dora

... а обмисляли да се изпълнява.... и при такситата, ако пускат радио, и на частни партита, ехееее.... Внимавайте, когато си празнувате рождения ден пред гости, вие публично им пускате музика, такава сякаш е логиката ей тук: http://www.economy.bg/bulgaria/view/146/Ot-2-000-do-20-000-leva-globa-za-zavedenie-s-muzika-bez-plateni-prava Ех, и накря ще настъпи такъв живот, че всички ще запеем. (отидохме, другаде, извинявам се)

Всъщност, доколкото разбрах, нямало значение. Радията и телевизиите си плащат, но този, който пуска музика на работното си място, също плаща. Дори да си е закупил законен диск. Ако си го свири вкъщи, не плаща, но ако го изпълнява публично, плаща. (Защото си го пуска на работното си място, и откъде накъде ще весели случайния клиент с музика?! А и дори когато весели само себе си, откъде ще знае дали няма да влезе някой клиент и да я чуе и той?! И как ще докаже на инспекторите, че не е свирил музика, когато клиентът случайно е влязъл?!). При това организациите са две. Едната отговаря само за авторите - композитори, текстописци. Другата отговаря за изпълнителите и продуцентите. И това всичкото, докато пробива дупка на колана на клиента си, за левче... Щото като дойдат от министерството на културата и му ударят една минимална глоба от 2000 лева....

Eха, а ако като все още безработен извадите и платите сто хиляди, ставате едновременно град-герой, къща-музей и храм-паметник....

Всъщност обучението по критично мислене трябва да започва много по-рано, от съвсем ранните фази на образованието, съобразено с възрастта на учащите се. Студентът вече трябва да го е развил като практика (със способността да преценява какво е достоверно и какво не, какво е достатъчно доказателство за дадена теза и какво не, и т.н.), но тепърва да задълбочи знанията си по съответните области, като обаче се запознае в еднаква степен и с пропонентите на дадени тези, и с критиците им. Точно защото натрупаното във всяка парадигма знание стъпва на вече съществуващо такова и го доосмисля или преосмисля, създавайки следваща парадигма. Съгласна съм обаче напълно, че без много четене критичното мислене не е мислене, а разтягане на локуми - изказването на каквато и да било теза, ако тя настоява за (научна) достоверност, трябва да е подкрепена с нужната цялостна информираност. Когато човек е прочел един или двама автора, това изобщо не е достатъчно за неговата информираност, защото не се е запознал и с идейната предистория и текущ контекст на възгледите им, както и с това какви логически, фактологични, интерпретативни или други несъвършенства са открилив тях критиците им, както и как идеите им са доразвити впоследствие. Това несъмнено не само възпитава ума, ами и изгражда добри познания в съответната област. Както и учи на подход, приложим към всички други области изобщо: на внимателното вглеждане във фактите и използване на научната медодология при формулирането на каквито и да било хипотези или съждения. Всъщност университетите, академичната среда, би трябвало да са точно места за деконструиране и реконструиране. Места, където всяка формулирана теза би трябвало да подлежи на жестока критика, докато се изчисти и прецизира. Но само в добрите университети се получава така.

... и ако пуска радиоточка на работното си място, вашият човек, след като е извадил 250 лева само за вписване, преди да е наел помещение, да е започнаал да работи и да е набрал клиентела, след като го наеме, вероятно трябва да плаща и такса на Музикаутор, защото музиката е нещо много специално, тя придава атмосфера на работното място и това не може да става безплатно. Или, ако пожелае, може да си тананика сам, за да си плаща авторски права на себе си.... http://bulevard.bg/news/zashto-globyavat-za-slushane-na-muzika-5334.html (Според ЗАПСП глобата за публично изпълнение на музика без уредени авторски правае от 2000 до 20 000 лв. за първо нарушение, като при повторно провинение скача между 3000 и 30 000 лв.)

Тази камара не може ли да бъде разследвана?

Ето какво намерих: http://www.rzk-sofia.com/cat_49.html Много е тъпо това, защото по този начин много от ромските занаятчии остават без възможност за препитание, както и да поддържат и предават на децата си занаята си. Като се погледнат и таксите ето тук: http://www.rzk-sofia.com/cat_41.html то никой от тях не може да извади сумите, необходими, за да бъде вписан. Двеста и петдесет лева е трябвало да извади (понеже, като неупражняващ занаята си, сигурно парите го бият отвсякъде) вашият човек, за да бъде регистриран като майстор. Ето това вече е свинщина: Чл. 13. За издаване на майсторско свидетелство се събира такса 50 лв. Чл. 14. За полагане на майсторски изпит се събират следните такси: 1. за лицата, положили изпит за калфа - 150 лв.; 2. за лицата, предложени от управителните съвети с мотивирано решение на регионалните занаятчийски камари при наличие на основателни причини, включително за членовете на Задругата на майсторите на художествените занаяти, притежаващи майсторско свидетелство, издадено от задругата - 50 лв.; 3. за всички останали лица - 250 лв.

Извинявам се за отклонението, това ли е част от причината дюкянчетата на занаятиите да изчезнат отвсякъде? Не само ножари и точилари, вече и обущари не виждам никъде.... Ако примерно човек има нужда да му се пробие дупка на колана, трябва сам да си купува замба, вместо просто да отскочи при някой обущар... Този тип дребно предприемачество се толерираше дори от комнунизма, но после сякаш умря. (между другото, симпатичен спомен, един от занаятите беше ловенето на бримки на чорапогащници и чорапи, дори още ми изплува физиономията на "бримкаджийката" в нашия квартал...)

Проблемът е, че от това могат да следват и множество непредвидени сътресения. Ако немалка част от хората със средни доходи ги дължат на присъствието на чуждестранни фирми на българския пазар, то е много важно да се отчете,че тези чуждестранни фирми, особено когато са международни, притежават и значителна мобилност. И както днес са отворили офис в България, за да аутсорсват дейности, за които им е скъпо да използват централния си офис, то светът се развива. И утре може да им е по-угодно да изместят българския офис примерно в Узбекистан (извинявам се, че давам условен пример - не съм си написала домашното с това да проверя каква е средната заплата в Узбекистан), или на което и да било място, където политическият и инвестиционен климат е що-годе ОК, но корупцията е по-малко (примерно) и заплатите са по-ниски от очакваните от персонала в България. Вкл. защото в Узбекистан (примерно) за едно място ще им кандидатстват петдесет човека, а в България - двама (останалите са в чужбина) - и тези двама имат претенции към нивото на заплатата си. Международните компании, макар да претендират в пиара си за обществена отговорност, устойчивост и т.н., всъщност изобщо нямат подобни скрупули. И решения се вземат на основата на запазването на конкурентното им предимство, каквото и да си говорим. Този тип мобилност на чуждестранните инвеститори би довел до значителни сътресения при липса на успешни, традиционни и изцяло български предприятия, които са изцяло българска собственост, както и успешни български средни или малки фирми. Тоест средна класа в класическия смисъл на думата.

OК, но какво правим със социалния аспект на класата? По критерий доходи всички пенсионери са "underclass", както и всички образовани безработни. Един от факторите на класова принадлежност е и възможността да се въздейства на обществените и икономически решения. Освен чрез свои представители (по местоживеене, парламентарни и по сектор - синдикатни) работническата класа няма никакъв начин да въздейства на решенията, от които зависи съдбата й, защото няма никакъв личен досег до вземашите управленските решения, като същевременно е изключително зависима от развоя им. Като дори чрез демократичния процес и синдикатите шансовете им са минимални, защото това не е индивидуална, а групова защита и не е ясно дали няма бързо да бъде неутрализирана от политическия интерес на по-горните класи. За разлика, горната част на средната класа или има непосредствено участие във вземането на управленски решения, или познава лично хората, с които може да говори, за да си осигури дадени решения. Тази част от нашето общество е изключително непрозрачна, тоест тя по никакъв начин не се легитимира, не само по отношение на някакви групови характеристики или интереси, ами и по отношение на логиката на вземането на решенията (много ярък пример е историята с ЧЕЗ). Средната средна класа има участие във вземането на решения под формата на демократичен процес, но и притежава образователния ценз и икономическия буфер да предотврати катастрофални последствия от решения, взети в неин ущърб. При нас обаче много съществена част от хората със средни доходи нямат подобен буфер изобщо, ерго за тях решения от типа на оптимизации на персонала или данъчни промени могат да имат катастрофално въздействие, тоест могат да ги свалят до най-ниското ниво на пирамидата буквално за месеци. Като заради феодално-олигархичната структура на управлението нямат и достъп до вземането на решения, освен с граждански протести, но и тогава с неясен ефект. Това не се отчита само от текущия размер на доходите, но и реално означава, че нямаме средна класа.

Според мен най-лесният подход е да се ползва британската представа за класа - те може би са най-силно класовото общество в Европа, с най-трудно пропускливи граници между класите, дори и между междинните такива, както и с най-строга диференциация на средната класа на подчасти. Британците като цяло са и хиперчувствителни по отношение на социалната стратификация, до степен, в която при неформален контакт много лесно разпознават класата на този, с когото разговарят, като улавят и най-дребните класови маркери в използването на езика (синонимите, които използва за определени неща, фразеологията), близостта или отклонението от това, което наричат "received pronunciation". На една думичка или фразичка да се отклони човек от RP, чувствителното британско ухо веднага го разполага в по-долна от средните класи (Ние нямаме подобни аналози, освен може би "мекането". "Ще отидеме да видиме", казано от образован човек, веднага го превръща в първо/второ поколение гражданин в моите уши, примерно, но чак такива маркери за класа нямаме, имаме маркери за регионалност/диалект и грамотност, като изпускане на пълните членове например, или опитите да се прикрие неграмотността със слагането на пълен член на места, на които го няма. Британците обаче освен езикови маркери за регионалност и грамотност имат и маркери за класа. Като разделителната им способност е да улавят дори маркери на това кога един тийнейджър от висшата или висшата средна класа имитира нарочно езика на работническата или по-ниска от собствената му средна класа - бунт към престижното положение на родителите, но въпреки това тийнът да бъде разпознат като принадлежащ към по-висшите класи). Да не говорим, че маркери за класа има и в това как е подстриган човек (средна класа - проста, лесна за поддържане фризура, без къдрене, топиране и екстри, със сигурност НЕ по последната мода), каква музика слуша, как се облича, как се отнася към консуматорските стоки, как е боядисано жилището му (средната класа не ползва ярки цветове на стените и мебелировката, ползва класически мебели, не настоява на съвременния дизайн, има малко вещи, не следва последния писък на модата; само работническата класа се опитва да съчетае цвета на чашите в кухнята с тази на полилея и да си купи най-модерното в момента), в какво инвестира средствата си, (напр. белег за работническа класа е да си купите най-големия възможен телевизор, независимо от размера на жилището си, както и примерно обувките ви да са точно в същия цвят като шапката - това при жените - снобизъм, опит да изглеждат по-благосъстоятелни, отколкото са в действителност, като имитират ексцентричния стил на висшата класа, плюс хиляда други невидими за небританското око условности). Да, ние не можем да уловим всичко това, но можем да ползваме техните формални класови разделения като мерило, специално за Eвропа (на други континенти нещата не стоят съвсем по същия начин): https://en.wikipedia.org/wiki/Social_class_in_the_United_Kingdom Ясно е, че обшественият генезис в различните държави е Европа е различен, както и повечето от тях са много по-егалитарни от британската. Но по отношение на класите никъде няма чак толкова детайлни разграничения като техните и използването им позволява максимално прецизиране. Въпреки че не съм марксист, да не забравяме откъде е тръгнало всичко

Мерси много, ще погледна. Запозната съм само с Хофстеде.

Знам, усещането за сходства и съпричастност се улавя лесно, имате го и от мен, макар понякога да не сме на едно мнение

Вижте тази статия: https://ekipbg.com/kakvo-ni-pokazva-indeksyt-na-potrebitelskite-ceni/

Ето едно изследване: http://www.diva-portal.org/smash/get/diva2:1064291/FULLTEXT02 (Не съм го чела цялото, прегледах го, когато излезе книгата)

Напишете малко повече, как от притежанието на оръжие следват иновациите? Според мен иновациите се дължат на съвсем различни фактори, напр. връзката между бизнеса и университетите.

... Струва ми се необходимо да добавя и реакцията на полицията при отказ да се подчинят на нарежданията й, тук има един много полезен блог пост: http://www.slate.com/blogs/quora/2014/06/18/unlawful_arrest_is_resisting_a_police_arrest_ever_legal.html ("That said, I would never advise someone to resist arrest, even if he or she knows the arrest was improper or unlawful. The cop's trained reaction to resistance is to increase the level of force to overcome the resistance. Since he has the immediate capacity to take that level all the way to deadly force, you're rolling the dice in a very dangerous game. In court, resistance to arrest will nearly always be interpreted as a consciousness of guilt, not the recognition that the arrest is unlawful and the arrestee's resistance is a reasonable response.") Никъде по света човек не може без последствия да оказва съпротива на полицията. Само че в САЩ, поради наличието на оръжие у гражданите, съпротивата дава на полицая мандат да ескалира употребата на сила в смъртоносни пропорции. Затова ако човек се репчи на полицаите в Европа, няма да бъде застрелян, ще бъде само задържан. Но в САЩ вероятността да бъде убит не е пренебрежимо малка. Наблюдавала съм немалко задържания, обикновено протичат в следния ред. Спреният от полицията по някаква причина започва да се репчи. Полицаите първо го предупреждават, след това обикновено го обездвижват - или с бързо извиване на ръцете назад, или в най-лошия случай със събраяне на земята - и му слагат белезниците. Действията им са рутинни, тоест не са емоционални. С умиление си спомням следната случка. Жена полицайка - руса, фина, къдрокоса, води наркоман/крадльо към полицейското управление. Когато стигат до там, той започва да се дръвчи, хвърля се към полицайката, посяга да я удари. Тя блокира движението на ръката му, извива я, събаря го на земята, поставя на гърба му коляното си и посяга към белезниците. Прави го напълно спокойно, буквално за части от секундата - с отработено движение, без да трепне, все едно продавачка с два бързи жеста сгъва дреха - при условие, че той е почти тридесет сантиметра по-висок от нея и значително по-тежък. (Не знам това от кое бойно изкуство е, заприлича ми на айкидо, с оглед на разликите в габаритите на двамата - тя просто обърна неговата сила против него). В това време от управлението е излязъл неин колега, мъж. Той въздъхва с нещо между неодобрение и досада към джънкито (ох, добре сега, защо сега правиш такива глупости?!), след което го изправя и помага на колежката си да го отведе до вратата (джънкито се мята насам-натам като риба на сухо). Всичкото се случва без никаква шумотевица от страна на полицаите, без викове - чак чувам въздишката. Вдига шум само джънкито. Полицията използва бухалки изключително рядко. За всичките години, в които следя полицейската тематика, в моята държава има два случая на полицейска бруталност, като полицаите са наказани. Смъртта при бруталност (грешна преценка на употребата на сила) е само една. Вторият случай е с бездомник, заплашен с оръжие, без да оказва съпротива. Тук има статистика за случаите, в които полицията е използвала оръжие, с жертвите по години: https://nltimes.nl/2018/01/12/dutch-cops-shot-suspects-23-times-killing-4-2017 ---- (Като стана дума за жени в полицията, ето жени от жандармерията/или военната полиция, те се занимават с по-тежки неща - охрана на държавната сигурност, орхана на специални личности, тероризъм, вземане на заложници, орхана на държавната граница при летища и други обекти, военно-полицейски функции: Те обикновено изглеждат ето така, това са същите сили на летището:

Моето основание да разглеждам средната класа от гледна точка на способността им да се издържат, без да са наемници (и като трайни, стабилни предприемачи) е точно от гледна точка на устойчивостта, способността да запазва социалноикономическото си положение. Наемникът живее в състояние на несигурност по отношение на разположението си в социалната пирамида. Той не може да знае дали неговата фирма няма да фалира заради лошо управление или други фактори, да си изгуби пазарния дял, да бъде погълната от друга компания, която да реши да прави реорганизации, примерно изнасяйки неговата дейност в друга държава и така нататък. Следователно изпадането му на по-долно ниво в социалната пирамида е въпрос на фактори, които той не може да контролира и може да се случи изключително бързо. А една средна класа не зависи от управленските решения на конкретния си работодател. Трайна принадлежност към средната класа следователно имат само тези, които са непосредствено устойчиви на подобни независещи от тях сътресения, защото разполагат със средства за производство в класическия смисъл на думата - имат собствено стабилно предприятие, уникални умения (под формата на съществено сравнително предимство) или предпазна мрежа от устойчиви икономически взаимоотношения, които да позволяват съхраняването и умножаването на собственото им богатство без ненадейни сътресения. Този, който няма общественоикономически буфер, не е средна класа. Защото точно следващият месец може да се е сринал до или около прага на бедността, барабар с дълговете си, натрупани под формата на лични инвестиции, извършени поради илюзията за стабилност на собственото си положение (кредити за закупуване на жилище, инвестиции в образование на децата, други инвестиции). Все пак над средната класа е висшата и сравнението - йерархично - трябва да е с нея. А там са, общо взето, устойчивите и като цяло недостъпни/недостижими с нормални усилия - елити. За да е средна класа, човек трябва да се разполага между висшата и "нисшата", тоест непревилигированата, не да има вероятност да изпадне в непривилигированата от ден за ден. В българския случай обаче не само положението на наемниците може да се влоши катастрофално от ден за ден. За няколко години могат да изчезнат и значителен брой малки и средни предприятия, тоест климатът за предприемачество също не способства създаането и поддържането на средна класа: https://www.expert.bg/Desetki-golemi-stotici-sredni-i-hilqdi-malki-predpriqtiq-sa-izcheznali-v-Bylgariq-za-7-godini-641903.html

Oсновният проблем конкретно в САЩ е наличието на оръжие у народонаселението. С презумпцията, че във всеки момент всеки гражданин може да извади огнестрално оръжие и да стреля (колкото и глупав и неопитен да е той, а много от извършващите закононарушения не са особено интелигентни), тривиалните ситуации ескалират много по-бързо и това отваря почти неограничени възможности за инциденти при неправилна преценка. Вкл. на полицията, която би трябвало да е тренирана да ги деескалира и избягва, но явно не е тренирана достатъчно. Това показва и обстоятелството, че инцидентите не намаляват, независимо от това, че на полицаите са инсталирани камери, които уж трябва да предотвратяват превишаването на правата им и да ги правят по-внимателни. Само че полицаят, в момента на гръмването на невинен гражданин, дори не си дава сметка, че си превишава правата, защото счита, че е заплашен животът му (а така счита, защото грешно предполага наличие на огнестрелно оръжие у другия и в паниката си вижда неща, каквито няма). Между другото, ситуациите доказано ескалират много по-бързо, ако преди това е имало преследване (примерно полицаят е участвал в гонка, за да спре нарушителя, вкл. защото нарушителят е достатъчно глупав, за да си мисли, че ще му се размине), и когато го спира, вече предполага, че насреща си има потенциално застрашаващ живота му престъопник, както и когато полицаите са повече от един (тогава се надъхват от присъствието на колеги, както и отговорността за вземане на решение се размива, което води до вземане на по-радикалното решение), и когато ситуацията се развива в сравнително ограничено пространство, с понижена видимост. Между другото, от определен сърдечен ритъм нагоре човек не може да мисли рационално. Този сърдечен ритъм се достига изключително бързо при наличието на огнестрелно оръжие, дори у подготвени да го използват хора. Затова и ако трябва да напиша скромното си мнение, за да няма инциденти с полицаи, застреляли невинни хора, огнестрелно оръжие трябва да имат само полицаите. Не битовата престъпност е проблемът на САЩ, а достъпът до оръжие. Не е ясно обаче дали някой президент някога изобщо ще успее да се пребори с оръжейното лоби.

Това може да стане само при централизирано държавно управление на всичко. Държавата прави план колко работни места ще открие и нарежда на министерството на образованието да открие толкова места за студенти. Но тогава къде е свободата на избора? Всеки има право да избира образованието, което иска да получи. Да избира прагматично е въпрос на лични способности за преценка. Въпросът всъщност е в свръхпреедлагането на висше образование. За размерите на България просто не са нужни толкова университети. Ако обаче гледаме само целесъобразността, това значи в името на пазара на труда да се лишим от всички хуманитарни специалности. А от студентската скамейка обикновено още не е ясно колко успешен ще бъде човекът в бъдеще. Филологът примерно може да се окаже един от най-добрите ни съвременни писатели. И така нататък. Личният избор трябва да си го има. Но трябва да го има и цензът. Висшето образование има смисъл, когато за едно място се борят стотина човека. Не когато има повече места за студенти, отколкото зрелостници.

Дори като оставим вътрешно-управленските фактори на неблагодатната за малкия предприемач среда, нашата икономика обаче е свързана с тази на страните в ЕС, а това значително увеличава конкуренцията. Може ли напр. един едноличен собственик, напр. на квартално магазинче, да издържи на конкуренцията на огромни международни вериги магазини за хранителни стоки? За свиването на средната класа има и друг фактор: с разделението и все по-високото специализиране на труда едната способност за четене и писане вече не е достатъчна за намирането на работно място. Днес трудът е толкова специализиран и икономиките са в такава степен ориентирани към услугите (с роботизацията това ще става все повече), че за повечето длъжности е необходимо (полу)висше професионално или висше образование, поне на ниво бакалавър, а нерядко и това не е достатъчно. Това означава, че ако преди 100 години университетите произвеждаха средна класа, днес те бълват наемници, работническа класа. Освен в много ограничен кръг от професии, където университетски образованият човек може да се самоиздържа като самонает (напр. юридически кантори, лекари на свободна практика)., и на високото мениджърско ниво, каквото кариерно развитие реално обаче имат единици, повечето висшисти остават наемници през основната част от живота си - тоест работническа класа. Или, ако щете, днес работническата класа има достъп до униерситетско образование, което значително намалява обществения му престиж под формата на ценз. Но то не я прави средна класа. Първото или второто поколение висшисти всъщност не са средна класа - защото не притежават имуществения ценз, натрупан от няколко поколения принадлежност към буржоазията, собственичеството - в рамките на няколко поколения от собственото си семейство - на средствата за производство. А както вървят нешата, и петото поколение висшисти няма да разполага със средствата за производство, по-скоро ще започне и то да бъде измествано от пазара на труда с роботизацията... В началото на 20 век е било възможно човек да започне малко магазинче за кафе в Торино и пет поколения по-късно това да е международна компания. Днес обаче дори висшистите не са в това положение, ако искат да запазят мястото си на пазара на труда изобщо, те трябва да са все по-високообразовани, а за успешен собствен бизнес с поколенческо натрупване на богатство - и все по-високоиновативни. Днес не е достатъчно да отвориш бакалничка и след пет поколения да си хранителен магнат. Днес трябва да отвориш завод за космическа апаратура, примерно - малко не е същото

Абсолютно да.

Протеините са важни за изграждане на всички системи. Въглехидратите са само за енергия.

Как преценяваме това, което не ни е нужно? Ако ядем малко и балансирано, нито пълнеем, нито се затлачваме с лош холестерол. Между другото, "лошият" холестерол също не е проблем, когато е балансиран с "добър" такъв. Тоест въпросът, както винаги, е в баланса. Човешкият метаболизъм не е само това, което ядем, а в това как функционират органите и системите ни и живеещите у нас бактерии - те също имат метаболизъм, който влияе на нашия. С времето е естествено органите и системите ни да се износват - така и трябва, няма да векуваме. С времето и метаболизма на живеещите у нас бактерии може да ни играе лоши шеги - но това не значи да променяме биохимичния състав на това, което ядем, произволно. Проблем не е толкова какво точно ядем, а да ядем разнообразно, МАЛКО (тоест да не преяждаме) и по възможност с по-малко химия от уж одобрените в ЕС "Е" съставки. Всяко лишаване от тези или онези хранителни вещества променя метаболния баланс, като изобщо не е ясно дали с това не си вредим повече, отколкото да си помагаме. Особено пък в дългосрочен план.

Зад идейно подкованите диети (тоест маниакалното ограничаване на хранителния режим от различни "идейни" съображения) нерядко се крият хранителни и други разстройства: https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC3466124/ Много често зад решението за драстична промяна в начина на хранене стоят други проблеми (нехаресване на собственото тегло или външен вид), като човекът си внушава, че ако контролира това, което яде, с това ще успее да контролира и промени всеки аспект на живота си, който не му харесва. Нерядко ограничаването на дадени храни се компенсира с маниакално изчисление на съотношенията и съставките на храните, съдържанието на този или онзи минерал или този или онзи протеин, като значителна част от вниманието и живота на поставилия се на диета започва да се върти около хипохондричния страх от липсата или наличието на дадени съставки. Ако помислим рационално, какъв е смисълът да се лишаваме маниакално от нещо, ако след това също толкова маниакално ще се опитваме да си го набавим от други източници, превръщайки храненето в тегоба и за себе си, и за цялото си обкръжение, и поставяйки го в центъра на целия си живот, вкл. това къде ходим и къде не ходим (защото не всяко място за обществено хранене предлага сладолед с бадемово масло и годжи с протеин от зелени водорасли, обогатен с желязо, селен и не знам какво си, докато приятелите ни просто си купуват пържени картофки с хамбургер и кола и щастливо ги изяждат, рзговаряйки, без никакви излишни душевни терзания и без да се тревожат за всяка молекула, съдържаща се в тях). Ами, няма рационален смисъл, има патологичен начин на мислене. Е, вероятно преминаването към вегънска диета с жесток физически режим е по-безвредно от търсенето на решения в алкохола и наркотиците, но крайните диети увержат организма, особено у младите хора. Затова родители, които налагат на подрастващите си деца ограничения в менюто заради собствените си прихични проблеми, маскирани зад идеологични съображения (колко лоши сме хората към животните), не просто увреждат здравето им, но са и опасни за психологическата им цялост.