lila_va

Не би трябвало да е възможно това. Нали двумерният свят представлява в случая всичко, което съществува. А евентуално допълнително (скрито) измерение трябва да е микроскопично и невидимо... Ето книжката - Flatland: a romance of many dimensions Брайън Грийн в "Елегантната вселена" проследява такива светове - едномерен, двумерен и т. н. Ще поровя за цитата.

Една интересна книжка по темата - Flatland на Едуин Абът.

Линкът - http://www.wired.com/wiredscience/2010/11/earth-as-art-gallery/?pid=590

Не може да е имал предвид такова нещо. Като брилянтен учен той със сигурност е знаел, че несъществуването не се доказва Всъщност тези думи не изразяват нищо повече от отношението му към етикетите - хич не ги е долюбвал, така че е по-добре да не му ги лепим. Много умерен в изказванията си беше Жалко, че няма повече такива хора по света...

Ето информация от страницата на факултета: http://bio.uni-plovdiv.bg/?p=445 А учебници по органична има в книжарницата на ректората. За съвет относно кандидатстването може да се обърнеш и към инспекторката...

Това на коя планета?! Защото на нашата е точно обратното - почти никой не възприема оралната любов като извращение. То си има желязно правило за целта - като не харесваш нещо, не го практикуваш, а не го обявяваш за извращение. Важи във всяка една област. В крайна сметка, какво правят насаме двама души, които се обичат, и как точно си доставят взаимно удоволствие, си е само тяхна работа.

Добре си играе с думите Сейгън ) Но това е непълно. Ето го целия цитат: "An atheist has to know a lot more than I know. An atheist is someone who knows there is no god. By some definitions atheism is very stupid." Но защо винаги това се цитира? Ето нещо много по-категорично и недвусмислено: "My view is that if there is no evidence for it, then forget about it. An agnostic is somebody who doesn't believe in something until there is evidence for it, so I'm agnostic." А в крайна сметка няма никакво значение какви са били възгледите му (или на когото и да било). За жалост няма как да го попитаме

Естествено, че си противоречат. А религиозното съзнание просто не подлежи в повечето случаи на промяна, но не защото не съществуват рационални доводи за такава. Съществуват си и още как. Най добра за кого? Ако човек не разполага с достатъчно доказателства по темата, да. Но иначе агностицизмът си е най-безхарактерната позиция според мен Доста често се забърква и Сейгън в тази категория, защото на въпроса на някакъв журналист дали има живот някъде другаде във вселената, той отговаря, че е агностик.

Молекулярната биология си е предимно генетика и биохимия.

Е, да, враговете ги държим изкъсо Всяка гамета е потенциален организъм. Но много малка част от тях осъществяват този си потенциал. В един еякулат има десетки, дори стотици милиона сперматозоиди (повечето от тях са жизнеспособни и фертилни), след половото си съзряване всяка жена отделя по една яйцеклетка месечно... И всичко това на вятъра... При малко, ама мноого мъничко по-различно стечение на обстоятелства, сега нямаше да ни има. Е, не че е страшно. Кой беше казал: "Миг подир смъртта душата това е, което миг преди да се роди била е.. Или нещо такова. Не боли демек. И все пак, съм доволна, че ме има От утеха май имат нужда хората, които вярват, че съществува (и търсят) някакъв върховен смисъл в собственото им съществуване, а и в това на всичко останало...

Ами не ги четат сигурно. То атеистите като мен проявяват нерядко по-голям интерес Неее, те са си потенциални хора, така да го кажем Вероятно и аз не цитирам съвсем точно...

"Ние ще умрем, но това ни прави щастливци. Повечето хора никога не биха умрели, защото никога не биха се и родили..." И т.н. следва описание на всички прекрасни неща, които няма да им се случат поради това... Цитат е от Докинс, "Да разплетеш дъгата". Звучи достатъчно утешително за един атеист - мен, например, - поне що се отнася за смъртта

Точно! Което не го прави атеист, а вярващ във Вожда

Издайнически последствия от еволюцията: http://www.smithsonianmag.com/science-nature/The-Top-Ten-Daily-Consequences-of-Having-Evolved.html?c=y&page=1

Глишев, пропие ли се от догми атеизмът, той престава да бъде атеизъм. Превръща се в идеология, която по нищо не се отличава от организираните религии. Заблуждава единствено липсата на вяра в Бог. Но тя е заместена с друг тип вяра, следвана също толкова сляпо и всеотдайно. За "Култа към разума" и "комунистическата квазирелигия" - прав си. Но това си е изопачаване. Няма "култове" в атеизма, няма догми, няма и ритуали, защото няма нищо свещено. А проблемът и на комунизма, и на френската революция не се сътои в това, че са отхвърляли религиите, а че самите те са се превърнали в един вид религии. Така че отиват в "онази" графа.

Има атеистични режими, които са отвартителни, да. Но всичко, което са вършели последователите на тези идеологии, не е вършено в името на безверието! Много държа да подчертая пак това. Те са също толкова отблъскващи, колкото и всеки фанатизъм. А като казах, че от атеистична гледна точка всички религии и деноминации са еднакво грешни, прозвуча подвеждащо, сега виждам. Еднакво грешни, да, това е ясно (все пак говорим за атеизъм), но не и еднакви във всяко друго отношение. Така че тук си прав - има религии и религии... Като заговорихме за светски държави в миналото - през 16 в., да речем, разликата между Холандия и Италия по отношение нивото на развитие на науката е космическа Сигурно и мноого други такива примери има Е, примитивна, примитивна, ама и последствията от нея в световен мащаб са нищожни в сравнение с тези от "развитите религиозни системи".

Как точно са формулирали мотивите си и френските революционери, и комунистите няма значение. Естествено, че ще претендират да са миротворци, радетели за свобода на народа, борци срещу неправдите. Та нали именно от този народ са очаквали подкрепа, все някаква стръв е трябвало да пуснат. На практика обаче се получава сблъсък между две идеологии. Нищо по-различно от начина, по който религиите се изключват една друга и претендират да са единствено правилни, да доминират над останалите, осмивайки ги, ей тъй, със снизхождение. От атеистична гледна точка всички религии са равни (еднакво грешни са), както и правото на всеки да изповядва тази, която му лежи на сърцето, стига да не пречи на останалите. А хейтърите ги остави, те са отделна категория - ни риби, ни раци... горките Точно така. Това също не е правилно. Най-често се случва поради предразсъдъци. О, атеизмът изобщо не е задължителен. Аз например имам много добри познати, които са убедени вярващи (предимно християни). Изключително интелигентни и симпатични хора! Смея да твърдя, че тяхната компания ми е много по-приятна дори. Странно, но факт Още до бой не сме стигали

Ммм, не се сещам как може някой да воюва (или каквито и там зверства да върши) в името на неверието... Звучи безсмислено някак. Нещата, за които говориш, са вършени в името на догматична идеология. Искам да кажа, атеистите могат да вършат ужасни неща, случвало се е, но не в името на атеизма. Но за баланс щеше да е по-удачно да се отбележат положителните неща, вършени в името на религиите - в областта на изкуството, архитектурата... Друго не ми хрумва

Едно кратко изложение на религиозни ритуали и практики, чрез които се засвидетелства обич и страхопочитание пред боговете. Нека видим на какво са способни да се подложат някои хорица в името на несъществуващото. №1 Храмовото бельо. Това са вид долни дрехи, които мормоните считат за свещени. Те са единствения вид бельо, което им е разрешено да носят. Може да е постно на вид и отблъскващо, без всякакъв стил и вкус, но по него са изписани специални символи, които предпазват вярващия от огън, наранявания, всякакви зли сили, включително и от... изкушенията. При вида на въпросното бельо постигането на последното не е чак толкова учудващо, въпреки онази приказка за забранения/скрития плод, който бил най-сладък. Така или иначе, това си е един от най-странните начини да засвидетелстваш отдадеността си на боговете - като забраниш на влюбените да си... оберат плодовете, както им е угодно №2 Екзорсизъм. Това е ритуална практика, с която се прогонват злите духове и демони, които понякога се вселяват в определени места, предмети, животни и дори хора. Застъпена е в много религии по света, но най-популярен и организиран е католическият екзорсизъм. Извършва се от свещеници, разбира се, които единствено са достатъчно компетентни да се занимават с божиите дела на земята. Най-общо казано това е замяната на една мания (обсебването от демон) с друга такава (обсебването от Бог). Т.е. вместо болният да получи адекватна помощ, той бива подложен на безмислени, а често и с летален изход процедура. Има си дори правила, които екзорсистът трябва да спазва. Едно от тях гласи: " Екзорсистът трябва да е сигурен, че има наистина работа с обладан от дявола, а не болен от психическа болест", сякаш има разлика между двете. №3 Ритуално обрязване. Представлява генитално осакатяване на жени и малки момичета. Това е операция по отстраняване на клитора, което води впоследствие до непълноценен сексуален живот, болезнена и проблемна менструация, проблеми при уриниране и много други. Всъщност операция е силно казано, защото се извършва в домашни условия от някоя "опитна" баба в селото. Практикува се от последователи на Исляма и законите на шериата най-вече в Африка и Индонезия. Наблюдава се много висока смъртност, а в цивилизованите страни, естествено, е наказуема. №4 Парад на вегетарианството. Тези празненства се провеждат ежегодно на тайландския остров Пукет. Вегетариански, вегетариански... колко да са вегетариански? Съпътствани са от така наречените ритуали за пречистване, по време на които екзалтирани мъже и жени пронизват части от тялото си с ножове, шишове, игли, кой каквото има под ръка. Вярват, че така гонят злото от телата си, че не е възможно да се получат усложнения от тези интервенции, защото те, все пак, предоставят плътта си на боговете. №5 Ритуали за възмъжаване в Папуа Нова Гвинея. Този ритуал се изпълнява в някои племена в Папуа Нова Гвинея. Нека отбележим, че там мъжете живеят отделно от жените, заради вярвянето, че могат да се "заразят" от тях и да се превърнат в хомосексуалисти. В ранна възраст (около 5 години) на всички момчета се изпълнява следната процедура - с остра пръчка се бърка дълбоко в носа им, докато не започнат да кървят обилно. След това те пият тази кръв, която наричат "мъжко мляко", като превенция срещу хомосексуализма. След дългогодишно повтаряне на този ритуал на момчетата се разрешава все пак да се оженят, но след всеки сексуален акт се къпят и търкат обилно с кал, за по-сигурно. №6 Ритуал за възмъжаване в Уганда. С този ритуал в Уганда се отбелязва навлизането на младите момчета в пубертета. И какво по-подходящо от това да им завържат камъни за пенисите. И така поне до 18 годишнината им, като камъните междувременно се подменят с все по-тежки. В резултат на това в края на този период младите мъже могат вече да носят с пенисите си тежести до 10 килограма! Всичко това естествено ги удължава до умопомрачителните... 45 сантиметра! Е, да, но поради насилственото удължаване настъпват увреждания и ерекцията става невъзможна. Кофти. Всъщност размерите им стават толкова огромни, че въпросните африканци ги завързват на възел или ги увиват около кръста си. №7 Ритуалът Нагол. Нагол или Н'гол (на кого му пука) е ритуал, с който приключва сезона на жътвата във Вануату, което пък означава, че е време да се благодари на боговете. Представлява скачане от поне 25 метрова кула с главата надолу и вързани за краката лиани. Дължината на лианите трябва да е така добре изчислена според височината на скачащия, че главата му да докосне (макар и едве-едве) земята. Това означава, че реколтата през следващата година ще е добра и сами разбирате, че е много важно. Повечето от тях предпочитат да рискуват с по-дълго въже и съответно счупен врат, отколкото с лоша реколта по тяхна вина. Всъщност, не само мъжете изпълняват този ритуал, но и младите момчета, които пък с това си свалят гаджетата. Е това са то "трудни жени". №8 Хвърляне на бебета от покрив. Изпълнява се в Индия и представлява точно това, което чувате - хвърляне на бебета от високи сгради. Много дивашко! Дечицата се овесват от ръба на покрив, на около 50 метра височина, след това се хвърлят, а долу тълпата ги улавя в платнище. Не мога дори да си представя шока, който изпитват. Вярва се, че това ще донесе късмет на семейството и дълъг живот на детето. Е, ако оцелее... №9 Флагелантство. Флагелантството (или самобичуването) е религиозна практика, водеща началото си от мрачните ХІІІ-ХІV в. Включва публично самобичуване, като целта е да се постигне изкупление и пречистване от греховете. Днес най-често се практикува от шиитите при религиозни шествия. По време на техния празник Ашура (в Ирак), например, хиляди поклонници излизат на площада в Кербала и изпълняват кървава церемония в израз на съпричастност към трагичната съдба и мъчителна смърт на Имам Хюсеин през 680 г. За да изразят разкаянието си, че не са спасили Хюсеин, мъжете се самобичуват с вериги или самонарязват с ножчета телата и главите си. В шествието, прекосяващо града към лобното място на Хюсеин, участват мъже от всички възрасти, дори малки момчета. №10 Страстната седмица във Филипините. Случва се през сезона на така наречените "велики пости". Страстната седмица символизира последните дни на Исус преди разпъването му на кръста. И подобно на иракските си събратя, много филипинци се вживяват твърде в тази история, и в знак на съпричастност към мъченическата смърт на своя бог, те се самонараняват по най-разнообразни начини, повечето от които напомнят сюжети от Новия завет. Най-разпространено е разпъването на кръст, като ръцете и краката се пробождат с пирони, както си му е редът. Други пък предпочитат да се отъркалят по легло с тръни. Кой както го предпочита, важното е да бъде достатъчно мъчително, но и зрелищно. Все пак и публика има. Не ни остава нищо друго освен да въздъхнем - ех, колко безсмислени болки, напразни мъчения и лишения можеше да си спестят хората, ако не бяха изобретили религиите! След всичко казано дотук (а има и мнооого още), е повече от очевидно, че за човечеството прогрес означава атеизъм.

Една статия, на която попаднах, за грешките в историята на науката: Грешките в науката. Вярвате или не, учените не винаги са прави. Издигнали сме ги на пиедестал, смятаме ги за непогрешими... Но те са преди всичко хора и не е редно да очакваме от тях да са перфектни. В повечето случаи обаче науката се самопречиства от грешките. Да, такива е имало, вероятно ще има за в бъдеще. Но по-важното е, че те не остават премълчани, потулени, а съответно и непоправими, както става в много други области. Именно затова от позицията на времето повечето от тях са се превърнали в забавни спомени от зората и развитието на научната мисъл. Нека видим някои. Алхимията. Идеята, че е възможно да превърнем олово в злато, може би ви изглежда налудничава от съвременна гледна точка, но върнете се назад във времето и си представете, че живеете в древни или поне средновековни времена. Представете си също, че никога не сте учили химия на гимназиално ниво и не знаете нищо за елементите, атомните числа или периодичната система. Сега си представете, че наблюдавате химически реакции, които изглеждат много внушителни: веществата променят цветовете си, хвърчат искри, експлодират, изпаряват се, стопяват се, отделят странни аромати - и всичко това пред очите ви. Естествено, ще решите, че щом химията може всичко това, значи е разумно да очаквате, че може да превърне и един обикновен, сив, прост метал в бляскав, златистожълт такъв, нали? С надеждата да получат всичко това учените са търсили митичния философски камък - субстанция, за която са вярвали, че може да увеличи магическите им способности. Те също така са прекарвали много време и в търсене на елексира на живота. Никога не го откриват, разбира се. По-тежките предмети падат по-бързо. Един подвеждащ въпрос - дали по-тежките предмети падат по-бързо от по-леките? Днес всички знаем, че не е така, но е някак разбираемо защо Аристотел е стигнал до погрешно заключение. Никой преди Галилео (в края на 16 век) обаче не е тествал това. Мисля си, че той най-вероятно не е пуснал тежестите от наклонената кула в Пиза, както разказва легендата, но по-важното е, че извършва експеримента за целите на собствената си теория - че гравитацията ускорява всички обекти с една и съща стойност. През 17 век Исак Нютон отива стъпка по-далече, описвайки гравитацията като привличащата сила между две тела. На Земята най-важна е привличащата сила между много масивния обект - нашата планета - и всички останали обекти разположени на нея. Няколко години по-късно теорията на Алберт Айнщайн ще ни отведе в съвсем нова посока, разглеждайки гравитацията като изкривяване на пространство-времето, което телата причиняват. Но това не е всичко. Днес учените се опитват да намерят една обща теория, която включва гравитацията и работи еднакво добре както на макро, така и на микро ниво, а дори и на субатомно такова. Флогистон. Моля? Никога не сте чували за флогистон? Е, не се упреквайте прекалено, защото той така или иначе не съществува. Предложен е през 1667 г. от Йохан Бехер като още един от основните елементи (другите са: вода, земя, въздух, огън, а понякога и етер). Флогистонът сам по себе си не е огън, но е карал нещата да горят. Бехер смята, че всички горими вещества притежават флогистон, като в процеса на горене го освобождават. И така учените започват да използват тази нова теория, за да обясняват огъня и горенето: защо нещата горят (трябва да освободят съдържащия се в тях флогистон), защо огънят се нуждае от въдух (въздухът вероятно абсорбира флогистона), защо дишаме (за да се освободим от съдържащия се в телата ни флогистон)... Днес знаем, че процесът дишане доставя кислород на тъканите ни, че веществата се нуждаят от кислород, за да горят и че флогистонът просто не съществува. След оран винаги следва дъжд. Де да беше толкова лесно. Всъщност е шокиращо, че човечеството доскоро е поддържало схващането, че чрез земеделие земята може да стане (ако не е) плодородна. Така ли пък никой не се е огледал, за да види, че земеделието в сухите области не е направило много? Толкова за методите на наблюдение. Всъщност тази погрешна теория (много популярна по време на заселването на Америка и Австралия) е поддържана толкова време отчасти защото понякога наистина е работела... или поне така е изглеждало. Днес обаче знаем, че не оранта носи дъжда, климатичните условия го правят. Сухите територии (като американският запад, например) минават през дълги периоди на засушаване, последвани от по-дъждовни години. Ако чакате достатъчно дълго, да, ще доживеете няколко по-влажни такива. Но има един проблем - след още няколко години дъждовният период отминава и отново настъпва суша, независимо какво правите. Земята е на само 6000 години. Някога, преди мнооого лета, Библията е била считана за научна книга. Сериозно. Хората просто са приемали, че е вярна, дори когато не са виждали особен смисъл в написаното. Да вземем възрастта на планетата като пример. През далечния 17 век един религиозен учен се захваща с отговорната работа да преброи всички поколения в Библията и стига до заключението, че Сътворението се е случило през 4004 г. пр. н. е. И като добавите още приблизително 2000 години, които го делят от 18 век, ще получите има-няма 6000 години. Днешните проучвания, базирани на датирането с радиоактивни изотопи, определят възрастта на Земята на приблизително 4,5 млрд. години. Всъщност още през 19 век учените започват да осъзнават, че ако геологичните процеси са толкова бавни, колкото показват проучванията им и ако Дарвин е прав за еволюцията (която също е изключително бавен процес), Земята трябва да е много по-стара, отколкото са предполагали. Откриването на радиоактивния разпад в началото на 20 век в крайна сметка доказа правотата на тези им предположения. Атомът е най-малката неделима частица. Истината е, че хората в древни времена не винаги са били чак толкова глупави, колкото понякога изглежда. Идеята, че материята е съставена от по-малки отделни единици (атоми) съществува от хиляди години - но на идеята, че съществува нещо по-малко и от атома й е по-трудно да се появи. Поне не и преди началото на 20 век, когато физици като Томпсън, Ръдърфорд, Чадуик и Бор слагат ред в света на физиката на елементарните частици: протони, електрони и неутрони, и как те изграждат атома. Оттогава до днес сме изминали дълъг път: през харизматичните кварки и Хигс бозона до анти-електрони, неутрино и мюони. ДНК не е от такова значение. ДНК е открита през 1869 г., но дълго време е оставала недооценена нейната роля: вършила е цялата работа без никакво признание, винаги в сянката на много по-интересните протеини. Дори след като в средата на 20 век експериментално е потвърдено, че ДНК всъщност представлява генетичния материал на клетката, много учени продължават да твърдят, че протеините, а не ДНК, са ключът към наследствеността. Смятали са, че ДНК е твърде просто устроена, за да носи толкова много информация. Чак след като Уотсън и Крик публикуват своя двойно спирален модел на структурата на ДНК през 1953 г., биолозите започват да разбират как така една толкова проста по състав молекула може да прави толкова много. Предполагам, че са сбъркали елегантността с простотата. Земята е център на Вселената. Доста показателно за огромното колективно его на човечеството. Геоцентристкият (и очевидно погрешен) модел на Слънчевата система на астрономът от 2 век Птолемей не просто оцелява някакви си 20-30 години, а доминира повече от хилядолетие. Едва 1400 години по-късно, през 1543 г., Коперник публикува своя хелиоцентричен модел. Коперник, разбира се, не е първият, който забелязва, че всъщност ние обикаляме около Слънцето, но неговата теория е първата, която получава подкрепа. Повече от 90 години след публикацията му католическата църква е все още привързана към идеята, че ние сме в центъра на всичко, която достига своя връх при Галилео и неговата защита на коперниковите идеи. Старите навици умират трудно. Кръвоносна система. Днес не е нужно някой да е доктор, за да знае колко важно е сърцето, но някога в Древна Гърция можехте да сте доктор и пак да нямате представа за това. В онези времена, доктори като Гален, например, вярвали (без майтап), че черният дроб (а не сърцето) движи кръвта (заедно с жлъчката и храчките), докато сърцето (съвсем сериозно) движи... жизнения дух (каквото и да е това). Човек се пита - ама как може толкова да са грешали?! Но става и по-лошо. Гален предполага, че кръвта се движи постъпателно напред-назад и се консумира от органите като гориво. Нещо повече, тази идея се утвърждава за много дълго време. Колко дълго ли? Чак през 1628 г. английският лекар Уилям Харви ни посвещава в тайните на сърцето със своя труд "Анатомични особености на движението на сърцето и кръвта при животните".

Кондилартите - древните копитни бозайници. Разредът Condylarthra е една от най-характерните групи бозайници за палеоцен и илюстрира добре еволюционното ниво на фауната през този период. В сравнение с днешните бозайници кондилартите са сравнително неспециализирани плацентни бозайници. Но в сравнение със своите насекомоядни предшественици, те показват първи признаци на всеядство и дори на растителноядство. Заради отсъствието на сушата на едри растителноядни след изчезването на динозаврите, тази особеност в диетата дава началото на бързата еволюция и разпространение на кондилартите през палеоцен. В резултат на това се появяват различни групи унгулати (или копитни бозайници), които формират доминиращата растителноядна фауна в повечето неозойски животински съобщества на сушата, с изключение на островния континент Австралия. Терминът „унгулати” произхожда от наименованието на подгрупа плацентни бозайници (Ungulata), които са потомци на същия предшественик – най-примитивния кондиларт. От съвременните бозайници, чифтокопитни и нечифтокопитни, дамани, слонове, тръбозъби, морски крави и китове се причисляват към надразред Ungulata. Освен кондилартите още няколко изчезнали групи би следвало да се причислят към унгулатите, особено някои ендемични южноамерикански разреди. Въпреки че много от членовете на групата имат копита, тази особеност не характеризира групата като цяло. Някои кондиларти наистина имат малки копитца, но повечето примитивни видове са с нокти. От друга страна, копита са притежавали животни, които не могат да бъдат причислени към Ungulata, като изчезналите Pantodonta. Повечето кондиларти са познати от Северна Америка, континентът с най-богати фосилни находки на палеоценски бозайници. Само няколко палеоценски фауни са открити в Европа, но находките показват голямото значение на кондилартите и в тази част на света, а представителите им са били близкородствени на северноамериканските кондиларти. Изненадващо само два все още спорни вида кондиларти са описани от иначе богатата палеоценска фауна на Азия. Екологичната роля на растителноядни бозайници там е заета от Anagalida и Pantodonta. Същите са ставали жертва на месоядните потомци на кондилартите, разред Mesonychia. Южна Америка е единственият континент в южното полукълбо, който има съществени находки на палеоценски бозайници, а нарастващият брой южноамерикански кондиларти ги прави важен компонент на фауната. Най-примитивният известен кондиларт е плъхоподобният Protoungulatum, намерен в С.Америка и Канада. Освен разположението на останките му в много ранни пластове, животни от този род са намирани и заедно със зъби на динозаври. По тази причина първоначално се е смятало, че Protoungulatum са се срещали през късна Креда, съществували са заедно с последните динозаври и типичните кредни бозайници в т.нар. съобщества от Бъгкрийк. При това положение ранните унгулати като Protoungulatum трябва да са били в конкуренция с растителноядните динозаври и вероятно са допринесли за изчезването им. По-съвременната интерпретация представя находките от Бъгкрийк като смесени раннопалеоценски и къснокредни фосили. Къснокредните вероятно са ерозирали и отнесени от реката, а впоследствие отложени върху пресни раннопалеоценски пластове. Решението не е окончателно, но новата интерпретация отговаря на идеята, че бозайниците са запълнили освободените екологични ниши след катастрофичното изчезване на динозаврите, което може би е причинено от сблъсък на голям метеорит. Но така или иначе прецизното датиране на фосилите и статуса на Protoungulatum като прототип на по-късните унгулати не е оспорван откакто са първоначално описани през 1965г. Макар и примитивни, в зъбната редица на Protoungulatum се наблюдават сходства с типичните черти, наблюдавани при унгулатите: ниски зъби със способност за надробяване и смилане, което вероятно е позволявало на животните да се хранят с по-фина растителност, плодове, но и някои насекоми. Само няколко кости са намерени от тези най-ранни кондиларти, освен техни челюсти и зъби. Голям прогрес е, че потенциален предшественик на Protoungulatum е бил идентифициран в къснокредни пластове в Узбекистан. Тези малки плацентни бозайници, наречени целестиди, не са окончателно класифицирани като унгулати, но зъбите им показват първите етапи от еволюцията на унгулатоподобна зъбна редица. Protoungulatum традиционно се смятат за членове на сем. Arctocyonidae, което се развива и достига разцвет през Палеоцен в С.Америка и Европа. Арктоционидите са най-малката група растителноядни кондиларти. Всъщност техните скелети са изглеждали до голяма степен като тези на месоядните, с големи и сравнително остри кучешки зъби, но арктоционидите не са притежавали специализирани зъби за разрязване на месото и е по-вероятно да са били всеядни. Крайниците им са били относително къси и не показват нито една от специализациите, които обикновено свързваме с унгулатите, като редукция на крайните пръсти, срастване на костите или наличие на копита. Повечето арктоциониди са познати единствено от техните зъби, които показват много индивидуални вариации, така че систематиката на различните родове арктоциониди е незавършена в момента. Chriacus: Със телесно тегло от 5 до 10 кг. Chriacus е типичен пример за малък арктоционид. Почти пълен скелет е открит в ранноеоценски пластове в Уайоминг. Той е наистина примитивен по структура и подобен на раннопалеоценските арктоциониди като Loxolophus, които са малко по-добре изучени. Както показва този скелет, Chriacus е бил еднакво пригоден за живот по дърветата и на земята. От съвременните животни може да бъде най-добре оприличен на ракуните и циветите. Както повечето катерещи се животни Chriacus притежава мощна мускулатура на крайниците, много подвижни стави и пригодени за хващане на храна петопръсти предни крайници. Опашката на Chriacus е дълга и груба, използвана е за балансиране, възможно е да е била снабдена и с хватателна част. Както показва формата на предните крайници, животните са били приспособени за копаене. Chriacus вероятно са се хранили с плодове, насекоми и други дребни животни. Интересно е, че горните им резци са образували нещо като гребло, което вероятно е използвано за дълбаене. Можем да предположим, че едрите арктоциониди, като Arctocyon и Claenodon, въпреки че също са били способни да се катерят по дърветата, са прекарвали по-голямата част от живота си на земята. Екологично тези животни могат да се сравнят с мечките. Възможно е периодично да са заемали ролята на едри хищници в палеоценската фауна, заедно с други две семейства унгулати, еволюирали от ранните арктоциониди – трисодонтидите и мезонихидите. Последните две групи са класифицирани също и като кондиларти, но сега се считат за членове на разред Mesonychia. Всички тези месоядни унгулати се разглеждат като отделно звено на ранните хищни бозайници. Освен арктоционидите, членовете на сем. Periptychidae са били доминиращите кондиларти в раннопалеоценската фауна на С.Америка. По-малко от 1 млн. години след края на Креда те вече са развили разнообразни размери, от катерицоподбните Anisonchus, до Ectoconus с размерите на овца, един от най-едрите бозайници на Пуеркан. Пълен скелет на Ectoconus ditrigonus бе открит в Ню Мексико, правещ този вид най-добре изучения бозайник от фауната на Пуеркан. Една от лакътните стави на скелета е увредена, което вероятно означава, че животното е било куцо. Общата телесна структура на Ectoconus е подобна в много отношения на тази на едрите арктоциониди – като масивна конструкция, малка мозъчна кутия на черепа, силни и къси крайници и дълга силна опашка. Петте широкоразположени пръсти на крайниците им са имали малки копитца, подобни на тези на днешните тапири, за разлика от завършващите с нокти пръсти на арктоционидите. Въпреки че Ectoconus почти идеално се доближават по форма на тялото до унгулатите, зъбната редица на периптихидите е специализирана по особен начин, който ги изключва като възможни предшественици на съвременните унгулати. Повечето периптихиди имат уголемени, широки предкътници, които вероятно са служили за справяне с груба растителна храна. Силни бразди се спускат от върховете на тези зъби, намерени в последният оцелял род къснопалеоценския Periptychus, животно малко по-дребно от Ectoconus, но с по-голяма глава. Характерните предкътници на Periptychus са много подобни на тези на някои прасета и всъщност тези животни са имали диета много сходна с тази на прасетата или пекаритата. Ectoconus: Трето семейство от кондиларти – Hyopsodontidae – добива значение в късен Палеоцен, когато периптихидите вече са минали зенита на своята еволюция. Хиопсодонтидите са били типични дребни животинки, имащи много малко общо с представата ни за унгулатите и са приличали повече на насекомоядните по външен вид. В някои случаи сходството с насекомоядните включва и такива детайли като зъбите и съществуват предположения, че някои хиопсодонтиди, като Litomylus, са всъщност насекомоядни, родствени на таралежите. Най-добре проученият хиопсодонтид е Hyopsodus, много успешен род, срещал се е в ранен Еоцен в цялото северно полукълбо и е един от последните кондиларти – разбира се, това е и въпрос на дефиниране на групата. Няколко фосилни находки от С.Америка показват, че Hyopsodus за първи път се появява там през късен Палеоцен. Hyopsodus е дребно животно, с размерите на плъх, с къси крайници, завършващи с нокти. Скелетът му показва, че животното е живеело частично и върху дърветата. Европейското подсемейство на хиопсодонтидите е от къснопалеоценския период на Германия и Франция. Родът Pacshatherium вероятно е бил многоброен през късен Палеоцен и ранен Еоцен в Европа, тъй като на места съставлява значителна част от бозайниковите фосили. Глезенните кости на тези животни показват, че Pacshatherium вероятно са били пъргави по дърветата, сравними с днешните катерици. Hyopsodus: Mioclaenus и други техни родственици от Палеоцена на С.Америка дълго време са считани като друго подсемейство на хиопсодонтидите. Днес те се разглеждат като отделно семейство на кондилартите - Mioclaenidae. Миокленидите са били малко по-едри от хиопсодонтидите – с размерите на заек. Уголемените и широки предкътници са типични и за миокленидите, също както при периптихидите. Те вероятно са подпомагали преработката на твърда, фиброзна растителност. Среднопалеоценският род Mioclaenus притежава най-уголемените предкътници. Не са известни миоклениди от Европа, а Pleuraspidotherium от късния Палеоцен на Франция вероятно погрешно е включен в това семейство. Pleuraspidotherium, животно с дължина на тялото около 60см., е един от най-често срещаните бозайници в речните наноси около Церн. Pleuraspidotherium е притежавал изумително развити дъвкателни зъби за палеоценски бозайник, сходни с тези при някои съвременни чифтокопитни, като елените и камилите. Снабдени с подобна зъбна редица, Pleuraspidotherium вероятно са били най-успешните растителноядни животни за времето си. Скелетът им е сходен с този на арктоционидите, но без адаптациите за катерене по дърветата на последните. Дълго време фосили на миоклениди са били намирани само в северното полукълбо, но нови открития напоследък показват, че тези кондиларти са колонизирали и Ю.Америка, при това доста успешно. До сега в Ю.Америка са открити само миоклениди от ранен Палеоцен, като Molinodus и Tiuclaenus, локализирани в Тиупампа, Боливия. Едно ендемично за Ю.Америка семейство кондиларти, Didolodontidae, е от по-късен период. Дидолодонтидите и миокленидите имат много сходни зъбни редици, което подсказва, че дидолодонтидите са еволюирали от миокленидите в Ю.Америка. За съжаление фосилните находки от дидолодонтиди са недостатъчни, като зъби, челюсти и отделни глезенни кости. Били са предимно дребни животинки, като Ernestokokenia от късен Палеоцен до ранен Еоцен в Аржентина, но са включвали и по-едри видове като среднопалеоценските Lamegoia от Бразилия. По отношение на зъбната си редица дидолодонтидите са почти неразличими от най-примитивните представители на Litopterna, важен разред ендемични южноамерикански унгулати, от които по-късно произлизат конеподобните и камилоподобни форми. Важна разлика с дидолодонтидите е наличието при литоптерните на по-развити крайници, особено в областта на глезена. Тези промени вероятно са свързани с подскачащият начин на придвижване на ранните литоптерни, което позволява на по-късните видове да се приспособят към бързо бягане. Свидетелствата от зъбната редица показват недвусмислено, че също както и дидолодонтидите, литоптерните произлизат от миокленидите. За да се представи по-точно тази роднинска връзка, наскоро бе предложено да се отдели нов разред бозайници – Panameriungulata – за миокленидите, дидолодонтидите и литоптерните. Това би било подходящо място и за систематизиране на примитивни форми с неустановена глезенна структура, които не могат със сигурност да се определят като дидолодонтиди или литоптерни, като Asmithwoodwardia, много дребно животинче от среден Палеоцен на Бразилия и ранен Еоцен на Аржентина. Обратно в северното полукълбо, друго семейство кондиларти, Phenacodontidae, вероятно включва предшествениците на един много по-познат разред унгулати – нечифтокопитните Perissodactyla, представени от конете, носорозите и тапирите в днешната фауна. Исторически фенакодонтидите формират „ядрото” на Condylarthra. Намерени са добре запазени скелети на рода Phenacodus, който е добър пример за прародител-унгулат с начални адаптации за бързо бягане. За разлика от арктоционидите, периптихидите и миокленидите, фенакодонтидите не са част от първата вълна кондиларти, населили С.Америка. Те са представени на този континент първо с подобните на лисица по размери Tetraclaenodon в средата на Палеоцен. Наличието на по-напреднали фенакодонтиди като Phenacodus и Ectocion бележат началото на късен Палеоцен в С.Америка. Родът Phenacodus включва разнообразни по размери фенакодонтиди, включително и животни с размери подобни на днешните овце. Членовете на род Ectocion обикновено са по-малки, с телесно тегло от само три килограма при най-дребните видове, като се наблюдава известно застъпване в това отношение между двата рода. Фенакодонтидите са били доминиращите бозайници в С.Америка през късен Палеоцен и са съставлявали повече от 50% от видовете в тогавашната фауна на континента. Phenacodus и Ectocion съществуват до средата на Еоцен, като към края на Палеоцен числеността на фенакодонтидите намалява. Интересно изключение представлява локалното изобилие на фенакодонтидът с размерите на куче – Meniscotherium, който на места е формирал истинско струпване на фосили. Meniscotherium е датиран основно като ранноеоценски, въпреки че най-ранните представители вероятно са съществували още в края на Палеоцен. Phenacodus се разпространяват в Европа в началото на Еоцен по времето на голям фаунистичен обмен между Новия и Стария свят, но никога не става така съществен компонент на европейската фауна. Phenacodus: Скелетите на фенакодонтидите са твърде примитивни, особено по отношение на дългата и тежка опашка, но някои сходства с перисодактилите се наблюдават при Phenacodus: крайниците му са по-дълги, отколкото при по-примитивните кондиларти и завършват с пет пръста с копита, като първият и петият пръст са с редуцирана дължина. Това предшества същата особеност при ранноеоценските коне Hyracotherium (понякога наричани „Eohippus”), които пък напълно са загубили първия пръст на предния си крайник, и първия и последния пръст на задния. Това устройство показва, че Phenacodus до голяма степен са били добре приспособени за бягане. Известни са само няколко останки на крайници от Ectocion, но те показват, че тези дребни животни са били в известна степен по-добри бегачи от по-едрите си родственици. Черепът на фенакодонтидите е удължен и с малка мозъчна кутия. При Phenacodus intermedius назалните кости са удължени като при днешните тапири, което показва, че тези животни са притежавали къс хобот. От зъбната редица може да се съди, че по-късните фенакодонтиди са били растителноядни: техните дъвкателни зъби са имали малки вдлъбнатини, които понякога са се сливали в ръбове, подобно на зъбите на ранните перисодактили като Hyracotherium. При Meniscotherium тези гънки образуват полулунна форма, което донякъде изглежда като преждевременно развита адаптация за раннотерциерски бозайник, която може да бъде сравнена само със зъбната редица на Pleuraspidotherium. Ранните изследвания ги определят като родствени групи, но по-късни проучвания показват, че не съществува такава връзка между Pleuraspidotherium и Meniscotherium, а последният е всъщност най-високоспециализираният фенакодонтид. По-ранни изследвания показаха, че разред Condylarthra включва форми, които са били адаптирани към разнообразни условия на живот, като катерицоподобни, катерещи се по дърветата животни, растителноядни с размерите на днешни овце и големи подобни на мечки всеядни. Въпреки че всички кондиларти имат общ предшественик, близък до Protungulatum, те са обединени от систематиката предимно въз основа на това, че са по-примитивни в сравнение с по-развитите унгулати. Поради тази причина разредът често е критикуван като „кошче за боклук” за примитивните форми унгулати и е предложено отхвърлянето му. Няколко други разреда са били предложени да включат членовете на Condylarthra, най-вече Panameriungulata за разклонението, което води до южноамериканските литоптерни, но досега няма постигнат консенсус по този въпрос. От друга страна трябва да отбележим, че ролята на кондилартите като предшественици на унгулатите, не е напълно документирана и подкрепена от достатъчно фосили. Може да се каже, че в този случай търсенето на „липсващо междинно звено” продължава. Litopterna е група от унгулати, които с по-голяма сигурност могат да се прибавят към друга, по-специфична група кондиларти, миокленидите. Случаят със сходноадаптираните, нечифтокопитни унгулати, или Perissodactyla, в северното полукълбо е по-неясен. В случай, че се докаже, че те наистина са еволюирали от фенакодонтидите, то тогава трябва да бъдат отделени от по-примитивните форми като Tetraclaenodon, но междинни форми все още не са открити. Интересен череп с впечатляващи перисодактилни зъби наскоро беше открит в Китай в къснопалеоценски пластове и именуван Radinskya. Въпреки че не са открити останки от крайници на Radinskya, това животно представлява правдоподобен вариант за произхода на нечифтокопитните унгулати. Родствените връзки на Radinskya с останалите палеоценски бозайници не са съвсем ясни, но е възможно да принадлежи към ендемичното азиатско семейство растителноядни, наречени Phenacolophidae. Молекулярните изследвания поставят под въпрос традиционните схващания. Молекулярните биолози вече преместиха слоновете, даманите, тръбозъбите и морските крави от Ungulata в нова група – Afrotheria, африканско разклонение плацентни бозайници, което включва още тенреците, златните къртици и слонските земеровки. Ако това бъде потвърдено и от бъдещи изследвания, съвременните унгулати, тези съществуващи и днес наследници на Condylarthra, ще бъдат ограничени до нечифтокопитните, чифтокопитните и китовете. Съвременните изследвания на части от скелета на друг кондиларт показват, как едно изненадващо откритие може да възроди идеи, които са били отхвърлени. Съдейки по зъбите, екземплярът от срадния Палеоцен на Ню Мексико представлява малък арктоционид, подобен на Chriacus. Освен адаптациите за катерене по дърветата, характерни и за Chriacus, фрагментите от крайници на новия екземпляр показват начални адаптации и за бягане, удивително сходни с тези при ранните представители на чифтокопитните унгулати Artiodactyla. Това представлява ново доказателство в подкрепа на хипотезата, първоначално базирана на факти от зъбните редици, че Artiodactyla са потомци на арктоционидите. В същото време това изненадващо откритие показва, че палеоценските бозайници са били много по-разнообразни в адаптациите си, отколкото техните зъби и челюсти могат да ни покажат.

Няколко думи и за биостратиграфията. Биостратиграфията е клон от историчната геология, в който за определянето на относителната възраст на отделни скални слоеве се използват съдържащите се в тях фосилизирани организми. Фосилите са много полезни в това отношение, защото слоеве, които са на една и съща възраст, могат да изглеждат абсолютно различни в зависимост от минералния им състав и условията, при които се е извършвало утаяването. Например, един слой може да е изграден предимно от глини и мергели, докато друг от варовици, но ако видовият състав на фосилните находки съдържащи се в тях е сходен, има голяма вероятност двата слоя да са на една и съща възраст. Организмите, които се използват в биостратиграфията се наричат ръководни вкаменелости и са изключително разнообразни. Амонити, граптолити, археоциатиди и трилобити са едни от най-популарните в тази област. Микрофосили като акритархи, хитинозои, конодонти, динофлагелати, поленови зърна, спори и фораминифери също често биват използвани. За различните по възраст слоеве се използват различни фосили. Трилобитите, например, са много полезни за датиране на камбрийски пластове. Често биостратиграфските изследвания се основават на съобществата, не на отделните видове, тъй като това позволява по-голяма точност. Фосилните находки се използват за определяне продължителността на отделните периоди, като повечето от периодите, които познаваме днес, завършват с масово изчезване на характерните организми или т. нар. фаунистичен обрат. Колкото по-кратко е съществувал даден вид, толкова по-точно могат да бъдат датирани пластовете благодарение на него, така че бързоеволюиращите видове са по-ценни от тази гледна точка. Следователно най-добрите ръководни фосили са бързоеволюиращи, лесни за определяне до вид и са били широко разпространени. Т.е. ръководните фосили са такива организми, които имат малко вертикално и широко хоризонтално разпространение. Амонитите, например, отговарят на всички тези условия и са едни от най-често използваните ръководни фосили. Други важни групи, които включват ръководни вкаменелости са корали, брахиоподи, трилобити и морски таралежи. Често се използват и фосилизирани зъби на бозайници. Макрофосилите имат предимството, че лесно се забелязват, макар да са по-редки, докато микрофосилите са по-често използвани от петролните изследователи и индустриите, интересуващи се от минерални ресурси, когато е необходимо да се определи точната възраст на скалните пластове. Ето някои примери за ръководни вкаменелости, разпределени по период: Неозой. Ръководните вкаменелости характерни за тази ера се считат за последни. Тук са включени фосили от кватернер - Pecten gibbus, Neptunea tabulata (1,8 млн. год.), ранен плейстоцен - Viviparus glacialis (0,5 млн. год.), както и такива от терциер - Calyptraphorus velatus, и еоцен - Venericardia planicosta. Фосилите на Pecten gibbus, например, са идентични с някои черупки от миди, които се срещат и днес. Мезозой. Ръководните вкаменелости от тази група биват кредни - Scaphites hippocrepia (145,5 до 65 млн. год.), Inoceramus labiatus; юрски - Perisphinctes tiziani, Nerinea trinodosa; триаски - Trophites subbullatus, Monotis subcircularis. Пример за група ръководни фосили характеризиращи мезозойската ера са амонитите, срещащи се от 65 до 245 млн. години. Мезозой. Ръководните вкаменелости от тази група биват кредни - Scaphites hippocrepia (145,5 до 65 млн. год.), Inoceramus labiatus; юрски - Perisphinctes tiziani, Nerinea trinodosa; триаски - Trophites subbullatus, Monotis subcircularis. Пример за група ръководни фосили характеризиращи мезозойската ера са амонитите, срещащи се от 65 до 245 млн. години. Палеозой. Характерни за: пермски период - Leptodus americanus, Parafusulina bosei; пенсилвански период - Dictyoclostus americanus, Lophophyllidium proliferum; мисисипски период - Cactocrinus multibrachiatus, Prolecanites gurleyi; девон - Mucrospirifer mucronatus (416 до 359 млн. год.), Palmatolepus unicornis; силур - Cystiphyllum niagarense, Hexamoceras hertzeri; ордовик - Bathyurus extans, Tetragraptus fructicosus; камбрий - Paradoxides pinus, Billingsella corrugata (540 млн. год.), долен камбрий - Archeocyathids. Останките от трилобити, които са съществували през палеозойската ера преди 245 до 540 млн. години, съставляват половината от всички палеозойски фосили. Тези ръководни вкаменелости представляват морски безгръбначни с твърд екзоскелет и са чудесни маркери за камбрийския период. Изчезват преди около 250 млн. години през перм.

Да проследим и останалите групи бозайници през палеоцен... Приматоподобни бозайници. Най-ранните фосилни находки на примати са открити в пластове от началото на Палеоцен. Изненадващо тези ранни приматоподобни са най-добре представени на континентите, на които днес единствен представител на разреда е човекът – Европа и Северна Америка. Това необичайно географско разпространение може да се обясни с топлия, субтропичен климат в северните ширини през Палеоцен. Тези климатични условия са благоприятствали разпространението в големите географски ширини и на други екзотични видове животни като крокодилите, например. През Палеоцен повечето приматоподобни бозайници са принадлежали към клас Plesiadapiformes. Плезиадапиформите са считани за архаични членове на Primates. Въпреки че имат сходства със съвременните примати по някои характеристики на скелета, те все пак са били на много по-ниско еволюционно стъпало, подобно на днешните дървесни земеровки. Съвременните примати са несравними сред бозайниците по отношение на адаптациите си за живот по дърветата. Техните способности за захващане и скачане им позволяват бързо придвижване в тази среда, което е свързано и с развитието на по-голям мозък. Доколкото е известно, плезиадапиформите също са прекарвали живота си по дърветата. Въпреки това, при тях липсват адаптации за бързо скачане, те не са били способни на толкова бързо придвижване сред дърветата. Освен това мозъкът им е бил доста по-малък в сравнение с този на днешните примати. От друга страна, плезиадапиформите развиват някои характеристики, които не се наблюдават при по-късните примати – например уголемените резци, сходни с тези на гризачите. Това показва, че те не са директни предшественици на приматите, а по-скоро представляват разклонение, което се отделя в ранен стадий от основния клон. Картината се усложнява от съществуващите и днес разреди бозайници, които би трябвало да бъдат причислени към родословното дърво на приматите – дървесните земеровки от разред Scandentia, летящите лемури от разред Dermoptera, а може би и прилепите (Chiroptera), въпреки че според последните молекулярни изследвания те са далечни родственици. Къде точно сред тях трябва да бъдат вместени плезиадапиформите е все още спорен въпрос. Много учени считат за погрешно причисляването им към приматите и ги отделят в нов разред – Plesiadapiformes. Purgatorius: Най-примитивният известен вид сред плезиадапифомите е Purgatorius, животно с размерите на плъх. Намерени са останки само от зъби и челюсти. Тяхното устройство отговаря на модела, характерен за общите предшественици на всички плацентни бозайници – насекомоядните. Зъбите на Purgatorius имат черти, характерни както за плезиадапиформите, така и за истинските примати. Тяхната форма предполага, че животните са се хранили не само с насекоми, но и с плодове. В реставрациите Purgatorius често са представяни като бягащи от къснокредни динозаври като Tyrannosaurus или Triceratops. Всъщност почти всички фосилни находки на Purgatorius са от раннопалеоценски пластове в Северна Америка. Един единствен зъб е открит заедно с останки на динозаври и този зъб най-вероятно е „замърсяване” от палеоценски скали, които са били смесени с кредни по погрешка, когато палеонтолозите са пресявали останките. Друг възможен сценарий е седиментите, съдържащи зъбът на пургаториус да са били отложени в началото на Палеоцен, като реката ги врязва дълбоко в кредните пластове, смесвайки палеоценските останки на бозайниците с кредните от динозаври. Дори и да са съществували приматоподобни бозайници през Мезозой, доказателства за това все още няма. Ако искаме да разберем повече за ранните приматоподобни бозайници, отколкото ни позволяват намерените зъби и челюсти, трябва да погледнем към по-късните, специализирани форми. Най-добре изучените плезиадапиформи са тези от сем. Plesiadapidae – едно от най-преуспелите семейства палеоценски бозайници. Плезиадапидите са били животни с размери на катерица или плъх, притежаващи зъбна редица, подобна на тази у гризачите, с двойка здрави, уголемени резци, които у по-късните форми са последвани от диастема. Докато долните резци са били с по-просто устройство, формиращи заедно нещо като гребло, горните са били много по-сложно устроени, с три отделни гънки отпред и една отзад. За разлика от резците при гризачите, тези на плезиадапидите не са притежавали самозаточващ ръб, нито са имали неограничен растеж, затова вероятно не са използвани за дълбаене. При по-съвременните плезиадапиди дъвкателните зъби са по-плоски, а емайлът им по-назъбен (грапав), което показва, че са приемали предимно растителна храна – вероятно листа или плодове. Череп на Plesiadapis tricuspidens: По-пълни черепни и скелетни находки има от къснопалеоценският род Plesiadapis. Този род вероятно възниква в Северна Америка и се разпространява в Европа по суша през днешна Гренландия. Благодарение на високата численост на Plesiadapis и неговата бърза еволюция, видовете му играят основна роля при разпределението и датирането на къснопалеоценските континентални седименти и връзките между фауната от двете страни на Атлантика. Две изключителни скелетни находки на плезиадаписи (единият почти пълен) бяха открити в езерни седименти в Менат, Франция. Въпреки че находките са лошо съхранени, има следи от кожа и косми по тях – нещо уникално за палеоценски бозайници. Други скелетни находки на плезиадаписи показват, че животните са били често срещани в този регион. Черепът е сходен с тези на гризачите, широк и плосък с остра муцуна и все още странично разположени очни орбити, за разлика от разположените отпред очи на днешните примати, подпомагащи триизмерното виждане. Черепната кухина е по-малка в сравнение с днешните стандарти, но по-голяма от тази на живеещите по това време копитни бозайници, например. Плезиадаписите са имали много подвижни крайници, завършващи със силно извити нокти и дълга, пухкава опашка, която е чудесно съхранена при скелетите от Менат. Начинът на живот на плезиадаписите е много обсъждан в миналото. Като родствени на приматите те вероятно са се катерили по дърветата, но останките на дървесни форми са изключително редки. Затова повечето учени приемат, че плезиадаписите са живеели на земята, подобно на днешните мармоти и земни катерици. По-съвременни проучвания показват, че плезиадаписите са били умели катерачи, подобно на дървесните катерици и опосумите. Plesiadapis: На базата на ранни изследвания е изказано предположение за родствена връзка между плезиадаписите и днешните ай-ай – единствените съвременни примати с гризачоподобни зъби. По-късно това е отхвърлено и днес ай-ай се причисляват към същата група, както лемурите и лоритата. Все пак ай-ай са сходни по екология с един доста рядък род плезиадапиди с размерите на катерица – Chiromyoides от късен Палеоцен в Европа и Северна Америка. Chiromyoides могат да бъдат представени като по-груба версия на Plesiadapis, с много по-скъсена и дълбока челюст и муцуна, със здрави резци, притежаващи остри режещи ръбове. Очевидно при хранене техният дъвкателен апарат е бил много по-натоварван, отколкото при другите плезиадапиди. Челюстите и зъбите на Chiromyoides много приличат на тези на ай-ай, наричани Chiromys в миналото, откъдето идва и наименованието на плезиадапидите. Ай-ай използват своите резци, за да дълбаят дървесината в търсене на ларви. Вероятно и Chiromyoides са заемали сходна ниша в горите на късен Палеоцен. Подобна специализация показва и защо са толкова рядко срещани в бозайниковите съобщества от това време. Интересно е да се отбележи, че втората група раннотерциерни бозайници, Apatemyidae, развиват сходни адаптации, които вероятно ги поставят еволюционно по-близо до ай-ай, отколкото Chiromyoides. Второто семейство на плезиадапиформите, Carpolestidae, е много характерно за Северна Америка, въпреки че никога не доминира така, както плезиадапидите. Карполестидите също притежават уголемени резци. Долните са по-малки от горните, които притежават характерна вдлъбнатина, в която се поместват точно ръбовете на долните резци. Карполестидите са много по-дребни, с размерите на мишка или плъх. Последните долни предкътници при карполестидите развиван изключително остри, големи и назъбени гънки. Наречени са плагиаулакоиди и се развиват независимо в няколко групи бозайници, най-изразени са при мултитуберкулатите. При карполестидите тези зъби се противопоставят на също уголемените, но по-плоски трети и четвърти предкътник на горната челюст. Този дъвкателен механизъм се развива за обработка на растителна храна, съдържаща много фибри като плодове, семена, а вероятно и малки насекоми. Развитието на този високоспециализирана адаптация може да бъде проследена при северноамериканските родове Elphidotarsius, Carpodaptes и Carpolestes, които оформят основната линия в еволюцията на карполестидите. Дребничките, с размерите на мишка, Elphidotarsius от средния Палеоцен на Северна Америка са подобни на примитивните плезиадапиди, но последните им долни предкътници вече напомнят копиеподобната форма на тези при по-съвременните карполестиди. В късен Палеоцен основните черти на семейството са добре представени у Carpodaptes и се утвърждават и усъвършенстват при къснопалеоценските видове на Carpolestes, последните северноамерикански карполестиди. Carpolestes simpsoni: Дълго време карполестидите са известни само от намерени зъби и части от челюсти, но скорошни находки на почти пълен скелет на Carpolestes simpsoni хвърлят светлина върху външният им вид и биология. Carpolestes simpsoni е дребно животинче, тежащо около 100 грама, високоспециализирано за живот по дърветата. Вероятно са притежавали противоположни палци, което е позволявало на животните да обхващат здраво с пръстите си малките клонки, както с предните, така и със задните крайници. Пръстите на Carpolestes simpsoni завършват с плоски нокти, което позволява развитието на много по-голяма тактилност, отколкото, ако ноктите са остри. Преди това плоските нокти са намирани само у истинските примати. Наличието им при плезиадапиформите показва категорично, че тези древни животни са изключително добре пригодени за дървесен начин на живот. За разлика от първите истински примати карполестидите не показват адаптации за скачане. Друго семейство високоспециализирани плезиадапиформи са Picrodontidae, дребни животинки представени от родът Picrodus, който присъства само с няколко вида през среден и късен Палеоцен в Северна Америка. Пикродонтидите притежават дълги, ножоподобни долни резци, подобно на останалите плезиадапиформи, но дъвкателните им зъби са силно модифицирани. Първите горен и долен кътник са силно уголемени, а всички останали кътници формират широки, плоски повърхности със силно нагънат емайл. Наблюдава се увеличаване на общата площ, което е необходимо при смилането на някаква мека храна. Така специализираните кътници са толкова сходни с тези на съвременните прилепи, че някои изследователи причисляват пикродонтидите към същия разред. Днес тази прилика се счита за резултат от конвергенция, но свидетелства за хранителните навици на пикродонтидите. Също както и тези прилепи, пикродонтидите вероятно са се хранили с цветен нектар и полен, висококалорична храна, която не натоварва зъбите, както и дървесни сокове и сочни плодове. По-дребните видове плезиадапиформи принадлежат към семейство Micromomyidae. Семейството включва миниатюрни форми от късен Палеоцен до ранен Еоцен в региона на Скалистите Планини, които носят подходящи имена като Micromomys и Tinimomys (наставката mys означава мишка). Тези животни са достигали тегло около 30 грама – много по-малко в сравнение с най-дребния съвременен примат, мишият лемур Microcebus от Мадагаскар. Цялостен скелет на все още неименуван вид микромомид бе открит в къснопалеоценски утаечни скали. Той принадлежи на дребно животинче, тежащо едва 20 грама, което е било високоспециализирано за катерене по дърветата и вероятно не е слизало на земята. Бозайници с подобен размер на тялото са предимно насекомоядни и всъщност острите зъби на Micromomys потвърждават, че са ловували предимно насекоми. Други плезиадапиформи вероятно са събирали плодове сред широкоразпространените по това време тропически и субтропически гори. Членовете на Paromomyidae се характеризират с плоски, квадратни кътници, формиращи широка повърхност, подходяща за смилане на плодове. Дървесни сокове и дребни насекоми вероятно са допълвали диетата им. Зъбните характеристики на паромомидите могат да бъдат проследени назад до Paromomys от среден Палеоцен на Северна Америка. При по-развитите форми като Ignacius и Phenacolemur са силно удължени и тънки, а след тях се развива голяма диастима, както при плезиадапидите. И двата рода са се срещали от късен Палеоцен до среден Еоцен. По този начин те се оказват последните оцелели плезиадапиформи – живи фосили в свят, вече населен от истинските примати. Паромомидите заемат основно място в хипотезата от 90-те години на миналия век за близкородствени отношения с летящите лемури. Последните представляват един от най-малките родове съществуващи бозайници, Dermoptera, със само два вида от Югоизточна Азия. Летящите лемури притежават кожна гънка, простираща си от основата на ушите до върха на опашката и позволяваща им да планират на голямо разстояние. Подобна гънка има дори между пръстите на предните и задните крайници на животните, което им позволява да управляват полета много по-добре от останалите планиращи бозайници. Заради сходствата в устройството на предните крайници на дермоптерите и паромомидите, е било прието, че последните също са имали подобна кожна гънка. Тези и други свидетества, довеждат някои учени до заключението, че плезиадапиформите са древни дермоптери, а днешните летящи лемури са живи фосили от някога разнообразната, родствена на приматите, група. По-пълните фосилни находки не потвърждават идеята, че паромомидите са притежавали планираща ципа. Вместо тях се появяват катерицоподобни бозайници, които са били способни на живот по дърветата и по земята. Въпреки че няма доказателства за близкородствени отношения между плезиадапиформите и летящите лемури, друга група палеоценски бозайници вероятно са първите дермоптери. Сред тях са плагиоменидите, странна група, която се появява първо през среден Палеоцен в Северна Америка. Плагиоменидите са рядко срещани представители на палеоценската фауна, но те могат да доминират в отделни местообитания, което показва високоспециализирани изисквания. Фосили на къснопалеоценския плагиоменид Planetetherium, например, са често срещани във въгледобивни мини в Монтана, но не се срещат почти никъде другаде. Животните вероятно са намерили идеални условия за живот в гъстите, заблатени гори в тази местност. През Еоцен някои плагиомениди дори процъфтяват на остров Елсмир, най-северната точка на Канада, която се пресича от арктичната окръжност. Климатът тогава е бил много по-топлъл от днешния, разбира се, но на такава географска ширина (72 градуса север, по това време) животните вероятно са били изправени пред по-дългите зимни нощи. Planetetherium: Предполагаемата връзка между плагиоменидите и летящите лемури се базира единствено на сходства в техните зъбни редици. Дълго време останки от зъби и челюсти са билиединствените находки от плагиомениди. Долните резци на плагиоменидите, например, притежават две части, вероятно ранен етап в еволюцията към гребеноподобни долни резци, каквито се срещат днес при летящите лемури. Сходствата в дъвкателните зъби, въпреки че не са много ясно подчертани, също предполагат, че плагиоменидите може би са ранни дермоптери. В такъв случай няма да бъде изненадващо, ако се открият адаптации за планиране при палеоценски плагиомениди, предвид факта, че други бозайници са еволюирали в истински прилепи в началото на Еоцен. Това предположение не може да бъде потвърдено от днешните фосилни находки. Особено след като наскоро открит череп на къснопалеоценския до ранноеоценски Plagiomene показват някои важни разлики в анатомията в сравнение с дермоптерите. Нужни са пълни скелетни находки на плагиомениди, за да бъде решена тази загадка. Плезиадапиформите и плагиоменидите са сред първите приматоподобни бозайници, които процъфтяват през Палеоцен. Тези архаични форми биват заменени през Еоцен от истинските примати (еурипримати). Най-ранните известни еурипримати принадлежат към семействата Adapidae и Omomyidae. И двете групи притежават адаптации за захващане и скачане, както и сравнително голям мозък, подобен на днешните примати. Адапидите са подобни, а вероятно и родствени на лемурите в Мадагаскар, както и на лоритата от тропическите части на Африка и Азия. Те включват главно едри животни, активни предимно денем. Типичните омомиди са дребни животни с огромни очи, които свидетелстват за нощна активност. Омомидите вероятно включват предшествениците на днешните дългопети от Югоизточна Азия, нощни хищници на дребна плячка, които са много добри катерачи и се придържат към клоните във вертикална позиция. Адапидите и омомидите се появяват внезапно във фосилните находки на Европа и Северна Америка от началото на еоцен, което показва, че те са имигрирали по това време там от друга част на света, вероятно от Африка или Азия. Предполагаеми еурипримати са описани от палеоцена на тези континенти. Petrolemur и Decoredon от палеоцена на Китай са описани като ранни представители на адапидите и омомидите респективно. Те обаче са слабо познати и не е доказано, че принадлежат към приматите въобще. По-обещаващ кандидат е Altiatlasius от късния палеоцен на Мароко, едно от малкото известни ни животни от палеоцена на Африка. Първоначално определен като омомид, Altiatlasius изглежда потвърждава ролята на Африка като център на еволюцията на приматите. Все пак скорошно проучване стигна до извода, че Altiatlasius не са еурипримати, а принадлежат към предимно европейската група плезиадапиформи, които се разпространяват в Африка през Тетис. Така че все още са непълни доказателствата за ранната история на истинските примати – история, която започва без съмнение през палеоцен, ако не и по-рано. Въпреки това имаме достатъчно доказателства за невероятния успех, който постигат техните родственици – плезиадапиформите – в началото на неозоя. Както видяхме, зъбите на плезиадапиформите свидетелстват за разнообразие от хранителни стратегии – от насекомоядни до пълни вегетарианци и хранещи се нектар и полен видове и тепърва предстои да изясним и други аспекти от биологията им, като придвижването.

Хм, за първи път чувам за тази паста. Моята мацка си има саксийка с трева, май върши същата работа

Изчезналите торбести хищници не са отстъпвали на лъвовете и саблезъбите тигри Сега торбестите хищници са нестандартна и рядка група животни, но миналото на Земята познава доста страшни торбести месоядни животни, съобщи Би Би Си, като се позова на съвременно проучване. Тези животни са били представени от видове, които са торбести аналози на днешните лъвове и вълци, и дори на също измрелите саблезъби хищници (известни и като саблезъби тигри, но това не е изчерпателно, тъй като групата включва множество видове). Миналия успех на тези същества стана ясен от резултатите на черепно проучване, извършено от международен екип, което показа, че те са били видово толкова разнообразни, колкото и техните братовчеди - плацентните бозайници. Изследването е включило задълбочен анализ на 130 черепа от най-различни същества, някои от които съвременни, а други - измрели през последните 40 милиона години. Д-р Анджали Госвами и колегите му са използвали методът на геометричната морфометрия, за да "картографират" обектите. Анализът показа дори, че разнообразието във формата на черепите на торбестите хищници е по-голямо, отколкото при съвременните плацентни видове като тигрите и лъвовете. Учените направиха и догадката, че ранното раждане на торбестите животни, когато са съвсем малки, по някакъв начин е свързано с намалената им способност да се приспособяват към различна обитаема среда и навици. "Добър пример е сходството в предните крайници на торбестите - обясни д-р Госвами - Тъй като те трябва да изпълзят в торбата след раждането си, са им необходими хващащи ръце. След като предните крайници имат определена структура при раждането, после е трудно да се развият плавници или прилепови криле. Въпросът с еднообразието на предните крайници, обаче, стои точно по обратен начин при лицата на тези животни". Според ученият може да се спори дали торбестите месоядни са изостанали от плацентните в модифицирането на лицевата и зъбната си структура за приспособяване към ядене на месо. "Има един саблезъб от Южна Америка, чийто убийствени предни зъби растат цял живот и корените им достигат дълбоко, отвъд очните кухини. Това няма аналог сред хищните бозайници, става въпрос за нещо екстремно" - посочи специалистът. Големите торбестите хищници в миналото са били представени от доста видове, но днес е останал само един сравнително едър. Това е торбестият дявол и той е заплашен от изчезване. Учените вече започват да смятат, че залезът на тези същества вероятно се дължи по-скоро на сложен комплекс от фактори, отколкото на еволюционни проблеми. Съавторът в изследването Стивън Врой от университета в Нов Южен Уелс подчерта, че резултатите показват разнообразен начин на живот, сравним с този на плацентните. "Изличаването на торбестите месоядни по-вероятно е въпрос на лош късмет, отколкото на лоши гени". http://www.ekipnews.com/news/nauka/novosti_i_izsledvaniq/izcheznalite_torbesti_hishtnici_ne_sa_otstypvali_na_lyvovete_i_sablezybite_tigri/92986/