Втори след княза

Обичам туризма и когато ме питат коя планина е най хубава, отговарям, че всяка си има своя хубост Родопите ... и т.н, Пирин ... и т.н, т.е. отбелязвам кое ми харесва. Аз заради това и поставих темата в контекста на отношението, че не слагаме вече етикет, примерно Рембранд е най- най, а Рембранд е по- добър по отношение на...., но по отношение на ... по- добър е Вермеер. Именно защото разглежданите в темата имат свои предимста и недостатъци, редно е да кажем кои са те. Аз не мога да ги кажа от пиедестал, но мога да кажа своето мнение. Именно заради това предложих да обсъждаме по точки два автопортрета, създадени в творческа зрялост. Просто описание на впечатленията. Бих казал: Фонът на автопортрета на Доспевски е хладен, а този на Павлович е топъл, но преминаващ в неутрален до хладен. Толкова. Мога да разтегна и локума, че първият изразява строгост и стабилност, а вторият личния характер, който преминава от жар към подтиснатост, но това е мой прочит и декодиране на нещо, изразено с цветове, а не думи.

Предложението ми за сравняване на картини от двамата худождици е техните автопортрети, защото ако имат умения да превъплатят характер в изображение, то те познават своя характер най- добре. При това автопортрет не се прави по поръчка, да се съобразяват с изискванията на купувача, нито да бързат да го претупват поради срок. Източник- уикипедия Автопортретът на Доспевски е от 1856 г., когато е на 33 г., на Павлович предполагам от 1864, когато е на 29, но не намерих точни сведени, моля да бъда поправен, вярвам, че има данни за картината.

В класация на известни българи, художествени творци ТУК, разглежданите двама художници имат по равен брой точки- 3. В кампанията Велики българи на БНТ през 2006/7 г, където Азис е на 21 място, те не са включени. Захари Зограф е на 72 място. В уикипедия, статии за Павлович има освен на български на още 2 езика. За Доспевски на 4, от които единият е някакъв филипински език Bikol Central. (?!). На руски няма, независимо, че е руски поданник.

И аз поисках преди нещо такова, заради което получих същото такова. Не се съгласих и не го пуснах. Попитах още, кои портрети на известни личности е рисувал Павлович и получих Раковски и Левски, и до тук. Източникът му е недостоверен. Не съм съгласен и с експресионистичния подход на Доспевски, който намирам за класицистичен, традиционен, но не и експресионистичен, а това "Неговите портрети могат да съдържат абстракции и по-свободни форми, които насочват вниманието към емоционалната същност на персонажа." е някакво клише, което пасва на съвременните, но не и на възрожденските художници. Няма да критикувам ИИ повече, същият няма информация за българските художници.

Не съм аз. Модераторите имат загрижено отношение, помагат, така да се каже, ако нещо не съм съобразил. Ама като ги попитам как да изтривам и прибавям файлове в папка "Моите файлове" мълчат. Тънка работа е отношението към управляващите! Предлагам, с общи усилия да вървим напред, към по- трудната задача, да сравним някои портрети от двамата автори по следните предложени от ИИ точки Колорит: Обърнете внимание на цветовата палитра, тоновете и наситеността на цветовете. Топли или студени цветове ли преобладават? Колоритът може да създава емоционално въздействие и атмосфера. Поза и жестове: Позицията на тялото, изражението на лицето и жестовете на ръцете могат да разкрият много за характера на портретирания. Те също така дават динамика и движение на композицията. Композиця: Как е организирано изображението? Композицията включва разположението на фигурата в пространството, баланса между различните елементи и линиите, които насочват окото на зрителя. Осветление и сенки: Светлината е ключов елемент, който създава дълбочина и триизмерност. Посоката и интензивността на светлината подчертават определени черти на лицето и създават настроение. Текстура и детайли: Техниката на нанасяне на боята и степента на детайлност могат да придадат различни усещания – от гладка и фина повърхност до груба и експресивна. Дрехите, косата и аксесоарите също добавят специфични детайли. Изражение и емоция: Лицевото изражение е ключов аспект на портрета. Той може да разкрива вътрешното състояние на модела – спокойствие, тъга, радост и др. Фон: Фонът може да бъде както неутрален, така и богат на детайли. Той може да подсилва емоцията на портрета или да предоставя контекст за фигурата. Стилизация и индивидуалност: Всеки художник има уникален стил на работа – от реализъм до абстракция. Анализирайте какво прави стила на портрета уникален. Психологически аспект: Как портретът предава характера и личността на изобразения човек? Дали акцентът е върху външния вид или вътрешния свят на модела? Пропорции и анатомична точност: Проверете колко точно са пресъздадени пропорциите на лицето и тялото. Художникът може да се придържа към реализма или да изкривява формите с определена цел. ИИ препоръчва и дигитални разработки за анализ, но да си гледа работата : 1. Софтуери и инструменти за анализ на изкуството: Art Recognition: Софтуер, използващ AI за определяне на автентичността на произведенията. Анализира стила и техниката, използвана в картините. The Van Gogh Authentification Project: Проект, използващ компютърен анализ на щрихи и мазки, за да провери автентичността на произведенията на Ван Гог. AnalySwift: Софтуер, който анализира слоевете боя, техниките на рисуване и текстурите на картините. Connoisseur: Софтуер, който използва алгоритми за идентифициране на стилови характеристики в картините, помагащ при атрибуцията и автентификацията. Компании като Artrendex и Oxia Palus работят в областта на дигиталното изкуство и предлагат услуги по анализ и реставрация чрез нови технологии.

Съгласен съм. Дори смятам, че Павлович носи европейското отчуждение на артистите от политиката. Нещо като "затваряне в кула от слонова кост" . Артистът да си гледа изкуството, политикът- политиката, обущарят- обувките. Т.е. не е изхвърлен, а преднамерено абдикирал, отшелник по отношение на политиката. Доспевски се вписва в това, на Вазов "богатий с парите, учений с ума", а това е било високо ценено от хората винаги. Една генерализация в общото ни съзнание- "Ако е водач в нещо, в изкуството например, той трябва да има способност за водач изобщо", което е относително вярно. То е свързано с това, че трябва да има лидерски характер, но не съобразява, че за други дейности се иска друг опит, за което пък се иска време на усвояване. Напълно реалистично. Дрязги и завист между артистите винаги е имало. Именно заради това е трудно за диференциране. Аналогията с Каравелов дадох за общо настроение на времето, нервността която е влияела на мнозина. Като стана дума за соца- срамувам се от своето участие в масовките против социализма след Десети, обаче духа, нервността на времето са ми влияели. Съжалявам, че нямам. Предполагам, че в мотивите е имало силни аргументи за кръщаването, а после за премахване на името. Защо да го махат, щом е индиферентен към политиката, не разбирам. Може би само защото е сложено при соца, но това са мои хипотези.

Продължавам да търся, дали неприязненото отношение на Павлович към Доспевски е лична дрязга на хора от една епоха или противопоставянето "млади"- "стари", довело до Априлското въстание. Пример за това, че Павлович смята, че е нов и неразбран, е споменатата случка в Тулча. Доспевски е предпочетен пред Павлович, защото предложените от втория икони не са по (цитат)"восточната набожност". Едва ли предложените от него мостри са имали католически характерни черти. Предполагам, че са просто непознати, непривични. Възмущението, дори гневът му срещу спечелилият поръчката (която впоследствие нито е изпълнена, нито платена) само по себе си не може да диференцира дали е лична вражда или социалното противоречие млади- стари. Оскърбително Доспевски бива наречен "шарлатанин", дума, която в писмо до Павлович от учителя Душанов е използвана за самоуките иконописци- "карикатури от разни шарлатани". Значи той го унизява и сравнява с тези, които не усещат новото.(?) Приблизително по това време, едно по- късно, друго по- рано, в БРЦК Ботев се противопоставя на "стария" Каравелов и го отлюспват, Левски прави комитети, отричайки тактиката на "стария" Раковски. Историята не отрича приноса на Раковски и Каравелов, но за новото време те са "стари", предполагам така и Доспевски . (?) Пък може да е бунтарския дух и нервност на времето. Факт е, че Павлович не прави никаква революция в портретирането и скоро става "стар" за новите "млади".

Опростено и дискусионно мнение: Може ли да се каже, че Доспевски е колос, финал на занятчийското рисуване, който внася нови възрождански елементи на специфика и характер на образите, докато Павлович е първопроходец на творчески подход, заприщван от липса на традиции в културната среда или и двамата са новатори, възрожденци, които внасят свой нов стил? От една епоха или от последователни са? Горе пиша "опростено" за да ги сложа в кутийки, графи от таблица. Това , естествено, не е възможно, но при редуциране, абстрахиране от по- незначителното... Основанията ми са, че Доспевсик се опира, както пишете, на канона, докато новата епоха е разчупване на канона, прояви на реалистично проникване в уникалността и обемността на образа. Павлович за това критикува предходниците си, че драпериите на дрехите са като по клише и не отразяват анатомията. Естествено при сюртуците и тежките тъкани това не личи, но моделите на Доспевски са сериозни хора от времето под игото. Той няма как да ги изрази с нови похвати, след като художествената среда е само иконописна. Просто няма да го оценят.

Това е последното изображение от Ст. Доспевски и представя килията в зандана в Пловдив, рисувана с молив върху книга на Ив. Ев. Гешов. Просто съм потресен от наивността на рисунката. Мисля, че имам основание да смятам, че той не е бил добър рисувач.

Разчитам написаното, като насочване на вниманието към две различни гледни точки. Едната на съвременниците, отхвърлящи Павлович и друга, постфактум, когато са се появили някакви причини за преоценка. Винаги се появяват причини за преоценка- стилът става модерен, някои послания стават актуални, някои техники биват преоткрити, някой изкуствовед или критик иска да стане известен с "изкопаването на археологически ценности". За съжаление преценките постфактум и префактум са все оцветени от актуалната среда. Дали творчеството на самоуките иконописци или Доспевски, дали на академично образовените художници или Ив. Милев, винаги някакво обкръжение влияе на оценките в случая на Павлович, съизмерва се и ги прави относителни спрямо съвременността или разбиранията за историята. Тази насока на мислене ме впечатли. Тя въвежда много още погледи, гледни точки. Погледът на търговеца на картини, на куратора на изложби, на пожарникаря и обущаря , на колекционера, на министъра на културата, на съпругата на президента, на прогресивните и на консервативните студенти. Всичко това прави още по- относителни оценките. Между другото, като преглеждам книгата на Захариев за Доспевски, силно впечатление ми прави малкото авторски текст. Повечето са документи. Така се обективизира фактът. Интерпретациите са оставени за пречупване през гледните точки. Намирам го за добро за мен. ( последните думи "за мен" ги дописах, като си помислих как високомерно отбелязвам, че проф. Захариев е написал нещо умно. Звучи като ДеНиро играе добре ) ... и в случая под "гледна точка" разбирам "за целта на изследването". Заради това се ограничих единствено до сравняването на Доспевски и Павлович, а качествата, особено на картините, още не сме подхванали. Чака ни дълъг и весел път... .

А това за дела на Яфет? За мен е велико тайнство как при източник с едни компрометирани, фантасмагорични данни се доверявате на останалите. Сериозно! Ако някои данни са потвърдени, защо се споменават компрометираните само да развалят впечатлението. От съдебни филми съм забелязал, че когато свидетел излъже веднъж, журито не го взема предвид. Съгласен съм, че историците черпят от различни по достоверност източници и сериозните, които могат да отсеят допускат по- малко такива. Извинявам се, че толкова много думи само за дела на Яфет, който по други източници е ..., обаче въпросът с цитиране на компрометирани данни за аргументи е сериозен.

Въпреки очевидното превъзходство в успехи на Димитър Павлович над Николай Павлович приживе, историята обича шегите. Статията в уики за Димитър започва така : "Роден е в семейството на просветния деец Христаки Павлович. Негов по-малък брат е художникът Николай Павлович". Определението на Димитър става чрез Христаки и Николай, докато в тази за Николай определението е чрез делата "Николай Христакиев Павлович е български художник, живописец, сценограф, график, художествен критик и театрален деец". Идеята за различен живот след смъртта добива смисъл. Паметта за Димитър е подчинена на тази за Николай.

Зададох си контролния въпрос "И какво от това?", по повод анализа, раздробяването на отношенията, за достигане на яснота при сравняване на две личности. Ами това е стар метод за сравняване на две неща. От две дини да избираме на пазара, сравняваме ги аналитично- тегло, големина, цвят, лъскавина, сухота на дръжката, звук на почукване, големина на диаметралната точка (дупето). Накрая казваме- "Тази е по- добра". Има хора, които правят всичко това несъзнателно, а накрая казват "Не виждаш ли, че тази е по- добра!", без да обосноват. Та отговора на контролния въпрос е "За да може по- точно и обосновано да сравняваме неща/лица с различни стойности на различните качества". Друг е въпросът, кои са значимите качества, онези с по- голям коефициент при оценката. В случая разглеждаме тези, за които имаме данни и при двамата сравнявани, защото това е в исторически план. При психологическо изследване днес, отделните категории биват изследвани актуално и за двамата по отделно. Въпреки това верните прогнози не са нещо гарантирано, та търсим повече характеристики, белким успеем. (погледнах, зе една проста диня давам 7 характеристики ) Ще продължа с други характеристики за сравнение по темата. Дано.

В: https://trud.bg/проф-чавдар-добрев-човек-с-характер/

Иде ми на ум, че Доспевски може да бъде разбиран като Героичен образ, а Павлович- като Трагичен. Първият се бори и успява, дори смъртта му е по занданите като на революционерите. Вторият се бори за добра кауза, но стига все до стени, обграден от сили, които не може да преодолее. Там е работата, че при това положение те са несравними. Все едно да сравняваме Херакъл и Прометей.

Семейство, наследници и последователи Както Доспевски, така и Павлович нямат изразени епигони. Творците не приличат толкова на предтечите си, колкото на съвременниците си. Д. Гюдженов определено е друг, не в стила на Павлович, но не е и в стила на учителя на баща си- Доспевски. Претупването на развитието заради догонващото света Възраждане не допуска израстване на школи. Стана дума, че за 60- 70 г. от разглежданите автори се стига до Ив. Милев и Н. Райнов. Въпреки, че никой от тримата синове на Доспевски не става художник, фамилията Доспевски съществува и има свой авторитет. Павлович няма семейство и наследници. Лесно ми е да река- отнесъл се е безотговорно, но той не е известен и с любовни афери, един човек, който не държи да властва и покорява, дори съпруга, не иска да се грижи дори и за деца. Вероятно е изиграло роля и разбито сърце, но силният характер би преодолял и това. Павлович пак се отказва.

Поставяте интересен въпрос. И двамата са имали авторитети, които са ги водели. Защо единият- така, а другият- иначе? Ако го доверим на средата, условията, това би ли го обяснило? Примерно Доспевски се подчинява на родовия авторитет и проявявайки дарба, достига благополучие ползвайки традицията и един стил, който не е модерен, но съответства на потребностите на хората. Павлович се противопоставя на авторитета на миналото и иска да е по- модерен, но публиката още не е узряла за това.А? Встрани и неточно- пример с чалга културата: сега има музиканти, които залягат на репетициите и класическите произведения, но добро състояние получават чалгаджиите, защото са търсени. Един самоук мургав кларнетист има често по- добри доходи от добър класически музикант у нас. Връщам се на самоуките в иконописта, търсени, защото рисуват евтино и бързо. Отново неточен пример- ППСлавейков. Връща се от Германия и иска, съвсем родолюбиво и всеотдайно да направи нещо европейско. Остава със "Стройна се калина вие", сирач с нещо в търсения народен стил. Филтърът на потребностите и традициите задържа другото.

За съжаление, не знаем мотивите му и с повече фройдистка нагласа можем да си измислим, че го е накарал Нагон към смъртта или Самоубийство с чужди ръце, т.е. ако той изживява някаква криза, която възприема като фатална- изпитва творческа немощ; преживява, че вместо новатор е станал "динозавър", че най- хубавите му години са минали без да се реализира пълноценно; че зад него няма нищо, един мухлясъл училищен инспектор, а не прочут художник... остава му само да сложи "пропиления си живот" (ирон.) за Родината. Това бива да се мисли в контекста на неучастието му в големите събития на времето: Не участва в Легията, макар да е 2 г. по- голям от Левски. Не участва в нищо покрай Априлското въстание. Не участва в Освободителната война. Не участва в политиката след Освобождението. Т.е. в голяма степен е индиферентен към политическите събития, така че този му подвиг е изключение. Отнасям се сериозно към думата подвиг, защото не всички са имали кураж да грабнат пушка и да тръгнат към фронта. И понеже е паралелно, Доспевски е помагал на страдалците от Априлското въстание. Познава се с Левски и други родолюбци, посреща и запознава със страданията ни лейди Странгфорд, а когато руският консул го приканва да напусне България в навечерието на войната, той заявява, че трябва да остане с народа си. Можем да фантазираме за ролятана немския посланик в отравянето на руски поданници, но е от областта на конспирологичните теории. Аз си мисля, че той попада под авторитета на брат си. Все пак баткото става "глава" на семейстовто и вероятно, като се е утвърдил е помагал, може би прекалено и от обич, на Николай, което не е способствало да развие самостоятелност и увереност. Разбира се, това са догадки.

Голямата трудност е, че не може да се намери еталон с който да бъдат сравнявани двама творци. Ако вземем "Свободата..." на Дьолакроа за еталон, макар и романтичен за двама художници в руслото на класицистичната живопис, то можем да кажем, че историческите гравюри на Павлович са с лоша композиция и наивно изпълнение. Обаче у Доспевски такива няма. Но дори и да вземем за еталон някой портрет от същата епоха, има различни стилове и течения, редно е да го вземем от класицизма. После трябва да ги сравняваме по избрани критерии: колорит, поза, детайли... знам ли какво? Аз се бях насочил и сигурно ще продължа по следната линия : Отношението им към съществуващото положение в занаята; отношението им към революционните борби;отношението им към семейството;отношението им към творческата дисциплина; отношението им към оригиналността, новаторството и пр. Смисълът е да могат да бъдат съизмерени поради отношението им към нещо, т.е. да има данни за такова отношение.

Избрах за място на темата това, че за да сравним двама, дали не можем да ги сравняваме чрез отношението им към нещо. Възникна и това, че по- лесно е да ги сранвим чрез проявите на нещо. Ето примерно Схематичност на образите или по- скоро Несхематичност. У Доспевски тези десни ръце, които са като от икона... Критиците казват, че видът на ръцете показва повече същността му от лицето. Все пак, тези ръце на портретите като че ли чакат да им се сложи сребро. Много схематично. Павлович е по- модерен. Литографиите които давате не са нещо за голяма похвала, но са първи пробив за историческа тематика. Нему се полага и първата картина с трудова тематика- "Гроздобер". Може да се разсъждава защо не се е задълбочил в една посока- Историческа, Трудова, Портретна а така бързо се е отказвал. Може да е по пазарни причини, а може и заради вятърничавост. ... абе, артисти. Друго си е Доспевски. Едно си знае, едно си рисува. Подобренията са в повече злато и пищни дрехи, винетки, рамки. Така пробива и водата- с чукане на едно място.

Като се опрем на предпоставката, че за вкусове не се спори, бих споделил, че предпочитанията ми, съвсем условно и временно, са на страната на Павлович. Срещам трудност, но ще опитам да пусна последното нарисувано от Доспевски с молив- килията на Пловдивския зандан, където е бил с Ив. Ев. Гешов. От книгата на Васил Захариев за него. О, за Павлович също пише откровени глупости

Отношение към съществуващия еснаф на иконопиисците. Николай Павлович: „Там в Трявна живеят много нашенци иконописци, та аз исках да стана по средата им и да ги поучавам в живописването, за да бяха се поусъвършенствали в това изкуство, та да захванат да работят по-правилно“. В Трявна Николай Павлович получава поръчка да нарисува икони за украсата на църквата „Св. Богородица“ на Преображенския манастир „Св. Преображение Господне“. Заради противоречията между тревненските зографи и Николай Павлович проектът на Павлович за иконостаса на църквата пропаднал. Станислав Доспевски: " От както съм се завърнал в България и като съм проходил много градове и села, к сожалению видел съм че църковното иконописание е испаднало до най- низка степен и е доведено до безобразие из укор на нашътъ църквъ. Мене ма е болело сърцето, ама не съм имал до днес кому да се оплача, който и да исцери тая болест по нашите църкви" Очевидно двамата живописци смятат състоянието на иконописването за лошо и като изход и двамата стигат до необходимостта за създаване на училище по живопис. При бездействието на Светия синод, Павлович прави опит за такова светско училище в Ст. Загора, а Доспевски предлага със съдействието на Синода да бъде обособен клас в Пловдиското училище. Едва в 1896 г. е отворено Държавното рисувално училище, 2 г. след смъртта на Павлович. Самите тези двама художници не са развили школи от чираци. Единствено споменатия Ат. Гюдженов (роден и живял по това време в Пазарджик) при Доспевски.

Ако Павлович имаше достъп до Изкуствен интелект, ето какво би му препоръчал той: Със съжаление отбелязвам, че ИИ не се сеща да насочи към пряк контакт. Такъв би могъл да не е е плодотворен, както много често се е случвало при художници, но всеки случай е уникален. Неочакваните приятелства са също уникални. А тези артисти са имали много допирни точки: любов към родината; радост от народното и православно възраждане; голям простор за приложение на изкуството, зает в момента от невежи и примитивни автори.

Особености на творческата среда за българските възрожденски художници На първо място, това е борбата за църковна самостоятелност. В страната се строят и украсяват православни храмове. Стремежът за реалистично християнско изкуство още отсъства, защото целта е просто да има храмове с изображения, да има знак за българска идентичност, независимо колко качествен е той. Следва относителното забогатяване, но не и достатъчно за да бъдат отделяни много пари от множество хора за произведения на изкуството. Новобогаташите „не са си надвили на масрафа” и над необходимите разходи за да харчат за лукс. С много по- голям ефект са изображенията като ктитори, които носят слава, авторитет, повече от домашната картина, защото са пред очите на мнозина, при това в съседство със свети изображения. Сблъсъкът на старите школи- Тревненска, Самоковска, Дебърска, с новите условия на откритост, когато търгуващите с Австроунгария, забогателите в Русия, Гърция, виждат други възможности, води до тяхното капсулиране, консервативно приемано от населението като стожер на едни древни и вечни ценности, а всъщност загуба на жизненост, предвещаваща скорошната им гибел. Още: портретната живопис в по- развитите страни се е проявявала и добила стилови характеристики при отсъствие на конкуренция с евтината и достъпна фотография. У нас привикват с фотографията и картините върху платно не са привлекателна ценност за възникващите индустриалци и буржоазия, без родословие и без културни традиции. Няма кого да впечатлиш с картина, а контрагентите също не се вълнуват от тях. Простият ерзац, заместител - щампата и снимката са напълно достатъчни.

Интересен момент от развитието на Павлович е обучението му при първия сред първите на Балканите фотограф- портретист Анастас Йованович, българин от Враца, приел Сърбия за родина, а тя него за свой син. Тогава Николай е на 18 г. и иска да изучава литография. Може би това е бил момента, вечно вторият да стане първи, но и тогава Павлович се отказва от задълбочено развитие на фотографията и тръгва да учи във Виена и Мюнхен изобразително изкуство. Литографските умения, с помощта на Йованович се реализират в споменатата серия родолюбиви илюстрации към повестта „Райна, княгиня българска” през 1861 г. Все тази занижена отговорност. Хубав човек, ама втори.