Б. Киров

И аз отговарям тук за "дебелите книги" : 1. Романите на Достоевски 2. "Война и мир" на Лев Н. Толстой 3. "Атлас изправи рамене" на Айн Ранд 4. "Капиталът" на Карл Маркс

Идея за нещата, доколкото разбирам неговият текст; и да, там има идея извън материалните неща. За него светът е обърнат огледално, първичният е на идеята, вторичният и производен на материята, по-късно това е развито от Хегел за Абсолютната Идея и преобърнато още веднъж от Маркс и Енгелс в диалектически материализъм. Но при Платон се появява за пръв път като система, затворена в себе си. Християнството, такова каквото го познаваме като догматика, изцяло преповтаря с някои допълнения философията на Платон, само я облича с религиозно покривало. Затова цялото средновековно и ренесансово изкуство е религиозно християнско, по същество неоплатонизъм. Ако добрият реалист пресъздаде просто ябълка, той по дефиницията на Платон е шарлатанин-подражател, който имитира ябълка; ако художникът обаче съзерцава поетично идеята си за ябълка върху платното, той е Сезан, нарисувал ябълка.

Така да е, с лека корекция от мен, по скоро една прибавена и една изпусната дума: "абстрактното подражателно изкуство е само декоративно изкуство", ако приемате, ако не, можем да дискутираме, защо мисля така.

Връзката между Малевич и Платон за мен е очевидна - изкуството на Малевич не е подражателно, то е поезия на идеите. Нямам нищо против да отворим отделна тема, но идеите на платонизма са в основата на цялото западно изкуство, независимо от смяната на стиловете и техниките в него - това е голямото търсене в света на идеите, зад привидността на формите. Изтокът върви по съвсем други пътища на мислене, а оттам и на изразни средства, това наистина е за съвсем друга тема, въпреки взаимното проникване на идеи от Изток на Запад и обратно, синтез между двата мирогледа все още няма.

Ако имате желание, бихме могли да коментираме отношението на Платон към изкуството и поезията, така както е изразено в диалога му между Сократ и Гавкон в книга десета от "Държавата" http://uacg.bg/filebank/att_5872.pdf от 167 стр. до края, за съжаление нямам възможност да поставям в темата отделни цитати, тъй като файлът е заключен, затова ще си послужа с нещо като слайд от картинки. И така в мой прочит, Платон отрича подражателното изкуство, той го приравнява с измама и фокусничество: Художникът подражател, според него, стои по-долу от майстора-занаятчия, защото той за разлика от занаятчията, който изработва вещ по образ и подобие на тази създадена от върховния Творец /той е държател на авторското право за идеята за всяко материално творение/, художникът подражател подражава на подражанието, тоест той е третото стъпало под идеята. След като развива тази своя мисъл за художниците-подражатели, Платон, чрез думите на героя в диалога си Сократ, я експонира върху подражателите в драмата /той причислява към тях и Омир/ и към подражателите в поезията, всички те нямат място в идеалната държава, но, според него там имат място истинските поети, които пишат полезна поезия. И сега, тук големият въпрос, който според мен може да се дискутира, е какво разбира под "полезна поезия" Платон: В думите му можем да открием, поне аз откривам, две определения: "тя да бъде най-добра и най-правдива" и още "има нещо от истината"; въпросът е дискусионен, доколкото са дискусионни понятията в знаковата система на Платон: добра и правдива, както и откриваща истината е и философията. Платон приравнява "полезната поезия" /антипод на подражателната/ с философията. Но според него философията има за предмет само и единствено светът на идеите, светът на материята е едно криво огледало на хармонично построеният свят на идеите. Само дотолкова, доколкото "вечната душа" у всяко човешко същество би могла да се освободи от измамния свят на материалния свят, тя живее своя истински живот, този на идеите. Следователно "полезната поезия" и философията са двата пътя, според Платон, по които човек да изпрати безсмъртната си душа в идеалния свят на идеите и да я освободи от затвора на материята, която е илюзия и измама. "Полезната поезия", както и философията постигат по различни пътища една цел: те съзерцават безсмъртната душа в чисто състояние. Това е квинтестенцията в разбирането на Платон за поезията, в случая той обобщава с тази дума всички изкуства: те могат да бъдат полезни, само ако позволяват на човек да съзерцава безсмъртната си душа, тя не е от материалния свят, или по-точно, според него там тя пребивава в "повредено състояние". И след като разказва за пътешествието на една човешка душа "отвъд Лета" след смъртта на тялото в сферите на идеалния свят и завръщането и преродена в грешния свят на материята, Платон завършва своя диалог за идеалната държава.

Относително е, когато говорим за изкуство, предполагам, че за Мадона има повече от двамата заедно, но това не променя нищо. п.с. При мен излизат 153 млн. резултата при изписване на нейното име. но примерът ми не е май много удачен, защото при стесняването на търсенето с търсачката и добавяне на "певица", резултатите й се изравняват с тези на Данте Алигиери, в крайна сметка машината на гугъл е само една добра машина.

Напълно, затова участвам във форума. Получавам възможност да развивам собствения си поглед върху нещата в диалог с хора имащи различен. За мен така поставената от Вас тема в раздел философия е предизвикателство, защото връзката на изкуството с философията, лично за мен е по-неосветена област. Повече съм се интересувал от връзката между изкуство и религия и доколкото съм информиран тези две области на човешкото съзнание имат един корен в праисторическото изкуство /религия/ на шаманизма, когато изкуството е било синкретично, тоест не се е деляло, както днес, на визуално, драматично и т.н. Едно от най-древните изкуства, театърът, води корените си точно от шаманизма. Връзката между изкуство и религия все още не е разкъсана и при древните гърци, най-забележимо в тяхната драма, където персонажите са религиозни, а поетиката също. Доколкото видях в други Ваши теми, сте запознат с диалозите на гръцките философи от времето на Аристотел, Платон и Сократ, имахме такъв разговор. Не съм чел в оригинал /превод/ диалозите на Платон, но доколкото си спомням от отражателни текстове, той се занимава с идеалната държава и ролята на философите и хората на изкуството в нея. Мога да се опитам да запълня някои празнини в образованието си тук, надявам се.

Ваша си е темата, можете да махате и слагате каквото си пожелаете. "Ахил" в случая не е някаква историческа личност, за която даже е и спорно дали е съществувала, какъвто впрочем е и Христос. Има "Ахил" от епоса на Омир /чиято личност също е спорна/, има и "Ахил" на Гео Милев. Това са художествени образи и проекция на самите им автори. Вие въведохте "Ахил и стрелците", възползвах се от връзката "творец и занаятчии"; разбира се, че Ахил от гръцката митология е герой и полубог, който говори с боговете, а "стрелците"-ахейци са безименни занаятчии на войната. "Божествена искра" съществува дори в справочника на психиатричните отклонения под формата на "божествен комплекс", всеки дипломиран психолог ще ви го потвърди, може да не е класифициран точно така, но го има; това е висока форма на нарцисизъм. Божествен комплекс е имал Наполеон Бонапарт, дори е фиксиран като "наполеонов комплекс" във фолклора на историците. Краен индивидуализъм в изкуството е абсолютно необходим като особеност на психиката и мисленето, за да има уникалност на стил, а индивидуализъм във висока степен предполага също тъй голям и силен не-конформизъм, това е като правило за сферата на изкуството; големите творци правят нов стил, а това не става с подражание на стари изразни средства, ерго такъв човек няма как да е подражател и конформист, той е Индивидуалист. Същото важи за всяка сфера - наука, политика, война. И най-вече за философията, тя е индивидуално занимание, не колективно. Няма смисъл да "помпате" посетителските посещения, можем да направим темата интересна и без такива движения. Но нека преди това се четем внимателно и да не правим мапет шоу за глухонеми.

Проблясна светлина. В Темната дупка над лакатник. Лека нощ.

Бял квадрат върху бяло платно. Дзен.

Няма инструментално проверими белези. Самосъзнание.

Мисля че много добре разбирате : "Не е важно с какви постижения, срокове и самохвалства минаваш пътя си. Важното е да извървиш стъпките си. Нито ще те похвалят, нито ще те наградят, нито ще те забележат и запомнят. Просто трябва да изминеш пътя си до светлината." Сещате ли се откъде е това?

Малко повече за този китайски милиардер Liu Yiqian, който не е даже от най-богатите хора в Китай: https://en.wikipedia.org/wiki/Liu_Yiqian Богатството му се оценява /без стойността на колекцията му/ на 1400 млн. долара през същата 2015, през която е платил 170 млн. за Nu couché на Амадео Модилияни. Господинът е роден през 1963 и е започнал кариерата си като таксиметров шофьор, сега се занимава с инвестиции във фармацевтиката и застрахователния бизнес. Притежава колекция от около 2000 произведения на изкуството, която е изложил в два публични музея, достъпни за широката публика. През годините е правил и други големи покупки за десетки милиони за експонат. https://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/asia/china/11986987/Meet-the-Chinese-billionaire-behind-the-record-Amedeo-Modigliani-purchase.html Самата картина е с размери 60 х 92 см и жената изобразена на нея е неизвестен модел; мълвата говори, че точно тази картина е преляла чашата на търпението на полицейския началник, закрил изложбата /първа и единствена/ на Модилияни; първоначално картината, заедно с още дузина подобни платна е била собственост на дилъра на Модилияни, Зборовски, който ги поръчал и откупил от художника, по-късно сменя редица собственици, преди да попадне за рекордната сума в колекцията на мистър Лю. Модилияни не е най-фрапиращият случай на мизерстващ художник, чиито картини след смъртта му достигат баснословни цени; шампион в това отношение е самоубилият се Ван Гог, който успява да продаде една единствена своя картина през живота си, и то на хазайката си, като плащане на наем за стаята в която е живял. Все си мисля, че ако съдбата на Модилияни и ван Гог не беше толкова трагична, картините им нямаше да се продават днес на такива високи цени, понякога гузната съвест на доволния филистер се изкъпва с купища злато. така или иначе, тези картини са сигурна инвестиция и вероятно състоянието на мистър Лю би се удвоило, ако се прибави и стойноста на колекцията към парите му.

Димитър Аврамов синтезирано дава описание на онова, което се е случило през 60-те и след тях, не бих могъл да го напиша по-добре, затова отново ще го цитирам: "Първо - шокът от попарта (избухнал едновременно в Ню Йорк и Лондон, а след това - под името нов реализъм - и в Париж). Рухна търпеливо изгражданата цяло столетие преграда между елитарното изкуство - от една страна - и баналните продукти на консумативното общество и масовата култура - от друга; улицата нахлу с цинична безцеремонност в ревниво охраняваната "кула от слонова кост". Поруган бе храмът и идеалът на модерните художници - чисто изкуство. Рухна и модернистичният мит за "видовата чистота" - изчезнаха границите между живопис, графика, скулптура и архитектура, а заедно с това - и между изкуството и неизкуството. Традиционните, класическите материали, средства и процедури (платно, картон, хартия, стена, камък, дърво, бронз, метална плоча, маслени, акварелни и графични техники, четка и резец, ваене и дялане, рисуване и моделиране, и т.н.) бяха изоставени и заменени с готови или индустриално произведени обекти - подредени или просто безредно разхвърляни в изложбената, музейната или най-често обкръжаващата среда (в т.нар. post-studio - "алтернативни пространства": изоставени училища, хамбари, складове, халета, тихи улици или затънтени, безлюдни площадчета); заменени бяха с движещи се, енигматични форми и светлини: променливи и неподвижни, електрически и неонови; с физически и химически процеси; с фотографски, телевизионни и видеообрази - лазерни, холографски и компютърни; с акустични, хореографски и музикални изпълнения; с промишлени и урбанистични отпадъци; с пряко участие в природата (като естествена "сцена" и "пластичен материал"); с човешкото тяло (на автора или избрани от него модели) и т.н. Какво от целия този хаос има право да принадлежи на изкуството, какво от него е продукт на сериозни евристични експерименти и какво - на нахална, плиткоумна и бездарна спекулация, не е място тук да обсъждаме. Важното е, че то е неотделимо от анархистичната епоха на постмодернизма и понеже тъй или иначе става обект на изследване, правят се сериозни усилия да бъде подредено, етикирано и описвано. Оттук и дългата редица термини, с които се опитват ако не да обяснят, то поне да обозначат компонентите на ребуса: хепънинг, инвайрънмент, флусус, пърформънс, концептуално изкуство, видеоарт, лендарт, ърт-енд-сайтарт, бодиарт, арте повера, джънкарт и т.н." Тук той говори за визуалните изобразителни изкуства, но ако прочетете за историята на модата, ще видите същите процеси, които се случват приблизително по това време, най-важното е, че така наречената "висша мода" бива свалена от пиедестала си, появява се нещо, което се нарича "унисекс" мода - грънч, небрежност, облекла, които се носят от момичета и момчета, от богати и бедни, бутиковите облекла излизат в масови серии, така нареченият "евтин лукс", стиловете тотално и еклектично се смесват. Процесите в модния дизайн са много интересни, ако се съпоставят паралелно с тези в живописта, скулптурата и другите визуални изкуства. В това, което Аврамов дефинира като "попарт" /то има американски произход, несъмнено/ влиза и един огромен потоп от кич, високото се слива с ниското, вече е трудно да се прави деление между елитарно изкуство и изкуство за масите. Времето най-добре отсява пошлото и бездарното от шедьоврите, защото невъобразимо високата вълна на попарта понася в себе си и истински шедьоври на изкуството. типичен пример за това са съспенс криминалетата на Алфред Хичкок - те през 50-те и 60-те не се приемат за "високо" изкуство в киното, всички ги гледат с удоволствие, но е някак неприлично за критиката да ги причисли към класиката; днес Хичкок е нещо като Омир в древногръцката литература за киноманите, той е безспорен класик, от него са се учели и се учат режисьори като Трюфо, Скорсезе, Куросава и други велики имена, гледат на неговите филми като кинематографична Библия.

Трябва да се разглеждат нещата в контекста на това, което се случва в края на 19 и началото на 20-ти век. Точно тогава фотографията навлиза широко в живота и поставя под въпрос реалистичното изображение. Този процес се усеща силно още при импресионистите, всъщност фотографията ги задвижва към нови изразни средства. Те започват да разлагат светлината и образа на фрагменти, за да избягат от вече изчерпаното, според тях и публиката, реалистично запечатване на образ. Самите импресионисти /Гоген, Тулуз-Лотрек и др./ се интересуват от технологията на фотографията и я изучават. Постепенно оформят нов стил, оттам през Сезан, който започва като импресионист, "бягството" от старите изразни средства тръгва към кубизма, Сезан пръв рисува с геометрични и обемни форми, от него започва кубизма, оттам се върви към всякакви експерименти с разлагане на формата и прегрупирането и в нови конфигурации, целият модернизъм на 20-ти век е такива експерименти, немският експресионизъм, руският футуризъм, имаженизма и т.н. Същите процеси вървят и в литературата, не съвсем успоредно, по свои пътища, но могат да се открият паралели. След 60-те години на века има ретро вълна към старите стилове, но вече обогатени с постигнатото по време на модернизма, говорим за постмодернизъм. Лично не съм ценител на абстракционизма и предпочитам изкуството на старите майстори, но не мога да сложа под чертата на изкуството това течение, то има своите големи представители, някои от които споменахме. Във всеки стил и течение има екстремисти и имитатори, но те не определят нивото. Според мен не бива да се смесват две съвършено различни сфери - вътрешният свят на артиста и неговите изразни средства с външната оценка на публиката и култовете, които както споменахте се дирижират от силата на пазара.

Ще ви съобщя благата вест, че не въвеждам мистичен критерий, а говоря за онзи олимп, който е в самия човек, откъдето, след като го изкачи сам, той може да погледне на света по този начин: О, мой боже, правий боже! Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, боже - мен в сърцето и в душата... Всеки има такова запазено място в самия себе си, но стрелците не знаят това, а Ахил е там.

Една жена казва на друга: - Муцка, моят е бог в леглото! Другата мисли известно време и отвръща: - Муцка, като се замисля сега, то и моят не е мъж в леглото!

Благодаря, Шпага, но заслугата за този текст, без никаква скромност от моя страна, си беше на колегата Втори след княза, който зададе въпроса си /в него беше и отговора/, аз само написах ненаписаното от него. Неговата теза, след като махна "кривата патерица" ми стана по-ясна, според мен, също е в сила за реалния живот. И като си говорим за "занаятчии" и "артисти", по мое мнение нещата никога не могат да бъдат ясно различими - веднага се сещам за един български поет, който е надарен и великолепен лирик /артист/, но е писал "на калъп" /занаятчийски/ и много меркантилно сервилна поезия за лична облага, като се сетих за него, дойдоха ми на ум цяла плеяда подобни. Чел съм интервюта на големи български актьори, а и в разговори на художници често се чува, че си изкарват хляба с "халтура", но работят за лично удоволствие и за душата си неща, които нямат нищо общо с хляба и конюнктурата. Нюансите тук са безкрайни - достатъчно е да споменем двата варианта на "Тютюн", само-цензуриран и пренаписан и оригинал, но не само.

Допълнение: ако трябва да ви отговоря без чувство за хумор, не съм съгласен с това. Според мен изкуството е дълбоко безразлично към властта във всичките й форми, в това число и към парите. Истинският човек на изкуството се различава от занаятчията точно по това, той не е от света на властта и парите и не е в него. Безразлично в коя сфера на живота практикува своето изкуство. Може да бъде самурай като Миямото Мусаши, може да бъде майстор готвач или художник, писател като Йовков или майстор на каруци като неговия герой Сали Яшар /тези двамата са сиамски близнаци/; артистът се интересува само от своето изкуство, това е неговият свят. И това, според мен, отличава стрелците от Ахил, те не могат да общуват с боговете.

Отнасям се напълно сериозно към написаното от Вас с подобаващо чувство за хумор.

Четирите овластени жени вдъхновявали Модилияни Общопознатата биография на Амедео Модилияни е легенда: един рано починал от туберколоза 35-годишен алкохолик, обсебен от наркотици и жени, живял кратко и бурно - всичко това някак странно противоречи на онази елегантност и божествено спокойствие, излъчвано от скулптурните му и живописни портрети. Лошото дете на парижката бохема остава до голяма степен Непознат. Никой в изкуството не е оцелял след толкова много промени в идентичността като Модилияни, наричан понякога "дивото куче на Montparnasse", демоничен пушач на опиум и неустоим казанова в преследване на красиви жени. Една статия в "Ню Йорк Таймс" го описва като "прототип на красив, безскрупулен, вечно опиянен, груб, неразбран, трагично болен, беден, уязвим, надарен и мимолетен прототип на парижката бохема". Всичко това е вярно. Но истинското озадачаващо нещо за него е, че в неговата работа не се вижда нищо от тази екстремна обществена представа за него. Може да е бил непоправимо пристрастен към абсента луд, но изкуството му остава непоколебимо спокойно; изпъленно с мълчание и благодат. Известните му мадони, красавиците с овални лебедови очи, светят с трансцендентална светлина, която е пълна противоположност на упадъка и декадентството. Има нещо древно у тях, нещо традиционно и свещено. Докато останалата част от бохемския Париж разкъсва на парчета реалността и я прегрупира в луди кубистични ребуси, Модилияни, най-дивото дете от този прайд, спокойно витае към ефирната благодат на 14 век. Той е роден през 1884 г. в Ливорно, едно вехто и занемарено италианско пристанище, което притежава някои прилични ренесансови руини и добра репутация за морски дарове, и това евсичко, което може да се каже за него. Всъщност Модилияни е най-вълнуващото нещо, което произхожда от там. Историята за раждането му е драматична и любопитна. Според фамилната легенда денят, в който се появил на бял свят, е денят в който съдия-изпълнителите нахлули в къщата на семейство Модилияни, за да зконфискуват всичките им притежания. Поредица от лоши бизнес решения довели до фалита на фамилията. Въпреки това, древен италиански закон забранявал на съдебните изпълнители да конфискуват леглото на бременна жена или на родилка, така че семейството натрупало всички свои ценности върху майка му Eugénie и новороденият Амедео ги спасил от пълно разорение. За Модилияни е известно, че редовно рецитирал Данте и други поети по памет. Той също така рисувал редица известни съвременни поети и писатели, включително Блез Сандрар, Гийом Аполинер и Жан Кокто. Любимият му текст бил Les Chants de Maldoror от Comte de Lautréamont (Isidore-Lucien Ducasse), който той носел навсякъде в джоба си. Причината за обсебеността му от този конкретен текст може да се дължи на връзката със собствения му живот. Дюкас бил анекдотично помнен като "болен гений" и "самотник". Модилияни може би е чувствал, че този самотен поет отразява собственото си непредсказуемо настроение и статус като италиански евреин в Париж. "Не мисля, че някога съм срещал художник, който толкова много обичаше поезията" – пише за него Иля Еренбург. Той винаги е бил човек, който не се страхува да каже публично това, което мисли. През 1918 г. Модилияни и любимата му Жана Ебютерн посещават известния импресионист Пиер-Огюст Реноар. Вероятно вярвайки, че Модилияни ще му бъде съмишленик в неговия мизогенен възглед за жените, Реноар му показал своя картина на голо женско тяло и споделил, че според него една картина на гола жена е съвършена, само ако авторът й почувства желанието да я обладае отзад, докато я рисува. Вместо да се смее на „шегата” на известния си авторитетен колега, Модилияни отвърнал спокойно: "Не ми харесва задника й". Това е неочаквана реакция на човек, известен с активния си любовен живот и картини на предизвикателно голи женски тела. Предполагаемият му отговор е пример за това как, толкова често Модилияни като човек и художник, е бил непредсказуем и некомформист. Ако сега се върнем ретроспективно към многобройните портрети, които той създава в краткия си живот, лесно може да се забележим, че Модилияни винаги е рисувал с емпатия и уважение към човешката личност. Четири са неговите „музи”, четирите овластени от него жени да се разпореждат с душата му на творец през различни етапи от късия му живот. Овластена Жена №1 - Eugénie Garsin Първата от забележителните жени, които оказват влияние върху живота му - овластена жена № 1 - е неговата майка Eugénie Garsin, която произхожда от знаменитата линия сефарадски евреи и претендира, че е потомка на холандския философ Барух Спиноза от 17-ти век. Eugénie се привързала най-много към сина си, защото бил най-кльощавото и болнаво от децата й; освен това, защото забелязвала някаква странна обреченост у него. Амедео означава нещо като "обичан от Бога". Още от самото начало майка му му отделяла специално внимание и дори по италиански стандарти той става "момчето на мама". Толкова крехък бил, че никога не тръгнал на училище и тя се занимавал с него вкъщи до 10-годишната му възраст. На 11 год. той се разболял от плеврит. Три години по-късно получава тигрова треска. Две години след това е диагностициран с туберкулоза, болестта, която никога не го оставя. Eugénie се бори с болестите му самоотвержено и го отвежда в дълги културни пътешествия до Неапол, Рим, Флоренция и Венеция, където го посвещава в тънкостите на италианското ренесансово изкуство и събужда желанието му да бъде художник. Овластена Жена №2 - Анна Ахматова Въоръжен с копие на "Заратустра" на Ницше в задния си джоб, Модилияни, прекарва три години във Венеция, където се научава как да бъде упадъчен декадент. Той се втурва в окултизма, започна да пуши хашиш и да сменя често жените в леглото си. Нищо чудно, че табелата, която са поставили отстрани на старата къща на "Фондамента Сан Базежо", точно срещу храма на Сан Себастиано, където е живял, пояснява: "Във Венеция получих най-ценните уроци от живота си". Когато пристига в Париж през 1906 г. на 22 години, той е доста близо до митологичната представа за него. Кашля непрекъснато, пушейки непрекъснато, пиейки непрекъснато, размахвайки бързите рисунки, които продава на минувачите на улицата за колкото пожелаят да платят, той е, според новия му приятел Пикасо, "единственият човек в Париж, който знае как да се облича". В кафявия си елегантен костюм, оцветен с жълта риза и червен шал, или черно кадифено сако, проблясващо живописно с петна от маслени бои, той прилича на младия Марчело Мастрояни и малко жени могат да му се устоят. Първото му студио е лудешкият Bateau-Lavoir в Монмартър, където точно в този момент Пикасо и Брак измислят кубизма. Убеден от приятеля си Якоб Епщайн, друг много препатил евреин в Париж, че скулптурата е най-сериозното от изкуствата, той започва да краде камъни на строителните площадки на Париж и ги превръща в идоли, които изглеждат едновременно древни и модерни. Модилияни и Епщайн неуморно измислят абсурдни планове да построят божествен Храм на красотата. Прекрасните рисунки, които прави на жени кариатиди, трябвало да бъдат красивите опори, които тези двама лунатици си представяли, за покрива на техния храм. И ето че точно в този момент от живота му се появява овластената жена № 2 - брилянтната руска поетеса Анна Ахматова. За да докажете колко странни са пътищата на любовта и едновременно с това колко несправедливи, не бихте могли да поискате по-ясен пример, отколкото връзката, която е последвала между Модилияни и Анна. Тя се озовала на медения си месец в Париж, когато се запознала с него. Започването на любовна афера в меден месец може да изглежда скандално, но сред свободно мислещите бохеми на Монпарнас в началото на миналия век едва ли някой щял да повдигне вежди от учудване. Висока и тъмнокоса, с елегантен леко орлов нос, Анна Ахматова започва да вълнува интелектуалното общество на Париж още при пристигането си там през 1910 г .; и никой не е по-впечатлен от нея от 24-годишния Модилияни. Веднъж докато нейният съпруг-магнат се забавлявал с приятели на обща среща, Ахматова и Модилияни излезли на разходка в парка, по време на която той я насърчавал да пише поезия. Но преди да имат възможност да обсъдят в други срещи това, Ахматова била изпратена обратно в Санкт Петербург. Непрекъснатият двустранен поток от писма между него и нея ни показва колко силна е била тази тяхна страстна връзка - когато Ахматова се завръща през следващата година, двамата прекарват заедно часове в египетските галерии на Лувъра. След няколко месеца тя отново е принудена да напусне, този път завинаги, предизвиквайки пропадането на Модилияни в спирала от наркотиците и депресия. След второто си завръщане в Париж, Ахматова позира за около 20 рисунки на Модилияни, включително и няколко голи. Всичките й любовници имат поетични кинжали от тази фатална жена, които тя забива в сърцата им. С изключение на Модилияни. До края на дните си тя пази гола рисунка, която той й подарява при второто й гостуване в Париж. И когато му пише, се обръща към него с привързаността на добра и прощаваща му всичко приятелка: "Когато сте пиян, вие сте толкова забавен" - усмихна му се тя, в едно най-известните й писма до него. Самата Ахматова не се справя много по-добре от него след раздялата им. Като истински критик на Сталин и убеден монархист, първият й съпруг по-късно бил разстрелян, синът им затворен, а вторият й съпруг поетът Гумильов бил изпратен в гулаг. Тя е постоянно преследвана от сталинския режим, а поезията й, която днес се радва на голяма популярност в Русия, получава само критично внимание в родината й, въпреки че е номинирана два пъти за Нобелова награда в още докато е жива. Овластена Жена №3 - Беатрис Хейстингс При среща с Модилияни в кафенето La Rotonde в Монпарнас, Беатрис Хейстингс отбеляза в дневника си: "Седях срещу него. Хашиш и абсент. Изобщо не съм впечатлена. Не знаех кой е той. Той изглеждаше грозен, свиреп, алчен." Е, това не е най-обещаващото първо впечатление, нали - но все пак точно това е първата среща, която ще ромени живота и на двама им. На 30 години, кариерата на Модилияни като художник е в застой. Склонен към седмични алкохолни запои с добавка на наркотици, неговата неспособност да продава творбите си го е вкарала в задънена творческа улица. Хейстингс, пет години по-възрастна от Модилияни, е привлечена от бохемската му харизма, а той от нейната независимост и спиращи дъха интелигентност. Хейстингс е родена в Хакни, но емигрира в Южна Африка със семейството си като младо момиче. Тя била изпратена обратно във Великобритания, за да завърши образованието си, където поради артистичния й темперамент, се изявява като блестяща пианистка, певица и поетеса. В по-късните години от живота й тя е позната и като ангажирана социалист и твърд застъпник за правото на глас на жените. Срещата на две толкова противоположни и силно изявени индивидуалности създава една бурна и страстна връзка, изпъстрена с постоянни драми и скандали и угаснала най-сетне, след като Хейстингс накрая си намира друг, по-стабилен, любовник в поредицата романтични връзки (и с двата пола), които тя създава докато е заедно с Модилияни. Разочарована от подценяването на нейните неоценени големи таланти, тя накрая се самоубива. Бисексуалната английска поетеса, която споделя леглото си с него в Монпарнас, която преди това е споделяля леглото на писателката Катрин Мансфийлд в Лондон, го описва на едно място в мемоарите си като "жадно, склонно към насилие лошо момче, преобръщащо маси, обиждащ най-добрите си приятели ". В Англия Хейстингс е била любовница на художника Уиндхаум Люис, както и на Катрин Мансфийлд, и когато идва до Париж, вече има значителна литературна кариера зад гърба си и насърчава писатели от величината на на Т.С. Елиът и Езра Паунд. Когато започна страстната й връзка с Модилияни, тя го излъгва за възрастта си. Тя е с пет години по-възрастна от него, но той никога не подозира това. Характерът й би могъл да се определи като "хлъзгав". Нейните портрети от Модилияни контрастират с другите му портрети, някак по-напрегнати и трескави са. Там тя е представена като ярка блондинка, със спортна дръзка черна шапка, картината той озаглавява "Мадам Помпадур". И я рисува също като съблазнителка с лъскава черна коса на испанка, и секси панделка около врата й. Хейстингс изглежда е възродила отново силния интерес на Модилияни към окултизма. От времето на пребиваването си във Венеция, той е е запознат с пътищата към други реалности. Редовното пушенее на хашиш трябва да е изиграло роля в това, както и пиенето на абсент в огромни дози. Наркотиците изглежда са изиграли своята разрушителна роля върху него, но към тях Хейстингс добавя и теософията, култивираната псевдо-религия, измислена от рускинята Мадам Блаватская, която по това време се подвизава сред артистичните кръгове, и която по-късно Хейстингс защитава в поредица от бляскави брошури. Това схващане на теософията, че онова, което виждате, не е това, което наистина е там, има огромно влияние върху Модилияни. Той легитимира абстракцията и променя изкуството си. Мондриан също е теософ. Така е бил и Кандински. И до известна степен теософ става и Модилияни във фазата на връзката му с Беатрис Хейстингс. Това е важно да се знае, за се разбере, защо изкуството му излъчва такова духовно спокойствие, когато неговият създател е бил такъв разюздан бохем? Защо неговите модели ни наблюдават от там с очи, които не са човешки очи? Дали те гледат в нашия материален свят или някъде отвъд него? В продължение на много десетилетия Хейстингс е запомнена главно като „музата на Модилияни”, но през 2004 г. биографията на Стивън Грей, „Беатрис Хейстингс: Литературен живот”, хвърля светлина върху нейния изключителен живот и писма. Една много закъснялата критична преоценка за уникалния и неповторим интелект на Беатрис Хейстингс. Овластена Жена №4: Жана Ебютерн И най-сетне стигаме до срамежливо и прекрасно присъствие на последната и най-велика муза на Модилияни, невероятно трагичната Жана Ебютерн. Има ли по-тъжно или по-обречено присъствие в изкуството? Тя е на 19 години, когато се срещат в "Академията Колароси". Той е на 32 години. Тя иска да е художник, а той просто я иска. Със своите перфектни овални линии и бледото си присъствие на пеперуда, Ебютерн е архитипната жена на Модилияни и е обект на най-нежните му картини. Отново и отново той я рисува, всяка ефирна прилика, все по-тънко нюансирана от преди. През 1917 г. Модилияни е в най-тъмните дълбини на пристрастяването. Дори ако историците на изкуството твърдят, че това е резултат от влошаването на туберкулозата - един вид самолечение от палиативна грижа - поведението му вече не е било непредсказуемо, а умишлено разрушително. Младата, срамежлива и красива студентка по изкуства, отраснала в строго римо-католическо семейство, Жана Ебютерн, се оказва привлечена и съблазнена от скандалния чар на Модилияни. Ебютерн се превръща в най-важната муза на късната кариера на Модилияни и най-силно повлиялата му връзка с жена. Двамата имат дъщеря, кръстена също Жана, и по време на войната се спасяват с бягство в Ница и Кагнес-сюр-Мер, където е заченато второто им дете. Талантлив художник портретист, тя продължава да работи тихо, докато Модилияни потъва в своите маниакални пристъпи. По време на последната фаза на бременността на Ебютерн, непримиримото й към порока семейство е открило колко неизлечимо болен е Модилияни и й отказва разрешението си да се ожени за него. Модилияни е загубил всички свои приятели и всяка вечер тръгва по улиците на Париж, пиян и предизвикателно скандален. Една такава вечер, отчуждилата се от семейството си (и вече бременна) Ебютен влиза в апартамента обитаван от двамата, където той издъхва в ръцете й от пристъп на туберкулозен менингит. Ден по-късно Ебютен се хвърля от прозореца на същия апартамент, убивайки както себе си, така и нероденото им дете. Последната от талантливите жени, доведени до отчаяние, след като е влязла в заплетената, токсична и фатална орбита на Модилияни, и определено най-трагичната от всичките четири. Така че не, може би, тя не е била една от неговите овластени жени. http://www.anothermag.com/art-photography/10383/the-radical-women-who-inspired-modigliani http://www.tate.org.uk/art/lists/five-things-know-amedeo-modigliani http://www.waldemar.tv/2017/12/modigliani-at-tate-modern-the-naked-truth/

Все едно да прокараш граница в морето. Няма такава освен условна. Един художник задължително е и занаятчия; един занаятчия може да бъде и художник. Всяко нещо може да бъде изкуство дори и карането на мотоциклет както и практикуването на дзен. По повод на принадлежността на българските художници към еснафа на дюлгерите, вероятно имате предвид задругата на художествените занаяти https://samokov365.com/zadrugata-na-zanayatchiite/ но доколкото ми е известно художниците в България са обединени в СБХ https://www.sbhart.com/ Което, според мен, няма никакво отношение към изкуството - дали членува човек в някаква организация или не и какъв е неговият статут. Бихте ли развили тази мисъл. защото ми се струва, че точно в нея е ключът.

И аз съм чел такива неща за него: когато открива изложбата си с голи тела, началникът на полицията скандализиран нарежда да се затвори и го заплашва с арест. Но по същото време, когато рисува тези картини за дилъра си Зборовски /някои от тях сега се продават по аукционите за суми от 60 млн. долара и нагоре/, Модилияни рисува и "кариатиди". Кариатида (гр. καρυάτιδα, буквално девица от Кария) е женска скулптурна фигура (статуя), която служи вместо стълб за подпора и като украса на сграда. Кариатидите (Καρυάτιδες, ων, αί) са били жрици на Артемида. https://bg.wikipedia.org/wiki/Кариатида Рисува стотици такива, за тях става въпрос, че са стилизирани като антични скулптури. Всъщност в живота на Модиляни има една единствена и голяма любов - Жана Ебютерн. Един ден, след като той умира от туберколозен менингит, тя се самоубива, бременна в деветия месец, двамата са погребани в един гроб. Модилияни е рисувал десетки нейни портрети.

Тук вече стигаме до философската същност на изкуството: художникът /той може да бъде и фотограф/ не отразява той пресъздава. Това е "възрението" за което пише в горе цитираната статия Мутафов; художникът само използва елементи от външната действителност, с които създава нов свят, понякога толкова отдалечен и нямащ връзка с отразения, че се възприема като абстракция. И това е в сила за всеки художник и за всички епохи: нереалния свят на Йероним Бош няма нищо общо с никаква външна действителност, както и Мона Лиза няма връзка с конкретна жена, външният образ е само една илюзия за зрителя, това е измислен отново визуален език от художника и той е само негов, индивидуален. Фотографията без художник зад фотоапарата е просто огледало. Когато обаче фотоапаратът е в ръцете на художник, фотографията става изкуство, защото излъчва, а не отразява, неговият свят. Същото е и 3Д принтерът и скулптурата, средството е принтер, но той не е нищо по-различно от длетото и камъка за скулптора. Оставени в ръцете на един обикновен човек това длето и камък са длето и камък, нищо повече. Изкуството няма да умре с навлизането на нови изразни средства, само ще ги погълне в себе си.

п.с. Само като необходимо допълнение: всеки от тези трима абстракционисти - Казимир Малевич, Василий Кандински, Пийт Мондриан, - преди да започнат да рисуват абстрактно е преминал през различни стилове, като при това се великолепни академични художници. Метаморфозата е много впечатляваща при Малевич: 1900, той започва като реалист с влияние на импресионизма 1903, постепенно все повече използва стилистиката на импресионизма Преминава през геометризацията на фигурите в една плоскост За да стигне до това, което нарича Suprematism суперматизъм - отричане на всякаква форма, линия и дори цвят - пълна абстракция След което през 20-те отново се връща към форма и цвят, към обем Някакъв негов "кубизъм" /напомня ми нашият Майстор/ След което отново се връща върху твърдата почва на формата и обема /откъдето тръгва/, това е рисувал през 1929, но то ми напомня Сезан: При другите двама, Кандински и Мондриан, също има подобна метаморфоза: Ранният Мондриан, класик академик, плътна мазка, ясно очертани обеми и форми Ранният Кандински: С това искам да кажа, че всеки един от тези трима големи представители на абстракционизма е със силно изявени способности на класически живописец. Салвадор Дали, например, който е основоположник на сюрреализма, според мен, е един от най-великите класически рисувачи, равностоен на старите майстори като Леонардо и Рафаело, неговите академични рисунки са невероятни; същото важи за абсолютно необразованият като художник Ван Гог. Големите имена в абстракционизма, а и във всяко друго движение и -изъм, са станали такива не заради движението или стила, а защото просто са такива като талант и гений.