Архонтът Глишев добре е поработил, явно пие качествена бира.
Аз обаче смятам да пренапиша историята от момента, в който империята го удря на монофизитство, несторианство и т.н. ереси в очите на последователите на никейското православие и папския Рим.
И тъй, в 730 реално започва Великата схизма, заради която редица православни архиепископи на Константинопол стават мъченици, тъй като империята наказва лоялността им към иконопочитанието, диофизитизма и Рим. Вследствие на нея империята вместо да успее да задържи Константиновия град, Балканските и православните провинции в Мала Азия, се разцепва по етно-религиозен признак. Силно гърцизираните Балкани и Анатолия се разбунтуват срещу императора в Антиохия, обръщайки се за помощ към православния кан Севар и към Лагобардското кралство с посредничеството на папата. Лангобардите, които и без това отдавна са хвърлили око на Равенския екзархат, набързо прегазват немощната му войска и го присъединяват към владенията си, а византийските Апулия и Калабрия стават техни васали. По този начин лангобардите си осигуряват тила спрямо империята и когато франките тръгват да превземат (вече обаче не под папско подстрекателство, а за своя сметка) Павия, пред вратите й те са напълно разбити. Крал Дезидерий влиза в съюз с баварския херцог Тасион и година по-късно някъде в Бургундия франките са отново разбити. Разгромът дава сигнал за началото на междуособици във Франкското кралство. Като от нищото криещите се вече 2 века около Тулуза потомци на Меровингите се появяват, за заяват претенции за отнетия им престол. Политически и икономически те са подкрепяни от вестготите в Испания и бързо установяват контрол върху земите южно от Лоара чак до Алпите. През 772 г. войските на меровингските претенденти разгромяват при Поатие армията на Карл, останал известен в историята само под това име, а не като Карл Велики. Самият Карл загива в битката. След победата Меровингите слагат ръка и на Нейстрия, като под контрола на Каролингите остават само Австразия и някои територии източно от Рейн, постоянно заплашвани от саксонците. Германия така и не се образува като единна държава, а на територията й се формират независимите кралства (получили инвеститура от папата) Бавария, Алемания, Саксония. Земите между Краков и Елба се очертават като зона на политическа несигурност, изпъстрена с постоянни конфликти между херцогство Полша, Бохемия, Моравия, Лужичия и Сорбия, гарнирани от войни със съседите им Бавария и Саксония. Каринтия остава негерманизирана под славянското й име кралство Хорутания, а на запад се налага Франското кралство в рамките приблизително на днешна Франция, но без Мец, Нанси, Тул и Вердюн, останали в ръцете на Каролинтите, короновани за крале на кралство Лотарингия. Бретан се обособява като Бретанско кралство, предпочитащо тесни връзки с Ирландия, Уелс, Шотландия и Англия. Последната, поради своевременната и ефективна реакция на меровингските крале, не става жертва на норманско нашествие, защото Ролон с неговата шайка скандинавски разбойници не успява да отвоюва устието на Сена и да образува херцогство Нормандия. Тези отношения се запазват да средата на ХІ век, когато датчаните и норвежците установяват пълен контрол върху английските територии, в резултат на което самостоятелното развитие на Англия е затормозено столетия напред и чак къв средата на ХІV век английската народност се очертава като етническа група, говореща на скандинавски диалект, изпъстрен с латинизми, привнесени чрез католическата църква.
На Изток нещата са не по-малко драматични. След 730 г. Византийската империя се разпада на 2 големи територии. Православната, в която доминират гръцкият език и дребното земевладелие, обхваща земите западно от планината Тавър и Трапезунд чак до Дирахион на Балканите. На изток остават земите на старата Римска империя (Киликия, Сирия, Палестина, Египет, Северна Месопотамия) плюс завоеванията на Ираклий - останалата част от Месопотамия, опорни точки по крайбрежието на Арабско море и Персийския залив, Южна Арабия и Аденския проток. Подробни данни за устройството на византийския протекторат в района на Аденския проток е оставила Румиан Желешвили, дъщерята на император Ираклий ІV от брака му със знатна грузинка.
Разцеплението на великата Източна Римска империя на 2 части води до неподозирани последствия. Западната Източна Римска империя (православната част) се ориентира към тясно сътрудничество в България на рода Дуло. Последният, поради отсъствието на византийски интриги и намеса във вътрешните дела на страната, се закрепя на българския престол чак до 9 септември 1944 г. Осигурилите си взаимно благосклонен неутралитет България и Западна Византия се заемат с осъществяването на политическите си програми. Аварското каганатсво е унищожено през 805 г., като Моравия, Хорутания, Хърватско и сръбските племена са превърнати в български протекторат. Няколко десетилетия по-късно Хазария приема православието от България и съюзените държави нанасят съкрушителен удар на маджарите, които се изтеглят към старата си родина в Приуралието,като пътьом унищожават в зародиш формиращата се Волжка България. Киев е обявен за кондоминиум на българи и хазари, в битката при праговете на Днепър от 862 г. обединените варяжки сили на Рюрик са напълно унищожени от хазари и българи. Източнославянските племена остават необединени, неизчерпаем източник на "суровина" за робските пазари в Итил и Плиска.
Източна Византия обаче не смята да се примири с отцепването на гръко-православните си области. През пролетта на 741 г. флот от 1800 дромона прехвърля в Тракия 120 000 армия. Константинопол е подложен на пълна блокада, а земестресението от април 742 г. разрушава частично Теодосиевата стена. Източновизантийските войски са почти проникнали в града, когато в тила им се появява огромна армия, водена лично от кан Кормисош. Източновизантийските войски понасят пълно поражение, а по море флотът на Ираклидите е разбит от западните византийци, снабден с гръцки огън, изобретен от сирийския православен дезертьор Калиник. Като благодарност за оказаната помощ Кормисош получава всички територии северно от Костур и Серес заедно с Охрид, центъра на българската архиепископия Първа Юстинияна. Константинопол признава и титлата му "василевс на българи и авари".
През 756 г. новият опит на Ираклидите да поставят под контрол изгубените западни области е окончателно осуетен с разгрома им при Акроинон във Фригия и в следващите 150 години конфронтацията между Западна и Източна Византия се израждат до перманентни сблъсъци по границата. През ІХ век набезите на източновизантийските войски по лимеса по планината Тавър успешно са отразявани от издигналия се арменски аристократичен род Акритас. Неговият първи представител по вероизповедание първоначално е монофизит, но след преминаването му в православието, получава прякора Дигенис.
Уталожването на конфронтацията спомага за стабилизирането на Западна Византия, която през следващите столетия се ориентира тясно към сътрудничество с други европейски сили като България, Лангобардска Италия, Рим, Меровингска Франция. В икономическо отношение тази империя се развива на базата на дребното земевладелие и селските общини, както и на износа на луксозни стоки по море. Поради скъсването с ориенталските маниери на управление и ръководене, в нея не се появява регулативен сборник със закони от рода на "Книга на епарха" например. В лицето на Запада именно константинополската империя се превръща в наследник на империята на Константин Велики.
Източна Византия, за разлика от западната си посестрима, се изправя пред сериозни трудности. На първо място обявената от Ираклидите относителна религиозна свобода и рязкото намаляване на гръцкия елемент, вторичното завземане на районите на Атропатена, Техеран, Испахан и Фарс след края на войните с Константинопол изправя империята пред предизвикателстовото не само на силна ориентализация (както правилно отбелязват в своето изследване модераторите, криещи се зад ника "проф. Глишев"), но и пред предизвикателството на иранизация и зороастризация на империята. Поставянето под имперски контрол на повечето от бившите сасанидски земи води до преместването на столицата в Ираклия на Тигър, което още повече отслабва старата римска традиция. В командването на въоръжените сили на държавата все повече се инфилтрират персийски и тюркски елементи, въпреки че не се стига дотам императорът да е заложник на собствените си гвардейци. Като илюстрация на тези процеси може да се посочи например фактът, че в битката при Тарс от 864 г. срещу западновизантийските войски източновизантийската армия е командвана от някой си Шахвараз Тугрул, син на знатна персийка зороастрийка и тюрк несторианин.
През 912 г. във връзка с четвъртия брак на източновизантийския император Леон VІ Ираклий-Аспандиат избухва религиозна криза, прераснала в политическа. Източните (персийските) области се вдигат на бунт с искане за официална държавна религия да бъде признат зороастризмът. На тази претенция се противопоставят несторианско-монофизитските Армения, Сирия, Палестина и Египет. Две години по-късно въстаниците разгромяват правителствените войски при град Кадисия в Месопотамия, столицата Ираклия е опустошена. Император Леон VІ бяга в Антиохия, където разчита на верните си сирийски и арменски части. Подсилени с египетски контингенти, войските му пресрещат през пролетта на 916 г. въстаниците при град Майафакрин. На персийските катафракти са противопоставени лека стрелкова кавалерия от хазарски наемници, арменска тежка конница и голям брой предоставени от сирийските и египетските поземлени магнати пехотинци, въоръжени с пики. Двудневното сражение приключва с победа на Леон VІ. Към края на 924 г. единството на империята е възстановено. Столицата е преместена в град Едеса с оглед на междинното й разположение между западните и източните области на империята. Въпреки поражението си персо-зороастрийският елемент получава съществени отстъпки - със закон е уреден господстващият статут на зороастризма източно от град Ираклия, право на избор на местните управители, потвърждаван от императора и др.
В западните, останали под твърдия контрол на императорите области нещата също се развиват неблагоприятно за централизацията на империята посока. По време на гражданската война Леон VІ е принуден срещу военната подкрепа на египетските и сирийските феодали да издаде новела, с която признава извършените от тях през последното половин столетие заграбване на частни и общински земи. Това води до постепенното създаване на поземлена аристокрация от латифундиално-феодален тип, подчиняваща се на императора повече по силата на традицията, отколкото поради реалната сила на суверена. Аналогични процеси текат в слабо интегрираните ирански области. Местната аристокрация, възползвайки се от нараснала си независимост и икономическа мощ, се ориентира към керванна и морска търговия с Индия и Китай. Византийските търговски кораби към края на Х век стигат чак до Малака, Кантон и дори Япония, възползвайки се от едно удивително ново откритие - компаса.
В западните области към подобна търговска експанзия и търговия с черни роби се ориентират египетските аристократи, които стигат в търсенето на черна плът и злато до нос Добра надежда.
И така, към средата на ХІ век Източна Византия, въпреки рехавата си политическа сплотеност и все по-силните позиции на едрата поземлена и търговска аристокрация, като че ли се намира на върха на мощта си. На Запад от нея обаче се развиват съдбоносни процеси....
През 1054 г. в Рим е свикан вселенски събор по изглаждане на някои различия между Римската и Константинополската църкви. На събора присъстват пратеници на Българската автокефална църква, епископи от целия Запад, архиепископът на Хазария и патриархът на Иверия. Поради избухналата чумна епидемия заседанията са преместени в град Клермон във Франция. В резултат на тях папата приема константинополската трактовка на въпроса за произхода на Светия Дух. В последният ден на събора добре заплатеният с номизми (константинополски номинал) и пострекаван от цариградския император Константин ІХ участник в събора свети Бернар от Клерво произнася пламенна реч, в която призовава за разправа с еретиците и езичниците от Източна Византия, сквернящи Божи гроб. С ентусиазирания възглас Dieu le veut тълпата започва да си пришива платнени кръстове, същити от разкъсаното расо на Бернар. На следващата 1055 г. голяма армия, съставено от френски, италиански, лотарингски и баварски кръстоносци преминава през Хърватия и по Via Egnatia стига до Адрианопол. Там към нея се присъединяват българските кръстносци, водени от таркан Кардам Пернишки, Радослав Охридски, Крум Преславски, Димитър Белградски и Севар Дръстърски. При Дарданелите западновизантийският флот пренася кръстоносците през протока, които при град Никея са подсилени от кръстоносци, водени от брата на император Константин ІХ Михаил Пафлагонски и аристократите Исаак Комнин, Варданиос Муселе и Леон Ласкарис. След презимуване в Иконион през пролетта на 1056 г. кръстоносците като лавина заливат Киликия. Тарс се предава без бой, през лятото след тежка обсада пада Антиохия, където Раймонд Тулузки основава свое княжество. През август българските кръстоносци завземат Акра и образуват Акренско княжество, начело с Кардам Пернишки, наследен след смъртта му от братовчед му Радослав Охридски. През октомври 1056 г. след страшен щурм пада Йерусалим. При разграбването му на клане са подложени монофизити и несториани, както и евреи. На въпроса на Леон Ласкарис как да отличат малкото православни йерусалимци от еретиците, епископът на Трапезунд Георги Комнин отговаря "колете наред, Господ ще отдели своите". Обаче въпреки опитите за Константин ІХ да получи града, западните кръстоносци избират за Йерусалимски крал Готфрид Булонски.
Ударът, понесен от Източна Византия, не й позволява да се съвземе. По същото време източните й граници са прегазени от огромна тюрска маса, водени от Тугрил хан, потомък на някой си Селджук. Поради неспособността на императора в Едеса да организира ефективна отбрана, до 1064 г. селджуците превземат Техеран, Испахан, Тавриз, областта Фарс. Особено тежка за империята е загубата на Ираклия на Тигър през 1065 г. и на Едеса, превзета през 1069 г. от Алп Арслан, наследника на Тугрил. Източновизантийският император Леон ІХ Бурзмихр е принуден да се оттегли в Александрия.
В устрема си селджуците обаче се превръщат в заплаха за кръстоносните държавици и за Западна Византия. През август 1071 г. огромна армия, водена от константинополския император Роман Диоген, в чийто състав има и български, френски и италиански части, пресреща при Манцикерт селджукската армия на Алп Арслан. Поради измяна в редовете на селджуците те претърпяват пълно поражение и по силата на сключения договор се ограничават с досегашните си завоевания. Така франко-византийският Изток е спасен, а източновизантийските императори получават глътка въздух в следващите 150 години. С огромната византийска търговия в Индийския океан обаче е завинаги свършено поради избиването на част от местната аристокрация от селджуците и ориентирането на оцелялата част от нея единствено към сухопътна търговия.
През ХІІІ век от Изток изригва нова вълна на варварски нашественици. Водените от Чингиз хан монголи прегазват селджуците, селджукският султан в Ерегли (бившата Ираклия на Тигър) е убит, монголите съсипват и кръстоносните държави в Близкия Изток през 1266 г. Западната Византийска империя след едно съкрущително поражение при Иконион се обявява за монголски васал през 1270 г. Пет години по-късно една монголска армия преминава през Синай, превзема Александрия и Мемфис и унищожава Източната Византийска империя. Последният император бяга по море и намира убежище в един от търговскит пунктове на вече бившата империя източно от нос Добра надежда. Когато през 1499 г. португалските моряци на Вашку да Гама стигат до там, те откриват мизерно градче на име Ираклиополис, в което заварили чернокож владетел, към когото на странен език, смесица от бушменски, гръцки, сирийски и персийски думи местните жители се обръщали с думата "императоре"....
Уби ме. Арменците никога не са били част от сирийската (а не сириакската) цивилизация. При тях има силно влияние на сирийската култура по линията на християнското мисионерство и християнството между І и края на ІV век, но след това то е рязко намалено откакто католикосите започват да биват ръкополагани в Ечмиадзин и със създавенето на арменска азбука през 405 г. Иначе доминиращото влияние сред арменците от VІ век пр.Хр. поне до VІІІ век сл. Хр. са иранските (персийските и партските) традиции. В рамките на православната цивилизация арменците няма как да са били някога, защото са последователи на монофизитството.
