dora

Не действието, размера. Към една и съща сума /едно и също възнаграждение (парично или не) се привиква, човек започва да го счита в реда на нещата, става рутинно. За да се изпитва ново и ново удовлетворение, възнаграждението трябва да расте непрекъснато. Всички знаем, че това е (близко до) невъзможно(то). Ерго рано или късно започва недоволството. Или примирението.

Не го. Защото сумата става недостатъчна в момента, в който е постигната.

Според мен тези изследвания трябва да включват и друга корелация: Какво от следващите фактори ви прави доволни от живота ви, с въпроси например свързани с възможността за лично развитие, баланса между работа и свободно време, възможността за избор (примерно дали да работя отвкъщи или от офиса), възможността за избор в социален план - напр. аз да решавам в кое училище да ходят децата ми, а не общината ми, всякакви такива фактори, които са различни за всяка култура, че и за всяко населено място Точно защото са различни, не могат да бъдат лесно включени.

Именно, според мен от изследванията могат да се направят два извода: - усещането за доволство е пряко свързано с това доколко човек мисли, че има контрол над нещата в живота си (без пари това е трудно - бедността ти те контролира, вкл. за неща, без които не може, ерго рисковете за теб от неблагоприятни обстоятелства извън контрола ти са по-високи, а това е непрекъсната тревожност, недоволство към обстоятелствата). - работодателите, които държат заплатите на служителите ниски, но за сметка на това им предлагат неща като безплатен фитнес, карта за членство някъде си или пенсионна застраховка, няма да могат да ги излъжат с това, което се нарича "whole package" - защото им отнемат възможността да решават те какво да правят с парите си, давайки им по-високи заплати. А с това ги лишават лишават от контрола върху живота им (например как да използват свободното си време - сега, ако не ходя на фитнес, ще съм прецакан, защото това е бонус към заплатата, който не ползвам, но не мога да го прехвърля към друго занимание, което да ползвам - контролът е у работодателя). Да не говорим, че този тип облаги за служителите всъщност не са облаги за служителите, те са обект на договори, които компанията има със съответната фитнес зала, център за нещо си или застрахователна компания, като на основата на тях, освен всичко друго (примерно взаимна реклама - ние ще ви донесем нови клиенти, пък вие ще сложите нашето лого на бягащите пътечки и в съблекалнята), получава някакви отстъпки при ползване на услугата, които прехвърля на служителите си, но не им прехвърля печалбата от спечеления с това бизнес ). Ерго, дайте си ни заплатите, вместо да ни шикалкавите - а това (тези уж допълнителни предметни бонуси) е нещо силно разпространено в американските компании

Eто го и самото изследване на Канеман: https://www.pnas.org/content/107/38/16489 Проблем в повечето изследвания, комбиниращи матрица от обективни критерии и субективно усещане за нещо е с това дали двете мерят едно и също. Като например качеството на живота. Давам пример, представете си петдесетгодишен мъж с коморбидност аутизъм и интелектуални затруднения (intellectual disability), който, поради спецификата на разстройствата си почти няма образование, не може да живее самостоятелно, защото няма елементарни екзекутивни способности, не знае как трябва да извърши последователност от действия, ако някой не му подскаже, труден е за обгрижване, защото при определени ситуации губи контрол над поведението си и може да става агресивен, което е било ОК като дете, но родителите му, вече с уязвимо здраве, не могат да се справят в ситуация, в която трябва да бъде надвит, за да бъде успокоен, ерго той живее в специализирана жилищна комуна, където бива обгрижван от специалисти и където за него има множество занимания - музика, плуване, разходки сред природата, които му харесват. Стандартен въпросник за качество на живот би го питал има ли образование, има ли работа, от която да получава някакъв доход, има ли собствено жилище, има ли приятелска среда, има ли връзка/женен ли е и т.н. Представете си го как когато го питат дали има приятели, той с усмивка от ухо до ухо твърди, че има много приятели и започва да изрежда персонала, който се грижи за него - защото коморбидността му не му позволява да разбере, че тези хора му се усмихват професионално. Когато го питат харесва ли му, щастлив ли е, той посочва, че е страшно доволен, защото може в стаята си да си слуша любимата си мелодия и всеки ден ходи да плува! И че си има и работа, понякога му дават да събира тревата, след като са окосили градината в комплекса. По всеки критерий за качество на живота този човек би трябвало да бъде в най-ниската графа. Представете си сега човек, който е с университетско образование. Има собствено жилище, оставано му от осиновителите му. Но защото е от група, към която има тежка, системна дискриминация, работи на позиция, много по-ниска от образованието си. Няма никакви приятели, защото в средата, в която работи, няма какво да си каже с никого. Чие качество на живота е по-високо? Първият няма пари - живее на общинска издръжка. Никога не е можел дори да борави с пари, защото не може да смята. Вторият има заплата. За позицията му не е ниска. Но за образованието му е обидна.

Само за известно време могат да го направят (ако придобиването им се е считало за цел и тя е била постигната, но задоволството от това изчезва бързо - точно както и радостта, че си спечелил от лотарията) и не за всеки. Високотревожните хора са тревожни независимо от финансовото си състояние, да речем. Хората с ниска resilience (устойчивост) могат лесно да бъдат съборени от какво ли не, независимо от това дали финасовото им състояние към даден момент е добро. Богатите хора също страдат от проблеми в личния си живот, депресия, също се самоубиват. Нищо не им пречи да се чувстват нещастни. Това, че безпаричието ти отрежда нещастие, не е вярно. Има хора, които живеят в относителна бедност, но не са нещастни. Сравнителната неравнопоставеност - когато се сравняваш с друг - прави хората нещастни, не бедността. Нещастни ги прави и това как гледат на нещата. Затова има "cognitive restructuring" в когнитивно-поведенческата терапия - тя помага на хората да погледнат на положението си от различен ъгъл и да видят къде и как собствените им нагласи им пречат да се чувстват добре. Заради способността да се мобилизират (вкл. да мобилизират вътрешните си ресурси) и да се изправят на краката си независимо от ситуацията, много хора се чувстват прилично добре, независимо от трудното положение в която (понякога трайно, до края на живота си) се намират. Могат, например, да го схващат като житейски урок, начин да научат нещо важно. Или възможност да усетят солидарността на близките си (напр. когато нещастието, вкл. финасово, изведнъж мобилизира много по-голяма сплотеност в семейстото, отколкото е имало преди). Или могат съвсем конкретно да си помислят: "Добре, в тази ужасна ситуация с какво ми помага това, че съм нещастен и цял ден се мотая да си обяснявам колко ми е жал за мен самия? С абсолютно нищо, защото всъщност ми пречи да се опитам да направя план как изляза от нея". Немалко тежко пострадали в живота си хора стават по-благородни, по-склонни да помагат на други в беда, защото са в били в подобно положение. И това да имат възможност с опита си да са полезни на други ги кара да се чувстват добре. Хората са по-щастливи, когато са изпълнени с надежда и когато усещат подкрепа и съпричастност - имат приятели, милеещи за тях хора, благотворно и подкрепящо обкръжение, отколкото когато са цинично настроени и се чувстват под обсада, защото считат средата си за враждебна по подразбиране, независимо от това какво е финансовото им положение. Други пък - които далеч не са преживявали тежки катастрофи в живота си - могат да се чувстват зле от много по-малки неудобства. Дори когато парите им осигуряват относително спокойствие. В случая с числата по-горе, вероятно те касаят границата на относителното спокойствие, тоест когато престанеш да се притесняваш, че не можеш да си платиш режийните или не можеш да си позволиш ваканция (ако в конкретната ти култура възможостта да спреш да работиш и да отидеш някъде се счита за изконно човешко право, полагаемо на всеки). Добре е това относително спокойствие да го отнесем към някаква потребителска кошница. Тази кошница обаче за всяка култура е различна. Често, да речем,не разбираме забавленията на богатите. Защо, по дяволите, трябва човек да ходи точно в Монте Карло? Е, ако си свикнал цял живот да ходиш в Монте Карло и изведнъж не можеш, това е причина за дискомфорт също толкова, колкото ако си свикнал да ядеш свинско два пъти седмично и изведнъж не можеш - стесняване на подразбиращата се потребителска кошница. Малко като да ти намалят заплатата без причина - да ти отнемат нещо, което считаш, че ти се полага по подразбриане

Всъщност не. Т. нар. "token economy". Хората са доволни от заплатата си само в началото. С времето започват да считат, че заслужават заплащането си и то е нещо нормално, свикват със сумата, но най-вече започват да си мислят, че заслужават по-високо заплащане и да недоволстват, ако заплатата им не се качва. От тази гледна точка няма достатъчно висока заплата.

Разпознавам повечето мелодии, но не мога да напиша имената, това са сампли, от различните сидита на "Мистериите на българските гласове". Първото парче: Пиленце пее, Кюркчийски, изпълнение на хор "Филип Кутев", него мога да напиша без колебание. Ето оригинала:

Има, и е изключително опасен. Виждате обаче, че и съществуването му, и опасността му се подценяват. Въпреки че от доста време виждаме как се отразява той и на политическата система, и управлението на държавата, вкл. в момента. Слави помете патриотите. С още от тяхното, но този път по стадионите. Чели ли са неговите почитатели някога качествени научни изследвания - едва ли. Огромната част от тях вероятно изобщо не знаят защо са гласували за него, освен защото с апломб им пее националистически песни по стадионите. Чака ни дълга политическа криза. Но понеже темата не е политическа, няма да продължавам по тази линия - идеята беше да дам илюстрация колко серозно е отражението на неграмотния шовинизъм върху цялото общество, но как няма никаква политическа - и обществена воля настъплението му дори да се забележи, какво остава да се контрира с нещо значително.

Интернет не е ли четвъртата технологична революция? Не успява ли тя да компенсира или поне да забави процеса на обедняване? Защо не? Какво да се направи? Все големи въпроси. Дайте някаква хипотеза.

Сакън! Проблемът, според мен, е че модел, базиран на очакване за ръст, е недалновиден в дългосрочен план (Сегиз-тогиз ще зануляваме положението, като богатите ще са последните, които ще пострадат от това - средната класа всеки път ще обира пешкира и така, докато трайно не се разбунтува, настоявайки за категорична промяна на модела). И че балансът между дясна и лява политика е важен, но твърде малко правителства успяват да го постигнат, защото се сформират от елита. На всички ни е ясно, че неомарксически модел - преразпределение на богатството - няма да се случи (не само защото е антисистемен, а защото от гледна точка на сегашната организация на обществата, е вреден). Въпросът е какви са другите възможности. Ясно е, че маниакалното преследване на ефективност (потиквано от идеята за постоянен ръст) е убийствено за някои системи (социална, здравна), защото води до драстично влошаване на качеството (какво значи ефективна болница, срещу възможно най-малко пари да се излекуват най-много болни? Какво значи ефективна социална услуга за възрастни хора, с възможно най-малко персонал да се обслужват по домовете им най-много дементни възрастни, за да не се налага да ги настаняват във финансирани от държавата старчески домове?) Докато не се окаже, че понеже една-единствена сестра обикаля цял квартал възрастни БЕЗ предпазни средства (защото и те ефективно се използват за болниците), ги изпозарази с коронавирус всичките... Или понеже старческите домове нямат достатъчно специализиран щатен персонал, им се налага да разчитат на услугите на външни специалисти, които, обикаляйки от дом на дом - пак без предпазни средства от съображения за ефективност) да им заразят възрастните.... Не сме си научили уроците, не мисля и че с подобен либерален хипероптимизъм ще си ги научим. Бейби буъмърите, радващи се на дълголетие, защото в други времена в обществата им на социалните придобивки, като подобрен достъп до здравеопазване, не се е гледало предмно откъм тяхната "ефективност", сега ще ги уморим и готово. Да му мислят следващите поколения. Когато достъпът на все по-голям процент хора до колективни блага, считани за постижение на развитите държави, точно в тях прогресивно намалява, това няма как да не доведе до поява на крайнодесни/ или крайнолеви популистки движения, застрашаващи демокрацията. И да не радикализира обществата.

Нидерландия е гъстонаселена (най-гъстонаселената в Европа), но понеже е развита, е и интересна и за чуждестранните студенти, и за мултинационалните компании, и за мигранти (макар заради езика миграцията далеч да не е такава, каквато примерно е в Германия или Великобритания, пък заради климата и разстоянието от Средиземно море - като във Франция или Испания). Проблемът е, че просто няма място. Допускам, че процентът собственици на жилища може да се дължи и на това, че вероятно немалка част от хората, с оглед на прогнозите, че цените на недвижимите имоти само ще растат, гледат на покупката на такъв като на важна инвестиция.

Това пак е свързано с данъчната политика, от която приоритетно страда средната класа. Вече нямам малко дете, но сумата на месец, която трябваше да плащаме, за да може детето ни да ходи на ясла/детска градина, бе 2000 евро на месец. Пълната сума се заплаща на яслата, и после част от нея се възстановява от данъчните, под формата на надбавка за детско заведение. Степента, в която сумата се възстановява, зависи от дохода. На хората с най-ниско образование връщат до 90%. В нашия случай от тези 2000 евро ни връщаха 150 на месец. При това положение, майката, ако е от средната класа, престава да работи, защото детската ясла за едно дете е колкото нетната й заплата. При две деца - колкото нетната заплата и на двамата родители, ако ще им се връща такъв малък процент. Затова родителите не изпращат децата си в детско заведение за 40 часа на седмица, а примерно за 16, и през останалото време си ги гледат, като и двамата родители минават на частично работно време. Основната част от частично заетите и неработещите са жени. Това с цените на детските заведения пък стана, защото държавата спря да ги субсидира, ерго цената за това се прехвъри на родителите. Същото се случва в повечето сфери, напр. вместо децата с увреждания да получават специализирана грижа, това става за кратък период от време, след което тежестта по отглеждането им се прехвърля на родителя - обучават го как да се прави на терапевт, нещо, което той със сигурност не може, без да е прекарал едно 10 години във висше образование по специалността, плюс практика... И със сигурност не може, ако работи на пълно работно време. Ерго той се вижда в чудо да звъни на всевъзможни институции, всяка от които еднакво недофинансирани и със списъци изчакващи, дълги от месеци до години, или просто приема съдбата си. В момента се обсъжда идеята детските заведения да станат безплатни (това вкл. заради скандала с профилираните етнически и преследвани като данъчни престъпници невинни родители), но вероятността правителството - което и да е то, да се бръкне в джоба си за подобен социален разход (при условие, че в последните 20 години дори се затваряха болници, защото не било ефективно - и сега всички страдаме от това), е минимална, поне според моята интуиция. (отплеснахме се, извинявам се, ако искате, да прекратим отклонението)

Вероятно причините са много, напр. икономика, ориентирана към услугите, с превес на някои от тях. Повече от десетилетие хората гласуват за десни партии. Плюс културата - индивидуализъм, лична отговорност, изключителен прагматизъм. Добро е това, което носи приходи, има висока принадена стойност. Което не носи приходи, е безполезно (ниското заплащане на хуманитарните специалности, непропорционално високото заплащане е малък брой сектори. Важността на банковия сектор - за международната търговия, сравнително малкия брой банки в сравнение с други държави, които обаче са изключително мощни, вижте ING). Ако обществото настояваше на социалните си придобивки, гласувайки ляво - централно, можеше и да си ги получи. (Идеята за гарантиран базов доход също се посреща с известно недоверие, заради протестантката етика - че всеки цент трябва да бъде заслужен с труд.) Друг е въпросът доколко левите партии са наистина социално ориентирани, и доколко не става дума за опазване на интересите на елита, който и да е на власт. P.S. данък общ доход е прогресивен. Но при високо социално неравенство от него страда основно средната класа. Хората с по-ниско образование ги пази необлагаемият минимум, плюс данъчните облекчения за други разходи. Така елитът си спестява масовите протести от най-бедните, разчитайки, че средната класа, по силата на възпитанието си, е по-толерантна, и дори да постепенно да изпада икономически, няма да протестира, докато нещата не станат нетърпими.

Да. Още преди десетина години не можех да повярвам, че колеги с университетско образования, докторска степен в хуманитарна специалност, сядайки на обяд при мен изваждат от най-евтините готови салати от супермаркета, и живеят в малък апартамент, понякога делен с други хора, защото искат да живеят в центъра, а не по кварталите. Сега и по кварталите вероятно ще трябва да делят, ако не са семейни, тоест ако доходът в домакинството е само от един човек. Високите заплати са само в някои сектори. В разгара на ипотечната криза, когато множество малки фирми фалираха, а други освобождаваха работещи, в банковия сектор продължаваха да се раздават бонуси, а средства от подложените на икономии общини да се използват за гинантски инфраструктурни проекти. Вместо, примерно, за децата с увреждания. Ефектът: деца в риск, вкл. от тежка психиатрична криза, чакат по шест месеца на списък, за да им бъде обърнато внимание от властите за закрила на децата. До което време може и да са се самоубили. Междувременно хиляди семейства бяха подложени на профилиращи алгоритми, вкл. по етнос, с което несправедливо обвинени като данъчни измамници и преследвани с цялата сила на държавата в продължение на десетилетие, натрупвайки огромни дългове - защото държавата строго следи да не би някой да получава социални облекчения неправомерно...

На либералния модел.

Заради търсенето. Сега прочетох, че през четвъртото четиримесечие на 2020 66% от имотите са се продали дори на по-висока от пазарната си цена... Виждайки това, хората, които искат да продадат жилището си, за да си купят друго такова или по-малко - напр. защото вече не живеят с децата си, вероятно също надуват цените. Наемите в градовете стават все по-потресаващи. Още преди десетина години един познат беше проверил, че да си купи не кой знае колко специална къща в квартал на Амстердам ще му излезе по-скъпо от това да си купи неподдържан замък в няколко други европейски държави (не си спомням подробности, защото тогава не бях се замислила по въпроса), но съм склонна да му повярвам. Предлагането е много малко, търсенето е много високо. По много причини, но и вкл. заради либералните корпоративни закони, заради които фирмите отварят офиси в Нидерландия, а командированите им или новонаети служители трябва някъде да живеят (обаче да не отплесвам темата)...

Няколкото финансови кризи обаче накараха немалко от държавите да се откажат от социалния модел; има цялостно люшване надясно в Западна Европа. Друг фактор - т.нар. "богати" държави в Западна Европа са гарантът за стабилността на еврото. На тях им се налага в много по-голяма степен да поддържат ниски дефицити, отколкото на по-"разхайтените" южняци или на недотам зрелите демокрации в Източна Европа. С очите си наблюдавам как в последните 20 години "социалната" държава в Нидерландия се изпарява с всеки следваш миг с непрекъснатото орязване на социалните разходи. Близо сме до точката, в която немалко социални системи просто ще се сринат, докато социалното неравенство непрекъснато расте. Контролът върху въгледодния отпечатък пък означава, че не може да се строи. Затова пазарът на недвижими имоти, контролиран изцяло от високото търсене, доведе до колосален скок в цените на имотите. В собствения ми квартал къщи, които преди седем години струваха 250 000 евро, в момента струват над милион. Дори по време на коронакризата цените на имотите понякога нарастват с 10% на месец.... С тези темпове ще дойде време, когато хората от (по-долната част) на средната класа (на които не се полага социално подпомагане или социални жилища), няма да има къде да живеят.

Сигурно има дискриминация, но появата на "азиатска" раса, която влючва какви ли не азиатци, е административна мярка, нямам наблюдения те да са се мобилизирали в някаква обща идентичност на диалектичен принцип. Любопитно: https://www.whitehouse.gov/briefing-room/presidential-actions/2021/01/26/memorandum-condemning-and-combating-racism-xenophobia-and-intolerance-against-asian-americans-and-pacific-islanders-in-the-united-states/ Идиосинкратични са щатските расови/етнически деления, защото испанска раса няма. Чудно ми е къде слагат испанците и португалците - при хиспаносите или при кавказката раса... История: https://www.pewresearch.org/fact-tank/2020/02/25/the-changing-categories-the-u-s-has-used-to-measure-race/

Супер, Падок съм го чела, но от библиотека, големи благодарности за сканираната версия!

Далеч не заради случаи като горния, а защото при преброявания на населението хората посочват произход. Вероятно за по-лесно този произход не е по държави. Когато съм попълвала разни формуляри за американски власти, примерно за конференция там или за виза, произходите най-често се делят на кавказки, ерго бялата раса, африкански, испански и азиатски. Това, че няма нищо общо между китайци и индийци е ясно. По същата логика няма нищо общо между шведи и малтийци, какво остава между казакстанци и шведи. В по-ранни преброявания хората с азиатски произход ги водели "други". В преброяването от 1990 решили да ги пишат азиатско-тихоокеански: https://usa.ipums.org/usa/voliii/items1990.shtml

Toчно това проучване изчетох, то е по делото, но съдът е постановил, че няма нарочна дискриминация на азиатците: https://www.nytimes.com/2019/10/01/us/harvard-admissions-lawsuit.html Конкретният ищец мисля че беше започнал делото заради високите си SAT резултати, според което според него би трябвало да е бил приет. Е, да, но високите SAT резултати не са достатъчни, защото кандидатите се оценяват по множество критерии - личностови характеристики, собствена история - примерно инициативност, социална ангажираност, препоръки от долните образователни нива, които се сканират за желани от университета характеристики, като лидерство (Харваврд конкретно иска да възпитава бъдещи лидери). Самата аз съм писала подобни препоръки преди години (не ги помня наизуст, мина много време, но неща като personal integrity, maturity, standing out from his peers for еди какво си, тоест наистина изключителни кандидати, не просто отличници)... Документът разглежда какви за тези допълнителни критерии. Никой от тези критерии обаче не сканира хората целенасочено по раса или произход.

Няма квота на елита Въпросът по-скоро е пари при пари отиват (както каза gmladenov), елит, който се самовъзпроизвежда, защото няма какво да го спре да го прави. Toва всъщност прави елитът навсякъде. Елитът не препятства хоризонталното издигане, предприемайки някакви целенасочени мерки да го спре,а защото не му се налага. При настоящите условия то няма да се случи, защото долните нива се провалят, тоест трябва драстична промяна на цялата система, не само на университетската. Неравенството расте. Бедните не стават по-богати. Студентите от Африка - чернокожите студенти - и в моя университет, бяха децата на африканския елит. Синът на външния министър. Дъщерята на известен лекар. Саудитска принцеса (изключително симпатично момиче, между другото, със западно възпитание - майка й имаше докторат по компютърни науки от виден американски университет. Чак накрая по стечение на обстоятелствата разбрах какъв е произходът й). Не издигнали се младежи от гетата. Точно защото миксът от студенти е интернационален, но не междукласов. За тези от алумните, които изберат политическа кариера (където място има също само за някои, не за всички алумни), този тип университети са идеалното средство да създадат приятелства и познанства с аналогичния елит в други държави. С което елитът продължава да се самовъзпроизвежда, дори глобално.

Изчетох целия документ, много интересно. Елитните университети са частни (макар да получават щатско финансиране за научни изследвания). В документа ясно се говори за конкретни предпочитания на декана, но това пак е вътрешна политика на университета - да се разглеждат поотделно качествата на кандидатстващите, като се преценява и кои кандидати са от полза на университета, напр. за да може той да печели спортни състезания, да си осигури конкурентно предимство сред потенциалните преподаватели, като отделно разглежда кандидатурите на децата им (това не значи, че децата им са некадърни), или като проверява дали родителите на кандидатите са алумни (алумните на университетите обикновено са сред основните им дарители, те и са тези, които правят фондове за стипендии на по-бедните, но даровити студенти). Доколкото схващам, такава отделна преценка се прави, ако съответните кандидати не са сред кандидатстудентите с най-високите оценки (тях ги приемат така или иначе), а някъде посредата. Прави се и оценка по лични качества, за да се даде шанс на тези, които може да не идват от учебни заведения с високи стандарти - ако самият човек е специален и се вписва в това, което университетът вижда като потенциал, макар този критерий да е най-неясен. Като чета, оставам с впечатлението, че подборът е близък до този при наемане на работа - не само тези с най-добри постижения, но и тези, за които се прецени, че ще са от най-голяма полза за университета - репутацията му, конкурентноспособостта му, поддържането на някаква традиция/приемственост, разни такива нещс. Не мисля, че този тип вътрешни решения на университетите се контролират от консервативно настроените политическите и икономически елити, които по някакъв начин си запазват неформални квоти или влияят на университетите, за да учат там децата им, както и че биха се възпротивили който и да било да учи в същия университет. Децата им, отлично подготвени от долните образователни нива, могат да бъдат приети навсякъде, а те - да им платят образованието. Те не минават през общообразователната система така или иначе.. Защото никога не са живели в непрестижни квартали, най-малкото.

Тази статия мисля че я четем по различни начини. Държавното образование на бедните е на ниско ниво, то не може да ги подготви за добрите университети. Добрите университети пък не взимат студенти, за които предполагат, че няма да се справят. Набират студенти примерно от африканските страни (с високи изпитни резултати), или от специални подготвителни училища за талентливи чернокожи студенти (пак с високи резултати). (В тези специални училища очевидно не им преподават като в кварталното училище....) Както го чета, проблемът не е в това, че добрите университети пазят квота за богатите, а че социалното неравенство се отразява на шансовете на бедните студенти, освен ако някой не положи ценеласочено усилие да работи конкретно с тях, за да ги научи на повече, отколкото би ги научило държавното училише, и така да им даде шанс да продължат образованието си в добри университети. И това е нормално, държавните училища в бедняшките квартали навсякъде по света са недофинансирани, налага им се да се занимават с микс от ученици с какви ли не проблеми - общественоикономически, семейни, поведенчески, с престъпността, с нискообразовани родители, които не могат да им помагат, или родители, които сами по себе си имат толкова много проблеми, че не могат да са никаква опора на децата си и т.н. Този тип училища се опитват да дадат на немалка част от учениците си късче нормалност, топъл обяд, човешки контакт с функционални, а не само дисфункционални възрастни, някакъв шанс, някакво образование изобщо, да ги откъснат от ужасните им лични обстоятелства и поне за малко да ги вкарат в някакъв що-годе обичаен за дете на тяхната възраст път. И като правило не могат да инвестират - нито време, нито средства, за да ги издигнат до ниво на подготовка, достойно за университет... Съгласна съм, че социалното разделение расте (богатите стават по-богати, бедните - по бедни*) - и това няма как да не се отразява на статистиката в университетите. Вижте статистиката тук: https://projects.propublica.org/miseducation/ Като натиснете табовете "Discipline", "Opportunity", "Achievement gap", "Segregation", те дават много ясна - и тъжна картина защо. Вижте и в таблицата след това, Compare student access to opportunities and discipline on average, across states. Click on each state for full details. Най-много небели ученици - District of Columbia. 77% oт учениците получават безплатен (или с намалена цена) обяд... Най-нисък процент на завършили ученици... и т.н. https://osse.dc.gov/page/data-and-reports-0 Oттук, ученици в риск: 43%, това включва бездомни ученици и такива, които нямат какво да ядат. В следващата графика, детско-юношеска, District of Columbia, в сравнение със средната за САЩ, кошмар... (деца от 10-годишна възраст нагоре, вижте насилствени престъпления...) http://www.jjgps.org/district-of-columbia Вероятно завършващите Ivy университети оттам са .... нула (нямам време да търся статистика по щат...) --- https://www.npr.org/2019/09/26/764654623/u-s-income-inequality-worsens-widening-to-a-new-gap