Станислав Янков

Аз ти споменавам заключения в книгата на Пенроуз, където едни и същи данни (включително на споменатите от теб спътници на НАСА) се тълкуват най-различно от различни научни екипи, защото данните са противоречиви, а не безусловни като при потвърдените (пак и от спътници на НАСА) СТО и ОТО. Че Вселената е плоска (евклидова) смятат de Bernardis 2000, Netterfield 2001 (BOOMERanG), Hanany 2000 (MAXIMA), Halverson 2001 (DASI), а че е хиперболична (неевклидова) смятат Gurzadyan and Torres 1997 Gurzadyan and Kocharyan 1994, Gurzadyan 1992 (COBE), Gurzadyan 2002 и 2003 (BOOMERanG), Gurzadyan 2004 (WIMAP). Hartle и Hawking пък са тълкували нещата като елиптична форма на Вселената. Знам, че Чукча писатель, Чукча не читатель, но все пак - попрочитай малко повечко, преди да пишеш нещо!

Въобще не е изяснено с достатъчна степен на сигурност, дали Вселената е плоска, хиперболична или елиптична и различни научни екипи тълкуват по различни начини споменатите от теб и други данни. MAT/TOCO, BOOMERanG, MAXIMA, DASI, COBE, WMAP - за всички тези данни липсва общоприето, достатъчно безусловно тълкувание.

Виж това описание в Уикипедия: Многомерна геометрия – Уикипедия (wikipedia.org) Ето ти конкретен цитат: " Все пак най-забележителни резултати постига Бернхард Риман в своя труд „За хипотезите, които лежат в основите на геометрията“ от 1854 г. (публикуван през 1866 г.), от който води началото си понятието кривина и изследванията на обектите с постоянна кривина. Риман въвежда и идеята за неограничено, но крайно пространство, което навсякъде има постоянна строго положителна кривина, и така развива елиптичната неевклидова геометрия, наречена на негово име. Тя е силно свързана с многомерната геометрия, понеже идеята, че тримерното пространство може да бъде изкривено, предполага то да лежи в система от повече от три, например четири, пространства." Колкото по-скоро успееш да прозреш, че СТО, ОТО, комплексни подходи с имагинерни числа, всичко това е завоалирана, а понякога и съвсем открита работа с хипер-измерна (над три пространствени измерения) физика - толкова по-скоро ще успееш да се отървеш от твоите циклажи. Да, в основата на всичко е безразмерната точка и от нея "израства" всичко останало, но нещата въобще не свършват с три пространствени измерения и има съвместно съжителство (теоретично и геометрично) между прави безкрайни и увити малки измерения. И не забравяй да обясниш, че думата "съжителство", която съм използвал, няма нищо общо с физиката (както и "израства", естествено).

Пътищата се създават от машини (движенията на материята дефинират броят и естеството на измеренията, съобразно транслационните и ротационни симетрии и други съображения) и по пътищата се движат машини (по измеренията се движи материя). Защо това, че пътищата се създават от машини (движенията на материята дефинират измеренията) да забранява по пътищата да се движат машини (по измеренията да се движи материя)? Разбираш ли, защо нещата изглеждат като заяждане?

По измеренията се движи материя и материалните движения дефинират брой, форма, естество на измеренията. Не можеш да говориш за измерения и координати, без да имаш материя и процеси, които да описваш с тези измерения и координати. Ти мислиш евклидово, триизмерно - навсякъде ходиш с монтирана в съзнанието ти декартова координатна система и линейна времева компонента и всичко разсъждаваш през тази статична евклидова призма (три декартови координати и времева ос) - обекти, процеси, всичко… Надтримерна реалност обаче води до неевклидови аномалии при оценка по декартовите, прави, статични координати - хиперболичната СТО и елиптичната ОТО. Това става, защото декартовите и времевата координати са едно, а движенията на материя през измерения (които, освен всичко друго, са и степени на свобода), особено когато въпросните измерения са и повече от три, е нещо доста по-различно и съвсем не изглежда еднозначно и по еднакъв начин през споменатата декартова координатна система и времева ос… Помисли над възможността планковото време и планковата дължина да са две еднакви пространствени отстояния (едното да е равно на другото, един планков отрязък пространство за един планков отрязък време ти дава скоростта на светлината) по две различни пространствени измерения - посоката на движението х и четвъртото пространствено измерение w. Ако ползваме стандартното представяне през плоскост с измерения х и w, тогава веднъж имаш увиване на тази плоскост до цилиндър по w (маркуча на Калуца-Клайн), чрез което получаваш хиперболичните особености на СТО и втори път можеш да завъртиш получения цилиндър (маркуч) до тор, за да получиш елиптичните особености на ОТО, всичко това - разсъждавано (“наблюдавано”) през неизменните декартова координатна система и времева ос (това не е статична система, там има постоянно въртене на материята с различни скорости, което дава и различни времена и пространствени отстояния - всяка промяна на скоростта и/или на гравитационния потенциал дава различно съотношение на движението на материята през четирите пространствени измерения, различни пространствени отстояния, различни времеви интервали). Всичко това не изисква геометрия с повече от четири измерения, има само различни геометрични форми/съотношения на движенията на материята през четири измерения и спокойно би могло да се мине и без пето пространствено измерение.

В теорията на Калуца-Клайн се предполага един вид увиване в увиването през пет пространствени измерения. Ако гравитацията е кривина, увиване по четвърто пространствено измерение, разглеждано през трите обичайни пространствени измерения, то според Калуца-Клайн-теорията електромагнетизма е още една кривина, още едно увиване по пето пространствено измерение, разглеждано през четиримерното пространство-време на Общата теория на относителността. През подобна логика в крайна сметка се достига до супер-струнната теория с десет и повече пространствени измерения. Засега не съм убеден, че гравитацията и електромагнетизма не могат да бъдат обяснени единствено посредством различни форми на взаимодействие между само четири пространствени измерения. Дори само промяната на скоростта между обекти води до пренос между измеренията, при който времевият интервал се удължава, а дължината по х (посоката на движение) се скъсява (ако можеше да се скъсят едновременно и времевия интервал, и дължината, и широчината, и височината на даден обект, примерно чрез движение със скоростта на светлината по всички възможни посоки, по всички четири измерения - разглеждания обект от макроскопичен щеше да се превърне в квантов обект). Има потенциал за алтернативни обяснения на гравитацията и електромагнетизма, без да се излиза от четириизмерната (пространствено) реалност и без да се добавят никакви допълнителни над четирите измерения.

Заради нашия стремеж да мислим евклидово, ние смятаме, че малко, увито пространствено измерение се получава, когато вземем дву-измерна плоскост (ако разсъждаваме за четири-измерно пространство - игнорирали сме за удобство две от четирите измерения) и я навием до тръба. Обаче за да можем да получим четвъртото измерение като малко и увито под формата на Специалната теория на относителността и на диаграмите на Минковски, ние трябва да преминем през по-различна процедура - трябва да получим дву-измерния маркуч (при игнорирани две от четирите измерения) от дву-измерна сфера (при игнорирани две от четирите измерения). Тоест, не трябва да вървим от пет-измерна координатна система, чрез компактификация, надясно, към маркуча, а от четири-измерната хипер-сфера надолу, към маркуча (прилагане на стереографска проекция към едно от четирите измерения, времевото) и след това наляво, към стандартна четири-измерна пространствено-времева диаграма на Минковски.

Ето как би изглеждало през двуизмерен визуален екран съчетанието на едно малко, увито измерение с едно и с две големи, разгърнати, прави измерения (1D+1D и 2D+1D). Същото нещо в 3D+1D представлява Специалната теория на относителността и диаграмите на Минковски, като геометрично дава хиперболичната, неевклидова свързаност между пространството и времето там. Това е трудно за разбиране заради постоянния ни стремеж да разглеждаме всичко през еднакви, прави декартови координати и през стриктно-евклидова призма. По същата причина (разликата между четвъртото малко и увито и трите големи и прави пространствени измерения), при подхода чрез туистори и влакна на Хопф се използва моделът (отражението, сянката) не на евклидова хипер-сфера (четири-измерна сфера), а на нейната стереографска проекция (по-точно - въртене на материята през стереографската сянката на четири-измерна хипер-сфера), което е и пространство-времето на Специалната теория на относителността и на диаграмите на Минковски, с техните три пространствени и едно времево измерение. Реалността е хипер-измерна, поне четири-измерна и за правилния ѝ анализ е необходима употребата на хипер-физика (физика, която борави с поне четири или с повече пространствени измерения). Освен това, изключително много зависи от скоростите между различните неща в реалността (скорости в отрязъка между скоростта на светлината и покоя) и от сложните начини на съчетания между всички тези скорости през трите пространствени и времевото измерение (също пространствено, но много малко при покой между два или повече обекта). Именно скоростите, с които преимуществено се движи материята през всяко от четирите пространствени измерения, задават и особеностите на всяко от измеренията от гледна точка на човешкия опит и разбирания (на първо място визуални, геометрични, заради безусловната доминация на зрението през целия човешки жизнен път).

При експеримента с двата процепа има четири елемента - наблюдател/техническа установка на експеримента, обект на наблюдението/фотон, двоен процеп и екран. Наблюдателят/установката има своя пространствено-времева рамка, която включва плътна времева линия през целия експеримент. За фотона обаче нещата са различни. Фотонът има три момента, в които неговото поведение се синхронизира с различни пространствено-времеви рамки - когато бива излъчен, когато преминава през двата процепа и по-широкия набор от възможни пътища се ограничава до този след двата процепа и когато се сблъсква с екрана. През цялото останало време от пространствено-времевата рамка на наблюдателя/установката, за фотона липсва часовников ход и това са моментите с неопределеността. Значи - или на фотона въздействат възможностите за алтернативни пътища, размиват конкретните му пространствено-времеви характеристики от гледна точка на наблюдателя/установката и го карат да интерферира със самия себе си след двата процепа, или му въздействат възможните бъдещи сблъсъци с екрана и “размиват” конкретната пространствено-времева картина от гледна точка на наблюдателя/установката. Според мен е второто, защото - за какви въздействия на алтернативни пътища (само пространствено) върху нещо говорим, когато това нещо няма времева компонента?!

А онзи експеримент, когато резултатът сякаш “знае”, през кой процеп е преминала частица в бъдещето и пак липсва интерференчно поведение? Когато знаеш, че частицата е преминала през конкретен процеп, това е идентично на взаимодействие и неопределеността се губи. Когато не знаеш обаче (и не съществува начин да разбереш, а начина да разбереш е само чрез взаимодействие на частицата с друга материя) - бъдещето става размазано, неопределено. Ако нямаше това наслагване на множество потенциални бъдещи развития СЕГА, в момента на анализа - нямаше да има и неопределеността (“размазването”) на местоположението на частицата в пространството И ВЪВ ВРЕМЕТО (времето непрекъснато се пропуска като равно важен на пространството фактор). Например един фотон, който се движи със скоростта на светлината спрямо наблюдател, е със спряло собствено време според този наблюдател и когато липсва взаимодействие (включително регистриране през кой от двата процепа е преминал), този фотон се движи по всички възможни пътища - всички негови възможни бъдещета се сливат СЕГА, в момента на анализа (примерно - някой момент след излизането на фотона от процепите, но преди да е достигнал до екрана) и размиват картината на точното му местоположение в съответния момент до квантова неопределеност.

Защо? Преди електрон или фотон да удари екран след двоен процеп защо не можеш да определиш конкретно местоположение в конкретен момент? Понеже всички възможни пътища В БЪДЕЩЕТО се съединяват с твоя момент на анализа В НАСТОЯЩЕТО. Това е сливане на бъдещето с настоящето. И ако нямаше материална преграда с два процепа, с която вълната на неопределеността да взаимодейства - пространствените възможности (възможни бъдещета) щяха да бъдат още повече.

На квантово равнище, в областта на микросвета, настояще, бъдеще и минало се събират в едно. Казано по друг начин, на квантово равнище размерите по трите обичайни измерения, размерите на обектите в квантовия свят, се доближават до микроскопичния размер на четвъртото пространствено измерение. Скоростите на микрониво се доближават до движението със скоростта на светлината, каквито са и скоростите на движението на материята през четвъртото пространствено измерение, което от наша, макроскопична гледна точка (движения с откроимо подсветлинни скорости, доближаващи се до покоя) прави, четвъртото измерение да ни изглежда много малко, увито, компактифицирано. Когато обаче размерите по трите големи измерения се намалят, за да се доближат до четвъртото микроскопично измерение (това може да стане чрез доближаване на скоростта на движение към тази на светлината), неговото въздействие става много по-равностойно и макроскопичният ефект на стрелата на времето се губи в посока на споменатото сливане на настояще, бъдеще и минало, което е и причината, определението в квантовата механика за вълни на неопределеността да е съвсем вярно. Без взаимодействие между елементарни частици всички възможни бъдещета се събират в едно и елементарните частици минават едновременно през всички възможни пътища, като интерферират през два процепа един вид със самите себе си. При взаимодействие (колапс на вълновата функция) става моментно свиване на вероятностите до съвсем конкретно пространствено местоположение и съвсем конкретен времеви момент. Също така има смисъл и допускането, че СПИН-овото въртене на античастиците става в посока към миналото.

Приемам корекцията ти, аз акцентирам на координатата, която остава права, а ти на тази, където е завъртането и вероятно твоето е правилното научно изразяване. Важното за мен е, че смисъла и последователността на процедурите са ясни и разбираеми. Последното изображение е само припомняне на блуждаенето ми в миналото, докато се опитвах да достигна до горните две представяния. Дори и самото изображение, което съм ползвал, не е правилно, защото е от анти де Ситер/конформна теория-кореспонденцията (ADS/CFT-corespondence), която е свързана със струните и в една от разновидностите си се води като преход от 5-измерно ADS към 4-измерно CFT. Анти де Ситер-пространството беше отрицателно алтернативно пространство, близко до хиперболичното на Минковски, а де Ситер-пространството - положително и близко до елиптичното на ОТО. Просто, тогава това беше най-близкото изображение, което наподобяваше онова, което неуспешно се мъчех да обясня. От версиите на ADS/CFT-corespondence най-близка и лесна за разбиране изглежда (2+1)-dimensional topological gravity - (2+1)-dimensional topological gravity - Wikipedia

Взема се тази диаграма: Не е задължително да е точно правилното време нагоре, може и координатното време, в зависимост от целите на анализа. Така можеш да увиеш тази диаграма до цилиндър или по пространствената ос, както се прави в клипа, или по времевата ос, както се прави при цилиндъра на Айнщайн: Някога аз се мъчех да изразя тези два различни случая (завъртане около пространствената ос и перпендикулярното му завъртане около времевата ос, подходящо за разглеждането на гравитацията) като "завъртане под 90 градуса", но за съжаление не знаех, колкото знам сега и не се получаваше обяснение, а само "усещане, че има нещо такова". Сега намерих и обяснението, слава Богу - доста е нагледно, ясно и логично, неслучайно Пенроуз и други активно ползват цилиндъра на Айнщайн! Ето, да припомня, мъките ми от миналото

Този клип отново е свързан с подхода на Епщайн, този път относно гравитацията и ОТО, но по-важното е, че дава доста ясна и нагледна идея, как се формира цилиндъра на Айнщайн. Цялата разлика е, че при цилиндъра на Айнщайн завиването до цилиндър става по оста на времето t, а тук навиването се прави по оста на пространството х (упоритото ми повтаряне тук преди доста време, че при прехода от СТО към ОТО има някакъв вид завъртане на нещата под 90 градуса, но тогава не успявах ясно да обясня, какво точно имам предвид - при СТО активна роля играе цилиндъра на Айнщайн, който се навива по оста на времето, а тук, при обясняването на гравитацията, се ползва цилиндър, навит около завъртяната на 90 градуса спрямо времето пространствена ос).

Подходът в клиповете от цитирания Ютуб-профил в предходния ми коментар се доближава (без да е идентичен и със сигурност не е толкова прецизен) до спиновите мрежи и свързаната с тях циклична квантова гравитация: https://en.m.wikipedia.org/wiki/Spin_network Там по подобен начин от спиновите мрежи “прорастват” стрелата на времето и пространството (пространство-времето) на макрониво. Това в предходния ми коментар са несъвършени (но полезни) опити, нещата със спиновите мрежи да бъдат онагледени по някакъв по-близък до ежедневието начин. Също са намесвани и Калуца и Клайн, което явно не отговаря на моите съмнения, че реалността се представя (геометрично) от стереографско въртене на материята под формата на хипер-сфера или хипер-елипса (с поне четири пространствени измерения), разсъждавана (“гледана”) през четиримерно пространство-време на Минковски. Въпреки тази разлика, най-вероятно ще успея да извлека полезни неща за усъвършенстване на собствените ми представи до момента - подходът на Nick Harvey с така наречената "Quantum Atom Theory" се доближава твърде много до онова, което ми се струва досега за микро-света на квантовата механика и помага за подобряването на разбиранията ми за спиновите мрежи.

"Quantum Atom Theory" от Nick Harvey - ето това е, за което си мислех аз от години! Жалко, че чак сега го откривам! Дори и да не е безупречно - нещата са разглеждани точно по начина, по който се опитвам да ги анализирам и аз. В Ютуб-профила на споделения клип (следващия линк) има доста по въпроса и е детайлно дадено. (1) Dyslexic Artist Theory on the Physics of Time - YouTube

Базата, от която започват разсъжденията ми, е следната. Имаме скоростта на светлината като фундаментално, всеобщо и неизбежно ограничение на максималната скорост, с която произволно нещо може да се движи спрямо произволно друго нещо (при квантовите сплитания са възможни тълкувания, които не налагат нарушаване на ограничението максимална скорост на светлината, като четиримерността пространствено е едно от възможните обяснения). При нормални разсъждения (евклидови, обичайни, плоски геометрии) такова ограничение не би трябвало да го има, защото липсва логично-следствена причина да го има. Няма причина да не могат да се развиват скорости над тази на светлината, при това дори много пъти скоростта на светлината, точно както има скорости, които надхвърлят много пъти най-бързото тичане на човек (Юсейн Болт с неговия световен рекорд, примерно). Да, но ограничението до скоростта на светлината го има, то е безусловно потвърдено и е всеобщо, отнася се за цялата позната Вселена. Това означава, че въпросното ограничение произтича от геометрията на Вселената. Затова е общовалидно за всички, навсякъде и във всички случаи. Геометричното представяне е много подходящо спрямо човешките сетивни и мисловни особености. Всяко нещо, всяка закономерност може да бъде представена геометрично, както и по всякакъв различен начин (примерно чрез слуха и осезанието, като изговаряни числови стойности, категоризации чрез числа, съотношения между числа, брайловата азбука за слепите и т.н.), но геометричното представяне е най-близкото до човешкия опит, заради доминацията на зрението и ще бъде вярно и коректно във всички физически случаи, в които се употребява, доколкото вярно и коректно може да се счита зрението ни за пресъздаването на реалността (колкото и да е несъвършено - не разполагаме с нищо друго по-добро). Така че, геометричното представяне е чудесен, пълноценен инструмент, чрез който могат да се представят всички научни и физически зависимости, без изключение, доколкото точно са анализирани и проверени практически и теоретично. Наличието на ограничението до скоростта на светлината налага отказа от евклидовата геометрия и преминаването към употребата на неевклидовата хиперболична (елиптична при гравитацията) геометрия на Минковски. Тази геометрия описва връзката между пространството и времето при Специалната теория на относителността и тя е доста недвусмислен признак за геометрично представяне на реалност с едно измерение повече, която се разсъждава ("наблюдава" мисловно) през едно измерение по-малко (хипер-реалност, разсъждавана през три, вместо през реалните за нея четири пространствени измерения). Разсъждението през подобна, четириизмерна пространствено геометрия не противоречи по никакъв начин на математическите резултати, които СТО дава и съвпада напълно с тях. Както диаграмата на Минковски, така и дискът на Поанкаре, заедно с диска на Белтрами-Клайн и със сферата на Риман, са напълно използваеми за демонстрацията на хиперболичното геометрично естество на пространство-времето по СТО. И диаграмата (конусите) на Минковски, и диска на Поанкаре могат да се мислят като така нареченото "седловидно" огъване в допълнително четвърто пространствено измерение. Диаграмата на Епщайн също е напълно валиден различен геометричен начин за представяне на релативистката математика, резултатите по нея са напълно идентични с резултатите по диаграмата на Минковски, просто защото диаграмата на Епщайн са конусите на Минковски, "гледани" (мисловно, като начин на разсъждение) отгоре. Както можеш да представиш точно резултатите от математиката на СТО чрез таблица, картинки на скоростомери и часовници, диаграма на Минковски и по произволен друг точен начин, по който избереш, така точно можеш да ги представиш и чрез диаграмата на Епщайн. Просто - още един различен, но точен начин. Както диаграмата на Минковски, така и тази на Епщайн не обяснява, макар и да демонстрира, наличието на скоростта на светлината. И от двете диаграми ти не можеш да предположиш, защо във вселената съществува такова ограничение, само можеш да го приемеш като доказан от практиката постулат, без обяснение. Ако всичко беше обичайно, зависимостта между времето и пространството щеше да бъде линейна (червените прекъснати линии на горното изображение). Вместо това ние виждаме деформация, издуване (сивата област) в диаграмата на Епщайн, което ограничава нормалната, линейна зависимост между пространство и време до невъзможната за надхвърляне скорост на светлината. Първоначално аз подхождах доста елементарно, като директно обявявах времевата координата при Минковски и Епщайн за четвъртото пространствено измерение w. Цялата разлика с непотвърденото добавяне на пето компактифицирано измерение при Калуца и Клайн беше, че четвъртото времево измерение е тяхното пето и просто е още едно пространствено измерение към обичайните три. Естествено, днес вече не мисля точно така, макар най-базовите ми твърдения от някога да си остават. Хиперболичните ефекти в диаграмата на Минковски могат да се представят като завъртане на горната част на цилиндър (много-много близка асоциация с цилиндъра на Айнщайн) до хиперболоид. Чрез това завъртане с увеличаването на скоростта се получава и събирането/разтеглянето на координатите t и х в диаграмата на минковски към светлинната линия. Естествено, огъването до цилиндър при покой и след това завъртането до хиперболоид не става по пространствената координата у от конусите на Минковски. То става през допълнителното четвърто пространствено измерение w, а ние го разсъждаваме ("наблюдаваме") през двуизмерния екран/диаграма на Минковски (твърде много държим да ползваме евклидови, прави координати t и х). Всичко това може да бъде онагледено и така: Всичко това обаче все още не е самото четвърто пространствено измерение w, а са все признаци, следи, които навеждат до подозрението за неговото съществуване. Ако всичко беше нормално, евклидово, то както сянката на кръгът в две измерения е диаметър в едно измерение и сянката на сферата в три измерения е кръг в две измерения, така и сянката на хиперсфера в четири измерения щеше да бъде сфера (кълбо) в три измерения. Ние обаче имаме като сянка на четиримерното въртене на хиперсфера не обичайна тримерна сфера/кълбо, която се върти, а имаме всичкото това в стереографска форма: Както се вижда, стереографската сянка на въртяща се хиперсфера триизмерно е добре известния туистор на Пенроуз (изгражда се чрез влакна на Хопф). И е стереографско, а не обичайно, защото по четвъртото измерение от наша гледна точка материята се движи със скоростта на светлината или почти със скоростта на светлината, затова ние регистрираме процесите по това измерение като точка (нулево отстояние) или като планково време (отстояние). Същевременно, за нашите възприятие (сетива и мисловен процес) материята се движи изключително бавно през трите обичайни пространствени измерения, затова за нас те са прави, евклидови и дълги (безкрайни или почти безкрайни). Изцяло симетричната ситуация е евклидово въртене на хиперсфера със скоростта на светлината, но "раждането" на Вселената (Големия взрив) променя това като сетреографско естество и така могат да се получат ходът на времето, различните пространствени отстояния и подсветлинните скорости. Надявам се да съм успял да ти покажа, че разсъжденията ми не са голословни (философия, метафизика, чисти измислици) и небазирани на физическите закономерности. Ако не съм успял - много съжалявам, защото това е предела на възможностите ми на този етап!

Какви са тия глупости?! Новите подходи търсят начин да запълнят празнините до формирането на цялостна, единна концепция за функционирането на Вселената. И докато не се състави потвърден, доказан от практиката подход - СТО, ОТО и КМ си остават единствените потвърдени и работещи в практиката господари. Ето ти да се образоваш за хиперболичните форми и Минковски: Hyperbolic geometry for the uninitiated and curious- How to simulate hyperbolic space – The Pointless Conjecture (wordpress.com)

Съществуват предположения, които аз споделям засега, но са недоказани (поне засега), че ВСИЧКО, цялата Вселена, е подсъзнателна, въображаема мисъл-форма. Естествено, не на човечеството, камо ли пък на отделен човек, а на всичко съществуващо, в цялата Вселена. Един камък няма чак толкова сложната нервна система като човека и животните, неговите подсъзнателни "представи" за "реалността" са много по-ограничени и примитивни, много по-стриктно повторяеми (физическите закономерности) от резултатите на биологичните организми (знаем за сложните представи за "богове" и тям подобни дори още при първобитните хора), обаче масата/енергията, заключена в скалите (планети, звезди, галактики) е неопределимо по-голяма от целия биологичен свят, така че изглежда естествено, "примитивните" подсъзнателни "представи" на небиологичните форми във Вселената да доминират при формирането на вселенските физически закономерности. Дори може да става въпрос за някакво гигантско, неопределимо същество (истинската "Вселена"), част от чийто организъм да се явява нашата наблюдаема Вселена (примерно, галактиките да са кръвните клетки, а черните дупки да са клетъчните мембрани - абсолютно произволна моя интерпретация, само за онагледяване на смисъла в дълбочина). Естествено - подобно разглеждане не е физическо или поне не е само физическо, а по-скоро психо-физическо.

Нищо подобно! Не е изведнъж, а е в резултат на съвсем ясна физическа зависимост (както вече написах - представена ясно от толкова мразения от някои тук Айнщайн) - трябва някак си да се ускориш до скоростта на светлината или да достигнеш центъра на черна дупка, но като масивно, подсветлинно същество не можеш да направиш нито едно от тези две неща. Може би нещо като умреш, но там вече нищо не се знае, защото тези моменти не се изучават сериозно (всички предпочитаме да мислим колкото може по-малко за смъртта). За да не циклим в елементарни спорове - ето нещо за Минковски и Епщайн! Диаграмата на Епщайн е двуизмерно представяне на конуса на Минковски върху лист/екран, гледано отгоре:

Нямаше нужда от това повърхностно тълкуване. Има се предвид, че отстоянието (конкретното изражение на пространството във физиката) е продукт на нещо друго, на първо място заради силно мразения от неколцина тук Айнщайн. Както пространството, така и времето са тясно свързани със скоростта между наблюдател и наблюдаемо, а това означава, че съществуват условия, при които и пространственото, и времевото отстояние се зануляват (при движение със скоростта на светлината, приблизително равно на релативистична сингулярност и при гравитационна сингулярност). Това означава, че абсолютно всичко, което регистрираме чрез нашата сетивност (сензориката на човешкия организъм) е съответен за всеки отделен миг (за всеки отделен планков времеви интервал) комплекс от регистрирани от човека скорости, които дават съответните им пространствени и времеви отстояния, а в крайна сметка всички тези миксове продуцират и взаимодействията (пример - случаят с лоренцовото скъсяване при съвместното движение на електроните и реализирането на електромагнитното взаимодействие вследствие на това).