dora

Преди десетина години, в Пирогов - и аз ще я напиша болницата, влетявам с новината, че роднина е откарана там и започвам да чакам с нея по кабинетите. Седейки пред един от тях, виждам как отвътре, съпроводена от висок и видимо в добро здраве лекар, излиза кльошава сива на цвят старица. Буквално пред вратата и на нивото на очите ми тя със слабата си ръка бавно изважда от портмонето си единствените си пет лева и му ги дава, а той ги прибира в джоба си. Светкавично ставам, препречвам пътя на лекаря обратно към кабинета, вадя си журналистическата карта и спокойно, но твърдо, питам: "Бихте ли се легитимирали и бихте ли обяснили какво се случи тук преди секунда, пред очите на всички?" - соча с ръка към хората наоколо, като с изненада забелязвам, че от тях не срещам никаква подкрепа. Гледат ме полуневярващо, полузлобно - тази пък какво иска. Междувременно, без да изпускам доктора от очи, вадя от портмонето си пет лева и ги давам на бабата, която изглежда така, че се чудя как без придружител ще стигне където и да било на собствен ход... По него време последва скандал, с призиви към охраната да ме изхвърли. Сега може и да е друго, не знам. Противното в цялата работа е, че точно мен, точно в Пирогов, са ме лекували с целия професионализъм, професионален героизъм (добрите от тях буквално всеки ден вадят хора от гроба) и нежна грижа на света, без изобщо да са ми правили намеци за каквото и да било. Гнили ябълки има навсякъде. Като говорим за манталитет, в тази сцена не мога да забравя не арогантността на лекаря - здрав, прав, мъж в разцвета на силите си, дори физиономията му не си спомням - а това как ме гледаха онези, които реално защитавам.... вместо бабата можеше да е всеки един от тях. Пък аз съм тръгнала да искам от тези хора в коридора, както и стотиците хиляди други с болен роднина, а и тези без, днес да застанат на страната на онкоболните....

Не сте прав за рака, Фружин Асен. Близките никога не знаят предварително дали роднината им ще оживее или умре, но правят всичко по силите си да е първото. След лечение, ако е успешно, ракът минава в ремисия, но това не означава, че няма да се върне - след година, две, пет, че и повече. Борбата с рака е от диагнозата до края на живота. Когато и да е този край. Ако до преди 20-30 години за напредналите стадии на рак можеше да се направи малко, ако не и нищо, днес може. Това е точно защото има разработени нови лекарствени средства и терапии и все по-добри протоколи за лечението на рака. Стига тези протоколи да се прилагат без отклонение, без забавяне и с точните медикаменти. Не с генерични заместители, които не са тествани за ефикасност и странични ефекти.... Скандално в българския случаи е, че химиотерапията - която дава значителен шанс на раковоболните навсякъде другаде - може да убива повече пациенти, отколкото спасява. Това става защото по време на химиотерапията пациентите не се следят достатъчно отблизо (напр. прави им се вливка, когато са с много лоши кръвни показатели - защото никой не ги е проверил), количествата не се дозират внимателно и медикаментите им не се променят с други, когато им влияят зле. Вливат им от това, което има в момента, ако го има. Защото тези "други" медикаменти една - или две, три, пет (не мога да кажа колко точно, новината излезе наскоро, но без подробности) - шайка идиоти ги краде и изнася в чужбина. Което значи, че хората умират от лечението, а не от заболяването си. И вместо да се преследва шайката, сега се циментира със законодателен акт това, че "други" медикаменти не може да има. Спирам, обаче, че съвсем другаде отива темата....

Изтривам поради дублиране. Все някога ще схвана как работи този софтуер, но май няма да е скоро...

Не бива обаче да забравяме, че в немалка част от времето между диагнозата и оцеляването или неоцеляването си хората, лекуващи се от рак, се чувстват достатъчно зле, за да не могат да правят много от ежедневните си неща. Понеже медикаментите убиват бързоделящите се клетки, те атакуват и кръвните телца, което води до умора и безсилие, освен всичко останало. Гражданската активност е похвална у всеки, стига да не му е много лошо, а с химиотерапията - с напредването на лечението - често е точно така. Затова не можем да разчитаме на давещите се да се спасят сами, не е реалистично. И дори не обезателно от близките на онкоболните, които са се видели в чудо кое първо. Тук точно е манталитетният проблем - това да застанат зад раково болните си е много по-реалистично да се очаква от възмутените здрави граждани. Такива обаче сякаш няма. Къде е протестът пред парламента? Относно заседаващата за всеки болен комисия, първо е нереалистично, второ при онкоболните времето е решаващ фактор. Докато те чакат, оставен без противодействие, туморът печели, нерядко окончателно, защото от него се откъсват клетки, които тръгват по кръвоносната и лимфна система и правят метастази. Затова и отклонения от схемата на лечението, под формата на забавяне, носят реален риск от фатален изход. Ракът все още е заболяване, което от някъде нататък прилича на това със снежни топки човек да се опитва да спре товарен влак, условно казано. Затова до този момент не бива да се стига.... Не знам как го мислят да става всичко това с министерски заседания за хиляди болни, при които изписаните им към момента лекарства не работят, всичките в срок, така че да им се достави навреме новият медикамент, вероятно никак не го мислят... Извинявам се, че малко отплеснах темата в друга посока... --- http://chemocare.com/chemotherapy/side-effects/fatigue-and-cancer.aspx https://www.cancer.net/navigating-cancer-care/how-cancer-treated/chemotherapy/side-effects-chemotherapy

Не се забравя, и след много години.

Системният проблем е в източването й, вкл. през лекарствата за онкоболните. Но вместо да се преследват от закона извършващите злоупотреби, се наказват болните.... И още повече близките им, на които ше се наложи освен да живеят в кошмара на това някой близък да е болен, и с невъзможността да им помогнат поради липсата на достъп до лекарства... Говорим за 262 000 човека....

http://www.mediapool.bg/lekarstveniyat-moratorium-otprishti-sblasak-mezhdu-onkobolni-polititsi-news273040.html Ето това конкретно е причина Българската държава да бъде съдена в Страсбург, както и да бъде сериозно санкционирана от ЕС за човешки права, защото това е легализирано убийство на множество хора пореди липса на грижа, регламентирано от закона. Тоеа защото Цв. Цветанов освен полиай, е и онколог и може да прави твърдения относно ефективността на химиотерапията.... За всеки вид рак има отделен химиотерапевтичен коктейл от лекарства. Нерядко може да се установи, че конкретният медикамет не оказва въздействие на тумора или влияе лошо на пациента. Това са "токсични" смески (защото убиват не само раковите, но и здрави клетки) с множество неприятни и понякога опасни странични ефекти. Тогава той се сменя с друг. Понякога се налага многократна смяна, докато се открие действащият медикамент или този, който се понася добре. Българският закон прави тази смяна на един медикамент с друг невъзможна, с което обрича онкоболните на смърт. Това са и толкова скъпи медикаменти, които обаче трябва да се доставят и прилагат по точна схема (иначе престават да действат, туморът печели битката), че повечето хора навсякъде по света биха се разорили, ако ги плащат от джоба си. Химиотерапия се предписва по две причини. Първата е да смали тумора, за да бъде той по-оперативен. Втората е следоперативна, за да убие евентуални ракови клетки в кръвоносната и лимфната система, както и евентуални микрометастази, които не могат да бъдат уловени с образно изследване, за да бъдат хирургически отстранени. За някои тумори комбинираната химио- с радиотерапия е единственото лечение. Което значи, че пак се пробва кой медикамент ще влия на тумора. Това пациентът да може да използва само едно лекарство означава убийство.

Удроу Уилсън отстоява принципа на самоопределението. Повечето подобни статии се пишат българоцентристки, тоест с презумпцията, че едва ли не известните исторически личности България я знаят на пръстите си и специално се интересуват точно от нея. А това изобщо не е така.

p.p.s И въпреки професионалната армия, войната не е безобидна. В САЩ всеки ден се самоубиват 22 ветерана: https://en.wikipedia.org/wiki/United_States_military_veteran_suicide, някои от тях дори много години след като са били изложени на бойни действия. За това не се говори почти никак, защото е политически неудобно. Как иначе ще се поддържа обществена подкрепа за сегашните военни мисии? Пиша това, защото винаги леко ми настръхват косите, когато войната се представя като нещо, в което трябва безрезервно да се хвърля мъжкото население на цели народи, а те трябва с радост да мрат за родината... Този мит не умря ли още с първата световна война? Не се ли развиха точно за това военните технологии, за да се намали човешкото участие? -- Гледайте това интервю с Тимоти Маквей. За тези, които не помнят, той е герой-ветеран от войната в залива, който уби 168 (двадесетина деца) човека в "терористичен" акт в Оклахома. Ако е въможно да се абстрахирате от това, което е направил, чуйте го примерно какво казва още в началото: "От моя психологическа гледна точка, по-лесно е човек да е със смъртна присъда, отколкото във война, защото знае кога ще умре". Представете си постоянния страх, че човек може да умре всеки момент, мъчително отложен във времето. В интервюто се говори за гняв към правителството, както и за нежелание да се убиват иракчани. Гневът е един от симптомите на посттравматичното разстройство. Чувството за вина за убийството на хора е един от причинителите на посттравматичното разстройство. Друг симптом е нарушението в способността да се изпитва емпатия (https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/20712172), което обяснява липсата на чувство за вина за самия атентат. Тук - документален биографичен филм: https://www.youtube.com/watch?v=nVZhRSTg0zM

p.s. В добавка, в този линк е описан физиологичният ефект на стреса върху човешкия организъм: https://iamheart.org/dome/201/position/stress Тук има таблица с градация, според броя сърдечни удари в минута: http://www.wildlandfire.com/docs/2004/stress_heart.htm

Простете, че се намесвам в традиционно мъжка тема, но според мен подхождате с много романтична концепция за войната. Основната цел на всеки войник е да оцелее. На никого - нито на държавата, която стои зад него, нито на командването, не са необходими мъртви войници. Целта на войната не е по сталински да се хвърлят едни милиони неподготвени хора да бъдат избити като пилци (нещо, което се случва на всички страни примерно във втората световна война, но особено много на съветската), а войната да се спечели с минимални жертви. Не само в цивилното население - а и сред мобилизираните. Затова и военната подготовка. Другото, което ви убягва, е влиянието на войната върху индивида. По статистика от втората световна война, при изложеност на бойни действия с продължителност повече от 60 дни, 98% от войниците започват да се разпадат психически: Високият стрес води до промени в автономната и парасимпатетикова нервна система. При включване на инстинкта "бягай или нападай" симпатетиковата нервна система увеличава производството на адреналин и започва един по един да изключва важни физиологични процеси, които не са свързани със способността да се направи точно това. Увеличаването на сърдечния ритъм пък прогесивно води до влошаване на моторните функции (свързани с движението, боравенето с предмети, координацията) и на сетивните способности (зрителни, слухови - тунелно виждане, нечуване на нищо, вкл. на огъня). При пулс над 175 на минута (това го наричат "код черно", наблюдава се и при войници, и в определени ситуации и при полицаи) тялото реагира с вазоконстрикция, тоест свиване на ръвоносните съдове (за да се ограничи евентуалната кръвозагуба), което означава, че до мозъка достига все по-малко кислород, вследствие на когнитивните процеси отиват по дяволите. Мозъкът на човека прогресивно минава в режим "животно", тоест целият церебрален кортекс не работи (той отговаря за интелитентността, способността за произвеждане и разбиране на език - изпълняване на команди, способността за интегриране на постъпващата от сетивата информация и вземане на решения - от което следва пълна дезориентация и декоординация), работи само средният мозък (който, общо казано, отговаря провеждането на инстинктите). Контролът върху телесните функции изчезва, напр. върху пикочния мехур, храносмилателната система. Когато пък се включи парасимпатетиковата система, войниците просто заспиват от изтощение - защото са изхабили целия си адреналин. Като това може да се случи по всяко време. При това положение войникът става тотално неспособен и единственото, което може да му се случи, е да бъде убит като куче. Този ефект се наблюдава в, доколкото си спомням, средно около 80% от мобилизираните сред цивилното население във втората световна война. Както бе посочено и по-горе, при активни и непрекъснати/продължителни бойни действия 98% започват да страдат от посттравматичен стрес, което също ги прави неспособни да участват в бойни действия изобщо, както и трайно ги инвалидизира. Посттравматичният стрес се причинява и от резистентността към това да се убива друг човек, която сме развили еволюционно. Физическото разстояние, процесът по дехуманизация на врага и груповата отговорност облекчават това, но само в малка степен. Целта на войната не е да бъде избито или трайно инвалидизирано мъжкото население на държавите. А тя да бъде спечелена. Оттам и нуждата от професионално подготвена армия. Със селекция, обучение (не само военно-техническо и дисциплинарно, но и на това как да се разпознават и неутрализират състоянията, предизвикани от висок стрес) и вътрешни структури и механизми, позволяващи дебрифинг. Което пък означава човешки и добре работещи отношения с непосредственото командване на място. За какво са му иначе на командването нефункционални или мъртви войници.

Ок, разбрах какво имате предвид, но аз не го свързвам с организацията на работата в корпорациите. Това, за което вероятно говорите, е "меката" сила във външната политика - постигане на приятелски или поне невраждебни отношения с други държави посредством приобщаването им към различни "постижения" на собствената култура, вкл. чрез предметите от бита (или потребителските стоки). Но този аспект доста се преекспонира, по причина, че поради скоростта на разпространение на информацията днес по-младите поколения в държавите извън "западния" свят така или иначе искат да притежават "западните" (условно казано, защото много от тях са японски) потребителски стоки/достижения на материалната култура и свързания с употребата им начин на живот. Не чрез някаква нарочна културна диверсия, а заради информационното общество, в което всички малко или повече живеем. Дори и тези, които уж са най-лишени от достъп до глобалната информационна среда, имат смартфони/айфони, или с удоволствие биха се сдобили с такива, ако правителството им/материалното им състояние го позволява. И не защото примерно Стив Джобс лично е отишъл на място да ланисира американския консумеризъм (условно казано, той всъщност няма нищо общо с него), а защото ги желаят. И това всъщност не е лошо. Изключая драматичните икономически разлихи, в света днес расте младо поколение, което чисто консуматорски (а и в доста други аспекти) все по-малко се отличава от връстниците си навсякъде другаде. Ако това в крайна сметка ще ни донесе повече разбирателство и съвместност, в това няма нищо лошо. Не културните разлики днес са бариера пред мира, а огромнaта икономическа пропаст (като това включва и достъпа до блага - материални и нематериални, като образование) и лошото управление.

И за да дооправим терминологията: немци, французи, българи, кюрди, ливанци, са етноси. Не нации. Пак с известни условности. Eтносите могат да имат значителни диаспори в други държави, вкл. много отдалечени от тях. Ливанците в Бразилия (изчислени на около седем милиона: https://en.wikipedia.org/wiki/Lebanese_Brazilians) са част от бразилската нация. Както и японците в Перу са част от перуанската нация (https://en.wikipedia.org/wiki/Japanese_Peruvians.) Перуанците дори премиер си имаха от японски произход: https://en.wikipedia.org/wiki/Alberto_Fujimori Нациите не са държави. Държави са националните държави. Като държавите могат да са национални, а могат и да не са. Средновековните държави не са национални. Империите също. Племенните държави не са национални. Национални държави има чак от края на 19 век насам.

Видео за илюстрация, за разликите:

Цитирам го, защото съм запозната с работата на по-известните теоритици на национализма и техните дефиниции на "нация", но не ми се навлизаше във всяка една от тях, с оглед на това, че темата е за друго. По-подробно за дефиницията на Андесън - тук: http://www.nationalismproject.org/what/anderson.htm Ако тематиката ви интересува, веднага ви препоръчвам и няколко автора. Ърнст Гелнер е голямото име в континенталната политикология и международни отношения, със специален принос към изследванията на национализма. Веднага препоръчвам излезлите му и на български есета, "Срещи с национализма". Ценни са много, но изискват свикване с есеистичния му стил на писане и доста сериозна предварителна подготовка. Ако не ви потръгнат, вижте следващия автор. Антъни Смит - пак възлов изследовател. Неговият начин на писане е по-близо до учебниковия, по-систематизиран е. Излязла на български е "Национална идентичност" - много добър преглед. За различни аспекти на национализма, специално по отношение на зараждането на нациите препоръчвам сборника на Робърт Макким и Джеф Макмахан: "Моралност и национализъм". Не е излизал на български. Още в едно от първите есета можете да прочетете за "трибализма", "племенността". Понеже във форума забелязвам, че има няколко хора от икономически специалности, и за тях - Мансър Олсън, "Възход и упадък на нациите", от икономическа гледна точка. Това конкретно за тях, книгата е доста различна от това, за което говорим, но си заслужава споменаването, при условие, че е и лесно достъпна на български. Работа за основни дефиниции ще ви свърши и всеки начален учебник по международни отношения. Мога да ви дам и други, но не съм сигурна, че ще ги прочетете, което прави разговора малко безпредметен. Германия също не е хомогенна държава, не само заради скорошната миграция (20 век), а и защото днешна Германия е комбинация от множество средновековни държавици. Някои от езиците им са запазени и до днес и се ползват със защитата на малцинствени езици (таблица по-долу). Това, че говорим за '"германски племена", не означава, че говорим за една народност, дори на територията на Германия (и англо-саксите са германско племе). Германия е една държава само от 1870 година, като това се дължи на "убеждаващата" сила на прусите. Бавария обаче никога не е била напълно завладявана от тях и затова продължава да бъде културно различна (имам приятели и колеги немци от цяла Германия, баварците са манталитентно и езиково различни - имат си и собствен език https://en.wikipedia.org/wiki/Bavarian_language, и"баваризми", когато уж говорят на "стандартен немски" и до днес). И така нататък, но предлагам да прекратим клончето, за да не отвяваме темата напълно в друга посоока. Protected Minority Languages in Germany Language States Danish Schleswig-Holstein North Frisian Schleswig-Holstein Saterland Frisian Lower Saxony Low German Brandenburg, Bremen, Hamburg, Mecklenburg-Vorpommern, Lower Saxony, Saxony-Anhalt, Schleswig-Holstein, North Rhine-Westphalia Low Rhenish North Rhine-Westphalia Upper Sorbian Saxony Lower Sorbian Brandenburg Romany Hesse de facto, de jure in all states (see text)

Относно македонизма, позволявам си да пусна едно изследване. Неговият формален фокус е върху албанците, но правените от автора анкети всъщност засягат всички общности, като това всъщност го прави доста представително: https://armandakodrahysa.wordpress.com/2017/03/02/nation-building-in-the-republic-of-macedonia-albanian-perceptions-of-homeland-and-nation1/ Там може да се види следното: Which country do you regard as your homeland? Country Macedonians Albanians Other Macedonia 100% 94 % 92 % Other – 6% 8% 100% от неалбанците в Македония считат Македония за своя родина. Do you agree with the following statements Macedonians Albanians Others Any part of Macedonia should be allowed to secede 4 14 2 Само четири процента от македонците считат, че някоя част от Македония е редно да се присъедини към друга държава. Съществува консенсус по отношение на правото и правилността на съществуването на Македония в целостността й, каквато е тя сега. How would you describe Macedonia as a place to live? Would you say that this country is wonderful, acceptable, or a bad place to live? Macedonians Albanians Other Wonderful 42 20 36 Acceptable 41 63 52 Bad 10 16 10 If the material conditions were good, would you like to live in Macedonia for the rest of your life? Macedonians Albanians Other Yes 91 77 85 Not sure 5 11 12 No 5 12 3 Като цяло хората искат да си живеят в Македония. Are you proud to be a citizen of Macedonia? Macedonians Albanians Other Very proud 79 31 59 Somehow proud 18 56 34 Not proud at all 2 13 – У неалбанците се вижда силно чувство на гордост от това, че са граждани на Македония. Do you like the official flag of Macedonia? Macedonians Albanians Other Yes 91% 59% 86% No 9% 41% 14% Do you like the national anthem of Macedonia? Macedonians Albanians Others Yes 97 46 91 No 3 54 9 Неалбанците силно се свързват с националните символи (националния флаг на Македония и националния химн) Who do you feel you have more in common with… Macedonians Albanians Others Members of your ethnicity living outside of this country 30% 50% 21% Members of ethnicities different from yours living in this country 13% 7% 15% Both members of your ethnicity living outside of this country and members of ethnicities different than yours living in this country 52% 40% 59% 52% от македонците се усещат еднакво свързани с хората от техния етнос и хората с различен от техния етнос в Македония. +13%, които се чувстват по-близки с другите етноси пак в Македония = 65% - пак никак нелошо национално чувство. И най-важното: Do you consider ethnic Macedonians, Albanians, Serbs, Vlachs, Roma and others who live in Macedonia as members of the Macedonian nation? Macedonians Albanians Others Yes 73 % 27 % 74 % No 26 % 71 % 23 % 73% от неалбанците считат, че всички граждани на Македония принадлежат към македонската нация. Този контекст ми се вижда важен. Това, което виждам лично аз в статистиката по-горе, е силна подкрепа, конкретно от неалбанците, за процеса на национално изграждане, силно чувство за принадлежност към Македония без значение от етническия произход. Затова и по мое мнение когато говорим за каквито и да било взаимоотношения (вкл. касаещи църковната институция, защото тя не е отделна от държавната), не можем да не ги поставяме приоритетно на междудържавна - и междунационална основа. Това е реалността днес и ако искаме градивни и взаимно удовлетворяващи отношения, няма как да я прескочим.

САЩ е национална държава. Съществува американска нация. Има си национален химн, национални символи, национално самосъзнание/чувство за принадлежност. Когато питате един американец какъв е, той ви казва "американец". Не ви казва "единият ми прадядо е бил швед, а другият - индианец". Американските президенти (в официални национални документи, каквито се явяват техните обръщения към нацията) я наричат точно така: нация. Ето ви един пример: http://www.presidency.ucsb.edu/ws/?pid=43132 Относно това какво е нация. Най-кратката и най-вярна дефиниция на "нация" е дадена от Бенедикт Андерсън: "въображаема общност": https://en.wikipedia.org/wiki/Benedict_Anderson Нациите по света са изключително хетерогенни. Извън субективното чувство за принадлежност на група хора към някаква схващана като "национална" общност, комбинирана с формалните политически атрибути на това, като цяло няма нито една обединяваща характеристика, която да повелява, че една група хора е нация и тя да важи в еднаква сила за всички държави в света. Единственото общо за повечето нации е че живеят на официално призната територия и имат общо управление, макар и това да не е категоричен признак. Защото това дали дали една нация ще бъде призната за такава или не, зависи от международната общност. Кюрдска нация има ли? Според някои има, но и тя не е хомогенна. Според други няма. Много от нациите говорят на повече от един език. Други са съставени от много етноси, че и раси. Трети изповядват повече от една религия. Четвърти имат федеративно управление или безкрайно сложни кастови и административни деления. Пети пък са нации само на "религиозна" основа (Израел) - като иначе са много нехомогенни, вкл. защото в немалка част от историята съществува и представата, че принадлежността се придобива само по майчин път: https://en.wikipedia.org/wiki/Matrilineality_in_Judaism. И пак са си нации, колкото поискате. И спирам

Постулатът ви по-горе (че доброто управление и наличието на "нация" зависи от етническа хомогенност) е неверен, защото се основава на грешна презумпция. Кое е мнозинството и кое е малцинството в Бразилия? В Швейцария? В САЩ? Все успешни национални държави. Кой с кого се "съобразява"? Какво му е на Люкембург, където 44.5% от населението е от чужденци? Ако някого интересува темата (макар че е офтопик към текущата), проблемът не е в хомогенността или нехомогенността, а в фрактуализацията и поляризацията. И пак, те могат да се управляват добре. Или зле. Статия за етническото разнообразие и икономическото развитие, там говорят точно за поляризация и фрактуализация: http://citeseerx.ist.psu.edu/viewdoc/download?doi=10.1.1.719.1715&rep=rep1&type=pdf И спирам, за да не разводняваме...

Нищо не предлагам, питам ви - по простата причина, че етнически хомогенни държави не съществуват, освен няколко островни минидържави: http://www.worldatlas.com/articles/least-ethnically-diverse-countries-in-the-world.html (И тук, погледнете втората таблица, защото първата е на основата на говорим език, а не на етническо разнообразие: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_countries_ranked_by_ethnic_and_cultural_diversity_level) Докато нации - колкото пожелаете. И всичките те - с етнически малцинства.

а какво правим с малцинствата?

... затова и толкова ви се радвам (простете офтопика, трябваше да го напиша) . Ще ми се хората в България, които сега сте между 20 и 30-годишни, някой ден да успеете да се преборите. Наистина. И простете на нас, лелите и чичовците тук, които помним отлично как точно се случи това "превземане" на държавата, за "черногледството". Ние просто отлично познаваме чудовищния размер на това, срещу което ще трябва да се преборите - нещо, чийто край по възрастови причини ние вероятно няма да успеем да видим. Българското общество е огромен длъжник на младите си хора, огромен. Заради ужасния товар, който им оставя. Затова и аз лично ви се извинявам за всичко това, което някои от нас виждахме, но не успяхме да спрем - по причина, че реално бяхме пренебрежимо малцинство. Много от нас напуснаха държавата, обезверени от тежката загуба (ние го видяхме в реално време това изпадане на държавата в ръцете на организираната престъпност и мафията БЕЗ каквато и да било обществена съпротива), и в голяма степен обидени от последното (липсата на обществена съпротива - това е като да се чувстваш чужденец в собствената си държава, да нямаш никаква подкрепа за възгледите и въжделенията си за държавното развитие сред масата от сънародниците си). С което тежестта на вашите плещи става дори още по-голяма. Защото тези, които можехте да имате като съюзници от нашето поколение, всъщност отдавна ги няма в държавата. А са ви страшно необходими... И сам войнът е сам, така е. Но въпреки това сте много малко...

Дайте някакъв пример. На мен ми хрумва само Чавес и някои от африканските държави. Но едното е крайна идеология, а другото - постколониален антагонизъм.

Извинявам се много. Все забравям, че софтуерът работи така.... Вземам си бележка.

Културните практики също се учат. С повторението пък се интернализират. На хилядния път човек не се замисля дали това го е донесъл със себе си като навик или го е придобил вследствие новата си среда., защото го прави, без да се замисля така или иначе. Ние като цяло знаем, че знаем нещо, но рядко си спомняме точно откъде. Освен ако не става дума за нещо, което ни е направило много силно впечтление, тогава може и да помним източника. Това и по отношение на питането ви за компаниите. Успешни са компаниите, които имат ясна и умна стратегия, прозрачен и отговорен мениджмънт, добра организационна структура, подходящи кадри на подходящите за тях места, способност за скалиране и набор от споделени ценности в цялата организация. Най-общо казано. Последното е особено важно. И как се постига? С повтаряне, докато сработи. Няма ли ги тези споделени в цялата организация базови ценности независимо от това в коя точка на света е офисът, тя се превръща в орел, рак и щука, офисите не могат да работят помежду си и компанията започва да страда като цяло. Така че аз лично силно приветствам налагането на една корпоративна култура във всички офиси на компаниите. С отстраняване от работа на хората, които не се вписват. Това става със система на временни договори и оценяване и според сработването с екипа и цялата компания, както и отговаряне на условията във вътрешния правилник, както са разписани от централния офис. След като не са подходящи или не желаят да се сработят с начина на работа на компанията, е редно да си намерят друга работа, която повече отговаря на навиците им.

Аз лично съм скептик. Неправителствени организации има, но общественото отношение към тях е лошо, защото те, по същия почин и със същите средства (дори същия речник!!!) като в Русия, са подложени на непрекъснат "черен пиар" - "соросоиди", "контролирани от чужбина", едва ли не платени диверсанти, които рушат "ценностите" на обществото. "Ценности" като ксенофобията, например. Според мен, оставено само на себе си, тоест на собствените си възгледи и желания, българското общество никога няма да стане гражданско. Защото хората не желаят да участват, не желаят да са граждани. И като цяло предпочитат колективни идеологии (форми на социализъм, национализъм), където отговорността да бъде прехвърлена/централизирана, само и само да никога да не бъде поставяна в техни ръце. http://www.dw.com/bg/българия-е-такава-защото-ние-сме-такива/a-41203353