Студената война за военните е ясно, че при ядрен конфликт каквато и да е противоракетна защита би била безполезна по простата причина, че и двете страни /САЩ и СССР тогава/ разполагат с по няколко хиляди установки, които при едновременен пуск не могат да бъдат неутрализирани. Принципът на защита там е "двустранно самоунищожение" - ако ти ме атакуваш, гарантирано ще бъдеш унищожен. Това беше много ясно демонстрирано на практика още в първата война в Залива през 1990, когато Саддам изтрелваше относително примитивните Скъд към Тел Авив и те минаваха през противоракетната американска система Петриът, американците бяха инсталирали противоракетна защита. освен това не успяха да унищожат подвижните установки, това бе единственият плюс в тази война за Саддам. Военни анализатори го отчитат и днес: http://www.businessinsider.com/putin-can-beat-us-missile-defenses-2018-3?IR=T Не става въпрос за някакви супер-ракети с хиперзвукова скорост, самото количество обезмисля защитата, тя е по-скоро за режими като този в северна Корея и Иран. В момента Русия разполага с над 1700 установки за изстрелване на ядрени заряди, САЩ вероятно с поне толкова, двете страни си гарантират взаимно унищожение в случай на ядрен конфликт.

Абсолютно вярно. Това Тръмп го говореше още в предизборната си кампания, като наблягаше на ракетния ядрен потенциал и още оттогава подгряваше публиката с модернизирания руски потенциал. Щото като ти държат за 2 трилиона долара съкровищни бонове китайците някак неудобно е да заплашваш американската публика с техния арсенал /който никой не знае колко голям и колко модерен е/. Та сега Путин му играе като спаринг партньор за тренировка и идеално оправдава увеличаването на военните разходи, което между другото, е взаимна услуга и за двамата.

Цялата тази история с новите руски оръжия не е с чисто технологичен аспект. Щатите увеличават съществено военните си разходи за 2018 до 700 млрд. долара https://militarybenefits.info/2018-defense-budget-overview/ и създават космически войски, увеличават личния състав с 23 000 В реториката между Русия и САЩ го няма големия отсъстващ, от който, според мен, американските военни повече се притесняват. Китай увеличава военния си бюджет до 8.1 процента от БВП https://www.cnbc.com/2018/03/04/china-raises-2018-military-budget-by-8-point-1-percent.html Ако слушате внимателно анализа на Кедми, той директно казва, че руските нови оръжия не са блъф, че обезмислят досегашната противоракетна отбрана на САЩ в Европа, че такава над територията на САЩ няма изградена и че самолетоносачите са уизвими, както и цялата американска територия както от водни платформи за ядрени заряди, така и от космоса; това означава създаване на нова военна американска доктрина с нови технологични средства

Кедми е сериозен и информиран анализатор: след 31-ва минута прави заключение, че сега започва отговорът на американците, за което ще им е необходимо 3-4 години за технологични разработки и още 7-8 за превъоръжаване, и много пари, с една дума - навлизаме в "нова гонка на въоръжаване". Дежавю.

П.С. На този линк има калкулатор, изчисляващ колко остава на един американец, канадец, италианец, испанец, швейцарец и т.н. след данъци и такси. https://salaryaftertax.com/us Интересно е да се провери с различни суми, особено с тези над границата на доходите на средната класа. Данъчен рай за средната класа е Швейцария, там хората от този слой на обществото могат да печелят много, без държавата да им взема спечеленото: За сравнение с Италия и САЩ при същия доход от 300 000 годишно: И като се прибавят ниските "скрити данъци" като ДДС и акцизи, сумите, които остават у хората стават още по-големи.

Ако искаме да сме исторически точни, когато определяме "национален празник" 3-ти март е датата, тогава се решава въпросът с формирането на българска национална държава. Много нации в света имат по два и дори по три национални празници. Само от нас и от нашето мислене зависи дали да имаме още един национален празник. За мен най-добрият алтернативен вариант е 24-ти май. И най-престижният за България като нация. Ето някои от държавите с по два и по три национални празници, обърнете внимание на критериите: Czech Republic 28 October Independence from Austria-Hungary (as Czechoslovakia) in 1918 Czech Republic 28 September Czech Statehood day (Saint Wenceslas day) Greece 25 March Start of the Greek Revolution against the Ottoman Empire in 1821 Greece 28 October Ohi Day, rejection of the Italian ultimatum of 1940 Hungary 15 March 1848 Revolution memorial day Hungary 20 August St. Stephen's day Hungary 23 October 1956 Revolution memorial day India 26 January Republic Day, adoption of the Constitution of India[6] in 1950 India 15 August Independence from the British Empire in 1947 Italy 25 April Partisans liberate Genoa, Milan, and Turin from German troops in 1945 Italy 2 June Festa della Repubblica, Italy is made a republic in 1946 Kazakhstan 30 August Constitution Day, approval of the constitution in 1995 Kazakhstan 16–17 December Independence Day Lithuania 16 February Lithuanian State Reestablishment Day, declaration of independence from Russia and Germany in 1918 Lithuania 6 July Statehood Day, establishment of the medieval Lithuanian kingdom by Mindaugas in 1253. Republic of Macedonia 2 August Republic Day Republic of Macedonia 8 September Independence Day (Den na nezavisnosta), declaration of independence from Yugoslavia in 1991 Malaysia 31 August Hari Merdeka, independence from the United Kingdom (as Malaya) in 1957. Also known as Hari Kebangsaan (National day) in Malay. Malaysia 16 September Malaysia Day, merger of North Borneo, Sarawak and Singapore into the Federation of Malaysia and the change of name from Malaya in 1963. Malta 31 March Freedom Day, withdrawal of British troops from Malta in 1979 Malta 7 June Sette Giugno, bread riot of 1919 in which 4 Maltese men died Mongolia 11 July Naadam Holiday; establishment of independence from China and Russia in 1921 Mongolia 26 November National Foundation Day Kingdom of the Netherlands 15 December Kingdom day, signing of the Charter for the Kingdom of the Netherlands 1954 Kingdom of the Netherlands 27 April King's Day, King Willem-Alexander's birthday Netherlands (Kingdom of the Netherlands) 5 May Liberation Day, end of German occupation in 1945 United Kingdom Northern Ireland (United Kingdom) 17 March St. Patrick's Day; a public holiday sometimes associated with Irish nationalism United Kingdom Northern Ireland (United Kingdom) 12 July "The Twelfth" commemorates the Battle of the Boyne in 1690; a public holiday associated with Ulster unionism Pakistan 23 March Pakistan day, the Pakistan Resolution passed in Lahore in 1940 Pakistan 14 August Independence Day, independence from the British Indian Empire in 1947 Poland 3 May Swieto Konstytucji, (Constitution Day), adoption of the Constitution of 1791 Poland 11 November Swieto Niepodleglosci (Independence Day), restoration of independence from Austria-Hungary, Germany, and Russia in 1918 Slovakia 1 January Independence Day, independence from Czechoslovakia in 1993 Slovakia 29 August Slovak National Uprising Day, start of a Slovak uprising against Nazi Germany in 1944 Slovakia 1 September Constitution Day, adoption of the Constitution in 1992 South Korea 1 March Declaration of independence from the Empire of Japan South Korea 15 August Liberation from Japanese rule in 1945 (Gwangbokjeol); declaration of the Republic in 1948 South Korea 3 October Gaecheonjeol, ancient Korea founded in 2333 BC Syria 8 March Independence from the Ottoman Empire and the declaration of the Arab Kingdom of Syria. Syria 17 April Evacuation Day, end of French colonial rule in 1946 Моето предложение е: България: 3 март България: 24 май

Всъщност най-очевидната разлика е с ДДС /или "данък върху продажби", както го наричат в САЩ/, той у нас е 20 %, в ЕС средно също е приблизително толкова, в различните щати, както казах варира, но средно е 6 %, федерален ДДС няма: Тук могат да се види т.н. "сейлс такс" /ДДС/ в различните щати: http://www.salestaxstates.com/ Значи средно 14 % от стойността на всяка покупка остава в повече при средния американец, отколкото при средния европеец - това при месечен семеен доход 5000 долара, което е ниско, означава 700 долара месечно или 8400 долара годишно. Има и връщане на ДДС, ако лицето в годишната си декларация докаже нисък доход, сега в детайли не мога да посоча колко нисък, също е различно в различните щати, но ако човек с нисък доход си пази всички фактури и касови бележки през годината и е под определено ниво на доходи, данъчните власти чинно му връщат цялото похарчено ДДС през годината в началото на следващата данъчна година и то накуп. Другото, и добро и не толкова, зависи според критерия, е ниските социални осигуровки - 12 процента срещу 40 средно за Европа или 6 срещу 20 за наемни работници. Това са още 14 процента разлика или сумирано с тези от по-ниския доход, "ножицата вече се разтваря на 28-30 процента, което за същото семейство с 5000 месечен доход означава още 700 долара месечно или 8400 годишно, които остават у тях, а не отиват в щата или федералното правителство. В сравнение с Европа само от тези две пера - ДДС и социални осигуровки, - това семейство с годишен брутен доход от 60 000 задържи в семейната си каса 17 000 повече или по 1450 долара всеки месец, с които може да разполага както то пожелае, а не както правителството реши. И накрая към средната класа, там разликите са драстични: Вляво са предишните ставки до 2017, вдясно новите от 2018, това е диапазон на средната класа; те и при Обама са били значително по-облекчени като данък в сравнение с европейската средна класа, но сега, особено в диапазон 77 000 - 315 000 данъците са до 24 процента, в европа те са средно около 40 процента в този диапазон, тоест един адвокат, например с хонорар 315 000 годишно в САЩ ще плати около 79 000 долара на Чичо Сам, докато неговият колега в Германия, например, ще се бръкне да плати 150 000 на федералното правителство, 70 000 отгоре, ерго, американецът може да си купи ново германско БМВ със спестените от данъци за две години пари или да плати издръжката на детето си в елитен университет, например. https://www.carsguide.com.au/bmw/x6/price/2017/m50d По избор. Не дай си боже, обаче да няма скъпа здравна застраховка и да се разболее тежко, тогава германският му колега-аналог печели.

Интересно. Само едно уточнение за осигуровките, за които, разбира се, черпя информация не от първа ръка като работещ, а от източници. Специално за Австрия: корпоративен данък 25 %, персонален данък върху дохода е посочен, че достига до 55 % по прогресивна скала, ДДС 20 %, социални осигуровки 39 %, от които компанията работодател плаща 21.5 %, а наетия работник 18.5 https://tradingeconomics.com/austria/social-security-rate-for-employees Ако човек е малка семейна фирма просто не ми се правят сметки как ще работи, плаща и печели с тези данъци и осигуровки В Германия картината е почти същата: корпоративен данък 29.8 %, за персоналния данък върху доходи казахме преди, че достига до 47 % по скала за облагане, ДДС 19 % /много важно уточнение, за германците със сигурност го знам, правят изключения за някои храни, книги и др. "социално важни стоки", социални осигуровки 40.2 %, от които компанията плаща 19.4 %, наетият работник 20.8% https://tradingeconomics.com/germany/social-security-rate-for-employees Коренно различна данъчна философия в новия данъчен закон на САЩ: корпоративен данък 21 % /от 35 до миналата година/, персонален данък до 37 %, публикувах по-горе таблицата, мого разделен на секции от 0 до този процент и което ми прави впечатление, вдигната високо летвата за средната класа, данъците за нея са много по-ниски в сравнение с тези за европейската средна класа; федерално ДДС няма!, всеки щат си определя щатско, варира от 4-10 %, което е поне 2 пъти по-ниско от средноевропейското, социални осигуровки 12.4 %, от които компанията работодател плаща 6.2 % и работникът също 6.2%. Като цяло данъчната идея е парите да остават в хората и компаниите, а не в щатските и федералните власти. Дали ще дръпне рязко САЩ нагоре, ще видим. https://tradingeconomics.com/united-states/social-security-rate-for-employees Китай и Русия са огледално противополжни системи, но като цяло са по-близо до тази на страните в ЕС, отколкото до тази в САЩ.

+ Напълно споделям този поглед върху живота и се опитвам да го практикувам. Когато писах за плутокрацията имах предвид и нещо друго - както е известно Бретон-Удската конференция фиксира долара с цената на златото и фактически го прави световна валута, равносилна на златния стандарт, нещо като доларозлатен стандарт. След редица отстъпления от този стандарт, през 1971 Ричард Никсън удря секирата на това споразумение и "отвързва" долара като свободно плаваща валута, нефиксирана със златния стандарт. Оттогава нещата изглеждат графично така: Червената линия долу е реалната покупателна способност на работещ на пълно работно време американец - вижда се огромната "ножица" между синята линия горе, индикираща реален БВП във фиатни долари, междинните цветни линии показват различни индикатори, свързани с реален БВП на работещ на пълно работно време, реална заплата след съпоставяне с консуматорски индекс, дефлатор на БВП, средна реална заплата след съпоставяне с консуматорски индекс и най-сетне червената линия на средна седмична заплата на работещ на пълно работно време, съпоставена с консуматорски индекс. Това, което е очевидно, че след изоставянето на доларово-златния стандарт, започват да се печатат страшно много фиатни пари, което реално обезсилва тяхната покупателна способност, съпоставена с консуматорския индекс, така че реално работещия на пълно време американец през 2014 може да си купи точно толкова, колкото е можел да си купи през 1971. Той има повече зелени гущери в джоба си, но същите възможности на купувач като преди 40 години. Или накратко системата превръща работещия в бяла мишка затворена в колело, което върти на място 40 години. Това е истински фокус за произвеждане на енергия, финансово перпетуум мобиле, който работи не само в американската икономика.

Това вече е онзи "крони капитализъм", за който колегата Невски е писал, че не води към демокрация, а към плутокрация. И корените му, по мое мнение, са в хедонизма, алчността и банковите спекулации с квазипари, някъде към времето, когато е отменен златния стандарт, Бретон-Удската конференция през 1944.