gmladenov

Разликата между СТО и класическата физика наистина е само в наклона. Въпросът е, какво е физическото обяснение за тази разлика. В класическата физика наклонът се обяснява с най-проста векторна сума на скоростите на звездата и земята. А какво е физическото обяснение на СТО? Аз лично досега не съм намерил хубаво и ясно релативистично обяснение на аберацията, но тя много лесно може да се показва с относителност на едновременността. Така че ако някой ме пита от какво се получава аберацията според СТО, аз лично ще кажа, че тя е следствие от относителността на едновременността. Тоест, релативистичен ефект.

В класическата формула имаме арккотангенс: ϕ = arccot ( v/c ) При СТО имаме арккосинус. Голяма разлика, защото СТО забива при (v>c), а класическата физика си свирка.

Не съм разбрал, че този парадокс е като някой от твоите. Слагам права за всеки случай, за да не реши някой да напише книга и да обяви, че той ги е измислил всичките тези неща - а ние ги бистриме тук вече повече от година.

Намалява, Лапландец. Когато преобразуваш от стационарна към подвижна системи (права Лоренцова трансформация), дължините се увеличават. Така се получава, че огледалото се разтяга и сплесква. Съответно неговият ъгъл намалява.

Здравейте, В тази тема ще представя поредния парадокс на Специалната Теория на Относителността (СТО), с който за сетен път ще илюстрирам нейната нереалистичност. Парадоксът се основава на астрономическото явление звездна аберация. Накратко за аберацията Звездната аберация е природно явление, при което се наблюдава годишно колебание на видимата позиция на определени звезди в небесната сфера. Явлението е наблюдавано за първи път от английския астроном Джеймс Брадли в края на 18-ти век. На Интернет може да се намери много информация за явлението, така че тук няма да се впускам в обяснения. Вместо това само накратко ще изложа трактовката на СТО, тъй като тя е в основата на текущия парадокс. Според СТО, аберацията е релативистичен ефект, който се причинява от относителното движение между земята и наблюдаваната звезда. Съгласно този ефект, светлинните лъчи, излъчени от звездата, имат различен наклон в отправните системи на звездата и на земята. На горната диагр ама е показан частният случай, когато светлинните лъчи от звездата "падат" вертикално надолу в нейната отправна система. В отправната система на земята, обаче, същите тези лъчи ще бъдат наклонени напред по посока на движението на земята спрямо звездата, както е покано на диаграмата. Ъгълът на наклона в този специфичен случай се намира по формулата: ϕ = arccos ( v/c ) От формулата се вижда, че наклонът на звездните лъчи зависи единствено от относителната скорост между звездата и земята и варира между 90° (липса на аберация) до ~0° (максимална аберация). Парадоксът на звездната аберация Звездната аберация се счита за едно от преките опитни потвърждения на СТО и съответно наклоняването на светлинните лъчи в подвижните отправни системи се приема безусловно като физически закон. Както сега ще видим, обаче, то също така води и до неразрешим парадокс. Нека да си представим измервателна установка, която се състои от наклонено на 45° огледало и детектор на светлина (фото-детектор), както е показано на следната анимация. Установката се движи със скорост 0,7c спрямо далечна звезда, от което следва, че наклонът на звездните лъчи в отправната система на установката ще бъде ~45° (изчислено по горната формула). Лявата част на анимацията показва отправната система на звездата, в която светлинните лъчи, излъчени от нея, падат вертикално надолу към установката. И както се вижда на анимацията, когато лъчите достигнат до наклоненото огледало, те се отразяват от него, преобразуват се от вертикални на хоризонтални (по закона за отражение на светлината) и достигат до фото- детектора. В отправната система на установката, от друга страна - дясно на анимацията - се случва нещо съвсем друго. По закона на СТО за аберацията, звездните лъчи в тази система достигат до огледалото под наклон от ~45°, а не вертикално. В допълнение, тъй като Лоренцовата трансформация сплесква огледалото, неговият наклон в тази система е намален от 45° на ~35°. Заради тези промени, когато звездните лъчи достигнат до огледалото, техният ъгъл на падане и отражение е съвсем друг в сравнение със системата на звездата. И както се вижда много ясно на анимацията, под този ъгъл те въобще не могат да достигнат до фото-детектора. Така стигаме до следния парадокс (или по-точно абсурд): По дефиниция, дадено събитие се случва във всички отправни системи, без излключение ... освен в примери като горния, когато събитието просто няма как да се случи. В горния пример звездните лъчи в отправната система на звездата се отразяват под правилния ъгъл от огледалото и съответно достигат до фото-детектора. Във всяка друга отправна система, обаче, това е физически невъзможно, тъй като в тези системи ъгълът на падане и отражение на лъчите *по закон* е различен от правилния ъгъл. Съответно лъчите в тези системи няма как да достигнат до фото-детектора. Тук, есествено, става дума за закона на СТО за звездната аберация, заради който се стига до показаният парадокс. Коментар Наред с парадокса на аберацията, горната анимация много хубаво илюстрира и цялостната нереалистичност на СТО. Принципно, различните отправни системи би трябвало да представляват различни перспективи на една и съща реалност. Но ако се съди по горната анимация, това не изглежда точно така. Лявата и дясната части на анимацията са толкова различни, че те приличат повече на две алтернативни реалности, отколкото на два различни погледа върху една и съща реалност. Благодаря за вниманието. Георги Станимиров, програмист ©2021, всички права запазени

Вторият постулат не е верен - и от него идват всичките парадокси. Според Втория постулат, светлината има една и съща скорост с във всички отправни системи, било то стационарни или подвижни. Като следствие от този постулат имаме известните "ефекти" скъсяване на дължините и относителност на едновременността. Никой никога не е измерил пряко нито скъсяване на дължините, нито относителност на едновременността - и въпреки това те се приемат за вярни. Именно тези ефекти са в основата на всички парадокси, които Лапландеца и аз излагаме. Началният постинг на тази тема показва абсурдността на идеята, че разстонията се скъсяват за движещи се наблюдатели, докато парадоксът на въртящия се вал (за който аз научих от Лапландеца) пък показва абсурдността на идеята за относителност на едновременността. Според този парадокс един въртящ се вал магически се самоусуква за подвижни наблюдатели. На това нашият уважаем всезнайко Скенер отговори, че валът "Не се самоусуква. Такъв си е по природа".

Това много интересен въпрос, за който сигурно може да се напишат книги. Моите впечатления са, че в края на 19-ти век съществуват силни настроения сред физиците да се отрече Нютон. Нютон е бил религиозен и физиците в края на 19-ти не могат да "смелят" този факт. Те отъждестяват идеите на Нютон за абсолютност на пространството и времето с абсолютността на Бог и съответно търсят нова физика, която да се разграничи от тези идеи. Така те консенсусно се обединяват околко относителността на Айнщайн, Лоренц и Поанкаре, която отхвърля абсолютността на времето и пространството. (Съвсем иронично, обаче, СТО приема светлината за абсолютна - а както знаем, Бог е и светлина.) Лапандеца е напълно прав като казва, че СТО е "работа на бюро" - напълно теоретична и без многобройни експериментални търсения. Сметките показват, че ако светлината е абсолютна, то разстоянията и дължините трябва да са относителни - и това се приема като универсален физичен принцип, без никога да е доказано с пряк експеримент (последното било технически трудно, видите ли, така че просто се приема за вярно). В крайна сметка за мен съществуването на СТО е изцяло политически мотивирано. На времето са търсели алтернатива на религиозния Нютон, а сега пък не може да се признае, че теорията е нереална. Кой знае колко време трябва да мине, за да може физиката най-нарая да признае какви са новите дрехи на СТО.

Хубаво, ще използваме твърдостта на Борн, щом трябва. За примера с вала твърдостта на Борн е без никакво значение, защото тя решава проблема с много високи обороти на въртене. При вала нямаме такива, така че това не ни бърка. Единственото нещо от значение в парадокса на вала е, че той се самоусуква ... и то само в отправната система на подвижен наблюдател. Колкото и да въртиш и сучеш (хехе), ти нямаш смислено обяснение на това самоусукване. Материалните тела не самоусукват просто така - и твърдостта на Борн ни най-малко не решава проблема. Така че много тъп аргумент от твоя страна. По-точно пълна смешка.

Щом е идеализиран, значи валът е абсолютно твърдо тяло. Обясни сега по кой универсален физичен принцип абсолютните твърди тела се самоусукват ... единствено в отправните системи на подвижни наблюдатели.

Защото обяснението ти е изсмукано от пръстите и не е вярно. Според самия Айнщайн, СТО е принципна теория и се базира на принципи, които се приемат за общовалидни. Ти бъркаш практичност с принципност. Ако е реален, един много дълъг вал естествено ще има какви ли не неравномерности. Но в случая това въобще не ни интересува, защото ние искаме да проверим дали принципите на СТО работят, а не дали тя е практична теория. С новият парадокс на Лапландеца много лесно мога да ти покажа как светлината прави лупинги докато стигне от единия край на вала до другия. Нали се сещаш, че няма такъв принцип в природата.

Парадоксът е, че валът е усукан без да му е приложена сила. Също така двата наблюдателя виждат две различни реалности: единият наблюдател вижда усукан вал, а другият - неусукан. Това не е нормално. Двете отправни системи трябва да представляват две различни перспективи на една и съща реалност, а не две различни реалности. Усукун вал не е различна перспектива на неусукан вал, а съвсем друг вал.

Ха! Е сега вече го измисли. Браво, Лапландец. Значи след като валът се усуква, лазерният лъч и той трябва да е усукан ?!? Нашите приятели релативистите да дойдат да ни обяснят това как работи.

Като дявол от тамян бяга.

Нека да се върнем на основния въпрос, който Лапландеца повдигна: Какво усуква валовете, майна - Божието провидение ли ?!?

Да, точно така. Виж горния ми постинг.

Да, като помисля си прав. Само че виж ти какво не си помислил: ако резбата на валовете е права, те могат да се движат успоредно един на друг. В момента, обаче, в който усучеш резбата, успоредното движение става физически невъзможно. Така че парадоксът си остава.

Не, и двата вала са усукани. Това, обаче, прави парадокса още по-валиден, защото усукването и на двата вала е в същата посока ... а това въобще не работи в реалността. Ако зъбците са усукани, те трябва да са усукани в обратни посоки ... иначе те въобще не могат да влязат един в друг. Така че парадоксът е железен. Няма мърдане:

Мисля, че парадоксът е валиден все пак ... но трябва да се провери как стоят нещата с усукването на зъбците.

Зъбните колела в парадокса на Ники.

Не знам. Трябва да помисля. Скенер в същност е прав, че и двата вала ще бъдат усукани. Посоката на усуксването ще е еднаква, обаче ... и трябва да се провери дали това работи на практика.

Да.

Въобще не е същото. Ако не измерим правилно разстоянието до слънцето, това е техническа грешка. Никакъв физичен принцип не се нарушава от подобна грешка. Скъсяването на дължините, от друга страна, е фундаментален физичен принцип: наистина ли движението на едно тяло предизвиква промяна на неговата дължина? Подобен принцип не може да се приема на сляпо доверие.

Може да го броим, че въртенето е срещу часовниковата стрелка. Така десният край изпреварва левия.

Да се покаже пряко е някой да е направил преки измервания. Фактът си остава, че такива измервания никога не са правени за скъсяването на дължините. Аргументът, че това е технически трудно, не променя и другия факт, че скъсяването на дължините се приема за вярно на доверие, без някога да е потвърдено с пряк експериемент. Въпросът за интуитивността/неинтуитивността на СТО пък ми е най-любимият. Видите ли, ние не трябва да се довяряваме на нашата собствена интуиция, а на интуицията на релативистите ... въпреки че те нямат преки доказателства за скъсяването на дължините, например. Да се изискват такива доказателства не е въпрос на интуитивност/неинтуитивност (както Йезуитската логика на релативизма повелява), а е въпрос на принцип: колкото по-невероятно, по-нелогично и по-бомбастично е едно твърдение, толкова по-строги и по-високи са критериите за неговото доказване. А как стои днес със скъсяването на дължините: приема се сляпо на доверие, без преки доказателства - и ако случайно някой се осмели да поиска такива доказателства, му се обяснява да не държи на тези неща (защото били технически трудни, видите ли). Айнщайн акбар.

Вярна е. Ти просто отказва да видиш логическото противоречие тук. Ако часовникът в точка (х'=0) има показание (t'=0) ... и ако всички часовниците в тази отправна система са синхронизирани ... значи всички те трябва да показват (t'=0) в този момент, а не само часовникът в точка (х'=0). А според Лоренцовата трансформация това не е така ... и именно това е противоречието.