К.ГЕРБОВ

Понеже от областта на историята темата мина в дебрите на филологията, е хубаво да се припомнят и другите опити за разчитане на Именника. Ето какво е написал А. Карасик в статията Древнейшая Болгарская летопись, публикувана през 1950 г. в бр. 5 на сп. Вопросы истории: „Попытки прочтения "Именника" делались неоднократно, но были безуспешны. Большинство западноевропейских исследователей считало болгар тюркским племенем и искало ключ для расшифровки "Именника" в тюркских языках. Такая позиция особенно упорно отстаивалась немецкими историками и лингвистами. Русский учёный-славист А. Ф. Гильфердинг, пытаясь прочитать "Именник", впервые решил прибегнуть к помощи венгерского языка. В 1868 г., через два года после опубликования А. Н. Поповым текста "Именника", А. Ф. Гильфардинг писал о словах этого текста, смысл которых был непонятен: "Они имеют явное сходство со словами языка мадьярского и сродных ему языков уральской ветви финского племени, вотяцкого и зырянского, и мы уверены, что знаток этих языков истолковал бы вполне удовлетворительно загадочные для нас "болгарские прозвища". А. Ф. Гильфердинг, несомненно, указал правильный путь к изучению текста "Именника", но, к сожалению, его работа, содержащая истолкование отдельных тёмных мест "Именника", не была продолжена. В 1946 г. проф. М. Н. Тихомиров опубликовал полные тексты и фотоснимки "Именника" по Синодальному списку Еллинского летописца и по "Хронографу" бывшего Уваровского собрания. Публикация М. Н. Тихомирова значительно облегчила изучение этого исторического памятника. Текст "Именника" в транскрипции М. Н. Тихомирова имеет следующее содержание: "Авитохолъ жытъ лѣтъ 300, родъ емоу Дуло, а лѣтъ ем(у) диломъ твиремъ. Ирник житъ лѣтъ 100 и 8 лѣть, род ему Дуло, а лѣть ему диломъ твиремъ. Гостунъ намѣстникъ сый 2 лѣт(а), родъ ему Ерми, а лѣтъ ему дохсъ твиремъ. Куртъ 60 лѣть, дръжа, родъ ему Дуло, а лѣтъ ему шегоръ вѣчемъ. Безмѣръ 3 лѣт(а), а родъ сему Дуло, а лѣтъ ему шегоръ вѣчемъ. Сии 5 кънязь дръжаше княжение обону страну Дуная лѣтъ 500 и 15 остриженами главами. И потомъ приде на страну Дуная Исперих князь, тожде я доселѣ. Есперерихъ князь 60 и одино лѣто, родъ ему Дуло, а лѣтъ ему верени алемъ. Тервель 20 и 1 лѣт(о), родъ ему Дуло, а лѣтъ ему текучитемь. Твиремъ 20 и 8 Лѣтъ, родъ ему Дуло, а лѣтъ ему дваншехтемь. Севар 15 лѣтъ, родъ ему Дуло, а лѣтъ ему тахалтомъ. Кормисошь 17 лѣтъ, родъ ему Вокиль, а лѣтъ ему шегоръ твиримь. Сии же князь измени родъ Дулов, рекше Вихтунь. Винехъ 7 лѣтъ, а родъ ему Укиль, а лѣтъ ему имяше горалемь. Телецъ 3 лѣт (а), родъ ему Угаинъ, а лѣтъ ему соморъ алтемь. И сий иного рода (?). Умор 40 дний, родъ ему Укиль, а ему диломъ тутомъ". Нужно отметить что Уваровский список имеет чтения: "Есперих", а не «Есперерих", "Тервень", а не "Тервель". Ниже мы помещаем перевод текста и его обоснование. Перевод сделан с помощью венгерского языка. Текст гласит: "Авитохол жил лет 300, род его – Дуло, при нём путь водителей верблюдов. Ирник жил лет 108, род его – Дуло, при нём путь водителей верблюдов. Гостун наместник 2 года, род его Ерми, при нём тлен водителей верблюдов. Курт – 60 лет княжил, род его Дуло, при нём – скудный посев. Безмер – 3 года, а род его – Дуло, при нём – скудный посев. Эти пять князей держали княжение по эту сторону Дуная 515 лет остриженными главами. И потом пришёл на другую сторону Дуная князь Есперих, где и доселе. Есперих князь – 61 год, род его – Дуло, при нём – кровавое правление. Тервень – 21 год, род его Дуло, при нём – богатство. Твирем – 28 лет, род его – Дуло, при нём – величие. Севар –15 лет, род его – Дуло, при нём – озерная рыба. Кормисошь – 17 лет, род его Укиль, а при нём – мало водителей верблюдов; этот же князь сменил род Дулов, названный нерадивым правителем, принесший голод 7 лет, а род его – Укиль, а при нём –жестокое правление. Телець – 3 года, род его Угаин, а при нём – печальное время. И этот другого рода. Умор – 40 дней, род его – Укиль, при нём – путь плотов". Приводим словарь, легший в основу нашего перевода. Дилом от gyalo – ход, шаг; gyalog –пешком, пешеходный. Твиремь, или Твирем, или Твиримь от teve – верблюд, iram – направление, движение; irany – направление, курс. Твирем –собственное имя, водитель, верблюдов. Дохс – doh – тлен, отмирание, dohos –затхлый, гниющий. Шегор – от zsugori – скупой; zsugorodni – уменьшаться. Мягкие "джь" переданы буквой "ш". Вечем от vetes – сев, посев; мягкое "т" передано звуком "ч". Верени от ver – кровь, verekedni – сражаться, veres – кровавый, verezni – истекать кровью. Алем от allam – государство, all-ni –стоять, становиться, состоять. Текучитемь – от tehetös – богатый, зажиточный, tehetseg – мощь, способность. Дваншехтем – от fenseg – величие. Звук "f" передан сочетанием "дв". Тохалтом – от to – озеро (море), hal –рыба. Окончание "темь" в словах текучитемь, дваншехтемь, тохалтом указывает на массовость явления: tömeg – толпа, масса, tömeges – массовый, temeny – множество. Вихтунь – от vih (vihet), от глагола vinni – нести, вести, водить; tunya – ленивый, нерадивый. Винех – от vin-ni – нести, éhen – голодно, ehseg – голод. Горалем – от gor – грубый, жёсткий, göres – напряжённый, сдавленный. Сомор – от szompru – печальный, скорбный. Алтемь – от öltö – отрезок времени, период. Тутом – от tutaj – плот, лодка рубленая….” Статията продължава по-нататък с още обяснения, от които аз отделям като съдържателно това: „Наконец, летопись создана с помощью двух языков: славянского и угрского. Естественно предположить, что она возникла в Болгарии, когда угрский язык ещё бытовал среди болгар. Какими буквами писалась эта летопись? Угрской письменности не было. Греческим алфавитом нельзя было передать "шегор вечем". Но была ли тогда азбука Кирилла? Во всяком случае, летопись могла быть написана только славянскими письменами.” Ще добавя също, че с гръцки букви не може да се напише и „кънязъ”.Т. е. Именника е произведение, създадено не по-ранно от X-XI в.! Само авторът му знае какво в него е вярно и какво измислица.

През месец ноември 1936 г. към Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните (ГД на ПТТ) в Царство България е създаден Комитет за пощенски марки и карти. Той се председателства от главния директор, а в работата му вземат участие представители на министерствата на финансите, войната, търговията, земеделието, народното просвещение, вътрешните и външните работи, на Художествената академия, на Съюза на дружествата на художниците, на Браншовото сдружение на търговците филателисти, на Българското филателистическо дружество, на Държавната печатница. В статия отпечатана в сп. „Българска марка” от 15 март 1937 г., секретарят на новосъздадения комитет Янко Русинов, който е началник на службата за пощенски марки и карти към ГД на ПТТ и инициатор за създаване на комитета, обяснява целите и задачите му. „Пощенските марки и карти са не само един държавен паричен знак, удостоверяващ, че са заплатени таксите за пренасянето на кореспонденциите – пише Русинов в началото на статията. – Те са визитната карта на държавата, която ги издава. Те са едно мощно средство за пропаганда. Чрез тях най-лесно се популяризират националните идеали и стремежи, делата на заслужилите люде, исторически дати и събития; курорти и природни хубости; обектите на износа и пр. Изработени художествено и качествено, те са и едно сигурно приходоносно средство.” По-нататък се посочват за пример Черна гора, Съветска Русия, Германия, Италия, Ватикана и др., издаващи ежегодно „коя от коя по-хубави и по-красиви пощенски марки”, които носят съществени приходи в държавните им бюджети. На този фон „пощенските ни марки са едно техническо недоразумение”, констатира Русинов. В качествено отношение те били „по-долу от шарените щампили на първобитните печатници на миналото столетие”. А сюжетите на издадените през последните години възпоменателни марки предизвиквали упрек към средите и държавните ведомства, които трябвало да се грижат за името на България като културна страна. Българските марки не се търсели вече в чужбина. Колекционерите не търсели вече рядкото (намеква се за малотиражните български пощенски издания на тема „спорт”), а искали „хубавото, красивото, естественото, това, което носи наслада на окото”. За такива марки те плащали със своята валута. При „едно осмислено производство, при една планирана дейност, приходите от пощенски марки можели да се увеличат от 75 млн. лева годишно, на 100-120 млн.” И с това трябвало да се заеме новосъздадения Комитет за пощенски марки и карти. Архивните документи разкриват, че още на 5 март 1937 г. новосъздадения комитет е решил „да се издаде серия от пощенски марки от всички стойности със сюжети от областта на народното стопанство, за облепване на кореспонденцията за вътрешността и чужбина и да служат за пропаганда на нашето земеделие и износ.” Във филателната преса се уточнява: „да се направи пропаганда, особено в чужбина, на плодовете на богатата и щедра българска земя, на трудолюбието на нейния стопанин – селянина”. На марките трябвало да бъдат показани традиционните за българския износ зърнени храни, тютюн, розово масло, плодове, продукти на животновъдството. Поредицата нямало да се ограничи само с първите марки, заявяват от комитета. Тя трябвало да има продължение, като „се изнесат на показ всички постижения и плодове на българското полевъдство и животновъдство”. Предложено било сюжетите да бъдат комбинирани с изгледи от природните хубости на България. Например, розата да бъде в съчетание с изглед от Розовата долина. Гроздето - с образа на селянка в народна носия. Тютюнът - с изглед от долината на Струма. Ягодите - с изглед от Пловдивско. Плодовете - ябълки и сливи - с изглед от Кюстендилско. Зеленчуците домати, чушки и др. - с изглед от Търновско или Кричим. Добитъкът - говеда, свини и др. - с изглед от държавните стопанства. Предлагало се да има и „общи идеи“ - нива с орач, стадо в Балкана (из Белоградчишко) и пр. С оглед, че сезонът за беритбата и износа на плодовете и зеленчуците наближавал, Комитетът за пощенски марки предложил да не се губи време по изработване на проектите чрез конкурс, а те да бъдат „фотографически“. Така марките можели да бъдат сравнително бързо изработени чрез дълбок печат, с което да се постигнат и добри художествени резултати. За целта трябвало да се потърсят подходящи готови снимки от частни фотографи, Дирекцията на железниците, Туринг-клуба, Б. 3. К. Банка, Министерството на земеделието. Сдружението на износителите и др. За в бъдеще се предвиждало да се пускат в употреба ежегодно марки с различни мотиви, като за увеличаване на интереса към тях и за да не се затруднява издаването им технически, едни и същи стойности да се отпечатват с няколко сюжета. В резултат на това решение в следващите години се появяват поредици български пощенски марки, които получават наименованието „Стопанска пропаганда”. Първото издание, въпреки призивите „да не се губи време, закъснява с една година. И не е с фотоси. Една от причините за забавянето е провеждането на конкурс за художествени проекти за марките. Дотогава те се изготвяли от щатните художници при Държавната печатница. В конкурса взели участие най-изявените за времето си български художници, работещи в областта на приложната графика. Била уредена изложба с проектите за „стопанските” марки, от които били премирани по два проекта за всяка стойност. Резултатите от конкурса се изясняват от едно писмо на Отделението за пощенски съобщения към ГД на ПТТ, носещо дата 23 юли 1937 г. С писмото се изпращат на Отделението за държавни ценни книжа към Министерството на финансите десетте проекта за редовни пощенски марки за стопанска пропаганда, получили първа премия на конкурса. Проектите са за следните марки: 10 ст. жътвари, 15 ст. стрък слънчоглед, 30 ст. стилизирани житни класове, 50 ст. кокошки и яйца, 1 лв. искърско говедо (бик), 2 лв. свине, 3 лв. ягоди, 4 лв. гроздоберачка (алегория на плодородието), 7 лв. маслодайна роза, 14 лв. тютюневи листа. Автори на проектите за марките са: 10 ст., 15 ст., 50 ст., 2 лв., 7 лв. – Борис Ангелушев; 30 ст. – Атанас Апостолов; 1 лв. – Иван Манев и Веселин Томов; 3 и 4 лв. – Александър Жендов; 14 лв. – Веселин Стайков и Стефан Петров. С писмото се иска да бъде дадена поръчка на Държавната печатница за отпечатване на въпросните марки и се посочват необходимите технически данни. Форматът трябвало да бъде 2,3 см на 3 см. Предлагат се следните цветове: 10 ст. - розова, 15 ст. - вермион, 30 ст. - жьлтокафява, 50 ст. - стоманеносива, 1 лв. - тъмнозелена, 2 лв. - червена, 3 лв. - карминена, 4 лв. - златистожълта, 7 лв. - тъмносиня, 14 лв. - тъмнокафява. Техниката на отпечатването трябвало да бъде дълбок меден печат. От пощенското ведомство конкретно указват: „назъбването да се извърши чрез подлагането под гребените на машините най-много до три листа“. С това се цели да се постигне добро продупчване, без да има запушени дупки. Тогава, след разкъсването на марките от печатните листа, краищата им получават добре очертан зъбовиден контур. Предлаганите тиражи са: за марките от 10, 15, 30 и 50 ст. - максималното производство на действащата машина 1,5 до 2 млн. къса; за марките от 1, 2 и 4 лв. – до 1,5 млн. къса; за марките от 3 и 7 лв. - по 1 млн. къса; и за марките от 14 лв. - до 300 000 къса. Предвиждало се след изчерпването на първото издание марки, да се пуснат втори и трети издания с променени цветове, като за марките от 1, 2 и 7 лв., на които цветовете съгласно изискванията на Всемирния пощенски съюз задължително трябвало да бъдат зелен, червен и син, се употребяват „по-слаби или по-силни тонове“. От ГД на ПТТ подчертават, че целта на издаването на марките е „да се направи възможно най-широка пропаганда на стопанските продукти на нашата земя”. Затова те, марките, трябвало да бъдат художествено изработени, отпечатани в големи тиражи (особено малките стойности 10, 15, 30 и 50 ст. и широко употребяваните 1, 2 и 4 лв.) и широко пласирани, предимно в чужбина. А това най-лесно можело да се постигне, като чуждите колекционери и търговци бъдат заинтригувани от доброкачествеността, художествената изработка и достъпната цена на марките. Комитетът за пощенски марки помислил отрано и за пускането в употреба на различните стойности на „Стопанска пропаганда“. Отчетено било, че като сюжети марките били много, а тиражите големи. Това щяло да затрудни печатницата да ги изработи и ги пусне в употреба едновременно. Затова била предложена процедура за постепенно пускане на марките веднага след изготвянето им, каквато често била използвана от чуждите пощенски администрации. В тази насока било изказано желание марките да бъдат пускани в сезоните, които се третират от сюжетите им. Например: 4 лв. грозде - през септември, 15 ст. слънчоглед - през август, 2 лв. свине - през ноември, 14 лв. тютюн - през октомври и т.н. Допускало се и валидиране след отминал сезон, но като резултатно за държавното съкровище се считало, всички марки да излязат до края на годината. „Ако за художествената изработка на въпросните марки се налага да бъдат употребени по-доброкачествени материали, като книги и мастила, моля да се дадат необходимите улеснения на Държавната печатница за снабдяването ѝ с такива”, предложила пощенската администрация на финансовата, тъй като последната пряко отговаряла за отпечатването на марките. Само седмица след така детайлното уточняване на подробностите по издаването, в сюжетите на „Стопанска пропаганда“ настъпват промени, за които ГД на ПТТ известява Министерството на финансите на 4 август. Стойностите от 1 и 2 лв. нямало да се печатат по изпратените проекти: рисунката на И. Манев и В. Томов, упомената като „Искърски бик“ (посочения в поръчката сюжет „искърско говедо – бик”) и рисунката на Борис Ангелушев, назована „Бекон“ (сюжета „свине”). Вместо тях за отпечатване били изпратени проектите, получили втора премия: 1 лв. – проект на художника Александър Жендов под мото „Лозе“, представляващ грозд (цвят на марката - зелен); 2 лв. - проект на художниците Веселин Стайков и Стефан Петров под мото „Експорт“, представляващ роза с малък стандартен бидон с розово масло (цвят на марката - червен). Очевидно на оригиналните проекти стойностите на марките са били други, затова се указва те да бъдат преработени от гравьорите и художниците в печатницата, и ако последните не са в състояние да извършат сполучливо поправките, на основание на уговорката в програмата на конкурса да се поканят авторите на проектите, сами да извършат промяната. Предлага се също замяна на сюжета на стойността на марката от 14 лв. „Тютюн“ с някоя от дребните стойности - стотинковите, които трябвало да бъдат масово изнесени в чужбина, или пък със стойностите 1, 2 или 4 лв. Обяснението за промяната е: „за да се даде по-голямо разпространение на сюжета, представляващ едно от най-чувствителните пера на нашия износ“. Тази бележка подсказва, че на поредицата „Стопанска пропаганда” трябва да се гледа като на своеобразен илюстрован каталог на най-престижните стоки, изнасяни от Царство България. Всяка марка се явява „визитка” на стока, произведена в България и ценена не само у нас, но и в чужбина. На 6 август от ГД на ПТТ правят последното уточняване преди „Стопанска пропаганда“ да бъде поръчана за отпечатване. Те информират Министерството на финансите, че проектите на марките не са изцяло издържани, тъй като на някои от тях, художниците, които са ги изготвили, допуснали грешки в латинския текст. Вместо приетото по международните стандарти Вulgaria, написали Bulgarie или Bulgarien. На основание на протоколното решение на комисията, която прегледала и премирала проектите, пощенското ведомство молело финансовото при даване на поръчката за отпечатване на марките в Държавната печатница, да нареди на нейните художници и гравьори да коригират допуснатите грешки, като във всички проекти надписът да стане еднакъв – Bulgaria. Поръчката на Отделението за държавни ценни книжа до Държавната печатница за отпечатване на „Стопанска пропаганда” е от съшия 6 август 1937 г. В нея са описани изискванията за отпечатването, а тиражите са уточнени на: 10 ст., 15 ст., 30 ст., 50 ст. - по 2 000 000 къса, 1 лв. - 1 500 000 къса, 2 лв. - 2 000 000 къса, 3 лв. - 500 000 къса, 4 лв. - 1 000 000 къса, 7 лв. - 500 000 къса, 14 лв. - 100 000 къса. По невнимание обаче, съставителят на заявката записал: „Също в текста „Вulgaria“ последната буква „а“ да се замени с буквата е“. С което решава съдбата на тази българска поредица пощенски марки да бъде единствената, носеща името на държавата ни на френски език, а не чрез транскрипция с латински букви, както е при всички останали издания. Към края на годината от ГД на ПТТ са притеснени, че „стопанските“ марки не само че не са готови, но дори не е започнало отпечатването им. Затова на 6 декември. се обръщат за съдействие към Отделението за държавни ценни книжа. А то от своя страна на другия ден изпраща молба до Държавната печатница: „да се сложи под печат и отпечатат до края на годината поне две пощенски марки от серията за стопанска пропаганда, а именно марките от 1 и 2 лева, като тиражът на тия две марки бъде максималното производство на машината за дълбок меден печат“. От Държавната печатница отговарят, че ще се стремят да изпълнят нареждането за отпечатване на марките от 1 и 2 лева, но последователно и с разчет то да бъде приключено най-рано през януари 1938 г. Относно тиража на марките печатницата изказва особено мнение. Тя счита, че максималният тираж не може да надхвърля един милион къса от всеки вид, както „поради филателистичен интерес”, така и .поради невъзможност да се печати повече от един милион марки на обикновен дълбок печат от един цилиндър“. Обяснява се, че втори наново изготвен цилиндър, не може да даде „същата сила на нюанса“ и щяло да се яви видима разлика в очертанията на рисунката. Дотогава в машината на печатницата не били отпечатвани дори един милион къса от един вид, но се надявали да го осъществят. Накрая печатницата прави конструктивното предложение: „Ако, обаче, добрият тираж (на качествените марки - б.а.) стигне под един милион, ще трябва да се печати втория милион от втори цилиндър и с друг цвят като отделен тираж, което ще увеличи и тимброфилната стойност на общия тираж. Молим да проучите въпроса спешно и ни дадете писмени последни указания за работа“. В Централния държавен исторически архив, ф. 159, оп. 7, а. е. 12, където се намират документите по издаването на „Стопанска пропаганда 1938“, такива указания липсват, но те очевидно са дадени, защото в началото на февруари 1938 г. марката от 2 лева е вече отпечатана. Този, както и някои други интересни факти, се съдържат в поредното писмо на ГД на ПТТ до Министерството на финансите от 7 февруари 1938 г. С него се отправя молба, тъй като с отпечатването в два цвята марката от 2 лева от серията за стопанска пропаганда бил създаден вече повод и за да се разшири обема на пропагандата чрез повече пощенски марки, които щели да бъдат третирани от филателистите като отделни обекти за колекциониране, да се нареди всички видове марки за стопанска пропаганда да се отпечатат в определените тиражи, като последните се разделят по наполовина и всяка половина се отпечати в отделен цвят. Филателистите считат марките с разлики в цветовете като отделни марки и затова колекционират всички цветови разновидности. Затова е изказано мнението, че отпечатването на еднакви по сюжет и стойност марки в различни цветове „ще увеличи и тимброфилната стойност на общия тираж”. Филателистите вместо една серия, трябвало да закупят и втора „Стопанска пропаганда” с променените цветове. Марките с първия вариант на цветовете Посочено е конкретно: 10 ст. 1 млн. къса в червенооранжев цвят и 1 млн. къса в оранжев цвят; 15 ст. 1 млн. къса във виненочервен цвят и 1 млн. къса в червено-синеещ цвят; 30 ст. 1 млн. къса в жълтокафяв цвят и 1 млн. къса в медночервен цвят; 50 ст. 1 млн. къса в синьочер цвят и 1 млн. къса в тъмносин цвят; 1 лв. 1,5 млн. къса в синеещ яснозелен цвят и 1,5 млн. къса в жълтеникаво яснозелен цвят; 2 лв. била вече отпечатана в боите тъмночервена 1 млн. къса и червена 1 млн. къса; 3 лв. 250 000 къса в тъмновишнев цвят и 250 000 къса във виолетовочервен цвят; 4 лв. 500 000 къса в оранжевокафяв цвят и 500 000 къса в червеновиолетов цвят; 7 лв. 250 000 къса в морсковиолетов цвят и 250 000 къса в син цвят; 14 лв. 100 къса в тъмнокафяв цвят и 100 къса в кафявочервен цвят. В новата заявка са били указани номенклатурните номера на всеки цвят боя по каталога на фирмата Зигверк. Вижда се от крайния резултат, че при някои от марките нюансите в двата цвята са видими. При други, обаче, тези нюанси почти не се долавят. Все пак при съпоставяне на реалните марки, различията са по-осезателни, отколкото изглеждат на репродукциите. На 25 февруари 1938 г. са пуснати в употреба първите марки „Стопанска пропаганда”. Това са двата цвята на стойността 2 лева, със сюжет „роза с малък стандартен бидон с розово масло”. Марките трябвало да се продават по общия ред, като обикновени пощенски марки. Такива нямало да се изпращат на станциите до изчерпването на стопан­ската марка от 2 лева. Срок за „обръщение“ на споменатите марки нямало и те ще се продават до изчерпването им. От 16 май поетапно се пускат в продажба и останалите стойности по реда на отпечатването им. Филателистите са регистрирали следните дати за поява на останалите видове марки по пощенските гишета: 30 и 50 ст. – 17 май; 4 лв. – 30 май; 14 лв. – 18 юни; 10 и 15 ст., 1, 3 и 7 лв. – 25 октомври. Историята за издаването на „Стопанска пропаганда 1938“ накрая завършва почти криминално. На 13 юли 1938 г. в ГД на ПТТ настъпва паника, която кара пощенското ведомство да изпрати до финансовото рядко използваното в неговата практика писмо с гриф „Много бързо. Строго поверително“. В писмото се казва: „По сведения, организирано е от търговците на марки закупуването изцяло на предстоящите да бъдат пуснати в обръщение пощенски марки за стопанска пропаганда от 10 и 15 стотинки, с цел да се спекулира с тях. За да бъде изключена тая възможност и за да се даде възможност въпросните марки да отидат в повече ръце, моля наредете тиражите им да бъдат увеличени до максималното производство на машината за дълбок печат - не по-малко от 5 милиона къса от двата цвята на двата вида марки - 10 и 15-стотинкови. По тоя начин опита за спекулиране ще бъде пресечен и най-важното, Главната дирекция на пощите, както и почитаемото Министерство, ще бъдат предпазени от евентуални обвинения в недостатъчна предвидливост.“ На другия ден до директора на Държавната печатница е изпратено указание, поръчката за отпечатване на пощенски марки за стопанска пропаганда от 10 и 15 стотинки да бъде увеличена на 5 милиона къса от двата цвята. Писмото също е „много бързо“ и „строго поверително“. И до днес обаче, не са открити сведения, че печатницата е изпълнила това изискване, за което вече е заявила, че техническото му осъществяване е невъзможно. Марките с втория вариант на цветовете В брой 1 на сп. „Филателен преглед” от 1960 г. Янко Русинов публикува любопитни спомени от времето, когато е ръководил службата за българските пощенски марки и карти. От тези спомени разбираме, защо не са били отпечатани марките, пропагандиращи искърското говедо и свинете. „Одобрените на конкурса проекти бяха предадени на Държавната печатница за изработване – четем в списанието. - Реши се първи да бъдат пуснати в обръщение марките от 1 лв. - грозде, 2 лв. - свине, 7 лв. - роза и 14 лв. - тютюн. От стотинковите марки първа трябваше да се пусне марката от 50 ст. - кокошки и яйца. Въобще предимство трябваше да имат марките, които застъпваха най-важните обекти на нашето производство и търсените на външния пазар наши продукти. Голямо бе обаче моето изумление, когато ми бе поднесен за одобрение неперфорирания лист на първата марка от поредицата - двулевовата. Вместо проекта със свинете в печатницата бяха изработили марка по един от премираните с втора премия проекти, изобразяващ стандартната опаковка на розовото масло. Веднага влязох във връзка с финансовото министерство и Държавната печатница, за да искам обяснения. И от двете места ми отговориха почти в един смисъл: - Късно живееш, началство. Немците не позволяват да се пропагандира нашето свиневъдство. Дойчо ще яде прасенцата ни.” „Хитлеристите превръщаха нашата страна в суровинен придатък на германската икономика и не намираха за необходимо България да показва на света своите стопански постижения”, завършва спомените си Янко Русинов, визирайки факта, че в годините, когато се подготвя „Стопанска пропаганда“, голяма част от българския износ на селскостопански животновъдни продукти отиват за Германия. Може да се предполага, че те са задоволявали и нуждите на германската армия, която тогава се е стягала за предстоящата война и е имала нужда от всякакви суровини продукти. От месото са се приготвяли консерви, а кожата на искърския бик е отивала вероятно за ботуши на войниците. Източници: 1. Българска марка, 15.III.1937 г. 2. Янко Русинов. Странички от миналото. В: Филателен преглед, бр. 1, 1960 г. 3. Държавен архив, ф. 159, а. е. 10 и 12

Написал съм, че руснаците са достигнали до извода, че „цар” е руска титла. Което е вярно, нали? Друг коментар не съм правил . Този откъс го пускам за втори път. Заграденото е останало от предишния ми пост. Тогава направих следния коментар: „В 1847 г. Александър Лакиер публикува труда си „История титула государей России”. Там, където обяснява как Иван ІV Грозни решил да стане „цар”, Лакиер изпада в пълна безпомощност, защото не може да установи със сигурност от къде е дошла тази дума. Ето какви нелепости е писал той:" (следва сканинга) Ти сам стигна до извода, че са написани нелепици, но аз не съм казал, че това са верни неща. Не съм правил и коментар какво е писал в историята си Паисий. Посочвам един факт. Загубил си си времето в безполезно съчинителство.

Това е превод от глаголица на евагелие, открито от Виктор Григорович в един от атонските манастири. В книгата си „Древние глаголические памятники, сравнительно с памятниками кирилицы” И. И. Срезневски го дава в препис на кирилица, но по новия руски правопис – без титли и надстроечни букви. Става дума за „Съдът на Пилат над Исус Христос”, предаден според Евангелие от Йоан. (Думите в скоби са взети за сравнение от други ръкописи. „О” е Остромирово четвероевангелие.) Както се вижда от официалния руски превод след езиковата реформа, "цесар" е станало на "цар". Първо в Русия, после и у нас.

Съвременният руски текст на евангелието от Йоан е: С этого времени Пилат искал отпустить Его. Иудеи же кричали: если отпустишь Его, ты не друг кесарю; всякий, делающий себя царем, противник кесарю. Пилат, услышав это слово, вывел вон Иисуса и сел на судилище, на месте, называемом Лифо́стротон*, а по-еврейски Гаввафа. Тогда была пятница перед Пасхою, и час шестый. И сказал Пилат Иудеям: се, Царь ваш! Но они закричали: возьми, возьми, распни Его! Пилат говорит им: Царя ли вашего распну? Первосвященники отвечали: нет у нас царя, кроме кесаря. Тогда наконец он предал Его им на распятие. И взяли Иисуса и повели. И, неся крест Свой, Он вышел на место, называемое Лобное, по-еврейски Голгофа; там распяли Его и с Ним двух других, по ту и по другую сторону, а посреди Иисуса. Пилат же написал и надпись, и поставил на кресте. Написано было: Иисус Назорей, Царь Иудейский. Съвременният български е: От това време Пилат търсеше случай да Го пусне. Иудеите обаче викаха и казваха: ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е противник на кесаря. Пилат, като чу тая дума, изведе вън Иисуса и седна на съдището, на мястото, наречено Литостротон *, а по еврейски Гавата. Тогава беше петък пред Пасха, около шестия час. И рече Пилат на иудеите: ето вашия Цар! Ала те завикаха: премахни Го, премахни, разпни Го! Пилат им казва: вашия Цар ли да разпна? Първосвещениците отговориха: ние нямаме друг цар, освен кесаря. И тогава им Го предаде, за да бъде разпнат. И взеха Иисуса и Го поведоха. И носейки кръста Си, Той излезе на мястото, наречено Лобно, по еврейски Голгота; там Го разпнаха, и с Него други двама, от едната и от другата страна, а посред - Иисуса. А Пилат написа и надпис, и го постави на кръста. Написано беше: Иисус Назорей, Цар Иудейски. Кой от кого е преписал? "Цар" е дошло в България доста късно, щом и Паисий си пише на църковнославянски "цесар".

Нямам завършена теза, защото не съм работил по този въпрос. Аз се опитвам повече да пиша за това, което не е, или най-малкото е съмнително. И изказвам някои предположения, които разбира се може и да не са верни. Трябва да отделя време, за да се занимая по-подробно с въпроса, а той не ме интересува. Няма обаче, как да се докаже, че в България „цар” се е появило през Втората българска държава. Пайсий Хилендарски е писал царство ли, цесарство ли, с титла. Руснаците стигат до извода, че цар е руска титла.

Я дай текста на някаква средновековна българска песен да видим как е строежа ѝ. Трябва да е от преди края на 14 в. От тогава до Освобождението български цар няма.

Нали в темата за цар ги изяснихме тези неща. В църковнославянския език има приети начини за изписване на някои думи. Който е грамотен като види ц҃рь, чете цесар. Има грешки при изписването, даже има цели ръкописи без титли, но това се счита за граматически неправилно. Думата цар при средновековието не е съществувала и грамотните хора като видят написано цар, произнасят цесар. „Цар” се появява при руснаците, вероятно когато правят езиковата реформа и премахват титлите. Там трябва да се търси. И Цесарград го пусках, ама няма кой да чете!

А защо чехите да са я заимствали? Нали именно там се появяват първите славяни. Чехите обясняват, че думата произлиза от името на Цезар, а те са имали по-близък и по-ранен контакт с римляните, отколкото славяните в Мизия и Солун. "Цисар" е дума, която сочи, че Кирил и Методий са ползвали при преводите си и думи, взети от моравците. Впрочем в по-непредубедените изследвания по-въпроса се сочи, че при преводите на първите славянски книги, на Кирил и Методий са помагали и учениците им.

Пак се правиш на неразбрал. Чехите пишат, че „цар”, използвано в Русия, България и Сърбия, имало значение като „цисар”. Císař je nejvyšší panovnická hodnost. Pochází z latinského titulu caesar, odvozeného od jména Gaia Julia Caesara. Jeho obdobou je hodnost car, jež byla používána v některých slovanských zemích (Rusko, Bulharsko či Srbsko). V Evropěpopisuje panovníka nejvyššího řádu. Все пак става дума за Уикипедия и не на всичко писано там може да се вярва. От край време чехите си употребяват „цисар”. Дори Кирил и Методий, които според големите специалисти уж им преподавали македоно-славянски, който пък бил български, не са успели да ги накарат да пишат цар, а не цисар. Как „цесар” е станало на „цар”? По-същия начин както бащата на Анастасия Мозер Г.М. Димитров е станал Гемето. ц ҃рь е подобно на Г.М.

Днес продължава да се използва от чехите. Císař – Wikipedie

Какво е било виждането на императорския двор в Цариград към титлата на българския владетел, може да се разбере от този цитат от „За церемониите” на Константин Багренородни. Отнася се до посрещането на пратениците от България. Византийският император е „василевс”, а българският владетел „архонт на България”. Самият Михаил също се е определял като „архонт на България”. Писанието на Багренородни обаче, е от по-късно време – при Симеон или Петър. Независимо от това какво признава Византия, трябва да имаме предвид, че Симеон действително се е обявил за цар. Така излиза от писмото на Роман Лакапин до Симеон. Лакапин е приемал Симеон да се титулова „цар на българите”, но не и „цар на ромеите”.

Тъй като не съм посещавал темата си от времето на последното ми съобщение, едва сега обърнах внимание, че текстът „абсолютен рекорд за това място” може да не се разбере правилно. Става дума за рекорд за най-ранно време на излюпване на патенцата. Тази година те се появиха по-късно – през втората половина на април. Имаме обаче нов рекорд: патица с 22 патенца! Няколко седмици вече се мъча да им направя по-атрактивна снимка, но все не успявам. Не всеки ден ги срещам, времето е мрачно, и най-важното: патиците са много и се пръскат на голям периметър, докато търсят нещо за папане. На тази снимка се вижда, че патицата трудно ги контролира визуално - едни са пред нея, други са зад нея. Петнадесет патета са на брега, четири плуват в езерото вляво от патицата и три са също в езерото – вдясно от патицата, близо до тръстиките. Тук пък всички патета са заедно, но понеже мястото е тъмно, скоростта на снимане е малка и снимката ми се е получила размазана.

За мен реакцията е неадекватна. Шльоковицата е софтуерен продукт, а се атакува с печатна книга. Ами издателят да оформи книгата във формат PDF например, и да си я рекламира и разпространява в интернет. Трябва да си чалнат, за да си купиш „Pod igoto”, след като по книжарниците тя може да се намери отпечатана с нормален текст. Мисля, че по-оригинално щеше да бъде, ако „Под игото” беше отпечатано на оригиналната кирилица. Тази, която е била употребявана в България през Средновековието. Тогава всички, които празнуват днес „Ден на българската азбука” щяха да се поразмислят малко по въпроса за азбуката и езика, който са говорили българите преди векове. С тази азбука и този език ние се гордеем, но днес не ги ползваме! Впрочем достатъчно е някой да се заеме да прочете оригиналната „История славяноболгарска” и ще види, че трудно ще разбере за какво се говори в нея. Тя и кирилицата, която ползваме днес, е била в началото вид шльокавица. „Гражданският шрифт (на руски: Гражда́нский шрифт), или както е по-популярен като Руска азбука или Руска кирилица, е модификация на кирилицата, въведена от руския цар Петър I в периода 1708-1710 г. Целта на реформата е била да се доближи външният облик на руските книги до западноевропейските книги, тоест до римолатинския шрифт и до шрифта, въведен от Карл Велики. Двете огромни причини за възникването на гражданския шрифт били т.нар. разкол с кодификацията на църковнославянския език, който бил непонятен за необразования народ, и провежданите всеобхватни по европейски образец реформи на Петър I. През януари 1707 г. по чернова, съставена вероятно от самия Петър I, армейският щабен художник Куленбах съставя чертежи на тридесет и две малки и четири главни (А, Д, Е, Т) букви. Пълният комплет на шрифта по рисунките на Куленбах е поръчан в Амстердам в печатницата на беларуския майстор Иля Копиевич. На 1 януари 1708 г. Петър подписва следния указ: "(...)с изпратената от холандската земя, от града Амстердам азбука, съставена от изкусни в печатното дело люде, да се напечати книгата Геометрия на руски език… и другите граждански книги също да се печатат със същата азбука." По същество новият шрифт е типографско адаптиране на използваната дотогава славянска писменост към латинското писмо използвано тогава (антиква). Премахнати са писането на ударения и титли, както и различните изписвания на букви в началото и средата на думите. Въведени са несъществуващите дотогава малки букви. Главните букви са уеднаквени с подобните по външен вид латински букви. Буквата Ѧ е заменена с Я, произлизаща от ръкописната форма на Ѧ, но и съвпадаща огледално с латинско R. Буквите Д и Л също получават нова форма, въведени са буквите Й и Э. Освен това са въведени и арабските цифри за означаване на числа, които заменят използвания дотогава кирилски цифри. Ръкописният вариант на гражданския шрифт се развива към втората половина на 18 век. През първата четвърт на 19 век гражданската азбука е възприета в Сърбия и България и постепенно измества църковнославянската такава.” Граждански шрифт – Уикипедия Разбира се, че след като вече има достатъчно технически възможности в интернет да се пише и на кирилица, използването на шльокавица не трябва да се поощрява. Но това не трябва да става чрез обезобразяването на текстовете на българските писатели класици. Впрочем в съвременните компютри на каква кирилица пишем? Гледам, че има букви ы, э, които ги няма в съвременната българска азбука.

Не се споменава обаче, титлата архонт. А Омуртаг сам се е определил като „от Бога архонт”. До конца X века архонты, в византийском понимании, — это правитель государства (архонтии), в той или иной степени признававший сюзеренитет императора. (Архонт — Википедия)

Благодаря на автора на цитираната статия, че е отбелязал писаното от мен. Е, Гербов не е Красимир, а Кольо, но не това е важното. Повече ме интересува обаче, защо от споменатото второ издание на „Първобългарски надписи” на В. Бешевлиев е взета погрешната прерисовка на медальона, а не факсимилето на оригиналния медальон, отпечатано вляво. Там ясно се вижда, че буквата е „е”. Така е и в първото издание на „Първобългарски надписи”.

Представителите на Ордата на Вселенския събор в Костанц са били в състава на делегацията, предвождана от киевският митрополит Григорий Цамблак. В хрониката на Улрих фон Рихентал, и по-точно в нейните преписи, са отделени няколко страници, на които с текст и рисунки е представено посещението на киевския митрополит на събора. А.И. Яцимирски, автор на обемистия труд „Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжной деятельности” (1904) е резюмирал известията от три от страниците така: „Получи се известие, че пристига в Констанц голяма делегация на киевския митрополит. Това бе едно исполинско шествие от пъстри тълпи в източни облекла. Тържественото влизане на Григорий Цамблак в Констанц стана на 19 февруари 1418 година. Обкръжен от руски, татарски и влашки князе, девет свещеници от базилиянския манастир, митрополитът броеше в своята разноезична свита представители от градовете на полска и литовска Русия, като се почне от Пшемисъл, Грудк и Лвов, та се свърши с Киев, Вилно, Смоленск и Стародуб; между тях имаше пратеници от великия Новгород, от бесарабския Мирчо, молдаванин, хан на Великата орда, а също от Саладин и други ординци — с една дума, около 300 души руси, власи и татари. Източните костюми на свитата, падащите по рамената коси и дългите бради на монасите, даже тонзурите им, а особено живото им желание да се съединят с вселенската църква — възбудиха всеобщо любопитство в Констанц.” Саладин трябва да е „кайзер Солдан”, когото цитирах. А в една кратка биография на Цамблак се уточнява, че става дума за "Великата орда на Едигей", под чията власт е бил тогава Киев. По време на пребиваването си в Констанц Цамблак организира литургия според православния канон, която Рихентал нарича „гръцка меса” и описва най-подробно протичането ѝ. В Аулендорфския и Пражкия препис е изобразен момент от литургията, заемащ два листа. Това е по-представителната илюстрация от Пражкия кодекс. На дясната страна на изображението са представени Цамблак, обозначен с герба си, няколко от базилиянските монаси и публика от трима души, от които този в средата прилича на руснак, а вляво с чалмата и ятагана трябва да е представителят на Великата орда (татаринът от България). Третият може би е представителят на Мирчо Стари. Неговият герб също фигурира в хрониката на Рихентал.

Императорът на България в Каталонския атлас от 14 в. Каталонският атлас съдържа текстове с астрономически данни и карта на света с размери 69 см х 3.9 м, разрязана на отделни листи. Създаден е около 1375 г. в Палма де Майорка от Абрахам и Йехуди Крескес, баща и син. На два от общо осемте листа на картата, монтирани върху дървени панели, са представени земите около Средиземно, Черно, Аралско и Каспийско море. Вниманието ще бъде насочено към един фрагмент от панел V (горе вдясно в червената рамка ), като за по-доброто ориентиране относно географското положение на обекта, вляво е показан и съседният панел IV от европейската част на картата. На панел V над Каспийско море, наречено Mar del Sarra (Морето на Сара), е представен района около река Волга - от устието при морето до мястото, където в нея се влива река Кама. Фрагментът е завъртян на 1800, за да се възприеме по-добре изображението. Вдясно от фигурата има поясняващ текст. Разчетен на английски език, той гласи: „Here resides the emperor of this northern region whose empire starts in the province of Bulgaria and ends at the city of Organcio. The sovereign is named Jambech, Lord of the Sarra.” (Panel V V.4) Има го и на руски език. Преводът е в смисъл: „Тук пребивава императорът на този северен регион, чиято империя започва от провинция България и свършва в град Органсио. Суверенът се казва Джамбех, господар на Сара.” Имената са исторически, но не са познати в този вид. „Суверенът”, т. е. императорът, е посочваният в историческата литература хан Джанибек или Джани бег, третият син на хан Узбек. Узбек е бил хан на Златната орда в периода 1313-1341 г. , а Джанибек – от 1342 г. до 1357 г. Че става дума за владетели на Ордата, се разбира от знамената с тамга, които се развяват над някои от крепостите, представени на картата. По протежението на река Волга са показани три крепости. Тази, при мястото където се срещат Волга и Кама - е обозначена като „Bоrgar”. Това е столицата на Волжка България Болгар, или Булгар. Връзката с името Burgaria в поясняващия текст потвърждава, че направените разчитания Borgar-Болгар и Burgaria-България са правилни. Надписът при крепостта с развятото над нея знаме се чете: „ciutat de Sarra”. Гугъл го превежда като „град на Сара”. Всъщност това е град Сарай, който е бил столица на Златната орда. На тази карта се вижда как са разположени трите исторически столици на Златната орда. Първата столица е бил Болгар, после станал Сарай Бату, който се е намирал на 80 км от Астрахан (на картата е изписан при делтата на Волга като Агитаркам, отбелязан е със синьо кръгче). Хан Узбек преместил столицата от Сарай Бату – в Сарай Ал Джедид. На картата е показан и град Ургенч, който е посочения в Каталонския атлас град Органсио. Според обяснителния текст на картата, дотам се простирала империята на хан Джанибек. В статията „Родина казачества” Харин Анатолиевич е представил малко по разширен фрагмент от Каталонския атлас: с фигурата на Джанибек и районите, където има знамена на Ордата. „В Каталонският атлас от 1375 г. е показана основната територия на Златната орда”, пише той. Посочва, че Боргар е Булгар и уточнява, че другите два града на Волга са Белджамен (Berchimam) и Сарай Бату (Селитряное). Обяснява също, че на атласа по-големите административни центрове на Сарайската Орда били отбелязани със знаменца с „човекоподобната тамга” на владетелския двор на Бату хан. (Харин Евгений Анатольевич. Родина казачества - Самиздат) Каталонската карта от 1375 г. показва, че още докато е съществувала Дунавска България, в завладяната от татарите Волжка България също е имало император. При това той е бил непосредствено свързан с Ордата. Този момент е много важен, но се избягва да бъде коментиран от тези, които приемат, че гербът „Императорът на България” от „Хроника на Констанцкия събор” на Улрих фон Рихентал е герб на последния български цар Йоан Шишман. Прави впечатление, че в сайта на Българското хералдично и вексиколожко общество „гербът на императора на България” от двата преписа на хрониката на Констанцкия събор - Пражкия кодекс (показан тук горе вляво) и Аулендорфския кодекс (горе в средата), както и от Ортенбугския гербовник (горе вдясно), са показани без допълнителните обяснителни текстове към тях (виж България в гербовниците). А в тези текстове е отбелязано, че „императорът (на немски език кайзер) на България”, е имал „пълномощник от Ордата”. И под неговата власт е било и „кралство Калдея” (или Халдея). „Няма текст – няма проблем” е познат прийом, но не е коректно да се създават у читателите лъжливи представи за произхода на въпросните гербове. На картата, която Фра Мауро е съставил през 1457 г., е посочено местонахождението на Калдеа (Caldea). Показана е и столицата на тогавашната Велика орда – Сарай (Saraj). Вероятно това е Сарай Ал Джадид. Двете позиции дават представа къде са се простирали владенията на „императора на България”, представен чрез своя герб в Хроника на Констанцкия събор. В края на хрониката, отбелязвайки участниците в събора, които е представил чрез техните гербове, Улрих фон Рихентал е написал: „В Татария има седем кайзерства (империи). От тях пет изпратиха техен посланик в Констанц: кайзер Шигро, кайзер Едигон (вероятно става дума за Едигей), кайзер Такмач, кайзер Солдан, кайзер Шурла – всички от Ордата.” Това сведение трябва да ни подсеща, че Рихентал е имал възможност да вземе информация за Татария и Ордата непосредствено от хора, добре запознати с тях.

Паметникът на Роналд Рейгън в София. Както повечето паметници в София, лицето гледа на север. Слънцето не го осветява, снимките стават контрастни и лицето губи ясните си очертания. Вероятно по-добри ще са снимките при облачно време.

Действително има развитие в разбирането на израза. Според Найден Геров в началото са казвали „Не влиза ни за в клин, ни за в ръкав”. Вероятно именно това се е имало предвид: малко е, не става ни за крачол, ни за ръкав. Аз и за това не вярвам много на доказването на исторически факти чрез филологически тълкувания. Днес под някаква дума се разбира нещо, което в миналото може да е означавало съвсем друго нещо

Според мен е безсмислено да се спори по този документ. Милетич е публикувал само един документ на Радул II, а при Богдан има четири. Два от тях са датирани конкретно от 1221 г. Сигурно и подписите там са били еднакви с този с „царю Александре”. Затова приемете за сигурно, че оризмото е от 1424-1427 г. Ако ви се спори все пак за този документ, който според мен няма нищо общо с българската история, прочетете какво е написал Богдан. В книгата му, сред многото обяснения ми направи впечатление горната забележка, която за съжаление аз не мога да разчета напълно. Но май не е ясно дали „цар” в писмото е с титла. А и както се оказва изглежда там не е „ю”, а „io”. Вижда се, че е имало предложение „царю” да се разчете като „царинарю”. В случай пак става дума за „цар”, но аз мисля че в основата стои думата „цара” – земя. Лошото е, че няма оригинален фотос от документа, защото влашките грамоти са писани с титли и надредни букви. Милетич и Богдан са ги преписвали като са правили нормализация. Каква е разликата между оригинала и преписа, можете да видите от това сравнение между фрагмент от оригинална грамота на Мирчо войвода и транскрипцията ѝ в по-ново време. Някъде титлите са запазени, други обаче не са. Спорно е, доколко предадения текст в грамотата на Радул е идентичен с оригинала.

"Цар" може и да е било някаква длъжност, употребявана навремето, но непозната днес. Нали на румънски „цара” означава „земя”. Оттам и областния управител да речем, да е бил „цар”. В Западните покрайнини по времето на Възраждането е имало „кнез”. Но той не е бил княз, а кмет. Пропускате факта, че по времето на Йоан Александър в Сърбия също е имало царе. Вярно, казва се, че по-късно държавата се разпада на отделни княжества, но колко му е някой княз, да се е обявил за цар. Писмото-грамота е намерено в архива в Брашов, така че адресата е живял там. Това е съществения, според мен извод.

От кого е грешно датирана? Всички грамоти, които е издал Любомир Милетич през 1896 г., без тази на Йоан Срацимир, са включени от Иоан Богдан в книгата му, издадена първо през 1902, а после и през 1905 г., озаглавена ето по този начин В заглавието е отбелязано, че влашките грамоти са от периода 1413-1508 г. Може да става дума за войводата Александър, от който има издадени грамоти от 1421 г., където той се е представил само като „воевода”, а Радул II сe е писал като велик войвода. Може и да е някакво име. В другите грамоти се споменават имена като Утмеш, Борча, Чега… Преди години имаше един известен румънски тенисист, казваше се Циряк. И „царят” от грамотата може да е някой Църо или Царо, да речем. В книгите на Богдан има написани доста неща за грамотите, но са на румънски. Който се е интересува по-подробно, да ги прочете. Има и двете версии в интернет тук: : Books by Ioan Bogdan Той самият не е дал обяснение за "цар Александър", а праща да четем какво бил написал Иречек по въпроса. Обаче писаното от Иречек е при приемане, че става дума за времето 1375-1380, както е написал Милетич. Ето ви го и писаното от Иречек.

Да, пътят сигурно е минавал едновременно през Къмполунг и Рукер, не си направих труда да проверя, но митницата в Рукер е открита при Мирчо Стари. Във въпросното оризмо на Радул е отбелязано: „Александре, който ти е митничар в Рукер…”. А в статията за търговията на Брашов е посочено, че митницата от Къмполунг е преместена от там в Рукер през 1413 г. Цитирана е и грамота на Мирчо, където това е отбелязано. Значи документът, който коментираме не може да е от преди Мирчо. Освен това под грамотите има подписи на владетелите и Й. Богдан посочва, че подписът е на Радул, който е войвода през 1424-1427 г. Обърнал е и внимание, че Милетич се е объркал, като е отбелязъл 1375-1380 г. Както вече отбелязах, Милетич правилно е установил, че грамотата е на Радул II, но е объркал годините. А грамоти от преди Мирчо няма включени нито в изданието на Милетич, нито в това на Богдан – явно не е имало такива в архива в Брашов

Ето ти оригинала! Іѡанъ Rадѹлъ, великы̀и воивода и самодръжавни господинь въсеи земли оугровлахы̀скои, дават господство ми сїе ѡризмо господства ми пръгарем Брашевским и Ражновцем и въсеи земли Бръсѣнскои, іако що имъ ест сътворило господство ми хрисовѹл и закони, що сѧ имале ѿ прѣродїтелеи господства ми, такождере да имъ сѧ ѹзимат и при господствѣ ми. Тѡго радї, ц а р ю А л е ѯ а н д р е, варе ктȍ ти ест вамеш въ Рѹокеръ, да мѹ запрѣтиш да ѹзимат вамѫ, що ест закон. А инако да не смѣетъ ѹчинит. И кои либо щет битъ вамеш под Дѫбовнцѫ, и тои та(ко)ждере да имъ ѹзимат. Понеже ктȍ сѧ би покѹсил, да имъ възмет прѣзь закон, и̏мат прїѫти велико зло и ѡргїѫ ѿ господства ми. А ино нѣст по ѡризмѹ господства ми. Къде виждаш „А останалото не е (във властта) на оризмото на господството ми.”?