Б. Киров

Да, това е по международния стандарт. Но кажете ми сега, дори за "буквален превод" по този стандарт как да се вмести един издател в рамката, която очертах по-горе. Ако за 320 страници той трябва да плати повече от 5 лева на страница, какъвто е цитираният от мен случай, който е стандартен, това означава, че не може никога да си продаде книгата. От друга страна, 2000 маш. зн. е малко повече от 1 м.стр., следователно, по международните стандарти, този преводач би трябвало да се задоволи с 5 лева дневен приход. Което също е абсурд. И какво става на практика в нашата българска действителност- нашият преводач превежда по 20 000 знака, 12 страници, за да си докара дневно поне по 60 лева, от което, естествено, страда продукцията му, и като към това се прибавят "спестените" от редактор и коректор пари, крайният резултат е трагикомичен във вид на нещо като книга. Е защо младите, пък и който и да е, да имат респект към книгата и към писаното слово, щом получават такова "нещо", при това трябва да го купуват.

Преполагам го правите и за лично удоволствие. Имах такава случка с търсене на преводач от френски и то не за художествен текст, а за детска енциклопедия. Човекът беше учител по френски, завършил френска филология. Когато му казах тарифата за една страница, тя беше негласно общоприетата по онова време в нашите среди, той ми се изсмя и каза: "Ти подиграваш ли се с мен, аз за това време мога да взема три пъти повече пари от частни уроци."

Така е, безспорно. Но пак си остава казусът за художествения превод и неговото качество. Защото, ако приемем, че той авторство, следва, че трябва да бъде заплащан като оригинално авторство, а това веднага вдига стойността му във финикийски знаци поне двойно. Ако е буквален превод от един на друг език, значи не е авторство. Плоскостта, по която с лекота се пускат повечето издатели, защото им е по-леко финансово. Оттук обаче качеството на преводите отива в 13-та глуха. И извращенията с класически и стойностни художествени текстове става норма. п.с. А проф. Марко Минков е доста познато име, поне в средите на литератори.

Не съм съвсем сигурен, че е ясно за всички. Не знам дали знаете, но съм чувал от мой приятел, Георги Рупчев, как е превеждал Валери Петров. Той е давал на студенти английска филология да му направят буквален превод на български, след това е пренаписвал този превод наново в рима, което по същество е напълно оригинално авторство. Доколко е вярно, не знам, но самият Рупчев превеждаше Джон Ленън по този метод, с тази разлика, че най-напред сам си правеше буквалния превод, който някои преводачи съм чувал да наричат с русизма "подстрочник"; а неговите преводи на песните на Ленън са едни от най-добрите на български, поне по мое мнение.

Художественият превод е авторство и е защитен с авторско право. Преводачът на художествена литература по принцип пренаписва да друг език съответната творба, той е неин автор на съответния език. Ето защо, текстовете на Шекспир, например, не за защитени с авторско право в оригинал, но преводите на Валери Петров на български са. Те са авторски текст. А да плащаш по 3-5 лева за машинописна страница на преводач, колкото е обикновено тарифата, е направо гавра с авторството, но нали видяхте механиката на формирането на цената. Другият вариант е да вдигнеш нагоре цената до безбожно висока, тогава книгата си остава вечно твоя. А има и друго, ако решиш да компенсираш разходите си с ниски тиражи, автоматично влизаш в мелницата на висока единична цена за книга. Колкото по-малък е тиражът ти, толкова по-висока става цената на всяка бройка в него.

Честно да ти кажа, Стинка, не съм 100 процента сигурен, защото, когато се занимавах с книгоиздаване, работех през фирма неригистрирана по ДДС, и не ми връщаха никакакъв ДДС, плащах си го 100 процента в аванс. Това правех, защото знаех от колеги, регистрирани по ДДС какви тежки ревизии се правят всеки месец от данъчните и какви мъки са да си вземеш ДДС. Това означаваше и големи разходи за счетоводство и т.н. Но пак от тях съм чувал, че е така, в което има логика, защото ти продаваш като стока някакъв н-брой книги, и от там можеш да претендираш връщане на ДДС, докато не си реализирал тази стокова наличност, тя не е на пазара. Може и да греша, ако има тук счетоводители, нека цитират конкретни текстове.

Няма смисъл от ехидност, в крайна сметка това ДДС в книгата го плаща читателят, а докато той го плати, то си тежи върху издателя и се отразява върху качеството на текста. Детайлите в случая не са от принципно значение.

Ами да, това е основното, а търговецът само се възползва пълноценно от неработенето на тази система. Той си изяжда баницата, която му е дадена, въобще не е луд. Както и от ДДС-то върху книгите. Но в крайна сметка го отнасят читателите.

Така да е, права сте, не съм счетоводител. Не ме бива в тънкостите на този занаят, но по принцип нещата не се променят драстично с тези 33 стотинки.

Благодаря ви за вниманието към този въпрос, който всъщност е ключов за упадъка на книгоиздаването и оттам на грамотността в България. Явно аз се изразявам неточно, което означава, че мисля така. Ще пробвам още веднъж. Да, абсолютно права сте, навсякъде в Европа, а и по света, ДДС работи така. Огромната разлика обаче е, че държавата в България не работи както навсякъде в Европа, което причинява огромно изкривяване в тази сфера и в крайна сметка колапс в книгоиздаването, поради високи цени за читателите на книгите и ниско качество на текстовете. Ето защо: ДДС е един вид щафетен данък, горещ картоф, който се прехвърля от ръка на ръка между производители и търговци по веригата, докато достигне до крайния потребител, който го заплаща на държавата, защото този данък е закован там в коричната цена обявена върху всяка книга от последния по веригата в производството, книгоиздателя. В случая в България той е 20 процента от цената на всяка книга и я натоварва за читателя с тази цена, не коментирам дали е висока или ниска, тя е толкова: в една книга с цена 10 лева за читателя, 2 лева са ДДС, които в крайна сметка ги плаща на държавата всеки купувач на тази книга, но „лошият човек”, който ги изписва върху корицата на тази книга е книгоиздателят, той е производител на книгата. Къде обаче е капанът, заложен специално в българското книгоиздаване, който го ерозира и унищожава отвътре. Според мен, в изкривените взаимоотношения по веригата до крайния продукт, причинени от безучастието на държавата като регулатор и рефер в отношенията между участниците в икономиката на книгата. Междинното звено между материалното производство (печатари и производители/вносители на хартия, консумативи и мастила), авторите и книгоразпространителите (търговците на книги на едро и дребно) са книгоиздателите. Като пиша „плащат в кеш”, това означава, че книгоиздателите, ако не са перачи на пари, трябва да организират цялото „правене” на една книга, да платят авторските права и предпечата и след това да си купят в брой с техни пари целия материален тираж на книгата от печатарите, преди да я предложат за разпространение на търговеца, който продава продукта им на читателите. Издателят това прави, той е един предприемач, който влага своите пари, нека класически ги наречем пари П в една стока, колкото и зле да звучи това за книгата, надявайки се в крайна сметка да получи от пазара „пари прим” за своя продукт, някаква печалба, за да я реинвестира отново в други продукти. До плащането в печатницата веригата си работи нормално, издателят, като класически предприемач, организира, работи и инвестира в продукта си, плаща си ДДС на държавата, което теоретично може да си върне след продажбата, и в общи линии няма проблеми. Всеки може безпроблемно да направи книга, както това се прави в Европа и по света. Проблемът идва в отсечката между пазара и готовата продукция на книгоиздателя във вид на тираж от книги. И там държавата в лицето на нейните икономически структури проявява престъпно бездействие, което е и неин грях. Защото последният, който поема щафетата на стоката книга, търговецът, всъщност не играе по правилата на пазара, той ги нарушава грубо под безучастния поглед на рефера, държавата. Търговецът не влага нищо, не плаща нищо предварително, той в българския вариант се изявява в ролята на измамник, който идва при последният вложил капитал в стоката, това е издателят, и му казва: Виж, аз трябва да внеса последен твоите 20 процента от цената във вид на ДДС, затова ти сега ще ми ги дадеш в аванс като отстъпка. Освен това, аз поддържам верига от книжарници, плащам наеми за тях, плащам заплати и осигуровки на продавачи, затова ти ще ми направиш и още 30 процента търговска отстъпка от коричната си цена, за да ме компенсираш. Станаха 50 процента. Но търговецът не влага „пари в кеш”, за разлика от всички други преди него по веригата – издател, печатар, производител на хартия. Той взема без да плати нищо, а чак когато продаде нещо на пазара, всъщност с парите от продаденото, плаща на производителя, тоест на издателя. Държавата тук вдига рамене – вие сте търговски субекти, по закон можете да сключвате всякакви договори, нас това не ни засяга. ОК, това е така, така са се договорили, нищо престъпно. Престъпното се случва на следващата крачка, когато търговците ОТКАЗВАТ на практика да плащат в срок по договор или въобще отказват да плащат. Навсякъде в Европа и по белия свят в такава ситуация се намесва някакъв държавен орган – било то икономическа полиция, било съдебни власти. Завеждат се бързи изпълнителни дела и нарушилият правилата на пазара се санкционира с отнемане на имущество в полза на ощетения. Не и в България. И веригата на пазара се къса. Той престава да съществува като такъв. А щом няма пазар, просто няма вариант да съществува качество на продуктите, тъй като го няма основния двигател – конкуренцията и материалния интерес на производителя, в случай книгоиздателя. Ще илюстрирам какво става с цената на една книга примерно струваща на пазара 20 лева с обем от 320 страници в тираж 1000. В нея са вложени 15 процента авторски права, това са 3000 лева, които по закон издателят е длъжен да плати на автора; редакторски и коректорски труд и превод, ако има такъв – още 2000 лева по минимални тарифи. Предпечатна подготовка – около 400 лева. Печат и хартия около 3500 лв. Дотук всичко се плаща кеш от издателя без никаква възвращаемост за него, сумираме – 8900 лв. Или с други думи, тази книга, ако той иска да играе по правилата и да има минимално добро качество, на него, книгоиздателя, вече му струва 8.9 лв. И на този етап той се изправя пред търговеца, който му казва безапелационно – 50 процента търговска отстъпка, аз мога да ти платя за тази книга, след като я продам разбира се, 10 лева. Излиза, че нашият издател трябва да вложи поне 9 лева, защото той също плаща заплати, осигуровки, офис и т.н., и да се надява на печалба от 1 лев и то минимум след една година, и то евентуално, ако търговецът благоволи да му изплати продажбите. Няма производител, който би инвестирал при такива условия, още повече, ако работиш с кредит, на който лихвата е реално 10 процента. Излиза, че или няма смисъл да влагаш пари в този продукт, или по някакъв начин ще режеш от разходите в него. И откъде е най-лесно – автор, редактор, коректор. То отдругаде и няма къде да режеш. И така на пазара се появяват литературни недоносчета със силни дефицити в съдържанието. И започва спираловидна деградация, в която няма граници, тя може да стигне до пълен абсурд, който се отразява в крайна сметка в книгите, текстовете, оттам в образоваността и грамотността. За да дебатираме тук дали е по-добре да си общуваме с междуметия и полудуми, вместо да се мъчим със спазването на някакви досадни правила в правописа. Какво прави например държавата в добрата стара Англия за английските автори и английската литература. Най-напред – никакъв ДДС върху всички книги. Второ, задължава всяка библиотека в Кралството да закупи определен брой книги от английски автори, като заплаща тези покупки, било през общините, било директно. Трето – стриктно следи за спазването на договорите между разпространители на книги и издатели – те могат да имат всякакви договори за отстъпки и разсрочки, но ако тези договори не се спазват, се намесва държавата и съдебната власт. И четвърто, самите издатели са се кооперирали и организирали, за да си улеснят работата – те притежават кооперативна банка, обща борса и обща транспортна мрежа за разпространение на книгите си. Ама това вече е за друга тема.

И да поясня нещо много съществено за ДДС, специално при книгите, защо тежи толкова върху издателския бизнес. Един такъв пример - произвеждаш някаква книга в някакъв тираж, за която плащаш в печатницата 10 000 лева, примерно, за изработка и още 10 000 лв. примерно ти струват хартията и консумативите. В тези 20 000 лв., които трябва да имаш в брой, за да ти освободят стоката от печатницата, е включен 20 процента ДДС, тоест 4000 лв. Ти ги заплащаш още в началото върху целия си тираж. След това, обаче, данъчните не ти ги връщат в определения срок на куп; те ти връщат въз основа на твоите единични продажби на тиража, разтегнати във времето. Така че разходът, ако си регистриран по ДДС, остава да ти тежи - обикновено времето за реализация на един малък тираж е година. Не случайно книгоиздателите кръстиха ДДС върху книгите "данък-убиец" на книгоиздаването в България. Никой не отчита спецификата на това производство. Не говорим за културните му и образователни измерения, а спецификата на самото производство и реализация.

Защото са пари в брой, независимо дали ги превежда по банков път, по електронен път или по някакъв друг път - пари в брой са, кеш. Единственият "отложен" разход, който може да направи е плащането на авторските права като процент от реализираните продажби. Но хартия, печат, предпечат и заплати на редактори, коректори и т.н. не може да ги отлага след реализацията на продукта, в каквато и форма да ги плаща, за него те са кеш. И в момента на получаването на фактурата от печатницата, цялата тази продукция му се води наличност в стока по корична цена. Ако я печати в чужбина, което е честа практика, плаща цялото ДДС още на границата, а не при реализацията му.

Галахаде, моите уважения, но не стоят така нещата с ДДС при книгите. Веднага обяснявам защо. Издателят плаща всичко в кеш, докато стигне до готовия продукт - авторски хонорари, преводач, рецензенти, редактори, коректори, предпечат, печат и хартия. В печатницата и при покупка на хартия му начисляват цялото ДДС. Така, с тези големи разходи накуп, продукцията му отива на борсата на едро. И там се появяват едни хора, които наричаме благозвучно дистрибутори, а иначе са търговци на едро, собственици на вериги книжарници. Тези хора, когато още нямаше ДДС, вземаха 20 процента търговска отстъпка от издателите, тоест разпространяваха им книгите срещу 20 процента за тях. Когато обаче се появи ДДС, тези хора казаха - 20 процента са малко, ние плащаме и ДДС. И се започна рекет - сега търговската отстъпка надминава 50 процента от коричната цена. Но и това им е малко на търговците, те не плащат веднага, а вземат на консигнация, разсрочено плащане книгите. Но и това не ги задоволява, разсроченото плащане става безсрочно. И тъй като никой не се занимава да ги санкционира и контролира, държавата е абдикирала от тези функции, те стигнаха до положението въобще да не плащат взетите на консигнации книги. Няма власт, освен мутрите, които да ги накарат да си платят. разбираш ли за какво иде реч, и защо една книга, която в печатницата струва 5-6 лева като труд и материали, се появява на пазара с цена 30-40 лева? Е как да има големи тиражи и качество. Но в основата е ДДС и неангажираността на държавата да е регулатор в търговските отношения между производител и дистрибутор.

Оперативен дежурен офицер в Командния пункт, откъдето се осъществява пуск на ракетите в един зенитно-ракетен дивизион, господин Познавачо. Школниците веднага встъпваха в такова дежурство, след инструктаж и след пристигането им в дивизиона. Такова оперативно дежурство се даваше 24 часа в денонощието, отделно имаше дежурен офицер, комадващ цялото поделение, когато командирът отсъства. Присъствах на тази учебна тревога в качеството си на планшетист от ВУ, взвод за управление. Сега ясно ли ти е, или искаш още детайли?

Това съм го обяснил много ясно в по-горен пост, а и не е необходимо да си математик, за да го видиш сам - защото 50 000 души в казармата са точно 2 процента от работното население в България днес, само заради това. Но разходите за тях ще се стоварят отгоре върху бюджета, а те са много повече от тези 2 процента. Постижението на онзи школник, името му е Кисьов, не се дължи на общата му подготовка в ШЗО, а на живия му и остър ум, на доброто му образование в МЕИ и на бързата му ориентация в ролята му на оперативен дежурен, какъвто беше в конкретния момент. Това един тъп човек и след 20 години служба и с три големи болта на пагона няма да го стигне. Лека нощ!

Знам КАКВО беше военното обучение в ШЗО, защото съм карал такова обучение в ШЗО. След редовната служба. И не ми чети лекции, нито ме познаваш, нито те познавам. Ще приключа участието си тук в тази тема само с една суха цифра: Мобилизирането на два набора в казармата днес означава 2 процента от БВП на България. Ти знаеш ли КОЛКО са тези пари - 2 милиарда лева. Ти откъде предлагаш да се вземат!?

Високият ДДС върху книгите е основна причина за ниските тиражи и ниското качество на преводите и книгоиздаването в България. Нито едно българско правителство не отстъпи пред исканията на книгоиздателите през всичките години, стояха твърди като скала с обяснението "ако се намали за книгите, ще последва верижна реакция"; така се ликвидират и читалищата и библиотечните колектори, които им доставяха книги, но... дълга тема без надежда. Ето как е в Европа с ДДС за книгите: България: ДДС общо – 20% по-ниско ДДС има само за хотелите – 9% Австрия: ДДС общо – 20% по-ниско ДДС върху книги, храна, лекарства, музеи – 10% Белгия: ДДС общо – 21% ресторанти – 12%, а 6% за храна, книги, вода, музеи Чехия: ДДС общо – 21% 15% храна, лекарства, 10% книги, бебешки храни Финландия: ДДС общо – 24% 14% храна и ресторанти, 10% книги, лекарства Германия: ДДС общо – 19% 7% за книги, храни, музеи Унгария: ДДС общо – 27% 18% храна и хотели, 5% книги и лекарства Италия: ДДС общо – 22% книги, е-книги, храна – 4% Люксембург: ДДС общо – 17% книги, е-книги – 3% Румъния: ДДС общо – 24% книги, лекарства, музеи – 9% UK: ДДС общо – 20% ДДС за книги, храна, лекарства и детски дрехи – 0% (!) https://smiling.webreality.org/blog/?p=7399

Капитане, идеята е не да бъде алтернатива на казармата, а да бъде основа за зачисляване в редовете на запаса, резерва на армията, така че в случай на опасност от война да имаш такъв резерв. затова цитирах текста за сингапурската армия, подходът там илюстрира напълно тази идея. Най-напред сглобяват ядро от професионалисти, около 16 000 души, успоредно с него всеобщо военно обучение в училище, наричат го "кадетски корпус", а от онези, които желаят това, правят Национална гвардия от доброволци, която успоредно с ядрото на професионалната армия, вече сглобява части и тренира с тях на полигони, тези хора в началото са били 11 000; общо са разполагали с 27 000 души професионална армия и гвардия. Но потенциално са могли да мобилизират бързо цялото население от резерва. Така са имали 3 нива на готовност - професионално, гвардия и въоръжен народ. За това говоря. Естествено, че началното обучение в училище няма да подготви войници, но ще даде на младежите начална военна подготовка, ще ги вкара в списъка на резерва, а най-важното, някакъв процент от тези младежи, нека приемем, че той е 10, ще продължат и след това в доброволната гвардия, която вече е армия. дори при 10 процента в доброволната гвардия, за тези 10 години щяхме да имаме 30 000 доброволна гвардия с периодични сборове, от които вече могат да се сглобяват части, но това не се е случило, нещо повече, младежите през тези 10 години не са зачислени към резерва. Сметнете сам, 3 учебни години по един час седмично военно обучение в учебно време, са 120 часа военно обучение; ако към това се прибавят месечни сборове, разбити на седмици всяка година, тези младежи ще имат първоначално обучение не по-малко от 3-4 месеца. Вижте сега прословутите швейцарци с тяхната армия, началното им военно обучение е 90 дни, от това се почва, после ги зачисляват към резерва: "Армията на Швейцария не е единствената в света , която е организирана на този принцип. Донякъде подобна структура има и Бундесфера. Аналог може да се направи и със съветските “кадрирани” дивизии от близкото минало. Организацията е по схемата “Пълно обезпечение с офицери + 2/3 обезпечение с подофицери и сержанти + 1/3 редовни войници + мобилизационни сборове когато има нужда”. Разликата при Швейцарската армия обаче е , че този принцип е доведен до перфектност . Кадровите военни в Швейцария са всичко на всичко около 9 000 души и са заети предимно във ВВС на страната. Заетите в останалите родове войски кадрови военни са около 15 000 души едновременно. Всеки гражданин от мъжки пол , след навършване на 20 годишна възраст се призовава в редовете на Швейцарската армия. Зачислява се в редовете на Rekrutenschule – Ecole de recrue , където прекарва първоначално обучение от 90 дни. След завършване на обучението , държавата зачислява на новоизпечения боец личното оръжие (автомат и пистолет) , едноседмичен пакет със суха храна – т.н. “Министерска консерва” , която боеца има задължението да обновява след изтичане на срока на годност , х 4 пълнителя с боеприпаси за оръжието , три комплекта униформи за различните сезони , бронежилетка и каска , както и зачислителен номер към коя войскова част принадлежи. Така екипиран боеца се прибира в къщи и тръгва на работа или в университета или където му е житейското поприще. До 32 годишна възраст боеца се намира в състояние “Аусцуг”. При този статус е длъжен в рамките на 10 г. да премине 8 военни сбора х 3 седмици всеки. Времето през което ще преминава сборовете го съгласува с военния отдел на министерството съобразно житейските си нужди. Важното е да премине определеното със Закон количество за опредения срок. От 32 до 42 годишна възраст статуса на боеца се променя в “Ландвер”. Ландверите имат задължението в рамките на 10 години да проведат 3 сбора х 2 седмици всеки. От 42 до 50 годишна възраст статуса се променя на “Ландщурм”. Щурмоваците имат задължението в рамките на 8 години да проведат 1 сбор от 2 седмици. След навършването на 51 годишна възраст боеца официално се уволнява от армията , прибират му автомата , пистолета , боеприпасите , бронежилетката , каската и сухата храна и го въоръжават с предписание как и къде да действа при обявяване на извънредно положение или война. Също така при уволнението всеки получава подарък от държавата автоматична ловна гладкоцевна пушка тип “помпа”." После върху тези 90 дни се надгражда цял живот. Колко беше вашето "единично обучение" в казармата? Моето беше 1 месец, за което време "трябваше да ни направят мъже" - юркане от зори до здрач, така че да си забравиш фамилията и да ти избият от главата цялата "цивилизация"; после уж почваха да те изграждат като войник, но от наряди и чанч по общи работи, я се събират я не, по няколко месеца на специализирана подготовка, поне така беше при мен. И тук се изкушавам да разкажа за една случка, която ще помня цял живот: на едно щабно учение се случи така, че командирът, викахме му Тато, не можа да поеме воденето на целите, нямаше го, нямаше го и нач.щаба, а другите офицери просто не знаеха какво да правят; и тогава един "фазан", старшина-школник на 6 месеца служба, пое нещата сам. Резултатът беше поразени 100 процента учебни цели, сто процента. Досега никой от старите офицери с по 20 години служба не беше постигал такъв резултат, а "фазанът" беше дошъл от Школата преди 5 дни в поделението, абсолютно зелен. Студентче от МЕИ, никой не го беше "сглобявал" и тренирал, просто на момчето му сечеше бързо пипето и знаеше какво прави. Ей такива работи.

Не се бях вглеждал досега в тези цифри, удивителни са съотношенията между номинален БВП и неговата покупателна способност. В България съотношението е 3 към едно „покупателна възможност – номинален доход”, това е прекалено много, защото приблизително същото е съотношението БВП в номинална стойност и БВП по покупателни възможности. Прави впечатление, че колкото по-развита е икономиката, толкова по-близки са тези съотношения. В САЩ те почти се покриват 1 към едно; за сравнение при съседите ни – в Турция са 2:1, в Гърция са още по-приближени. Нашето съотношение 3:1 се съизмерва с това в Куба, Македония и Виетнам, но това не говори добре за икономическото здраве на българската икономика. Защото каквито и фокуси да правите с цените вътре в националното икономическо пространство, дотиране от държавата, социални помощи, социално ниски цени, няма къде да избягате от действителността – вашата продуктивност е толкова голяма, колкото реално произвеждате номинално. Това имате като продукт, от това можете да формирате износ, това е реалното ви икономическо тегло на световния пазар. Точно фактът, че в България е толкова нисък номиналния БВП на глава от населението – около 7000 щатски долара – може би обяснява масовата икономическа миграция към страни с висок номинален доход.

Да ги напиша нещата тогава по-популярно, не популистки, та да станат ясни. България по класация на специализирана световна военна организация за проучване военните способности на армиите в момента е на 26 място в света от 126 държави по мобилизационни способности за резервисти. Това е изключително много нагоре. http://www.globalfirepower.com/active-reserve-military-manpower.asp http://www.globalfirepower.com/country-military-strength-detail.asp?country_id=bulgaria България обаче през 2007 г., след влизането в НАТО, се отказва от редовна наборна служба и това е логично. Последният редовен набор е 1988 г. Поради късогледство и безхаберие обаче на българските държавници и чиновници тогава и досега, България не си мърда пръста, за да си осигури свеж военнен резерв по някакъв начин в бъдещето. Досега това не се усеща, защото на военен отчет се водят служилите дотогава и техният брой е достатъчен и предостатъчен. Сега обаче управниците си дават сметка, че набор 1988, последният редовен, вече са 30-годишни, а след десет години ще бъдат 40-годишни, доста напреднала възраст за войник. И им светва в главите, на военния министър, че не „му достигат 5000 души” да си попълни резерва. Е как да му достигат, като в предишните години предшествениците му са щракали пръсти. И от едната крайност в друга – юруш да връщаме наборната служба. Да обаче през цялото време е съществувала много по-гъвкавата и евтина алтернатива, която е проспана – лекото от финансова гледна точка военно обучение в гимназията, което за тези проспани 10 години би попълнило резерва с млади 300 000 резервисти, ако те се водят на военен отчет. И хайде сега, вместо да си купим само копче за палтото, ще купуваме ново палто. Ама зад това надничат хитро и меркантилни интереси – 50 000 новобранци са стотици хиляди военни униформи, обувки, одеала, чаршафи, „изберете българското” за тарикатски фирми произвеждащи сирене и кашкавал с палмово масло, които не могат да си пласират никъде другаде стоката и т. и т.н. Затова такива патриотични възгласи за „отечеството е в опасност.”

Точно това искам да кажа, с едно допълнение, тези, които след такъв тип да го наречем скаутско гимназиално обучение искат да продължат доброволно да се обучават военно, да им се даде от държавата такава възможност, без да стават професионални военни. Иначе сравнително малка добре въоръжена и тренирана професионална армия, всичко останало е популизъм или далавера, а може би двете едновременно.

Това съм го публикувал в друга тема за Сингапур и техния опит в изграждане на армия. Имайте предвид, че когато започват, това е буквално от 0 - нямат никаква традиция, никаква армия, БВП на Сингапур по онова време е бил по-нисък от този на НРБ по същото време, класическа държава от Третия свят. Разказва Ли Куан Ю, първият и дългогодишен министър-председател на Сингапур: "Ние формирахме национални кадетски корпуси във всички гимназии, за да могат родителите да могат да разпознаят у своите деца склонности за служба в армията. Ние желаехме хората да виждат в лицето на нашите войници свои защитници, а не да гледат както в миналото на униформата с ненавист като символ на колониален гнет. Искахме да повишим физическата подготовка на нашата младеж, да развием у нея вкус към приключения и напрежение, предизвикателство към опасностите. Само с убеждения обаче не ставаше. Налагаше се да изградим обществени организации – добре организирани и добре управлявани, - за да превърнем убежденията си в реалност. Главната отговорност за това легна върху министерството на просветата. Само като промениш начина на мислене и отношението на хората, можеш да мобилизираш голяма народна армия, съставена от граждани, по модела на швейцарската и израелската. Поставихме си за цел да постигнем това за 10 години. Първоначалния план на Кен Сви предвиждаше да създаде редовна армия от 12 батальона в период 1966-1969. Одобрих този план за професионална армия с потенциална възможност за мобилизация на цялото население, преминало военна подготовка и оставено като резерв. Не исках да харчим големи средства за голяма армия – по-добре бе да ги вложим за инфраструктура, необходима ни за формиране и обучение на национална гвардия. Националната гвардия имаше своите политически и социални преимущества. Най-голямата спирачка пред агресията на Малайзия бе те да знаят, че даже в случай че успеят да преодолеят нашата редовна армия, ще им се наложи да се борят срещу целия въоръжен народ на Сингапур, преминал през добра военна подготовка. Освен обединението на новобранците в сплотена общност, независимо от техния етнически произход и религиозна принадлежност, ние се нуждаехме от някои от най-способните хора в страната, които да застанат на командните постове в армията. Най-важното беше да се гарантира, че армията е под контрол на политическото ръководство, като за целта финансовите и кадрови въпроси трябваше да се решават от цивилни държавни служители в министерството на отбраната. На редовно служещите в армията се гарантираше със закон работни места в правителството, държавните учреждения или частния сектор, след тяхното излизане от редовете на въоръжените сили. Законът беше приет с пълна обществена подкрепа. Първият набор от 9000 новобранци постъпи след този закон. Оказах се прав – отношението на обществото към армията се промени. Същевременно Кен Сви и неговият екип, с помощта на израелците, започна работа по изграждането на армията като структура. Той се възползва от полицейския персонал, комуникациите му и друго полицейско имущество в началото на този процес. Помощник-началикът на полицията Тан Ким стана началник на Генералния щаб на армията. Започнахме обучението с елитна група от новобранци, 10 процента от най-добрите от първия набор. С течение на годините успяхме да разрушим негативизма към военната служба. Към 1971 армията на Сингапур наброяваше 17 кадрови батальона (16 000 души) и 14 батальона резервисти (11 000 души). Разполагахме с пехотни части и подраздаления от командоси, артилерия и миномети; имахме танкове във всеки батальон, също така бронетранспортьори, сапьори, свързочници и полеви болници, тилови поделения и транспорт. Учредихме школи за подготовка на младши офицери, артилеристи, инженери, сапьори и военни моряци. Израелците бяха компетентни военни инструктори, те ни преподаваха тяхната военна доктрина. Методите им бяха напълно противоположни на британските. Англичаните изграждаха първите ни два полка постепенно, започвайки обучението на офицерския корпус от командир на взвод, командир на рота и накрая, след 15-20 години служба, командир на батальон и подполковник. Израелците от самото начало ни казаха, че нямат време за това, нашите офицери да се учат от тях и да приемат знанията колкото се може по-ускорено. За разлика от американците, които по времето на Кенеди бяха изпратили 6000 “съветници” да помагат на Южен Виетнам, израелците изпратиха у нас само 18 офицери. Всичко което те демонстрираха, се усвояваше в движение от техните сингапурски колеги от командир на взвод до началник на генералния щаб. Призовахме в армията бивши полицаи с военен опит. Някои от тях бяха държавни служители, други в частния сектор. Предложихме им служба в армията като основна работа. Британците държаха на външната форма и използваха телесни наказания за поддържане на дисциплината. Израелците слагаха ударението върху военните навици и създаване на висока мотивация. Нашите резервисти трябваше да са в постоянна бойна готовност. Променихме термина “оперативен състав” с “резервисти” едва през 1994, за да подчертаваме тяхната постоянна бойна готовност. Ежегодно, в продължение на по няколко седмици, те провеждат обучение в лагери с редовните подразделения, към които са зачислени, и така поддържат дух на другарство с редовно служещите. През няколко години наши части от запасняци посещават полигони в Тайван, Тайланд, Бруней или Австралия, където провеждат полеви учения, маневри и бойни стрелби в състав на бригада или батальон. Всички в Сингапур се отнасят сериозно към тези учения, дори и работодателите, които в продължение на няколко седмици остават без своите работници. За да имаме боеспособна армия, ние мобилизираме цялото общество – директори на училища, преподаватели, родители, предприемачи, общински управители – всички са включени в програмите “тотална отбрана”. За последните 30 години службата в армията оказа дълбоко въздействие върху сингапурското общество. Тя стана част от живота, своеобразен ритуал за нашата младеж, помогна да се обединят хората ни. Те се учат да живеят и работят един с друг, независимо от етнос, език или религия. В армията са зачитани всички религиозни обреди: будисти, индуисти, мюсюлмани, сикхи, християни, зороастрийци – уважават се и се спазват всички специфични табута при мюсюлманите и индуистите. Дали в армията си министър, банкер, чиновник, общ работник или търговец – твоето положение там зависи единствено от показаните от теб лични резултати като офицер или войник. За да привлечем в армията не само физически здрави, но интелектуално развити хора, от 1971 започнахме да изпращаме някои от нашите най-способни студенти. Ние ежегодно избираме няколко от най-добрите ни млади офицери за обучение в чужбина – Оксфорд, Кеймбридж и др. Английски университети – където те преминават пълен академичен курс на обучение в хуманитарни, инженерни, точни науки или специфична професионална подготовка. В течение на цялото им следване, те получават пълна заплата на лейтенант и допълнителна стипендия, която покрива таксата им за следването, квартирата, храната и други разходи. Те са задължени да подпишат декларация, че се задължават да служат най-малко 8 години след получаването на задграничната си диплома. През този период ги изпращаме 2-3 пъти в Америка или Англия. Отначало за да получат специализирана подготовка като артилеристи, танкисти или свързочници; по средата на кариерата им – на щабно и командно обучение в Америка или Англия; и накрая – за преминаване на курс по гражданска или делова администрация в такива водещи американски университети като Станфорд или Харвард. В края на 8-годишната си служба тези офицери могат да останат в армията, да преминат на гражданска служба в качеството им на държавни служители от висш ранг, да преминат в органите на държавно управление или да си намерят работа в частния сектор. Ежегодно те преминават военно обучение за по 2-3 седмици. По този модел привлякохме някои от най-способните студенти. Без това нашата армия щеше да има само техника, но не и интелектуален елит, способен да я използва най-ефективно. Към 1995 година четирима бивши стипендианти на армията достигнали до висши военни звания, влязоха в политиката и по-късно станаха членове на правителството: моят син, бригаден генерал Ли Сиен Лунг (Lee Hsien Loong), бригаден генерал Джордж Ео (George Yeo), подполковник Лим Ен Киан (Lim Hng Kiang) и контра-адмирал Тео Чи Хин (Teo Chee Hean). Непрекъснато модернизираме техниката си, следим и внедряваме всички нови технологии, особено информационните. За това ни е необходима здрава икономика, позволяваща да си купуваме ново въоръжение, както и високообразовани и тренирани хора, способни ефективно си служат с нея. Боеспособната ни армия понижава риска от непремерени действия на съседите ни. Когато през април 1966 година се качих на самолета в Лондон, за да отида да се моля на британския премиер Херолд Уинсън да ни гарантира, че британските войски ще останат на нашия остров поне още няколко години, въобще не си представях, че ще постигнем подобни резултати." Това, което съм подчертал, според мен е разгърната програма за работа, при това не в бъдеще време, а вече постигната от някой, който разказва как се прави и как го е направил. А дано да го прочетат и някои хора, които вземат решения. Ама надали.

Да се сравняват Стамболийски и Мусолини по външни атрибути на базата на възгледите им за съсловията е нелепо и грешно. Фашистката диктатура на Мусолини е еднопартийна диктатура на едрия банкерски и промишлен капитал, който използва тоталитарна държава като инструмент за диктатура. Стамболийски никога не се е опирал върху такава социална основа, неговата база са дребни и средни селски производители. Стамболийски никога не е бил социалист, какъвто е бил Мусолини. Стамболийски печели парламентарни избори с голямо мнозинство, Мусолини идва на власт след един поход на черноризци към столицата насилствено и така разширява властта си и по-късно, с терор и насилие.

Стинка, моите уважения, но ако не сте чували имената на Гео Милев, Йосиф Хербст и т.н., поинтересувайте се какво се е случило и защо с тези хора. Имаме още ЗЗД, концлагери, въоръжени бойни групи, атентати. Бял терор последван от червен терор. Самият факт един избран с парламентарни избори законен министър-председател да бъде рязан с ножове от някакви четници е израз на класово противоречие.

Не го проектирам аз, то си е обективно проектирано и без мен, партизанщината, политическа и икономическа, е характерна за периода след Освобождението, комунистите след 44 година само я централизират и довеждат до още по-голяма висина в еднопартийната система, където само тяхната номенклатура борави с ресурсите на държавата. преди това е стихийна и "демократична", каквато е и сега. Не бих могъл аз да я проектирам, тя е реалност. Не са съсловни глупости, нито Стамболийски отрича или забранява партиите, както де факто го прави монарха след това. Болната глава прехвърля на здравата. В проекта за изменение на Търновската конституция на Стамболийски парламентът трябва да е от две камари - горната, съсловна, за изглаждане на класовите противоречия и туширането им в съсловни, което щеше да спаси хиляди жертви на класова борба през следващите години; долната, на парламентарно представени партии, той никога не ги е отричал, но е ограничавал по този начин апетитите им към държавната власт като източник за лично обогатяване. И най-непростимото, от гледна точка на Монарха, според мен, лишавал го е от изпълнителната власт и му е отредил декоративна функция. Е как да не му резне главата.