dora

Всяка държава има пълното право да води политика в защита на националния си интерес, това е несъмнено. Никой според мен не подлага изобщо на съмнение това, че хораа с българско самосъзнание в която и да било държава не бива да бъдат репресирани и България е длъжна да вземе много ясно отношение по въпроса. Въпросът е в това, че за пореден път гледаме треската в окото на съседите, а не виждаме гредата в нашето. - Или безпринципно пасивна или недалновидно реактивна външна политика - Объркващи сигнали към съседите: признаваме ви, ама не ви признаваме. Или ги признаваме и оттук нататък нямаме никакви претенции към това какъв им е езикът и какъв им е етносът, или не ги им признаваме държавата. Не може и двете. След като сме им признали държавата, забравяме всякакви етнически претенции и внимателно и конструктивно строим отношения от нулата с нова държава. На чисто. Да даваме на заден ход е нелепо и недалновидно, и както се вижда, вредно, защото това логично ги тласка в посока югославизъм. За тази непоследователност не са ни виновни те, ние сме отговорни за нея. - Все по-радикализиращ се вътрешнополитически дебат, доминиран от крайно малцинство, което се опитва със заиграване с националистическата карта, за да остане във властта. Допускането на това кресливо и обвързано с държавна сигурност (ерго и руските интереси) малцинство да надвика всеки разумен или конструктивен глас по отношение на взаимоотношенията с Македония и да прокара конфронтационната си политика като основна държавна такава, легитимирайки се. Никой тук не е написал, че Македонците са прави. Въпросът е, че и ние не сме светена вода непапита, а отказваме дори пред себе си да си признаем това. Непоследователни сме, изтъкани сме от комплекси, поддатливи сме на кресливи внушения, не си виждаме собствените проблеми с правовата държава и малцинствата, но се чувстваме в правото си да налагаме условия, само защото са ни приели в ЕС, ерго от позицията на по-силния. Позоляваме на вътрешните ни проблеми да вземат превес, като ги правим проблем и на другите. Тревогите ни за България и "българщината", каквото и да означава това, са си наши, не можем да ги натрапваме на други държави. Да сме си направили държавата по-привлекателна за нас самите, та да не сме държавата с най-бързо топящо се население в Европа и да нямаме тревоги за бъдещето си. За това Македония не ни е виновна. Така обаче нищо няма да променим. И нищо смислено няма да постигнем. На инат политика не се прави.

Ето там е разковничето. Междувременно България също се промени значително. Не към по-добро. В Македония с постоянна, градивна и умна външна политика можеше да спечелим безпрекословен приятел. Вместо това създадохме подозрителен към нас враг, забил пети в демаготията на комунистическото си минало. Тая шведска баба ни изяде главата, според мен. Показва пълна непоследователост: признаваме ви, ама не ви признаваме. Безрезервният приятел на хартия, признал Македония, защото така му е изгодно (защото вече нямаше да са в Югославия) твърде бързо се оказа съседна държава с агресивни към легитимността на Македония и самоопределението на народа й претенции. Как се очаква да ни вярват? А можеше изобщо да не стане така.

Нищо не правим. Оставяме ги на мира, така с времето нещата се успокояват. От самото си създаване Македония е под абсолютно недопустим натиск, всяка държава, която се чувства притисната за съществуването си изобщо, би се държала с антагонизъм по подразбиране. Реалполитик. Нищо от това, което виждаме като радикализация, нямше да се случи, ако: 1. Съседът с най-голямата къща наблизо още в началото не беше казал: "Глей са, тая твоя къща, дето искаш да я строиш, не може да я боядисваш в синьо, щото аз моята съм си я боядисал в синьо първи. Само смей да не се съобразиш с моите условия и ще направя всичко, за да ти стъжня живота. Разбирай, аз съм фактор, а ти си ну-ла. НУ-ЛА, щото даже още те няма на картата. Мисли му. 2. По-далечните съседи го играят пас, чакат да видят какво ще ти се случи, и като цяло им е през оная работа. 3. Най-близкият съсед, уж най-съпричастен към всичките ти проблеми, не спира да те тормози да признаеш, че баба ти е шведка. Ясно колко е съпричастен. А с повече далновидност и умна външна политика можеше да е най-ценният приятел. 4. Съседът на калкан смята да ти насели двора с дечурлига от чужд сой, щото и него го покрай разни размествания здраво го бие великонезнамкакъвси шовинизъм. Ти се чудиш на кой свят си, а на всичкото отгоре положението ти хич не е розово. Защото освен притисната държава, Македония е малка, икономически слаба, изолирана от всички, с тежко комунистическо наследство. Защо толкова настояваме да им причиняваме това? Аз бих застанала зад всеки, който е обект на репресия. Затова и не виждам никаква резонна причина заради една шепа популисти, които се чудят как да се задържат във властта, като гъделичкат българина по тънката стунка за България на три морета, щест океана и по всички земни кълбета, да се държим като бабаити с по-слабия. Разбирам той да не ни беше никакъв, а то роднина - още по-лошо. Има смисъл да настояваме за изграждане на правова държава в Македония, за да може невинни хора да не са обект на политическа репресия. Но паралелно с това, ако не и първо - трябва да си изградим правова държава у нас си.

Все си мисля, че от нашата държава се очаква много повече зрялост, но явно я нямаме. Върти ми се в ума следната асоциация. Да си представим, че ние сме човекът Х, който наскоро се е развел. Така се е случило, че всичко, което е имал като инфраструктура и организация в живота си, се е дължало на брака му, това, че е бил част от някакъв брачен съюз. Сега му се налага отново да си прави къща, да си прокарва вода и ток, да си търси нова работа, защото е сменил населеното място, тепърва да се ориентира кои са му приятели и кои - не. И ето, този човек се сдобива със съсед, който през цялото му време му досажда: "признай, че баба ти е шведка". Добре де, не разбира ли съседът, че това каква е бабата изобщо не е на дневен ред? Човекът толкова много работа го чака, за да си изгради живота от нулата, че последното, което му трябва, е да разсъждава каква е била баба му. Но не. Признай, та признай. Абе не бе, аз нямам нищо против теб, ама баба ти е шведка! Шведка-шведка-шведка, освен тва тая твойта къща изобщо не е къща, защото баба ти е шведка. Понеже баба ти е шведка, аз може веднъж-два пъти да ти помогна, дори с големи, направени съвсем чистосърдечно и човешки жестове, обаче после ще продължа да ти натривам носа, че баба ти е шведка. Дори да не ти го натривам формално, с цялата си политика, с покровителственото си отношение, ще продължавам да ти намеквам, че баба ти е шведка. Та, да се върнем на думата, кога официално ще кажеш, че баба ти е шведка? Добре, ако не кажеш, че баба ти е шведка, ще ти преча. Абе не, аз всъщност не ти преча, само искам с теб добросъседски отношения, но само ако признаеш, че баба ти е шведка! Ей това сме ние - инфантилният като поведение, но изключително досаден съсед. С каква цел? Чесане на краста. Е, не всички ние, но една по-радикална и креслива част от нас - да. И какво? Човекът си зарязва работата по мазилката на къщата и се чуди вече как да докаже, че баба му не е шведка, барем бъде оставен на мира... Реакция на съседа: "Еее, глей го па тоя комплексар, абе, кажи си, че баба ти е шведка, бе!" Защо ни е това?

Под запрещение (напр. забрана за достъп до тях) следва да се поставят тези, които извършват насилие или упражняват neglect срещу хора с различни инвалидности, не самите хора с инвалидности. Тях няма защо да ги запрещаваме. Те имат нужда от подкрепа, за да правят колкото се може повече - да учат в среда, която им позволява да придобиват нови умения, да работят в адаптирана среда, където се използва това, на което са способни и им се дава възможност да се развиват, за да се чувстват полезни, да участват в социалния живот с различни инициативи, напр. спортни, културни, по интереси. Принципът dignity of risk: https://en.wikipedia.org/wiki/Dignity_of_risk В социалната работа при хора с увреждания има два принципа: duty of care (задължение за грижа) и dignity of risk (достойнство в риска). Човешките права са еднакви за всички. Както ние имаме право да избираме това, което е добро зз нас, така и те, като им се обяснят опциите, по начин, по който са способни да ги разберат. Те също толкова, колкото и ние, имат право на достъп до неща, които да ги карат да се чувстват удовлетворени от живота си, способни - макар и с помощ - да правят това, което правим всички ние. И не е да не може, при подходящи условия може всичко. Ето:

Доколкото едни сексуални взаимоотношения се извършват по взаимно съгласие, като и двете страни са способи да дадат такова, травма няма. При нас възрастта за съгласие е 14. Няма съгласие при извършване на полов акт с малолетно лице, защото то не може да даде информирано съгласие (под определената от закона възраст е). Няма съгласие и когато едно от лицата е под влиянието на вещества, намаляващи способността за доброволност, например ако се възползвате от някого, след като сте го опиянили в степен, в която да не може да ви оказва съпротива. Няма съгласие, ако лицето не е способно да осъзнае какво му се предлага, напр. ако има влошени когнитивни способности. Няма съгласие, ако такова не е било изрично получено.

Когато една държава е млада, всяко пренаписване на националната митология, която се опитват да изградят, за да си създадат народост, е удар върху тази народност, върху основанията им да си имат държава, върху легитимността на тази държава на принципа на самоопределението. Представете си как би изглеждала българската национална приказка в края на 19 и началото на 20 век, ако горното цитираното бе пренаписано така: "Не е нужно да преаписваме целия български наратив, а да се целим единствено в най-важните моменти от миналото и да им предложим един прочит, който не ги отписва напълно, по подсказва силния турски привкус в историята им." На всички би трябвало да ни е ясно, че националните приказки (митологията, която един народ изгражда около правото си на самоопределение) се основава на селективно представяне на историческите факти и логиката зад тях, създаването на национални герои, ритуали, празници, установяването и налагането на национален език (през общообразователната система), потискането на регионалното самосъзнание за сметка на националното (напр. чрез класифициране на нормативния "книжовен" език като доминантен и потискането на диалектите), натиск към централизиране и унифициране на идентичността. Ако ние сме минали през този процес, не виждам защо не позволяваме на съседите си да изживеят същата еволюция. Няма нова нация, която би признала, че не е никаква нация, защото всъщност народността им е идентична на тази у съседите, тоест по чисто етнически причини те би трябвало да са част от съседна държава, ама тюх*, не са. Признавайки Македония, ние реално се отказваме от всякакви претенции към етноса им. Иначе просто не трябваше да им признаваме държавата. Да не говорим, че на колкото повече натиск ги подлагаме, настоявайки на това, че не са никакви македонци (да си го кажем така, както е - когато настояваш, че произходът на някого е български, че езикът му е български, ти му отричаш правото на самоидентификация, причината за съществуване като отделен етнос), толкова по-силна ще е ответната реакция - с ината си да ги накараме да приснаят неща, които не са готови да признаят, ние реално им рушим основите на държавността. За какво ни е това? За се почесваме безкрайно - вече повече от век - по комплекса си за национално нещастие? И на кого помага това? Според мен просто трябва да ги оставим на мира да си сформират идентичността такава, каквато я искат. Грешките на пубертета. -- *Това "тюх" по-горе е наш проблем. От който е крайно време да излезем, защото прекрояване на националните граници няма да се случи. И колкото по-бързо, толкова по-добре.

Има ей това: https://en.wikipedia.org/wiki/Sensory_processing_sensitivity Но не е свързано с интелигентността. Между другото, хората със специални нужди (вкл. intellectual disability) са по-поддатливи на травма от тези без. Многократно по-често са и изложени на травмиращи изживявания, заради дискриминацията срещу тях. Това, че примерно имат определен профил на когнитивни затруднения (този профил е различен за всеки, няма един) не означава, че не разбират, когато някой се държи гнусно с тях, или че проявява към тях насилие - физическо или психическо, или и двете. Много по-често са и обект на насилие, вкл. в непосредственото си обкръжение - семейството си вкл. Заради доверчивостта си могат да попадат в ужасни ситуации, защото от нея се възползват хора с криминални намерения. Като понякога точно заради когнитивните си затруднения са неспособни да намерят когнитивно-поведенческа статегия, която да им помогне да преодолеят травмата. Да не говорим, че има много по-малко специалисти по света, които да им помогнат. Обичайните психотерапевти са свикнали да работят с хора без коморбидности, не знаят или не могат да адаптират наличните им инструменти за хора със специални потребности. Затова и този тип хора обикновено изпадат все повече и повече. Дори да са имали някаква подкрепа в детските си години, с тийнейджърството нещата се влошават, а в зряла възраст могат да станат катастрофални. Поради системното им травмиране. Ерго могат да развият и психиатрична симптоматика (тежка клинична депресия, паническо разстройство, анорексия, суицидна идеация, психоза).

Който не се подчинява на никакви научни факти Колкото и да е дискусионен, форумът все пак не е за политическа пропаганда

Oткъде съдите за това?

Клиничната психология се отличава по това, че следва научния метод, правят се научни изследвания (research - задължително), придържат се към емпирично и статистически проверени и проверими данни. Работят по одобрени протоколи и имат разписани най-добри практики, подлежат на строго професионално менторство, преди да ги пуснат сами да правят нещо, тоест тапия за това не се получава току-така, какво остава за допуск до практика. Не изписват лекарства (като психиатрите, защото нямат общомедицинската подготовка), но често работят в клинична среда, в екип с психиатър (от единия - средствата за промяна на химията на мозъка, от другия - средствата за промяна на нагласите или поведението). Конкретният избор на тема за дипломна работа няма значение, има значение приложението на научни методи Задължително учат невропсихология (връзката между устройството и функциите на мозъка и поведението), независимо от това, че може да се специализират в друго (има девелопменталисти, неврпсихолози, абнормални психолози - тези, специализирани в психичните и личностни разстройства, гериатристи - специализирани в работа с дементни пациенти и т.н.).

Вероятно е клиничен психолог. Те не са на школи.

Има терапии за това. Случва се например на професионалните музиканти (солисти), ако примерно на генерална репетиция преди концерт изведнъж установят, че са забравили даден пасаж и не могат да продължат нататък. После почва да ги е страх от всяко излизане на сцена, получават паническа атака.

Ако имате възможност, гледайте този филм:

Да. лошото е, че често това са системни проблеми, за които няма лесно решение.

Зависи какво се разбира под "травма". Посттравматичното разстройство трябва да се лекува. Tррябва да се лекуват и свързаните разстройства, причинени от травма със сходна, но не идентична симптоматика. https://www.psychiatry.org/patients-families/ptsd/what-is-ptsd Tравма в детска възраст: https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC3968319/ Художествен филм, който, макар да не е по действителен случай, може да даде известна представа: https://www.imdb.com/title/tt8535968/ У възрастните, Тимоти Маквей, атентаторът oт Оклахома - пример за последствията от нелекуванo PTSD: https://en.wikipedia.org/wiki/Timothy_McVeigh Според цитирано тук изследване 30 do 60% oт затворниците имат PTSD (https://www.prisonpolicy.org/blog/2020/12/02/witnessing-prison-violence/) Even before entering a prison or jail, incarcerated people are more likely than those on the outside to have experienced abuse and trauma. An extensive 2014 study found that 30% to 60%* of men in state prisons had post-traumatic stress disorder (PTSD), compared to 3% to 6% of the general male population. Статия, която говори за ветерани, извършили престъпления, заради които са осъдени на смърт: https://www.nbcnews.com/news/us-news/300-veterans-some-ptsd-are-death-row-report-n460111 *В зависимост от дефиницията за травма този процент всъщност е нисък, можем преспокойно да говорим за травматичен опит от различно естество в 70-80%. Криминална кариера: децата и подрастващите си показват, че нещо катастрофално не е наред в средата и семейството им чрез поведението си, прескачането на нормите - кражби, палежи. Това нещо е травма: домашно насилие, алкохолизъм, пристрастяване, неангажирани родители или neglect - отсъстваща родителска грижа. По-късно животът им просто тръгва в тази посока - грабежи, убийство.

ут мързеу и уоша - отсъстваща - езиковъ културъ. И от гуезня. Като чуя "много е суатко" (много е сладко) и ми иде да накарам гуезотията да изяде правописния речник, страница по страница. Но няма да помогне.

Благодаря за този постинг, чудесна илюстрация за това как и нормални, интелигентни хора, могат да бъдат подведени от настроения в средата. Горе разказах за едно такова момче. Тези момчета са колкото извършители, толкова и жертви. На онези, които се възползват от възрастта им и нейните особености, за да ги превърнат в средство за извършване на чудовищни неща. Животът на това момче е свършен, без значение каква му е присъдата. Затова и съм против на сърбите - а и на когото и да било - колективно да се гледа като на някакви изверги. Никой не е застрахован. Защо казвам възраст? Ами, защото това отговаря на нормалното психологическо развитие на мъжа. Защо държавите са избрали военна повинност да има между 18 и 20 - 20 и нещо годишна възраст? Защото само това е времето, когато мъжът е най-агресивен, когато агресията му може да бъде манипулирана за някакви цели извън него. Ако дори човек погледне статистика за престъпността, пикът е там - мъже между 17-18 и 26-28 годишна възраст. След това мъжът е улегнал, уседнал - станал е съпруг и баща, икономически активен е, и икономически отговорен. Опитайте се на 35-годишна възраст примерно да му внушите нещо, за да използвате агресията му, и той просто ще ви тегли една майна Уязвимите на подобни неща младежи дадеш ли им карт бланш, притиснеш ли ги да тръгнат по тази линия, не можеш да ги спреш. Убийството качва адреналина. Адреналинът води до други убийства. Мозъкът се пристрастява към високия адреналин, чувстваш се добре. Чувстваш се всесилен. И т.н. Затова в армията след бой командирите трябва да прилагат техники, за да си спрат хората да продължат да убиват.

Напротив, добре е, че я подкарахте Разговаряме, уточняваме, това е важно. Когато нещата не се изговарят, това води до безкрайни спекулации, често вредни. Добре сте дошла, не оставайте с лошо чувство

Не е заради големия брат. Големият брат се опита да ни накара да приемем бежанци, видя се, че няма да стане. Като цяло него период е може би времето, в което България е показвала най-много целенасоченост и независимост на решенията си, както и най-категорично отстояване на националния интерес. Най-много гръбнак. Имахме цели за постигане, но и казвахме "не" на това, което не ни отърва. Конкретно за бежанците - международната общност се мотае, Милошевич създава хуманитарна криза и това трябва да се превърне в наш проблем? Ами, не, не трябва. България цяло десетилетие настоява международната общоност да се ангажира с постигане на стабилност на балканите. Какво значи това, на недипломатичен език? Да не ни оставят да се избием помежду си, както се вижда, че ни оставят с нерешителността си да спрат Милошевич. Най-малкото защото на всички ни е ясно какво ще стане, ако конфликтът ескалира извън това и съседните държави нямат избор, освен да се намесят. Какво става, да речем, ако кръвопролитията се прехвърлят в Македония? Ами, България влиза във войната, what about this? Готови ли сме да го направим при печалното си икономическо дередже, без да си унищожим държавата? И без Русия да се намеси? Всичко виси на косъм, уважаеми читатели Днес знаем, че това не се случи, но тогава изобщо не знаехме какво ще се случи. Нито България, нито която и да било държава на балканите има интерес в това войната да продължава, напротив. Тази война продължава позорно дълго, заради липсата на решителност да бъде прекратена. Тази война струва човешки животи, бежански проблем, мафиотизиране на балканите, възникването на терористична организация (АОК) и огромнни разрушения. Босна е унищожена. Няма друга дума. Изтрита от лицето на Европа, това не го е направило НАТО. А това, че се мотаха и гледаха какво прави Милошевич, опитвайки се да разговарят с диктатор. Изведнъж, когато международната общност най-накрая решава да не позволи в Косово да се случи това, което се случи заради мотаенето й в Босна (а то е ужасяващо), България решава да саботира международната общност?! Сори, ама ние досега ги приказвахме някакви неща, но когато трябва да се свърши нещо, отиваме за гъби, оправяйте се. Къде е достоверността на България тогава? И тоест какво? Да продължават да се бият в Югославия?! Не знам тези, които го мислят това, как изобщо го виждат като възможност. Всъщност знам: четат проруски, манипулативни или просто неинформирани източници. Със задна дата, защото тогава, през 1999 година, си беше пределно ясно, че така не може да продъжлава, а ще продължи, ако не се предприемат единствените възможни мерки.

Ето още, публикация на МВФ, в сътрудничество със Световната банка, за икономическите последствия от косовската криза върху най-засегнатите щест страни, сред които е и България: https://www.imf.org/external/pubs/ft/kosovo/052599.htm Oт там: "Although the six most affected member countries (Albania, Bosnia-Herzegovina, Bulgaria, Croatia, FYRM, and Romania) share a basic fragility of economic structures, they are exposed to the crisis in differing degrees and through different channels. The main channels of influence are: the influx of refugees; the disruption to international trade in goods and services; closing of transportation routes through FRY; damage to consumer and investor confidence; reductions in access to international capital markets; and setbacks to the process of structural reform and development, including weakened governance. " Да припомним, годината е 1999, едва сме се измъкнали от фалит на банки и хиперинфлация. Получаваме траншове от МВФ и Световната банка. Корабоплаването по Дунава е блокирано, както и традиционните ни сухопътни канали за транспорт. БВП на глава от населението ни през 1999 е 1659 долара (скрийншот), дори Сърбия (във война) по този параметър е по-добре от нас. Два скрийншота, един от Световната банка (вторият), един от доклад на нашето собствено финасово министерство (първият). На първия скрийншот се вижда i влиянието на косовската криза - забавяне на ръста. Toва относно желанието на България това в Косово да не трае вечно и че то не било по рационално обосновани и моралнозащитими, а по някакви други съображения...

Националната сигурност е напълно достойна подбуда, сама по себе си. Унищожението на балканите не я подпомага по никакъв начин. Милиони бежанци. Стотици хиляди убити. Разрушена инфраструктура, унищожени домове, унищожена икономика. Спад на брутния вътрешен продукт на Босна и Херцеговина със 75%. Колосални икономически щети за съставляващите преди това югославия нови дъжави. Тотално развихряне на организираната престъпност. 60% oт жилищните сгради в Босна - унищоени. Няма къде да живеят хората, дори да се завърнат. Същата Босна - държавата с най-много противопехотни мини в Европа, хора продължаваха да загиват от тях и след войната. Сърбия: инфлация на динара - триста милиона процента. Това добре ли е за България? Не съм циник. Но да се сравнява всичко това с петстотин цивилни, колкото са загиналите от бомбардировките - при това невъзнамерявано, е нелепо. Щото избиването на всички останали си беше баш възнамерявано. Както и етническото прочистване, изтезанията, изнасилванията, престъпленията срещу човечеството. Сребреница, за бога. Дори само това. Отделяш мъжете и момчетата и ги избиваш, не по случайност, а целенасочено - просто така. Oсем хиляди. Около шестнадесет пъти повече в едно-единствено събитие. Това щото не те кефят. Преди да вадим емоционални аргументи, е добре да погледнем нещата в перспектива.

Не сме били притиснати да го направим (вижте какво казва Ший), така сме решили. Бяхме много по-сериозно притискани да приемем бежанци, но не го направихме. Пуснах разни документи, прочетете ги. Има цяла стенограма от парламента, където надълго и нашироко се разисква защо така сме решили, там отлично се вижда, че това е станало не само по инициатива на правителството, но и през обсъждане и приемане в парламента. Демек по демократичната процедура. Ерго изразява волята на България/на парламентарното й мнозинство тогава. Написах и доста контекст. Написах и на няколко места какво иска България - иска стабилност в региона, води активна политика за стабилност в региона на всички налични форуми, вкл. в ООН, а стабилност в региона означава войната в Югославия да бъде прекратена възможно най-бързо. Защото щетите и рисковете и за другите балкански държави са достатъчно значителни - и икономически, и за нациолналната сигурност. Тази война не е от полза на никого.

Правите невалидна аналогия, защото тук не става дума за извършване на престъпление. А за изчислена да бъде кратка и минимално инвазивна военна операция за прекратяване на проточили се цяло десетилетие граждански войни в Европа, съпроводени с ужасни престъпления срещу човечеството. Все едно ако съседът ви е тръгнал да избива семейството си и пристигналият на място полицай го простреля в крака, за да прекрати това, вие да обвинявате полицая. Дайте някакви по-сериозни аргументи, иначе няма смисъл.

Mилошевич, решен да остане на власт с всички сили и средства. И хората около него. Службите. Не се сърдете на сърбите, както и да го погледне човек, те също са жертви на тази ужасна война. Всъщност печеливши няма. Чакайте да ви подаря една песен: Няма по-ясна илюстрация от трагедията на Югославия от тази песен, чуйте текста. Прочетете и какво се случи по тази река. Teкстът: Стани, стани, Ибар водо, Ибар водо, куда журиш тако. И я имам яде свойе, яде свойе, мени ни йе лако. Tова е любовна песен. Днес реката дели в Косовска митровица косоварите на сърби и албанци. В една друга Митрица, в Сърбия пък имаше ето това: https://en.wikipedia.org/wiki/Sremska_Mitrovica_Prison Затвор, използван за лагер за изтезания. На хървати и босненци. Няма нежертви в тази война. Това са нашите съседи. Хора, на които разбираме езика. Това не са някакви чудовища, а хора като нас, изпаднали в ужасна ситуация, притиснати до предела си. Ако има поука, тя е в това какво потресаващо нещо се случва, когато хора биват инструментализирани да служат на ужасна идеология, мразейки, преследвайки и убивайки други хора, с други - когато твърде дълго са били от тормозената/потисканата страна, а с трети - когато си искат свободата, но никой няма намерение да им я дава, пък средствата му са малко... диктаторски. Никой не я искаше тази война.