Станислав Янков

Ако всичко протече както очаквам - накрая ще стигнем до това. Първо обаче искам да видя с кои неща от последния ми коментар Скенер е съгласен и с кои не (най-вероятно идентично ще бъде и твоето мнение) и тогава ще видя как да продължа. На някакъв етап ще се стигне и до това, което ме попита в по-предния ти коментар и не съм ти отговорил, но несъгласията ви с моите представи са множество и най-добре да се започне от основите - базовите неща, които смятате, че не разбирам и не спазвам.

Вътре в самата подвижна система няма ли движения, които да се ползват от тази система като часовников темп?! Да, скоростта на движение е параметъра, който определя пространствено-времевите особености, които всяка ИОС регистрира у останалите ИОС и тази скорост се ограничава в диапазона между 0с и 1с – нещо, което според мен също не може да намери обяснение само с 3D-пространство, но да не задълбаваме в това сега. Пространството и времето не са нито константни, абсолютни, нито са неопределими, случайни, произволни, а съвсем конкретно се определят от параметъра скорост на движение между различните ИОС. Не са абсолютни, константни във всички случаи, но не са и напълно произволни, за да са независими – зависят от скоростта на движение между системите, затова и са относителни. Времето е часовников темп на циклични процеси в рамките на пространството, така то е последващ продукт от движения с някакви скорости в рамките на пространството и затова напълно би могло да се дефинира чрез 3D-пространство и чрез движения с дадени скорости в това 3D-пространство вместо време – това са неизбежните съставки на часовниковия темп и така биха могли да заменят времето като базов параметър заедно с 3D-пространството. Всичко може да се опише чрез пространство плюс материални движения със скорости в това пространство и тия движения със скорости в пространство са неизбежните съставки на времето/часовниковия темп. Тук следвам изцяло твоята пространствено-времева логика, където времето е с непространствено естество, точно както и купищата измерения, произхождащи от параметри с непространствено естество във фазовото пространство на Хамилтъновата механика. По-добре не го намесвай повече това 4D, защото сега пък на мен малко ми изглежда като каша, макар че ще те разбера какво имаш предвид. Съвсем наясно съм с пространствено-времевия „самун“ и неговите разрези, а това което си написал ти като 4D не е онова, което имам предвид аз под 4D. Наричай си го 3D+1D, след като следваш стриктните концепции. Пространствено-времевия „самун“ не би трябвало да е следствие от особеностите на разрезите и техните сравнения. Той е нещо като базис, чиито слоеве са разрезите. Това значи, че базиса и разслоението (съвкупността от всички слоеве) са равностойни едно на друго – отделните слоеве произлизат от пространствено-времевия базис, а самият базис се изгражда от цялото разслоение (съвкупността от всички слоеве). Всичко това как изключва детайла, че времето се формира от цикличен часовников темп, включително и от такъв в разглежданите подвижни ИОС и заради това изключване да е некоректно обсъждането на ролята на часовниковите движения в рамките на пространството в подвижните ИОС? За най-ключовата роля на геометрията въобще не бих понечил да споря, даже и в моите предположения само геометрични особености са в състояние да трансформират при определени условия универсална скорост от 1с до диапазон между 0с и 1с. Това ще видим, евентуално, по-нататък. Нека първо видя какво ще отговориш на предходните ми коментари, доколко си съгласен или несъгласен с тях и – продължението ще видим след това. Изглежда това ще е нещо като въпроса със "скъсяването-удължаването-увиването-изправянето на измеренията", където намерих алтернативна форма на изразяване, която не противоречи на твоите обяснения и тук също може да изменя нещо към по-точно изразяване. Първо да видим какво ще кажеш за горните ми коментари.

Приемам, че аз съм много глупав и с години не мога да разбера неща, които някои ги разбират още в училище, няма проблем! Но, нека поне този път ми отговориш точно на това, което питам, дори и да е за последен път от твоя страна! Ще опиша въпроса си детайлно, макар може би точно заради това непрекъснато да се изпуска какво точно питам (но се е изпускало и при краткото му задаване, значи не в това е проблема). Как се определя часовников темп (ход на времето)? Определя се чрез механично, електронно или друго устройство, което брои циклични процеси. Нека да е часовник с махало, който разчита на механичен процес в триизмерното пространство (махалото, което е основна част от механизма на този часовник, заедно с анкерна вилка и т.н., осъществява движението си за определянето на часовниковите интервали в триизмерното пространство). При това положение не би било нужно времето да е още една, четвърта координата - от декартова, афинна, криволинейна координатна система, все едно каква (ти ми обърна внимание на различните видове координатни системи в един момент). (Между другото, Минковски не завърта координатните системи, а разтегля системата на подвижната ИОС по диагонала, с който се отбелязва скоростта на светлината и така тя се променя от декартова на афинна.) Обичайно е достатъчно времето да се отчита отделно от трите координати на пространството и дори с основаването на СТО това би могло да си остане така, просто ще се уточнява, че времето на подвижната ИОС трябва да се отчита на отделна времева скала, с удължени интервали между означенията. Аз нямам предвид всичко това, то е съвсем ясно. Също така не са нужни и 8 измерения, достатъчно е да уточним, че параметрите по трите пространствени координати и по времевата линия на подвижната ИОС (част от тях, без тези по широчината и по височината) са различни от същите параметри на неподвижната ИОС, която се явява "наблюдателя". Аз питам нещо по-различно, а именно - какво в 3D води до необходимостта част от пространствените и времевия параметри на подвижната ИОС да се различават от тези на неподвижната ИОС? Какво от движенията на махалото на часовника в 3D довежда до необходимостта, часовниковия темп на подвижната ИОС да се регистрира от неподвижната по времева скала с различни (удължени) интервали? Просто вие с Гравити и Кипен не разбирате въпроса ми, приемате ефектите на СТО като даденост и ми обяснявате как се описват те по диаграмата на Минковски. А аз се опитвам да ви кажа, че ако разгледате нещата в дълбочина - не можете да обясните ефектите на СТО без дефинирането на времето специално като координата, четвърта, от координатна система, както е постъпил и Минковски и причината за това не може да бъде друга, освен наличието на четвърто пространствено измерение w, дори и то да не е самата времева координата t, а да е нещо по-различно. На изображението от предния ми коментар не става дума за никакви ускорения, а е дадена зависимостта между собственото време, координатното време и посоката на движение (тау е наклона и удължаването на времевия интервал по афинната система на подвижната ИОС, затова е удебелен). Изображението е от тук:

Никъде не съм твърдял, че имам всичко, просто вие със Скенер и Кипен нещо сте се ожесточили заради твърденията ми, че подход с четири реални пространствени измерения може да бъде напълно равностоен и еквивалентен на пространствено-времевия подход с три пространствени и едно времево измерение и искате от мен сам да разработя и обясня всичко, до най-малката подробност, при това - веднага! Това, което правя в момента е - да търся някакви по-конкретни заключения по общите рамки на един алтернативен подход с четири реални пространствени измерения и дори това не е никак лесно, защото дори само четири пространствени измерения дават изключително много и най-разнообразни обяснителни възможности, които трябва да се ограничат до някакви по-конкретни и достатъчно вероятни неща. Специфични подробности и детайли, ако не започне някаква работа по темата от хора със значително по-големи познания в областта на физиката от моите (а най-вероятно е да не започне или поне не скоро) - някога в бъдеще, когато изчерпя по-общите моменти и започна да търся някакви по-специфични детайли... Написаното от мен води до подхода на Епщайн, включително и гравитационния: Read the book online / Relativity Опитите да се отрича верността на този подход са несериозни, защото така индиректно се отрича верността на подхода на Минковски - подхода на Епщайн и Евклидовата специална относителност НАПЪЛНО се базират на Лоренцовите трансформации и на диаграмата и конусите на Минковски, само с някои ограничени размествания между компонентите на уравненията и условно завъртане на конусите на Минковски на 90 градуса (употребата на имагинерната единица i в ротациите на Вик геометрично означава именно това - условно завъртане под прав ъгъл). Казано по друг начин - всичко, което може да се обясни от диаграмите на Минковски, може да се обясни и от диаграмите на Епщайн, а онова, което не може да се обясни от диаграмите на Епщайн, не може да се обясни и от диаграмите на Минковски. Ситуацията е точно като 7+3=10 и 10-3=7. Кое от тези две неща е невярно и защо?! Или според вас невярно и недовършено е едно и също (подхода на Епщайн и Евклидовата специална относителност не са доразвити, защото подхода на Минковски се е наложил успешно и е развит до значителни детайли, което убива интереса по развиването в същото степен и на Епщайн и Евклидовата специална относителност - много усилия и разход на време с неясни ползи)?! Няма нужда да разбирам колкото теб, Скенер или Кипен, за да виждам ясно пълното базиране на диаграмата на Епщайн на конусите на Минковски (тя може да се разшири до сфера на Епщайн, като пълен аналог на конусите на Минковски) и че само заради инат и нежелание нещата не биха могли да се развият до пълна еквивалентност на подхода на Минковски, с всички подробности. Въобще, получава се нещо изключително странно! Докато се твърди, че Нютоновата динамика, с нейните неточни резултати, е ВЯРНА (!!!), същевременно се твърди и че подхода на Епщайн и на Евклидовата специална относителност са НЕВЕРНИ, въпреки че те, за разлика от Нютоновата динамика, дават съвсем точни и идентични с Лоренцовите трансформации резултати!!! Да, подходът на Епщайн и Евклидовата специална относителност са силно недоработени, сами по себе си в сегашната си форма те съвсем не са достатъчни, за да бъдат равностойни на СТО, ОТО и Минковски, но това, че са недоработени не означава, че са неверни, особено пък, когато ИЗЦЯЛО се базират на подхода на Минковски, само с ограничени изменения (да станат всички знаци по диагонала на матрицата положителни). Но да оставим това, не то е същността на МОИТЕ опити, макар да заема значително и незаобиколимо място. Същността при мен е в употребата на четири реални пространствени измерения вместо три реални пространствени и едно условно времево (и видимо това е и причината за ожесточените ви възражения). И няма възможност да бъда отклонен от тази посока на разсъждения, по много причини, някои вече изложени, но - ето още една! Времето се отчита чрез цикличен часовников процес в рамките на три пространствени измерения. Да, но забавянето на хода на часовниците при движение спрямо наблюдател не може да се обясни с процеси в само три пространствени измерения. Дори ако вземем под внимание Лоренцовото скъсяване на дължините по посока на движението, пак не можем да обясним забавянето на часовниковия темп само с трите пространствени координати, без въвеждането на допълнителната четвърта времева координата t, перпендикулярна на посоката на движение х. Без допълнителната времева координата, даже и с Лоренцово скъсяване в посоката на движение, при три пространствени координати трябваше да очакваме ускоряване на хода на часовниците, когато часовниковите процеси протичат по посоката на движение на разглеждания обект и така са лоренцово скъсени (със същия темп завършват циклите си по-бързо), както и часовников темп на подвижния обект, идентичен с часовник на покоящия наблюдател (никакви ускорявания или забавяния) при часовникови процеси в подвижния обект, перпендикулярни на посоката на движение на самия подвижен обект (когато няма Лоренцово скъсяване). Въвеждането на четвъртата координата t е неизбежно за точното обясняване на забавянето на хода на часовниците (удължаването на времевия интервал), че даже и на Лоренцовото скъсяване. И не може да има такава четвърта координата, чието наличие да не се дължи на наличието на реално четвърто пространствено измерение, дори и това четвърто пространствено измерение да не е самата четвърта координата. Под някаква форма трябва да има реално четвърто пространствено измерение, за да може да има четвърта координата за точно описание на релативистките ефекти. Защото иначе излиза, че четвъртата времева координата и времевите аномалии на часовниковите процеси в 3D възникват от НИЩОТО!

Много ми се щеше в предния коментар някак си да елиминирам употребата на тензори към някаква по-опростена форма, но няма да ми се получи - употребата на тензорите е неизбежна, независимо в какви части от матрицата на метричния тензор настъпват разглеждани промени, дори и ако наистина бихме могли да минем без останалите компоненти извън четирита по диагонала (което също е под въпрос, макар при подход с четири реални пространствени измерения да се налагат някои преинтерпретации на смисъла на компонентите). Глобални промени по направленията на самите измерения на целите пространства/слоеве неизбежно представляват картографиране (топологични особености) чрез различни метрики относно различните инерциални отправни системи (пространства/слоеве на разслоение), а дори най-елементарните премащабирания между картите и действителността представляват едномерни метрични тензори. Това не ми се получи! Не ми се получава и приравняването с черна дупка (още повече пък с по-висока размерност на хоризонта на събитията спрямо обичайните черни дупки) на така наречения от мен фундаментален квантов атрактор (свръх-симетрична 4-сфера с четири реални пространствени измерения, която представлява базис на многообразието на реалността и фундамент на същата реалност). Смисълът на фундаменталния квантов атрактор е като принципно преходно състояние между тоталното нищо/тоталната симетрия и сложната, не особено симетрична реалност, която регистрираме практически и дори и този атрактор да притежава някакви елементи на черна дупка, определено не е черна дупка, даже и пространството на Вселената да можеше да бъде хоризонт на събитията на невъобразима черна дупка (дори и изпарена под формата на Голям взрив, ако е имало такъв).

Интересно! Обичайните физически симетрии са си такива, каквито са си и аз само добавям още една допълнителна област като базис на реалността, която е свръх-симетрично четиримерно многообразие със само реални пространствени измерения, без нищо условно. Преди да се включи w-асиметрията (времето), това състояние на реалността е свръх-неопределено, не може да се открои никаква разлика (диагонала на матрицата се състои единствено от положителни единици), понеже движенията на материята във всяка точка по повърхността на 4-сфера са със скоростта на светлината във всички възможни посоки (няма подсветлинни скорости, няма w-асиметрията, за да може да има такива). Не прилича ли това на максималната ентропия, с каквато се характеризират черните дупки?! Не може ли пространството на нашата Вселена да е повърхността, хоризонта на събитията на черна дупка с по-висока размерност от обичайните (3-сфера вместо обичайната 2-сфера) и този хоризонт да се разширява, понеже тази черна дупка поглъща материя/енергия от четвърто измерение така, както двуизмерния хоризонт на обичайните черни дупки се разширява при поглъщането на материя/енергия от третото измерение извън споменатите обичайни черни дупки?! Може и въртене на тази "вселенска" черна дупка да има, ако е нещо такова... Когато опитаме да пресъздадем Общата и Специалната теория на относителността чрез евклидов подход с четири реални пространствени измерения (вече ще наричам това Релативистка нютонова динамика + Евклидова специална относителност = хипотеза за асиметричната хиперизмерна геометрия на реалността ), особеностите на ОТО и СТО могат да се получат единствено чрез промени по целите направления на различни пространствени измерения в различните ситуации (казано по друг начин - съкращава се или се удължава отстоянието на цялата Вселена по направлението, по координатата на дадено измерение). Това налага да внасяме промени в базовите компоненти на пространствената метрика, компонентите на измеренията по диагонала на матрицата на метричния тензор да не са единици (тоест - говорим за процеси, произлизащи от най-фундаментално, квантово равнище). При свободно движение в гравитация промени настъпват по направленията на всички четири измерения, не само по две (време и дължина по посока на движението), както е при СТО. Започвам да се чудя, дали въобще има нужда от допълнителните компоненти на матрицата извън базовите по диагонала, тоест - има ли въобще нужда от тензор? Всеки обект, който се движи с някаква скорост спрямо наблюдател (обект, приет за покоящ, неподвижен), разполага със собствено четиримерно пространство, със своя собствена комбинация от четири параметъра по направленията на четирите пространствени измерения, различна от комбинацията на пространството на наблюдателя, тоест - всеки обект с различна скорост е слой на разслоение. Определени комбинации на две различни пространства (два различни слоя от разслоението) взаимодействат помежду си чрез привличане или отблъскване.

Долното би трябвало да се подразбира, но все пак - нека връзката е ясна! Пространствените отстояния по направленията на четирите пространствени измерения wxyz (компонентите по диагонала на матрицата) са функция на скоростта спрямо наблюдателя (обектът, определен за такъв в покой) и всеки отделен обект с някаква скорост спрямо наблюдателя представлява отделно четиримерно пространство със специфични (свои собствени) пространствени характеристики.

Макар с целия разговор до тук да търсех отговор, евклидова или неевклидова е матрицата при четири реални пространствени измерения, които описват релативистките (и квантови) ефекти по един по-различен начин от всички досегашни пространствено-времеви подходи (и смятам, че намерих отговора именно благодарение на твоите коментари - сам ще видиш това), този твой последен коментар ме подсеща, че редица особености на метриката на Шварцшилд (особено споменатите детайли в този ти коментар) могат да ми бъдат полезни относно онова, което засега наричам фундаментален квантово-механичен атрактор на реалността (базиса на разслоението на реалността, като определението с атрактора е само начално, в бъдеще може да се промени към по-подходящо, ако успея да допълня предположението си с повече детайли). Макар да не става дума за черна дупка, все пак по отношение на атрактора би трябвало да са приложими част от характеристиките на черните дупки и по-конкретно особености от метриката на Шварцшилд. Това, обаче, е за някога по-нататък. Допуснах грешка, като се опитах да обоснова несъществуващи минуси за евклидова форма. При двете матрици отляво (граничните случаи с v=0c и v=1c) компонента на w-координатата (първия отгоре) и компонента на х-координатата (следващия по диагонал) са по-малки от единица, но са по-големи от нула, тоест - всичко е положително, значи тази матрица е евклидова. Естествено, това не е оригиналната, Класическа нютонова механика, там освен изцяло плюсово по диагонал, всичко във всички случаи трябва да е и единици, а тук не е така (толкова хулената w-асиметрия при v=0c, която става х-асиметрия при v=1c). Понеже става дума за обичайни четири пространствени измерения, не за три пространствени и едно условно измерение, тука са напълно използваеми съвсем обичайните вектори от Нютоновата механика (ако не греша, четири-вектора от СТО беше вид тензор, не съвсем обичаен вектор, а пък при ОТО основно се борави с тензори). Също така и метрика е евклидова (само плюсове по всичките четири компонента на измеренията по диагонала). С това обаче приликите приключват и идват разликите, заради които не може да става дума за Класическа нютонова динамика - включени са и релативистки елементи, като ограничението до скоростта на светлината във вакуум, зависимостта между скоростта на движение спрямо наблюдател и дължината по посока на движението спрямо наблюдател и всички останали релативистки особености. Това се представя от w-асиметрията (това, че не всички компоненти по диагонала са единици). След това се стига до Евклидовата специална относителност и подхода на Епщайн, откъдето всичко вече е ясно и многократно коментирано (същите точни резултати, като от Лоренцовите трансформации и т.н.). Това е сериозна модификация на класическата Нютонова динамика, обаче названието "Модифицирана нютонова динамика" вече е устойчиво наложено и се ползва в много различен смисъл (по отношение на тъмната материя), затова другия начин, чрез който достатъчно категорично могат да се разграничат нещата от Класическата нютонова динамика е чрез названието Релативистка нютонова динамика (съчетание на елементи от нютоновата динамика, включително векторите, с релативистки елементи). Само по такъв начин, чрез употребата на четири напълно реални пространствени измерения в асиметрична хиперизмерна геометрия, може да се запази духа на Нютоновата механика и да се получават точно същите верни отговори, които се получават и чрез пространствено-времевия подход с неевклидовите (псевдоевклидовите) геометрии, но по различен начин (съвсем подобно на разликите между Лагранжовата и Хамилтъновата механика).

От малко по-ранен твой коментар: "Вземи разгледай метриката на Шварцшилд в ОТО - там всички елементи освен диагоналните са нули. Така че от това не следва ли, че ОТО не е сферична геометрия " Ето матриците на шварцшилдовата метрика и на метриката на Минковски (знаците на последната в случая не са толкова важни, спокойно може всичките четири да се променят на противоположните) - те са различни, защото представят различни координатни системи и прякото им сравнение е неуместно: Разбирам, защо не изпитваш желание да разговаряш с мен - аз извличам полза от коментарите ти не по начина, по който на теб ти се иска. Разбрах защо матрицата на онова, над което размишлявам е евклидова и го разбраха благодарение на тази последна дискусия с теб. Довечера ще напиша, понеже сега отивам на работа. Ти ако искаш коментирай, коментарите ти са добре дошли, ако все пак се изкушиш, полезни са.

Точно това имах предвид. Ти сменяш координатната система със съвсем различна (полярна), при което се налага различен начин на представяне дори и на евклидовата метрика, след което ме питаш, защо матрицата (цялата) изглежда подобно на плоско пространство-време. Това е същото, като да сравняваш конфигурационното с фазовото пространство (едното е многообразие с 3n измерения, а другото е многообразие с 6n измерения) без съответното преобразуване. Да, знам доста по-малко от тебе, Гравити, Кипен, други, ама точно това в момента е като опит за съединяване на манджа с грозде - декартови с полярни координати, където се налага трансформация в матрицата дори на евклидовата метрика! Както вече написах - благодаря и успехи!

При метриката на Шварцшилд диагонала не се състои от единици. Там се ползва различна координатна система.

Да, явно оттук идва неразбирателството - аз имам предвид специално ситуациите с гравитация (там геометрията е сферична), които не се разглеждат от СТО, а ОТО включва и този случай, и случая на СТО, който е хиперболичен (нали ОТО е обобщение).

Разликата между хиперболична и сферична геометрия като метрика е в допълнителните компоненти на метричния тензор отвъд диагонала на броя измерения - базово и двете метрики са неевклидови, с отрицателен елемент като един от компонентите по диагонала (когато нотацията е -+++), обаче при хиперболичната матрица на тензора има само нули извън четирита компонента по диагонала, а при сферичната матрица всичко не е нули. И принципно има значителни различия между сферичната и хиперболичната геометрия - триъгълниците и техните ъгли се представят различно в двете различни неевклидови геометрии. Евклидовата да - тя е само с плюсове по диагонала и с нули извън него.

Вероятно имаш съображения да пишеш това, но на този етап не ми изглежда особено странен прехода от сферична, през евклидова, към хиперболична геометрия. В 3D подобен преход представлява единствено преход от затворено към безкрайно пространство (пространството е безкрайно и при евклидовата, и при хиперболичната форма). По-сложни са нещата при връзката между времето и пространството, там са тия преходи от сферично, през евклидово, до хиперболично и обратно (например прехода от разширяващо се пространство с достатъчно ниски концентрации на материята към области с гравитационен потенциал на масивно тяло), но това са особени разсъждения дори от гледна точка на пространствено-времевия подход. Цялата неевклидова игра е във връзката между времето и пространството и преходи от сферична, през евклидова, до хиперболична геометрия значат просто някои конкретни неща относно 3D-пространството.

Абстракцията точка, когато се прилага към някой кораб в морето, автомобил или нещо друго макроскопично е едно нещо, а абстракцията точка като представяща електрон е нещо различно (както ти сам беше обяснил някога - електрона не може да се представи по друг начин, освен като идеална точка без размери, защото по множество причини не може да има съставни части, макар да има маса в покой, което според формулата за енергията значи някакво движение). Никакво разграничение ли няма между тези две очевидно различни абстрактни точки?! От прочетеното досега аз съм останал с впечатление, че ОТО и гравитацията като ефект е сферична неевклидова геометрия, а СТО е хиперболична неевклидова геометрия. Ако имаме една безкрайна евклидова плоскост (сфера с безкраен радиус), сферичното неевклидово огъване може да се представи като неевклидова кривина от едната (долната или горната) страна на евклидовата плоскост, а хиперболичното неевклидово огъване може да се представи като подобна на сферичната неевклидова кривина, но от противоположната страна на евклидовата плоскост. Гледани през плосък евклидов екран, двете неевклидови форми биха изглеждали като две различни огъвания в допълнителното трето измерение под екрана. Сферичната форма, свързвана с ОТО, би изглеждала като сфера, а хиперболичната форма би изглеждала като седло. Основната разлика е в това, че хиперболичната неевклидова форма е безкрайна (ако не се връщаш назад - никога не можеш да се върнеш в началната точка), докато при нужните условия (подходяща скорост и достатъчно време) при сферичната неевклидова форма би могъл да се върнеш в началната точка, когато се движиш само право напред в произволно-избрано направление. Както решиш, на сила не мога да те карам да ми отговаряш. Каквото и да смяташ - аз имах полза от отговорите ти. Благодаря за отговорите досега и успехи!

В началото беше по-кратко, но се оплаквахте, че не ме разбирате какво питам или искам да кажа. Затова започнах да пиша повече. Така невинаги четете всичко, защото по-презумпция считате, че пиша глупости. А пък онова, което прочетете и на което отговорите, вероятно е пълно с куп неточности и неверни неща и така се стига до постоянното ми обвиняване, колко съм зле, колко малко съм чел и колко много не разбирам (колкото по-дълги са тектовете ми - толкова по-категорични са упреците ви). Въпреки това, така е по-полезно за мен, защото едно по едно си изяснявам все повече неща с времето, макар и това да не води до формиране у мен на онези разбирания, които вие считате, че са правилните.

В цитирания случай не е точно абстракция (или поне не по представения от теб начин). Виж първото подчертано изречение на долната страница: Там пише (ползвам превода от книгата на български), че става дума за "успоредно пренасяне" на определени физично мотивирани величини, които могат да се разглеждат като свързани с някакъв друг тип "пространство", което обаче все още се интерпретира като "локализирано в точката р". Това би могло да бъде и абстрактната точка, която имаш предвид. След това, обаче, идва следващото уточнение - последното подчертано изречение на горната страница, което продължава и на следващата страница: Така вече не само имаме точка от пространство-времето (при условно времево измерение - точка в 3D-пространство), но и движения в така наречените "вътрешни" спрямо тази точка "пространства" (формирани чрез "вътрешни измерения" в същата точка, които са и допълнителни към обичайното пространство-време) не водят до отмествания спрямо същата точка в пространство-времето. Тука мисля, че нещата са съвсем недвусмислени и не става дума просто за абстрактна точка. Историята с хиперболичността на СТО и със сферичността (елиптичността) на ОТО е съвсем същото - условни неевклидови кривини, които не присъстват в 3D-пространството, защото се формират чрез условното времево измерение. Нещата въобще не се ограничават само до квантовата механика! Ако можеха да се преодолеят моментите с точковото естество в 3D - вече щеше да е станало. Над примковата квантоват гравитация и над други неточкови алтернативи вече се работи от много години и няма категоричен резултат. Необходимостта от точково естество в 3D на някои моменти от квантовата механика е непреодолима. Просто не може без реално 4D-пространство, според мен! (Нарочно ползвам, когато мога, едни и същи изображения, за да не товаря форума с излишни качвания на нови снимки.) В евклидово пространство можеш както да се движиш в дадена посока, която се приема за положителна, така и да се движиш в противоположната посока, която се приема за отрицателна и евклидовото естество на пространството не пречи на отрицателните стойности по никакъв начин. Ако протяжността по направлението на цялото реално четвърто пространствено измерение е по-малка от единица (вследствие на по-висока скорост на движение на материята спрямо наблюдателя по направлението на цялото измерение) - това пак ще бъде отрицателна стойност (да речем - на първия компонент от матрицата) и както многократно беше коментирано тук, ще дава точно същите резултати, както и Лоренцовите трансформации. Единствената разлика е в използваната интерпретация: 3D+1D пространствено-времева или 4D пространствена. Не би трябвало да има никаква пречка с минусов знак да се отбелязва състояние на метриката и при евклидова форма, ако не става дума за 3D+1D или за 4D+1D пространство-време, а само за 4D пространство, особено когато и резултатите ще са едни и същи във всички случаи. Това са си различни интерпретации (до степен - ти и Гравити да не спирате да възразявате, въпреки достигането до едни и същи верни резултати) и би трябвало тази разлика да се отразява по някакъв начин и чрез геометричното определение (евклидово или псевдоевклидово).

Ето тук са колебанията ми и не ми е достатъчно ясно (затова и написах коментара)! Когато говорим за пространство-време (три реални пространствени измерения и едно условно времево), геометрията е неевклидова (псевдоевклидова) и има разлика в знаците по диагонала (+--- или -+++). Ако става дума за четири реални пространствени измерения - тогава геометрията не си ли остава евклидова (понеже не става дума за едно условно измерение, откъдето и идва неевклидовото естество на геометрията) и знаците по диагонала, всичките, да са си еднакви (++++)? Или дори и при четири реални пространствени измерения, когато не при всички четири елемента по диагонала стойността е единица - геометрията става неевклидова?

Да, със сигурност съм написал множество неверни и неточни неща, точно затова съм го написал - за да видя каква ще бъде критиката и да я осмисля (похвали не съм очаквал). Обаче щом стана дума за глупости - има в момента една част от актуалните физическите представи, която на мен ми изглежда като чиста глупост и именно това е причината да търся алтернативен подход, преди да се индоктринирам дълбоко с твърде много конкретни детайли и така да загубя по-общия поглед над цялата картина. Ето какво пише при Пенроуз: Така, както е написано тук - а съм срещал подобно виждане и в някои твои коментари в миналото, заради което предполагам, че ти би бил съгласен с голяма част или с всичко от подчертаното, - "вътрешните измерения" и "вътрешните пространства", свързани с повече от три пространствени измерения и особено свързаните с калибровъчните свързаности (или калибровъчните симетрии беше по-точното), не е правилно да се считат за реални пространствени измерения, напълно равностойни на трите пространствени и на времевото измерение. Заедно с това, ти и Гравити държите, че и времевото измерение няма нищо общо с пространствено измерение, ами е условно измерение. Какво означава това? Това означава, че според стабилно утвърдените физически представи (не според новите и непотвърдени надеждно теоретични течения), в идеална, нуламерна точка, в точка от пространството без налични физически размери, протичат неща, наподобяващи "измерения" и "пространства", базирани на тези "вътрешни измерения"!!! Това твърдение е не просто НЕинтуитивно и НЕлогично! Това твърдение, на утвърдените физически представи (поне така, както ги представяте тук ти и Гравити - ще ме поправите, ако греша за разбиранията ви), е ЧИСТА ГЛУПОСТ!!! То означава не друго, а че НЕЩО, при това НЕЩО ФИЗИЧЕСКО, се случва В НИЩОТО, в нуламерна идеална точка от пространството!!! Това просто НЕ Е СЕРИОЗНО и с никакви твои остри думи по адрес на недостатъчните ми физически познания не можеш да ме убедиш, че би могло да има нещо дори най-малко смислено в подобна физическа интерпретация! Практически се използват наистина завидните физични и теоретически достижения в разкриването на множество практически детайли, свързани с физиката, голяма част от които наистина не познавам добре, в опит да се прокарва напълно нелепа и несериозна интерпретация относно пространствената размерност на реалността! Това е РЕЛИГИЯ! Не съществува разумна, логична възможност за обясняване на актуалните физически подробности без употребата на минимум четири пространствени измерения. Може и да не са повече от четири, но и по-малко от четири не могат да са. И ако може да има нещо условно, тогава условни трябва да са всички четири измерения, не само едно от тях, но - това е съвсем отделна посока на разсъждение. Важното е, че ако има НЕЩО, някакви физически процеси и взаимовръзки - то това НЕЩО НЕ МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧВА В НИЩОТО, в идеална точка от пространството с нулеви размери! Или има четири пространствени измерения, в които да се случват неща, които в тримерното пространство могат да изглеждат и като идеална точка без пространствени размери, или стават неща (zitterbewegung ли и нещо друго, но СТАВА) в микроскопични участъци от тримерното пространство, които НЕ СА с нулеви размери на идеална точка. Случване на неща, каквито и да било, в безразмерна точка от тримерното пространство не е разумна физическа интерпретация. Това е просто ГЛУПОСТ! И между другото, докато чета все повече за математическия анализ, ми прави впечатление, че безкрайностите са вложени още в неговата основа. Както интегрирането, така и диференцирането се базират на безкрайно малки и на безкраен брой, но не нулеви фрагменти. При това положение - няма как да не се сблъскваме с безкрайности на всякакви последващи равнища на анализите, след като безкрайностите са вложени още в самата основа на математическия анализ (тук въобще нямам предвид съвместяване на ОТО с КМ, а други често срещани възражения, че има прекалено много безкрайности, някои от които били катастрофални)!

Изглежда без да го разбирам досега, с моята хипотеза за w-асиметрията всъщност съм се занимавал с разширяване на Нютоновата механика по такъв начин, че тя да стане съвместима с ОТО/СТО и Квантовата механика точно така, както е съвместима с тях Аналитичната (Лагранжовата и Хамилтъновата) механика! Нютоновата механика задължително трябва да разполага с форма, която да е съвместима с ОТО/СТО и КМ, защото е напълно еквивалентен (равностоен) подход на Аналитичната механика и щом Аналитичната механика намира начини да се съчетае успешно с ОТО/СТО и КМ, то и Нютоновата механика трябва да може същото по някакви начини. Просто, откакто успешно са развити ОТО/СТО и КМ - Нютоновата механика е била изоставена и не са били правени никакви опити за някаква по-значителна нейна модификация (единствения начин за успешна преработка към безконфликтно съчетаване с ОТО/СТО и КМ). MOND не е някаква особено радикална преработка, нито пък направления като Евклидовата специална относителност и Ротациите на Вик са някаква значителна, мащабна преработка на СТО (последните две изцяло се базират на диаграмите и конусите на Минковски, само ги "разглеждат от различен ъгъл" и също не са детайлно разработени). Защо моята w-асиметрия е свързана с Нютоновата форма? Защото дори и при хиперсиметричната (свръх-симетрична) реална 4-сфера (някъде по-назад тук, преди време, я бях нарекъл фундаментален, квантово-механичен атрактор) става дума за векторно движение със скоростта на светлината, само тези вектори не започват или свършват в произволна избрана точка от повърхността на тази 4-сфера, а преминават през нея (през точката) във всички възможни посоки на четиримерното хипер-пространство, в свръх-симетрия, без никакви разлики и нееднородности и така се получава тотална неопределеност, която не може да "произведе" никаква реалност. Само една стъпка дели това състояние от тоталната симетрия, която представлява тоталното НИЩО (дори и без тази свръх-симетрична и свръх-неопределена форма). А защо споменатата w-асиметрия не е точно Нютоновата форма, въпреки че до голяма степен се базира на векторен подход още в основата си? Защото в тази ситуация (а и във всички останали) не говорим за безкрайно Евклидово пространство, а за неевклидова форма, с кривина и скоростта на светлината освен, че е крайна, също играе и много други ключове роли. Тоест - не просто се модифицира и разширява Нютоновата механика, ами тя се променя към на практика релативистка Нютонова динамика с неевклидова форма (срещал съм изключително рядко, в някакви много ограничени отношения, определението "релативистка Нютонова динамика", но това тук би била най-пълноценната и точна употреба на такова определение)! Само така от Нютоновата механика (или нещо максимално близко до нея) могат да се получат ОТО, СТО и КМ, както пък чрез Аналитичната механика в крайна сметка могат да се получат векторните закономерности на Нютоновата динамика. Без проблеми можем да говорим за разслоение, защото разслоенията се базират на калибровъчните свързаности, а една от геометричните интерпретации на тези свързаности е чрез аналогията с "маркуча" на Калуца-Клайн (едно разтегнато, дълго измерение и второ микроскопично, увито измерение - АСИМЕТРИЯ!). За разлика от причината за основаването на "маркучената" аналогия, която е била свързана с опит за дефиниране на пето измерение, тук ролята на малкото, увито измерение се играе от четвъртото пространствено измерение w, чието макроскопично проявление е времевата координата t от пространство-времето на Минковски (w и t не са едно и също нещо, макар да са тясно свързани и t да произхожда от w или по-точно от w-асиметрията). Базисът на това разслоение е хиперсиметричната 4D-хиперсфера в основата на реалността (фундаменталния, квантово-механичен атрактор), а слоевете са реални 4-мерни w-асиметрични многообразия или пък еквивалентно - пространствено-времеви многообразия (тогава времевата координата, както и вътрешните пространства на калибровъчните свързаности стават условни, значителна роля играят компактификацията, тангенциалното пространство и т.н.).

Понеже моята хипотеза за w-асиметрията се базира на движението (универсално и повсеместно движение със скоростта на светлината 1с, което се нарушава само привидно, чрез сложна хиперизмерна /4-мерна засега/ геометрия) - явно става дума за диференциална форма, подобно на Нютоновата динамика. Пак подобно на Нютоновата динамика, която ползва неизменен брой от три пространствени измерения, при моя подход се ползва неизменен брой от четири пространствени измерения. При Аналитичната механика се ползват конфигурационно или фазово пространство с обобщени координати, тоест - с вариращ брой употребявани измерения, зависим от естеството на решаваните задачи. Всичко това обаче не значи, че подхода ми е някакво продължение или развитие на Нютоновата динамика. Веднъж, че при мен пространствените измерения са четири, а не три като при Нютоновата механика (само с три пространствени измерения не съществува възможност да се включат особеностите на Специалната и Общата теория на относителността, например пространствено-времевите кривини на последната). Освен това релативистката зависимост между регистрираната скорост и регистрираното пространствено отстояние при мен играе значителна роля, включително като обяснение на времевите ефекти, докато при Нютоновата динамика такова нещо въобще липсва. Също така, макар подхода в сегашния си вид да е диференциален по характер, той също така трябва да включва и интегриране под разни форми (интегрирането е неразривно свързан огледалния подход на диференцирането и щом има диференциране, значи трябва да има и интегриране). Например, минимум сумирането на всички възможни слоеве и версии на Вселената (включително и паралелни форми, ако има такива, които не са паралелни Вселени - щом е Вселена, значи е само една) до хиперсиметричния 4-мерен, хиперсферичен базис в основата на всичко, е именно интегриране, което черпи вдъхновение от интегрирането по пътища на Файнман при квантовата механика (но не е точно Файнмановото сумиране на пътища, защото последното означава съвсем конкретни неща, приложими в съвсем конкретни квантово-механични ситуации). Относно w-асиметрията - при плоското, псевдоевклидово пространство-време на Минковски първият елемент от матрицата на метричния тензор е изкуствено модифициран до единица (-1+1+1+1 или +1-1-1-1 в зависимост от нотацията). Струва ми се, че всъщност първият елемент е различен (при четири пространствени измерения) от останалите единици по диагонала на матрицата (равен е на Планковото време или на Планковата дължина, в зависимост от естеството на решаваната задача) и изкуственото му приравняване до единица води до функционирането на формализма като пространство-време на Минковски. За светлината и за други физически форми, които се движат със скоростта на светлината, Планковото време и Планковата дължина са равни едно на друго (Тр=Lр) от гледна точка на всички инерциални отправни системи и произведението им дава скоростта на светлината 1с за всички наблюдатели, докато при масивните форми с подсветлинни скорости Планковото време и Планковата дължина не са равни едно на друго и са относителни (зависят от състоянието на съответния наблюдател).

Представянето на w-асиметрията като "сплескване" не е правилно. Нещата са значително по-сложни, до степен - да се наложи да променя дори на названието! ИЗКУСТВЕНО ПРИРАВНЯВАНЕ НА Тр ДО (-1) НА МАКРОНИВО В основата, във фундамента на реалността лежи реално 4D-хиперсферично многообразие (с четири реални пространствени измерения) в хиперсиметрично състояние (във всички възможни направления на реална 4-сфера материята се движи единствено със скоростта на светлината 1с). Понеже понятието "суперсиметрия" има съвсем специфичен смисъл във физиката, избрах да нарека това изключително симетрично четиримерно състояние "хиперсиметрично". Това не е тотална симетрия (тоталната симетрия е тоталното НИЩО, дори без никакво пространство, камо ли пък да има и движения със скоростта на светлината в него). Това възможно най-симетрично (след тоталната симетрия) 4D-многообразие във фундамента на реалността е базиса на разслоението на реалността, чиито слоеве са четиримерни (пространствено) асиметрични многообразия с най-различни съотношения на движенията на материята в сложна хиперизмерна геометрия или представено чрез пространствено-времевия формализъм - слоевете са множество отделни 3+1 пространствено-времеви многообразия. Сумирането (интегрирането) на всички възможни и "невъзможни" (даже и да са безкраен брой) асиметрични състояния на движението на материята по направленията на четирите пространствени измерения представлява (води до) хиперсиметричната реална 4-сфера във фундамента на реалността. Базисът (хиперсиметричната 4-сфера във фундамента) на разслоението на реалността е състоянието на Вселената преди Големия взрив (ако е имало такъв), преди така нареченото спонтанно нарушаване на симетрията вследствие на ентропията (ако е имало такова). За илюстративност съм дал w-асиметрията като постепенен процес на постоянно разрастване на пространственото отстояние по координатите, асоциирани с трите пространствени измерения х, у и z (това няма нищо общо със "сплескване", както опитах да го представям в началото, на изображението две от четирите измерения са игнорирани и са показани само х и w), докато размерът по направлението на четвъртата координата w се запазва константен (така, както си е бил и преди Големия взрив, ако е имало такъв) и това е времевият интервал в покой (Тр или Планково време). Реално такава плавна промяна може и да не е имало, а всичко да е протекло рязко и отведнъж, чрез прескок (споменатото спонтанно нарушаване на симетрията), след който отстоянието по w се е запазило такова, каквото си е било и преди, но отстоянията по координатите на х, у и z са започнали бурно да се разрастват (и при достатъчно ниски концентрации на материята това пространствено разширение продължава и в момента - разширението на Вселената). Всичко това се дължи на сложна хиперизмерна (четиримерна засега) геометрия, при която се открояват различни скорости между 0с и 1с в различни ситуации и по направлението на w-координата материята се движи със скоростта на светлината, откъдето и отстоянието по същата координата не надхвърля Планковата дължина (равна на Планковото време). Така възникват Стрелата на времето, ентропията и много други неща. Пространственото отстояние е функция на скоростта, с граница на последната между 0с и 1с: f(v)=L, където v е аргумента и L е стойността на функцията (тук вероятно трябва да се постави като формула Лоренцовото скъсяване по посока на движението). W-асиметрията след Големия взрив (ако е имало такъв) предоставя възможност за безбройни комбинации на движението на материята в областта на координатите на четирите пространствени измерения, от там и състоянията на Вселената и на всичко в нея също мога да бъдат безбройни. Замъгляването на части от хиперсиметричното 4-мерно многообразие, при което многообразие всички възможни състояния на Вселената, от нейното минало, настояще и бъдеще, пребивават в суперпозиция (едновременно), води до различните конкретни реалности и наподобява замъгляването (отсъствието) заради естеството на зрението на едно пространствено измерение при двуизмерното виждане като на кино-екран, макар да знаем, че има и трето пространствено измерение, благодарение на възможността да избираме направление на движението ни в три измерения. Именно заради това замъгляване (вследствие на особеностите на сетивата и на начина на работа на човешкия мозък, както и на квантово-механичните особености) се стига до познатите симетрии от физиката, въпреки гигантските асиметрии по принцип.

Нали затова коментираме тук (поне аз) - за да повишим тези познания поне над нулата? Напиши с кое точно не си съгласен (ако решиш - напиши и защо). Аз например питам, не може ли оригиналния Нютонов подход, съставен лично от него, да се нарече частичен векторен анализ и впоследствие, когато самият анализ е бил доработен - крайният резултат да е станал пълноценен векторен анализ?

Терминът "хранене" не е бил измислен преди възникването на човешкия език, още по-малко пък е имало познания за храносмилателната система и за здравословното хранене. Значи ли това, че преди изразяването на термина "хранене" съществата не са се хранили или пък ако са се хранили и преди това - как трябва да наричаме тази дейност, след като все още не е съществувала думата "хранене"?