Станислав Янков

Как да представим вярно пространственото отстояние (интервал, протяжност) L като функция от скоростта? Може би като L=f(v) или пък L(v)=нещо (примерно - на лоренцовата трансформация за скъсяването на дължините по посока на движението)? Ако започнем с предположение за състоянието на Вселената преди Големия взрив, то може да се наподоби 4-сфера (4D-хиперсфера), във всяка точка по чиято повърхност протича движение на материята със скоростта на светлината във вакуум по всички възможни направления (на долните изображения са игнорирани две от измеренията, за да може описанието да наподобява по-интуитивна ситуация с добре познатата обикновена, двуизмерна сфера). Все още не зная как да реша, дали е правилно планковата дължина да се отнася за радиуса на 4D-хиперсферата, за нейния диаметър или пък за нейната обиколка. Очевидно ми е прекалено рано да търся отговор на подобен въпрос на този твърде начален стадий на изграждането на предположението ми за сплеснато хипер-многообразие с w-асиметрия. Сега важното е да започнат да се развиват дефинициите във връзка с математическия анализ на ситуацията - дефиниции, които да разчитат на съвсем обикновени функции, посредством реален математически анализ, вместо твърде сложните им комплексни аналози, които се ползват в момента.

Употребата на имагинерната стойност i (корен квадратен от -1 или х^2=-1) в СТО е развита като "ротации на Вик": Wick rotation - Wikipedia Не виждам никъде да се споменава, под каквато и да е форма, това, което аз наричам "w-асиметрия", за да мога да ползвам разни елементи наготово. Голямата игра е във връзката между скоростта на движение и пространственото отстояние (при четири реални пространствени измерения тази връзка може да бъде изразена чрез най-обичайна функция, каквато служи примерно за формулиране на скоростта и ускорението в зависимост от изминатия път и времето), в съчетание със сложен микс от анализи на повече измерения през по-малко измерения и на по-малко измерения през повече измерения (например, както едновременно виждаме двуизмерно, движим се в триизмерна пространственост и считаме пространство-времето за четиримерно). Също така координатата на четвъртото пространствено измерение (координатата w) може да не е права (линейна), а извита (кръгова). Всеки реален материален обект представлява специфичен свят, специфична същност във Вселената (такава същност е и самата Вселена като цяло) със собствено, индивидуално съчетание на стойностите на движение на материята между координатите на четирите пространствени измерения и тези стойности могат да бъдат едни за самия обект като инерциална отправна система в покой и други, когато същия обект се наблюдава от други инерциални отправни системи. Вероятно оттук идва дефинирането на физическата реалност като разслоение, с множество отделни слоеве със своя собствена специфика. Границите на всички обособени, откроими, регистрируеми като отделни материални обекти могат да са крайни, но могат да са и безкрайни (подобно на диска на Поанкаре, чиято граница по окръжността всъщност съдържа безкрайност).

Един по-различен начин на представяне на диференциалните уравнения, свързани със СТО

Статията в Уикипедия за Специалната теория на относителността доста се е развила в сравнение с преди година-две! Special relativity - Wikipedia Има и препратка към алтернативни на СТО разработки: Formulations of special relativity - Wikipedia Едно от направленията е така наречената Евклидова теория на относителността (на английски е, понеже майкрософтския преводач не го превежда точно както трябва, макар на мен да ми е достатъчно): "Euclidean relativity[18][19][20][21][22][23][24] uses a Euclidean (++++) metric in four-dimensional Euclidean space as opposed to the traditional Minkowski (+---) or (-+++) metric in four-dimensional space-time.[a] The Euclidean metric is derived from the Minkowski metric by rewriting (cdτ)2=(cdt)2−dx2−dy2−dz2 into the equivalent (cdt)2=dx2+dy2+dz2+(cdτ)2. The roles of time t and proper time τ have switched so that proper time τ takes the role of the coordinate for the 4th spatial dimension. A universal velocity c for all objects moving through four-dimensional space appears from the regular time derivative c2=(dx/dt)2+(dy/dt)2+(dz/dt)2+(cdτ/dt)2. The approach differs from the so-called Wick rotation or complex Euclidean relativity. In Wick rotation, time t is replaced by it, which also leads to a positive definite metric, but it maintains proper time τ as the Lorentz invariant value whereas in Euclidean relativity τ becomes a coordinate. Because c2=(dx/dt)2+(dy/dt)2+(dz/dt)2+(cdτ/dt)2 implies that photons travel at the speed of light in the subspace {x, y, z} and baryonic matter that is at rest in {x, y, z} travels normal to photons along τ, a paradox arises on how photons can be propagated in a space-time. The possible existence of parallel space-times or parallel worlds shifted and co-moving along τ is the approach of Giorgio Fontana.[25] Euclidean geometry is consistent with Minkowski's classical theory of relativity. When the geometric projection of 4D properties to 3D space is made, the hyperbolic Minkowski geometry transforms into a rotation in 4D circular geometry." Това изглежда е практическото приложение на подхода на Епщайн, доразвито максимално по отношение на СТО. Това, което го няма там, е така наречената от мен "w-асиметрия" (константната стойност на пространственото отстояние по направлението на координатата w, асоциирана с четвъртото пространствено измерение, когато говорим за покой, винаги равна на Планковата дължина и Планковото време, независимо процеси с какви мащаби по останалите три координати х, у и z разглеждаме). Тази асиметрия е важна по много причини, не само заради основната ѝ роля относно ентропията и макроскопичната Стрела на времето, но и като обяснение на основната роля на неопределеността в квантовата механика. Колкото повече намаляват мащабите по координатите х, у и z на процесите, които анализираме и с това, колкото повече се доближават до мащаба на отстоянието по координатата w (Планковата дължина = Планковото време), толкова повече елементи на разглежданите процеси започват да стават прозрачни (особеностите на по-малко измерения хуz стават "прозрачни", когато се "наблюдават" от повече измерения wхуz), все повече процеси по хуz започват да протичат едновременно и така да проявяват неопределеност. С доближаването на мащабите по xyz до винаги Планковото отстояние по w в покой, параметрите "пространство" и "време" все повече започват да губят смисъл, като изчезват напълно при едновременно и вечно движение със скоростта на светлината по всички възможни направления на четириизмерна хиперсфера (напълно симетричното състоянието на Вселената преди Големия взрив, представено вляво на долното изображение, с игнорирани две от четирите измерения на хиперсферата и с матрица от четири реални единици по диагонала).

Възможно е предлагания от мен хиперизмерен пространствен подход с единствен, универсален темп на движение на вселенската материя (скоростта на светлината във вакуум) през сложна хиперизмерна геометрия, с реални четири пространствени измерения wxyz, да позволи употребата на реален математически анализ и диференциална геометрия вместо използваните в момента (особено при КМ) комплексни форми на двете. Употребата на реален математически анализ и диференциална геометрия и на хармонични функции вследствие на това би могла да елиминира препятствията пред обединението на КМ и ОТО, като направи употребявания математически подход единен, а всичко онова, което сега се крие като неясни особености зад имагинерни комплексни форми, може напълно равностойно да се представи като реални процеси извън триизмерното пространство xyz, но налични в четиримерното пространство wxyz. Ако приравним тоталното нищо с тоталната симетрия, за да може да има въобще нещо, каквото и да било, трябва да има достатъчно асиметрии, разлики, диспропорции. Първата и най-фундаментална асиметрия е тази, която аз нарекох w-асиметрия. При нея движение на материята във всички възможни посоки на четиримерно многообразие wxyz (четиримерна хиперсфера с радиус Планковата дължина и без време t) спонтанно (под въздействието на ентропията) нарушава симетрията си и единиците по диагонала на матрицата на метричния тензор (долу вляво на горното изображение) се деформират на три единици и 1/5,39106(32)х10^44 (Планковото време) за компонента g00 (долу вдясно на горното изображение). Възникването на тази w-асиметрия може да се определи като Големия взрив и възникването на времето, тя стои в основата на ентропията и на Стрелата на времето и води до натрупване на все повече и повече асиметрии на макрониво, благодарение на които се формират ограничените в пространството макроскопични форми и движенията с подсветлинни скорости на масивното вещество. Планковата дължина и Планковото време са равни едно на друго (тяхното произведение дава скоростта на светлината във вакуум) и привидно не се състоят от еднакви съставки заради еталоните за време и дължина, които сме си избрали. Заради изискванията на физическите подходи, които ползваме в момента, се налага w-асиметрията изкуствено да се прикрие чрез трансформирането на компонента g00 до обичайното макроскопично време, което отлично познаваме и така се получава метричния тензор на пространство-времето СТО и ОТО, заедно с техните неевклидови (псевдоевклидови) геометрии.

Оригиналът е Hopf fibration и го срещам преведено всякак (от Изток-Запад в книгата на Пенроуз са го превели "нишки" - Росен Люцканов). Да, логично е да е слоеве, след като е разслоение.

Щом не вярваш на математиката - днес хлябът и киселото млекце ще ти струват 350 лева (3 за хляба и 5 за млекцето прави 350) и кажи къде да ти ги донеса, а ти да ми дадеш парите.

Впрочем, не беше ли разслоение на Клифърд и нишки или влакна на Хопф?!

Да, не знаех кое точно от двете е правилното и ту ползвах едното, ту другото. И това би трябвало да е свързано с многообразията, като се дели на базис и нишки (и базисът, и нишките са подмногообразия, които съставляват разслоението, което е цялостното многообразие).

Това и мен доста ме обърква, защото са измислени различни начини за представяне на хиперизмерни форми и в повечето случаи във физиката не се ползва предпочитания от мен начин (ако приемем едно четиримерно пространство за базово многообразие wxyz, неговите особености да се представят чрез две подмногообразия xyz и wxy например, които така се явяват две различни сенки в две различни 3D-пространства). Ето, примерно, по колко различни начини се описва само трисферата в Уикипедията: https://en.m.wikipedia.org/wiki/3-sphere Тук имаме поне пет или дори повече начини на представяне на трисфера, като един от тях представлява влакната на Хопф и накрая завършва като туристорите на Пенроуз. В последния случай широко се ползват комплексните форми, например сферата на Риман, която Пенроуз ползва както за описването на небесната сфера, така и за съставянето на туистора, предназначен да описва светлинен лъч. Същото е и с влакната на Хопф, ползвани за представяне както на елементарни частици, така и на космологични особености, а както виждаме, те са тясно свързвани с трисферата. При проективно представяне да речем двуизмерна форма с кривина в трето измерение се проектира върху двуизмерна плоскост (нещата са още по-сложни, но това е частта със сферата и нейното проективно представяне).

Съдържа, съдържа! Той намира някакъв що-годе сериозен материал и след това започва да вади цитати от този материал и да ги тълкува извратено и невярно. Понякога дори си измисля, без цитати, твърдения на разни материали, каквито неща тези материали въобще не твърдят. 2+2=3 е невярно, защото е неточно. След като класическата (нютоновата) механика дава неточни прогнози, особено числовите - тя е невярна. Изчисленията са ВСИЧКО във физиката, там прозата има малко значение. Обикновено се казва, че нютоновата механика е някакво приближение и може да се определи като точна в ситуации от ежедневието ни, но това не е вярно, защото ОТО и СТО разполагат с по-точни изчисления дори в случаите на споменатото ежедневие, просто в момента човечеството не се нуждае от чак такава прецизност в точно тези ситуации. Във всички ситуации ОТО, СТО и КМ на микрониво предоставят по-точни резултати от класическата механика, затова те са верни, а класическата механика е невярна. Ако не беше по-лека и удобна в по-непретенциозни ситуации - щеше да е отмряла изцяло, като вярата в боговете от миналото, когато дори стотици жертвоприношения са се осъществявали, включително и човешки, но днес подобен подход не се ползва за нищо сериозно.

Галактики имах предвид, писах във влака, набързо преди да сляза и съм написал нелепост без да забележа.

Има черни дупки, при които не е регистрирано наличие на тъмна материя. Това прави тази мистерия още по-интересно. За да са подобни МЧД причина за тъмната материя, не би трябвало да са чак толкова малко на брой и/или не би трябвало да са чак толкова малки (и определено би трябвало да са доста стабилни или пък да се появяват регулярно, за да компенсират изпарението). Ще видя, дали се споменава нещо по тези въпроси в клиповете.

Глупостите на повечето отрицатели на реалността от сорта на Младенов са умряла, напълно безперспективна работа. Те просто се мъчат да отричат фактите, за да "съживяват" стари и доказано неверни представи като класическата механика (връщане още едно стъпало назад и ще се върнат и "обясненията" с действия и желания на богове и богини). Да, не може да не се стъпва на коректните части от старите подходи, но нещо с претенцията да развие, та даже и да опровергае СТО и ОТО, не може да е просто връщане към старото и потвърдено невярното, а трябва да е надграждане в нова, оригинална посока. Точно каквото са СТО, ОТО и КМ спрямо класическата (нютоновата) механика. Младенов чисто и просто си губи времето, освен ако целта му не е да привлече към себе си няколко невежи, но за сметка на това упорити балъка. Заплитанията (и колапсите на функцията, които ги нарушават) изглеждат по-рационалния подход. РТО и имаше там една история с непостоянни физически константи (ако последното не е именно РТО-то) изглеждат почти несериозни.

Може да е в резултат на незнание, но просто не мога да разбера, какво е способно да ги породи към съществуване. Къде са екстремните стойности на електромагнетизъм, които да постигнат това? Предполагам не е случайно, че се надяваха да регистрират МЧД в LHC, тоест - става дума за обекти под масите на прашинки! И естествено - нищо не регистрираха досега, макар да откриха Хигс-бозона... Аз съм скептик, че такива могат да съществуват и не смятам, че някога ще бъда изненадан с потвърждаването им по някакъв начин (поне теоретичен).

Добре, ще видим какво ще стане! Не да съм най-големия капацитет, но не мога да се сетя за процес, който да предизвика възникването им. Гравитацията може да преодолее отблъскването между неутроните (на неутронните звезди), знаем чак при какви стойности на масите. Електромагнетизмът над квантовата област е силен, много по-силен от гравитацията (на квантови равнища се проявява по сложен начин), но не чак толкова, че да компресира материя до черна дупка. Силното ядрено взаимодействие не работи извън ядрата и кварките. Да, ако има какво да компресира малки количества материя до черна дупка - може и да е възможно теоретичното съществуване на такава, но когато липсва такъв процес... Ще видим!

Довечера ще изгледам клиповете, но все пак ми се струва, че ако МЧД бяха въобще възможни - щеше да ги има в относително големи количества и вече щяха да се считат за възможни, точно както вече се считат за напълно реални (и налични в големи количества) обичайните черни дупки.

Скоростта на светлината може да наподобява ъглова скорост. Ако разгледаме нещата от противоположната перспектива, скоростта на светлината би могла да се дефинира дори като абсолютния покой (движенията с подсветлинни скорости, включително 0с, може да са движения с някакви скорости, а гравитацията, която въздейства и на трите пространствени измерения, и на времето, за разлика от СТО, която въздейства само на посоката на движение х и на времето, може да "връща" всичко към онова базово състояние на абсолютен покой и НИЩО, което на нас ни изглежда като скорост на светлината). The speed of light as an angular velocity – Reading Feynman

Работата е в това, че колкото и микроскопични да са търсените микроскопични черни дупки, те все са с маси, по-големи от тези на елементарните частици и даже и от тези на атомите. Атоми и елементарни частици днес се регистрират в огромно изобилие. Дори галактиките са в огромни количества, звездите и другите по-дребни видове обекти (планети и надолу) също. За разлика от случая с много масивните елементарни частици, които изискват доста специални условия, налични само в по-ранните етапи от еволюцията на Вселената, микроскопичните черни дупки не изискват чак такива екстремни условия - ако бяха възможни, щеше да може да ги има и днес. Ако микроскопичните черни дупки бяха възможни реално, те щяха да се появяват и изчезват в големи количества (точно както се наблюдават в големи количества всички останали възможни неща, които вече бяха споменати) и отдавна щяха да бъдат регистрирани. След като досега не са регистрирани - смятам, че това никога няма да стане, просто защото не са възможни.

Това е свързано с разширението на Вселената и също не се брои - не е механично движение с надсветлинни скорости (в смисъл - на галактиките не се налага да изразходват енергия за ускоряване с надсветлинни скорости, движат се все по-бързо една от друга, колкото са по-далече, заедно с разширението на Вселената). И около това имаше голям спор (отново!) на Младенов и неговите приятели с научните заключения. Ето тук:

Днешната физика представлява един несъчетаем сбор от няколко коренно различни подхода. Можем да наречем това несъвместим класическо-релативистично-квантов микс. Веднъж невярната класическа механика е покрита с релативисткия слой на ОТО и СТО, за да отговаря точно на макроскопичните наблюдения и регистрации и втори път невярната класическа механика е покрита с квантовия слой на КМ, за да отговаря на микроскопичните наблюдения и регистрации. След като тези две модификации ОТО и КМ водят до непреодолима колизия помежду им, решението е всичко да се раздели на три отделни, самостоятелни подхода - този на класическите пространство и време (последната работа в тази посока изглежда е MOND), този на пространство-времето (ОТО/СТО) и предлагания от мен хиперизмерен пространствен подход с единствен, универсален темп на движение на вселенската материя (скоростта на светлината във вакуум) през сложна хиперизмерна геометрия. Принципно е известно къде и как се "чупят" ОТО относно малките мащаби и КМ относно големите мащаби. Хиперизмерният подход може да бъде свързващото звено, което преодолява това разминаване между ОТО и КМ, защото тук не става дума за скрити механични процеси, каквито не може да има на квантово равнище, но както неевклидовите геометрии при ОТО и СТО, така и реалното ирационално число е и имагинерното число i, които широко се ползват в квантовата механика, ясно показват, че и в двата случая става дума за наличието на нещо допълнително, дори и то да не представлява допълнителни механични процеси и закономерности. Чрез допълнителното измерение w се формира допълнително пространство извън 3D на х, у и z, където геометрично могат да се случват всички онези неща, които в ОТО и СТО се представят като неевклидови геометрии, а при КМ се представят като допълнителните числа е и i. Макар ние да не сме способни да наблюдаваме процеси в пространството извън 3D (светлината, която ползваме относно най-доминиращото си сетиво, зрението, не разполага с компонент на движение по четвъртото пространствено измерение w, движи се изцяло в областта на 3D и така не може да се отразява от неща в 4D и да ги презентира пред зрението ни - всичко е сложна игра на честоти), наличието на четвърто пространствено измерение все пак се изявява индиректно, чрез Стрелата на времето, ентропията и релативистките закономерности на макрониво и чрез квантовите особености на микрониво. Сякаш става дума за голяма и сложна игра между хиперизмерни геометрии, скорости и честоти!

Това с фазовата и груповата скорост не играе - знае се и може да обърка само от невнимание и онези като Младенов, които никога няма да признаят фактите, които не им изнасят.

С планетите не си съвсем точен! Планетите направо ги сплесква! Недей така да принизяваш способностите му! Единствено пропуска да отбележи, че самият той е сплескан и при най-малкото си движение! Работата на нашия мозък се идентифицира на първо място с нашите очи. Поради някои еволюционни случайности и самият ни мозък се намира на същото място - в главата ни, близо до очите. По тази причина всяко размърдване на нашите ръце и/или крака спрямо нашата глава води до тяхното сплескване по посока на движението и до по-бавното им остаряване спрямо главата ни и всичко това се отнася и до нашия господин - при всяко свое раздвижване на части от тялото му спрямо главата му, тези негови движещи се части се сплескват...

Е, хайде супер-специалиста поне един работещ GPS-сателит да пусне, да видим на практика как с Нютон постига всичко, което останалите космически инженери твърдят, че постигат с ОТО и СТО! Видяхме, че на теория слага Айнщайн в малкия си джоб, сега и малко практика да ни покаже и да ни затвори устите! Или поне да изстреля някое сачме с 2с - така направо ще ни размаже нас, гОрките "айнщайнисти"... Нищо ли не можело да се движи с повече от 1с?! Ето ви този размазващ опит, жалки и невежи теоретици-"антинютониани"!

Това отдавна е факт! Те отдавна са прави (и всичко останало)! Досега нито ти, нито който и да било друг "разобличител на Айнщайн" не сте демонстрирали и един експеримент, който да опровергава резултатите от теориите на Айнщайн така, както най-безспорно са опровергани резултатите на класическата механика. Само разтегате разни локуми, защо нещо си не можело да бъде вярно, защото на нас (в смисъл - на вас, анти-айнщайнистите) така ни се струва...