Б. Киров

+++ По повод на филма, изчислено е, че Африка има потенциал за 60 млн. TWh соларна електроенергия годишно, което е 40 процента от световния потенциал: Also, the theoretical reserves of Africa's solar energy are estimated at 60 mln TWh/year, which accounts for almost 40% of the global total, thus definitely making Africa the most sun-rich continent in the world https://en.wikipedia.org/wiki/Solar_power_in_Africa Същевременно целия ЕС консумира: Total net electricity generation in the EU was 3.1 million GWh in 2017. 1 TWh е равен на 1000 GWh, което ще рече, че с една територия в Африка приблизително колкото е площта на България, покрита със соларни панели с ефективност 14 процента могат да се покрият нуждите от електроенергия на всички държави от ЕС; площта на Африка е 30 млн. кв.км или 300 пъти повече отколкото въпросната площ. Между другото, Китай е безспорен лидер по производство на съоръжения и консумация на соларна енергия, така че Африка е буквално златна мина като пазар и ресурс за такава енергия.

Африка е златната ябълка :), оттам може да дойдат в Европа някои такива имена като Ахмет и Мустафа, но едва ли европейското им поколение ще са с дръпнати очички и китайско говорящи; ние си оставаме в транзитната зона на флуидност, да му мислят състезателите за суперсили. Според мен те вече отдавна са се договорили за бъдещия свят.

Китай отделят 2 процента от БВП за въоръжаване, докато този на САЩ е 3.2 и то в номинал; китайците нямат никакъв дългосрочен интерес /а за тях това е хоризонт поне от 50 години/ да се конфронтират военно със САЩ, "синдрома на сварената жаба" или иначе казано стратегията на Сун Дзъ, най-добрата победа в една война е да победиш врага си без да водиш война.

US-China: The cool war EURASIA LIVE, 4 September 2019 By: Cliff Kupchan Cliff Kupchan is Eurasia Group's chairman, as well as director of research and leader of the firm's global macro coverage. Cliff has held high-level positions in the US government and regularly meets top foreign leaders. He provides cutting-edge insights on political risk. Cliff has been a leading expert on international relations for more than two decades—in academia, as a US official, and in the private sector—and he speaks frequently to private and public sector audiences. He regularly briefs clients on macro developments and is co-author of Eurasia Group's annual Top Risks publication.Cliff often appears on major TV networks and is frequently quoted in the world's leading newspapers. He has published extensively in academic journals and frequently authors op-eds. Cliff currently focuses on US foreign and trade policy, dynamics within the US government, and global hotspots. He is also an expert on US and international sanctions. Throughout his career, he has specialized in the Middle East and Eurasia, and remains very involved in the regions. "Ще представя нов поглед върху международната система и отношенията между САЩ и Китай - и ще обясня последствията за пазарите. Да поставим сцената Каква е настоящата структура на международните отношения? Никоя тема не породи по-разгорещен и ерудиран дебат след края на Студената война през 1991 г. Тук ще защитя тезата, че днешната глобална структура е една „възникваща биполярност“. САЩ и Китай са двете суперсили, а останалите изостават много назад. Използвам думата възникваща, защото все още се оспорва дали Китай вече е суперсила или е на път да стане такава. Ще избера последната формулировка, главно защото Китай изостава във военната сфера. Все пак днес навлизаме във втория биполярен свят след 1945 г. Въпреки че и двете са биполярни системи, новата има доста различни характеристики от тази по време на Студената война. Втората биполярна световна система ще бъде фокусирана повече върху икономиката и по-малко конфронтационна - наричам това "новата хладна война". Установяването на биполярност е много важно. Биполярните системи са по-стабилни от многополюсните. Така че следващите няколко десетилетия вероятно ще бъдат малко по-спокойни, отколкото мнозина наблюдатели очакват ... макар и само донякъде, тъй като новата система ще има нейните опасни пукнатини. За повече от 30 години като човек практикуващ политически науки открих, че реализмът (Kenneth Waltz) е единствената най-полезна теория за обяснение на най-високото ниво на държавно и международно поведение. Реализмът твърди, че разпределението на способностите в една системата определя нейната структура. Тук се съсредоточавам върху двете най-важни способности, военната и икономическата сила. Системата упражнява важен натиск върху поведението на държавите, като например вътрешен импулс да се балансира с друга суперсила. Също така отчитам, че единствено структурните характеристики не са достатъчни, за да обяснят много геополитически резултати. Затова включвам намеренията на националните държави и притежаването на ядрени оръжия като атрибути на държавно ниво, които също са ключови за обясняване на резултатите. Литературата за възникващата биполярност е силна, но оскъдна. Ян Xuetong, Oystein Tunsjo, Stephen Brooks и William Wohlforth - наред с други - направиха важни приноси. Това есе се опира и надгражда върху тяхната работа; особено се съсредоточавам върху изкривяването на пазарните последици от новата биполярност. Защо светът сега формира възникваща биполярна структура Първата стъпка в моята теза е да докажа, че навлизаме в биполярна система. За целта първо трябва да се покаже, че разликата между хегемонната суперсила (САЩ) и претендиращата (Китай) не е твърде голяма и става все по-малка. Но второ, което често е пренебрегвано, трябва също да се демонстрира, че разликата между претендиращата суперсила и „останалите“ е голяма и нараства. Във военната сфера САЩ остават безспорен лидер. Номиналните разходи за отбрана през 2018 г. според SIPRI са били 649 милиарда долара, в сравнение с приблизително 250 милиарда долара за Китай (38,5% от разходите на САЩ). Разходите на САЩ са се увеличили при президента Доналд Тръмп и представляват 36% от общите световни разходи за отбрана през 2018 г., в сравнение с 14% за тези на Китай. Двете държави не са паритетни във военно отношение. И все пак, основен факт, подкрепящ възникващата военна биполярност е, че пропастта бързо се затваря; разходите за отбрана на Китай нарастват с 83% в номинално изражение между 2009 г. и 2018 г., докато американските разходи намаляват със 17%. Освен това, вторият критерий за биполярност - разликата между Китай и останалите. Огромна е. Индия е третата по големина индустриализирана страна по отношение на разходите за отбрана. Нейният военен бюджет е 66,5 милиарда долара военни разходи за 2018 г., или това прави 3,7% от глобалните разходи и 29% увеличение в сравнение с 2009 г. Това е много под Китай. По отношение на икономическия капацитет биполярността е очевидна. Номиналният БВП на САЩ беше 20,4 трилиона долара през 2018 г. (МВФ), докато този на Китай е 65% от тази цифра. Но разликата се скъсява след 2010 г., когато Китай беше 40% от американския БВП по номинал. По отношение на покупателната способност (PPP) БВП на Китай е над 25 трилиона долара, докато САЩ са 81% от тази цифра. Тази цифра ярко илюстрира икономическия възход на Китай, неговият БВП в PPP беше по-нисък с около 20% от този на САЩ през 2010 г. И сега нека направим сравнение на тези показатели между номер две /Китай/ и номер три /Япония/и номер четири /Индия/. Разликата отново е огромна. Япония и Индия се съревновават за третото място. Япония тежи 37% по номинален БВП спрямо Китай и 20% по БВП по покупателна способност през 2018 г. Индия е съответно 22% и 41%. И накрая, по отношение на научноизследователската и развойна дейност, R&D, САЩ и Китай (по данни на OECD ) са много близко като разходи за 2017 г., съответно 483 милиарда и 444 милиарда долара. Япония остава на далечната трета позиция със 155 милиарда долара. Да, Китай не е застрахован от тежки сътресения. Но като основна вероятност бих твърдял, че политиката на Китай е стабилна, капацитетът му за икономическо управление е доста квалифициран и относителната му икономическа траектория едва ли ще претърпи драстична промяна. МВФ прогнозира темп на растеж от 5,5% за Китай през 2024 г. (и 1,5% за САЩ). Демографията и дълга са проблеми. Китай вероятно ще поддържа малко по-бавен растеж, но това няма да повлияе на статута му на суперсила. Така че е - изложих фактите и възникващото/вече съществуващо разпределение на способности ясно показва, че биполярността е вече днешна реалност. „Реализъм плюс“ Геополитиката днес е поставена на по-спокойна траектория, отколкото мнозина смятат, поради естеството на балансиране при тази нова биполярност. В биполярните системи суперсилите като правило използват вътрешно балансиране, за да компенсират взаимните си възможности. Това включва натрупване на военна мощ и укрепване на икономическата сила. Външното балансиране като алианси е от второстепенно значение поради големите възможности на суперсилите. Това им дава стабилност, тъй като вътрешното балансиране в по-предсказуемо, надеждно и прозрачно от използването на алианси. Историята е пълна с примери за дестабилизиращи дефекти на алиансите. Тогава идват "плюс" драйвери, които включвам в анализа, но те не са структурни. От тях намеренията за лидерството е централен за обясняване и прогнозиране както на външната политика, така и на резултатите от геополитиката. Реализмът ни дава най-важното обяснение за макро поведение, но анализаторите също трябва да се съобразяват с намеренията на лидерите, за да вложат плът върху костите на своя анализ. Освен това притежаването на ядрено оръжие коренно променя поведението на държавите, които ги притежават, подтиквайки тези държави да продължат с много повече предпазливост. Добре, и какво следва? Новата хладна война има ключови последици за геополитиката и пазарите. Обсъждам ги тук, по степен на важност за инвеститорите. Балансиране Хладната война ще бъде различна от Студената война по много значими начини. Най-важното е, че балансирането между САЩ и Китай ще бъде по-скромно от острото, глобално взаимодействие, което бележи американско-съветската конфронтация. Няколко фактора ще ограничаватт това балансиране. Първо, на структурно равнище САЩ ще останат доминиращи във военните си възможности - възпирайки силно балансиране от Китай в тази област. Второ, намеренията на Китай са много различни от тези на съветските елити. Китай се стреми към бавно и внимателно издигане. Той се основава на различна идеология, така че това няма да бъде идеологическа борба като Студената война - без явен опит за износ на революция този път. Трето, Китай е фокусиран върху Азия. Въпреки че имат глобален икономически обхват, неговите геополитически интереси са до голяма степен в Североизточна и Югоизточна Азия. Ще видим по-малко американско-съветски стил, по-точно нулева сума, геополитическо балансиране. И най-сетне, САЩ ще понесат известна степен на отстъпление, независимо кой е президент. Политическата култура и вероятно по-бавнао растящата икономика на САЩ ще диктуват това. По-скромното балансиране означава, че ще има много малък шанс за война със свръхсила, малко или никакви прокси войни, и по-малко загриженост за съюзи в сравнение със Студената война. Конкуренция във високите технологии Най-големият антагонизъм и най-силното балансиране между САЩ и Китай ще възникнат в икономическата сфера. Това се отличава от оръжейните надпревари, които белязаха Студената война. Горната статистика показва, че Китай вече е близо до САЩ в икономическата сфера. Това означава, че Китай може и ще се опита да балансира възможностите на САЩ в цивилната сфера повече от военната. Следователно битката за напреднали технологии и търговия ще бъде основният театър на хладната война. Конкуренцията за роботиката, AI, квантовите изчисления и 5G е новата, основна форма на структурно балансиране между двете суперсили. Това е критичен момент. От осъзнаването му става ясно, че тази битка ще бъде дългосрочна и конфронтационна - едни и същите сили ще водят битката за високи технологии в хладната война, същите които разгаряха и конкуренцията на ICBM /ракетите с далечен обсег/ в Студената война. Динамиката е очевидна както в американската, така и в китайската икономическа политика, където и двете страни искат да постигнат лидерски възможности на международния пазар и в отбранителната сфера. И двете страни виждат високите технологии като основна цел и именно там ще са най-силните балансиращи удари. Най-ясният конкретен пример е стратегията на Тръмп за 2017 г. за национална сигурност (НСС). В документа се посочва, че мисията на американското правителство е да поддържа конкурентно предимство пред други държави, като помага за приоритет на иновациите и на нововъзникващи технологии като AI и специфични компютърни технологии. НСС също така казва, че правителството на САЩ трябва да защити иновационната база за национална сигурност от конкурентите и изрично назовава Китай. Пекин провежда същите политики, субсидирайки иновациите и не позволява на чуждестранните фирми да бъдат участват в поръчките му за отбрана. Тази динамика на балансиране повдига съвсем реалната възможност пред високотехнологичните фирми по света да избират между ориентирани към САЩ и Китай пазари. САЩ може да предприеме стъпки, за да предотврати продажбата или прехвърлянето в Китай на чувствителни алгоритми или изходни кодове, които са жизненоважни за инфраструктурата на САЩ или които имат приложения с двойна употреба. Икономическата двойнственост вероятно ще порази някои сектори. Това е реален риск, пред който корпоративните стратегически планиращи лица трябва да бъдат изправени. В същото време САЩ и Китай ще се конкурират ожесточено за снабдяването на големи пазари на трети страни с модерни технологии, голяма част от които ще имат военно приложение. Сегашната битка за съдбата на Huawei и 5G вероятно е огледало на бъдещето, тъй като Вашингтон или Пекин по причини за национална сигурност или по икономически причини ще се стремят да ограничат дейността на другия в определени сектори. Накратко, страните и техните фирми често ще трябва да избират между САЩ и Китай за продажби и покупки в иновационния сектор. Ескалиращата търговска война също отразява балансиращото поведение, тъй като страните се надпреварват за предимство. Това взаимодействие представлява интересна комбинация от структурни и външнополитически двигатели. За Стивън Мнучин, Лари Кудлоу и други съветници на Тръмп търговската / тарифна война е дискретна външна политика, провеждана с цел изравняване на условията за игра чрез спиране на определени китайски политики. Но за други, като Питър Наваро и Джон Болтън, това е усилие за овладяване или балансиране на Китай - и това е структурно. Тръмп има участие и в двата лагера, но се придържа към хардлайнерите. Следователно балансиращото поведение е също движеща пружина на търговската война, която има лоши перспективи. Сфери на влияние Според мен сферите на влияние винаги ще бъдат структурна част от геополитическия пейзаж. С концентрацията на способности идват сферите на влияние. Ключовият въпрос за инвеститорите е как ще изглеждат новите сфери и как ще се отразят на бизнеса. Азия ще бъде най-флуидната арена в следващите десетилетия, тъй като Китай ще демонстрира мускулите си там. Североизточна Азия ще остане тясно обвързана със САЩ чрез договори и военни бази. Американските ангажименти към Япония и Южна Корея едва ли ще отслабнат значително, особено защото сега са разположени на предната веранда на другата суперсила. Междувременно историческите подозрения на Токио и Сеул към враждебните намерения на Китай вероятно няма да намалят значително за дълго време. Но регионът на АСЕАН може да се превърне в относителна китайска сфера на влияние. Държавите от АСЕАН имат географска близост и големи и бързо разрастващи се икономически връзки с Китай. Пекин се съсредоточи върху инвестициите в инфраструктура и технологичен сектор; технологичното регулиране в региона съответно възприе китайското решение за локализацията на данните и други проблеми. Междувременно, от гледна точка на САЩ, Югоизточна Азия не е приоритетна област за политическото установяване. При условия на оттегляне, САЩ вероятно няма да бъдат надежден стратегически партньор за страните от АСЕАН. Камбоджа, Лаос и Мианмар вече са в орбита на Китай. Изборът на премиера Махатхир Мохамад в Малайзия доведе до повторно калибриране ориентацията на тази нация към Китай, но дългосрочната тенденция ще продължи. Индонезия и Сингапур ще се опитат по-усилено да останат неприсъединени, но и двете държави ще се окажат под голям икономически натиск от Пекин. Траекторията на Филипините зависи от това дали президентът Родриго Дутерте завършва мандата си до 2022 г., кой го наследява и каква част от завоя му към Китай ще стане институционализирана. Нещо повече, проблемът с Южнокитайско море се насочва към край на играта за териториалните спорове и разширяването на Китай, като Пекин печели. Според мен Виетнам вероятно ще е най-независимата държава от АСЕАН. Антипатията към Китай и силните икономически връзки с Русия, Южна Корея, Япония, САЩ и ЕС дават повече възможности на Ханой. Вероятното отклонение на Югоизточна Азия към Китай има важно значение за инвеститорите. Много големи корпорации се изнасят от Китай и се преместват в държави от АСЕАН - включително Малайзия и Тайланд. Инвеститорите обаче трябва да внимават, тъй като Китай ще има все по-голям власт над инвестиционния климат в тези страни. Рискът ще нарасне и във Виетнам, предпочитаният избор за преместване. Ако Ханой стане единственият аутсайдер от сферата на Китай, този статус ще антагонизира още повече Пекин. Ако, от друга страна, Ханой отстъпи на китайския натиск повече, отколкото бих се обзаложил, той ще бъде в същия кюп като съседите си. В региона на АСЕАН ще продължат да съществуват значителни възможности за не китайски фирми, включително тези от Япония, ЕС и други. Но управлението на корпоративния риск ще трябва да се съсредоточи внимателно върху дневния ред и влиянието на Китай върху инвестиционния климат. Други региони ще имат по-голяма флуидност/свобода в сравнение със Студената война, поне извън секторите за високи технологии. Държавният и частния сектор в Африка и Латинска Америка ще запазят връзките си със САЩ, но влиянието на Китай се се увеличи, като същевременно ще продължи стабилната дейност на ЕС, Япония и други. Европа също ще бъде по-флуидна, като нейната траектория отчасти зависи от съдбата на НАТО. Южна и Централна и Източна Европа по икономически причини вероятно ще допринесат за най-голямото китайското влияние. Близкият изток, от друга страна, ще остане обвързан със САЩ за по-дълго. Иран е изключение, там влиянието на Китай там е пълзящо. В новата биполярна система ще има основни играчи, които не са дълбоко вградени в сферите на влияние. Русия, Индия и Бразилия са добри примери. И все пак те остават толкова далеч под суперсилите по отношение на разпределението на възможностите, че състоянието им на „плуващи в неутрални води“ няма да окаже голямо влияние върху цялата световна система. И накрая, ЕС28 в съвкупност се намира между САЩ и Китай както по номиналния БВП, така и по отношение на разходите за отбрана. Но на ЕС липсва (и е малко вероятно да придобие) армия. Що се отнася до икономиката, ЕС като субект е както в стрес, така и твърде далеч от национална държава, за да го влезе в класацията на суперсила при разпределението на възможностите. Война Шансът за военен конфликт между суперсилите ще бъде малък в новата биполярна система. Притежаването на ядрени оръжия и гарантирана способност за ответен удар на драстично намалява риска. По-скромното балансиращо поведение в сравнение със Студената война допълнително намалява риска. Отново да подчертая, намерението и всеобхватната визия на Китай е бавно и внимателно издигане - фокусирано главно върху икономическия растеж. Военният конфликт със САЩ или някой от неговите съюзници вероятно ще затвори много пазари за Пекин. Системата обаче носи известен риск от конфликт. Както Tunsjo твърди, основните конфликти зони ще бъдат в океанската част на Източна Азия - Тайван, Източнокитайско море и Южнокитайско море. Една от страните може да заключи, че морският конфликт между суперсилите носи по-малък шанс за ескалация, отколкото сухопътния конфликт, например както във Fulda Gap по време на Студената война. Тази грешка би била много опасна. Тайван се откроява като основна потенциална точка на възпламеняване. Обединението е "тцел на всяка цена" за Пекин, а ходът на Тайван към независимост може да доведе до грешно изчисление. Междувременно вероятността от по-малки войни по света вероятно ще се увеличи. САЩ и Китай ще бъдат съсредоточени един върху друг и върху съответните си икономики. Превенцията на локални конфликти, капацитетът на „глобалното ченге“ ще бъде занемарен в новата система. Съответно конфликтът между Иран и Саудитска Арабия може да избухне, както и Русия ще има по-свободна ръка в Евразия. Обществени блага Многостранното поведение и предоставянето на глобални обществени блага вероятно ще намалеят, но не много. Намеренията на САЩ няма да се съсредоточат толкова върху съюзите или многостранните институции, колкото в миналото. Популизмът ще принуди много западни държави да гледат навътре в собствените си проблеми. Междувременно дългогодишният акцент на Китай върху националния суверенитет ограничава апетита му за вида активна роля, която САЩ играеха в глобалната система. Китай обаче ускорява инвестирането на средства за глобален принос от поддържането на ООН до създаването на нови институции за развитие като Азиатската инвестиционна банка за инфраструктура. Пекин е все по-заинтересован от създаването на правила и поддържането на стабилна търговска среда, макар и според собствените си условия. Ако или когато има друга глобална финансова криза, очаквайте взаимните интереси на САЩ и Китай да доведат до техни общи усилия. Изменението на климата (ако има нов президент на САЩ през 2021 г.) и тероризмът са други арени, на които САЩ и Китай ще си сътрудничат. Светът навлиза в нова биполярна структура с големи последици за геополитиката и пазарите." https://www.eurasiagroup.net/live-post/us-china-cool-war

От тази доста схематична таблица бих коментирал няколко неща: И при четирите държави от Вишеградската четворка външнотърговския оборот надхвърля БВП; и при четирите салдото е положително; и при четирите основният им партньор и за внос и за износ е Германия и то със средно 25 процента; и при четирите държави вторият им по значение търговски партньор са останалите три държави от четворката, с процентите на Германия и Австрия, около 50 процента от цялата им външна търговия всъщност е между тях самите, плюс Германия и Австрия. Тоест те са формирали един малък Общ пазар в тази общност вътре в ЕС. Второ - инвестициите на Германия и в четирите са доминиращи, което тук не е отразено, но може да се проследи. При това Унгария на Орбан се е превърнала в нещо като Люксембург по отношение на така наречените "фантомни инвестиции", предполагам предимно германски: https://www.ft.com/content/37aa9d06-d0c8-11e9-99a4-b5ded7a7fe3f От тази схема се вижда, че около 200 млрд. долара чужди инвестиции в Унгария са "фантомни", тоест преминават по кухи схеми за изпиране на данъци. Орбан не се гнуси явно от такива дейности, и може би затова го раздава толкова ексцентричен "бунтар" срещу бюрокрацията в ЕС. И в четирите страни социалните мрежи за подпомагане са силни /по-малко в Полша и Унгария, повече в Чехия и много в Словакия/, в резултат на което процентът на изпадналите под чертата на бедността е сравнително ниско число, коефициентът Джини също, имущественото разслоение между горните 10 процента и долните десет процента балансирано; в това отношение картината в България е взривоопасна Всяка от четирите държави, според мен, провежда своя самостоятелна ориентация в геополитиката и едва ли техния блок се възприема много сериозно от големите играчи - САЩ, Китай и Русия.

Само за протокола, към 1935 в германските концлагери е имало 7500 души /Гонда вода в България по онова време е за 2500-3000/, към началото на ВСВ те са 21 000. https://en.wikipedia.org/wiki/Nazi_concentration_camps Хитлер до 1938, тя е преломната година, когато банкерът Шахт напуска кораба му/ се държи в усмирителна риза от кредиторите му. Демилитаризирането на Рейнска област, което става по-рано е тихо приветствано от същите кредитори, защото металургичната промишленост започва да работи на пълни обороти. Първата червена лампичка е аншлусът на Австрия в началото на 1938, към края на годината Хитлер анексира и Судетите /уж след "референдум"/, но и тогава британци и французи го оставят безнаказан /Мюнхенското споразумение, на което той се кълне, че Судетите ще са последната териториална промяна направена от него/. Само и само мир да е и да си връща парите. Но той е бил неуправляем и чак след нахлуването в Полша на западните демокрации им светва, че войната с него е неизбежна. Но тези хора, големите банкери, винаги хеджират, тяхното зарче е от всички страни с по 6 точки, и винаги хвърлят дюшеш; в крайна сметка след 1939 те залагат на "Чичо Джо".

Далаверата с американските капитали в нацистка Германия е много сложна за разплитане, защото е трудно да се установи точната сума на германските дългове към САЩ. Ще цитирам част от едно изслушване на американски финансов експерт пред сенатска комисия на закрито заседание, проведено през 1931, тоест преди идването на Хитлер на власт и след приемането на втория план за преструктуриране на германския дълг към Великобритания и Франция. В документа надълго и нашироко финансовият експерт обяснява на политиците, че Германия дори и при това голямо облекчаване на дълга вероятно ще преустанови всякакви плащания след едногодишния мараториум /което и става през 1933/. Но най-интересната част е, когато въпросният господин "изплюва камъчето" с цифрите за дълга на Германия към САЩ, цитирам запис от протокола: Г-н CRISP: Интересувам се, г-н Макфадън, ако е възможно да се установи, размерът на германските облигации и други дългови ценни книжа на държавата Германия, като и и на нейните граждани, дължими на гражданите на Съединените щати. Този въпрос беше зададен на заместник-министъра на финансите. Той каза, че няма представа какво е това и няма начин да го установи. Струва ми се, че различни американски банкери са продавали такива дългови инструменти на американските граждани; и признавам, че не виждам за себе си по никакъв начин как този комитет да може да установи точна информация относно размера на германските задължения, притежавани от американски граждани. Сега, можете ли да подскажете по какъвто и да е начин, според който при тези условия бихте могли да получите тази информация? Г-н MCFADDEN: Можете да получите тази информация от международните банкери, които са продали тези ценни книжа в тази страна. Ще ви кажа, че на 14 февруари миналата година изнесох реч в Конгреса, в която дадох най-добрата информация, която имах по това време от тази сума. Посочих по онова време чуждестранните ценни книжа, които бяха лошо продадени от тези международни къщи в Съединените щати, и, доколкото си спомням, имаше общо такива за 17 000 000 000 долара; включително с тези от заемите към правителството на Съединените щати, тази сума към момента възлиза на 29 000 000 000 долара или 30 000 000 000 долара. https://books.google.bg/books?id=gviFDwAAQBAJ&pg=PT27&lpg=PT27&dq=gdp+germany+1931&source=bl&ots=_mPjIUusWl&sig=ACfU3U0_vqjFEzhx4NwTbwF_noMxt0kW8A&hl=en&sa=X&ved=2ahUKEwif8KDkirbmAhXYRBUIHdkHBfcQ6AEwDHoECAoQAQ#v=onepage&q=gdp germany 1931&f=false Става въпрос за 30 млрд. долара през 1930, плюс още 8 милиарда дължими към правителството на САЩ по преки заеми. Тук музиката трябва наистина да свири туш, защото по онова време 1 щатски долар е със стойност малко повече от 4 райхсмарки, тоест Германия към 1930 /1929 е голямата банкова криза в САЩ и стотици хиляди гневни американски малки вложители горят с парите си в американските банки, докато господа банкерите са се били набълбукали с германски дълг, който оказва се е висящ/; е дължала поне 38 млрд. долара; и така 38 млрд. щатстки долара през 1930 са почти колкото целия БВП на Германия по онова време. И какво правят господа банкерите, за да отпушат напрежението, по онова време САЩ са на златен стандарт и не могат да пуснат печатницата на долара, закона им забранява. Как да си вземат парите от германците, за да отслабят поне малко натиска върху банките си? Много просто, искат дялово участие в германската индустрия и част от печалбата за американските корпорации. Но за да има печалба, германската индустрия трябва да заработи на бързи обороти и да печели много. И така стигаме до 1933, когато на французи и британци е казано да духат супата с техните репарации /франсетата се опитват да обвържат техния заем към американците с германските репарации, но не им се отваря парашута, американците ги отрязват, че едното няма нищо общо с другото/.

Една сравнителна таблица на основните икономически показатели на страните от Вишеградската четворка и България, данните за която съм извадил оттук: https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/ez.html

Не ги заобикалям, Скуби, просто нямах никаква идея защо американците не са им продали хелий. Случката с катастрофата става през 1937 г., след 60 + успешни полета на Хинденбург преди инцидента. Още няма Аншлус, няма присъединяване на Судетите, няма окупиране на Полша и последвало обявяване на блокада и война от страна на Великобритания и Франция. По онова време САЩ имат добри търговски отношения с Германия, взаимния им бизнес процъфтява - Стандарт ойл на Рокфелер е дялов партньор с ИК Фарбен и Фарбен имат филиал в САЩ, нещо повече от Стандарт ойл им дават патентите за добиване на синтетичен каучук, като задържат този патент за САЩ и фактически само Фарбен внасят синтетичен каучук в САЩ на високи цени, тоест бизнеса върви великолепно между американци и германци. Още по-интересно е, че икономическия гений на Хитлер, Ялмар Шахт, който по онова време управлява цялата икономика на Германия - той е едновременно министър на икономиката и шеф на Централната банка - е всъщност много "американски човек", баща му е американски гражданин, а той е лично свързан с бизнес интереси с Гаранти тръст на Морган и други американски банки: "Строежът на новата сграда е завършен през 1915 г. и компанията Ecuite Life Ashurens се завръща на старото си място. В миналото трябва да отбележим интересен момент от историята на Ecuitable. През 1916 г. Уилям Шахт, бащата на Ялмар Хорас Грейли Шахт, по-късно финансов гений и банкер на Хитлер, е касиерът на берлинското бюро „Equity Life”.Уилям Шахт е американски гражданин, работил 30 години за Ecuitable в Германия, където притежава къща в Берлин, известна като Villa Ecuitable. Преди да се свърже с Хитлер, младият Hjalmar Schacht беше член на Съвета на депутатите на работниците и войниците в Зелендорф; той го напуска през 1918 г., за да влезе в борда на Националната банка за Германия. Негов съдиректор беше Емил Витенберг, който заедно с Макс Мей от нюйоркската компания Garanta Trust стана директор на първата съветска международна банка - Роскомбанк." https://royallib.com/read/entoni_satton/uoll_strit_i_bolshevitskaya_revolyutsiya.html#0 В цитирания текст става въпрос, че бащата на Шахт е служител на фирмата собственик на най-голямата бизнес сграда в Уолстрийт, където стават срещите на най-крупните американски банкери, част от които директори и собственици на Федералния резерв, Ecuitable билдинг, сградата и сега си стои там и е една от най-импозантните в Ню Йорк. https://en.wikipedia.org/wiki/Equitable_Building_(Manhattan) За какво му е било на Рузвелт да санкционира Германия по онова време? Ето как е обяснен този инцидент в уикито: "По онова време обаче хелият също беше сравнително рядък и изключително скъп, тъй като газът се предлагаше в промишлени количества само от инсталации за дестилация в определени петролни находища в Съединените щати. За сравнение водородът би могъл да бъде евтино произведен от всяка индустриализирана държава, а бидейки по-лек от хелия, също би осигурил по-голяма подемна сила. Поради високите разходи и оскъдните количества хелий, американските дирижабли, използващи хелий, бяха принудени да предлагат високи цени и това затрудняваше работата им. Въпреки забраната на САЩ за износ на хелий съгласно Закона за контрол на хелия от 1927 г., германците проектираха техния дирижабъл да използва този далеч по-безопасен газ с убеждението, че могат да убедят правителството на САЩ да разреши износа му. Когато дизайнерите научиха, че Националният съвет за контрол на боеприпасите ще откаже да премахне забраната за износ, те бяха принудени да реинженират Хинденбург, за да използват водород. Лесно възпламенимият водород е единственият алтернативен газ, по-лек от въздуха, който може да осигури достатъчно голяма подемна сила. Един полезен страничен ефект от използването на водород е, че могат да се добавят повече пътнически кабини. Дългогодишната история на германците да летят в пълни с водород пътнически кораби без нито едно нараняване или смърт, породи широко разпространено убеждение, че са овладели безопасната употреба на водород. Представянето на първия сезон на Хинденбург демонстрира това." https://en.wikipedia.org/wiki/LZ_129_Hindenburg Накратко, забранителен закон за износ на хелий от САЩ е действал още от 1927 г., когато пък Хитлер е гледал към канцлерското място още през крив макарон. "Готвят се за третата световна война. И Франция може да се кажи, че една от най оцелелите страни в Европа. Патън е настоявал да въоражат даже и немците, защото е знаел р че Жуков е готов до Париж да помете всички пред себе си със своите Т34 съпроводени от ордите червеноармейци..... " Това донякъде е вярно, има една планирана операция "Немислимо" от 1945: https://en.wikipedia.org/wiki/Operation_Unthinkable Обаче...според мен настояването на САЩ за влизането на Китай като пети постоянен член на ООН е с по-дългосрочна и голяма перспектива. САЩ се подготвят за глобална пазарна експанзия, а Китай е огромен пазар и източник на евтина работна ръка, което се случи и в следващите години. В крайна сметка големите им инвестиции в Китай им изиграха лоша историческа шега, но това е друга тема.

Като прегледах бегло икономическите им показатели за последните години, обединяващото и за четирите страни е тясната обвързаност на икономиките им с германската. Няма да е пресилено, ако се каже, че външната им търговия е функция на германската икономика - процентът на внос-износ само с Германия е над 22-25 процента от целия и за четирите и Германия е доминиращ външнотърговски партньор, тоест пазар. И тъй като и при четирите външната търговия формира над 100 процента от БВП /както и България, където обаче Германия е с по-малък процент като партньор/, тези четири държави ще гравитират около Германия и в политически план, според мен. Авторите ги разделят на 2+2, Чехия и Словакия про-европейски либерални, и Полша и Унгария, авторитарни и националистични, но това, според мен, е донякъде условно, защото обвързаността и на Полша и Унгария с германския пазар и икономика е почти толкова голяма, колкото тези на Чехия и Словакия. Така че Четворката ще продължава да гравитира около Германия по мое мнение. Унгария е уникална с размера на външните си инвестиции, те като процент надхвърлят БВП, както и с размера на унгарски външни инвестиции зад граница, които също надхвърлят БВП, което за мен е малка загадка. Изпитвам подозрение, че е "транзитна страна" за чужди инвестиции, но това е трудно да се провери по статистически данни в Интернет. GDP (official exchange rate): $139.2 billion (2017 est.) Stock of direct foreign investment - at home $290 billion (31 December 2017 est.) $298.2 billion (31 December 2016 est.) country comparison to the world: 22 Stock of direct foreign investment - abroad: $212 billion (31 December 2017 est.) $222.6 billion (31 December 2016 est.) country comparison to the world: 27 https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/hu.html

Е, всеки си е водил протежетата - Великобритания се застъпва за Франция, а най-изненадващото за мен беше, че още през 1943 или 1944, когато Хариман, специален пратеник на Рузвелт и много силна фигура, преговаря със Сталин и Чърчил за следвоенното устройство на ООН, САЩ се застъпват за Китай. Сталин се изказва пренебрежително за Китай в смисъл, че не може да бъде никаква световна сила, но американците настояват Китай да застане като пети постоянен член. Същевременно Рузвелт е имал лична непоносимост към Дьо Гол /взаимна между другото/ и американците се опъват за Франция. С Франция, според мен, нещата не са били само на лична антипатия, Французите са един от големите препъни-камъни да се уредят мирно и тихо репарациите с Германия и носят отговорност за ВСВ в този смисъл. Най-накрая Сталин отстъпва и за Китай и за Франция, но се спазарява за Източна Европа, с Рузвелт, разбира се, Чърчил е бил остракиран, той по-късно само пише по салфетките, но сметката е била уредена предварително между другите двама.

Съгласен съм, Ресавски, схващам тази маневра с Бътлър /който между другото е бил наивен и праволинеен човек, леко откачил от дълга военна служба в морската пехота/ като предупреждение към Рузвелт в стил "бий самара, та да се сети магарето"; под "магарето" визирам самият Рузвелт, който явно, според Уолстрийт, се е увлякъл силно с протекционистката си политика и е трябвало да бъде поохладен малко. Имам предвид National Recovery Administration, която започва да се изявява като диктаторска структура и дейността й е преустановена с решение на Върховния съд на САЩ през 1935. Именно този човек, генерал Хю Джонсън е бил начело на тази организация и според Бътлър бил готвен за нов диктатор. Според мен на Бътлър са му сложили динена кора и са го подхлъзнали по пързалката да дрънка глупости пред пресата, макар че той искрено си е вярвал, за да дръпнат ушите на Ф.Д.Рузвелт. Иначе, според мен, военен преврат е напълно реално възможен в САЩ, има индикации за такъв при свалянето на Никсън и убийството на Кенеди, но в "кадифени ръкавици".

Понякога историята, каквато е била, е по невероятна от всякакви алтернативки, Дедо Либене . Виж например плановете за "съветска еврейска република" в края на войната с цел да се измуфтят едни милиарди долари от световното /разбирай главно американско/ еврейство, за това пише в мемоарите си Судоплатов, той лично е курирал операцията под наблюдението на Берия; след като Сталин умира, Берия пък замисля да продаде Източна Германия за едни 11 млрд. долара, но не успява, защото другарите му го свалят с преврат, та това направи десетилетия по-късно чак Горбачов.

Има една слабо осветена страница от новата история на САЩ, която е била заметена под килима от пресата през 30-те години, но няма начин да не изплува по-късно. Става въпрос за опит за фашистки преврат като се използват ветераните от морската пехота: https://en.wikipedia.org/wiki/Business_Plot За такъв заговор политическа конспирация на ултра-десни елементи от средите на крупния бизнес и банкерството сигнализирал генерал Смедли Бътлър: https://en.wikipedia.org/wiki/Smedley_Butler Първоначално изявленията му били публикувани в сериозни медии, но по-късно били омаловажени и поставени под съмнение, макар че бил разследван от специална Комисия на Конгреса през 1934. Мотивите за преврата са били следните: "Изборът на Рузвелт беше смущаващ за много консервативни бизнесмени от онова време, тъй като неговата "кампания обещава, че правителството ще осигури работни места за всички безработни, има отрицателен ефект от създаването на нова вълна от безработица и от бизнесмени, разтревожени от страховете от социализъм и безразсъдни държавни разходи. Някои автори твърдят, че са замесени и опасенията относно златния стандарт; Джул Арчър в „Сюжетът за завземане на Белия дом“ пише, че с края на златния стандарт „консервативните финансисти се ужасяват. Те разглеждат валута, неподкрепена със стабилно злато, като инфлационна, подкопавайки както частните, така и бизнес делата и водещи до национален фалит. Рузвелт беше прокълнат като социалист или комунист, който иска да унищожи частното предприятие, като отнема златната подкрепа на долара от богатите, за да субсидира бедните." Този преврат е целял да сложи на мястото на Рузвелт военен диктатор генерал, който дотогава е работел в администрацията на Рузвелт. Как е щял да протече в случай на успешен преврат Новия курс и какви щяха да бъдат отношенията с Германия можем само да гадаем и спекулираме, защото на практика, освен изявлението на генерал Бътлър няма други доказателства за този заговор.

Вариантите са много: един от тях е Операция Husky в Сицилия през лятото на 1943: The U.S. Seventh Army consisted initially of three infantry divisions, organized under II Corps, commanded by Lieutenant General Omar Bradley. The 1st and 3rd Infantry Divisions, commanded by Major Generals Terry Allen and Lucian Truscott respectively, sailed from ports in Tunisia, while the 45th Infantry Division, under Major General Troy H. Middleton, sailed from the United States via Oran in Algeria. The 2nd Armored Division, under Major General Hugh Joseph Gaffey, also sailing from Oran, was to be a floating reserve and be fed into combat as required. On 15 July, Patton reorganized his command into two corps by creating a new Provisional Corps headquarters, commanded by his deputy army commander, Major General Geoffrey Keyes. The British Eighth Army had four infantry divisions and an independent infantry brigade organized under XIII Corps, commanded by Lieutenant-General Sir Miles Dempsey, and XXX Corps, commanded by Lieutenant-General Sir Oliver Leese. The two divisions of XIII Corps, the 5th and 50th (Northumbrian) Infantry Divisions, commanded by Major-Generals Horatio Berney-Ficklin and Sidney Kirkman, sailed from Suez in Egypt. The formations of XXX Corps sailed from more diverse ports: the 1st Canadian Infantry Division, under Major-General Guy Simonds, sailed from the United Kingdom, the 51st (Highland) Infantry Division, under Major-General Douglas Wimberley, from Tunisia and Malta, and the 231st Independent Infantry Brigade Group from Suez. Десантът се осъществява от пристанища в Северна Африка, с възможност да се разшири през Балканите и Южна Франция /нещо за което е настоявал Чърчил, но е било отхвърлено от Американското командване в полза на Нормандия/. Към ноември 1943 нещата след десанта в Сицилия изглеждат така: Това е можело да стане година или две по-рано. Не пропускам Третия Рим, той е включен като прокси на САЩ. След идването на власт на Рузвелт, американското ембарго за търговия със СССР е свалено и между двете държави протичат оживени стопанско-търговски отношения. Форд фордизира СССР с трактори, негови са най-големите съветски заводи за трактори, които после произвеждат танкове. СССР е електрифициран от американски фирми още по времето на Ленин. Прословутият Т-34 е върху американската платформа на Кристи /съветският БТ/, 12-цилиндровият му двигател по принцип също е американски дизайн с доработки. И така нататък, има цели книги по този въпрос, аргументирани с цифри и факти. https://www.americanheritage.com/how-america-helped-build-soviet-machine#5 https://www.scribd.com/document/17040860/Antony-C-Sutton-Viktor-Suvorov-Technology-Transfer-From-the-West-to-the-Soviet-Union Няма американско ембарго до 1940, първото ембарго срещу Германия е наложено от Великобритания след нападението над Полша. Хинденбург /цепелина/ няма нищо общо с това, той изгаря през 1937.

Забихме се в технически подробности като изпускаме голямата картина на ВСВ, а именно нейните икономически двигатели. На въпроса какво би станало, ако Хитлер бе окупирал Великобритания принципно въпросът, според мен, би се решил отново с влизането на САЩ в Европейския театър на войната. Причината е най-общо в съперничеството между двете икономически свръхсили по онова време – Германия и САЩ, както и в отказа на Хитлер да изплаща каквито и да било дългове към САЩ. Не само обявения от него мораториум по репарациите от Версай през 1933. Хитлер фактически спира изплащането на американския частен дълг, който е по-голям от репарациите към Великобритания и Франция взети накуп. Всички американски инвестиции, направени през 20-те години, а те са огромни, са плячкосани от хитлеристите. Някои крупни американски банкерски и промишлени магнати косвено подкрепят режима на Хитлер при неговото идване на власт, надявайки се той да въведе централизирана планова икономика, гарантираща им възвръщаемост на инвестициите. Интересното е, че Хитлер и Ф.Д. Рузвелт идват на власт в една и съща година и с едни и същи икономически програми, правени от едни и същи икономически стратези... Американските инвестиции в ИК Фарбен, металургичната и автомобилната промишленост са гръбнакът в икономиката на Ваймарската република. Но Хитлер се отмята от ангажиментите, поети от него преди изборите през 1933, той излиза от всякакъв контрол. От тази гледна точка намесата на САЩ във войната срещу него е била неминуема, оформя се ситуация на Капан на Тукидид – една вече утвърдена имперска сила /САЩ/ влиза в неизбежен конфликт с една претендираща за хегемон ново-възникваща имперска сила /Хитлеристка Германия/. Падането на Великобритания само е щяло да премахне буфера между тях.

Ами проверил съм, Дедо Либене, Панцер-4 са правени със 75-мм оръдие още отначало всички: The main gun of the Pzkpfw. IV Ausf. A to F was the 7.5cm KwK (abbreviation for KampfWagenKanone = Combat Vehicle Tank Gun) 37 L/24. It was a howitzer type weapon with very short barrel just 1.7 m long, mounted in the front of the turret. The gun barrel was mounted in a jacket cradle with the recoil mechanism and recuperator located to its left and right side. It had a semi automatic gun breech at its rear. The gun fired high explosive (HE), armor piercing (AP) and shaped-charge anti-tank rounds (HEAT – high explosive anti-tank) as well as smoke and grapeshot/cannister rounds. The usual anti-tank armor piercing round was the Kanonengranate rot (Leuchtspur) Panzer(brechend mit Schutzkappe) K. Gr. Rot Pz (Capped anti-tank round with tracer) or better known as Panzergranatpatrone-39 with a weight of 6.8 kg. It had a muzzle velocity of 385m/sec. and able to penetrate 41 mm of rolled homogenous steel plating at an angle of 30 degrees at a distance of 100 m. Three different shaped-charge anti-tank rounds came into use with the KwK 37 during the war, the Granate 1938 mit Hohlladung, Ausf. HL/A, HL/B und HL/C (HEAT round 1938 A, B, C) or just Gr. 38HL/A to C with a weight between 4.5 kg and 4.8 kg with a muzzle velocity of 450m/sec. The short 75 mm main gun proved adequate against most light tanks fielded by the invaded nations like the French Renault R35 or Soviet T-26, but after facing the well armored Soviet T-34 medium tank and KV-1 plus KV-2 heavy tanks at the beginning of Operation Barbarossa, and the French heavy tank Char B1 bis even earlier, the German Panzerwaffe demanded not only more effective tank guns but better ammunition as well. Production of the HL/A round started on 12 December 1941 while the B followed in September 1942. From the HL/A to the HL/C, the armor piercing capabilities of the rounds was increased from 70 mm at any ranges to 75 mm to a total of 100 mm at any ranges. https://tanks-encyclopedia.com/ww2/nazi_germany/Panzer_IV.php Разликата е, че от 1942 започват да ги правят с друг тип по-дълго оръдие. Ако си чел внимателно, аз не пиша че Панцер-4 е бил 80 процента, а "панцерите"; основният танк на германците е Панцер-3, над 1500 при нахлуването в съветска територия, може да се види по-години колко са били произведени до това време, той е бил с 50 мм и 70 мм оръдие, но работата не е само в оръдието, а в дебелината и здравината на бронята, при Панцер-3 и Панцер-4 тя е много по-дебела и здрава от тази на Т-26, можеш да го видиш в конкретните характеристики, те затова са над 20 тона тежки. Имало е Панцер-1 и Панцер-2, както чешки, но ударната сила е била Панцер-3 и Панцер-4 /около 600-1000 от Панцер-4 и над 1500 Панцер-3/. Съотношението на унищожени танкове "германски срещу съветски" е 1 към 6 в полза на германските: However, the most numerous Soviet tanks the Germans encountered at the start of the invasion were older T-26 infantry and BT class of cruiser tanks. This fact, together with superior German tactical and strategic skills in armoured clashes, sufficient quality crew training, and the generally-good ergonomics of the Panzer III, all contributed to a favourable kill-loss ratio of approximately 6 to 1 for German tanks of all types in 1941. The Panzer III's strong, reliable and durable chassis was the basis for the turretless Sturmgeschütz III assault gun/tank destroyer, one of the most successful self-propelled guns of the war, as well as being the single most-produced German armoured fighting vehicle design of World War II. https://en.wikipedia.org/wiki/Panzer_III

Една американска гледна точка към Барбароса, Сталин, Хитлер и информацията на разузнаването: Какво знаеше Сталин: Енигмата на Барбароса Рецензия от Доналд П. Стюри за книгата на Дейвид Е. Мърфи, Ню Хейвън,Yale University Press, 2005. Германското нахлуване в Съветския съюз през юни 1941 г. е едно от ключовите събития на 20 век. То даде нов ход на Втората световна война и доведе, може би неизбежно, до Студената война и половин вековното господство над Източна Европа от Съветския съюз. Освен това това беше една от най-бруталните кампании на съвременността, която доведе до неописуеми зверства и почти унищожаване на цели националности. Нацистите вероятно носят основната отговорност за характера на кампанията, но съветският режим трябва да поеме част от вината. Грандиозността на събитието отдавна търси обяснение на стратегическо, политическо, икономическо и дори културно ниво. В основата стои въпросът защо изобщо се е случило това. Защо Хитлер нападна Съветския съюз, като по този начин на практика изостави войната си с Великобритания и Франция в момент, в който изглеждаше че постига победа? Защо нападението стана такава изненада за Съветския съюз? Как се остави Сталин, един пресметлив, безмилостен Realpolitiker в Москва, да бъде изигран от полулудия идеолог в Берлин? Защо Сталин пренебрегна близо едногодишното военно натрупване на германска мощ в Източна Европа, за което му бе докладвано от 87 отделни, достоверни разузнавателни източника за германската инвазия през 1940–41? Решението на Хитлер вероятно се обяснява най-добре с позоваването му на вярата, че цялата световна история е борба на живот и смърт между раси; неговото предположение за вроденото превъзходство на „арийските“ раси; и решимостта му да създаде обширна, доминирана от Германия автократичнаа аграрна империя в Централна и Източна Европа. Съответната слепота на Сталин за всичко това е по-проблематичен въпрос. Външнополитическите цели на Хитлер бяха добре известни, но е трудно да се разбере как друг лидер може да направи толкова малко, за да предвиди настъплението, за което всички знаеха, че трябва неминуемо да настъпи. Мисленето на Сталин в това отношение беше обект на дългогодишен исторически дебат, който все още не е решен - и може би не може да бъде разрешен, тъй като фундаменталният въпрос е не в това, което Сталин направи или каза, а в това, в което той вярваше. Книгата на Дейвид Мърфи е най-новата в нарастващия корпус от литература около този дебат. Приносът на Мърфи обаче е почти уникален. Докато други историци са разгледали действията на Сталин и са търсили мотивите зад тях, Мърфи изследва разузнавателната информация, получено от Сталин - с други думи, както казва заглавието на книгата, „това, което Сталин е знаел.“ Авторът, пенсиониран ЦРУ офицер, подкрепя своята теза чрез публикуваните три сборника съветски документи за държавната политика в периода, предхождащ войната и дейността на службите за сигурност и разузнаване. Извън тези документи, изненадващо, Мърфи цитира за пръв път две тайни писма от Хитлер до Сталин, които е намерил в публикуваните досега неизвестни на Запад руски източници. В тях фюрерът се стреми да успокои съветския диктатор за трудно прикриваемото немско военно съсредоточаване в Източна Европа. Хитлер уверява Сталин, че войските са били преместени на изток, за да ги предпазят от британски бомбардировки и да прикрият подготовката за нахлуването им на Британските острови. Той завършва с уверението: „Залагам моята чест като държавен глава, че Германия няма да нападне Съветския съюз”. Тези писма добавят към всичко останало това, което е може би най-смайващият парадокс на съветско-германската война: Сталин, човекът, който не се доверяваше на никого, се е доверил на Хитлер. Значението на приноса на Мърфи за продължаващия исторически дебат става ясно, когато е поставен в контекст. Тук има нещо повече от дискусия за това, което Сталин е направил или помислил. Това, което на едно ниво е диалог между историци, на друго е въпрос от огромно политическо значение за екстремистите както в Германия, така и в бившия Съветски съюз, които се стремят да оправдаят действията на минали дискредитирани режими. В основата на спора са статия и книга на „Виктор Суворов“, псевдоним на бивш съветски служител, който сега живее на Запад. Суворов твърди, че нападението на Германия срещу Съветския съюз само предотвратило и изпреварило планирано съветско нападение срещу германския Райх. В подкрепа на тази теза той посочва натрупването на съветски войски на границата с окупираната от Германия територия през 1941 г., както и стратегическата доктрина на Червената армия, която отхвърля отбраната в полза на бързо ешелонирано настъпление. В Германия предполагаемата планирана офанзива на Сталин се разглежда от някои десни елементи като валидиране на решението на Хитлер да атакува на изток. Превантивната война придава смисъл на едно действие, което е на много нива иначе стратегически необяснимо. Тъй като това е обсъждане на книга за Сталин и Съветския съюз, германският дебат не трябва да ни ангажира допълнително, освен да отбележим, че руските екстремисти са представили огледален образ на германския спор: Сталин, осъзнавайки, че е на път да бъде нападнат от Хитлер, мобилизирал армията си на границата също така за превантивно нападение. Определено спорният въпрос тук - предстоящото намерение на Сталин да атакува, разполагайки по този начин неговите военни сили – е огромната слабост от чисто отбранителна гледна точка. Неразумността на това действие става очевидно рано сутринта на 22 юни 1941 г., когато германските части пробиха съветските линии и обградиха стотици хиляди войски, докато Luftwaffe пулверизира съветските военновъздушни сили на земята. От друга страна, малцина са онези историци, които твърдят, че съветските военни - лошо екипирани, недобре снабдени и обезличени от сталинстките чистки - са били подготвени за грандиозно стратегическо настъпление срещу Третия райх. Както Франц Халдер, началник на германския генерален щаб, каза по този повод по-късно, обяснявайки обосновката на операция БАРБАРОСА: „В крайна сметка ние не можехме да стоим и да очакваме те да ни сторят услугата първи да ни атакуват, нали.“ Историкът Габриел Городецки е разширил руското тълкуване, че „Планът за отбрана на държавните граници 1941 г.“, който поставя съветските войски на границите, е бил предназначен за „демонстрация на сила“, а не като опит за „защита на сигурността“. Сталин, който не е бил в края на краищата безнадеждно изоставил възможността за продължаване на мирния период осигурен му от пакта Молотов-Рибентроп като време за изграждане и реорганизация на съветските военни, докато Германия е заета на запад. Окупираните райони на Финландия, балтийските държави, Полша и Беларус, от неговата гледна точка, се разглеждали като бариера, зад която може да се извърши тази военна подготовка. Аргументът на Городецки се свързва добре с историята, разказана от Дейвид Мърфи. Мърфи масово документира навлизането на разузнавателни данни от цяла Европа и дори Япония, предупреждавайки за германското военно натрупване за нахлуване. Доколкото това разузнаване изобщо се е използвало ефективно, то е правено по такъв начин, че избегне всяко действие, което може да се разглежда като провокация. На немски самолети е било позволено да летят на разузнавателни мисии дълбоко в съветската територия; на германските войски беше позволено да нарушават съветските граници в търсене на разузнавателни данни. Всичко това е имало за цел да напомни на германците за дълбочината на съветската решителност, като в същото време демонстрира, че Съветският съюз не е на път да атакува. Освен това Сталин е бил абсолютно убеден, че Хитлер няма да прави нищо, докато не разреши конфликта си с Великобритания. Той е бил окуражен в това предубеждение от добре организирана немска измамна операция - включително двете писма до Сталин - която беше поне отчасти ръководена лично от Хитлер. Така Сталин успя да пренебрегне масовото военно натрупване на границите си и да отхвърли всяко предупреждение за нападение на Германия като дезинформация или провокация, чак до сутринта на 22 юни. Като описва как се е събирала разузнавателната информация за Москва, Мърфи смразяващо документира какво означава да бъдеш разузнавач при Сталин, като изследва кариерата на трима мъже. Шефът на външното разузнаване на НКВД Павел Фитин, чиито агенти докладваха за германските планове за БАРБАРОССА чак до нападението, служи през цялата война, но изпада в немилост. Иван Проскуров, офицер от военновъздушните сили и ръководител на военното разузнаване през 1939–40 г., настоява да каже истината на Сталин. Той е застрелян през октомври 1941 г. Наследникът на Проскуров, Филип И. Голиков, потиска или променя докладите за разузнаването, които не отговарят на предубежденията на съветския диктатор. Той просперираше при Сталин. Ако някой търси грешка в анализа на Мърфи, човек може да го обвини в твърде некритично приемане на цялата разузнавателна информация, предоставена на Сталин като предупреждение за нападението в Германия. Някои предупреждения, като например тези, подадени от германския посланик в Москва Граф фон дер Шуленберг, не бяха нищо друго освен причудливи. И Сталин нямаше особена причина да се доверява нито на Чърчил, нито на Рузвелт, когато се опитваха да го предупредят за това, което предстои. Ако не друго, този вид информация само е подхранва конспиративната нагласа на Сталин: след като веднъж се е убедил сам, че има сложна конспирация, целяща да го заблуди относно германските агресивни намерения, дори и най-малката двусмисленост или намек за такива само са потвърждавли убеждението му за широчината и дълбочината на такава конспирацията. И все пак не може да има съмнение, че Мърфи е прав както в детайли, така и по същество в основния си аргумент: Сталин е бил добре обслужван от своите разузнавателни отдели, но отговорността за игнорирането на тази разузнавателна информация е била негова и единствена. В заключение си струва да отбележим, че в BARBAROSA имаше още една неуспешна преценка, тази на Адолф Хитлер. Хитлер, който подобно на Сталин беше жертва на собствените си предубеждения, но за разлика от Сталин, той бе зле обслужван от разузнавателните си служби. Страдайки от онова, което японците, от техния горчив опит, биха нарекли „болест на победителя“, германците надценяват собствените си възможности дори когато подценяват съветския капацитет. През юли 1942 г., една година след старта на кампанията, Хитлер признава толкова много пред маршал Карл Густав Манерхайм, финландския военен лидер, при едно свое посещение в Хелзинки – Финландия: „Ние сами не бяхме наясно колко силно е била въоръжена тази държава [СССР], казва Хитлер,„ Ако някой ми беше казал, че тази страна може да излезе срещу нас с 35 000 танка, тогава бих му казал: „Ти си луд! '. .. Унищожили сме до този момент повече от 34 000 техни танка... Направо невероятно...Нямах представа за това. Ако имах даже идея - тогава щеше да ми е по-трудно, но така или иначе, щях да взема пак решение да нахлуя...”[Bernd Wegner, “Hitlers Besuch in Finnland 1942 (Dokumentation),” Vierteljahrshefte für Zeitgeschichte 43, no. 1 (1993), 131–32.] Историята не отчита реакцията на маршал Манерхайм. https://www.cia.gov/library/center-for-the-study-of-intelligence/csi-publications/csi-studies/studies/vol50no1/9_BK_What_Stalin_Knew.htm

Съсредоточете се само върху танковете на двете страни, колега, и ще видите сам, че дори Сталин да се готвил да нападне Германия, тезата на Суворов, че датата за това е било юни-юли 1941 издиша, по-точно е безпочвена. Вижте сам колко качествени танкове - Т-34 и КВ1 - са били произведени през 1940 и какво е имал Сталин срещу танковете на Вермахта през юни 1941: It possessed 23,106 tanks,[19] of which about 12,782 were in the five Western Military Districts (three of which directly faced the German invasion front). Имал е около 13 000 танка, от които максимум 600 Т-34 и КВ-1, съпоставими с немските Панцер, всичко останало е било буквално остаряла плява: https://en.wikipedia.org/wiki/T-26 Това е бил гръбнакът в съветските танкови войски през юни 1941, морално остарял танк, който спират да произвеждат след началото на войната, вижте му силуета, вижте му оръдието, около 50 процента от всички съветски танкове през юни 1941 са Т-26 Другите са още по-окаяни, с нещо подобно на оръдия, просто се кичат с названието "танк": https://en.wikipedia.org/wiki/BT_tank Този е вторият по масовост, лек танк БТ, той е "танкетка", а не танк Картината се допълва и с тези, които са били над 6000 бр. или над 25 процента от всички "танкове", те са направо гротеска: https://en.wikipedia.org/wiki/T-60_tank Има още 2-3 други модела "леки танкове", въоръжени с малокалибрени оръдия и картечници, по-скоро за подкрепа на пехотата, отколкото годни за борба с други танкове и...това е, срещу "Панцер", който е бил гръбнакът на немските танкови войски, около 80 процента: от всички модификации, срещу които цялото това количество остарели съветски танкове е било твърде безполезно слабо. Пробивали са броните им като картон, оръдието на Панцер-4, на долната снимка е 75 мм, това на Т-26 е 45 мм, а на другите им леки танкове са 25 мм, на практика панцерите са били неуязвими с дебелата си броня. С Т-34 играта се променя из основа, но това е 1942 година и натам. Суворов събира от девет дерета вода да докаже тезата си, но ако се анализира техническото състояние на червената армия през юни 1941 тази теза просто издиша. Дори да е възнамерявал да атакува Германия, Сталин е можел да направи реално това поне след година минимум, а по-скоро две, чисто технически. Друг е въпросът дали политически е бил готов да предприеме такъв ход, рискувайки да обедини Запада срещу съветската опасност, което е много вероятно. Но Суворов си пише добре, убедителен е, не може да му се отрече, че има дарба, само не му се връзвайте прекалено, в началото и аз се хванах на тази негова харизма.

Превъзходството е най-вече в капацитета да правиш количество, професоре, количеството при Съюзниците е смазващо като превъзходство, никакво качество не би могло да компенсира толкова голямо количествено превъзходство. Така написано "смазващо превъзходство в количество" за Съюзниците като капацитет за военно производство е твърде общо, но ако трябва да се изрази с цифри е съвсем конкретно: Производство на военни самолети по време на ВСВ: Производство на танкове по време на ВСВ: Само Великобритания /нямали развита военна индустрия някой твърдеше/, Германия, САЩ Отделно производство на танкове СССР, разделени са на леки, средни и тежки отгоре надолу със зелена линия:

Я сега ти виж от всички тези модификации на Ме 109 след 1940 колко са били произведени в серия по-голяма от 1000 /при положение, че руснаци, американци и британци си правят от успешните нови модификации серии над 3000-4000 нагоре/, пак от посочения от теб линк: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_World_War_II_military_aircraft_of_Germany Messerschmitt Me 163 Komet interceptor production 370 1944 rocket Messerschmitt Me 209-II fighter prototype 4 1943 unrelated to previous Me 209 Messerschmitt Me 261 Adolfine reconnaissance prototype 3 1940 262 Messerschmitt Me 262 Schwalbe fighter production 1400 ca. 1941 jet Messerschmitt Me 263 interceptor prototype 1 1944 rocket, did not fly under power Messerschmitt Me 264 Amerika bomber prototype 3 1942 Messerschmitt Me 309 fighter prototype 4 1942 Messerschmitt Me 321 Gigant transport production 200 1941 glider Messerschmitt Me 323 Gigant transport production 198 1942 powered variant of Me 321 Messerschmitt Me 328 fighter prototype 9 1944 pulse jet Messerschmitt Me 410 Hornisse fighter/reconnaissance production 1189 1942 improved Me 210 Две модификации от 11 са произведени в серия над 1000, останалите са или прототип или в незначителни за мащабите на ВСВ бройки. С другия ти линк: .https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_German_aircraft_projects,_1939–45 пак нищо не доказваш, цялата тази купчина е от проекти и прототипи, колко от тях са станали масово серийно производство, отиди пак на първия линк, който си ми цитирал и ще видиш – не повече от два-три, максимум 4 и то в много по-къси серии от тези на Съюзниците Другият линк, който си постнал https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_military_vehicles_of_World_War_II#Nazi_Germany , от всички 23 вида танкове, използвани от нацистите,8 са само на фаза прототип, 7 са пленени или по чужд дизайн, от оставащите 8 произведени над 1000 са 6 от които шест вида само 2 са конструирани след 1940, Panzer V "Panther" (5,984) и Tiger I (1,355), при това произведени в твърде къси за тази война серии, сравнени с тези на Съюзниците, написах ти, само Т-34 е в серия от над 80 000 Panzer I (1,493) Panzer II (1,856, excluding conversions) Panzer 35(t) (Czechoslovakian design, 434) Panzer 38(t) (Czechoslovakian design, 1,168 total) Kampfpanzer 7TP(p) (7TP captured during Germany's invasion of Poland) Pz.Kpfw. 17/18 R(f) (Renault FT captured following the Battle of France) Pz.Kpfw. 35R(f) (Renault R35 captured following the Battle of France) (~800) Pz.Kpfw. 35/38/39 H(f) (Hotchkiss H35 captured following the Battle of France) Pz.Kpfw. T-26(r) (Captured T-26) Panzer III (5,774, excluding StuG III) Panzer III/IV (proposed design only) Panzer IV (8,553) Panzer V "Panther" (5,984) VK 20 (proposed design only) VK 4501 (P) (91, one used as command tank, most of the other converted to Ferdinand Tank Destroyers) VK 4502 (P) (prototype only) Panzer VII Lowe (proposed design only) Tiger I (1,355) Tiger II a.k.a. "King Tiger" or "Royal Tiger" (492) Panzer VIII Maus (2 prototypes of which 1 incomplete) Panzer E-100 (1 incomplete prototype) Landkreuzer P. 1000 Ratte (proposed design only) Panzer IX and Panzer X (designs made to deceive allied intelligence) Т-34 е добър танк безспорно, но започват да го произвеждат през 1940, до 1941 има 400 бр.: Production of this first T-34 series – the Model 1940 – totalled only about 400,[30] before production was switched to the Model 1941, with the F-34 gun, 9-RS radio set (also installed on the SU-100), and even thicker armour. The T-34, a Soviet medium tank, had a profound and lasting effect on the field of tank design. At its introduction in 1940, the T-34 possessed an unprecedented combination of firepower, mobility, protection and ruggedness. Its 76.2 mm (3 in) high-velocity tank gun provided a substantial increase in firepower over any of its contemporaries while its well-sloped armour was difficult to penetrate by most contemporary anti-tank weapons. When it was first encountered in 1941, German general Paul Ludwig Ewald von Kleist called it "the finest tank in the world" and Heinz Guderian affirmed the T-34's "vast superiority" over existing German armour of the period. Stahel, David (2009). "5". Operation Barbarossa and Germany's Defeat in the East. New York: Cambridge university press. p. 169. ISBN 978-0-521-76847-4. Guderian, Heinz (2000). "6". Panzer Leader. London: Penguin Classics. p. 233. ISBN 978-0-14-139027-7. Възторжените ти дитирамби за Сталин, който „изпитвал армията” с цената на пет пъти повече жертви от противника и стотици пъти повече загуби в техника не коментирам, очевидно си фен на фюрери и вождове, не е мой проблем. По отношение на малочислените германски части във Френската кампания, това просто не е вярно, германците числено превъзхождат, а в техника имат паритет, като имат при това пълно въздушно превъзходство. Превъзходството е най-вече в капацитета да правиш количество, професоре, количеството при Съюзниците е смазващо като превъзходство, никакво качество не би могло да компенсира толкова голямо количествено превъзходство. Това за довършването при Дюнкерк вече го коментирахме, но не е вярно, че са нямали армия да защитят острова, по онова време на острова са мобилизирани над 1.5 млн. войници, а количеството на британските танкове там е над 7000, имат паритет и във авиация, а как се прави десант с недостатъчно морски съдове и подкрепа под обстрел. Дори Съюзниците срещат огромни трудности през 1944 в Нормандия и с три пъти превъзходство в сила пред германците дават повече жертви в първите дни на десанта.

Почти всички: 1. Interessengemeinschaft Farbenindustrie AG, известен като IG Farben е бил немски химически и фармацевтичен конгломерат, формиран през 1925 г. от сливане на шест химически компании - BASF, Bayer, Hoechst, Agfa, Chemische Fabrik Griesheim-Elektron и Chemische Fabrik vorm. След войната по обратния ред концерна е "разглобен" на съставните му части, от 26 съдени в Нюрнберг изпълнителни директори, ефективни присъди между 3-7 години получават 13, но са пуснати от затвора по-рано и повечето от тях си възстановяват позициите в старите-нови фирми в Западна Германия. 2. Круп и Тисен сега са обединени в един конгломерат Круп-Тисен, като контролния пакет, доколкото знам се държи от наследниците. 3. Фолксваген, контролния пакет се държи от фамилията Порше, старите-нови собственици. 4. Хуго Бос си е Хуго Бос, неговата фирма прави дизайна на униформите за СС и Вермахта, той е бил убеден нацист. 5. Имаше един особено фрапиращ случай на някой си Фридрих Флик /не е Хер Флик от Ало-Ало :)/ https://bg.wikipedia.org/wiki/Фридрих_Флик Абсолютен спекулант като нашия Буров, който в английски и немски източници е спряган за най-богатия човек в Западна Германия след войната, този е направо заклет нацист, не дава стотинка за жертвите от Холокоста след войната и не изказва никакво разкаяние, за разлика от останалите Тези ми идват на ум, но са повече, ако се проверят данните за фирмите.

До Мюнхенското споразумение, в което Великобритания и Франция отстъпват Судетите на Хитлер де факто война няма. Дотогава цялата немска икономика се управлява от един технократ, Hjalmar Schacht: "Докато първоначално е бил привърженик на Хитлер и нацистката партия и служи в правителството на Хитлер като президент на Райхсбанк и министър на икономиката, Шахт в крайна сметка разви сериозни опасения относно германската политика за превъоръжаване и нейния ефект върху икономиката. Той се сблъска с Хитлер и по този начин беше освободен от задълженията си точно преди началото на войната. След войната Шахт е съден в Нюрнберг и е оправдан и освободен от всяка вина за превъоръжаване и инфлация. По-късно обаче той е съден и осъден от германски съд за денацификация на осем години в работен лагер. Оттогава никой не искаше да го помни, камо ли да реабилитира името му и великият му урок беше забравен. През 1921 г., след Версайския договор, задълженията за възстановяване на войната срещу Германия възлизат на 33 милиарда долара. Кейнс (1920) остро критикува Договора. Той не включваше никакъв план за обновяване на икономиката и наказателното отношение и икономическите санкции на основните сили срещу Германия, както той прогнозира, ще доведат до нови конфликти и нестабилности, вместо да се стреми да осигури дълготраен мир. Репарациите всъщност бяха в началото на сеизмичните събития, които последваха - от хиперинфлацията (1921-1923) до драматичната икономиии на правителството на Брунинг (1930-1932). Отчаянието, което всичко това създаде в германския народ, се проявява в огромната подкрепа, която Хитлеровият националсоциализъм получи в цялата страна (Ruffolo и Sylos Labini 2012). Докато Хитлер се издигна на власт, през януари 1933 г. икономическата ситуация в Германия беше тежка. Запасите от суровини бяха изчерпани, фабриките и складовете останаха празни, а около 6,5 милиона души (около 25% от домашната работна сила) бяха безработни и на ръба на недохранването, докато страната беше смазана от дълг и валутните резерви се приближиха до нула.И все пак, от 1933-1938 г., благодарение на Schacht, икономиката се възстанови зрелищно. Целта на Schacht е да стимулира стартиращата икономика, изискваща пари. Но парите не са били налични, тъй като спестяванията не са съществували и производството е било толкова ограничено, че спестяванията няма да се натрупват (Schacht 1967). Нито пари могат да бъдат отпечатани, тъй като кредитирането на правителството би изложило Райхсбанката на риск да загуби контрол над паричната политика.Тогава Шахт измисли блестящо нетрадиционно парично решение. За плащания държавните изпълнители и доставчиците получиха менителници, издадени от компания, наречена „MEFO“. Облигациите на MEFO бяха държавно гарантирани, можеха да циркулират в икономиката и могат да бъдат дисконтирани от техните притежатели в Райхсбанка в замяна на пари в брой. Schacht смята, че задължението на централната банка е да предоставя на икономиката толкова пари, колкото е необходимо, за да улесни производството на продукция. Издаването на менителници беше от съществено значение за тази цел - тъй като всяка облигация заставаше срещу продажбата на новопроизведени стоки и всяка емисия пари-облигации се основаваше на размяната на новите стоки, издаването на пари от централните банки срещу такива облигации не можеше да бъде инфлационно. Всъщност служителите на МЕФО провериха, че всеки издаден бон за облигация на МЕФО е обвързан с количество новопроизведени стоки и се предоставят само сметки, издадени срещу продажбата на тези стоки. По този начин циркулацията на парите и обменът на стоки останаха в равновесие.Райхсбанк пое ангажимент да приеме при поискване всички сметки на МЕФО, независимо от техния размер, брой и срок на валидност, и да ги обмени за пари. Сметките бяха дисконтирани с 4% лихва. Като такива те получават характера на лихвоносни пари, а банките, спестовните банки и фирмите могат да ги държат и използват точно така, сякаш са пари. Ако всички сметки на MEFO бяха представени за осребряване наведнъж, това би довело до инфлация. Но това не се случи - правенето на облигациите, както повторно отменяеми, така и лихвоносни, позволи на голяма част от тях да бъдат погълнати от пазара, без да преминават през Райхсбанк за осребряване. Освен това, продукцията реагира забележително добре. Държавните покупки подхранваха нарастващото търсене на работна ръка, а фирмите възобновиха инвестициите, използвайки MEFO-сметките като обезпечение за заеми. Инвестициите създават допълнителна работна ръка и в резултат на това доходите и спестяванията се увеличават, повишавайки фискалните приходи (Guillebaud 1940). През 1938 г. Шахт настоятелно прекратява програмата на MEFO, тъй като е постигната пълна заетост и затварящата се разлика в производството повишава ценовото напрежение (Toniolo 1988) . Той се сблъсква с Хитлер по този въпрос, а на 19 януари 1939 г. фюрерът го отстранява от Райхсбанк. Само за пет години програмата на Schacht трансформира една банкрутирала държава в най-силната икономика в Европа (Emry 1982). http://www.defenddemocracy.press/macroeconomics-in-germany-the-forgotten-lesson-of-hjalmar-schacht/ До този момент технократите и едрите индустриалци са изпълнили на сто процента да изправят на крака германската икономика и да я изградят отново, без да е било необходимо да водят война. Точно там е преломния момент, нахлуването в Полша, когато хора като Фриц Тисен и Шахт стават опозиция на нацистите, Тисен даже е хвърлен в концлагер.

След падането на Ваймарската република, която е западна демокрация до 1932, въпросът пред Германия дали да бъде военна диктатура не е стоял. Нито дали да нападне, според мен. Последният канцлер, Курт фон Шлайхер, генерал и привърженик на авторитаризма е смятал да военизира страната и да я управлява с помощта на армията, той е бил пряк конкурент на Хитлер за диктатор и затова е убит по негова заповед през Нощта на дългите ножове година по-късно. Въпросът пред индустриалците, докарали на власт Хитлер, в началото е бил дали Хитлер не е твърде краен и ляв, за да национализира едрата индустрия, но той бързо оправдава всичките им очаквания. Армията за 7 години от 100 000 през 1933 нараства до 6 млн. до 1940, като още един милион германци са били в различните видове полиция. Тоест една четвърт от цялата работна ръка е военизирана. От една страна тези хора не произвеждат, но от друга страна са клиенти на военната индустрия, която произвежда за тях и получава големи печалби от осигурен държавен пазар с гарантирана от държавата печалба. Машината на войната вече се е била завъртяла, концерните в стоманодобивната /Круп и Тисен/, автомобилната /Опел, Фолксваген, Даймлер-Бенц/, химическата /ИГ Фарбен/ са покровителствани от Хитлер и партията му и генерират луди печалби - в периода 1933-1941 печалбите им скачат 17 пъти! Няма капиталист на този свят, който може да устои на такива ръстове на печалбите, при това гарантирани. Празните работни места в индустрията са били заети от близо 7-8 млн. работници роби от военнопленници, концлагеристи и "подчовеци" от Полша. Като се има предвид, че производствените разходи за стоката "наемен труд" за един капиталист е повече от половината от производствените разходи, тази безплатна работна ръка, осигурявана от нацистите на немските концерни е генерирала още по-големи печалби. Войната за германския едър капитал ангажиран във военната индустрия си е вървяла по мед и масло до 1942, когато на повечето от тях им става ясно, че Русия е прекалено голям залък, който няма да бъде преглътнат. Разбира се, част от монополистите, като Тисен например, напускат кораба на нацистите по-рано, още преди 1941, други като Круп започват да втечняват активите си от германски ценни книжа в злато и други валути и да ги прехвърлят в швейцарски и латиноамерикански банки. След войната няма нито един крупен индустриалец наказан с повече от 3-4 години затвор.

Към началото на ВСВ британците са най-богатата нация в Европа, богатството на страната /материални и финансови активи/ надхвърля 7 пъти техния БВП, нещо което американците все още не са постигнали дори и днес, а по време на ВСВ американското богатство е 3.5 пъти по-голямо от техния БВП. Великобритания е била на върха на хранителната верига в световната икономика в навечерието на ВСВ главно заради нейната колониална система, от която е извличала всички ресурси под вид на британско богатство /обърнете внимание разликата между БВП на човек във Великобритания и този в колониите е 10 към едно в полза на британците/: Ако към БВП на Великобритания от 1938 се прибави този на колониите и доминионите й, то той става над 780 млрд. щ.д. остойностени от 1990 /по Медисън/ или над два пъти по-голям от германския и съветския по онова време и съпоставим с този на САЩ. БВП на глава от населението за британците също е най-висок в Европа по онова време и отстъпва единствено на този в САЩ, но е много близо до него. Данните по Медисън са близки и почти се покриват и тези на други изследователи: