lila_va

Eстествено, че не означава. Вярно е, че социалният живот оказва влияние върху развитието на интелектуалните способности. Но пък "най-глупавите бозайници"?! Това вече си е поредната журналистическа глупост

Някои от най-често задаваните въпроси по отношение на динозаврите: Кога динозаврите за първи път се появяват на Земята? Най-старите фосилни останки от динозаври са намерени в Аржентина и Бразилия, и са на около 230 млн. години. Най-примитивният от тях, Eoraptor, представлява дребен месояден динозавър. Тъй като скелетът му показва някои специализации, възможно е да бъдат открити и по-стари представители. Съществували ли са съвместно хора и динозаври? Не! Хората се появяват приблизително 65 млн. години след измирането на динозаврите. Въпреки че някои дребни бозайници вече са съществували по това време. Повечето палеонтолози са на мнение, че птиците са директни потомци на една група месоядни динозаври и всъщност представляват съвременните динозаври. Е, така погледнато въпросът може да получи и положителен отговор Къде са живели динозаврите? Динозаврите са били разпространени по всички континенти. В началото на "Ерата на динозаврите" (Триас, преди 230 млн. години) те са били събрани в една обща суша - суперконтинента Пангея. През следващите 165 млн. години тези континенти бавно се разделят. Отделните части заемат приблизително съвременото си разположение, движени от процес, наречен тектоника на плочите. Вулканите, земетресенията, образуването на планините и океанското дъно са все следствие от този процес, който и днес продължава да променя планетата ни. Всички динозаври ли са съществували по едно и също време? Отделните динозавърски съобщества са били разделени както във времето, така и в пространството. "Ерата на динозаврите" (мезозой) включва три последователни геологични периода - триас, юра и креда. През всеки от тези периоди са живяли различни видове динозаври. Например, юрският динозавър Stegosaurus е изчезнал 80 млн. години преди появата на кредният Tyrannosaurus. Тоест времевият период разделящ Stegosaurus и Tyrannosaurus е по-голям от този, който разделя Tyrannosaurus от нас, хората. Тъй като през триас е съществувала само една суша (Пангея) всички тогава съществуващи динозаври са били разпространени по нея. След разделянето на Пангея и раздалечаването на отделните континенти динозаврите се оказват под влияние на географска изолация, която в съчетание с локалните особености на средата задвижва процеса видообразуване. Кой е бил най-големият динозавър? А най-малкият? Най-големият известен ни динозавър е Brachiosaurus (или Giraffatitan brancai). Достигал е 23 метра на дължина и 12 метра височина. Откривани са фрагменти от крайници и прешлени на дори по-едри динозаври, но скелетите им са твърде непълни, за да бъде определен точния размер. Някои от тях (като например Argentinasaurus, Amphicoelias, Bruhathkayosaurus и др.) може би са били до два пъти по-едри от Brachiosaurus. Едни от най-дребните динозаври са били Epidexipteryx и Anchiornis. Anchiornis е достигал 34 см. дължина и тегло 110 грама, а Epidexipteryx hui около 164 грама. Колко вида динозаври има? Не се знае с точност, тъй като непрекъснато се откриват нови видове. Проучването и потвърждаването на някои от тях продължава. Те са систематизирани в около 500 рода (Stegosaurus, Diplodocus и др.). Според палеонтолозите предстои да бъдат открити поне още 700 до 900 рода динозаври. Много родове динозаври понастоящем съдържат само един вид (например, Deinonychus), докато други - повече (Iguanodon). Дори всички публикувани вида динозаври да бъдат потвърдени, техният брой пак си остава твърде малък в сравнение с днешните животински видове - около 1/10 от броя на известните ни видове птици, 1/5 от всички днешни бозайници и по-малко от 1/3 от описаните паяци. Били ли са динозаврите топлокръвни животни? По този въпрос има различни, често противоречиви становища. Някои палеонтолози смятат, че динозаврите са били ендотермни по абсолютно същия начин като днешните птици и бозайници: притежавали са бърз метаболизъм. Доста разпространено напоследък е схващането, че големите динозаври са поддържали постоянна телесна температура пасивно, благодарение на големите си размери, подобно на някои днешни морски костенурки. Възможно е някои динозаври наистина да са били топлокръвни, което се потвърждава от костната хистология и някои особености на респираторната и кръвоносната система. Но предстоят още изследвания. С какво са се хранели динозаврите? Някои динозаври са се хранели с гущери, костенурки, яйца, дори ранни бозайници. Част от тях са ловували други динозаври или са се хранели с мърша. Повечето обаче са били растителноядни (но не и тревопасни, тъй като тревите все още не са били еволюирали). В скалните пластове, съдържащи фосили на динозаври, са откривани също така полени, показващи съществуването на стотици хиляди растителни вида по това време. Въпреки че точният момент на поява на покритосеменните растения не е известен, последните от динозаврите със сигурност са имали и плодове на разположение. Били ли са динозаврите социални животни? Съществуват данни, че много видове динозаври са били социални. Някои находки свидетелстват, че те дори са мигрирали заедно (фосили на динозаври са откривани и на север от арктичната окръжност, където хранителните запаси трябва да са били сезонни). Откривани са също така групи от гнезда на хадрозаври. Кога изчезват динозаврите? Динозаврите изчезват преди около 65 млн. години (в края на креда), след като съществуват повече от 165 млн. години. Ако времето от появата на първите динозаври до днес бъде поместено в 365 дни (една календарна година), то динозврите се появяват в началото на януари и изчезват през третата седмица на септември. Ако използваме същата времева скала, Земята пък се формира 18,5 години преди появата на динозаврите, а ние хората (Homo sapiens) се появяваме на сцената едва на 31 декември. Дългият период, през който динозаврите господстват на Земята, със сигурност ги определя като най-успешната група в историята на живота. Кои са причините довели до изчезването на динозаврите? Има няколко теории по въпроса. По време на мезозой отделни видове динозаври еволюират и изчезват по различни причини. Но драматичното масово измиране в края на креда елиминира и последните от тях, както и летящите влечуги, големите водни влечуги и много други големи морски животни. Съществуват доказателства навсякъде по земното кълбо за това, че основна роля за изчезването е изиграл метеоритен сблъсък. Допълнителни фактори като вулканични газове, климатично захлаждане, ниски репродуктивни нива, отровни газове от комета, промяна в магнитното поле и орбитата на Земята може би също са допринесли за изчезването.

Вярно, че имало, но най-вече в подобни сайтове http://www.lovegodsway.org/GayBands Според този списък не остана нищо за слушане.

Завършили са Сибелиус. Виртуози! В по-новите им албуми има повече парчета с класическо звучене: Иначе рокът още от зараждането си е нарочен за "дяволска музика", и така до днешните му поджанрове. Ама то в това му е част от чара. Джери Лий Луис, например, до ден днешен се грижи старателно за този имидж, вече повече от 60 години

О, метълът мможе да бъде и много мелодичен, прочувствен и... нежен. Пример - Apocalyptica: Макар аз да намирам за завладяващи и по-тежките им парчета.

Подобен род разсъждения превръщат историята в експериментална наука, което много ми допада "Струва ми се, че ако йонийският дух беше победил, ние (едно по-различно "ние", разбира се) щяхме вече да се отправяме към звездите. Първите ни изследователски кораби до Алфа от Кентавър и звездата на Барнард, до Сириус и Тау от съзвездието Кит щяха отдавна да са се върнали. Огромни флотилии от междузвездни превозни средства щяха да се конструират на орбита около Земята: безпилотни изследователски кораби, лайнери за имигранти, огромни търговски кораби, които да порят космическите морета. На всички тези кораби щеше да има символи и надписи. И ако бихме се вгледали по-внимателно, щяхме да различим, че са написани на гръцки." Карл Сейгън, "Космос" Кой знае... Факт е, че ако нещата стояха по по-различен начин, ние нямаше пък да съществуваме, за да разберем.

Човекът вероятно свързва метъла с всичко греховно. А някои хора асоциират греха най-вече с хомосексуализма. Предразсъдъци, какво да се прави...

Ето някои по-популярни суеверия, на които попаднах, възможен техен произход и значение. Макар че, както казва Глишев, темата е неизчерпаема. Черна котка. Няколко версии на това суеверие има. Една от тях гласи, че ако черна котка пресече пътя ви, ще ви настигне лош късмет. В друга версия се твърди, че ако черна котка ви приближава, това ще ви донесе много късмет, но ако се отдалечава от вас, ще отнеме всичкия късмет. В Древен Египет богинята Бастет е изобразявана като черна котка. Съответно котките в това общество, чиято икономика се базира почти изцяло на реколтата от зърнени култури, са били на почит. Християните обаче са имали амбицията да изчистят всякакви следи от други религии, за да доминира тяхната. Така че черните котки (а и котките въобще) минават в немилост и са обявени за демони, а изтребването им за богоугодно дело. Стигнало се е дотам, че са насочили страховете и омразата си дори към жените, притежаващи котки в домовете си, обявявайки ги за вещици. И така, нарочени за демони, черните котки пресичащи пътя ви стават символ на откъсването от Бога. Разсипване на сол. Суеверието гласи, че ако някой разсипе сол, трябва да вземе щипка от нея и да я прехвърли през лявото си рамо. В миналото солта е била много ценна стока. Имайки предвид, че твърде трудно е било доставянето и, това е разбираемо. В Древен Рим са заплащали на войниците в сол, откъдето е възможно да произхожда и английската дума за войник, soldier - от латинското sal dare, което означава "давам сол". Римският историк Плиний Стари пише, че тъй като първоначално заплащането на римсите войници е било в сол, думата заплата - salarium - вероятно произхожда от тази практика. Солта е считана също и за пречистваща съставка, способна да прогонва злото, което може би се дължи на нейните бактерицидни свойства. Използвана е като консервант при приготвянето на храни, както и в медицината. Разхищението на солта съвсем разбираемо се е смятало за "лош късмет". Минаване под стълба. Според това суеверие, ако някой премине под стълба, това ще му донесе много лош късмет. Изключвайки очевидното - че нещо отгоре може случайно да падне върху преминаващия - вярването, че минаването под стълба носи лош късмет, вероятно е свързано и с триъгълната форма, която стълбата образува със стените и пода. Това символизира Светата Троица и който я нарушиш преминавайки през нея, това го свързва по някакъв начин с дявола и му носи нещастие. Според друга версия причината минаването под стълба да се счита за лошо предзнаменование е, че в миналото палачът е използвал стълба, за да овеси някого на бесилото и заради това се вярва (поне в Йоркшир, Англия), че ако минеш под стълба, палачът ще впери поглед в теб така да се каже, или с други думи "Смъртта ще те забележи". Счупено огледало. Според това суеверие, ако някой счупи огледало, това ще му донесе 7 години лош късмет. Някога се е вярвало, че отражението в огледалото представлява душата на човека и отразява нейното състояние. Счупването на огледалото, съответно и отражението на човека, наранява душата. Според една от версиите причината счупеното огледало да носи именно 7 години лош късмет е, че в миналото огледалата са били много рядка и съответно ценна стока. Толкова са били скъпи, че който счупи някое, трябва да служи 7 години на собственика, за да изплати цената му. Преди изобретяването на огледалото хората са виждали отражението си - своето "друго аз" - в потоци, реки и езера, и неясното отражение се е възприемало като предвестие на злини, болести и нещастие. След изобретяването на стъклените огледала, римляните са тези, които свързват счупването им с лошия късмет. А легендата, че този лош късмет трае точно 7 години идва от тяхното вярване, че човешкото тяло периодично се възстановява, като всеки цикъл трае именно толкова - седем години. Чукане на дърво. Според поверието, трябва да чукнете на дърво 3 пъти, ако ви споходи късмет, иначе той ще се обърне. Американската версия е "да чукнеш на дърво", докато английската "да докоснеш дърво". Тази практика може да бъде свързана с древните езически вярвания, че духовете се намират в дърветата, особено в дъбовете, и почуквайки по тях или докосвайки ги, им засвидетелствате уважение, и ги молите за закрила и здраве. Това суеверие може да бъде проследено и в древногръцките вярвания, че дъбовете са свързани със Зевс и докосвайки ги, човек комуникира с него, което ще го пази от лош късмет. Една вариация на това суеверие е при липса на дърво да се почука на глава. Също така в съвременното общество, където все по-рядко се срещат дървени повърхности, можете да почукате по такива, които поне изглеждат като дървени. В краен случай може просто да почукате където и да е, или дори само да изречете: "Да почукам на дърво". Всичко това показва как дори първоначалната причина да бъде забравена с годините, самото действие остава, променяйки се, нагаждайки се. Кръщение. Според това суеверие, ако свещеникът в храма налее чешмяна вода върху главата ви, произнасяйки определени думи под формата на напяване, вие като по чудо бивате очистени от първородния грях, с който за целта предварително ви е натоварила съответната религия и ставате част от божието семейство. Води началото си от Библията. Кръстен знак. Това е вярването, че изобразяването с ръка на кръстен знак, или т.нар. прекръстване, предпазва от зли сили. Според християнските вярвания ние живеем между два полюса на света - божествената любов и противодействащото и зло. Това суеверие гласи, че изобразяването на древен уред за мъчения - в случая кръст - представлява своеобразна бариера срещу злото. В заключение освен да кажа, че хората обичат ритуалите. Винаги са ги обичали. Ритуалите придават значимост и смисъл на иначе незначителни и безсмислени неща. Освен това, с непознатите и плашещи неща е някак успокоително, ако има кой да ти каже как да се държиш. По-лесно е, предполагам, вместо сам да ги и зучиш и изследваш. Затова считам суеверията като един вид отражение на примитивизма на едно общество. Те са мерило за неговия прогрес (връзката, разбира се, е обратнопропорционална).

Ужасно наистина Това се случва не само в медицинските факултети, разбира се... Като се замисля, най-големите ни страхове от една евентуална среща със същества много по-развити и напреднали от нас, са именно те да не ни причинят това, което ние причиняваме на по-низшите от нас...

Да проследим и развитието на методите за датиране в историята. Съвсем естествено, точни отговори на въпросите - кога се е образувала земята, кога се е появил животът, хората и останалите примати - няма преди 60-те и 70-те години на миналия век, когато са открити методите за радиометрично датиране, които позволяват датирането на проби на милиони, милиарди години. Въпреки това, много учени в миналото са опитвали да определят възрастта на Земята и началото на живота. В древни времена изследванията са се базирали основно върху преброяване на поколенията в свещените текстове. Например Манетон (ІV-ІІІ в. пр. н. е.), древноегипетски жрец и историк, прави списък с всички династии, фараони и богове, които са господствали до това време. Чрез този списък той установява, че Земята е на 38000 години. В началото на 17 в. пък ирландският архиеп. Джеймс Ушер, приемайки юдео-християнския Стар завет буквално, пресмята поколенията на библейските персонажи и определя, че дата на началото на сътворението е 23 октомври 4004 г. пр. н. е. (преди около 6000 години). С бързото развитие на науката в Европа, предимно след 17 век, става все по-ясно, че Земята е на много повече от няколко хилади години. Някои учени отхвърлят теологичните методи и започват да търсят други, с помощта на които да определят възрастта на земята на базата на естествени, природни процеси. През 1691 г. британският астроном и математик Едмънд Халей изказва предположението, че ако водата в световните океани първоначално е била сладка, то може да се определи възрастта на Земята като се раздели общото количество сол, което се намира в момента в океаните, на добавяното всяка година количество от реките и потоците. Въпреки че Халей не разполага с всички необходими данни за подобно изчисление, той приблизително пресмята, че Земята не е по-млада от 100 млн. години. През 1785 г. шотландският геолог Джеймс Хътън предполага, че различните земни пластове принадлежат към различни времеви периоди, като наблюденията му показват, че по-дълбоко са разположени по-старите пластове. През 1799 г. Уилям Смит, британски инженер и геолог, доразвива тази идея като разделя седиментните скални пластове на 6 основни подразделения, базирайки се главно на фосилните находки, които се съдържат в тях: 1. Неозой - съвременни форми на живот. 2. Мезозой - междинни форми на живот. 3. Палеозой - древни форми на живот. 4. Протерозой - ранни форми на живот. 5. Археозой - начални форми на живот. 6. Азой - липсват форми на живот. Тези основни подразделения, или ери, предложени от Уилям Смит стават основа на геологичната времева скала, която използваме и днес. Смит също така създава и първата подробна геоложка карта на Англия. Не случайно днес е считан за баща на геологията. В средата на 19 в. някои учени започват да определят времевите периоди, които стоят зад всяка промяна във видовете, чиито фосили са намерени в скалните проби на Смит. Тогава се е приемало погрешното схващане, че видовете еволюират на етапи, които са строго определени във времето и могат да бъдат измерени. Английският геолог Чарлс Лайъл използва този подход през 1867 г., за да определи че животът съществува на Земята от около 240 млн. години. Това се случва 8 години след като Чарлс Дарвин публикува "Произход на видовете", където обяснява как естественият отбор може да доведе до образуването на нови видове. Друг неточен метод за определяне възрастта на Земята е предложен от Уилям Томпсън (Лорд Келвин) през 1862 г. Базирайки се на законите на термодинамиката и изхождайки от предположението, че Земята в своето начало е била съставена от разтопени скали, той изчислява времето, което ще е нужно на повърхностните скални слоеве, за да се охладят до сегашна температура. В резултат заключава, че Земята е на повече от 400 млн. години. Съвременните методи за датиране се базират главно на разбирането на процесите на радиоактивен разпад. Някои радиоактивни изотопи в скалите са движещите механизми на своеобразен "атомен часовник". Например уран-238 се разпада в няколко етапа до олово-206. Скоростта, с която се извършва процеса е постоянната, а периода на полуразпад на уран-238 е 4,5 милиарда години. През 1905 г. американският химик Бертрам Болтууд осъзнава, че може точно да се определя възрастта на древни скали, като внимателно се измери съотношението в тях на тези два изотопа. През 1907 г. той датира с този метод най-старите скали, които успява да намери и заключава, че земята трябва да е на повече от 2 милиарда години. В началото на 60-те години на миналия век е открит периода на полуразпад на много други елементи и това започва да се прилага в радиометричното датиране. Геолозите започват усилено да търсят най-старото късче от земната кора. Днес е известно, че скали на възраст 3,5 милиарда години са относително често срещани на всички континенти. Една от най-старите скали, която е откривана, се намира в Хъдсън Бей, Канада. Тази скала - Acasta gneiss - датирана на 4,28 милиарда години, не е част от първичната земна кора. Всъщност това е парче диорит, формиран най-вероятно чрез утаяване в дълбоководни хидротермални извори. Още по-стари са и циркониевите кристали, открити в седиментни скали в Западна Австралия. Датирани са на 4,36 милиарда години. Те също не принадлежат към първичната земна кора. Скалата, от която произхождат, е ерозирала, а частиците впоследствие стават част от седиментната скала, от която е пробата. Малковероятно е някога да открием непокътнато парче от първична земна кора, защото ерозията и други геологични процеси в продължение на милиарди години са я рециклирали. Но е почти сигурно, че планетата ни е по-стара от твърдата земна кора, защото в началото повърхността й е била изградена от разтопени скали. Повечето астрономи смятат, че астероидите и малките скални обекти, които обикалят около Слънцето, главно между Юпитер и Марс, са формирани по същото време като Земята. Тъй като тези тела не са достатъчно големи, за да притежават разтопена кора или атмосфера, е много вероятно да са почти неизменени от момента на формирането си. Периодично някои от тях биват извеждани от орбита от преминаващи комети и падат върху Слънцето, а в редки случаи и Земята се оказва на пътя им. Останки от такива метеори са датирани с помощта на различни радиометрични методи и възрастта им е от 4,29 до 4,56 милиарда години. Въз основа на това, учените изчисляват, че Земята най-вероятно е на възраст от 4,54 ± 0,02 милиарда години. В подкрепа на тези данни са и пробите лунни скали, донесени от астронавтите на мисиите Аполо на НАСА в началото на 70-те. Най-старите от тях са на възраст от 4,29 до 4,56 милиарда години.

Брачно поведение при T. rex: уау...

Пернати динозаври: http://www.newscientist.com/gallery/finding-feathered-fossils/1 http://dinosaurs.about.com/od/dinosaurpictures/ig/Dino-Bird-Pictures/

Изглежда западът и изтокът на няколко пъти си разменят щафетата в това отношение, все по същите религиозни причини... Аристотел обаче защитава геоцентризма и е привърженик на онази приказна теория за небесните сфери. Преди него още Аристарх стига до заключението, че Слънцето е твърде голямо, за да обикаля около Земята, но май не намира подкрепа сред тогавашната научна общност. Интересно е да се отбележи, че науката по това време е "запазена територия" за властта, за аристокрацията и разпространяването на научни знания сред простолюдието се е считало за опасно, или поне излишно разточителство. И така чак до... Кеплер, който е автор на изглежда първата научнофантастична книга, Somnium, която показва коренно различното му отношение. Кеплер изнася лекции, пише и разпространява научни материали, научнопопулярна фантастика, предимно със свои средства... Изобщо, истински популяризатор на науката, вероятно първият

Не случайно "Космос" на Сейгън започва с цитат от Сенека, наистина. Ето го на български: "Ще дойде време, когато старателните изследвания, извършвани в продължение на дълъг период от време, ще извадят на бял свят неща, които сега са скрити. Един-единствен живот, дори изцяло да е посветен на небето, не би бил достатъчен за проучването на толкова голям обект... И следователно това знание ще се разкрие пред нас едва след много епохи. Ще дойде време, когато нашите потомци ще се чудят на това, че ние не сме знаели неща, които за тях са съвсем прости... Много открития са запазени за епохите, които тепърва предстоят, когато споменът за нас ще бъде вече заличен. Нашата ввселена би била много малка и жалка, ако не притежаваше по нещо, което всяка нова епоха да изследва... Природата не разкрива тайните си наведнъж и завинаги." Сбъркал е само в едно, за щастие, че споменът за великите личности бива заличен. След края на Римската империя това развитие в областта на науката като че ли временно замира в Европа и продължава на изток...

Ето някои илюстрации: От жаба до Аполон - схема на Йохан Каспар Лаватер (18 в.). Херкулес спасява Хезиона от нещо, което прилича на... фосилен череп. Това пък е нещо, което са наричали Crocodilopardalis (мозайка от Палестрина). Сравнителна анатомия на човек и птица - Пиер Белон, 1555 г. Ето как си е представял Ричард Оуен архетипът на всички гръбначни (1847 г.)

Изключителна творба, наистина! Благодаря за цитата, сега си чакам книжката с още по-голямо нетърпение...

Пример за хоризонтален генен трансфер в природата: http://www.sciencedaily.com/releases/2010/11/101104083102.htm Противниците на ГМО са закъснели с протестите

Интересен факт от биологията на една от посочените риби - Пясъчна тигрова акула (Carcharias taurus). Ембрионите на тази акула са с напълно развити зъби. Женската има два утеруса, като малките в тях се изяждат помежду си, докато не остане само по едно във всеки. Ето и видеоматериал, заснет с ендоскоп - http://vbox7.com/play:04ea8fd0"]http://vbox7.com/play:04ea8fd0

And in the ages after monsters died, Perforce there perished many a stock, unable By propagation to forge a progeny. For whatsoever creatures thou beholdest Breathing the breath of life, the same have been Even from their earliest age preserved alive By cunning, or by valour, or at least By speed of foot or wing. And many a stock Remaineth yet, because of use to man . . . Лукреций, "За природата на нещата", книга V. Дори във времената на оскъдни научни познания, хората са имали подробна представа за живите организми около тях. От тях често е зависел и животът им. Когато тези знания са систематични и на тяхна основа могат да бъдат правени заключения и предвиждания относно заобикалящия свят, можем да говорим за научни традиции. Такива традиции са притежавали древните египтяни и вавилонци. Египтяните, например, развиват научните традиции в медицината, базирани на внимателни наблюдения. Гърците полагат основите в развитието на научния мироглед, в който с помощта на естествени, не магически обяснения, се добива представа за процесите и явленията в природата. Най-ранните древногръцки философи живеят и работят не в самата Гърция, а в една от нейните колонии - Йония (в днешна Турция). Географското положение на Йония е било подходящо не само за развитие и процъфтяване на търговията, но и за разпространяване на идеи. По този начин гръцките идеи повлияват научните познания и философия в Близкия Изток, Египет и дори Индия през различни периоди от историята. По-късно древноримски мислители продължават тази традиция, въпреки че техните научни идеи, не са така оригинални. Не е възможно да се обхване всичко от широкия спектър и дългата история на научната мисъл в древния свят. Но някои философски течения по-късно са определящи за развитието на еволюционната биология. Йонийска философска школа. Историята на еволюционната теория започва с йонийския философ Анаксимандър (611 - 546 пр. н. е.). Много малко е известно за неговия живот, но се знае, че е написал дълга поема, "За природата", която е обобщавала неговите проучвания. Тази поема не достига до нас, запазени са само цитати от нея в други древни произведения. Но и това е достатъчно, за да бъдат до голяма степен реконструирани идеите на Анаксимандър. Според него светът се развива от неопределена, непозната субстанция, която той нарича апеирон. Земята, която е образувана от апеирона, е била покрита с вода в един начален етап от историята си, а растенията и животните са образувани от тинята. Хора не са съществували в тези ранни етапи, те се образуват впоследствие от рибите... Тази поема оказва донякъде влияние на по-късни мислители, включително Аристотел. Не е ясно дали Анаксимандър е виждал фосили, нито дали е изучавал сравнителна анатомия на риби и хора. За жалост няма как да разберем какви доказателства е прилагал в подкрепа на идеите си. Но така или иначе неговата теория има някои сходства с еволюционната. Той е смятал, че след като всеки човек започва живота си като малко, недоразвито същество, което има нужда от време, за да се усъвършенства и оформи, то същото може да се приложи и към човешкият род като цяло - хората призхождат от по-низши, по-примитивни организми, чието развитие в течение на много векове е довело до произхода на човека. Анаксимандър прилага тази идея и към другите животниски видове. В същото време теорията му изглежда повлияна и от някои гръцки митове, като например историята за Девкалион и Пира, в която хората и племената произхождат от пръст или камък. Концепцията му за апеирон напомня много на китайското философско течение Тао и идеята за безформената и пуста земя от еврейската митология за сътворението, и др. Но дори да приемем, че теориите на Анаксимандър се базират в основата си на тогавашни религиозни митове, той си остава първият, който опитва да даде научно обяснение за произхода и развитието на космоса и живота. В 6 в. пр. н. е. Ксенофан от Колофон (починал 490 г. пр. н. е.), който е бил ученик на Анаксимандър, доразвива неговите теории. Той изследва фосили на риби и миди, и заключава, че земята, в която живеят, преди време е била морско дъно. Ксенофан смята, че светът се е формирал чрез кондензацията на водата и първичната кал. Той е първият човек, за когото е известно, че е използвал фосилни находки в подкрепа на своите теории за историята на Земята. Древногръцкият историк Херодот (484-425 г. пр. н. е.) също изучава фосили на миди в Египет и ги привежда като доказателство, че някога Египет е бил под вода. Той също така описва долина в Арабия, планините Мокатан, където е намерил прешлени и ребра на някаква змия, която не може да идентифицира. Той приписва тези кости на крилати змии, които са били убити от ибиси. Днес знаем, че тези кости принадлежат на фосилни бозайници, дъждовете ги вадят на показ през всеки влажен сезон. Някои други древни историци също споменават и описват фосили, като Хипократ (460-357 пр. н. е.) е първият, за който е известно, че дори ги е колекционирал. При сравнително скорошни разкопки на Асклепион е намерен фосилизиран кътен зъб на слон. Емпедокъл от Акрагант. Друг гръцки философ от 5 в. пр. н. е., Емпедокъл от Акрагант (Сицилия) смята, че Вселената е изградена от четири елемента - земя, въздух, огън и вода. Тези елементи са свързани с две основни сили, които Емпедокъл нарича Привличане и Отблъскване. Постоянното взаимодействие на тези елементи, взаимното им привличане и отблъскване, формира Вселената. Емпедокъл смятал, че Земята дава живот на организмите, но че първите от тях са били безтелесни органи, които впоследствие се обединяват случайно в най-разнообразни комбинации чрез силата на Привличане, като тези от организмите, които са несподходящи за поддържане на живот, измират. От днешна гледна точка тази теория изглежда странна, но все пак Емпедокъл формира своеобразна еволюционна теория - естествен отбор в отминали епохи е отговорен за живите същества, които наблюдаваме днес. Според Емпедокъл също така определящо за произхода на живота е взаимодействието на безлични сили, а не боговете. Разбира се, има съществени различия между идеите на Емпедокъл и съвременната теория за естествения отбор: Емпедокъл, например, определя своят "естествен отбор" като процес от миналото, не като процес, който продължава и днес. Ние не знаем на какви факти са се базирали идеите на Емпедокъл и неговите теории. Възможно е да е бил повлиян от митологичните същества, които са описвани като сглобени от части на различни животни - кентавър, сфинкс, химера... Но е възможно да е виждал и деформирани животни или фосилни кости на "чудовищни зверове". Лукреций. Много по-късно римският поет и философ Тит Лукреций Кар (99-55 пр. н. е.), пише своята дълга философска поема De Rerum Natura ("За природата на нещата"). В тази поема Лукреций предлага, освен всичко друго, "еволюционна" теория, сходна с тази на Емпедокъл. Което е иронично, тъй като той атакува Емпедокъл, често доста категорично, в други части на поемата. И според Лукреций видовете произхождат на Земята, формирани от случайната комбинация на различни елементи, а естествен отбор е отговорен за изчезването на някога живяли "чудовищни" организми. Тези организми, които оцеляват, оцеляват благодарение на своята сила, скорост или хитрост, или благодарение на това, че са полезни за хората. Но Лукреций не е вярвал, че нови видове могат да се образуват от някога съществували, но изчезнали такива - другата съществена част от съвременната еволюционна теория. Той отхвърля възможността сухоземните животни да са еволюирали от морски същества. Също като Емпедокъл той смята, че растенията и животните са "родени" от Земята и по този начин формирането на видове приключва, не продължава. Wherefore, again, again, how merited Is that adopted name of Earth - The Mother! - Since she herself begat the human race, And at one well-nigh fixed time brought forth Each beast that ranges raving round about Upon the mighty mountains, and all birds Aerial with many a varied shape. But, lo, because her bearing years must end, She ceased, like to a woman worn. . . And what She bore of old, she now can bear no longer. . . Поемата на Лукреций представя философията на Епикур и е забележителна преди всичко с начина, по който предлага емпиричният метод като единствен при придобиването на знания: "До кого да направим запитване? За какво? Може ли да съществува нещо по-сигурно от сетивата ни, с което да определяме грешното и истинното?" Тази творба се отличава също така с дългото, подробно обяснение на атомизма - схващането, че всичко в света е изградено от атоми. Лукреций не е автор на тази идея, тя принадлежи на древногръцкия философ Демокрит (5 в. пр. н. е.), но именно неговите описания и разяснения повлияват много писатели и мислители през Средновековието и Ренесанса, както и предизвикват опозиция от страна на Църквата. (Цитатите от "За природата на нещата на Лукреций са от тук.)

Carl Sagan Day за втора поредна година.

Пример за еволюция, движена от своеобразен... религиозен подбор: http://www.sciencedaily.com/releases/2010/11/101105091811.htm

Много птици, предимно нощни, стават жертва на глупави суеверия. Един такъв пример е хиндуисткият празник Дивали, който започна вчера. Това е много популярен празник в Индия, равняващ се на нашата Коледа. Продължава около седмица, през която според традициите се принасят в жертва сови. Наричан е празник на светлината, но се превръща в черен период за индийските сови. http://www.newscientist.com/article/mg20827852.900-diwali-is-a-dark-time-for-indias-owls.html

Изчезването на повечето от влечугите, като например динозаври и птерозаври, в края на мезозой оказва огромно влияние върху развитието на екосистемите в началото на терциер. Много други групи влечуги обаче продължават да процъфтяват през палеоцен. Една такава група са костенурките, разред Chelonia или Testudines. Костенурките са влечугите с най-изобилни фосилни находки и най-голямо разнообразие в палеоценската фауна, които явно не са повлияни особено от събитията през К/Т периода. Утаечни пластове в американския щат Монтана осигуряват обилни находки, представящи непрекъсната линия от развитието на костенурките от късна креда и ранен палеоцен. Въпреки че няколко рода изчезват през К/Т периода, раннопалеоценските костенурки са представени от най-малко 15 рода и са с по-голямо разнообразие от който и да е последващ период. Освен това изкопаеми останки от тези животни се намират навсякъде, което дава основания на някои автори да наричат тази първа част от терциер "ерата на костенурките". Palaeotrionyx: И съвременните, както и вече изчезнали семейства костенурки, са представени в палеоценската фауна. От съвременните най-добре представени са сем. Trionychidae, костенурки с мек панцир. При тези водни животни плътен слой кожа заменя роговите плочи, които обикновено покриват горната страна на панцира - карапакс. Също както живите си съвременници тези раннотерциерни костенурки са били водни хищници, криещи се в тинята по дъното на реки и езера, и нападащи жертвите си из засада. Групата е разнообразна и широко разпространена през палеоцен, но откъслечните фосили, каквито най-често се намират, е трудно да бъдат идентифицирани. Родовете Trionyx и Aspideretes са съвременни трионихиди, които често са определяни като раннотерциерни членове на семейството. Къснокредните и раннотерциерни видове Aspideretes са били големи животни, с дължина на панцера 50 см. Малките палеоценски трионихидни костенурки от С. Америка може би принадлежат към изчезналия род Plastomenus, първоначално датиран като еоценски. Долната част на панцира - или пластрон, - който е редуциран при останалите членове на семейството, тук е добре развит. Trionyx: Други две съвременни групи костенурки, съществуващи най-рано от палеоцен, са блатните и каймановите костенурки. Каймановите костенурки от сем. Chelydridae са водни, дебнещи в засада хищници, с голяма глава, силни челюсти и дълга, люспеста опашка. Днешните алигаторови костенурки (Macroclemys), например, са известни с това, че дебнат в засада с широко отворена уста, примамвайки рибите със своя гърчещ се, червейоподобен език, докато мощните челюсти не уловят плячката. Това семейство костенурки е слабо представено във фосилните находки, най-вероятно заради самотният, изолиран начин на живот на членовете му, но изглежда води началото си от С. Америка. Protochelydra се среща най-рано в къснопалеоценски находки от Северна Дакота, а северноамериканският Emarginochelys - срещащ се от късна креда до началото на палеоцен - може би е дори още по-ранен член на групата. Блатните костенурки от сем. Emydidae са с много по-типично устройство. Това семейство днес включва голямо разнообразие от видове, които са предимно водни. Те са били най-разнообразни през палеоцен в Азия, където вероятно са възникнали. През късен палеоцен групата на блатните костенурки в Азия е включвала вече изчезналите родове Anhuichelys, Hokouchelys и Pseudochrysemys (днешните Chrysemys, или боядисани костенурки). А в С. Америка блатните костенурки са представени от един, все още неименуван род (с работно име "Emydid C"), който е съществувал още през среден палеоцен, а в края на периода се превръща в най-широко разпространен. Тези животни са имали необичайно голяма глава, което дава отражение и върху карапакса, силно вдлъбнат отпред. Челюстите показват по-скоро смесена диета. Растителноядните сладководни костенурки са представени през палеоцен от Adocus - големи животни с дължина на панцира до 80 см. Adocus съществуват от късна креда до късен палеоцен в С. Америка, а в Азия оцеляват до еоцен. Деликатно устроеният им панцир е гръбно-коремно сплеснат и издължен, със сравнително гладка повърхност, а пластронът има големи странични отвори, позволяващи по-свободно движение на крайниците. Всичко това показва, че Adocus са били изключително водни животни и добри плувци. От съвременните костенурки подобни на тях са речните Dermatemys, срещащи се в Мексико и северната част на Централна Америка - реликтен вид, без живи родственици, който е класифициран в собствено семейство, Dermatemyidae. Дълго време Adocus са считани за ранни представители на Dermatemyidae, но сега са отделени в отделно семейство - Adocidae. Челюстите на Adocus притежават много по-сложни дъвкателни повърхности, каквито се наблюдават при растителноядните Dermatemys. Това е признак за сходна диета. Пластрон на Adocus: Друга изчезнала група палеоценски сладководни костенурки са сем. Baenidae, срещащи се от креда до късен еоцен в С. Америка. Тези животни са откривани предимно в утаечни скали на речни корита. Панцирът им е бил с изпъкнала, заоблена форма, имали са много дълга опашка и извити нокти на силните си крайници. Baenidae притежават много интересен модел на нарастване - когато бъдат достигнати размерите на възрастен индивид, плочите на панцира срастват и той спира да расте на ширина. Вместо това се увеличава неговата плътност, особено на пластрона, който в резултат на това достига изключителна дебелина при някои представители. Повечето баениди притежават мощни челюсти, като вероятно са се хранили с мекотели. Известни са няколко палеоценски рода от Монтана - Plesiobaena, Eubaena, Palatobaena, Stygiochelys и вероятно Neurankylus. Всички те успешно преминават К/Т границата. В една уникална находка на фосилизиран панцир от големите палеоценски костенурки на Ню Мексико, Neurankylus, се различава дори оригиналният цвят на плочките - черни петна на червеникаво-кафяв фон. Черепи на костенурки от сем. Baenidae: Compsemys, причудлив представител на костенурките в къснокредната до среднопалеоценска фауна на С. Америка (а вероятно в началото на терциер и в Европа), първоначално е считан за член на сем. Baenidae. Впоследствие е преместен в друго семейство, Pleurosternidae, изчезнала група, чиято история може да бъде проследена назад до юра. Здравият панцир на тези средни по размери животни, с дължина около 30 см., е покрит с туберкули, които не се срещат при нито една друга група, което позволява дори малки фрагменти от панцира на животните да бъдат лесно идентифицирани. Наскоро открит череп на Compsemys показва поразително сходство с тези на алигаторовите костенурки - със силно извити (клюноподобни) челюсти с високи, тънки ръбове. Подобно на тези днешни костенурки Compsemys вероятно е бил воден хищник. Въпреки че познанията ни относно костенурките от палеоцена на Ю. Америка са много ограничени, известни са поне две семейства, характеризиращи сладководната фауна на този континент. Змиеглавите костенурки от сем. Chelidae и сем. Pelomedusidae (афроамерикански страничношийни кастенурки). Двете семейства принадлежат към подразред Pleurodira, страничношийни костенурки, които прибират при опасност главата си в панцира чрез странично движение на врата. Всички останали, съвременни костенурки принадлежат към подразред Cryptodira и използват движение назад, за да прибират главата си. От страничношийните костенурки повечето представители на Chelidae имат изключително дълъг врат, което им позволява да дишат на повърхността на водните басейни без да показват тялото си. Сред палеоценските находки от това семейство има и представители на съвременния род Hydromedusa (южноамериканска змиеглава костенурка), които се появяват за първи път през ранен палеоцен в Патагония. Няколко вида афроамерикански страничношийни костенурки са се срещали през палеоцен в Ю. Америка, включително подобни на днешните Podocnemis (южноамериканска страничношийна речна костенурка). Находки от Chelidae и Pelomedusidae могат да бъдат проследени в този континент назад до късна креда. Hydromedusa: Podocnemis: Докато сладководните костенурки са честосрещани в палеоценски седименти, сухоземните са по-редки. Дори отчитайки факта, че животни обитаващи реки и езера имат по-голям шанс да бъдат фосилизирани, изключително редките находки на сухоземни костенурки от палеоцен все пак показват, че това едва ли се дължи само на особености на процеса фосилизация, а по-скоро на слабото им присъствие в тогавашните съобщества. Basilemys, голяма сухоземна костенурка със слоноподобни крайници и панцир, достигащ 1 метър дължина, е обитавал С. Америка през късна креда. Тези влечуги измират по време на К/Т периода, подобно на много други големи сухоземни животни. По-малки (с дължина на панцира 30 см.) сухоземни костенурки, които оцеляват до палеоцен в С. Америка, са Agomphus, далечни родственици на днешните блатни костенурки от сем. Kinosternidae. Също като последните, панцирът на Agomphus е имал овална форма, силно изпъкнал, с гладка повърхност, което предполага, че са обитавали сходни хабитати. Истински костенурки от сем. Testudinidae не се срещат в С. Америка до началото на еоцен, но първите представители на това съвременно семейство са присъствали в къснопалеоценските съобщества на Азия. Мигрирането им в С. Америка започва по време на затоплянето в началото на еоцен, когато благоприятните климатични условия позволяват и на много бозайници да мигрират между северните континенти през провлак в големите географски ширини. Панцир на Agomphus: Други сухоземни костенурки са Planetochelys, срещащи се от късен палеоцен до ранен еоцен в С. Америка. Въпреки че не са добре проучени, тези високоспециализирани животни имат много сходства с днешните костенурки Terrapene, например подвижно свързания пластрон, който им позволява при опасност плътно да затворят панцира след като приберат главата и крайниците. Формата на панцира показва, че тези животни са били предимно сухоземни, което се потвърждава и от следите пофосилите оставени от зъбите на гризачи. Челюстите на Planetochelys са характерни за всеядни животни. Може би най-необичайните от всички палеоценски сухоземни костенурки са рогатите костенурки от сем. Meiolaniidae, като ранните представители на тази група са все още непознати. Забележителни фосили от род Meiolania от това семейство, са открити в плейстоценски пластове в Австралия, близо до остров Лорд Хоу. Тези гигантски животни от късен неозой са имали дължина на панцера над 1 метър. Черепът им е притежавал големи роговидни израстъци, а опашката завършва с костни образувания. Meiolaniidae са добре проучени, сравнително съвременни костенурки, чиито фосилни находки в Аржентина могат да бъдат проследени назад до късна креда. Рогатите костенурки са част от южноамериканските влечуги до началото на еоцен. По-късното им присъствие в Австралия е в резултат на миграция през Антарктида, която тогава е била без ледена покривка и свързана с другите две големи суши. В областта на моретата истинските гиганти сред костенурките са вече измрели дълго преди началото на палеоцен. В късна креда сем. Protostegidae е представено от гигантски морски костенурки като Archelon, с дължина на панцира над 2,2 метра, но тези животни изчезват преди К/Т периода. Родствениците на днешните морски костенурки от сем. Cheloniidae обаче са процъфтявали в океаните на ранен неозой. Подобно на днешните морски костенурки те са притежавали големи предни крайници видоизменени в плавници, както и тенденция за редуциране и сплесване на масивния, костен панцир, наследен от предшествениците им. Много мезозойски и раннонеозойски представители притежават все още примитивни черти и биват класифицирани често в изчезналото сем. Toxochelyidae, но разграничаването им от съвременните Cheloniidae е трудно. Представителите на Toxochelyidae вероятно не са били добри плувци, а орбитите им са насочени нагоре, не напред както при съвременните морски костенурки. Това означава, че тези животни вероятно са обитавали дъното на плитководни морета. Osteopygis, откривани в къснокредни до раннопалеоценски морски утаечни пластове в САЩ са типични представители на тези примитивни влечуги, достигащи дължина на панцира до 70 см. Много съвременни представители също се срещат в палеоценски пластове. Например останките на голяма морска костенурка от ранен палеоцен в Илинойс, класифицирана към Chelonia - родът, към който принадлежат днешните зелени морски костенурки. Докато повечето от случаите на определяне на късномезозойски или раннонеозойски фосили на влечуги към съвремени родове, впоследствие са доказани като грешни, тази класификация все още очаква потвърждение. Osteopygis emarginatus: Съвременните морски костенурки включват и още едно семейство, Dermochelyidae, представено единствено от кожестите костенурки, Dermochelys. Това е най-голямата съвременна костенурка, с дължина на панцира над 2 метра. При кожестите костенурки се наблюдава силна редукция на костния панцир, като вместо това притежават кожеста обвивка, донякъде сходна с тази на трионихидите. Фосилните находки от Dermochelyidae са много малко. Въпреки това е ясно, че семейството има дълга история, като най-ранните представители са се срещали още през късна креда. Малко се знае за кожестите костенурки през палеоцен, но предимно еоценският род Eosphargis, големи животни с дължина на панцира над 1-1,5 метра, може би се появяват за първи път през късен палеоцен в източните части на САЩ. Изненадващо, през късна креда и ранен терциер морските костенурки са представени и от видове страничношийни костенурки от семейство, което беше споменато по-горе - Pelomedusidae. Тъй като днешните представители на това семейство са изключително сладководни, можем да предположим, че в миналото са обитавали плтководни, крайбрежни морки води. Много широко разпространени са били например представителите на род Taphrosphys, който се появява първо през късна креда в С. Америка, но в началото на неозой вече се е срещал от двете страни на Атлантическия океан, включително в територии от днешните Северна и Южна Америка, Европа и Африка. Видовете от р. Taphrosphys са имали овален панцир, без отличителен релеф, който не е бил много изпъкнал. Африканският вид Taphrosphys congolensis от палеоценски пластове на Кабинда, по-рано известен като Bantuchelys, е имал дължина на панцира около 50 см. Заедно с други пеломедузидни костенурки са обитавали плитки вътрешни морета, разположени на територията на днешна Сахара и свързани чрез предшественика на Средиземно море с Атлантическия океан. Също както и днес, костенурките са обитавали разнообразни хабитати през палеоцен. От ранен палеоцен датират едни от най-разнообразните сладководни костенуркови съобщества. Общо около 50 рода костенурки са известни от палеоценски пластове, които съставляват около 40% от всички родове влечуги от този период. С изключение на няколко изчезнали групи, почти всички съвременни семейства костенурки възникват през палеоцен, както и някои от днешните родове. Може да се каже, че костенурките притежават един наистина много успешен, "вечен дизайн", който се е оказал изключително подходящ, за да преживеят събитията, които променят драматично екосистемите на земята преди около 65 милиона години.

Дам, или като по Джералд Даръл

На този ден през 1772 година Антоан Лавоазие докладва на Френската Академия на Науките за откритието, което е направил. През 18-ти век се ширело мнението, че нещата горят поради наличието на т.нар. „флогистон” („топлород”, ”нещото”, което се съдържа в телата, за да могат да горят). Лавоазие обаче бил озадачен от факта, че след като флогистона се „изпари”, прахта от изгорелите вещества е по-тежка от първоначалното. Как е възможно флогистона да е с отрицателно тегло? Като нагрявал живак в колба установил, че докато се образува „прахта”, ”нещо” се засмуква от околния въздух. Лавоазие изолирал газа и го нарекъл кислород. Откритията на Лавоазие - кислорода и химическия състав на въздуха; че горенето, ръждясването и дишането представляват сходни химични процеси и мн. др. - променят коренно научите схващания. Кой знае какво още щеше да постигне този гениален химик, ако не го бяха обезглавили якобинците