dora

Никой не може да получи помощ, ако не осъзнава, че има нужда от нея и не е склонен да я потърси, както и да съдейства, когато такава му бъде оказвана. Липсата на съдействие (защото за индивида това е трудно) води до т.нар. attrition rate (не знам как се превежда това) в психотерапията, когато хората започват, но понеже нямат волята и желанието да продължат, се отказват да опитват. Причина за висок attrition rate е и това, че типът психотерапия може да не е подходящ за тяхната личност или случай. Може да не е подходящ и терапевтът. Отпадането от терапия обикновено влошава нещата, защото човекът престава да вярва, че е възможно да му се помогне. Въпросът доколко специализирана помощ е необходима винаги опира на това на кого пречат. На себе си или на всички. И в каква степен. В различните държави има къде успешни, къде не, програми за дерадикализация. В България не съм виждала такава.

Как да постъпим? Да се опитаме да намалим страданието, като адресираме политиката към решаването на отлагани с десетилетия проблеми. И като се опитаме някак си да убедим обществото, че оцеляването поединично не е добра стратегия. Когато съседът, колегата, съгражданинът им страда, трябва да има кой да му подаде ръка. Не само специалистите, не само семейството, самата му малка или по-голяма общност. Най-общо казано, ще си помогнем едни на други много, ако не се изоставяме един друг в калта, ако проявяваме съпричастност. Това е точно обратното на психопатологизирането на обществото, както твърди споменаваната от мен психиатърка. За много хора да знаят, че не са сами, е първа стъпка към желанието им да спрат да потъват.

не е малцинство, извинявайте, редактирах постина, че много бързо някак си натискам ентър и го публикувам. Прочетете пак. Дори при нашата доста невсеобхватна стастистика (голяма сива зона на липса на докладване) от major depressive disorder страдат 15-16%, Средното за Европейския съюз е 7-8%, значи двойно, а колко ли случаи са ни неизвестни, заради стигмата върху психичното страдание. Колко ли се самолекуват с алкохол и наркотици също не знаем. Сравнете това с електората на определени партии (макар да не може да се претендира, че има непосредствена връзка) и виждате поне някаква сходимост. Не може да няма сходимост и със семейното насилие, вкл. и с разни такива уж живописни ритуали, като калоферското хоро, където значителен процент от уж верните на "автентичните" (двадесетинагодишни) традиции са пияни...

Това е проблемът, къде е границата. Какво да правим, когато тази граница ненадейно бъде премината. Защо си задавам този въпрос, защото инциденти с преминаването на границата зачестяват. Има една публична личност - психиатър, с чиито общественополитически възгледи не съм съгласна, но не мога да й отрека, че е права за едно от своите твърдения: българското общество се психопатизира. Естествено, това не става изведнъж, но сигналите за мен са все по-тревожни. Бумът на крайния популизъм с националистическа окраска е такъв сигнал.

Между заучената безпомощност и депресията има коморбидна връзка, свързана със стресиращи събития. Или влошен инхибиторен медиално-префронтален кортикален (mPFC) контрол над лимбичните структури, свързани с реакцията на стрес (самата пък депресия е свързана с намаляване на обема на mPFC, което се дължи, освен на друго, на невронна атрофия в хипокампуса, което пък влошава медиално-префронталния кортикален контрол над лимбичната система).Те не са нещо отделно, заучената безпомощност е поведенческа стратегия. Алкохолът и наркотиците също са стратегия. Понеже говорехме и за проблемите със самоидентификацията, и как те са свързани с травматизма: проблеми със самоидентификацията, предизвикани от травматични събития има в дисоциативното разстройство. Естествено, това е крайна степен, но когнитивната логика на тревогите относно идентичността е сходна. Травма - дисоциация, в търсене на един от ефектите й - невъзможност да се усеща психическа или физическа болка.Травма - дисоциация -> нужда от асоциация с нещо ВЪНШНО за индивида. Външно като например етническа или религиозна група, националност, и т.н. Радикализацията, lone-wolf тероризма, все минават през подобен дисоциативно-асоциативен процес. Пример: Дисоциирам се от себе си, за да не усещам психичната си болка. Асоциирам се с религиозната* си принадлежност (щото ние сме най-велики, но жестоко онеправдани), за да отида някъде да се самовзривя и да избия други. Затова като чуя колко сме велики, но онеправдани, криминалният психолог у мен леко наостря слух и започва да дебне за крайности Ама спирам, че се отплеснахме твърде към други науки :)) *И с националната си може, изобщо с всичко, което е външно за индивида.

Именно. Удавник и за сламка се хваща. От сламката обаче няма как да стане по-щастлив. Или, ако приемете метафората, ако искаме да излекуваме нещо, трябва да се заемем да премахнем причината. Симптоматичното лечение е само палиативна грижа.

Всъщност причинно-следствената връзка е обратна. Хората, които не са в депресия, имат положителна самооценка, тоест по-големи оптимисти са за способностите и бъдещето си, отколкото хората с депресия. Депресията се отличава с ниска самооценка (освен с разни други неща). Това да се чувстваш толкова зле, че да имаш нуждата да самотерапевтираш самооценката си с нещо външно, е дистимия, най-малкото.

Добре, може и така. По каква причина биха могли българите да са изключителни/изключение? Като цяло би могло да има две хипотези за изключителност: 1. Генетична, тоест от гледна точка на генома българите да са драстично по-различни от всички останали хора в света, тоест да има някаква много специфична генетична мутация, която да съществува само на територията на България. Това няма как да се случи, защото не сме островна държава. Пример за такива генетично специални хора са меланезийците, те са от чернокожата раса, но са с руса коса, без да са албиноси: https://www.science.org/content/article/origin-blond-afros-melanesia 2. Историческа, тоест историческият ни опит да е толкова фундаментално различен от тези на всички други народи в света, че той да води до сформиране на фундаментално различна култура. Пак нищо такова няма, защото и историческият ни опит, и културата ни са сходни с тези на всички околни народи. Че и не само околни. Ерго и двете хипотези могат много лесно да бъдат опровергани. Ерго не сме изключителни изобщо.

Това е като въпроса трябва ли да подкрепяме и легитимираме дисфункционалните стратегии у хората, който поради неспособността си да се справят с вътрешните си тревоги и терзания по функционален начин, прибягват до патологичен начин на мислене, и отговорът е абсолютно не. На хората трябва да се помага да контролират патологичното си мислене и поведение. Защото двете са свързани. Или, ако пожелаете, ако злоупотребата с алкохол и наркотици се използва, за да притъпи вътрешната болка, добре ли е на алкохолиците и пристрастените да даваме още от същото, вместо да им помогнем да се освободят от зависимостта, ковто не лекува, а се добавя към болката. Да, със сигурност не бих желала да патологизирам всичко. Но ми е интересно защо над определени патологии тегне омерта. Много по-склонни сме да ги приемем за нещо в реда на нещата, че дори за нещо задължително.

Kaто цяло грандоманията ("grandiose feeling of self-worth) e сред диагностичните характеристики на няколко разстройства, нарцистично разстройство на личността, псхиопатия, социопатия, както и на епизодите на хипомания в биполярното разстройство. Ясно е, че всичко е въпрос на степен. Когато един цял народ твърде много се е фокусирал върху това той сега специален ли е, не е ли, това означава, че немалка част от него има проблеми с идентичността и самоидентификацията, което пък обикновено се случва при травматични преживявания. Изобщо, на всяко самовзиране извън тийнейджърската възраст следва да се гледа с известна емпатия, но да е ясно, че това е патология, или най-малкото поставя някои въпросителни относно психичното здраве. Дори като статистика .

Хъм, защо да е добре за нациите да се изживяват като велики? С какво им помага това?

Пак леко се обърквам, като чета, защото identity politics не е неоилиберализъм. Неолиберализмът е политическо и икономическо течение, което разчита на това, че приоритетите на управлението следва да се опрелят от принципите на свободния пазар, но за разлика от по-ранни свои версии прехвърля каквато и да било отговорност за несъвършенствата на пазара върху индивида, защото изисква от него да е толкова независим, че сам да трябва да се справя с тези дефицити. Неолиберализмът иска пълна приватизация на риска. Един вид пазарът е това, оправяйте се. Затова той всъщност работи отлично за корпорациите и много зле за средната класа. Включването на хора от непривилигировани до преди време малцинства в свободния пазар, пак по неолибералната концепция, изисква те да са дотолкова независими, че да успяват да компенсират сами дефицитите на пазара. Но включването им е важно, защото неолиберализмът предполага минимален ангажимент на държавата към когото и да било. Тоест по-добре е колкото се може повече хора да са икономически независими, за да може държавата колкото се може по-малко да се занимава със социални дейности. Дори социалните дейности в неолиберализма са децентралирани, считат се за услуги, НЕ за задължение на държавата. Неолиберализмът е нещо като краен капитализъм. Identity politics e по-скоро неомарксизъм, който си харесва някои неща от либерализма, тоест свободата на индивида и индивидуализма, но твърди, че свобода и равенство - вкл. равна възможност за достъп изобщо до пазара, са невъзможни, докато съществуват основани на идентичността привилегии за едни и системна липса на достъп до равен старт за други. Тоест че пазарът е крайната цел, но тя не може да бъде постигната без еманципация (empowerment я наричат вече) на ощетените. Когато примерно става дума за университетите, тезата на пропонентите на diversity е, че са опитват подберат най-доброто от възможно най-широк брой различни групи хора (доколко това става така на практика, е друг въпрос), за да могат да постигнат по-висока конкурентноспособност за всички поотделно, а и заедно като общност. Тоест те формално пак се основават на пазарния принцип, гледат на diversity като средство за включване в пазара, не като съревнование на идентичности. Какво се получава на практика, е друг въпрос, но от нищо от горното не следва, че неолиберализмът е равносилен на lgbtq+/малцинствения активизъм; той може да е причина, но не е следствие, и със сигурност не е едно и също.

Toзи тип статистика е политически непопулярна, ако им беше важно, щяха да знаят. По-лесно е според конюнктурата на момента вината за какво ли не да се хвърля на българите в чужбина без факти, отколкото да се събират достоверни данни. Напр. виновни за демографската криза са българите в чужбина. Или виновни за ниската данъчна събираемост са пак те (а не сивата икономика). Виновни, че недостатъчно пари влизали в Здравната каса също сме били, защото не сме плащали здравни осигуровки в България. Врътките в изборното законодателство, да не би българите в чужбина да обърнели изборните резултати също - пак без да се събира статистика. Сегиз-тогиз някой започва да прави политическа кариера на наш гръб точно защото знае, че няма как да се съберем на протест в триъгълника на властта, да блокираме пътни артрии и да правим нелепи циркове в парламента.

И моите наблюдения са такива. Вкл. защото е непрагматично - децата не говорят достатъчно добре български език, за да се влеят в българското образование, те нямат резонен път към България, освен някое форсмажорно обстоятелство за родителите им. Родителите пък не се връщат, защото са заминали, за да осигурят по-добро бъдеще на децата си.

има ли статистика за това? според мен се връщат и учили в чужбина?

Вижте тази статия, според нея България се представя съвсем добре: https://www.economist.com/europe/2023/10/12/our-european-economic-pentathlon?utm_medium=social-media.content.np&utm_source=facebook&utm_campaign=editorial-social&utm_content=discovery.content.evergreen&fbclid=IwAR2X3mbmbIcXT4lBfvv5itGgz22Dy3XjrJTdzzW9M_ArYSIfQFj8p0wlSpc Асен Василев обяви думата "демография" за дума на годината, ето защо, той смята, че тенденцията започва да се обръща: "През най-тежките години по данни на НСИ българските жени са имал средно по 1,3 деца. Последните 15 години стигат до 1,5 деца. През 2022 г. сме на 1,78 деца и се предполага, че 2023 г. тази възходяща тенденция продължава." "Миграцията – за първи път в последните 15 години имаме около 9000 повече българи, които са се върнали в България, отколкото тези, които са заминали." Не е ясно дали има връзка между това и по-либералната финансова политика на правителството, но знае ли човек.

не само заради сушата, ето това е от Международния валутен фонд: https://www.imf.org/en/Blogs/Articles/2023/08/30/africas-fragile-states-are-greatest-climate-change-casualties

Не. Това е официалната дефиниция за държава. Списък с държавите: https://www.un.org/en/about-us/member-states

Пак ми цитирате мнение. Дефицинята за държавност не е въпрос на мнение. Това, че една държава е тоталитарна, не я прави недържава

Навсякъде има забавяне на раждаемостта. Ако през петдесетте фертилността е около 5, 2000 фертилността глобално е 2,7, а днес е 2,3 - общо в света. Раждаемостта спада вкл. по причина, че децата все повече са пасив, не актив. Какво разбирам под това - в прединдустриалните общества броят на децата, понеже те работят от много ранна възраст, определя оцеляването на семейството. Едно дете може да изработи повече, откокото ще изяде. Днес детето е пасив, защото за да може да работи каквото и да било, то трябва да бъде обучавано до след 20-годишната си възраст (в развития свят), тоест семействата в развития свят могат да си позволят 1-2 деца. Заради пазара на труда времето, в което семействата могат да създадат деца, също е много редуцирано - никой вече не ражда от 14 до 50. Вкл. в набедените за производители на много деца общности. Децата са и начинът имотите на семейството да не попаднат в чужди ръце, като при огромна детска смъртност е нормално да се създават колкото се може повече деца, че поне едно да оцелее и наследи. Aко погледнем държавите с най-висока раждаемост, те са тези огромна несигурност и много висока детска смъртност: напр. Нигер, Сомалия, Чад, Конго, Мали, Ангола, Нигерия. Този тип дискусии специално в развития свят обикновено много по-често са резултат от морална паника (леле, ще се затрием) с целия характерен за това bias, отколкото от нещо друго. Развитите икономики в крайна сметка ще се пренастроят и към условията на застаряващо население, напр. чрез роботизация - по простата причина, че хем са демократични, тоест ще положат усилия да минимизират социалното напрежение от все по-високата данъчна тежест върху по-младите, хем имат ресурс, който да инвестират в това пренастройване. По-малко население (а то в обозримо бъдеще ще намалява изобщо) не е обезателно нещо лошо - предстои да видим. Климатичните промени пък означават. че за немалка част от сегашното население на по-малко развитите държави предстои масов глад, нещо, от което най-уязвими са децата. До към 2100 година се очаква увеличаването на населението да спре и без катаклизми, само на основата на сегашните модели. Ако към момента можем да си направим някакъв демографски извод, то той е ясен: ако искаме да раждаме колкото в Сомалия или Чад, трябва да живеем в условията на Сомалия или Чад. Другаде това е невъзможно. Линк по темата: https://www.unfpa.org/swp2023/too-few#:~:text=Worldwide%2C fertility has fallen from,births per woman by 2050.

Това няма значение, тоталитарната държава също е държава - тоталитарна. Институциите си работят по предназначението, дадено им от централната власт. Ако за държави ще броим само демократичните, то целият свят ще се сведе до няколко. Само че към момента признатите в международната система държави са 195. Принципът какво е държава и какво не е формулирах някъде нагоре по постингите. За държава е необходима едновременно вътрешна и външна легитимност. Тоест държавата да бъде призната за такава от международната общност (иначе не е държава, както Палестина не е), и в нея да съществува централно управление, което легитимно да представлява дъжавността, да е признато от населението на държавата (иначе е държава само на хартия, защото територията не се контролира от държавно управление, а от различни воюващи помежду си банди и на територията съществува хаос/анархия. Нещо такова се случва в ситуация на продължаваща гражданска война, след което държавите се разпадат и държавността трябва да се създава от нулата, или се поставят под някакво временно управление, напр. като протекторат на ООН). Русия по никакъв начин не отговаря на това. Хем в призната за държава международно, че е и член на Съвета за сигурност, на всичкото отгоре, хем централизираният контрол над населението е тотален.

Защото няма държава, която да е международен полицай. САЩ не желае да бъде такъв. Законите, между другото, са нещото, което държавите създават във вътрешното си управление. Документите в международното право не са закони.

Разбира се, че има държавност. Това, че една държава е тоталитарна, не означава, че не е държава. Държавност няма в нещото, което се нарича "failed state" (https://en.wikipedia.org/wiki/Failed_state). Tам централното управление няма монопол на силата над собствената си територия. В Русия има тоталитарен монопол на силата - не просто контрол. Затова е тоталитарна държава.

Брей, сега пък нямало международно право. Вижте, ако ще пишете само за да спорите с мен, няма смисъл.

Заграбването на територии винаги е нелегитимно. https://legal.un.org/repertory/art2.shtml