dora

Проблемът е, че много от нещата изобщо не са въпрос на прочит. Твърде много релативирате, а релативирате, защото не боравите с научните факти. Няма как примерно това, че усещане може да се случи без съзнание, да е въпрос на тълкувание, защото това не е физически възможно. Извеждам го пак, защото то е най-очевидното. С което спирам, че много изпонаписахме

Има - поведението. Но самото обстоятелство, че хората сме социални и имаме по-развит мозък от животните, обуславя това как комуникираме помежду си, как се изразяваме. Защото поведението също в немалка степен е избор. Това дали да плачем или да не плачем. Това дали да гримасничим или да не гримасничим. Това дали гневно да ударим по масата или да не ударим. И се явява резултат от преценка. Защото не плачем пред всички, не гримасничим пред всички и не пред всички удряме по масата, колкото и да ни се иска. Както и отлично знаем, че да се разхилим свойски пред шефа може би не е особено добра идея :)) Когато едно животно го боли, то обикновено минимизира движенията си. Не гримасничи, не сигнализира болката си на останалите животни, докато ние обикновено имаме потребност да го направим поведенчески. Защо? Защото сме социални и защото така целенасочено сигнализираме на другите, че или са ни направили нещо лошо и не бива пак да правят така, или че искаме да ни съчувстват или помогнат. А това е поведение, на което сме се научили и което знаем как да използваме при нужда. И нямаше да сме го научили, ако те не разчитаха нашите знаци.

Да, абсолютно. Но и там донякъде е разковничето. Така сме устроени, че когато четем или слушаме някого, се опитваме да разберем как това, което казва, се вписва в това, което вече ни е известно. Надгражда ли го, потвърждава ли го, противоречи ли му. С други думи, да го разберем. Ако примерно във всяко написано от вас изречение четящият или не може да разбере със сигурност дали говорите за нещо или за нещо друго, или вижда, че връзките, които правите, няма как да са тези, на него му става все по-трудно да проследи каква е вашата позиция, без да започне да спори с вас, или без да се умори мислено да ви поправя, за да може да извлече от текста някаква коригирана ваша теза, адекватна на това, което е написал. И ефектът е раздразнение, особено когато примерно целенасочено пишете на някого, чиято теза искате да оспорите, а той трябва не само да се настрои към самото обстоятелство, че някой подлага на съмнение написаното от него, ами и да се опита да не ви поправя или попълва мимоходом. И нещо, което е проблем изцяло комуникационен, води до ненужни конфликти. Защо го пиша това, ами защото не ми се иска заради нещо такова между потребителите да възникват неприятни чувства. Наистина няма смисъл. Животът е достатъчно тежък и сложен, за да си създаваме тревоги, без които може

Аз донякъде го направих вече, но ето: "Усещания има всеки" -> oк, ако имате предвид способността за улавяне на сензорна информация от съответните сензорни рецептори "и че изразяването им не изисква никакво "замисляне"" -> изразяването на каквото и да било изисква "замисляне", езикът и символната (https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/18470824) комуникация се основават на когнитивни процеси, които включват церебралния кортекс, няма как без да се замисляте да кажете каквото и да било. За езика конкретно се счита, че са важни две области, на Брока и на Вернике и те не са в по-"първичните" части на мозъка, защото тогава и мишките щяха да могат да говорят. - "това си е природно наследство и резултати от работата на "цели невронни дялове"" -> вероятно под "невронни дялове" имате предвид "невронни мрежи", защото дяловете на отделната нервна клетка не могат да извършват чак толкова сложни неща. Ако невронът има дялове или части, това са "дендрит", "аксон", миелинова обвивка с възли на Ранвиер... "които са програмирани да работят без никаква нужда от рацио или съзнание." -> няма как да работят без нужда от съзнание, защото сензорна информация може да постъпва и да се обработва само, когато човек е в съзнание. Затова примерно когато е в кома, или на хирургичната маса, той не усеща нищо.... "Усещанията се изразяват "навън" с поведение, реч..." -> (обяснено по-горе) "или/и преминават само като вътрешни психични движения" -> не е ясно какво имате предвид под "психични движения", но допускам, че може да имате предвид обработването на сетивната информация, т. нар. сензорна обработка и интеграция. В нея участват и четирите лобове на церебрума, като понеже има и мултисензорна интеграция, понякога повече от един. Но усещанията като цяло не се движат, те се улавят от рецептори и след това се разпределят от таламуса към "местата", на които ще бъдат обработени (https://www.tum.de/en/about-tum/news/press-releases/detail/article/32873/) "влияещи на други процеси в несъзнаваното на всеки от нас." - Тук не е ясно за кои "други процеси" на несъзнаваното говорите, защото за да може изобщо да разберете, че примерно нещо си ви гъделичка по крака, трябва да си го помислите. Както и да изработите стратегия "и сега какво". Примерно светкавично се пляскате по крака (организирайки моторика и координация), защото си помисляте, че това е комар. Нищо от това не е несъзнавано. Вижте и следващия коментар. "Не е нужна никаква мисъл в това, не е нужно мислене." -> нужно е. Защото за да разберете, че неприятното чувство, което изпитвате вследствие на това, което рецепторите за температура по кожата ви са уловили, е точно студ (по реакцията на тялото, на което хипоталамусът ви е заповядал да направи определени неша, за да ви предпази от хипотермия), трябва тази информация да я интерпретирате. А без да мислите, не можете да интерпретирате нищо И така нататък.... От горното излиза, че единственото вярно в обсъдения цитат е това, че всички имат усещания. Е, донякъде е така, освен ако нещо в способността им да обработват сензорна информация не работи (вече го написах за аутизма).

Всъщност, ако говорим за усещане, имаме предвид възможността за сензорно/сетивно улавяне на стимули от външната среда и обработката и интерпретацията на тези стимули. Традиционно уж имаме пет сетива, зрение, звук, обоняние, вкус и допир. Само че имаме и още, кинестезия - усещане за това къде се намират частите на тялото ни в пространството, вестибуларност - равновесие, гравитация, ускорение на движението, въртене; механорецепция - тоесст усещане за натиск или вибрация върху кожата, терморецепция (усещане за температура), ноцирецепция - усещане за болка при различна степен на увреда на тъкан там, където има такива рецептори. Таламусът (https://bg.wikipedia.org/wiki/Таламус) се явява нещо като гара разпределителна за сензорната информация. Прехвърля я към съответните зони в церебралния кортекс. Този процес няма как да го извадим от уравнението, не е възможно. Като и този процес не е еднопосочен. Както може човек да настръхне, когато излезе изведнъж на студено, така може да му стане студено, защото гледа как на други хора им е много студено - това са т. нар огледални неврони. Или дори слуша на запис звук на силен "студен" вятър... Или съвсем отдалечено от това, психосоматична реакция, когато дори си представя нещо, което се вписва в представата му за студено, като примерно как някъде блещукат късчета лед, докато слуша ей този вълшебен музикален инструмент: И така нататък

Извинявам се, но ще използвам цитираното по-горе, за да се опитам нещо да ви обясня, Рамус. Това, което сте написали по-горе, просто не е вярно. Изобщо и никак не е вярно. Нито дума от него не е вярна реално Ако е необходимо, бих могла и да обясня в подробности защо не е вярно, но не съм сигурна, че ще вземете обясненията ми предвид, или просто ще ми напишете, че научната истина, авторитетите в съответните специалности, не ви интересуват. На което, разбира се, имате право - имате правото да се интересувате от каквото си пожелаете. Само че това, което пишете, може да отговаря на вашите схващания, но няма никакво покритие с известното на психологическата наука .И защото го поднасяте по декларативен начин във форум, посветен на науката, няма начин някои от хората, възпитани в научния метод, да не се подразнят. Дразнейки се, те имат два избора. Или да започнат да опровергават всяко неотговарящо на научната истина твърдение, което публикувате (а те дори в един постинг са много), или да ви се ядосват на вас лично, на лична основа, че го правите. Да, вие сам казвате, че не научната истина ви интересува, а това е въпрос на някакъв ваш собствен прочит. Да, в личния прочит няма нищо лошо, но форумът по замисъл е научен - и това разминаване няма как да не дразни потребителите. Да, може да стоят по този начин за вас - и в това няма нищо лошо. Но тогава този тип публикации са по-подходящи за личен блог, не за научен форум - и реакциите на хората, които ви апострофират, реално са логични. (Забележете, не казвам "правилни" или "неправилни"). И къде спорят с вас по естеството на написаното, къде, донякъде предизвикани от ваша предшестваща ад хоминем реакция (да ги анализирате, да ги провокирате, да използвате ненаучни аргументи,за да оборите тяхна обоснована теза просто защото е тяхна), започват да спорят с вас на лична основа. Тези неща не са много приятни за четене, но в раздразнението си човек постъпва по различен начин. E, когато престанат да се дразнят, просто ще започнат да ви подминават. И тогава каква полза? Аз да речем не се дразня, считам, че всеки има право на изява на мнение, вкл. защото се надявам, че критичното око на четящите в този форум е способно да улавя кога нещо е вярно и кога не, кога е научно установено и научно доказуемо, и кога не. Но е добре да се съобразяваме и с тези, които нищо не знаят по свързаните с психологията дисциплини. Не е добре да ги подвеждаме. Вкл. защото освен пишещи, тук има и много четяши, някои от тях без никакви лични познания в тази област - деца, ученици, студенти. Ако разчитат примерно да научат нещо за връзката между външен стимул - усещане - реакция, те нищичко вярно няма да научат от вашия постинг по-горе. Защото за да бъде изобщо констатиран един външен стимул, да бъде усетен, той първо трябва да не бъде филтриран (което зависи от способността ни да решаваме кои стимули от околната среда са ни важни и кои - не и да филтрираме маловажните), второ да бъде осъзнат - примерно нешо горещо се докосва до ръката ви и вие освен, че усещате болка, сте в състояние да прецените, че тя идва от нещо точно горещо (а не остро или студено) и след това да му бъде зададена причинно-следствена връзка (изсипали сте си кафето върху ръката), и така нататък. Ако пък пожелаете да кажете "ох", това също не става автоматично. Щото в нашия език ще кажете "ох", но в друг - "ouch", или "aаgh!", или нещо друго. Тоест трябва да сте научили как на вашия език се казва това. А производството на език зависи от церебралния кортекс. Както виждате, нищо от това не отговаря на написаното от вас по-горе, нищо, че всичко това се случва много бързо. Може и изобщо да не се случва бързо, ако обаче имате нарушени функции тук-таме по мозъка си. И тогава да гледате червеното петно на ръката си от горешото кафе, но да ви е необходимо време да осъзнаете на какво се дължи то, защото не сте усетили болка или не знаете дали тя е от горещо или от удар примерно. И така нататък. Простете за което, моля, не смятайте, че искам да ви засегна. Но наистина не е вярно това, което пишете. Не защото вие сте някакъв си (опазил ме бог да твърдя неща за хора, които не познавам), а защото то не е вярно. От което изобщо не следва, че ne можете и да пишете по много ценен и полезен начин, напр. когато пишете за музика. Но не и когато пишете за психология. Защо си позволявам да ви напиша това? Защото се надявам, че през цялото време усещате добронамереността ми, конкретно към вас. И че горното не я променя.

Ех, а аз се сетих за любимия си Иън Макюън, с един разказ, който (заедно с други) преведох преди вече повече от двадесет години (леле, как минава времето)... Лошото е, че преводът кой знае къде ми е по архивите, затова временно пускам текста така, както си е, защото след всичкото време също толкова нямам търпение да го предложа някому, както тогава нямах търпение да го преведа, за да направя същото: Then there was the cross-country. Raymond was a mediocre runner and was among ten others chosen to represent the school in the sub-counties meeting. I always went along to the meetings. In fact there was no other sport I watched with such good heart, such entertainment and elation as a good cross-country. I loved the racked, contorted faces of the runners as they came up the tunnel of flags and crossed the finishing line; I found especially interesting those who came after the first fifty or so, running harder than any of the other contestants and competing demoniacally among themselves for the hundred and thirteenth place in the field. I watched them stumble up the tunnel of flags, clawing at their throats, retching, flailing their arms and falling to the grass, convinced that I had before me here a vision of human futility. Only the first thirty runners counted for anything in the contest and once the last of these had arrived the group of spectators began to disperse, leaving the rest to fight their private battles - and it was at this point that my interest pricked up. Long after the judges, marshals and time-keepers had gone home I remained at the finishing line in the descending gloom of a late winter's afternoon to watch the last of the runners crawl across the end marker. Those who fell I helped to their feet, I gave handkerchiefs to bloody noses, I thumped vomiters on the back, I massaged cramped calves and toes - a real Florence Nightingale, in fact, with the difference that I felt an elation, a gay fascination with the triumphant spirit of human losers who had run themselves into the ground for nothing at all. How my mind soared, how my eyes swam, when, after having waited ten, fifteen, even twenty minutes in that vast, dismal field, surrounded on all sides by factories, pylons, dull houses and garages, a cold wind rising, bringing the beginnings of a bitter drizzle, waiting there in that heavy gloom - and then suddenly to discern on the far side of the field a limp white blob slowly making its way to the tunnel, slowly measuring out with numb feet on the wet grass its micro-destiny of utter futility. And there beneath the brooding metropolitan sky, as if to unify the complex totality of organic evolution and human purpose and place it within my grasp, the tiny amoebic blob across the field took on human shape and yet still it held to the same purpose, staggering determinedly in its pointless effort to reach the flags - just life, just faceless, self- renewing life to which, as the figure jack knifed to the ground by the finishing line, my heart warmed, my spirit rose in the fulsome abandonment of morbid and fatal identification with the cosmic life process - the Logos.

Имах предвид сублимация като процеса, чрез който обществено неприемливите импулси или идеи (класова експлоатация и неравенство, злото на капитализма) се трансформират в обществено приемливи поведения (диктатура на пролетарията), като това води до дългосрочна промяна на първоначалния импулс (и тогава, с безкласовото общество, ще настъпи не само изключителен производствен бум и благосъстояние за трудещите се - според Ленин, но и вовечен световен мир) :))

Това не е синтез, това е сублимация :)) Прощавайте, не можах да се сдържа да не се пошегувам.

Какво имате предвид пред "групови правила" в този случай? Единственото, за което се сещам да отговаря донякъде на това са насоките за добри научни практики. Ето от Института Макс Планк: https://www.mpg.de/197494/rulesScientificPractice.pdf Науката няма "правила" сама по себе си. Но има "научни закони" примерно, както и във всяка научна дисциплина има някаква аксиоматика.

Езотериката всъщност е консуматорски продукт, средство за намаляване на тревожността, които заимства от традиционните текстове, но ги свежда до лесносмилаеми интерпретации. Има тревожни хора - има продукт. Е, ако няма в момента, рано или късно и тревожност ще се намери. Животът ни е пълен с изненади, а нерядко се случва те да са и неприятни. Понякога много неприятни. Идеална пазарна стратегия, всъщност. Е, ако помага за намаляването на тревожността, в нея наистина няма нищо лошо. Стига обаче да не представлява заплаха за здравето, а дори и за живота. Например когато езотеричните вярвания заместват традиционната медицина там, където спешната интервенция е единственият начин за запазване на живота. Сигурно защото подскачането три пъти на ляв крак и плюенето през рамо също правело чудеса? Според Пипилота? Виктуалия Транспаранта Ментолка? Затова с езотериката много, много трябва да се внимава. И ако може, да не се чете - лично мнение. За тези, които чувстват нужда от духовно развитие, има достатъчно традиционни религии, които вършат същата работа. А всъщност дори и в пъти по-добра, когато не са несъвместими със съвременната медицина.... Защото поддържат вярата, но не пречат на живота...

Ами, всъщност не Но в един разговор всички сме равни и следва да се отнасяме един с друг с нужното уважение, зачитане на личността и тезата на другия. Иначе не е разговор, а борба за надмощие. Ударите под кръста, опитите да се нарие носа на събеседника - неспортменско е. И некрасиво. Но най-вече не води до нищо

Възможно е, извинявам се, ако съм схванала превратно някоя от тезите ви. Но когато казвате, че Витгеншайн не е важен, разбирам точно това и не мога да се съглася. Не само е важен, реално за историята на човешката мисъл е по-важен от всеки един от нас. Защото никой от нас не може да се похвали, че със систематично мислене е успял да обърне хода на философията. Също толкова важен, колкото и Бах. Дори повече. Важни са, и двамата, жизненоважни, защото личният живот на човек, знаещ за Бах (или респективно за Вигтеншайн) е много по-различен от личния живот на човек, който никога не е чувал за тях. Това са драматично различни лични животи. В степен, в която между тях няма допирни точки, а това има много значителни обществени последствия. Вероятно и това виждате всеки ден и сам, сред чалгата, която ни залива. Буквално и метафорично. И в илюстрация, ето нещо, което според мен няма любител на Бах, който да не е приел лично и то да не е станало част от интимното му изживяване на света: Представете си го на фона на интимното житейско изживяване на потребителите на това:

Без да цитирам конкретни части от постинги, ето още малко Рамус, аз чудесно ви разбирам. Не за нещо друго, а защото знам за какво говорите, но не съм съгласна, че това е верният подход. И ето защо. Когато човек има някакви артистични наклонности, той се научава да се осланя на тях, защото така е по-лесно. По-лесно е, защото това са негови естествени склонности, за които не се налага да полага усилия, просто му се получава. По-лесно е и защото осъзнава, че може да компенсира с тях мързела си, поне донякъде. Да не седне да научи, да не положи усилието, да не прочете, да не се постарае, защото знае, че след това, импровизирайки собствени свободни съчинения може и да мине метър. Този номер съм го играла в училише многократно, точно от мързел. Само че това не е знание. Това е въздух под налягане, прикрит под способността за импровизация. Знанието изисква самодисциплина и организираност на ума. А това се постига с работа. С четене. С учене. Не току-така. И в моя случай, вероятно защото импровизациите ми бяха сравнително интелигентни, учителите ми не са ми писали двойки. А е трябвало. Защото театралното майсторство, способността човек харизматично и симпатично да навърже някакви мисловни фльонги, за да мине метър, няма нищо общо с това човек да знае. Наистина да знае. Едно е да си мисли, че знае, друго е да е извървал съзнателния и нелек път (вижте примера и с Бах - четиристотин километра пеша, за да чуеш друг!), за да стигне до там, че да остави на света подобно наследство. Не защото си е писал волни съчинения. Твърде много се осланяте на таланта, мисля, а това е грешка. И исторически, и концептуално, и всякак. Човек естествено се учи, с времето си дадох сметка, че това да се правя на клоун, защото не съм прочела каквото е трябвало, не води до нищо, макар да ми улеснява живота и да ми оставя време за глупости. Въпреки че специално в българската образователна система това минаваше номер. Трябваше да изпитам на плещите си как работят други образователни системи, за да си дам сметка какво означава да знаеш наистина. А те, повярвайте, са в основата на култури, които са дали на света много повече творци, отколкото България Точно защото ми е ясно това, когато съм била преподавател, винаги съм различавала много ясно кога някой се опитва да ме метне с моя номер. И макар да съм оценявала театралното майсторство за шестица, ако знанията са били за двойка, съм писала най-много три. Сумарно. Тояно и затова преекспонирането на "собствените размисли" пред знанието просто не е теза, която мога да взема насериозно. Защото собствени размисли, които не са въздух под налягане, се случват само след като е придобито знание. И то немалко.

Позволявам ви да напишете всичко, което имате желание, не се тревожете Първият подбран пример идеше да покаже точно, че това, че нещо подобно на BWV 846 може да хрумне и на други хора (защото особено в началото си идеята е съвсем простичка), не означава, че това не би било плагиатство. По простата причина, че това вече е хрумнало на Бах. BWV 846 вече е измислено, фигурира в световната културна история. И ако човек претендира да мисли творчески, out of the box, той не може току-така да възпроизведе същата идея. Но за да го знае, трябва да се е информирал какво вече съществува, за да не счита идеата си за оригинална и себе си - за новатор. С други думи, за да бъде новатор, човек първо трябва да е отлично информиран. И това важи и за самия Бах. Учил се е от Свеелинк на контрапункт, изминал е пеша четиристотин километра, за да чуе Букстехуде и да види как на орган свири друг. За Бах вече като композитор. Изкуството по негово време специално в Европа се е правило от силно религозни хора, какъвто е бил и самият той, това малко го забрвяме някак. Имал е й безкомпромисен характер и много силна самодисциплина. Силно религиозният, самодисциплиниран човек не може да предложи на своя Бог нещо различно от пълно отдаване чрез труда си в негова прослава. Останал е верен на себе си, рязбирайте на лутеранската традиция (въпреки, че е писал меса: https://www.youtube.com/watch?v=7F7TVM8m95Y). И въпреки че това е било в негов финансов ущърб - по-младите поколения от съвременниците му вече не слушали такава музика, не била популярна. Но той не е писал за популятност, а за своя Господ, каквото и да си говорим. И колкото и да си говорим, че от днешна гледна точка така просто е издържал мащабното си семейство. В тази връзка, много се говори и за продуктивността му, но тази на Вивалди е съвместима. С разликата, че Вивалди малко се самоповтаря. Бах се самоцитира, без да се самоповтаря. Справка: Матеус и Йоханеспасион са напълно различни по дух произведения. С коледната оратория също. (За математическите модели у Бах: "Гьодеш, Есхер, Бах". Разкошна книга, силно препоръчвам.) Аз лично много обичам бароковата музика, вкл. там, където тя започва да става нещо друго. Но и пред Хендел, и пред Вивалди, и пред милия отишъл си печално рано Перглези, пак бих избрала Бах. Като се замисля, може би изключая по-късния Моцарт, бих го избрала пред всеки друг. В цялата история на музиката изобщо. Включително защото днес музика за Господ вече не се пише. Не и така. Сега няма да ви пусна любимите си арии от пасионите, нито любимия си Монтеверди хор, а ето примерно това, защото е Тоон Коопман:

Тук има известни културни разлики, в някои култури "не" се казва по-лесно, докато в други това човек да го чуе е почти изключено: https://cotoacademy.com/how-to-say-no-in-japanese/

..... И в добавка - Давид Фрей: Глен Гулд:

Въпросът със създаването на нови идеи, мисленето "отвъд", винаги е съпроводен с въпроса "отвъд какво". В историята на човешката мисъл на безкраен брой хора са хрумвали безкраен брой идеи. Ако човек счита, че е "отвъд", откъде знае това? Откъде знае, че идеята, която току-що му се е родила, не е била родена много преди него от някой много по-умен от него? За да може човек наистина да бъде "отвъд", трябва да се увери, че никого не преповтаря, че никого не плагиатства. Maкар и това да изглежда практически невъзможно, това не е напълно така, защото наистина важните идеи, останали в човешката история, не са чак толкова много. Оттам и необходимостта да знаем, поне в основни линии, това какво е било преди нас. Независимо от това дали това "преди" е преди да се родим или преди да ни хрумне дадена идея. Реално обаче никой от нас не е "отвъд", каквито и идеи да генерира. Вкл. защото и най-революционните идеи в човешката мисъл са надграждане на нещо, вече хрумнало на други. Това лично аз имам предвид под "откриване на топлата вода". И за да разберете какво имам предвид, ето музикална аналогия. Eто това примерно не е невъзможно да му хрумне на човек, в някакъв вариант: Само че това е Бах. Изпълнението в илюстрацията по-долу е избрано точно защото ще разберете какво се има предвид.

Съвсем нормален сте, Рамус Разбирам, че това, което пишете, се явява вашата космогония - нещо, на което всеки има право. Моята теза е, че в статията има пропуски. Не че у вас има нещо нередно - първо защото не го смятам, и второ, защото не бих си позволила да ви давам оценки, както и на никого тук

... ето и другия обещан постинг, за това, че не се замисляме за нещата, които правим всеки ден. За да разберем това, можем да се вгледаме какво би било, ако се замисляхме за всяко едно от нещата, които правим всеки ден, тоест продължение на постинга за стоножката, която се препънала, когато я питали с кое краче тръгва. Представете си, че ви се яде ябълка. Това първо означава да осъзнавате, че изпитвате глад, след това да знаете какво е ябълка и след това - да си дадете сметка, че ви се яде точно тя. Какво правите? Създавате стратегия как да разрешите даден проблем или да постигнете някаква цел. За да достигнете до ябълката, първо трябва да станете от мястото, където сте седнали в момента (целенасочено движение, моторен контрол), след това да задвижите мускулите на крата си и пазейки равновесие целенасочено да отидете до кухнята, където е тази ябълка. За целта трябва да знаете, че тя е в кухнята обаче. Вместо безпомощно да лежите и да повтаряте "искам ябълка, искам ябълка" и да не знаете какво трябва да направите, за да си я осигурите сам(и). И така, стигате до вратата на кухнята, която обаче трябва да отворите. Което значи да вдигнете ръка, да я поставите на дръжката, да свиете пръстите си, за да я хванете, след това да знаете как да си завъртите ръката в китката и да приложите натиск, за да отворите вратата. После трябва да знаете, че ябълките обикновено стоят на чиния с плодове на кухненската маса. Но там се се свършили, ябълки няма. Значи трябва да изградите нова стратегия - да погледнете в шкафа. Или дори да стигнете до извода, че ябълките са се свършили съвсем, след което да се облечете, да вземете пари, да излезете от вкъщи, да заключите и да отидете до магазина за ябълки. Където пък да познавате социалната схема "пазаруване в магазин" - взимане на количка, питане къде са ябълките (в случай, че са преместени), плащане - общуване с продавачката, което значи разбиране на език и способност такъв да се говори и така нататък. И всичко това за една ябълка. Всичко това се наричат "екзекутивни функции", и нямаше да ги разглеждаме в такива подробности, ако нямаше хора, при които те са нарушени. Напр. защото страдат от комплексен проблем, наречен диспраксия, състояние, свързано с аутизма. И не усещат части на тялото си изобщо. Не усещат болка, когато се изгорят. Не знаят как да станат от стола, защото не усещат краката си. Не знаят как да задвижат мускулите си, за да се изправят, в каква последователност, защото не усещат нищо. Заради аутизма си (няма да се разпростирам), понеже не разбират социалните знаци, не познават добре околната среда и не разбират причинно-следствените връзки. Затова не могат да изградят стратегия, че ако искат ябълка, ще трябва да отидат в кухнята, за да си вземат такава. Не усещат примерно ръцете си, което значи, че не знаят кои мускули да задвижат, за да отворят тъпата врата. И със сигурност биха изпаднали в паника в супермаркета, защото там е пълно с хора, а те не могат да четат социалните сигнали и не разбират добре какво се случва около тях. Прибавете към това множеството объркващи ги стимули - редовете с разноцветни стоки, хаотичното движение на хората, шумът, евентуално пунатата музика. ярката светлина, и усилието, което им коства да измислят как да движат мускулите си, как да се пренесат в пространството, как да филтрират маловажните стимули от важните и как да не губят от поглед това, за което са тръгнали - проклетата ябълка.... Представете си за всяко едно от тези неща, които човек прави "автоматично" да трябваше да се замисля. И ще видите какво е животът за едно дете или възрастен с нискофункциониращ или затруднен от диспраксия аутизъм. Ето и още един пример защо статията прехвърля от болната глава на здравата. Нищо им няма на хората, които не се замислят за всяко действие по пътя си към ябълката. Абсолютно нищо.

... Всъщност умозаключенията в статията се основават на поредица от методологични грешки. По дадения пример с ципа, ако хората оценяват положително своята способност или компетентност по даден въпрос от ежедневието, това ознчава само едно: че не страдат от тежка хронична депресия. И това не казва нищо за това дали действително знаят как работи нещо или не, а само, че самооценката им е нормална и вярват в своята компетентност да се справят с нещата от ежедневието. Затова по тестове, в които на хората са зададени въпроси относно това как оценяват собствената си компетентност, не може да се съди за нищо, освен за психичното им здраве. И това няма нищо общо с "критичното мислене" или липсата му. Вярата в това, че сме способни да направим за себе си света ясен и разбираем (или по-точно липсата й) е клиничен симптом. Когато човек си мисли, че знае как, това означава, че фунционира нормално. Когато има сериозни съмнения в своята компетентност или способност да се справя със света, ниска самооценка, изкривен поглед върху действителността (че всичко е сложно, трудно и лошо) и чувство, че няма никакъв контрол над нещата от живота си, защото дори това да борави с най-ежедневните и обикновени такива представлява тегоба, проблем или надхвърля неговите възможности, това е депресиван симптом или общ проблем с фукционирането. Затова на въпрос "по скала от 1 до 10, как бихте оценили своето познание за това как се отваря вратата", нормалните, психично здрави хора биха отворили, че отлично знаят как се отваря врата, макар никога да не са се замисляли какви панти имат вкъщи. Но и въпросът не ги пита дали са се замисляли за пантите, а какво мислят за себе си. Статията "прави" от нормалното функциониране "ненормално", като намира липси там, където всъщност ги няма. Затова за да е валидно едно изследване и резултатите от него, то трябва въпросите да бъдат формулирани много внимателно, за да е сигурно, че с тях се изследва това, което екипът иска да изследва, а не някой друг фактор. Немалко изследвания страдат от този проблем, така че това не е уникално за конкретната статия. Повече за друг неин методологичен проблем ше напиша в друг постинг.

Това е и защото науката е целесъобразна. А и човешкото познание по принцип е такова, но в науката това се вижда най-ясно. Когато решим да научим повече за даден обект или феномен, това има някаква цел - отговаря на някаква потребност. И това знание се случва на малки, целесъобразни стъпки. Не само защото финансиране на научни изследвания се дава за конкретни неща, изследване на конкретни въпроси, а защото без изучаване и надграждане на детайлите всъщност няма да стигнем до никъде. И ще дам един пример за подобни малки стъпки. По някое време медицинската наука стигнала до извода, че хората мрат, ако сърцата им бият неравномерно. Когато се опитала да стигне до извод защо, открила т. нар. "възбудно-проводни" науршения, тоест че неравномерният ритъм може да се дължи на неправилен електрически импулс. На тази основа стигнали до извода, че ако намерят начин този импулс да се регулира или промени от нещо, ще продължат живота на много хора. И с опити и грешки открили пейсмейкъра, устройство, което помага на сърцето да бие равномерно, като по електрически път реагира точно този импулс. (Или при други сърдечни проблеми - поставянето на стент, което да пречи на съд да се запуши. В началото тези опрации се осъществявали отворено и били тежка хирургична процедура. Днес обаче имплантирането стент става дистанционно и с минимална интервенция - защото на някого му хрумнало, че до сърцето се стига по кръвоносните съдове и така с едно бодване на ръката през далечен кръвоносен съд тръбичката може да бъде въведена чак до сърцето, като човекът след един час си отива у дома. Естествено, това не се случило веднага, а с изминаването на множеството малки стъпки за прецизиране на процедурата, всяка една от тях научно откритие сама по себе си.) После пък се запитали, добре, този електрически импулс, вграждането на устройства, които го регулират, не можем ли да го ползваме и за други, нелечими дотогава заболявания и проблеми? Ами, може. Можем примерно да имплантираме устройства, които да регулират сбърканите импулси навсякъде, вкл. на мозъка. Електростимулатори за дълбока мозъчна стимулация. За болест на Паркинсон, дистония и обсесивно-компулсивно разстройство, на които установено нищичко друго не помага. Или други невростимулатори, примерно на гръбначния стълб, срещу хронична и нелечима с нищичко болка. Напр. диабетна невропатия, неуспешна гръбначна хирургия. Или кохлеарни импланти - и глухи хора могат да чуват. Всичко това обаче не станало изведнъж, защото всяко едно от тези лечения или методи трябва да се изпипва много бавно, детейл по детайл. Най-новите все още имат множество нежелани реакции, носят рискове за пациента. Това включва и изследване и изпитване на използваните материали, защото им предстои да работят в средата на човешкото тяло и трябва хем да не му вредят, хем да се удължи възможността за използването му, като се предотврати умората на материала. Тези устройства не са дълговечни, след няколко години трябва да се вадят. Затова следващата стъпчица ще бъде как да направим, за да не са налага на един пациент на всеки три-пет-десет години да я преживява тази операция. И това не става от днес за утре, това става с много "часовникарски" труд. Но науката работи, с всяко следващо изследеане, с всеки следващ опит, с всяко прецизиране на самото устройство или хирургичната техника, или не използваните материали, се постигат тези малки стъпки, за които говоря. Като това са стотици изследвания, ако не и хиляди, на различни учени от различни сфери. Публикувани, така че всеки техен колега по света да може да ги разглежда, коригира, доусъвършенства. Да се опита да повтори резултата им или да проведе изследване, което го оборва или доусъвършенства, като по този начин направи поредната малка стъпчица, която някой ден ще ни помогне да победим още едно заболяване, или поне да можем да го контролираме. Затова и науката всъщност е най-отворената и недогматична система на света. Тя позволява на всеки учен да коригира всеки друг учен, в малките подробности и по пътя на малките стъпки, които всички те, като световен интелектуален потенциал, се опитват да ни помогнат да извървим като човечество. И затова малките стъпки, фокусирането върху дребните детайли, са изключително важни. --- И казвайки това, и пример от настоящата тема. Малко по-горе пишех за безсмислеността, за възможността на граматически коректни изречения да съществуват, без да означават нищо, според Чомски. Непосредствено след това Б. Киров даде друг пример, Роман Якобсон, който казва точно обратното на Чомски. Ето конкретен пример, от настоящата тема, как всяко едно твърдение, във всяка научна дисциплина, подлежи на преосмисляне, корекция, критика. Научният начин на мислене, обучението в някоя от науките, научава човека точно на това: че окончателност няма. Че всяко нещо може да бъде доразработено и доразвито. Че всичко, което човек твърди, подлежи на критика, но тя следва да бъде мотивирана по научния метод - логично и обосновано с конкретни факти. Защо казвам логично и с конретни факти - защото едното релативиране всъщност не води нищо. То е изцяло схоластичен похват, но само толкова. И реално няма научна стойност, защото не е целесъобразно. (Вж. по-горе относно целесъобразността на научните усилия). За всеки, докоснал се до науката, нейното очарование е точно в това - че реално е безкрайна. Че във всеки момент всеки колега би могъл да преобърне - дори със съвсем малки стъпчици - това, за което сме предполагали, че стои по някакъв начин. И когато говорим за критично мислене, затова то е и точно научното. Реално, конкретно в настоящата тема, Б. Киров казва тоано обратното на това, което твърдя аз. Но от всички постинги в темата най-много се зарадвах на неговия. Не само защото Роман Якобсон ми е известен и очаквах да бъде включен - от някого, който е достатъчно бдителен към тезите на другите. А точно защото човек, възпитан в научния метод, разбира и цени това, че във всеки момент може да бъде опроверган. Без да бъде опроверган, той никога няма да се прецизира. И така няма да извървим поредната малка стъпчица към по-доброто познаване на света.

Не. http://glasove.com/categories/intervyuta/news/prejivqvaneto-rak-v-bylgariq Затова хората, които имат възможност, се опитват да се лекуват в чужбина. Същата схема за износ на лекарства се прилага и в нашия случай: https://www.bnt.bg/bg/a/meditsinskite-izdeliya-tseni-i-problemi-8022018 http://www.glasove.com/categories/na-fokus/news/svyrzana-s-mareshki-firma-pecheli-ot-iznos-na-zhivotospasyavashti-lekarstva http://m.standartnews.com/balgariya-zdraveopazvane/lechenieto_na_rak_ot_60_do_1700_leva-273833.html

Много благодаря за филма. Настръхват ми косите от мисълта, че е възможно раковоболните да нямат достъп до химиотерапевтични лекарства.... Те се вземат по точна схема, в прецизни дозировки, следена непрекъснато от лекар. Химиотерапията убива бързоделящите се клетки. Такива са и много здрави клетки, например кръвните..... Човек не може да се самолекува, може да се убие, ако вземе медикамента, когато кръвните му показатели са лоши.... Това се проверява с кръвна картина, в болница, под наблюдение. Дозировката трябва също непрекъснато да се следи. Да не е твърде висока, защото тогава лошо за здравите клетки. И не твъре ниска, защото ракът печели.... Не мога да си представя какъв идиот трябва да си, за да лишаваш раковоболните от медикаменти, изобщо не мога.

Моето недоверие се засили, след като прочетох програмите. Няма да споменавам партиите, конкретно, но това намерих в платформите им тогава: - намеци за християнски фумдаментализъм (?!?! - голяма, неприятна изненада) - популизъм, национализъм (в неафиширала се като ненационалистка партия - като цяло за мен този обрат беше голяма изненада). - манджа с грозде (от всичко по малко или по повече), плюс борбата с корупцията, с която общо взето се "борят" всички. - копи-пейст (фигуративно казано) от други програми, напр. в частта за увеличаване на доходите и пенсиите (и за това уж се "борят" всички, от "несимволичното увеличение" на НДСВ насам). Популизъм, защото няма как току-така да стане в обозримо бъдеще, особено в частта с пенсиите. - прословутата борба за равнопоставеност на България в ЕС и отстояване на националните интереси без "сляпо подчинение" (това в кавичките не е точен цитат, но в този дух бяха написани нещата - и това за мен беше много съществена изненада, защото партията никога в историята си дотогава не се е афиширала като антиевропейска). На основата на какво точно се претендира за тази равнопоставеност, на основата на нетен получател на евросредства, на основата на консуматор на колективна сигурност през НАТО, на основата на държавност с хроничен недостиг на прозрачно, отговорно улравление, а често и компетентно такова? - липса на поличитески и управленски опит. С какво съответната партия (или партии) би могла да предложи по-компетентно и прозрачно управление, като няма политически опит? Все пак говорим и за сектори, които изкскват огромен такъв - външна политика например. И така нататък - навсякъде неща, заради които в никакъв случай не бих могла да гласувам за която и да било от тези формации, независимо от лидерите им. Останалите възможности - направо чудовищно лоши... Ако се отчетат и лидерите - пак същото. У нито един - необходимите и достатъчни качества да стане примерно премиер на държава, ако хипотетично спечели мнозинство (колкото и невероятно да е това, но все пак и това е фактор, който следва да се отчита). На мен това ми говори за липса на кадрови потенциал на партията (същият, който преди това пък виждах у ГЕРБ, но те за няколко мандата се понаучиха). Сегашната ситуация е същата - при трима тотално различни лидера, кой ще бъде премиерът, ако спечелят? И как ще се справят с властовото разпределение в коалицията в подобен случай? Или дори ако влязат в парламента, при условие, че между отделните визии на партиите има несъответствия? Как да не си мисля, че тази коалиция е създадена, за да могат да минат барирата за влизане в парламента и за нищо друго? Отплеснах се, но ми се стори необходимо да отговоря, въпреки че нищо от това не ми беше приятно да го напиша... Извинявам се.