dora

Дори напускането на насилника не е решение, 75% от напусналите жени рискуват да бъдат убити след развода, защото насилникът е изгубил контрол над тях. Статистиката я има другаде, но е спомената и в този документ. Той съдържа повече информация, затова пускам него: http://www.bfwc.org/pdf/DV 101.pdf Случаят с убитата посред бял ден в София Елена е точно такъв. След множество обаждания и оплаквания в полицията, че той я преследва. Полицията обаче очаква от нея да докаже, че той си нарушава ограничителната заповед, като го задържи, докато дойдат те, тоест през цялото време не й вярва, че е жертва. Дори в момента на убийството си тя се опитва да се обади на полицията, за да им каже, че той в момента си нарушава заповедта. За такова нещо държавата трябва да бъде съдена до дупка - омаловажаване и ачик-ачик пренебрегване на сигналите на жертвата, недоверие в самата нея, независимо от доказателствата за насилие и многократните сигнали, и така, докато бъде убита. Престъпно бездействие на институциите. И този случай не е единствен. И сега какво? Ами нищо. Хомофобията е по-важна от това държавата да се задължи да не се държи по този престъпен начин с жервите на домашно насилие...

A aко това дете или жена ги бият, бият, пък накрая ги убият? Защото това е обичайната треактория на домашното насилие - ескалация с времето. Склонен ли сте да носите отговорност, че не сте сигнализирали навреме? Дори не говоря за наказателната, за моралната страна говоря.

Авторът не е психолог или психиатър, за да се произнася по тематиката. За справка, сходна склонност към самоубийство има при всички състояния, свързани с невъзможността за приемане на собственото тяло. Едно от тях е "body dysmorphic disorder", да речем - хората си въобразяват че са ужасно грозни, при условие, че всъщност никой не забелязва физическите дефекти, които виждат у себе си, или не ги счита изобщо за съществени: https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC1899233/ Разпознават се по това, че ако имат средства, често си правят напълно безсмислени пластични операции. До обезобразяване, което още повече усилва страданието им и води до още операции. Справка: Майкъл Джексън. Същото е и с анорексията примерно. Висока суицидност има и при хората с вродена или придобита травма на лицето. И изобщо при всички хора, чийто външен вид или тяло силно ги притеснява, по една причина или по друга. С тази разлика, че ако тези с "body dysmorphic disorder" или анорексия се самоизмъчват заради патологично изкривената си представа за собствената си външност, тези, които чувстват разминаване между пола, с който са се родили и този, към който принадлежат (67% вродено), освен собственото си страдание, биват социално изолирани, подигравани, дискриминирани и тормозени от най-ранна възраст, както и изоставяни и отритвани дори от семейството и приятелите си (липса на каквато и да било помощ или подкрепа от близките). Ерго във високата суицидност няма нищо чудно. Всеки в тяхното положение би бил на същото дередже. Това обаче не означава, че трябва същите да бъдат подлагани на физическо насилие и тормоз, защото не се вписват в "нормата", нито че заслужават липса на защита от закона срещу същите. Както и да бъдат използвани за целите на някаква пропаганда в катастрофични статии на изучаващи лингвистика (с целенасоченото им споменаване за собствени цели, но неспоменаване на същата статистика за несвързаните с пола психологически и психиатрични проблеми). И отново за самоубийствата, 40% при алкохолиците, между 25% и 50% процента (според различните изследвания) при биполярното разстройство. При коморбидности - шизофрения, депресия, аутизъм, депресия, и т.н. - що-годе същите цифри.

Това не е вярно. Феминистката мисъл се простира в три (според някои и четири) етапа, простиращи се всеки в няколко десетилетия, има представители във всички социални, езиковедски и философски науки, представлява широк спектър от идеи, нерядко представляващи остра критика на други в същото течение, и съставлява както жени, така и мъже мислители. Аз лично без замисляне мога да изброя поне двадесет, от различните национални, че и идейни школи, започвайки от Джереми Бентън (18 век и мъж) и Мери Уулстоункрафт, пак 18 век, че дори в някаква степен и Джон Стюърт Мил. През Флорънс Найтингейл, Симон де Бовар (гадже на Жан-Пол Сартър), Ан Секстън, Маргарет Атууд и да не продължавам....(тези поне според мен са широкоизвестни, следващите, които мога да спомена, вероятно не са). Без да съм изрично запалена по феминизма, от обща култура. Поне една от тях трябва да е широкоизвестна и в България, не само известна, ами и с нея има-няма се опитваме да си поизчеткаме националното самочувствие, като се представим за световноинтелектуални: https://bg.wikipedia.org/wiki/Юлия_Кръстева Същата е хетеросексуална колкото поискате. Хомотематиката е ставнително малък подраздел на феминистката мисъл през 70те и 80те години, заради някои общи идеи. Като и той изобщо не е монолитен, там има хиляда течения. Дори извън тях има марксизъм-феминизъм, психоаналитичен феминизъм, постколониален феминизъм, феноменологичен феминизъм (по Мерло-Понти) и т.н., постструктурализъм-феминизъм (Джудит Бътлър) и какво ли не. Дори в Софийски университет, не сега изведнъж, а преди повече от 20 години, едно 20тина - 30 имена, свързани с феминистичната мисъл, се споменаваха в най-обикновена лекция. Без тогава свещеничеството да си късаше брадите от божествена ярост и да отлъчваше от църквата горките нищонеподозиращи за справедливия обществен гняв предподаватели по културология, филология, социология или философия. И без зад всеки ъгъл на родината, особено иззад банките в 65та аудитория на СУ, да се зъбеха и грозно да грачеха някакви ужасни чудовища-ирански травестити. Като се замисля, за Симон дьо Бовар, Маргарет Атууд и Ан Секстън знам дори още от гимназията. Без учителката ми по литература да я е фраснала божествена светкавица за развращение на младежта и таен заговор за унищожение на семействата по цялата планета. Тези неща (ау, тоя зъбат-космат "джендър") са отдавна известни. И нито хората масово са тръгнали да си сменят пола, нито е настъпил краят на човечеството. Моля ви - съвсем сериозно при това - да не помислите, че иронизирам вас. Не иронизирам вас, сигурно усещате, че ви пиша с добри чувства. На вас разказвам за нещо, което вероятно никога не ви е попадало, защото не е имало повод, но вероятно поне някои от имената знаете. Иронизирам цялото това ненадейно според мен безумие...

Знаех си, че фразата е попаднала в правилните виртуални уши :))

За мен любопитното е, че текст, който под друга форма съществува във вече действащо законодателство, успя да дотолкова да разбуни обществото, че да роди може би най-големия изблик на катастрофични чувства изобщо в историята (аз не се сещам за друг такъв момент). И то не само от хора, политически мотивирани, не само сред сполетените от висока тревожност и по-малко запознати както с модерността, така и с постмодерността хора, ами и у интелектуалци и публични личности (част от които са ми в приятелското обкръжение, и които дълбоко уважавам и заради начетеността, и заради интелигентността им), които никога не са били обвързани, нито с политически интереси, нито с някакви идеологии. Не само радикални, а и изобщо с някакви идеологии. Изведнъж всички полудяха сякаш :)) Колективна лудост?! Сред тях сякаш само Харлан (позволявам си на лично име, защото хем вече го споменах, хем се познаваме) успява да запази здрав разум?! Дотолкова, че чак се чудя дали те наистина бяха повлечени от целия този цивилизационен ужас, за да легитимират, макар и неволно, параноята от модернизацията, или просто се почувстваха длъжни, заради обществената си видимост, да вземат някакво отношение, и затова схоластично продължават да преповтарят и интелектуализират идеята за някакъв всемирен джендър заговор за унищожение на обществения ред, любовта между хората и едва ли не живота на земята, какъвто в документа изобщо няма? То бива "разумът ражда чудовища", бива... Някой може ли да ми обясни какво става? Откъде тази ултратревожност?

Навсякъде е така, но по различни причини. Икономическото оцеляване е една от тях, но друга е конкуренцията и конкурентноспособността. Ако не се състезава, особено в някои области, жената отпада от пазара на труда, или започва да заема място, което не отговаря на способностите й. Мвждувременно, наскоро попаднах на статистика, която ме изненада. В последните години се оказа, че жените в средна възраст са надминали мъжете в средна възраст по инфаркти в Холандия. Като фактори се посочиха стресът, недоспиването и високите очаквания в дома и на работното място. Сега обаче не мога да я изровя, чух я по радиото.

Съгласна съм напълно за икономическия императив в българския случай. Но не съм съгласна, че стереотипът го няма Възможността на майките да работят на непълен работен ден (това не е половин работен ден, а от 28 часа непосредствено след раждането, 32 след първата година и до 36 часа впоследствие) в Холандия обаче се балансира и с това и бащите имат възможността (и най-вече желанието!) да не работят на пълен работен ден при раждане на дете. В немалко семейства нещата са организирани така, че и двамата работят на 32 часа. Това означава, че детето е на грижите и на двамата си родители, общо взето поравно, в общо четири от седемте дни в седмицата. В другите три то може да ходи на детско заведение. В Холандия има и квоти за жените на ръководни позиции. Затова и нито майчинството, нито домакинската работа се превръща в затвор или в доживотна присъда за единия от родителите. И като цяло децата са от най-щестливите в Европа. Защото бащата не е "мамо, кой е този непознат мъж, който всяка неделя реже печеното месо на вечеря" (това го има на холандски), или този, който веднъж дневно или веднъж седмично идва от тежестта на положението си да се разпореди за това или онова, да раздаде правосъдие и после да се скатае от всякаква отговорност, до следващата показна проява на това кой командва парада. Въпросът не е в това кой колко работи, а в правото на избор на жената. И това право да се уважава, без тя да се счита нещо за нефелна като жена, ако не желая да се впише в "традиционната" роля на слугинаж и саможертва. И със сигурност да не се подлага на психически тормоз и бой, ако не се вписва.

Съгласна съм, хората са различни - някои по-лесно се вписват в ролята на очакваното от тях, други по-трудно, а някои не се вписват изобщо. Аз също не съм имала послеродова депресия, но това не значи, че това, което описвам, го няма, нито че тези, които не се вписват, нещо са сбъркани. Макар и самообвинението да го има - точно защото от останалите се очаква, че едва ли не майката всеки път ще подскача от гащите си от възторг, когато бебето пак е напълнило памперса и той е протекъл върху чаршафите, как ще забрави всичко, което иска или мисли за себе си, как с радост ще приеме обстоятелството, че единственото й друго обкръжение е или детето, или групичката други майки по градинките, чийто членски състав в едната си крайност се състои от полупсихясали от скука поради безмилостната повтатяемост на майчинските задължения жени, а в другата - от тези, дотолкова вживели се в новата си роля, че започнали да си говорят в множествено число: "днес папкахме кашичка два пъти и после паднахме на главата си" (явно всички паднахте на главата си), и така нататък Това при условие, че каквито и дитирамби в прехвала на жената-майка да се пишат (основно от мъжете), реално майчинството не се оценява, не се счита за постижение. А за дълг, който трябва безплатно да се посреща с неистова радост. Щото социалната роля така повелява. В моята държава затова майките в първите няколко месеци редовно попълват формуляри, проверяващи психическото им състояние. Защото когато не се вписват в ролята си добре, но не могат да избягат от нея, това значи бърнаут, прегаряне, а това не се отразява добре на никого.

Абсолютно вярно, но няма нищо нередно в това този образован родител, произвеждащ безценен семеен продукт в полза на обществото, да е бащата Споменавате някъде по-горе обезпечени финансово образовани жени, които не работят, а отглеждат деца. Това не е напълно така, познавам няколко. Под обезпечени в случая се разбира жени на главни управляващи директори на международни компании, примерно. Те наистина не работят, но една от причините за това е, че по пътя на кариерното израстване на съпруга нерядко е трябвало за продължителен период от време да сменят държавата, в която живеят, защото той е бил командирован да управлява офис в друга държава, която е направило това те също да работят почти невъзможно. Само докато научат езика на дадена държава, съпругът е бивал преместван в друга и така нататък, докато те се позабравили това, което са учили и това, което са можели да работят. Междувременно от нямане на кой знае какви занимания са родили по две-три деца. Тези жени обаче не отглеждат децата си, децата се отглеждат от гледачки. Вкл. защото майчинството се е превърнало в затвор, в тегоба. Защото извън него, те нямат нищо. Основните им занимания са пазаруване на скъпи вещи, редовно преоборудване, реконстроиране и промяна на семейните имоти, занимания с благотворителни дейности и множество лични хобита, от артистични такива до екстремни спортове, с които да запълват времето си и да избягат от чувството си за безполезност. Те нямат чувство за мисия, нямат цели за постигане, нямат проблеми за преодоляване и радости за изпитване поради предното. Имат съпрузи, които работят по дванадесет часа в денонощието, а понякога и повече. И добре възпитани деца, това е вярно. Но не от тях, а защото децата им посещават най-добрите училища и колежи в държавите, в които са живели. Ако днес питате една жена, но ако наистина я питате, иска ли златен кафез, никоя няма да го пожелае със сърцето си. И че майчнството - когато е без всякаква друга алтернатива - е кафез, реално. Ако питате една жена, но честно, не според това, което се очаква да ви каже, да ви поговори за майчинството, тя ще ви разкаже за постнаталната депресия, не само хормонална, а и заради това, че ненадейно си вързан на строг каторжен режим за нещо, което не може и секунда без теб, но с което дори не можеш да общуваш, за да си върнеш под формата на радост инвестицията от непрекъсната грижа, хроночно недоспиване и раздяла с всяка свобода (включително тази да можеш да си измиеш зъбите, без да слушаш с половин ухо дали отрочето не се е съудило, не се е обърнало по лице, за да се задуши и дали след малко няма да нададе кански, изкарващ те от пантофите ти писък, че е гладно - така плачат в началото, с неотложност все едно за тези пет секунди, преди майката да е направила лъвски скок към креватчето, светът ще се свърши). Ще ви разкаже за това как на осемстотното подреждане на едно и също влакче и гукане на нерзбираем език й се иска по-скоро да си прегризе единия крак, отколкото да го подреди за осемстотин и първи път, но няма как. Ще ви разкаже за това, че е приключила с интереса си към киното, с интереса си към книгите или с възможността просто така да седне и да изпие едно кафе без да гледа дали детето не си е защипало пръстчетата на вратата на някой шкаф, не е паднало от балкона, не е съборило нещо върху себе си и не е повърнало върху пердето. Всичкото това докато с едната си ръка разбива в биберон кондензирано мляко, а с другата се опитва да сготви. И че всичко това не е само сега, а в различни вариации е до края на живота й. Преди десетилетия, когато жените не са били образовани, тази роля вероятно се е приемала по-леко, защото е била неизбежна. Но днес са, и подреждайки влакчето от кубчета за осемстотин и първи път, те знаят, че няма да прочетат препоръчаната книга, няма да отидат на любимия си концерт, няма да защитят докторската степен, на която се надяваха, или поне не сега. Някой друг път. Ако такъв дойде. Ето защо на една жена й е нужно да работи. Е, ако вие предпочитате да държите своята вкъщи, това е личен избор. Но питате ли я?

Здравейте пак По този въпрос мисля, че сме си писали и в друга тема, но като жена, неспособна според 83% от българите да взема рационални решения, ще ви дам напълно рационален отговор. С общообразователното право, нещо, което се явява едно от постиженията на европейската цивилизация, жените получават възможност да се образоват наравно с мъжете. Общообразователното усилие е изключително скъп продукт. На държавите той струва значителни инвестиции. Не само началното, основното и средното, но особено висшето образование. Не само заради себестойността на образователните институции и вложените в тях човешки ресурси, а зашото с инвестиции в образованието държавите се съгласяват да спонсорират населението си не до 10-12 годишна, а до 25-6 годишна възраст, защото дотолкова се отлага активното му включване в производството на блага (и плащане на данъци). Сменянето на памперси и бъркането на манджи обаче не изискват образование. И то не само човек да не знае да решава диференциални уравнения (за което държавата да е инвестирала в него в продължение на едно двадесет години), а изобщо. Свеждането на жената до памперсите и манджите пък означава, че цялата тази инвестиция в образование е била напразна. С което се връщаме в средновековието. Пак от икономически съображения, представете си икономическия ефект от това да се изведе от трудовия пазар и да се вкара у дома половината от работната ръка в Европа.

Здравейте, Атом Ето на този сайт е качено изследването: http://ec.europa.eu/commfrontoffice/publicopinion/index.cfm/Survey/getSurveyDetail/instruments/SPECIAL/surveyKy/2154 Тълкуването на въпроса относно жените и грижата за дома/семейството би могло да е и друго, ако въпросът се появяваше в друг контекст. Но в този контекст (съгласни ли сте, че мъжът основно трябва да изкарва парите в семейството, а жената основно да се грижи за домакинството и семейството), той няма как да бъде прочетен другояче, защото е ясно за какво става дума. Търсех статистика отново на ценностите (World Values Survey), но не я намерих, затова цитирам по памет (ако някой я открие, моля да я пусне, тъкмо да сверя дали съм запомнила правилно). За респондентите във всички европейски държави семейството е висша ценност. И за мъжете, и за жените. Около деветдесет процента от хората, независимо от държавата, го определят като изключително важно или много важно. Това обаче не обяснява защо 80% от българите считат, че основната роля на жената е да се грижи за домакинството и семейството, а само 15, 14 и 11% от холандците, датчаните и шведите съответно, считат същото. Едва ли защото шведите, датчаните и холандците не са роводи култури и семейството не им е толкова важно. --- p.s. Само в гугъл букс намирам споменаване на същото, в ето тази книга (бележка под линия на страница 68ма): https://books.google.nl/books?id=i9hdUDJqbpIC&pg=PA68&lpg=PA68&dq=world+values+survey+"how+important+is+family"&source=bl&ots=cCZlTH-Li8&sig=5Y0DgkzpbOmSM1_v7QN1KkrFIhQ&hl=en&sa=X&ved=0ahUKEwiujKThsvvYAhWThaYKHY0NBvoQ6AEILjAC#v=onepage&q=world values survey "how important is family"&f=false

И пак до вас, Ник. Въпросът с узряването на обществото. Както според мен сполучливо го формулира в скорошна телевизионна дискусия Харлан Александров, този дебат, за ролята на жената, всъщност е модерен. Той не е постмодерен (макар да е формулиран с постмодерна терминология). С други думи, той принадлежи на началото на 20 век. Нелепо е, че сто години след суфражистките движения този дебат в българското общество сякаш чак сега се състои. А според мен всъщност не се, защото се оказа, че дневният ред е напълно друг. И утре, когато истанбулската конвенция бъде забравена (всяко чудо за три дни), той ще бъде отложен с кой знае колко години (още стотина?!) - отново. Защото не считам, че обществото, такова, каквото то се показва днес, е способно да го води.

Според мен стереотипите, за които говорим, играят и значителна роля за това, което написахте малко по-горе и което също считам за вярно: че българинът/и българката не са щастливи в семейството и то се явява поле на постоянен конфликт по нереализираните очаквания. Ако погледнем примерно и демографските данни - ниската раждаемост, все по-късната раждаемост, това потвърждава според мен и пак казаното от вас, че "старите роли" не пасват добре. Любопитно ми се вижда обаче това доколко силни продължават да бъдат тези стереотипи. По горното изследване, човек би предположил, че някой, който твърди, че жените не са спососбни на рационално взимане на решения, никога не е виждал жени през живота си. Но явно стереотипът е по-силен от лчния опит и не просто се наслагва върху него, ами дори го неутрализира, когато той трябва да бъде резюмиран в един-единствен отговор в анкета (вероятно зададен като за отговор с "да" или "не"). Мъжете, между другото, също стават обект на стереотипнополовата дискриминация при бракоразводни дела, при които по подразбриане децата се присъждат на майката, освен ако тя е доказано и непълно неспособна да се грижи за тях. Без оглед на бащинските чувства (предполага се по подразбиране, че те са по-слаби или с по-малка правна тежест от майчинските) или способността на бащата да се грижи за децата си. Това отново е другата страна на същия проблем. (не мога да намеря пубикацията, която търсех, но ето друга: https://news.bg/society/protestirashti-bashti-poiskaha-spodeleno-roditelstvo-a-ne-svizhdane.html)

И с това съм съгласна, точно защото нещата са свързани.

Ако стереотипът относно ролите е толкова силен, колкото показва статистиката, индивидуалният избор всъщност няма значение. Защото рано или късно стереотипът надделява. Какъвто и партньор да си изберат жените (при 80% изповядващи това като нормално), вероятността да се озоват в кухнята, или да трябва да водят безконечни борби това да не е така, е същият. А семейството няма нужда да се превръща в бойно поле, което пък означава, че в крайна сметка жените се примиряват с ролята си (и те са гласували в статистиката) и нищо не се променя. Когато човек е мъж, той вероятно не си дава сметка за това, но в България е пълно с отказали се жени. Вижте успеваемостта на момчетата и момичетата в училище и понякога и в университета, и вижте впоследствие липсата на амбиции на жените да реализират даденото им образование на равна нога. Или дори изобщо. Излиза, че уморена от борби или виждаща безсмислието им, жертвата е доволна да бъде жертва. Абсолютно съм съгласна с това.

Документът задължава държавата да направи всичко възможно правото да се прилага, а ако не, то да се счита в нарушение на международен документ, който е подписала. Документът като цяло е затова - да се накарат държавите да престанат да бездействат по въпроса. Изключително нелепо е, че важността на насилието над жените се замита под килима заради хомофобия. Излиза, че заради нелепици като "да ни налазят ирански травестити" (или там от която друга държава бяха), българското общество е склонно да остави жените му да бъдат бити. Това е нещо, което аз лично абсолютно не мога да приема за нормално. Ако все още живеех в държавата, това щеше да е достатъчно основание да я напусна. Не защото съм обект на насилие аз конкретно, а защото в очите на основна част от хората в държавата проблемът с дискриминацията и насилието над жените (към които по стечение на обстоятелствата имам нещастието да спадам*) е достатъчно маловажен, или не е толкова важен, колкото омразата им към хората с различна сексуална ориентация. И предпочитат и през семейството, разпространяващо стереотипно мислене, че жената е малоценна, и през училището, да продължат да се насаждат подобни стереотипи. Жената в кухнята, а ако не иска - бой. Пак ще цитирам тази статистика: http://www.mediapool.bg/spored-80-ot-balgarite-rolyata-na-zhenata-e-semeistvoto-a-na-mazha-da-pecheli-pari-news272091.html Според българското общество (80%) мястото на жената е в кухната. Според същото всичко на българското общество си му е наред и дискриминация няма, защото жената, бидейки в кухнята, е равноправна на работното си място (67%) и в политиката (64%). Като как точно е равноправна, седейки си в кухнята, е мистерия. Няма и никакъв проблем, защото жените не могат да мислят, а действат емоционално (според 83% жените сме идиоти*, явно), и затова вижте по-горе, в кухнята си им е добре, защото там отговорни решения, изискващи мисловна дейност, няма. И понеже очевидно жената е мисловно ограничена, тя е малоценна и за налагане на мъжката воля (на която поради малоценноста й, й се налага да се подчинява) може да бъде бита, без това да е важен проблем изобщо. Щото насилниците били малко и идиоти щяло да има винаги. А онези 80% (или 83%), които считат жените за малоценни, къде ги слагаме? Училището обаче не може да възпитава децата против тези стереотипни схващания за жените, и да обяснява, че са възможни и други социални роли, защото това е против ценностите ни и ще ни налазят ирански травестити. И пак, понеже жената е маловажна, неналичието на травестити е по-важно от това дали тя ще бъде бита. В този ход на мисли, реакцията на конвенцията е предвидима. Ами, браво.

И в това, че държавите се задължават да разработват и прилагат ефективни и координирани мерки, вкл. по отношение на самите себе си и службите си, като се задължат да ги обезпечат финансово и кадрово, както и като ангажират цялото общество в прилагането им. "take the necessary legislative and other measures to adopt and implement State-wide effective, comprehensive and co-ordinated policies encompassing all relevant measures to prevent and combat all forms of violence covered by the scope of this Convention and offer a holistic response to violence against women." "effective co-operation among all relevant agencies, institutions and organisations" "allocate appropriate financial and human resources for the adequate implementation of integrated policies". Rазпоредбите в чл. 12 примерно са достатъчно подробни и се отнасят до това, което държавите не правят, и без което проблемът с насилието срещу жените няма да се реши: "Parties shall take the necessary measures to encourage all members of society, especially men and boys, to contribute actively to preventing all forms of violence covered by the scope of this Convention". Чл. 18 също е пълен с разпоредби, които не са уредени с друго законодателство. Конкретно в българския случай, държавите се задължават да правят ето това, което не се прави в нашата: Parties shall take the necessary legislative or other measures to ensure that the responsible law enforcement agencies respond to all forms of violence covered by the scope of this Convention promptly and appropriately by offering adequate and immediate protection to victims. Не полицията да вдига ръце и да обяснява на жертвите и насилниците да се разберат между себе си и себе си, или да настоява жертвата да задържала сама насилника, докато дойде полицията, за да докаже, че той се опитва да я убие, и други подобни безумия. Защото ако той наистина я убие, докато тя го задържа, та полицаите да й повярват, че е жертва на насилие, отговорност за това трябва да понесат държавните органи, които не са й осигурили нужната защита. И така нататък.

Нещо такова. Единственото, което мога да предложа, е българките масово да поискат политическо убежище в държави, които взимат боя на жени присърце. И са готови да се ангажират официално пред международната общност, че за разлика от Българрия няма да ги защитават само на хартия, а ще правят всичко необходимо по въпроса да не бъдат бити. И то колкото се може по-бързо, че консервативно току-виж ги набили и тях.

Организацията е Съветът на Европа. Това е консултативна група към Съвета, не друга организация. Относно Съвета на Европа, никоя държава не може да стане членка на ЕС, преди и без да е била членка на Съвета. Съветът има специален профил, точно в областта на сферата, в която имаме тежки проблеми - върховенството на закона. Отрицателна оценка от Съвета на Европа точно в областта и на човешките права означава, че ако днес кандидатстваще за ЕС, България нямаше да бъде приета. И както е приета, така може да бъде поставена под мониторинг или да й бъдат спрени парите. Не омаловажавайте тежестта на това.

САЩ не е член на Съвета на Европа. Имат статут на наблюдател: https://www.coe.int/en/web/portal/47-members-states https://www.coe.int/en/web/portal/united-states

Коя организация имате предвид?

И на Турците им дреме, че отношенията им с ЕС буксуват, и на САЩ им дреме от ООН. Иначе нямаше да се съветват със Съвета за сигурност и да искат неговата подкрепа за своите действия, щяха да действат и без него, но това е малко по-друг въпрос, защото говорим за регионални и свръхсили. Съветът на Европа е основна институция за ЕС. Никоя членка на ЕС не може да го подминава току-така, без съществен удар върху репутацията си. Току-виж утре решението дали да влезем в Шенген, или дали да приемем еврото, започне да зависи от това доколко сме заслужаващ доверие партньор в областта на човешките права и справянето с насилието/правоприлагането в тази област. Вкл. защото в правоприлагането изобщо не сме цвете. Във външната политика всяка проява на държавите е знак и всяка от тях се тълкува с оглед на бъдещите взаимоотнопения. Не се заблуждавайте. И ако по отношение на свръхсилите или регионалните сили са възможни някои компромиси (поради геополитическите им и силови предимства и положението им в международната система, вкл. защото основна част от бюджета на дадена международна организация идва точно от тях), за по-малките държави такива са изключени. Тоест отрицателните знаци, които идват от България, са с много по-голяма тежест за външнополитическото й бъдеще, отколкото тези, които идват от Турция, примерно. Ние не сме САЩ. И Турция не сме. Тази реалност трябва да се отчита.

Ами, и така не става :)) Неподписването на конвенцията означава, че всеки път, когато България се опитва да реализира някаква своя външнополитическа цел, международната общност ще има основание да й напомня, че по отношение на човешките права, насилието и дискриминацията не е подписала важна конвенция, което поставя под съмнение доколко тя в морално-правно отношение може да бъде схващана като равноправен партньор, както и като държава със сериозни намерения да ограничава насилието и дискриминацията. Вижте примера с Турция. Дори на свръхсила като САЩ редовно се напомня, че не са част от Международния съд на ООН, какво остава на една България. И то при условие, че тяхното неучастие не е въпрос на някакви вътреполитически простотии, а на проблем с основния им закон. https://scholarship.law.gwu.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=1902&context=faculty_publications И като конкретен пример, макар и хипотетичен. Представете си, че поредното правителство иска да натрупа външнополитически дивиденти, като стане домакин на международна среща за справяне с трансграничната престъпност и търговията с човешка плът. Ще стане ли домакин, ако не подпише конвенцията? Не, зашото държава, която не желае да поеме международен ангажимент да направи така, че жените в нея да не ги бият, не е достоверен парнтор, който може да оглавява срещи по проблематика, свързана с жените. Излагаме се като кифладжии, всъщност, като подкопаваме доверието в себе си по подобен абсурден начин.... Вследствие на което ще ни спрягат не само като най-корумпираната, ами и като най-ориенталската от всички еврочленки - дори по-ориенталска от Турция, която е ратифицирала конвенцията. И ето, че изпаднахме от Европейските държави както по медийна свобода, така и по човешки права. А по какво останахме?

И това не е проблем на конвенцията. След ратифицирането на който и да било документ подписалите го държави са тези, които следва да разработят програми, политики и законови мерки за това как да го прилагат. Международният документ не може да им създаде такива, не му е и това задачата. Тези документи са на високо ниво, те постулират принципите, на които се съгласяват съответните държави и на основата на които същите тези държави ще се считат в изпълнение или неизпълнение на конвенцията. Някъде другаде вече написах защо конвенцията е необходима. Защото се вижда, че само на основата на приети формално законови актове държавите не върщат достатъчно, а нерядко - като българската - не вършат почти нищо, за да може описаното в законодателството им да става реалност. Затова се налага международен документ, с подписването на който който да се задължат да правят това, което са си написали в законите, но по което бездействат; и ако не го правят, да се считат на международно ниво за нарушаващи конвенцията. Тоест той се явява своеобразно средство за международен контрол дали държавите бездействат или не. Aко въпросът е какво следва за една държава, ако не изпълнява конвенция по човешките права, вижте да речем Турция. Когато по отношение на нея се вземат някакви решения за участие в международни структури, това дали държавата си изпълнява международните задължения придобива значителна тежест. Тоест неспазвайки този или онзи международен документ, който държавата е подписала, рано или късно я поставя в международна изолация и пречи на външнополитическите й цели.