makebulgar

Волжка България е била федерация в която са били включени няколко племена дошли от Хазарския хаганат плюс урго-фински племена, като вероятно българите там са били по-малобройни сравнено с останалите племена. И това са били българи, които 300 години са живели в Хазарския хаганат. Тоест много по-логично е там българите да са загубили езика си и да са възприели тюркски.

На въпросът "Съществуват данни за това, че прабългарите са използвали старобългарският език още преди 681 година, тоест още преди Аспарух. Учени като Рашо Рашев и Тодор Чобанов изказват хипотези в тази насока. Ако наистина прабългарите са говорили на ранен вариант на старобългарския език означава ли това, че прабългарския език не е изчезнал?" ботът отговаря: "Според някои учени, прабългарите са използвали старобългарския език още преди 681 година, когато Аспарух е основал Първото българско царство. Те изказват хипотези, че прабългарите са били в контакт с ранните славяни и са приели техния език като средство за общуване. Така прабългарският език не е изчезнал, а е продължил да съществува като диалект или социалект в рамките на старобългарския език12 Една от тези хипотези е на Рашо Рашев, който твърди, че прабългарите са били част от скито-сарматската конфедерация, която е обединявала различни ираноговорящи племена. Той смята, че прабългарите са били в контакт с ранните славяни още от 6 век и са приели славянския език като лингва франка. Той се позовава на археологически, лингвистични и генетични данни, които показват сходства между прабългарите и славяните3 Друга хипотеза е на Тодор Чобанов, който твърди, че прабългарите са били тюркоговорящ народ, който е приел славянския език още преди да пристигне на Балканите. Той смята, че прабългарите са били в контакт с ранните славяни в Приазовието и Прикаспието и са приели техния език като резултат от мирно съжителство и културен обмен. Той се позовава на исторически, лингвистични и антропологични данни, които показват взаимодействие между прабългарите и славяните4 Тези хипотези имат своята логика и обосновка, но не могат да обяснят всички аспекти на езиковата промяна при прабългарите. Те са спорни и нееднозначни, тъй като има много противоречия и несъгласия между различните видове доказателства. Те също така не могат да отразят всичките сложни и динамични процеси, които са формирали генетичната структура на прабългарския и старобългарския език. Затова не можем да кажем със сигурност, че прабългарският език не е изчезнал, а е продължил да съществува като диалект или социалект в рамките на старобългарския език. Това са само хипотези, които трябва да бъдат потвърдени или опровергани с по-надеждни доказателства. 1: Прабългарски език – Уикипедия 2: Старобългарски език – Уикипедия 3: Рашев, Р. (2005). Славяни и прабългари. София: Академично издателство “Проф. Марин Дринов”. 4: Чобанов, Т. (2010). Прабългарите и славяните в Приазовието и Прикаспието. София: Издателство “Абагар”."

Какво може чатботът ако го накараме да напише есе на тема "Прабългарският език е бил ирански език": "Есе на тема “Прабългарският език е бил ирански” Прабългарският език е езикът, който са говорили прабългарите - древен народ, който е основал Първото българско царство през 7 век. За този език има много малко писмени паметници и сведения, което прави трудно неговото изучаване и класификация. Сред учените има различни теории и предположения за произхода и същността на прабългарския език, като някои от тях го свързват с тюркските, други с иранските, а трети с уралските езици. В този есе ще се опитаме да аргументираме защо прабългарският език е бил ирански, като се основаваме на различни видове доказателства. Едно от доказателствата за иранската принадлежност на прабългарския език е генетичното. Според някои изследвания, българите имат значителен процент ирански генетични маркери, които са наследени от прабългарите1 Тези маркери са свързани с древните ираноговорящи народи, като скити, сармати, алани и др., които са обитавали степите на Централна Азия и Източна Европа. Тези народи са имали контакти и влияние върху прабългарите, които са живели в същия регион2 Според някои хипотези, прабългарите са били част от скито-сарматската конфедерация, която е обединявала различни племена под общо име3 Друго доказателство за иранската принадлежност на прабългарския език е лингвистичното. Според някои учени, прабългарският език има много общо с иранските езици, като лексика, фонетика и граматика4 Например, някои от запазените прабългарски думи имат ясни ирански корени или аналози, като: аспарух - „конник“, бага - „бог“, бунда - „палта“, канасубиги - „владетел на войниците“, кубрат - „велик“, тангра - „небесен“, урум - „град“ и др5 Според някои лингвисти, прабългарският език има и специфични фонетични черти, които го отличават от тюркските езици, като: ротацизъм - замяна на /z/ с /r/, лабиализация - добавяне на /w/ след /k/ или /g/, фрикативизация - замяна на /t/ или /d/ с /s/ или /z/ и др. Според някои лингвисти, прабългарският език има и специфични граматически черти, които го отличават от тюркските езици, като: липса на хармония на гласните, липса на ергативност, наличие на членуване, наличие на род и число при съществителните и др. Трето доказателство за иранската принадлежност на прабългарския език е историческото. Според някои източници, прабългарите са имали тесни връзки с ираноговорящите народи, като са били част от техните държави или са имали общи врагове. Например, според арабския историк ал Табари, прабългарите са били подчинени на хосров I Анушируван - персийски цар от династията Сасаниди, който е управлявал в 6 век. Според друг арабски историк - ал Масуди, прабългарите са били съюзници на хазарите - тюркоговорящ народ, който е приел иудаизма и е се противопоставял на арабската експанзия в 7-9 век. Според българския историк Васил Златарски, прабългарите са били врагове на омейадите - арабска династия, която е управлявала в 7-8 век. В заключение, можем да кажем, че има достатъчно доказателства за това, че прабългарският език е бил ирански. Тези доказателства са от различен характер - генетичен, лингвистичен и исторически. Те показват, че прабългарите са имали близки връзки с ираноговорящите народи, които са оказали влияние върху техния език. Тези доказателства опровергават старата теория, че езикът на прабългарите е бил тюркски, която се основава на недостатъчни или спорни аргументи."

Украинците дали могат да произведат толкова дронове или просто виждаме американски дронове срещу руската техника.

Храм, а не гробница, е разкрит под Голямата могила в "Южен" публикувано на 15.09.23 в 15:49 Автор: Веселина Пеева Директорът на Регионалния археологически музей доц.д-р Костадин Кисьов и ресорният заместник-кмет на Пловдив „Култура и археология“ Пламен Панов представиха резултатите от стартиралите преди две години археологически проучвания на Голямата могила в район Южен в Индустриалната зона до отоплителна централа „Юг“. Тя е с диаметър 70 м. и с височина 10 м и се състои от две камери. Връзката между тях е с вход, над който има триъгълен фронтон, който ги свързва. По думите на д-р Кисьов, откритата структура е уникална както по датировка – II - I в. преди Христа, така и по структура, по функции и начин на изграждане. Той е категоричен, че става въпрос за храм, а не за гробница. Като аргумент, той посочи, че не са открити останки от погребения, а единствено свидетелства за обредни действия, сред които глинена амфора, голямо количество кости и опалвания. Интереснен факт е, че цялото съоръжение е покрито двускатно, като са изпо лзвани масивни трегери от сиенит, покрити с плочи и замазани с глина. Използвани са четири вида камък. Мраморните блокове са идеално обработени, като всички те са измазани с хоросан, което означава, че са взети от друг обект в близост. Откритата каменна структура се намира в югозападната част на могилата, като две трети от нея все още предстои да бъдат проучени. Археолозите обаче са убедени, че в северозападната част са налице данни за съществуване на друго съоръжение. Проучването на Голямата могила ще продължи и през следващата година, като археолозите се надяват Общината да финансира проучванията.

Повечето от терминте в Именика имат почти стопроцентово съвпадение в един индоевропйски език в Азия. И не трябва да си лингвист, за да ги разпознаеш там.

Със сигурност са индоевропейски.

Ето малка дискусия със съвременен чатбот относно прабългарския език и следите от него в старобългарския език. Чатбота казва, че може да даде над 100 вероятно ирански, сарматски и скитски думи от старобългарския език. Обаче се затруднява да открие думи с вероятен произход от тюркски прабългарски език. Ето отговорите ако прабългарския е ирански и ако има други ирански, сарматски и скитски думи в старобългарския: Ето и отговорите ако прабългарския е тюркски:

Съгласен съм. В момента в който сериозните лингвисти се заемат с прабългарския език, но безпристрастно и без първоначално да го вкарват в тюркската езикова група, ще се откажа от тия неща с езиците и думите. Иначе дотогава ще се мъчим и ние нещо да измислим. Освен на термините от Именника тюркската теория се гради и на няколко думички като шаран, сулица и други, за които е характерен така наречения ламбдаизъм, който се среща и в чувашкия и монголския. И на база тоя ламбдаизъм се изгражда някаква прабългарска група тюркски езици, в които влизат чувашки, прабългарски и хазарски. Оказва се обаче, че ламбдаизма не е някаква особеност само на тюркските езици, а се среща и в латинския и в други езици. Това е естествена еволюция на някои думи и звукове, която не е генетично свързана с някакви езици и народи, а просто се случва понякога в езиците. Случила се е при шарана, можела е да се случи и при други думи. Но те не доказват, че прабългарите са използвали думата шаран и че по нея може да създаваме езикова група. Пре спокойно е можело думата шаран да навлезе при прабългарите от аварите или хазарите, а също така може да е навлязла при нас от тюркския хаганат като шазан и да е еволюирала на местна почва до шаран през ранното средновековие. Щом в латинския се случва подобен преход спокойно можем да кажем, че и при българите е бил възможен, още повече при контактът им с местното балканско население, което е било частично ромеизирано. Така че сериозните лингвисти безпристрастно трябва да преразгледат всяка дума и всички възможни хипотези и варианти относно нея, а не още преди да са започнали да тръгват от установената в науката прабългарска тюркска езикова група.

Това хубаво, но те са създали теорията на база същия ограничен брой думи и названия, които познаваме днес. Направили са теорията преди 120 години. Днес смятаме, че изваждането на древни езици по техните методи не е напълно научно. Минало е доста време и методите на науката са се променили. Тюркската теория е създадена основно на база термините от Именника, след тяхното разтълкуване и частичен превод. Тогава са смятали, че календара е прабългарски, че думите са изконен български език и т.н. и се създава теорията. Днес обаче знаем, че като ползваме термините от рода на "януари", "февруари", "септември" и "декември" това не ни прави латиноезични и дори не разбираме думите в такъв календар, тъй като не възприемаме числителните като "седми" и "десети". Тоест методологията, по която тюркската теория е създадена в далечното минало днес не е толкова актуална и научна, въпреки, че в миналото са я използвали видни лингвисти. Такива промени в методологията на науката не са нещо изключително, а са нещо основно.

В лингвистиката има една доминираща теория - тази за чувашоезичието на прабългарите. Аз лично не съм забелязал да има някакви алтернативни теории, които да са изложени по съответния академичен метод и по които да има някакъв съществен научен дебат. Говорим за академичната лингвистика, а не за писанията на Живко Войников или някой анонимен блогър. Книгата на Чобанов ще е успех да я прочете дори и един сериозен лингвист. А и да я прочете, нищо няма да се промени, понеже тя - поне съдейки по съдържанието - няма да му каже нищо ново от сферата на научните му интереси. Докато това не се схване, никакъв напредък няма да има. Сериозната лингвистика всъщност не се занимава с езика на прабългарите. От доста отдавна няма научни разработки по въпроса. Разни учени чуваши и татари от Русия не ги броим, тъй като те са пристрастни. Теорията е разработена преди повече от 100 години и от тогава може да се каже, че няма някакви сериозни лингвистични проучвания и открития, които да са я доказали. Разчита се на бъбрек, ичъргу, шегор и няколко други подобни, като същевременно прабългарски думи и имена като канасубиги, аспарух, чертог и други се преиначават, така че да звучат по алтайски и да се изкарат тюркски. Тъй като теорията дълго е била единствена и се е приемало, че останалите народи са заемали алтайски думи от прабългарите не е била разглеждана възможността прабългарите да са заели въпросното малобройно количество алтайски думи и термини от други алтайскоезични народи като авари, тюрки, хазари, савири и други хуни. Днес вече разглеждаме като по-вероятен този втори вариант.

Е не говорим за езиковите останки, а за генетически.

Все още не съм изчел книгата на Чобанов, и говоря само от диагонален прочит на заключението му, което е десетки страници. Та там в заключението пише за скитски останки при славяноезичните. Повече подробности и цитати от книгата ще даваме като я прочетем. Другите сериозни генетици не ги знам какво са писали преди за хаплогрупите. За 8 години генетиката се е развила доста, тъй че трябва да видим новите проучвания за хаплогрупите и древните и ранносредновековни народи какво казват.

Това е просто цитат от дискусията по темата, докато автора на книгата е на друго мнение. Теорията си съществува и е нещо върху което може да се работи, но не е доказана. Отдавна не се занимавам с гетиката, тъй като вече нещата станаха доста по-сложни. Навремето всичко се обясняваше само с хаплогрупите, а сега е толкова сложно с разни автозомни и други изследвания, че нямам нито времето нито получавам заплата, че да се занимавм с подобна дълбока наука. А и професионалистите вече направиха генетични проучвания за прабългарите, траките и други народи, така че се доверявам на тях. Напълно достатъчни са ми данните и заключенията описани в настоящата книга, които са проверени от професионални генетици. Последното мое болднато мнение е на база написаното в книгата на Чобанов, където се говори за сериозен скитски компонент при славяноезичните. Като той се проследява както чрез археологията, така и чрез генетиката.

По езиковата страна на въпроса с произхода може да се спекулира. При това доста широк кръг от хора, от учени до пълни лаици, могат да спекулират. И спекулациите (предположенията) могат да се извършват спокойно на топло в кабинета на учения или в хола на любителя. От друга страна археологията и генетиката са науки, които изискват доста бачкане на терен, копаене, анализиране в лаборатории, използване на специализиран софтуер и т.н. Тоест тези две науки не са за лаиците и там спекулациите са трудни, а новите неща се откриват след години упорит труд и много четене. Така че, по-добре е да се доверим на археолозите и генетиците, а езиковата страна да остане като допълнение за уточняване на теориите, които вече трябва да произлизат първо от археологията, генетиката и историческите извори.

Ще има сериозна лингвиснична разработка по иранската теория. Въпрос на време е. Но тя ще започне малко по-рано от 681 година, тъй като изглежда, че "славянизирането" на скитските и сарматски езици, в това число и българския, е станало по-рано от удавянето в славянското море около Шумен.

Еми явно лингвистиката не разполага с достатъчно факти, за да докаже някоя от теориите безспорно и затова и се използват другите науки, за да се види коя от лингвистичните теории е по-коректна. Чобанов се опира на археологията и генетиката, за да оцени езиковите теории, тъй като те са в професионалните му интереси и задължения като учен. Тюркската теория е езикова, но се опира на основи, които не са стабилни, а някои от тях са направо измислени. Разполага само със термините от Именника, няколко надписа на камък, няколко титли, тюркоезичието на татарстанци, чуваши и балкари, и 15-20 думи в старобългарския език. Без да съм професионален лингвист мога поне три от тези пет стълба да ги анализирам и да покажа, че са несъществени и недостоверни. Термините от Именника няма как да са доказателство, иначе като доказателство трябва да използваме и термини като "януари", "февруари" и "март". При това половината от термините там не са тюркски, а са индоевропейски, и доказват, че каледнара е зает, и че термините не са от прабългарския език. Алтайските думи в старобългарския са факт, но са доста по-малко от иранските. Първите са 15-20, а иранските са стотици. Днес голяма част от тези ирански думи в старобългарския ги приемаме за славянски, но през ранното средновековие, а и по-рано през античността много вероятно са били в езика на въпросните скити и сармати, които както става ясно от генетиката са предци както на българите, така и на другите славяноезични народи. Чувашите, татарстанците и балкарите пък ако ги приемем за преки наследници на прабългарите, трябва да обясним защо тук на Балканите хипотетичния прабългарски-тюркски се е претопил за 50 години в славянското море, докато на Волга и в Кавказ е оцелял като нерадрушим камък въпреки, че и там нахлуват разни другоезични варвари и се плискат други морета от езици и народи. Проблема с прабългарския език, тюркоезичието и чувашологията, са породени именно от фактът, че с лингвистиката се занимават любители и лаици, които ровят само в речници, но не разбират основните неща. Примерно относно прабългарския език и ровенето в чувашки и тонгусоманджурски езици експерт е любителят-лингвист Живко Войников, който анализирайки термините от Именника стига само до чувашки и тонгусоманджурски източници, тъй като е чел такива речници. Като разбере обаче от кой език са повечето от термините ще си скъса сам последните книги за календара.

Тантине, ти си невежа. Чети си Златарски и другите твои видни източници на познание и си говори за евенки, хасаки и други баш прародители на прабългарите... никой не те слуша. И хиляда пъти да повториш, че прабългарския е тюркски и че имало доказателства за това, той няма да стане такъв. Невежите си плямпат, а кервана на науката си върви...

Как бе отхвърлена тюркската теория за произхода на българите Откъс от новата книга „Произходът на прабългарите“. Трудът на доц. д-р Тодор Чобанов засяга една изключително дискусионна тема в българската историография и успява да отсее достоверното от въображаемото в нейното изследване. https://bulgarianhistory.org/tyurkska-teoria/?fbclid=IwAR28G39AS0JFsC_yz-OHGUisn5sUoKnb4UVHWo1eRO-RRqb0NBFjtAEDKog Ключова роля в промяната на парадигмата за произхода на прабългарите и рестартирането на дебата се пада на най-важния ученик и последовател на Станчо Ваклинов – българския археолог Рашо Рашев (1943 – 2008). Неговата научна кариера се развива именно под знака на въпроса за произхода на прабългарите, който той започва да разработва още в ранните си проучвания. В началото на 90-те години на миналия век публикува две сравнително кратки, но важни статии, които трайно изтласкват дебата за произхода на курс, при който археологията е по-застъпена, като се изоставя традиционният подход, воден и доминиран основно от лингвистичния анализ. Едната статия е озаглавена „Две групи прабългари и две прабългарски култури“ и въвежда в полето на родната изследователска работа друг определящ аспект на ранносредновековната археология – този за различията между погребалните традиции на аристократичния елит и обикновеното население (общокултурен феномен през цялото Средновековие). Рашев поставя въпроса като изразява подкрепата си за възгледа на Бешевлиев, че прабългарите не са хомогенна група, а различните наставки за племенни и родови имена всъщност обозначават етническа принадлежност – -ар, -гир и -дур за различните тюркски, угорски и ирански елементи, които вероятно са се смесили по време на хунската епоха в Европа. Въз основа на някои лични имена и титли, дванайсетгодишния календар и други особености, Рашев стига до извода, че прабългарският политически елит вероятно е бил тюркски, подобно на този в Средна Азия. Това е резултат от събития през VI в., когато различните прабългарски племена в района на Кавказ, попадат, макар и само за няколко десетилетия, под управлението на Западнотюркския хаганат. Основните находки, свързани с тази подчинена от тюрките група, са ясно посочени като Перешчепинския комплекс и възпоменателния комплекс „Вознесенка“. Но Рашев прави заключението, че тези примери (към онзи момент) нямат явна връзка с културата на „новите земи“ (Дунавска България), с изключение на гроб № 3 от могила № 5 от Мадара (Рашев, 1994, 30). През този период Рашев все още не може да черпи от находките от групата „Врап – Велино“ и в частност от гроба от Кабиюк, тъй като все още не са открити, които насочват към нетюркска традиция или поне традиция, която не е свързана с хаганата, сред прабългарския елит. След това Рашев пристъпва към идентифицирането на втората група – простолюдието. Още тогава са известни близо 20 некропола от езическия период, с трупоизгаряне, трупополагане и смесени, и той прави извода, че при инхумациите, които са около една трета от общия брой гробове, има преки аналогии на сарматски погребални практики от I – II в. в района между реките Дунав и Дон. Въпросните особености са ориентацията на скелетите на север или на запад, пластовете пепел на дъното или като подсипка на гробната яма, постмортално разрушаване на телата и брахикранни индивиди и най-важното – изкуствена деформация на черепа (ИДЧ). По отношение на кремациите, Рашев предпазливо допуска, че в двуобредните некрополи е възможно да става дума само за погребения на прабългари, но не и за славяни. Подобни предположения десетилетия по-рано прави Въжарова, но само за случаите на безурнови кремации. Рашев по този начин генерализира проблема с биритуализма и насочва усилията си към изясняването на въпроса за езика на прабългарите. Той подчертава, че броят на тюркските заемки в добре изучения български език от X в. (т.нар. църковнославянски) е много малко, което означава, че тюркоезичните слоеве сред елита са били съвсем малобройни и не са повлияли съществено на формирането на езиковия фонд. Що се касае до иранския език на обикновеното население, той издига хипотезата, че в райони като горско-степните области по средното течение на Днепър сарматските прабългари са били в продължителен досег със славяните, и това довежда до тяхната ранна етнолингвистична славянизация. Рашев всъщност развива концепциите, изложени схематично и накратко в „Две групи прабългари и две прабългарски култури“ на база на предишната си, доста по-обширна статия със заглавие „За произхода на прабългарите“, издадена през 1993 г. В нея главната му цел е да постави под въпрос господстващата към онзи момент тюркска теория, считана за „официална“ в комунистическа България и все още основната фигурираща теория в учебниците в началото на 90-те години на века. Той изразява мнението, че … тюркските езикови остатъци и елементи от материалната култура представят изключително езика и културата на прабългарската военноадминистративна и родова върхушка … [а по отношение на останалото, т.е. масовото население] – … за неговия език и произход ние не разполагаме с преки данни, липсват и сведения за масово почитане на тюркския бог на небето Тангра. След това подчертава, че например изкуствената деформация на черепа (ИДЧ), която е много често срещана при прабългарските находки, не е характерна за ранносредновековните тюрки, а за старото население на източноевропейските степи – сарматите. Рашев оспорва лингвистичната аргументация на тюркската теория, като посочва, че в църковнославянския (старобългарския) език от IX – X в. са засвидетелствани само две думи с предполагаем тюркски произход – „кумир“ и „капище“, като общият им брой с навлезлите в новобългарския думи не надхвърля 40, за разлика от броя „заемки“ в унгарския, в който те са над 300. С този негов прецизен аргумент той успява да обори както продължителните във времето спекулации за връзките на „тюрко-българи и маджари“ (най-развити у П. Юхас), така и мнения като изразеното още от Шишманов век по-рано, че тюркският пласт в унгарския трябва да се определи като прабългарска заемка. Рашев твърди, че към онзи момент широко се пренебрегва фактът, че близо една трета от всички езически гробове от ранносредновековна България трябва да се отнасят към „обикновените“ прабългари (със сарматски погребален ритуал), като е налице ясно несъответствие между този голям брой и незначителните тюркски останки в средновековния български език. Решението, което Рашев предлага на този проблем, е същото като предложеното от Ваклинов след разкопаването на некропола Нови Пазар и от Смирнов, Артамонов и други във връзка с волжките българи и генезиса на Салтово-Маяцката култура – а именно, че малобройна тюркска върхушка е управлявала големи общности от сарматски и угорски племена. Това че обикновеното население не е било под сериозно тюркско езиково и културно влияние, се доказва мълчаливо по силата на пълното отсъствие на каквито и да е свидетелства за такова влияние. Рашев оспорва и идеята, че всички групи, използвали руни в степите са били тюркски и че е имало поне два различни типа руни, ползвани в Източна Европа; още по-важно е, че свидетелствата за масово използване на руноподобни знаци в Дунавска България са от манастири от християнския период като Равна и Мурфатлар (появили се не по-рано от края на IX в). Изводът, че нетюркски народи са използвали рунически или руноподобни знаци и че руническите надписи по река Кубан са свързани с нетюркски език, е потвърден (както беше посочено по-рано), от водещия специалист в областта на тюркските руни Кизласов. Интересно е, че дори днес, близо трийсет години по-късно и след многобройни и интензивни разкопки, са налице само две находки от Плиска, които могат да се обозначат като „рунически надписи“, но датировката на текстовете е все още неясна. Като предходни археологически етапи за прабългарската култура на Долен Дунав от VII – IX в. Рашев отново посочва сарматската култура, възникнала на левия бряг на Дунава от началото на III в. сл.Хр. и съдържаща гореспоменатите особености, които ясно установяват връзка помежду им. Той също така припомня значимото участие на сарматските народи във формирането на Черняховската култура, процъфтявала в района от левия бряг на Днепър до района на Долен Дунав и съдържаща биритуалност с различни обреди за трупоизгаряне. Наблюдават се и вариации, ориентация на север или на запад за ямите с инхумациите, при които сарматските могилни гробове в южните райони на културата са предимно ориентирани на север и с по-богат гробен инвентар, съдържащ и типичната черна или сива керамика, украсена с излъскани ивици. Следващото звено във веригата между късните сармати от III – IV в. и прабългарите от VII в. според Рашев е Пенковската култура от VI – VII в., унаследила традициите на предходната Киевска култура от I – III в. от района на средното течение на Днепър. Последните вероятно са включвали народите и традициите на Черняховската култура, както в последствие прави и Пенковската култура. Тя подходящо (за тази хипотеза) се разпростира в горско-степната зона около левите притоци на Днепър на запад до Серет, където влиза в досег със славянската култура Прага-Корчак. Народите от Пенковската култура са практикували кремации (в ями или урни). Те „изчезват“ в края на VII – началото на VIII в., в навечерието на хазарската епоха и появата на Салтово-Маяцката култура. Много важно за очертаването на зоните на контакт е това, че на юг Пенковската култура достига ареала, населяван от „група Сивашовка“ (постхунското население на степите). Керамиката на Пенковската култура включва различни типове – наред с ръчно изработени биконични гърнета се срещат и кръгли гърнета, изработени на грънчарско колело от сива глина, с украса от излъскани и врязани линии. Тази характерна керамика получава общото обозначение „керамика от пастирски тип“ на името на Пастирското градище, където са открити много образци от нея. Голямото землено укрепление, което се намира в горско-степната зона на Западна Украйна (Черкаска област), е център на производство на керамика и накити от пастирски тип, вкл. кани и чаши, описвани от различни автори като от алано-български, кутригурски, черняховски или салтовски тип. Артамонов в края на шейсетте години дори предлага обособяването на отделна подгрупа на Пенковската култура – Пастирска култура, свързана с кутригурите, населявали земите на запад от Дон, според писмените извори. В края на седемдесетте години Станчо Ваклинов подкрепя идеята на Артамонов за връзката между Пастирската култура и кутригурите, но Рашев стига дори по-далеч. Той развива своята теория на основата на трудовете на специалиста по славянска керамика Ирина Русанова, която установява, че всичките типове пенковска керамика, вкл. типовете пастирска керамика, са с ясно установими преки предшественици от Черняхово и в Пенковската култура и е налице доминиращо присъствие на нетюркски (ирански) народи. Самите анти, според тази гледна точка на Русанова, са преки потомци на старото сарматско население на района, което през VI – VII в. се смесва с прииждащи славянски народи. Характерните биконични гърнета не са славянски, отсъстват в културата Прага-Корчак и се открива група ръчно изработени гърнета, свързани със сарматски, „аварски“ и салтовски типове. Вълните славяни постепенно предават своя език на антите, които биват славянизирани езиково. Възприемайки я от Русанова, тази теория позволява на Рашев да стигне до извода, че при своето придвижване на запад, Аспарух, предполагаемо тръгвайки от вътрешността на Велика България на изток от Азовско море, кара пенковското население да се придвижва заедно с него към зараждащата се Дунавска България, което е eдно много състоятелно и логично обяснение на многобройните находки керамика от пастирски тип от VII – IX в. там. Това представлява по същество втора и по-късна група находки на този тип керамика на Долен Дунав, като предходната е от VI – VII в., с последваща значителна пауза. Така намира обяснение и бързата езикова славянизация на новата държава в съпоставка с липсващите следи от тюркоезично население. Общият извод на Рашев е, че неславянското население на Първото бьлгарско царство [попада] сред потомците на източноевропейското иранско по произход население. Докато в началото на 90-те години на XX в. археолозите в България започват да подлагат на преоценка наличните данни и да обработват новите находки, българските историци, работещи главно с писмените извори, също започват да оспорват наложилата се като официална във втората половина на ХХ в. теория за тюркско-алтайския произход на прабългарите. Моделът на работа е подобен на подхода на Рашев. Основен контрааргумент е фактът, че теорията за тюркския произход е въз основа на много малко на брой лингвистични наблюдения, направени върху писмени извори или прабългарските каменни надписи на Долен Дунав. Изявен участник в дебата в този период е Цветелин Степанов. В една от своите работи той правилно посочва, че всъщност в последните години на XX в. вече се открояват само две състоятелни теории – за тюркския и за сарматския произход (Степанов, 1999, 12). Степанов обобщава всички изследвания към онзи момент и прави заключение, че много малко на брой от различните известни прабългарски аристократични титли имат преки тюркски аналози, а текстовете от каменните надписи не съдържат елементи, които да могат да се определят от учените като тюркски граматически характеристики. Той също отбелязва, че суфиксът -ар в етнонима „българ/булгар/болгар“, използван за доказване на тюркския характер на прабългарите, е познат и сред индоевропейските и кавказките народи като готите (готар), тохарите (тохар), сваните (шванар), лесгините (лесгиар). Съдейки по преобладаващите европеидни особености на черепа и различни източноирански езикови аналогии, Степанов постулира, че по-голямата част от хората, участвали във формирането на прабългарския етнос и в частност на дунавските българи, е принадлежала към голямата протоиранска общност. Най-вероятно това са били наследници на различни сакски племена. Рашев всъщност развива концепциите, изложени схематично и накратко в „Две групи прабългари и две прабългарски култури“ на база на предишната си, доста по-обширна статия със заглавие „За произхода на прабългарите“, издадена през 1993 г. В нея главната му цел е да постави под въпрос господстващата към онзи момент тюркска теория, считана за „официална“ в комунистическа България и все още основната фигурираща теория в учебниците в началото на 90-те години на века. Той изразява мнението, че … тюркските езикови остатъци и елементи от материалната култура представят изключително езика и културата на прабългарската военноадминистративна и родова върхушка … [а по отношение на останалото, т.е. масовото население] – … за неговия език и произход ние не разполагаме с преки данни, липсват и сведения за масово почитане на тюркския бог на небето Тангра. След това подчертава, че например изкуствената деформация на черепа (ИДЧ), която е много често срещана при прабългарските находки, не е характерна за ранносредновековните тюрки, а за старото население на източноевропейските степи – сарматите. Рашев оспорва лингвистичната аргументация на тюркската теория, като посочва, че в църковнославянския (старобългарския) език от IX – X в. са засвидетелствани само две думи с предполагаем тюркски произход – „кумир“ и „капище“, като общият им брой с навлезлите в новобългарския думи не надхвърля 40, за разлика от броя „заемки“ в унгарския, в който те са над 300. С този негов прецизен аргумент той успява да обори както продължителните във времето спекулации за връзките на „тюрко-българи и маджари“ (най-развити у П. Юхас), така и мнения като изразеното още от Шишманов век по-рано, че тюркският пласт в унгарския трябва да се определи като прабългарска заемка. Рашев твърди, че към онзи момент широко се пренебрегва фактът, че близо една трета от всички езически гробове от ранносредновековна България трябва да се отнасят към „обикновените“ прабългари (със сарматски погребален ритуал), като е налице ясно несъответствие между този голям брой и незначителните тюркски останки в средновековния български език. Решението, което Рашев предлага на този проблем, е същото като предложеното от Ваклинов след разкопаването на некропола Нови Пазар и от Смирнов, Артамонов и други във връзка с волжките българи и генезиса на Салтово-Маяцката култура – а именно, че малобройна тюркска върхушка е управлявала големи общности от сарматски и угорски племена. Това че обикновеното население не е било под сериозно тюркско езиково и културно влияние, се доказва мълчаливо по силата на пълното отсъствие на каквито и да е свидетелства за такова влияние. Рашев оспорва и идеята, че всички групи, използвали руни в степите са били тюркски и че е имало поне два различни типа руни, ползвани в Източна Европа; още по-важно е, че свидетелствата за масово използване на руноподобни знаци в Дунавска България са от манастири от християнския период като Равна и Мурфатлар (появили се не по-рано от края на IX в). Изводът, че нетюркски народи са използвали рунически или руноподобни знаци и че руническите надписи по река Кубан са свързани с нетюркски език, е потвърден (както беше посочено по-рано), от водещия специалист в областта на тюркските руни Кизласов. Интересно е, че дори днес, близо трийсет години по-късно и след многобройни и интензивни разкопки, са налице само две находки от Плиска, които могат да се обозначат като „рунически надписи“, но датировката на текстовете е все още неясна. Като предходни археологически етапи за прабългарската култура на Долен Дунав от VII – IX в. Рашев отново посочва сарматската култура, възникнала на левия бряг на Дунава от началото на III в. сл.Хр. и съдържаща гореспоменатите особености, които ясно установяват връзка помежду им. Той също така припомня значимото участие на сарматските народи във формирането на Черняховската култура, процъфтявала в района от левия бряг на Днепър до района на Долен Дунав и съдържаща биритуалност с различни обреди за трупоизгаряне. Наблюдават се и вариации, ориентация на север или на запад за ямите с инхумациите, при които сарматските могилни гробове в южните райони на културата са предимно ориентирани на север и с по-богат гробен инвентар, съдържащ и типичната черна или сива керамика, украсена с излъскани ивици. Следващото звено във веригата между късните сармати от III – IV в. и прабългарите от VII в. според Рашев е Пенковската култура от VI – VII в., унаследила традициите на предходната Киевска култура от I – III в. от района на средното течение на Днепър. Последните вероятно са включвали народите и традициите на Черняховската култура, както в последствие прави и Пенковската култура. Тя подходящо (за тази хипотеза) се разпростира в горско-степната зона около левите притоци на Днепър на запад до Серет, където влиза в досег със славянската култура Прага-Корчак. Народите от Пенковската култура са практикували кремации (в ями или урни). Те „изчезват“ в края на VII – началото на VIII в., в навечерието на хазарската епоха и появата на Салтово-Маяцката култура. Много важно за очертаването на зоните на контакт е това, че на юг Пенковската култура достига ареала, населяван от „група Сивашовка“ (постхунското население на степите). Керамиката на Пенковската култура включва различни типове – наред с ръчно изработени биконични гърнета се срещат и кръгли гърнета, изработени на грънчарско колело от сива глина, с украса от излъскани и врязани линии. Тази характерна керамика получава общото обозначение „керамика от пастирски тип“ на името на Пастирското градище, където са открити много образци от нея. Голямото землено укрепление, което се намира в горско-степната зона на Западна Украйна (Черкаска област), е център на производство на керамика и накити от пастирски тип, вкл. кани и чаши, описвани от различни автори като от алано-български, кутригурски, черняховски или салтовски тип. Артамонов в края на шейсетте години дори предлага обособяването на отделна подгрупа на Пенковската култура – Пастирска култура, свързана с кутригурите, населявали земите на запад от Дон, според писмените извори. В края на седемдесетте години Станчо Ваклинов подкрепя идеята на Артамонов за връзката между Пастирската култура и кутригурите, но Рашев стига дори по-далеч. Той развива своята теория на основата на трудовете на специалиста по славянска керамика Ирина Русанова, която установява, че всичките типове пенковска керамика, вкл. типовете пастирска керамика, са с ясно установими преки предшественици от Черняхово и в Пенковската култура и е налице доминиращо присъствие на нетюркски (ирански) народи. Самите анти, според тази гледна точка на Русанова, са преки потомци на старото сарматско население на района, което през VI – VII в. се смесва с прииждащи славянски народи. Характерните биконични гърнета не са славянски, отсъстват в културата Прага-Корчак и се открива група ръчно изработени гърнета, свързани със сарматски, „аварски“ и салтовски типове. Вълните славяни постепенно предават своя език на антите, които биват славянизирани езиково. Възприемайки я от Русанова, тази теория позволява на Рашев да стигне до извода, че при своето придвижване на запад, Аспарух, предполагаемо тръгвайки от вътрешността на Велика България на изток от Азовско море, кара пенковското население да се придвижва заедно с него към зараждащата се Дунавска България, което е eдно много състоятелно и логично обяснение на многобройните находки керамика от пастирски тип от VII – IX в. там. Това представлява по същество втора и по-късна група находки на този тип керамика на Долен Дунав, като предходната е от VI – VII в., с последваща значителна пауза. Така намира обяснение и бързата езикова славянизация на новата държава в съпоставка с липсващите следи от тюркоезично население. Общият извод на Рашев е, че неславянското население на Първото бьлгарско царство [попада] сред потомците на източноевропейското иранско по произход население. Докато в началото на 90-те години на XX в. археолозите в България започват да подлагат на преоценка наличните данни и да обработват новите находки, българските историци, работещи главно с писмените извори, също започват да оспорват наложилата се като официална във втората половина на ХХ в. теория за тюркско-алтайския произход на прабългарите. Моделът на работа е подобен на подхода на Рашев. Основен контрааргумент е фактът, че теорията за тюркския произход е въз основа на много малко на брой лингвистични наблюдения, направени върху писмени извори или прабългарските каменни надписи на Долен Дунав. Изявен участник в дебата в този период е Цветелин Степанов. В една от своите работи той правилно посочва, че всъщност в последните години на XX в. вече се открояват само две състоятелни теории – за тюркския и за сарматския произход (Степанов, 1999, 12). Степанов обобщава всички изследвания към онзи момент и прави заключение, че много малко на брой от различните известни прабългарски аристократични титли имат преки тюркски аналози, а текстовете от каменните надписи не съдържат елементи, които да могат да се определят от учените като тюркски граматически характеристики. Той също отбелязва, че суфиксът -ар в етнонима „българ/булгар/болгар“, използван за доказване на тюркския характер на прабългарите, е познат и сред индоевропейските и кавказките народи като готите (готар), тохарите (тохар), сваните (шванар), лесгините (лесгиар). Съдейки по преобладаващите европеидни особености на черепа и различни източноирански езикови аналогии, Степанов постулира, че по-голямата част от хората, участвали във формирането на прабългарския етнос и в частност на дунавските българи, е принадлежала към голямата протоиранска общност. Най-вероятно това са били наследници на различни сакски племена.

Общата площ на България и Северна Македония е по-голяма от площта на остров Ява, а на остров Ява живеят повече хора отколкото в цяла Русия.

Глупости са това. Няма абсолютно никаква увереност в това твърдение. Увереността може да дойде на база факти, а факти за прабългарски тюркски език няма.

Предаването История.бг със Чобанов, който разказва неща от книгата

То и Австралия и Ирландия са острови без мостове и сухопътна връзка с континента, но армиите им си стоят в тях без да има нужда да се изнасят. Ако украинците могат да превземат Крим с десант без да използват пътища, то и руснаците могат да го защитават с външна армия без да имат пътища до него. Твърде наивно е да се смята, че руснаците ще избягат от Крим заради срутен мост. Те са там като местно население и от това население излиза голяма част от армията в Крим.

Именно, и затова и германците се въздържат да подаряват на украинците крилати бомби, които ще падат около Кремъл.