Б. Киров

Малка печалба, но гони голям оборот, оттам получава голямата печалба, затова клиента е Цар.

Няма идея, според мен. Може би отживелица от 70-те, 80-те, когато нямаше толкова коли, градския транспорт буквално се пукаше по шевовете от пътници, и никакъв кондуктор нямаше начин да отиде от единия край на превозното средство до другия, хората висяха по стъпалата, а вратите не се затваряха, даже имаше вицове за това. Преди това, през 60-те е имало кондуктори, изчезнаха с перфораторите. Обаче и тогава хората не си перфорираха билети, а струваше 4 ст., после стана 6 ст. Това да е 1.6 лв. и да имаш поне 50 гратисчии на ден на превозно средство е избиване на пропуснатите ползи. Обаче е супер-тъпа сметка, защото като сметнеш заплатите на още 500 кондуктори плюс тези на сега 200 контрольори, като ги умножиш пропуснатите ползи от гратисчиите, ще излезе танто за кукуригу. От несъбрани пари на гратисчии примерно губиш по 12-15 млн. годишно, за заплати на кондуктори трябва да дадеш още 5 млн., с една дума градския транспорт губи по 10 млн. всяка година, само защото чиновника не иска да си напрегне ума и да сметне, пък и много му пука. Тогава дори да сложиш цена 1 лев, пак ще си отгоре на сегашните приходи. Ама кой да смята пък и още повече, чиновник да променя нещо - абсурд, важно е рахата. Как например в Турция са постигнали цена от 1 лев за билет.

Доколкото прегледах набързо информацията, в София вървят около 400 автобуса, стотина тролеи и още толкова трамвайни мотриси - или общо става въпрос за около 600 работни места за кондуктори. В момента контрольорите са над 200, но отделно към тях често се ангажира и полицай, така че реално са повече като работни места. Притежават и собствен автомобилен транспорт, което също е разход. Така че, ако контрольорите се преквалифицират като кондуктори ще е почти равнозначно като разходи за заплати и консумативи. Само че много рязко ще се вдигне събираемостта на пари за пътуване, което може да свали реално цената на билет. В София има поне 10 000 маршрутки, конкуриращи градския транспорт, където няма кондуктор нито контрольор, но нямаш шанс да не платиш и да се возиш. защото са частни.

Доста пътувам и съм пътувал с градския транспорт, досега свален ром без билет не съм виждал, подминават ги, защото вдигат страхотни скандали, понякога бият контрольорите. Те са си постоянно абонирани безплатно, само в метрото не можеш да ги видиш, защото контролът е автоматичен.

В София след като пуснаха метрото по много линии автобусите и тролейбусите са почти празни, особено по ненатоварените часове. Съвсем спокойно шофьорът би могъл да играе ролята на кондуктор, просто да се влиза през предната врата и всеки да си показва билета или да си го купува - така е в градския транспорт в САЩ и няма никакъв безпорядък, дори когато има много пътници. Защо няма кондуктор - ами тогава как ще осигурим работа на контрольорите, в София те са повече от кондукторите, необходими за всяко превозно средство.

За наемите, храната и цигарите мога да го потвърдя, такива са цените, даже понякога по-високи за наемите. Транспортът тук не включва градския транспорт за еднократно пътуване, в София той е повече и от този в Истанбул, там е левче, тук 1.6 лв.

Нямам желание нито цел нито да спекулирам, нито да се заяждам, само още малко статистика този път за цената на живот. Вземам за база за сравнение цените в София /България/ и Адана /Турция/. Адана е петият по големина град в Турция е по население е приблизително равен на София - около 1.3 млн. души. Сравнението е правено на базата на информация на данни предоставени от 213 души за 1963 цени, данните са от днес. https://www.expatistan.com/cost-of-living/comparison/sofia/adana

Смешните 528 евро, колкото е средната заплата в Турция нетно, пресметнати с коефициент 2.5, защото толкова е покупателната им способност, ако се харчат в САЩ, се равняват на 1350 щатски долара в САЩ, където чертата на бедността е 1000 долара месечно, с други думи зплатите на 60 процента от работещите в Турция ги вдигат и над чертата на бедността в САЩ, те са средна класа по критериите средни доходи. Това с Гана не е адекватен пример, разисквахме го в предишен постинг в тази тема с примера със Сомалия - не може страна като Сомалия, където БВП на човек от населението е 50 долара месечно, да бъде сравнявана със страни със средни и високи доходи. Турция е страна със средни доходи, и то в горната скала на тези държави, където между другото влиза и България, в страните със средни доходи. Прието е в статистиката от всички престижни статистически агенции, включително Евростат и в статистиките на Световната банка, със "средна класа" да се дефинират доходите в диапазон 1-0.8 от средните доходи в страните със среден и висок доход, за това е писано неведнъж във форума, включително в темата. По отношение на твърдението ти, че "средна класа" са хората със свой бизнес, твърде на хлъзгава почва стъпваш. По този критерий Турция е с по-голяма средна класа от САЩ и редица западноевропейски страни, защото една трета от нейната работна ръка са самонаети, тоест хора без бос, които в такъв смисъл имат собствен бизнес. За това също има точни статистики, но не мисля, че всички тези хора са "средна класа", терминът дефинира доходите с тяхната покупателна сила в изброените две категории държави - тези със средни и високи доходи. Self-employment is defined as the employment of employers, workers who work for themselves, members of producers' co-operatives, and unpaid family workers. The latter are unpaid in the sense that they lack a formal contract to receive a fixed amount of income at regular intervals, but they share in the income generated by the enterprise. Unpaid family workers are particularly important in farming and retail trade. All persons who work in corporate enterprises, including company directors, are considered to be employees. Self-employment may be seen either as a survival strategy for those who cannot find any other means of earning an income or as evidence of entrepreneurial spirit and a desire to be one's own boss. Employed people are as those aged 15 or over who report that they have worked in gainful employment for at least one hour in the previous week or who had a job but were absent from work during the reference week. This indicator is measured as a percentage of the employed population considered (total, men or women). както се вижда от статистиката, самонаетите са 32.9 процента от близо 30 млн. работна ръка на Турция, тоест към 10 млн., но не това е критерии за средна класа, а доходите. Освен това, пенсиите, тази болна за България тема, където възвращаемостта на пенсията на един пенсионер е средно под 60 процента от това, което е давал като пенсионни вноски през трудовия си живот с тенденция да намалява, нещо за което се избягва да се говори, защото е нелицеприятно за управляващите и държавата - в Турция тази възвращаемост е над 100 процента, ще рече пенсионерите със среден доход преди пенсионирането си, остават с такъв и след това, тоест те са средна класа по критериите на средните доходи. Net pension replacement rates The net replacement rate is defined as the individual net pension entitlement divided by net pre-retirement earnings, taking into account personal income taxes and social security contributions paid by workers and pensioners. It measures how effectively a pension system provides a retirement income to replace earnings, the main source of income before retirement. This indicator is measured in percentage of pre-retirement earnings by gender.

Генезисът на новата турска буржоазия – историята на Коч Холдинг Когато Рупублика Турция е основана преди 90 години, тя се нуждае от национална класа на богати хора, за да осъществи плана на Ататюрк за икономика, основана върху частния сектор. Сравнително богатите търговски семейства се радват на държавна подкрепа, процъфтяват и през годините някои от тях се превръщат в конгломерати, които в момента са най-големите играчи в турската икономика. И така, милиардерите на Турция не са от онзи тип буржоазна класа от Френската революция през 1789 г., чиито интереси исторически се сблъскваха някога с тези на управляващия феодална класа / държава. В Турция днес първите по големина десет бизнес-конгломерати заемат пазарен дял около 40 процента, а само групировката Коч Холдинг дава около 9-10 процента от БВП на страната и голяма част от износа и вноса. В резултат на това развитие, новата турска едра буржоазия не развива традиция да се изправя срещу правителствата, а да си сътрудничи с тях Пред преврата срещу Ердоган турските медии отразиха сблъсък на фамилията Коч с управляващата партия на Реджеп Ердоган и лично с него, след като поводът беше една подкрепа от лидера на Коч към протестиращите противници на Ердоган, демонстрирана от него с отваряне вратите на най-големия хотел в Истанбул „Диван”, собственост на холдинга, за да ги приюти хората на улицата и да им даде закрила от полицейското насилие. В резултат на това напрежение, беше ли фамилията Коч заличена, както това се случи преди това с наистина сенчестото семейство Узана? Тъй като KG е просто прекалено голяма, за да бъде провалена, според изявлението на Али Коч: "Като Коч Холдинг правим 9% от БВП на Турция, 10% от износа на страната и 9.4% от общите данъчни приходи на правителството". Ердоган сигурно не би искал да убие гъската, която снася златни яйца. За Ердоган и неговата партия не беше разумно да се изключи най-голямото предприятие в страната, което има нов скъп проект за производство на горива с по-висока производителност, създава стимули за стратегически инвестиции. Особено неразумно щеше бъде такова противопоставяне, ако това предприятие контролира целия капацитет на Турция за рафиниране, а данъците върху горивата представляват голям източник на приходи за правителството. Толкова голяма, че поради това прекомерно данъчно облагане, турците използват най-скъпото гориво в света. Традиционно бизнес-династиите в Турция се справят добре с правителствата и такава е и целта на семейство Коч. Точно след като Ердоган обвини Коч холдинг и декларира предприемането на мерки против него, Али Коч изрично каза: "Ние нямаме друга цел или желание, освен да развиваме турската икономика, превръщайки Турция в лидер на региона и важен фактор в глобалната икономика". Накратко, параноята на Ердоган го накара първоначално да накаже Коч Холдинг с реторика за хуманитарно действие на ръководството на техния хотел „Диван”. Той обаче не отиде с други действия по-далече от това наказание. Мустафа Коч, последният директор на борда на директорите на Коч холдинг, който почина внезапно от инфаркт през 2016, внук на Вехби Коч, основателят на фирмата и син на Рахми Коч, предишният директор на борда, неговото лично богатство се изчисляваше от Форбс над 8 млрд. долара Мехмет Омер Коч, брат на починалия миналата година Мустафа Коч, наследил го като изпълнителен директор на Холдинг Коч, 55-годишен, възпитаник на Columbia Business School https://alikincal.wordpress.com/tag/koc-family/ История на компанията: Коч е име, което е много популярно в Турция. Това е името Коч Холдинг А.Д., най-голямата индустриална група в Турция. Холдингът от компании се занимава с различни бизнеси, включително автомобилната промишленост (Tofas, най-големият производител на автомобили в Турция), супермаркетите, електро уредите и енергетиката, както и банковото дело, строителството, производството на храни и болници. Основателят на холдинга Коч е Вехби Коч, първият турски бизнесмен, спечели национална известност. Известен като щедър филантроп, той е отговорен и за въвеждането на редица съвременни западни бизнес-практики в Турция. Ранна история Вехби Коч е роден и израснал в Анкара, по това време град от 30 000 души. Още като момче, той осъзнава, че най-проспериращите семейства в Анкара са не-турските малцинства като гърци, евреи и арменци. Те били успешни търговци и бизнесмени, дейности непопулярни сред турците мюсюлмани. Въпреки това, хората от малцинствата живеели комфортно и много от тях били богати, докато турците живеели по-скромен живот като ходжи, държавни служители, пазачи, фермери и бакали. През 1917 г. Вехби Коч убеждава баща си, преподавател по литература, да му помогне да създаде малък хранителен магазин в Анкара. Въпреки че е само на 16 години, Коч е убеден, че търговията е единственото средство на човек като него да стане богат. Той преследва търговията си усърдно и издържа на икономическите трудности както по време на на Първата световна война, така и на последвалия срив на 600-годишната Османска империя. Когато Турция става република през 1923 г., президентът Кемал Ататюрк премести столицата на страната от Истанбул в Анкара. Коч открива нови хоризонти на бизнес в строителството и строителните доставки, а по-късно печели престижен договор да ремонтира покрива на турския парламент. Вехби Коч работи неуморно, често повече от 16 часа на ден. Макар че на 26 години става милионер, той продължава да показва необичайна отдаденост. така например, в продължение на осем месеца през 1930 г. той стои неотлъчно на строителен обект за нова болница, за да гарантира, че проектът ще бъде изпълнен по график. Връзки с чуждестранни компании: 1930-те През 1928 г., когато компанията продължи да се диверсифицира, Коч става местен представител на Ford Motor Company и установява няколко дилъри на Ford в цялата страна. Коч подписва изключителното споразумение с Mobil Oil Company през 1931 г. за търсене на петрол в Турция и през 1940 г. си осигурява ексклузивни турски права за внос и разпространение на различни европейски и американски продукти, включително автомобили Ford и Socony Vacuums. През този период седалището на компанията е преместено в пристанищния град Истанбул, за да могат търговските операции да бъдат наблюдавани по-внимателно. Турция остава неутрална през по-голямата част от Втората световна война и никога не се включва пряко във военни действия. Независимо от това, Коч претърпя значителни загуби в международната си търговска дейност. Германските сили окупират Гърция и почти успяват да стигнат до кавказките нефтени находища североизточно от Турция, преди войната да се се обърне в полза на съюзниците. След като германски войски биват изгонени от Югоизточна Европа и Германия капитулира, Съветският съюз се опитва да придобие контрол над Дарданелите и Босфора, стратегически турски морски пътища, свързващи Черно море и Средиземно море. Между 1945 и 1947 г. редица събития в Югославия и Гърция намаляват влиянието на Съветския съюз в района и на власт идва консервативно турско правителство със силни връзки със Съединените щати. Като правителствен консолидиран контрол, правителството въвежда редица изолационистични търговски политики, предназначени да защитят вътрешната икономика. Чуждестранните компании са били задължени да продават продуктите си чрез местни агенти като Коч, които са запазили правата за внос и разпространение на чуждестранни продукти в Турция. Коч сключва споразумения с няколко компании, включително General Electric и Burroughs. Конкуренцията бива значително намалена и ограничена само до няколко турски компании, управлявани от компрадорски капиталисти като Вехби Коч, Дани Копер, Узейър Авундук и Й. Селек, които имат пълен монопол върху вносните дефицитни продукти. Печалбите на компанията са били активно реинвестирани, което помага периодът от 50-те години да е време на впечатляващ растеж. Коч става съдружник с U.S. Rubber Company и Siemens и през 1955 г. закупува малък производител на стоманени мебели и домакински уреди, наречен Arçelik (на турски "чиста стомана"). Коч е бил критикуван в академичните и политическите среди, че позволява на западните "империалистически" корпорации да източват турския капитал и чуждестранна валута, които биха могли да бъдат използвани за развитието на турските индустрии. Коч обаче генерира малка сума от валута чрез своите експортни операции. Макар да защитава ролята си на нетен вносител, Koч започва да разширява своите производствени мощности и в крайна сметка договаря лицензионни споразумения за местно производство на продукти, които преди това са били внасяни. Въпреки че на този етап той все още се нуждае от внос на части и компоненти, Koч пренасочва значителна част от своите инвестиции в производство към турския пазар. Модернизация на компанията: 1960-те и 70-те През 1963 г. Вехби Коч създава холдингова компания за разнообразните си бизнес интереси. Коч Холдинг е основан като anonim, alsirket (турската форма на инкорпориране) и е определен като координиращ орган за 28-те дружества, от които се състои групата Koç. През 1966 г. компанията прави първото си публично предлагане на акции. Вливането на частни капитали допълнително увеличи капитализацията на компаниите и прави възможно още по-голямо разширяване. Вехби Коч постепенно прехвърля контрола на групата на единствения си син Рахими, когото по-късно назначава за председател на изпълнителния комитет на Коч Холдинг и на трите си дъщери. Такова грациозно преминаване в пенсиониране не е обичайно в Турция, където патриархалната автокрация се практикува в бизнеса, както и в семейните дела. Всъщност по-старият Коч не се оттегля. Той поддържа лек график за работа и продължава да изпълнява функциите на председател на борда, като запазва правото си да налага вето на всяко решение, взето от изпълнителния комитет на сина му. През 1966 г. изцяло притежавано дъщерно дружество на Koç, наречено Otosan, започва да произвежда автомобил, базиран на дизайна на Ford Cortina. Продаден под името Анадол, първият автомобил е изцяло произведен в Турция. Друга компания Коч, наречена Tofa, продължава да сглобява автомобили Fiat, продавани под марката Murat. Предлагайки силно конкурентни заплати, групата Koç привлича най-квалифицираните мениджъри и бизнесмени в Турция от различни етнически и религиозни среди. Много от тях са обучени в западноевропейски и американски университети и бизнес училища (Рахми Коч е завършил Университета Джон Хопкинс). Те донасят в Турция най-новите управленски умения и стратегии и създават новаторска и динамична група, която в голяма степен е отговорна за институционализирането на петгодишните планове през 1971 г. като част от по-широка схема на дългосрочно планиране. Когато турски компании закупуват материали от чужда страна, от тях обикновено се изисква да плащат с валутата на чуждата страна. Фирми, които не са натрупали достатъчно валута за транзакцията, са принудени да я купят от търговски или правителствени банки. Когато резервите им в чуждестранна валута са изчерпани, те са принудени да продават местната валута. Това потиска стойността на местната валута и прави още по-трудно да се внася чуждестранни стоки. Коч се превръща в компания в тази позиция. Той никога не е натрупвал чуждестранни валути, защото е внасял значително повече от износа: с други думи, Koч е нетен вносител. През този период групата Коч продължава да изпитва проблеми с чуждестранните валути. Като нетен вносител не съумява да посрещне изискванията си за налична чуждестранна валута. За да изпълнят задълженията си към чуждестранни доставчици, компаниите Коч са принудени да източват валута от държавните сметки. С течение на времето това се превръща в значителна политическа отговорност. За пореден път Коч започна да проучва възможностите, които биха му позволили да замести вносните продукти, с такива, произведени на вътрешния пазар. През този период Koч се заема със създаването на завод за стоманени сплави в Бурса, наречен Asil Çelik. Планирано е, че Асил Челик ще произвежда блокове и части за други производствени операции на групата Koч. Въпреки, че е построен, за да помогне за намаляване на зависимостта на компанията от вноса, заводът също така е бил предназначен да спечели симпатиите на някои политици и елементи в армията, който силно вярват, че по стратегически и икономически причини, Турция трябва да развива промишлената инфраструктура. Асил Челик, който е в основата на новата стратегия за замяната на вноса на компанията, отнема няколко години, преди да бъде завършен. Въпреки че е постигнат напредък в намаляването на валутния недостиг на компанията, дружеството пак остава нетен вносител. Турската икономика обаче се влошава толкова сериозно, че в един момент дори валутните резерви на правителството са изчерпани. Koч, който е генерирал само 10% от своите нужди в чуждестранна валута, е принуден да прекрати вноса и временно да намали операциите си. В отговор на кризата Рахми Коч създава нова компания, наречена Ram di als Ticaret, специално посветена на насърчаването на износа и вътрешното генериране на чужда валута. Коч печели и продължила много години битка с конкурентната Sabanci Group за контрол над петата по големина банка в страната - Türkiye Garanti Bankasi. Банката е преструктурирана, за да изпълнява повече международни транзакции за групата Koç. Компаниите Коч имат рекорден ръст през 1977 и 1978 г., най-лошите години от икономическата криза в Турция. Рахми Коч удвоява усилията на компанията си за насърчаване на износа признава, че "страната не може да бъде бедна, докато ние печелим пари". Коч започва да става нетърпелив от това, което се наричаше "бавна бюрокрация" на правителствени служители в Анкара. Той събира екип от търговски представители от групата Коч, за да се срещне с представители на съветския блок, на които им е казано, е един начин да намалят търговските си излишъци с Турция е, като закупуват повече турски продукти. След това страните от Близкия изток, изнасящи петрол, биват помолени да увеличат вноса на турски продукти. Скоро обаче икономическата криза в Турция започва да оказва пряко влияние и върху Коч. Нарастването на компанията почти спира до 1979 г. и 5 000 работници са уволнени. Промените в политическия контекст: 80-те На 11 септември 1980 г., когато турската икономика се доближава до състояние на пълен хаос, елементи от турските въоръжени сили под командата на генерал Кенан Еврен поемат контрола над правителството и налагат военно положение. Като част от стабилизиращата политика на военното правителство са наложени тежки ограничения върху плащанията в чуждестранна валута. В резултат на това Коч е принуден да промени значително бизнес стратегиите си. Операциите във фирмите на групата (много от които работят с 30% от капацитета) допълнително намаляват, а някои са напълно затворени. Заводът за стомана Асил Челик е най-сериозният удар върху интересите на Коч. Заводът е затворен и по-късно национализиран от военното правителство. Финансовият отдел Koç, състоящ се от банка и застрахователна компания, бива разширен, за да предостави на групата по-големи валутни услуги. Когато финансовото отделение е създадено в средата на 70-те години на миналия век, той приключва 50-годишната политика на Vehbi Koç, че компанията не оперира в тази сфера. След като установява контрол върху турската икономика, военното правителство разрешава общи избори за завръщането на цивилното правителство. Партията на Родината, водена от Тургут Йозал, идва на власт през 1983 г. и започва кампания за "озападяване" на икономиката чрез вдигане на протекционистките търговски ограничения. От 1985 г. чуждестранните компании имат право да изнасят продукти директно в Турция. Импортираните японски и съветски автомобили започват да се конкурират директно с автомобилите, произвеждани от подразделенията на Коч Tofa, Als и Otosan. Koç също са изправени пред конкуренция при внос в сфери като хладилници, офис консумативи, консерви и текстил. Компанията протестира силно, като твърди, че внезапното въвеждане на либерална търговска политика ще разстрои икономиката и ще премахне стимулите за вътрешни инвестиции. Премиерът Йозал отговоря, че турските граждани страдат от търговска политика, която ги принуждава да купуват стоки от по-ниско качество, и че турските компании нямат стимул да подобряват продуктите си, за да ги направят конкурентоспособни в международен мащаб. Въпреки че тази нова ситуация издига пред Коч ново предизвикателство, тя не е разрушителна за холдинга. Koç увеличава кооперирането си с различни западни корпорации и през 1985 г. сключва споразумение с American Express за учредяване на съвместна банка, наречена Koç-Amerikan Bank. Коч е също така партньор в корпорацията Истанбул Fruehauf, която през 1985 г. започва да произвежда ремаркета и полуремаркета. Vehbi Koç прави още една стъпка към пенсионирането през 1984 г., когато предава официално председателството на борда на целия холдинг на сина си Rahmi. Той продължава да съветва изпълнителния комитет, изказва своите мнения и загриженост чрез ежедневни бележки. Вехби Коч, силен поддръжник на свободната търговия и турското членство в Европейската общност, е считан и до днес за отличен и опитен държавник. След неговото оттегляне от прякото управление на холдинга, следва продължаващо разширяване и по-нататъшни придобивания. Коч Холдинг участва през 1993 г. в придобиването от Турция на Aygaz, в която Koч е стават акционери с 56% участие с Mobil Oil Turk A.S. Отменяне на политиките на протекционизъм от правителство в Турция, част от продължаващата обща кампания за модернизиране на икономиката на страната, в началото не предизвика много проблеми за Коч. Официалният курс на директен експорт от чуждестранни компании оставя непроменени много от високите мита, които запазват изкуствено конкурентността на местните продукти. Дори митническото споразумение от 1995 г. с Европейския съюз, което има за цел да ограничи подобни високи митнически такси между държавите-членки, предоставя мярка за защита на дружеството. Договорът включва определени "чувствителни сектори", които стават изключения; в резултат на интензивното лобиране от страна на Koч, един от тези освободени сектори стават автомобилите втора ръка - продукт, който би могъл да причини проблеми за марката Tofas на компанията. През втората половина на 90-те обаче протекционистката политика на Турция все повече ерозира, оказвайки натиск върху автомобилните производители в страната. Един пример за това е през 1996 г., когато мярка на турския парламент позволява на турците да работят в чужбина, за да купуват вносни автомобили без мита. Пазарът допълнително е притиснат, когато Sabanci Group, вторият по големина турски конгломерат, инициира съвместно предприятие с Toyota. По това време делът на Koç-Fiat в автомобилния пазар вече е намален до 52%, а прогнозите за огромен приток на чуждестранен продукт водят до спиране на инвестициите както на Koç-Fiat, така и на основните му конкуренти. Ангажиране към разнообразно портфолио: началото на 21-ви век Коч Холдинг обявява през 2000 г., че стратегията му ще обхване инвестициите в търговията на дребно, строителството, здравеопазването и финансите. Първото голямо развитие през 2001 г. обаче е връщането към един от историческите сектори на компанията; фирмата си партнира с норвежкия Statoil, за да стартира съвместно предприятие в областта на газовия маркетинг. Норвежката държавна нефтена и газова компания, като дялов собственика на газовите резерви в Азербайджан, препоръчалва газопровода Азербайджан-Турция да използва по-ефективно турския пазар. Годината 2002 води до разнообразни развития. Tofas отговори на нарасналата необходимост да се конкурира ефективно, като въвежда четири нови модела, базирани на Fiat's Palio и Albea. Четирите модела представляват плодовете на инвестиция от 100 млн. долара за разработване на нови продукти. Koч също продават 15,2% от своя дял в Goodyear Lastikleri, турско дъщерно дружество на гигантския производител на американски гуми, обратно в компанията майка за 15,9 милиона долара. Друго важно събитие през 2002 г. е усилията на Коч Холдинг, в партньорство с Тюрк Телеком, е опитът да придобият контролен пакет акции в българската държавна монополна телекомуникационна компания БТК. Независимо от крайния резултат, участието на Коч в начинанието явно подчертава непрекъснатия им ангажимент към разнообразно портфолио и желанието им за разширена база на бизнеса им, основаващ се на нови технологии, хармонизирани с новото хилядолетие. Подразделения на Холдинг Коч: Tofas Group (Automotive): Bursa Oto; Egemak; Gün Oto; Istanbul Fruehauf; Istanbul Oto; Karsan; Karsan Pazarlama; Opar; Ormak; Otobüs Karoseri; Otokar Pazarlama; Otoyol; Otoyol Pazarlama; Ottar; Setur Oto; Türk Traktör; Tofa;als; Tofa;als Oto; Tormak; Trakmak. Otosan Group (Automotive): Dökta;als; Ege Oto; Kuzey Motolari; Motör Ticaret; Otokoç; Otosan; Standard Belde; Nasoto; Otomotor. Automotive Supplies Group: Bebimot; Beldesan; Endiksan; Mako; Royal Tevzi; Takosan; Tekersan; Uniroyal Endüstri. Durable Goods Group: Alpa; Arçelik; Ardem; Atilim; Beko; Bekoteknik; Destek; Egemen; Geli;alsim; Hamle; Türk Elektrik Endüstrisi. Consumer Products Group: Aymar; Besan; Beyta;als; Bozkurt; Bürosan; Düzey; Kav; Kurt Mensucat; Maret; Migros; Tat; Türkay. Construction and Mining Group: Demir Export; Garanti In;alsaat; Izocam; Kimkat; Koçta;als; Koza; Mavi Çelik; Merkez Ticaret; Türk Demir Döküm; Tarko; Tek-Iz. Energy and Trade Group: Ak-Yak; Akpa; Ankara Gaz; Aygaz; Bilar; Bürokur; Bursa Gaz; Gazal; Haliç Antrepoculuk; Koç Burroughs; Lipet; Mobil Gaz; Porsuk Ticaret; Setur; Setur Diners; Setur Avis; Tata;als; Turistik I;alsletmeler. Financial, Foreign Trade, and Siemens Companies: Koç Yatirim; ;alSark Sigorta; Etma;als; Hata;als; Simko; Günsu; Kofisa Di;als Ticaret; Ram. Девизът на компанията: Нашата цел е да играем роля на пионери в подобряването качеството на живот на турския народ. http://www.fundinguniverse.com/company-histories/ko%C3%A7-holding-a-s-history/

Друг, за който се сещам, че е рисувал подобна тематика и се е интересувал от Изтока е Николай Райнов. През 1919 той предприема голямо пътешествие на Изток, за което по-късно ще напише: "Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил. Внучката му Диана Райнова казва за него: „Къде ли са сега индийските му дневници и познанието, което му е предал учителя Мория... Тепърва ни предстои да преоткриваме личността и това, което ни е завещал Николай Райнов.“ https://bg.wikipedia.org/wiki/Николай_Райнов Николай Райнов е почитател на Николай Рьорих и през 1930 основава "Общество на Рьорих" в България. Не изключвам да има нещо общо с тази рисунка, но едва ли е неин автор, съдейки по подписа му: а и по стила му:

„Под наблюдение“ (Person of Interest), режисьор Джонатън Нолън /съавтор и на "Западен свят" - Westworld)/ и Джим Кавийзъл /известен с ролята на Христос в "Страстите Христови" на Мел Гибсън и "Тънка червена линия"/. Сериалът от 5 сезона в 103 епизода на CBS е фантастика в настоящето, допуска се, че е създаден свръхмощен Изкуствен Интелект, записващ и анализиращ всичко, чрез всички съществуващи в цивилизацията камери, микрофони и електронни устройства, поведението на всеки един човек без изключение, нещо като Големия Брат. Създателят на тази Машина е гениалният програмист Харолд Финч /Майкъл Емерсън, известен с ролите си в "Адвокати" и "Досиетата Х"/. След като създава Машината през 2001 година, мотивиран от атентата на 11 септември, Финч я продава на американското правителство за символичната цена от 1 долар, за да се борят щатските специални служби с тероризма. Предвиждайки обаче злоупотреба с всевиждащата Машина, Финч затваря кода й така, че никой да няма достъп до нея, освен него, като си оставя една невидима "вратичка", през която взема индетификационните номера на хора, застрашени от убийство, но маловажни за правителството. Мотивът му да прави това е да спасява сам тези хора. За целта му е необходим оперативен агент, помощник, и той наема напусналият по лични мотиви ЦРУ, специален агент за "черни операции" Джон Рийз. Финч и Рийз, водени от чувство на вина, всеки загубил близък човек и не успял да го спаси, сега се обединяват от това свое чувство, като спасяват застрашени човешки животи, които ежедневно им посочва като номера Машината. Машината /свръхмощен ИИ/ намира и анализира всички минали, настоящи и бъдещи възможности за всяка личност и по съпоставяне на милиарди факти и обстоятелства посочва вероятностите нещо да се случи или не, тя е с възможности на разум бог, оракул. Джон Рийз и Финч се сблъскват с корумпирани полицаи, политици и бизнесмени и с риск на живота си спасяват хора. В хода на тази тяхна авантюра, към тях се присъединяват още няколко души, всеки от които с различна съдба: забавният нюйоркски детектив Лайънъл Фъско /Кевин Чапман/, неговата колежка детектив Джоселин Картър /Тараджи Хенсън/, агентът от Секретните служби Самин Шоу /Сара Шахи/ и гениалната хакерка Саманта Гроувс-Рут /Ейми Ейкър/. Всеки от тези хора има своите мотиви да жертва живота си в името на нещо по-голямо, но всички те се превръщат в едно семейство, обединено от голяма цел. Агент Шоу Рут Детектив Лайънъл Фъско Нещата вървят горед-долу нормално, докато на хоризонта не се появява конкурент на Машината, друг супер Изкуствен Интелект, наречен Самарианин. Самарианин е създаден от колега на Финч, друг гениален програмист, който обаче го оставя с отворен код и възможност хората да проникват в него и да го манипулират. И тук започва истинската фантастика-реалност, за която Джон Рийз ще каже: "Всички ние живеем пулу-будни в една Фалшива Империя". Империята на Злото. Защото Самариан попада в ръцете на възможно най-злите от злите хора - на корпорацията ДЕЦИМА. Децима е управлявана от провалил се бивш агент на МИ-6, геният на злото, Джон Грийър Децима и Самариан постепенно овладяват цялата Власт в света. никой не може да им се противопостави, те владеят всички комуникации, виждат и чуват всичко и мислят по-бързо от всяко правителство и тайна служба. те са новите Господари на света. Единствените, които могат да ги спрат са петимата приятели на Харолд Финч и неговата Машина. Фантастика, реалност или възможност - полусън в една фалшива Империя, в която всеки един е "под наблюдение" от всевиждащото око на Машината. Много въпроси без отговори за настоящето и бъдещето. http://www.imdb.com/title/tt1839578/ Според мен заслужава да се гледа, много високи зрителски оценки на линка.

Не бих ги определил като "глупости", по-скоро инструменти за някакъв обективен анализ, доколкото групата определена по такъв критерии за средна класа е и потенциален вътрешен пазар, нали тези хора са потребители на пазара. Иначе в смисъл на "трето съсловие" или буржоазия, какъвто е корена на термина "средна класа" ясно е, че и в Турция и в България не са това процентите - не би могло 60 процента от населението на Турция да са предприемачи, но са стабилен пазар. За свободния финансов ресурс и страхът на хората у нас да правят бизнес, според мен, не е само от наследството на комунизма. В началото през 90-те много повече хора се надяваха да има добри пазарни условия за бизнес и тогава се регистрираха стотици хиляди семейни и еднолични фирми, това беше Синята идея за демокрация, която изтля и отиде в кошчето към началото на 21-ви век, точно когато нещата в Турция са започнали да се случват. идеята за бизнес в България изгоря с мошеническата приватизация, направила мутри, ченгета и номенклатури в назначени капиталисти с пълен монопол върху пазара и банките. Тогава се феодализира българската икономика и мнозина разбраха, че са ги прецакали и синя идея няма, има назначена червена буржоазия. В Турция нещата не стоят така. Там има стара и мощна буржоазия, споменатия от мен тук Коч холдинг е наследствен четвърто поколение, поне 3-ма или 4-ма членове на фамилията са милиардери и почти всички бордове на управителните тела на фирмите в холдинга са заети от роднини на фамилията. Но първият Коч е нещо като нашия Буров или Аврам Чальовски - започва от едно провинциално дюкянче през 1917 и сам създава бизнес-империя,после я наследяват синове и внуци. Там няма прекъсната традиция и преобръщане на социалния часовник с дъното нагоре, пирамидата на естествения подбор в икономиката е работела през целия 20-век, работи и сега. Може хората със средни доходи в Турция, които са 60 процента да са базата и двигателя на вътрешния пазар като консуматори, но истинския мотор и мозъка са големите семейни конгломерати, в чиито ръце са производството и банките. ние такава класа едри предприемачи и корпорации нямаме. С едно две изключения нашият едър бизнес е паразитен, той е квази-бизнес, ориентиран за печалба не към разширяване на производство и иновации, а към публично-частни партньорства с държавата, тоест към корупция и кражба от бюджета. Това най-ясно се забелязва във функционирането на фондовата борса в двете страни - на турската се обръщат огромни обеми сделки в акции и капитал, българската е параван за задкулисни придобивания, на нея не се случва нищо съществено, защото същественото става в партийните централи и зад кулисите. Без способен едър капитал капитализъм няма. Дори в Китай. Според мен, гледайки цифрите от статистиката за турската икономика, огромната заслуга на дясната партия на Ердоган е, че държавата целенасочено се намесва с кредити и закони, с големи инфраструктурни проекти в създаването на голяма средна класа в смисъл на добре платени работни места - резултатът е 40 млн. такива хора в сравнение с предишните 10 млн. Точно в тази целенасочена държавна политика, с регулиране разбира се, успоредно с поощряването на едрия капитал да произвежда и балансирана фискална политика, Турция дръпва рязко в икономиката, опирайки се преди всичко на реализация на стоки и услуги на вътрешния пазар. От такава държавна политика печелят всички слоеве на обществото - бедните отиват нагоре в социалната пирамида, стават "средна класа" с добре платени работни места и стабилни доходи, оставащите бедни са обезпечени със социални програми /турската държава има строителна организация, построила стотици хиляди домове за такива семейства, има и санираща програма/, освен това е вдигната много минималната заплата и е много доближена до средната, това също дава ресурс на бедните и шанс да се преквалифицират и образоват; за горната класа от богати и свръхбогати рестрикции няма - държавата подкрепя и тяхната активност и стремеж към придобиване на богатство - така се хомогенизира обществото на база национален интерес, същевременно е динамично и отворено. Има една потенциална опасност сега, самозабравилата се от успеха партия да не кривне към неоосманизъм и имперски амбиции, за това предупреждават и двамата турски автори, които цитирах. Избегне ли тази подводна скала, тази дясна партия има широка магистрала пред себе си. Не бива да се забравя, че първата успешна светска партия на Ататюрк е лява, подчертано лява, тя е член на социалистическия интернационал и действа със силови методи - прословутите шест водещи принципа, които и сега стоят върху емблемата на партията на Ердоган, той не се е отказал от тях, само е сменил страната - от ляво се е изместил вдясно.

По отношение на определението "средна класа" има различни тълкувания и интерпретации, но някакъв консенсус и в този форум бяхме постигнали, че това са хората със средни и до 80 процента от средните доходи в съответната страна. Под "средни доходи" се разбира покупателната сила на местните пари, преизчислена в щатски долари, това е общоприета методика. В Китай например, за средна класа е много по-нисък праг от този в Западна Европа или САЩ, но цените и услугите също са много по евтини, така че с относително по-малко пари човек от дефинираната "средна класа" там би могъл да си позволи приблизително същото, което и човек от посочените страни. Иначе може да се говори за "средна класа" като хора имащи независими от работодател доходи, самонаети, производители и т.н. интерпретации, но общоприето е да се измерва по формулата 0.8 - 1 средни доходи, това е унифициращата методология, най-широко използвана и стандартизираща понятието. За Сомалия като гледам БВП и населението им, не мисля, че въобще би могло да се говори за средна класа, не срещам и конкретна статистика за доходите и покупателната способност на заплатите там, просто не открих данни - за такива страни съм чел, че след 20-на години евентуално ще имат шанс да формират средна класа. Ето линк към информация за средната класа в Африка, като са въвели и понятие "плаваща средна класа": https://www.afdb.org/fileadmin/uploads/afdb/Documents/Publications/The Middle of the Pyramid_The Middle of the Pyramid.pdf Сомалия не фигурира в тази таблица, а иначе критериите за средна класа в този континент са много по-ниски: В "долна" средна класа влизат хора с месечен доход 80-100 на месец, в горна с по 200 долара месечно.

Малко са по-различни цифрите: 528 евра в турция нетно, 414 евра в България https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_European_countries_by_average_wage 118 евра са над 20 процента разлика. Освен това има и една прислойка от средната класа, която е 60 процента срещу 40 за България, която е от около 5-6 процента и е много по-високо платена от тези средно с по 500 евро. А има и креативна и работеща класа от свръхбогати, в Турция по класациите на Форбс за миналата година има над 30 милиардери, половината са направили богатството си за последните няколко години, при това легитимно, могат да се проследят бизнесите и парите им, България няма нито един такъв милиардер сред 1500-те в света, тук е зоната на здрача за големите пари. по отношение на доходите най-важното, което тук не обсъждаме е, как се съотнасят те към БВП и растежа, а това в Турция върви пропорционално на растежа и дори изостава, в България има напъни от популисти политици и пишман-профсъюзни деятели доходите да изпреварват реалния ръст на БВП, това е път към инфлация и дългове, не можеш да плащаш повече, отколкото произвеждаш, тарикатския гръцки модел. Силно ни тегли в тази посока, ама накрая всичко се плаща и с лихви.

Е, показвам с общодостъпна като информация макроикономическа статистика как са нещата в икономически план, ти ми опонираш със снимки и картинки. Едното няма тежестта като аргумент на другото. Не си ги измислям тези числа, нито пък съм бил на същото мнение, преди да си дам труд да се запозная с тях. Да игнорирам тази информация означава да бъда пристрастен, това е лесно, но не предразполага към рационалност. Средна работна заплата 1300 лева в еквивалент на турски лири за 50 процента от работещите, минимална 800, цени с 6-7 процента по-високи от българските, брутен вътрешен продукт на човек 25 000 долара по покупателна сила, ръст на БВП 5 процента за 15 години подред средно, тази година пак е висок, въпреки всички черни прогнози. Това са числата. Население със средна възраст 30 години, срещу 43 годишна възраст на това в България, прираст на населението за 14 години 10 милиона. Така стоят нещата със средната класа в Турция, харесва ли ти или не. Да, тези хора, много от тях може би не харесват едноличния режим на Ердоган и партията му, но те дължат по-добрия си живот и този на семействата си на това управление. Можем да продължим да комуникираме с фотоси, но темата е икономическа. Моля колегите да пишат по същество.

Подпис на Николай Рьорих, 1932 г. Подпис на сина му, Святослав Рьорих Една аукционна къща, занимаваща се с оценки и продажби на картини в София http://www.gallery-victoria.com/

"Благодарение на огромните кредити с ниска лихва от ЕС и САЩ турците построиха икономиката си." Това е мантра, не отговаря на действителността. Ето за какви „огромни кредити” сумарно става въпрос: Обобщено: в Турция досега са влезли под формата на всякакви инвестиции /преки, банкови и на фондовата борса/ 145 млрд. щатски долара по статистика за 2016. Това представлява около 20 % от БВП на страната; за сравнение, към същата година в България сумирано има около 50 млрд. щ.д. инвестиции, което е 100 процента от БВП. Въпрос с повишена трудност, защо при 5 пъти повече външни инвестиции, България няма по-голям ръст на БВП от Турция за периода 2001-2016? "Ако ЕС не беше подпомогнал Турската икономика нищо от това нямаше да се случи." Легенда номер 2. С какво, освен с инвестиции, още би могъл да подпомогне турската икономика ЕС. Турция се ползва с митнически облекчения в търговията си с ЕС, но нека погледнем обема на тази търговия и баланса от внос и износ на стоки, в частност за ЕС, и общо за турската външна търговия. Първото, което бие на очи, е твърдо отрицателния баланс между внос и износ, тоест външната търговия на Турция й носи отрицателен ръст на БВП, а не положителен, и това е системно за целия период 2001-2016. Значи ръст оттам турската икономика няма, напротив, има отрицателен ръст. Ето, самата турска статистика го е илюстрирала – Турция има импорт 41 процента, отбелязан от статистиката като отрицателен прираст на икономиката и износ 30 процента, но остава една разлика на отрицателно сално от 11 процента от общия обем внос-износ, която е пасив. Друг е въпросът колко големи са тези 11 процента, те не са, защото относителният дял на турската външна търговия към турския БВП е едва 18 процента, Ник го е споменал, за България той е 50 процента. Тоест имаме от баланса внос-износ 11 процента отрицателно салдо, но тези 11 процента са от 18 процента на БВП, тоест минус около 2 процента от БВП, отрицателен ръст от външната търговия, въпреки цялото й нарастване за периода, тази търговия не е решаващ фактор за растежа на БВП. Тогава откъде идва основният растеж, който за периода 2002-20017 е 4.9 процента, втори в света след този на Китай, феноменално голям. Стана ясно, че не е от външно кредитиране, не е и от външна търговия. Ами в графиката на турската статистика е ОЧЕВАДНО откъде: От огромната вътрешна консумация на турския пазар – 67.6 процента От частни инвестиции /ще развия какво точно означава това по-надолу/ От публичната консумация /държавата като консуматор на стоки и услуги/ От инвестиции в публичния сектор Определящото обаче очевидно си остават частната консумация на вътрешния пазар, близо 70 процента от всички произведени стоки и в Турция се консумират там. Е, добре, за да печелят производителтие, трябва да има кой да им купува производството – стоки или услуги. Кой на един вътрешен пазар е масовия купувач на всичко произведено – хората с доходи и пари, естествено. Но масов купувач може да бъде само финансово стабилната средна класа, хора с работа и доходи, не може един силен вътрешен пазар да разчита само на много богати или на много бедни, и двете категории са слаба основа за широко потребление – едните ще купуват малко луксозни неща, а другите малко широко употребявани стоки, поради липса на доходи и средства. Само средната класа с относително стабилни и високи доходи може да осигури широко и голямо вътрешно потребеление. И точно там са се концентрирали усилията през тези години. От 10 млн. хора със средни доходи през 2001 те са станали 45 млн. през 2016, като горните 5 млн. са богата средна класа. какво означава това в цифри – при среден доход за Турция 800 долара месечно, това означава 300 млрд. долара пари в джобовете на тези хора годишно – оттам си плащат тока, водата, купуват дрехи и обувки, храна и автомобили, те са пазар за проиводителите, кредит, вътрешен кредит. 300 млрд. долара от 800 е повече от една трета от БВП на Турция, съотношението с външните кредити е 2:1 в полза на вътрешния. Другата много отличителна черта на модерния турски капитализъм, осигуряващ такава динамика на развитие и ръст на БВП е в живата фондова борса. Фондовата борса е източник на вътрешно кредитиране без банките и без утежняващи лихви, когато е активна и работеща. А турската е точно такава, активна и работеща. На нея се продават и купуват акции на фирми, което ззначи само едно за техните притежатели – те могат да получават необходимия им капитал оттам. И очевидно го правят в много големи обеми и много активно: Една графика илюстрираща колко жалко подобие на капитализъм и борса е българската фондова борса в сравнение с турската и колко силен инструмент за капитализация и производство е турската. там се извършват реални сделки по покупки и продажби на акции, тоест се капитализират производители и фирми – цифрите са фиксирани за сделки на двете борси през 2013. Токава на турската са се извършили покупко-продажби за 374 млрд. долара, срещу 0.8 млрд на българската или 400 пъти повече. Ако аз съм производител и ми трябват свежи капитали без лихва за ново производство, мога да ги получа от продажба на акции на борсата, а не от банка, точно което и правят турските фирми, борсата за тях е източник на капитали. там участват с парите си и малки играчи на ниво семейни спестявания, но това също са капитали. И третият стълб на вътрешно кредитиране и развитие на пазара са турските банки, те са в перфектно здраве и форма. Добре капитализирани, участващи на фондовата борса като играчи, с толкова наличен капитал, колкото е БВП на страната. И както се вижда всичко това се е случило след 2002. Оттам смъкване на инфлацията в приемливи едноцифрени проценти, изгодни кредити за предприемачи и производители, както и за потребителите: И фирмите и хората се възползват, теглят кредити, разширяват производство, защото има работещ вътрешен пазар, пазаруват, това личи по заемите на фирми и граждани, те също излитат рязко нагоре в периода: Не са нито външните кредити, нито външните пазари основен двигател на този силен растеж. Вътрешната активност на фирмите и добре работещия пазар в самата Турция е. Но пак повтарям първоначалната си позиция, няма начин да създадеш такъв голям пазар, без да осигуриш работа и заплащане на големи маси от хора, а точно това се е случило – формирала се е голяма и силна средна класа от около 50 млн. души, която всъщност е вътрешния пазар. Приказките за външно финансиране и външни пазари са добре на пропагандно ниво, но не издържат бръснача на цифрите.

Не е точно и вярно, че "големите държавници" доведени след превратите на военните са изковали икономическите успехи на Турция. Преди 2001 година Турция е държава с посредствено икономическо развитие под средните доходи. Всичко положително в икономиката на страната се случва след това, ето цифрите и статистиката не лъжат, те си говорят, но трябва да се гледат: Тръгват през 2002 с годишен доход на човек от 3580 щ. долара годишно, сега са с 10 800, но по-важното е, че покупателната способност на тези пари също се вдигнала и е равнозначна на 24 000, което поставя Турция в горната част на средните доходи, още една крачка им трябва да се изравнят с европейските - сега са еквивалентни на тези в полша и по високи от румънските и българските, за 14 години са направили това, а виж колко са постигнали за годините преди тези 14 години: От 1960 до 2002, тоест за 42 години растежът им е по-слаб отколкото за тези 14. Външни инвестиции: От времето на ататюрк - 1923 до 2002, след това, има разлика нали. Вдясно е участие на чужди фирми в хил. в турската икономика, очевиден е ръстът. Експорт на стоки - 5 пъти увеличен. Къде са военните във всичко това, освен че се опитаха да направят нов преврат. но този път хората им попречиха, средната класа, ако не бяха излезли на улицата, превратът щеше да мине. Коментирай цифрите.

Ако прочетете историята на Турция след Ататюрк, военните са идвали поне три пъти с преврати, след провали на политиците, но тези преврати и назначените от тях марионетни кабинети не са допринесли нищо за икономическото развитие на Турция. партията на Ердоган, която е класическа дясна партия, дойде на власт през 2001 след редовни парламентарни избори, не благодарение на военен преврат.

+++ Абсолютно не могат и не в политически, а в икономически план. Двете икономики са изградени върху съвършено различни основи - руската е суровинно ориентирана и генерираща оттам БВП, като не разчита, поне засега на силна средна класа от предприемачи - турската е огледално противоположна, нейната база са средната класа във всичките й сегменти и едрия капитал, който обаче за разлика от руския, е селф-мейд, самонаправил се по пътя на конкуренцията и естествения подбор в икономиката, тоест меритократичен, докато руският едър капитал е съставен от бивша номенклатура, назначени капиталисти, чиито най-ценено качество е вярност към властта. Базите на двете икономики, съответно на партиите, не предполагат аналогия и сравнения. Такива могат да се правят само по някои външни автократични признаци, но са повърхностни.

Ако някой си даде труд да сметне колко стотици милиони, а може би и милиарди са изгубени от отлив само на български туристи /а такива нашите "бизнесмени" не ги броят за хора и се отнасят презрително към тях/ по Черноморието, мисля че ще излезе "евтин на брашното скъп на триците" - вероятно са с пъти повече пари от тези, необходими за построяването на пречиствателни станции и канализация по курортите. Ама пуста лакомия неудържима, съчетана с държавно и чиновническо безхаберие плюс корупция. В Гърция, например, поне където съм бил, канализацията и пречиствателните станции въобще не се изливат в морето, а Гърция има приблизително 15 000 км брегова ивица, срещу 354 за България. https://bg.wikipedia.org/wiki/Списък_на_страните_по_дължина_на_бреговата_ивица справката е на линка

Ще започна тази тема с публикуването на две много интересни, според мен, статии на двама турски автори, както и с едно уточнение - поставям темата в раздел Икономика с молба към колегите, които участват в нея да не политизират - всички политически коментари могат да бъдат изведени в друга отделна тема в клуб Политика на форума и да се дискутират там. Тук с двете уводни статиии /едната е под формата на интервю във Форбс/ само рамкирам темата и основната идея и в двете статии, че през последните 16 години изключителния икономически възход на Турция се дължи на създаването на силна и голяма средна класа в Турция, приела ценностите на либералната демокрация. Бих допълнил и развил и моето виждане към тази теза и на двамата автори, че именно увеличените финансови и социални възможности на средната класа в Турция са основен генератор на нейното бързо и мощно икономическо развитие. Турция няма положително салдо във външната си търговия, нито пък толкова голямо външно финансиране, което да е двигател на бързия й икономически просперитет, нейният възход се дължи на изключително голяма вътрешна потребителска активност, на нейния много голям и активен вътрешен пазар, а такъв без добре платена средна класа е невъзможно да съществува. В поредица от няколко постинга ще се опитам аргументирано да развия и аргументирам това мое виждане, но най-напред ще публикувам двете статии на Адел Малик и Сонер Кагаптай. Тайното оръжие на турската демокрация: силна средна класа Адел Малик Адел Малик е преподавател по Икономика на мюсюлманските общества в университета в Оксфорд. Последният провален опит за завземане на властта в Турция демонстрира колко уязвима е страната за военен преврат. Но разкри че съществува нещо ново и много мощно, което съседите на Турция също желаят да култивират – силна средна класа, желаеща и способна да се мобилизира срещу заплахи на екстремисти. Въпросът сега е дали президентът Реджеп Ердоган ще съумее да съхрани тази нова ценност. За повечето държави в Близкия изток е проблем да изградят средна класа, способна да защити стабилността. Анализаторите на преврата се фокусират върху противоречията между турския елит и президента Ердоган, но малцина пишат нещо за структурните трансформации в турската политикономия, които доведоха да увеличаване силата на средната класа, която се явява електоралната основа на ердогановата Партия на Справедливостта и Развитието Justice and Development Party (ПСР). За последните две десетилетия Турция постигна забележителни икономически успехи, които я трансформираха от „болния човек” на Европа в една от най-динамичните икономики и нов притегателен център на търговията в Близкия изток. Критични за тази трасформация бяха инвестициите в инфраструктура, подкрепата на ферми със среден размер, експанзия на регионалната търговия и развитието на туристическия сектор. В резултат на всичко това, турският БВП на глава от населението се увеличи три пъти за по-малко от 10 години, като същевременно нивото на бедността падна наполовина, според Световната банка. Процесите създадоха невиждана икономическа мобилност сред работната ръка в селските райони, сред дребните предприемачи и слабо квалифицираните работници, задвижвайки маси от аутсайдери към групата на средната класа. Дори външната турска политика беше подчинена на интересите на средната класа. За турската средна класа оцеляването на демокрацията е приоритет, и както последните събития го доказаха, те са готови да се сражават за нея. В действителност случилото се не е просто сблъсък между Ердоган и политическите му противници, то демонстрира решимостта на средната класа, да не допусне Турция да регресира своята политическа система в такава, която ще навреди на икономическите и политически постижения на тази средна класа. В този смисъл, истинското предизвикателство през следващите месеци и години няма да идва от военните или от чуждестранни конспирации. Прекаленото съсредоточаване на власт в ръцете на президента, може да да разклати разделението и баланса между властите и да забрани политическата опозиция, включително в собствеата му партия. Точно това може да заличи цялата вече изградена демократична система, за която средната класа излезе да се сражава. Нищо от това не е добро за икономиката, от която зависи средната класа на Турция - и от своя страна избирателният успех на ПСР. Това дава основание да се надяваме, че проваленият преврат, подчертавайки ролята на средната класа като преграда срещу военните бунтовници, ще подтикне правителството на Ердоган да разреши политическата безизходица на Турция и да осигури икономически растеж. Средната класа в Турция няма да подкрепи партия, която не успява да разшири интересите й и да й донесе икономически просперитет. Но една ПСР, която се връща към основната си визия за осигуряване на икономическа мобилност - това е друга история. Разбира се, Ердоган се нуждае от консолидиране на политическата си база, включително чрез подновяване на връзките с лоялни поддръжници. И чистката сред военната и цивилната бюрокрация на евентуалните привърженици на преврата несъмнено ще се хареса на партийните лоялисти. Но той трябва да излекува и политическия разрив и да създаде нов консенсус, който подкрепя икономическия просперитет. Може би най-важното е, че ПСП трябва да спре опасното разбиване на турския модел на регионална икономическа интеграция, основавайки се на политиката на "нулеви проблеми със съседите", първоначално замислена от бившия министър-председател Ахмед Давутоглу, но изоставена през последните години. Турция влоши връзките си с почти всички свои близки близкоизточни съседи. Неотдавнашното обтягане на дипломатически отношения с Русия допълнително отслаби позицията на Турция. В този процес статутът на Турция като модел мюсюлманска демокрация постепенно се влоши и политическата поляризация се задълбочи, като се има предвид нарастващата заплаха за стабилността на страната.Важно е, тъй като Ердоган се стреми да концентрира повече правомощия в кабинета на президента, за да се справи добре с това, е да си припомни условията, довели до появата на Османската империя и евентуалния й срив. Подобно на възхода на ПСР, Империята се основаваше на подкрепата на еманципираните спахии в селските райони, особено в анадолската сърцевина. Но след консолидирането на властта си в Константинопол, османските султани бързо се заеха с установяването на султански ред, който противоречи на неговия прогресивен първоначален произход - и го отслаби отвътре. С по-голяма централизация на властта, османските владетели станаха неудобно зависими от съсловието на благородниците у дома и имперските сили в Европа. Ако ПСР на Ердоган се надява да избегне подобна съдба, тя не трябва да продължи похода си към султанската власт от последните дни. Една процъфтяваща и приобщаваща демокрация е единственият изход за Турция и ще възстанови модела, от който отчаяно се нуждаят страните от Близкия изток. http://www.marketwatch.com/story/turkish-democracys-secret-weapon-a-strong-middle-class-2016-07-26 Възходът на Турция: лидер на мюсюлманските държави през 21-ви век В интервю със Сонер Кагаптай, директор на Турската изследователска програма във Вашингтонския институт, ние обсъдихме новата му книга, озаглавена "Възходът на Турция: лидер на мюсюлманските държави през 21-ви век", публикувана през февруари 2014. Сонер Кагаптай е директор на Турската изследователска програма в института "Вашингтон". Той е писал подробно за американско-турските отношения, турската вътрешна политика и турския национализъм, публикувайки в научни списания и големи международни печатни медии, включително Wall Street Journal, Washington Times, Los Angeles Times, International Herald Tribune, Weekly Defense of Jane, Newsweek Türkiye и Habertürk. Той е редовен журналист за Hürriyet Daily News, най-старата и влиятелна медия на английски език в Турция и сътрудник в блога на CNN за Global Public Square. Той редовно се появява в Fox News, CNN, NPR, Гласът на Америка, Ал Джазира, Би Би Си, CNN-Turk и al-Hurra. Рахим Канани: Разкажете ми малко за Турция днес, подчертавайки някои от основните предизвикателства, пред които са изправени, политически, икономически и социални. Сонер Кагаптай: Турция се трансформира през последното десетилетие в рамките на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР), която осигури стабилни икономически политики и добро управление. По този начин Турция превърна мнозинството он населението й в общество на средната класа. В същото време, подкрепяна от икономическия растеж и лавирайки на зиг-заг, тръгвайки първоначално като регионалната власт, управляващата партия на страната ПСР се утвърди като доминираща политическа сила в страната. Здравите й икономически политики позволиха на повече от всякога турци да споделят просперитета на страната и да се присъединят към редиците на средната класа. Тази поява на средна класа, подпомагана от управляващата ПСР, променя природата на политиката в Турция, тъй като турците от средната класа по силата на своя начин на живот възприемат ценностите на либералната демокрация присъщи на средната класа във всички демократични общества. Това означава, че Турция вече не е бореща се да оцелява страна, но не е и консолидирана демокрация. Има значителни проблеми у дома, от свободата на печата до разделението на властите и ако Турция иска да се превърне в истински фар на демокрацията в Близкия изток, нейната нова конституция трябва да осигури по-широки права. Паралелно с това развитие, Турция прегърна своята мюсюлманска идентичност, като я отличи като самостоятелна мюсюлманска сила. Вдъхновени от рекорден икономически растеж през последното десетилетие, турците отново започнаха да усещат имперски чувства. Неоосманизмът се превръща в политическа леща, през която много турци гледат на световната политика. Това последното предизвикателство пред Турция ще определи дали тя вдействителност е либерална демокрация. Тъй като дебатът за изготвянето на първата гражданска конституция продължава, това е особено важен въпрос. За да се превърне Турция в регионален център на власт и да води движението за демократична промяна, тя трябва първо да спечели битката за либерална демокрация у дома. Рахим Канани: Когато говорите за възхода на Турция, кога бихте посочили, че започва този възход и какви са формиращите го сили, които го движат напред? Сонер Кагаптай: Преди всичко трябва да отбележа, че политическата система на Турция създава стабилност, когато е доминирана от еднопартийно правителство, и Турция изпитва политически и икономически спазми, управлявана от коалиции. В допълнение към това страната се очертава като икономическа сила, благодарение на успешното съчетаване на традиционните връзки на страната с европейските и други икономики, разположени в рамките на ОИСР, с динамиката на нововъзникващите пазари, особено сред мюсюлманските мнозинства в съседните нации. Турският икономически успех от 2002 г. почива в две основи. От една страна Турция се държи отворена за Европа, като привлича значителни инвестиции от континента. От друга страна, Турция едновременно пренасочи търговията си към нововъзникващите пазари и към страните с мюсюлманско мнозинство, за да се възползва от техния растеж. С други думи, Турция има най-доброто от двата свята, като същевременно се възползва от близостта си до Европа както и от своя афинитет към мюсюлманските общества. Това стана възможно след десетилетие безпрецедентна политическа стабилност, осигурена от правителството на ПСР. Освен това Турция демонстрира относителна стабилност в момент, когато регионът около нея е бил размирен. Турците живеят много по-добре, защото са се разраснали икономически, докато светът около тях се е стопил както в Близкия изток с арабската пролет, така и в Южна Европа с кризата в еврозоната. Това на свой ред привлича инвестиции от по-малко стабилни съседи като Иран, Ирак и Сирия. В крайна сметка, политическата стабилност и регионалното влияние са твърдата валута за Турция. Нйният икономически растеж и способността й да се издига като "мюсюлмански БРИКС" ще зависи и от двете. Рахим Канани: Имаше ли нещо, което ви изненада по пътя за вашето изследване? Сонер Кагаптай: Роден и израснал в Турция, прекарах близо половината от живота си в учение и работа в Съединените щати. Турция е пълна с ежедневни изненади, затова ще сравня страната с лук, ако страните могат да бъдат зеленчуци. Всеки път, когато изваждате слой от повърхността, надявайки се да стигнете до сърцевината, ще откриете още един слой. Всъщност Турция продължава да ме учудва в способността си да расте и да се преобразява. Това забележително развитие може да се види особено в градовете Газиантеп и Кайзери, което отразява какво се случва, когато смесвате исляма и капитализма. Бедността и провинциализмът, които си спомних от моето време в Турция, и предишните ми посещения в тези два града изчезнаха, а на негово място се издигаха градове, които никога не бих могъл да очаквам, по време на моята младост в Турция. И двата града са процъфтели през последното десетилетие, но са довели до различни резултати. Докато Газиантеп показва, че когато смесвате исляма и капитализма, той може да създаде космополитно общество, случаят на Кайсери показва обратното. Кайсери, която също е процъфтявало през последното десетилетие, предполага, че смесването на исляма и капитализма води до социален консерватизъм. Интересно е да видим, че през последното десетилетие Турция е създала тези противоположни тенденции. Тази политика обаче не се поддържа от всички турци. Уникалният аспект на турското общество е, че в него има две големи блока от социални и политически групи, които са толкова големи, че и двата блока трябва да се вземат предвид. Ето защо Турция се развива към едно либерално общество, в което ще останат и двата различни начина на живот. Страната е разделена на средата между поддръжниците и противниците на ПСР. Ако страната не излекува това разделяне, за Анкара ще бъде трудно да реализира потенциала си да стане глобален играч. За тази цел ПСР трябва да осъзнае, че светската, либерална Турция, която се състои от около половината от населението на страната, е твърде голяма, за да се игнорира. Турция трябва да обедини различните социални сегменти, ако иска да се превърне в регионален и глобален играч. Само като служи като блестящ пример за либерална демокрация - Анкара може да се промотира като източник на вдъхновение за съседните си арабски и мюсюлманските общества. Ако от друга страна Турция е по-малко от либерална демокрация у дома, за западните й партньори ще бъде трудно да популяризират Анкара като модел на страни, които следват арабската пролет като Египет, Тунис, Либия и Йемен. Рахим Канани: В светлината на Вашите изследванията си, какво вярвате, че ще бъдат амбициите на Турция през следващите 10 или 20 години и дали тя е са състояние да постигне тези амбиции? Сонер Кагаптай: Първо, Турция трябва да балансира новата си ислямска идентичност със западното си покритие, включително връзките си с НАТО, ЕС и САЩ. Това ще помогне на Турция да се превърне в играч в Близкия изток, като използва европейската капитализация и хардуерните и разузнавателните активи на САЩ и НАТО, като същевременно се издига в очите на Запада като страна с уникални връзки с мюсюлманските общества. По-конкретно на европейския фронт, старата турска мечта за наваксване с Европа изглежда по-близка от всякога: Турция наскоро се присъедини към икономиките "1 трилион долара плюс" в Европа, осигурявайки на Анкара членство в елитен клуб на европейските икономики. Дали Турция ще успее да стане водещата мюсюлманска сила на 21 век, постигането на политическо влияние в нейния регион и потенциално в целия свят зависи от това как политическите елити в столицата на страната Анкара ще изиграят своите карти. Днес Турция е изправена пред редица стрес-тестове, които ще трябва да докажат способността й като глобален играч, както и ангажиментите й към западните интереси и ценности. първото от тези предизвикателства Турция е кризата в Сирия, където нестабилността пренася и върху самата Турция, а това създава търкания с Вашингтон. Ако Турция се движи в правилната посока, тя ще запази западната си наслагване, ще напише либерална конституция и ще се развие в мюсюлманските страни, като се възползва от последващия икономически растеж и политическата стабилност. Ако обаче тя не играе правилно, Турция може да се изправи пред огромна нестабилност, включително икономическа криза, засилване на политическото насилие, нестабилни правителства и дори конфликти със съседите. Това би било връщането на "болния човек в Европа". Елитите на Анкара обаче осъзнават, че Турция може да продължи да расте само ако успее да синтезира и запази всяка съставка в този микс, а именно като запази своята мюсюлманска идентичност и западните си ангажименти. Турция може да се издигне като като регионална супер-сила, както и да играе роля в региона, само ако създаде истински пример за либерална демокрация и продължава да изгражда своя отличителен белег посредством мека сила. С всимчките й дадени шансове и предпоставки за тази роля, единствено самата Турция може да предотврати възхода си, който я превръща в глобален играч. Рахим Канани: Най-накрая, какви са големите изводи, които искате читателите да направят от тази книга? Сонер Кагаптай: Турция ще се издигне като крайъгълен камък на регионалната стабилност, само ако Анкара съумее да използва своята мюсюлманска идентичност и западното надграждане, поддържайки силните си връзки със западните държави, макар да разширява своето влияние като сила в Близкия изток. За мюсюлманските страни стойността на Турция се крие във факта, че Турция, запазвайки своя мюсюлмански характер, вдъхнови своето общество и институции със западно покритие. За Запада Турция е ценна, защото е мюсюлманска страна сред други такива страни, която може да действа като надежден западен партньор. По този начин Анкара трябва да се промотира като източник на вдъхновение за мюсюлманските държави. Турция може да се издигне като регионална сила само ако носи добавена стойност на мюсюлманските си съседи. Това означава да се използва не само нейната мюсюлманска идентичност, но и нейните западни връзки в рамките на международната система. У дома, Турция ще се превърне във велико общество, ако успее да се консолидира като либерална демокрация, което позволява на двете тъй различни половини на страната да живеят заедно в хармония. https://www.forbes.com/sites/rahimkanani/2014/03/05/the-rise-of-turkey-the-twenty-first-centurys-first-muslim-power/#71fb7f186507

Целият им оръжеен комплекс е резултат от силно развитата промишленост и коопериране със западни фирми. Турските промишлени конгломерати са много мощни семейни холдинги, най-големият от тях, Коч Холдинг дава близо 10 процента от БВП на страната, а БВП на Турция е около 900 млрд. щ. долара, или иначе казано продукцията на Коч холдинг е два пъти по-голяма от БВП на България, и това с около 80 000 работници в него. Та мисълта ми е, че 2 процента, колкото е военния бюджет на Турция са около 20 млрд. долара годишно за армията, срещу бюджет от по-малко от милиард за България - сравнението е да сложиш на ринга 5 годишно момче да се бие с Джошуа или Кличко, категориите са несравними. Иначе Турция по размер на БВП и процент отделян за въоръжаване не е сред водещите, този на САЩ, Русия, Израел или Саудитска Арабия е в пъти по-голям.

Че какво му е на плажчето на Кушадасъ, с едно кафе получаваш безплатно чадър и шезлонг, има спасители, хората са любезни и усмихнати и най-важното - беше чисто, както и пясъка, така и водата. Шофьорът, който ни караше с микробусчето, служител на градската управа, винаги идваше пред хотела точно на минутата, избръснат и с изгладена бяла риза, повече европеец от всичките българи в групата. Царево, Приморско, Китен или Лозенец, според мен, като градоустройство и култура на обслужване са много по-зле от Кушадасъ. Най-важното е, че турците си ценят това което имат и го поддържат, без тези хотели регионът би умрял от глад, там няма условия за някакво рентабилно земеделие, освен за маслинови гори. А от историческите си забележителности са се възползвали напълно, имаше много западни туристи и в Памуккале и в дома на Дева Мария и по храмовете. В Кушадасъ най-много ме впечатлиха занаятите и търговията, кожарски, златарски, килимарски, сладкарски, всякакви магазини и заведения, където се продаваха и много скъпи луксозни стоки, за които очевидно има клиенти. За заплатите и доходите, какво по-красноречиво от тази графика, тя е на турската статистическа служба от 2016, показва промените в доходите между 2002-2016: За 14 години три пъти, 300 процента, увеличение, като 10 800 щ. долара е брутната стойност в долари, покупателната стойност на тези 10 800 долара са 24 000 долара на глава от населението, 60 процента средна класа с много по-високи покупателни способности от тези 40, които са по нашата статистика, но които реално получават с 40 процента по-ниско заплащане от турската средна класа, застрашени от бедност 20 процента, срещу 40 у нас, под чертата на бедността 7 процента, срещу 20 у нас. Горе вдясно графиката показва къде е в класациите е Турция сред страните с население над 50 млн. в света, от десет такива тя е на 8-мо място, и е в първата 20-ца на най-развитите страни в света. Това е постигнато за някакви си 15-на години. Плюс увеличено население с 10 млн. Да ги ожалиш комшиите.

Бях преди десетина години там и също съм с много добри спомени и впечатления. Как са цените сега, по онова време бяха приблизително еднакви с българските, на някои основни стоки по-скъпи, но на други по-евтини. Гледам в статистиките, че показват 6-7 процента по-скъпа цена на живота в Турция в сравнение с България, но минималната заплата е еквивалентна на 800 лева, а средната 1300, така излиза, че стандартът им на живот е значително по-висок. Освен това, имат редица социални помощи, които при нас ги няма.