Drake

Gens crudelisima. Първото нашествие на ал маджус – Аллах да ги прокълне! През лятото на 844 г. рибарите от крайбрежието на Галиция имали нещастието да видят как хоризонта се изпълнил с тъмно червени платна. На повече от 150 кораба норвежките викинги от Вестфолд [1] отплавали от базата си на остров Херо (Ноармутие) в устието на река Гарона и под напора на силен северен вятър достигнали до кралство Астурия, като дебаркирали в покрайнините на Коруня. За поданиците на крал Рамиро I,[2] в този ден адът отворил портите си, а испанските хроники описали нашествениците като „най-жестоки хора, невиждани никога преди по нашите земи”[3]. Вестфолдингите неуспели да превземат укрепената Ла Коруня, но унищожили напълно съседното селище Бригантия, сега в покрайнините на гр.Бетанзос на 23 км от Ла Коруня, разграбили, опустошили и опожарили околните села, църкви и манастири. Само два месеца по-рано на 23 май 844 г. при Клавихо, крал Рамиро I изтръгнал победа срещу значително превъзхождаща го армия на емир Абд ар Рахман II,[4] благодарение и на чудодейната поява на Свети Яков, наричан след това Мавроубиец (Santiago Matamoros), на бойното поле. За малко по-вече от седмица кралят на Астурия събрал армията си и се отправил към околностите на Бригантия. В жестока битка край Фаро Брегансио, както тогава бил наричан стария римски фар Farum Brigantium, свирепите северни мъже срещнали достоен опонент. Войнствените и непокорни планинци на Рамиро спечелили изключително трудна победа, а противниците им побягнали към корабите си. Голяма част от заграбените богатства и пленници били спасени, а според епископа на Асторга - Сампиро и неговата Chronicon Sampiri (866-982 г.) [5] седемдесет викингски кораба били изгорени. И докато крал Рамиро и кралица Уррака отрупали с дарове храма на своя светец-покровител в Сантяго де Компостела, то победените вестфолдинги поели на юг към земите владени от маври - Ал Андалус. В края на август 844 г. флотилия от 108 кораба достигнала рейда на Лисабон. Появата им шокирала маврите, които по това време нямали военен флот. Губернаторът на провинцията изпратил пратеник при емир Абд ар Рахман II с известие за нашествието и организирал отбраната на града. След три сражения вестфолдингите превзели Лисабон и в продължение на 14 дни се отдали на грабежи, убийства и палежи. След като разорили напълно града и околностите му викингите наричани от арабските автори - ал маджус се отправили на юг-югоизток и през септември достигнали устието на река Уади ал Кабир (Гуадалкивир). Там те се разделили на две, като по-голямата част съставена от 80 кораба се отправили срещу течението на реката към богатата Ишбилия (Севиля), а останалите се насочили към Кадис и Шадуна (Сидония). На речния остров Каптел (Исла Менор) нашествениците останали три дни и изградили база за последващите рейдове. След което на 28 септември се отправили към Каура (Кориа дел Рио), разгромили местното опълчение, ограбили селището и след това изклали цялото население. На 1-ви октомври 844 г. вестфолдингите настъпили към Севиля. По това време преобладаващата част от населението била от готски или испано-романски произход, като значителен дял от тях били приели исляма. Според Абу Бакр ибн ал Кутиа (син на готска жена), губернаторът се затворил в цитаделата, а според Иса ибн Ахмад ар Рази (неизв. – 989 г.) избягал в Кармуна (Кармона). Местните жители, мюсулмани и християни сами организирали опълчение и срещнали викингите в бой в подстъпите на града. Гражданите претърпели тежко поражение, мнозина от тях загинали в битката, а пленниците били избити от безмилостните победители. Една част от оцелелите се укрили в планините, а други със семействата си избягали в град Кармона. Без да срещнат съпротива вестфолдингите влезли в Севиля, където в продължение на седмица ограбили всичко ценно, избили оцелелите мъже и поробили жени, деца и юноши. На 9 октомври, след като натоварили корабите с пленници и плячка, викингите се върнали на остров Каптел. Седмица по-късно вестфолдингите отново влезли в Севиля, но заварили само няколко десетки жители укрили се в една от градските джамии. Ал маджус разбили портата и изклали всички, които намерили в молитвената зала. Друг отряд нападнал и разграбил близкия град Талята. По същото време емир Абд ар Рахман II, който освен личната си гвардия съставена от африкански негри и „сакалиба”[6] имал малко воини в Куртуба (Кордоба), отправил заповеди до всички провинциални управители да наберат войска и я изпратят в столицата. Негови пратеници успели да привлекат за общи действия дори хора с които емирът далеч не бил в добри отношения, като втория син на краля на Навара - Галиндо Инигес, сепаратистки настроения и произхождащ от влиятелна муваладска фамилия феодал Муса ибн Муса ал Каси, потомъка на Рустамидите от Западна Африка Мухамад ибн Саад ибн Рустам и др. Командването на сформираните части било възложено на най-добрите пълководци под общото ръководството на хаджиб (велик везир) Иса ибн Шохаид. Армията на емира настъпила към околностите на Севиля и срещнала в битка част от нашествениците. Викингите загубили 70 човека, след което необеспокоявани отстъпили на корабите си, а респектираните маври не се осмелили да ги преследват. За последвалите събития в арабските източници съществуват две версии. Според първата, основаваща се на достигнало до нас в късен препис произведение на Абу Бакр Мухамад ибн Амир ибн ал Кутиа (неизв. – 977 г.), останалите в Севиля езичници изпратили отряди в различни направления. Един срещу Фириш (Фирик), втори срещу Лаура (Лакант), трети срещу Маурур (Морон) и четвърти срещу покрайнините на Кордоба. Частите на емира направили засада по пътя за Морон и когато нашествениците преминали, те ги нападнали в тил, отрязвайки пътя им за отстъпление и ги разгромили. Разбирайки за поражението, останалите в Севиля вестфолдинги отплавали срещу течението, обединили се с обсаждащите цитаделата техни сънародници и заедно отплавали по течението на реката, преследвани по бреговете от армията на емира, като достигнали до устието и. Според втората версия базирана на недостигнали до наши дни книги на автори от Х в. и тези на Иса ибн Ахмад ар Рази и преразказана от големия историк на Кордоба - Абу Маруан Хайян ибн Халаф ибн Хайян ал Куртуби (987–1075 г.), край Талята на 11 ноември 844 г. (според ан-Нувайри на 17 ноември) се състояло решително сражение. Още на 6 ноември Мухамад ибн Рустам изпратил елитен отряд съставен от ветерани от граничните подаразделения, с цел чрез поредица от нападения и престорено отстъпление да предизвика и подмами ал маджус в предварително подготвена засада. Тактиката им имала успех и на 10 ноември вестфолдингите започнали преследване по суша, а флотът им ги съпровождал по притока на реката. Когато достигнали Талята отстъпващите се обърнали срещу преследвачите си и подкрепени от чакащата в засада армия на емира атакували викингите. Виждайки затрудненото положение на сънародниците си останалите вестфолдинги дебаркирали от корабите и се включили яростно в боя. Викингите придобили преимущество и било въпрос на време за да сломят съпротивата на маврите, когато внезапна атака по фланг и в тил на северняците, извършена от стоящите дотогава в резерв конници на Муса ал Каси обърнала хода на битката. Според автори като Абу ал Абас Ахмад ибн Идари ал Маракуши и Родерих Толедски (Родриго Хименес де Рада) сериозен принос за победата на маврите имали използваните в битката катапулти. Загубите на викингите според повечето извори възлизали на 500 убити (в това число и предводителя им) и 4 пленени кораба, а според Иса ибн Ахмад ар Рази на 1000 убити, 400 пленници и 30 изгорени кораба.Победени, но не и разгромени, вестфолдингите се завърнали на Каптел, откъдето предприели рейд към съседните селища, избягвайки нов сблъсък с армията на емира. Викингите разрешили на местните да откупят голяма част от пленниците, като за учудване на арабските хронисти не приели злато и сребро, а само храна и дрехи. След като попълнили с провизии запасите си, вестфолдингите изгорили базата на острова и отплавали по течението на Гуадалкивир. Воините на емира ги преследвали по бреговете и, за да не допуснат дебаркиране. След като напуснали устието на реката те достигнали Сидония, където се обединили с останалите си сънародници и поели на запад. Няколко дни по-късно завладели остров Салтес, който станал следващият им опорен пункт и от него предприели поход по река Тинто, достигнали и превзели град Ниебла. След като го ограбили, натоварили корабите с пленници и плячка, отплавали по реката и продължили по крайбрежието на запад, до устието на река Уади Анна (Гвадиана). Извършили рейд срещу течението на реката и превзели Бежа и Осконоба. По-късно продължили на запад северозапад покрай брега достигайки Лисабон. След няколко дневен престой в Лисабон вестфолдингите отплавали на север към техния аванпост на остров Ноармутие. Цветущи до скоро градове на Ал Андалус били превърнати в пепелища след преземането им от викингите. За да повдигне духа на поданниците си, Абд ар Рахман II изпратил вестоносци до всички провинциални управители и до съюзниците си в Африка с известие за своята голяма победа. Емирът взел мерки за създаване на мощен военен флот. В пристанищата на Картаджанна (Картахена), Ал Марийя (Алмерия), Ма'лака (Малага) и Кадис започнало усилено строителство на кораби. Само след четири години бойният флот на емирството надхвърлил 250 единици.[7] По цялото крайбрежие били набирани моряци с много високи възнаграждения, а корабите им били екипирани с катапулти и запалителни смеси. На жителите на Мерида, Сантарем и Коимбра било възложено постоянно наблюдение на крайбрежието за нова поява на кораби на ал маджус. Победените вестфолдинги пристигнали в Ноармутие през 845 г. След като получили значителни подкрепления, през есента на 845 г. превзели и ограбили Бордо, и Санте, като до средата на 846 г. тероризирали населението на Аквитания. През 845-846 г. владенията на норвежците в Ирландия били подложени на постоянни атаки от ирландци и датчани. Те понесли много сериозни загуби, а през 846 г. дори конунгът им Тургеис бил убит. След призив за помощ, през юли 846 г. вестфолдингите изгорили базата си на Ноармутие (според Chronicon Acuitanicum) и се отправили към Ирландия. След пристигането им на острова съотношението на силите се изменило в полза на норвежците и следващата 847 г. била изключително лоша година за всички ирландци.[8] ББББ ------------------------------------------------------------------------------------------------------ [1] – През IX в. Осло фиорд и околностите му били известни под името Вестфолд. [2] – Рамиро I (790 – 850), крал на Астурия от 842 до 850 г., наследен от сина си Ордоньо I. [3] – Chronicon Sebastiani Salmanticensis episcopi subnomine Alphonsitertii vulgatum ; (Ed. J.P. Migne). 1853 [4] – Абд ар-Рахман II (792 — 852 г.) — емир на Кордоба от 822 до 852 г. Правнук на Абд ар-Рахман I. [5] – Justo Pérez de Urbel, Sampiro, su crónica y la monarquia leonesa en el siglo X, Estudios 26 (Madrid 1952) [6] – Основно франки, саксонци и венди, военнопленници или роби. Виж Viking raids on the Spanish peninsula”, Rolf Scheen [7] – Abu Marwán Hayyán Ibn Khalaf Ibn Hayyan al-Qurtubi, Al-Muqtabis fi Tarikh al-Andalus, Ben Haián de Córdoba (m. 469 H. / 1076 J.C.) ; al cuidado de Joaquín Vallvé Bermejo. 1999, Madrid . [8] – Според „Viking raids on the Spanish peninsula”, Rolf Scheen

Благодаря за добрия отзив! Ще ми трябва известно време за да продължа със Сицилиянското кралство, а и все още се надявам Глишев да се включи и напише нещо по темата.

Рим и Корфу. Краят на Гискар Алексий I загубил на бойното поле, но постигнал много сериозен успех с активна дипломация. Седмица след капитулацията на Кастория пристигнали пратеници от Италия с тревожни вести. „Апенините били наводнени от емисари на василевса”[1] раздаващи „скромни подаръци ...и обещания за богати дарове и титли”[2] на всички васали, които се противопоставят на дук Робер. Апулия, Калабрия и Кампания въстанали. Синът на Гискар, Роже Борса неуспял да потуши бунта дори с помоща на чичо си граф Роже. Хайнрих IV бил пред портите на Рим и папа Григорий VII отчаяно призовавал най-възлюбения син да спаси „своята майка светата римска църква”. Гискар оставил командването на сина си Боемунд и с малка свита спешно се отправил към Отранто. Хайнрих IV пристигнал в Италия още през 1081 г., само седмица след отплаването норманите за Валона, но армията му била малобройна, а римляните твърдо решени да бранят Григорий VII и се върнал в Ломбардия. През 1082 г. императорът пристигнал с по-голяма армия от германци и ломбардци и обсадил Рим. Принцът на Капуа, Жордан I изоставил папата и станал васал на Хайнрих IV, а владенията на Гискар били обхванати от бунт. Робер Гискар пристигнал в Отранто, където го очаквал Роже Борса с малкото останали верни васали и воини, и в бърз марш се отправил към Рим. Научавайки за приближаването на Гискар, Хайнрих IV снел обсадата и отстъпил в Тоскана, опустошавайки земите на графиня Матилда. Дукът на Апулия счел, че изпълнил дълга си към папата и се върнал във владенията си, където в течение на 1082 -1083 г. сломил упоритата съпротива на бунтовниците с помоща на брат си Роже и сарацинските му батальони. През 1083 г. двамата братя предприели поход срещу принца на Капуа, но дошлите от Сицилия вести за бунт на извънбрачния му син, принудили Роже да се завърне на острова с по-голямата част от армията. Възползвайки се от ситуацията, Хайнрих IV обсадил отново Рим. На 2 юни 1083 г. отряди от баварци и миланци превзели две кули, и след битка около и в базиликата „Свети Петър” завзели Ватикана. Императорът въдворил своето протеже антипапа Климент III, но по-голямата част от града, на левия бряг на Тибър, била в ръцете на привържениците на Григорий VII, който се укрил в замъка Сан Анджело. С цел да сломи съпротивата на Григорий, в началото на 1084 г. Хайнрих изненадващо повел армията си към Апулия, оставяйки малък гарнизон във Ватикана. След два дни достигнали вести, че гражданите на Рим уморени от стълкновенията са готови да му се подчинят, изоставяйки папата. Императорът повел полковете обратно към Рим и на 21 март влязъл в града. Три дни по-късно на Връбница бил интронизиран Климент III, а на Великден Хайнрих IV бил коронован като император на Свещената Римска Империя и крал на римляните. Привържениците на Григорий държели все още хълмовете Капитолий, Палатин, Целий и замъка Сан Анджело. За осем месеца Гискар събрал внушителна армия от нормани, лангобарди и сарацини, която според Гийом от Апулия включвала 6000 конници и 30000 пехотинци. Узнавайки за предателството на римляните, той повел воините си към Рим, изпращайки напред настоятеля на манастира Монте Касино да окуражи Григорий VII. Абат Дезидерий явно обичал да залага на повече от един кон, защото се отправил първо при императора. Като узнал за мощната армия на Гискар, Хайнрих IV събрал знатните жители на Рим и ги известил, че се налага спешно да замине за Ломбардия, а те трябва мъжествено да отбраняват града срещу всички врагове на империята. Германските полкове, императорът и Климент III напуснали с най-голяма бързина града и оставили жителите му сами срещу най-многочислената норманска армия виждана някога в Италия. На 24 май 1084 г. хората на Робер Гискар разпънали лагера си срещу портата на Via Tusculana, а на 27 май при зазоряване щурмували стените и разбили по-слабо охраняваната порта „Сан Лоренцо” (Фламиниевите врата). Бойният рев „Гискар” разбудил жителите на квартал „Марсово поле”, а норманите въпреки отчаяната съпротива завладели града и освободили папа Григорий.[3] Понеже римляните предали светия отец, победителите счeли града за законна плячка. Три дни не спирали грабежи и изтезания, които накарали гражданите да въстанат. Гискар едва се спасил от засада и заповядал на хората си да подпалят града. Пожарът бил един от най-големите в цялата история на Рим. Мнозина изгорели в домовете си, други при опит да се спасят загинали от нормански меч, а трети продадени в робство. Напълно изгорели Капитолийският и Палатински хълм, а между Колизея и Латеранския дворец не останала и една сграда. Оцелелите първенци паднали в краката на Гискар молейки за милост. В началото на юли 1084 г. Робер дьо Отвил се върнал обратно в Апулия. С него бил и омразният вече за римляните Григорий VII, който завършил дните си в Салерно на 25 май 1085 г. Рим останал под власта на антипапа Климент III. Норманската кампания в Романия била пред пълен провал. В началото Боемунд спечелил победи при Янина и Арта и под негов контрол били големи части от Тесалия и България, но по-късно загубил при Лариса. Изобретателният Алексий I взел инициативата с поредица от малки сражения и принудил норманите да отстъпят в Епир. Оставената без възнаграждение, подкрепления и припаси армия била деморализирана, a командирите и постоянно изкушавани от василевса с щедри предложения да дезертират. През 1084 г. венецианците превзели Дирахий и Корфу, а под контрола на норманите останали няколко острова и малък анклав на брега. Боемунд се отправил в Апулия за да търси помощ, а веднага след това повечето нормански барони дезертирали. Робер Гискар екипирал нов флот и през есента на 1084 г. на 150 корабанатоварени с воини, оръжие, продоволствие и заплати се отправил за Романия. Силни ветрове го задържали в Бутринт до ноември, след което се отправил към Корфу. Преди да дебаркират пътят им бил преграден от обединения флот на Венеция и Романия. В продължение на три дни норманите на два пъти претърпели тежки поражения. При второто, загубите им били толкова големи, че венецианците изпратили пратеници да известят за победата. Робер Гискар събрал оцелелите си кораби, повечето от които едва се държали на вода и атакувал за трети път. Изненаданите венецианци не били готови за бой. Галерите им освободени от баласт и припаси изплавали високо, и били неустойчиви. По време на битката трудно маневрирали и няколко от тях се преобърнали. Победата на Гискар била пълна. Според Ана Комнина венецианците загубили 13000 души, а още 2500 пленници получили различни членовредителски наказания от разгневения дук на Апулия. Корфу бил превзет и норманите останали там да презимуват. Уязвени от съкрушителната загуба, гражданите на Венеция принудили дожа си да се замонаши, а император Алексий I изпратил пратеници при селджукските турци да преговарят за нова военна помощ. В началото на 1085 г. в норманския лагер пламнала епидемия. До пролетта починали 500 рицари и десет хиляди воини, а значителна част от останалите били небоеспособни. Болният Боемунд бил изпратен да се лекува в Бари, а Роже Борса начело на норманския авангард се отправил да завоюва Кефалония. След няколко седмици Робер Гискар с останалия флот също отплавал за Кефалония, но по пътя се разболял и на 17 юли 1085 г. край нос Атер починал. Тялото му било погребано във Веноза редом с по-големите му братя Гийом Желязната ръка, Дрого и Онфруа. За 28 години Робер Гискар обединил Южна Италия, завзел по-голямата част от Силилия и част от Централна Италия. Отличен воин и харизматичен пълководец за него най-важно било завоеванието, а не управлението на вече завладените територии. Създал от нула военен флот, издигнал замъци и крепости, както и катедралния събор „Св.Матей” в Салерно, правил ежегодни щедри дарения на манастири и църкви, Гискар не можал да установи силна власт в земите си. Апулия била феодално раздробена и без единно законодателство. Създадените още при братята му големи владения на нормански барони били постоянен източник на конфликти, бунтове и сепаратизъм, които пречели на завоевателните кампании и след смъртта му довели дукството до значителен упадък. --------------------------------------------------------- [1] – John Julius Norwich, “The Normans in the south,1016–1130”, [2] – Анна Комнина, “Алексиада”, Книга 4, пер. Я. Н. Любарский, Издательство „НАУКА“ , Москва, 1965 [3] - Geoffrey Malaterra. The Deeds of Count Roger of Calabria and Sicily and of Duke Robert Guiscard, his brother, trans. Graham Loud.

И една карта на сражението от друг сайт

Срещу Романия През есента на 1080 г. Гискар се заел с подготовка на кампания на Балканите. Бунтовните му васали често били подпомагани от ромеите, а голяма група недоволни нормани и лангобарди, между които и племенникът му постъпили на служба при василевса. Значителна част от владенията на дук Робер били отвоювани от „женоподобните гърци”, а след битката при Манцикерт и последвалата гражданска война, загубата на почти цяла Анатолия, както и непрестанните бунтове на провинциални управители, Романия била отслабена, както никога по-рано. Потомъкът на основателя на „Горно село”[1] си поставил цел да завоюва града на Константин и имперската корона. Гискар се сдобил с два нелоши повода за нападение. През 1078 г. Никифор Вотаниат свалил император Михаил VII и го изпратил в манастир, а дъщерята на Гискар, която трябвало да се омъжи за престолонаследника Константин Дука, била задържана като заложница. В Салерно пристигнал монах самозванец представящ се за сваления Михаил VII и Робер Гискар обявил намерението си да го върне на трона, както и да освободи дъщеря си. Цялата кампания е описана от Ана Комнина в нейната „Алексиада” много подробно, пристрастно и с частично погрешна хронология. Хрониките от XI-XII в., на Малатера, Ромоалд и Ордерик Виталис дават норманската версия за събитията в доста по-лаконична форма. Според „Алексиада” Гискар надминал по безумие цар Ирод, мобилизирал цялото мъжко население на Апулия, включително невръстни момчета и треперещи старци. Последните падали от тежеста на доспехите при опитите да маршируват и изглеждали жалки с усилията си да опънат лъковете. Всъщност нито една средновековна армия не е била изцяло „облечена в желязо” още по-малко опълчение, от каквото норманите не се нуждаели. Обучението за стрелба с лък е изисквало години за подготовка и Гискар използвал батальони от изкусни сарацински стрелци и нормански арбалетчици. Според Малатера значителна част от норманските барони и рицари били силно обезпокоени, че тръгват срещу една мощна империя с малобройна армия. Папа Григорий VII, който първоначално благословил начинанието, се изплашил да не остане сам срещу воините на Хайнрих, поискал от Гискар да остави част от войската в Апулия, а след известно време настоял изцяло да отложи нашествието. Робер дьо Отвил нямал намерение да чака пристигането на германските полкове и изпратил първородния си син Марк, по-известен с прякора Боемунд [2], начело на авангард от 15 кораба през Адриатика. Боемунд превзел Валона и опитал късмета си с Корфу, но местния гарнизон го превъзхождал значително и отстъпил в Бутринт, където изчакал пристигането на баща си. Основната част на норманския флот напуснала Отранто през втората половина на май 1081 г. На корабите освен екипажите, се качили 1300 нормански рицари, голямо подразделение сарацини и още няколко хиляди гърци, лангобарди и италианци. Във Валона към тях се присъединили 4-5 кораба от Рагуза (Дубровник), жителите на която, както повечето балканци не питаели топли чувства към ромеите.Общата численост на воините на Гискар достигнала 15000 души според Кратката норманска хроника [3]. Норманите превзели крепостта Касополи, а гарнизонът на Корфу се предал без бой, само при вида на нашествениците. Гискар се сдобил с база за подкрепления от Италия, след което се насочил към Дирахий (Дуръс). През пролетта на 1081 г. най-добрият ромейски пълководец Алексий Комнин, организирал успешен бунт и свалил от трона Никифор III Вотаниат. Тридесет и три годишният Алексий I бил изключително умел и находчив дипломат и един от най-енергичните владетели на Романия за цялата и история. Научавайки за десанта на норманите, той изпратил писма, придружени от щедри дарове и още по-щедри обещания до император Хайнрих IV, дожа на Венеция Доменико Селво, жупана на Зета,папата и до епископа на Капуа в опит да организира коалиция.[4] Сред норманите служещи на василевса били племенник на Гискар, наречен Умбертопул от Ана Комнина, както и наемник служил на четири императора и изменил на трима от тях - Русел дьо Бейльол. От тях Алексий получил сведения за Гискар и разбрал, че са необходими екстремни мерки за оцеляването империята. Императорът сменил дука на Дирахий, който бил уличен в тайни преговори с Робер дьо Отвил, със своя сродник Георги Палеолог. Алексий I побързал да сключи мир със селджукските турци, признавайки всичките им завоевания в Анатолия в замяна на военна помощ срещу норманите. Императорът и великият доместик Григорий Бакуриани започнали да събират армия. Флотът на Гискар бил застигнат от внезапна буря край нос Глоса и няколко кораба потънали, а мнозина воини и моряци се удавили. Една седмица норманите прекарали в Главиница, след което корабите им достигнали рейда на Дирахий. Градът бил разположен на тесен полуостров и обграден от север със солени блата. Норманите изградили лагер на полуострова и след няколко неуспешни атаки започнали обсада. Венеция, която формално все още била владение на василевса и поддържала тесни връзки с империята, в защита на своите търговски интереси изпратила бойния си флот на помощ. В последвалото морско сражение норманите се сражавали яростно, но опитът и уменията на венецианците надделели. Те използвали гръцки огън и изгорили няколко кораба, а също издигнали на мачтите лодки пълни със стрелци, откъдето разстрелвали абордажните групи на норманите.[5] Гискар изгубил много кораби и воини, а венецианската ескадра влязла в пристанището на Дирахий. Георги Палеолог изпълнил с чест възложената му задача да задържи норманите, докато императора събере войска. Обсадата продължила през лятото и есента, като защитниците често извършвали вилазки и изгорили обсадната кула. На 15 октомври 1081 г. Алексей I пристигнал начело на голяма и разнородна армия при Дирахий. Бил свикан съвет на който участвал и Георги Палеолог. Въпреки, че повечето съветници предлагали обсада на норманския лагер, василевсът предпочел да срещне нашествениците в битка. Бойният план включвал едновременно настъпление срещу норманската армия, както и атака на лагера им. Гискар виждайки сериозното числено превъзходство на ромеите, решил да остави на воините си само две възможности - да победят или да загинат, като заповядал да потопят всички нормански кораби и през ноща на 17 октомври напуснали лагера си. На 18 октомври норманите заели позиции на североизток от града и с тил към Дирахий. Центърът съставен основно от нормани бил под командването на Робер Гискар, а до него в пълно бойно снаряжение яздела Сишелгайта. Лявото крило, където преобладавали сарацините от Сицилия, било под командването на Боемунд. Десният фланг, съставен основно от лангобарди и италианци, както и група новопристигнали рицари от Нейстрия, бил под командването на граф Амико (Amicus) от Джовинацо. Общият брой нормани, лангобарди, гърци и сарацини не надвишавал 10 000 бойци според Ордерик Виталис или пък бил „неизброимо множество” според Ана Комнина. Армията на Алексий I включвала 60 000 воини, от които 10 000 турски конни стрелци според аналите на Ромоалд или не повече от 20000 души според авторитет като Джон Халдон.[6] Най-елитната и боеспособна част от тях била варяжката гвардия, съставена предимно от англосаксонци напуснали родината си след норманското завоевание. Мнозина от тях загубили близки в битката на хълма Сенлак, а някои лично участвали в нея, като хускарли на Харолд Нещастни и изгаряли от желание за мъст. В ромейските части от Тракия и Македония преобладавали хора с малък или никакъв боен опит. По-голямата част от армията била съставена от отряди на чужди наемници, съюзници и васали, хора със съмнителна мотивация и ниски морално-волеви качества. Лявото крило на ромеите било предвождано от великия доместик Бакуриани, дясното крило от кесаря Никифор Мелисин, а центърът бил под командването на Алексий I. Варангите били поставени в авангарда, а зад тяхните редици следвали подразделения от елитни стрелци. Селджукските съюзници извършили обход и нападнали норманския лагер. Гискар изпратил конни отряди да атакуват ромейския авангард и увлекат с престорено бягство, но те били отблъснати с дъжд от стрели. Последвала атака на дясното норманско крило, при която варангите сериозно затруднили норманите. Апулийските рицари се стъписали, срещнали за пръв път отлично обучени пехотинци отстояващи на кавалерийска атака. Дългите англосаксонски секири поваляли коне и ездачи. Десният фланг изпаднал в паника и много воини препуснали към морето за да се спасят от гибел. Тогава, според Ана Комнина, положението спасила Сишелгайта: „Тук Гаита, жената на Робер, която яздела рамо до рамо с него и била втора Палада, ако не Атина, видяла, че тяхните воини бягат. Тя изпаднала в ярост и се обърнала към тях, призовавайки ги с гръмовен глас на своя език, с думи достойни за Омир: „Надалеч ли ще избягате? Спрете и се успокойте, както подобава на мъже!” Виждайки, че воините продължават да отстъпват, тя грабнала дълго копие и препускайки в галоп, преследвала бегълците, след което те се опомнили и върнали на бойното поле”.[7] Боемунд с отряд стрелци и копиеносци дошъл на помощ от левия фланг. Варангите се откъснали значително от ромейските позиции, преследвайки бягащите и скоро се изтощили. Те били засипани с порой от стрели, а норманската конница ги атакувала отново. Последните оцелели англосакси опитали да се спасят, укривайки се в близката църква „Св. Архангел Михаил”, но били изгорени живи от освирепелите нормани. В центъра на ромеите Алексий I се сражавал като втори Дигенис Акритас, но турските му съюзници скоро го изоставили и напуснали бойното поле, а сърбите на Бодин изобщо не влезли в бой. Не помогнала и вилазката на гарнизона на Дирахий водена от храбрия Георги Палеолог. Ромейската войска отстъпила под напора на норманската кавалерия и побягнала, а раненият император едва се спасил в Охрид. Шест хиляди души от армията на Алексий останали на „полето на честта”, а загубите на норманите включвали 30 нормански рицари и неизвестен, но значителен брой лангобарди, италианци и сарацини. Дук Робер отново обсадил Дирахий, чиито защитници останали без своя предводител се отбранявали до 21 февруари 1082 г. , когато с помоща на предател венецианец, норманите преодолели стените. Без да срещне сериозна съпротива, през април армията на Гискар стигнала Кастория (Костур), чийто гарнизон съставен от 300 варанги се предал без бой. При липса на противостояща ромейска армияпо Via Egnatia, Константинопол изглеждал уязвим, а целта на Гискар реално осъществима. --------------------------------------------------------------- [1] – Според Малатера, родоначалник на фамилията бил викингът Хиалт (Hiallt) основал селото Hialtus Villa / фр. Hauteville / итал. Altavilla / Отвил. [2] – Марк / Боемунд бил син на Робер Гискар от първата му съпруга, норманката Обри /Алберада/ от Буоналберго. Бракът с която бил анулиран под предлог за недопустимо близко кръвно родство. Марк получил прозвището Боемунд в детството си по името на легендарен великан (Buamundus Gigas) от своя баща, поради високия си ръст. [3] - Carey, William, ed., Breve Chronicon Northmannicum (The Latin Library Website, 2003),http://www.medievals...rces/-418021125 ; СРЕДНЕВЕКОВЫЕ ИСТОРИЧЕСКИЕ ИСТОЧНИКИ ВОСТОКА И ЗАПАДА; КРАТКАЯ НОРМАННСКАЯ ХРОНИКА, CHRONICON BREVE NORTHMANNICUM AB ANNO 1041 USQUE AD ANNUM 1085, http://www.vostlit.i...n/frametext.htm; Превод на български от М.Глишев в http://mglishev.blog...nth=6-10&day=15 [4] - Хайнрих IV получил 144000 номизми в монети на Роман III и 100 влатии, както и обещание за още 216000 номизми (романати, а не монети с три пъти по-малко златно съдържание на Алексий) ако даде клетва за поход в Апулия, както и 20 титли, носещи ежегодно възнаграждение. Дожът на Венеция получил обещание за търговски привилегии ако атакува норманската флотилия, независимо от изхода на битката. [5] – Този прийом бил използван за пръв път от Велизарий в битка край бреговете на Сицилия през 534 г. [6] – John Haldon, The Byzantine Wars: Battles and Campaigns of the Byzantine Era (Stroud, 2000), pp. 133–37; [7] – Така изглежда класическото описание на началото сражението основаващо се на „Алексиада” и хрониките на Гийом от Апулия и Малатера. Група съвременни автори като Bernard Bachrach, Georgios Theotokis, Charles Oman и др. считат, че при Хастингс, Месина, Бек Обин и Дирахий, норманската конница използва тактическо (престорено) отстъпление, подобно на степните номади, с цел да разруши бойния ред на противниковата пехотна формация и последваща контраатака.

Салерно, отлъчване и hommage Робер Гискар се завърнал в Апулия и в началото на 1073 г. повел армията си към Адриатическото крайбрежие. Град Трани паднал на 2 февруари, а за по-малко от месец дукът на Апулия превзел Корато, Джовинацо, Бишея и Андрия. Двама от ръководителите на бунта, племенникът му Херман и граф Пиер II от Трани били пленени. Херман бил затворен в тъмницата на Мелфи, а за графа на Трани, Робер Гискар намерил много оригинално занимание: Обсадата на градчето Чистернино се затегнала и дукът заповядал да сковат голям дървен щит, върху който да вържат граф Пиер и под неговото прикритие да атакуват главната порта. Защитниците не посмели да стрелят по своя сеньор и се предали. След около месец била превзета и последната крепост на метежниците. Гискар отново простил великодушно на неверните си васали, но решил да подготви наказателен поход срещу зет си, принц Ришар. По време на подготовката Робер дьо Отвил се разболял и отправил в Бари. Състоянието му ставало все по-отчайващо и съпругата му Сишелгайта свикала спешно бароните, и рицарите на съвет. Тя наследила от германските си прадеди внушителен ръст и свиреп нрав. Като истинска валкирия следвала съпруга си във всички походи, а язденето по мъжки, носенето на хауберк и меч били за нея нещо обичайно. Сишелгайта заставила бароните да признаят за наследник най-големия и син, тринадесетгодишния Роже по прякор Борса[1], изтъквайки довода, че той е на половина лангобард и населението на Апулия ще го приеме по-охотно от всеки друг. Васалите се простили с изпадналия в безсъзнание дук и очаквайки смутни времена се разотишли. По същото време починал папа Александър II и за негов приемник бил избран кардинал Хилдебранд, под името Григорий VII. През целия си живот той бил обсебен от идеята да подчини всички християни от императорите до просяците на католическата църква. Григорий бил фанатичен апологет на тезата за непогрешимоста на папата, който можел да отговаря само пред Бога. Само седмица след избора на понтифекс, в Рим и цяла Италия гръмнала вестта: коварният и страховит дук на норманите Робер дьо Отвил бил мъртъв. Папа Григорий написал дълго и лицемерно писмо до вдовицата описвайки собствената си и на целия конклав мъка от смърта на "най-възлюбения син на светата църква" (Гискар) и обещание за потвърждение на правата на сина и. След десетина дни папата изненадващо получил отговор от самия Гискар, който бил щастлив да извести светия отец, че слуховете за неговата смърт са силно преувеличени и най-искреното си желание да му служи вярно. Това едва ли зарадвало Григорий VII, тъй като норманският дук бил своенравен и неконтролируем васал, а собствените му брат и племеник (Жофруа и Робер) извършвали рейдове в църковните земи на Абруцо. С посредничеството на абат Дезидерий била насрочена среща между двамата в Беневенто. Страхувайки се от покушение Гискар оказал да влезе в града и предложил срещата да се проведе пред портите, но Григорий VII отхвърлил поканата като уронваща достойнството му. Преговорите с посредник довели отношенията им до пълен разрив. На връщане папата потвърдил правата над Капуа на принц Ришар Дренго и спечелил съюзник срещу дука на Апулия. През 1073 г. дукът на Амалфи починал и поданиците му застрашени от съседа си Гизулф II Салернски, приели доброволно власта на Робер Гискар. В началото на 1074 г. папата изпратил писма до графиня Матилда в Тоскана, дук Гийом в Бургундия, дук Годфруа в Лотарингия, граф Раймон в Тулуза, Амедей в Савоя и др., с искане да му изпратят отряди за поход в Апулия. Армията трябвало да се събере през юни във Витербо. През март 1074 г. светият отец отлъчил от църквата Робер Гискар с надеждата, че ще разбуни отново неукротимите му васали. Между съюзниците на Григорий VII бил и принцът на Салерно, Гизулф II, чийто флот от години се занимавал с откровено пиратство. Пристигналите с отряда на графиня Матилда пизанци категорично отказали да се сражават заедно с омразния им принц Гизулф. В папската армия се образували два противоборставащи лагера и скоро се разпаднала. През 1075 г. Григорий VII влязал в конфликт с император Хайнрих IV, като формален повод бил назначаването на архиепископ на Милано. През януари 1076 г. Хайнрих събрал германските епископи във Вормс и официално го низложил от папския трон. Григорий VII отвърнал през февруари като го отлъчил от църквата и това едва не коствало трона на Хайнрих IV. Конфликтът между папа и император дал възможност на Гискар, да потърси териториално разширение. Той сключил съюз с принц Ришар Капуански и планирал съвместни действия срещу Салерно и Неапол. Принц Гизулф II отдавна се държал агресивно, надменно отхвърлил молбите на сестра си Сишелгайта да оправи отношенията си с Гискар[2] и без да се съобрази с реалното съотношение на силите дори поискал последния да му стане васал.[3] Нещо повече той подкрепял метежниците в Апулия, открито дал убежище на Абелар и се включил в злополучния поход на папата. През юни 1076 г. норманският флот блокирал пристанището на Салерно, а войската на Гискар обсадила града. Освен нормани, армията включвала значителнa част гърци от Калабрия, както и няколко хиляди сарацини от Сицилия. Принцът на Салерно успял да настрои срещу себе си всички свои съседи, а освен папата нямал нито един съюзник. Той очаквал нападение и заповядал на гражданите да се запасят с продоволствие за две години. Седмица след началото на обсадата реквизирал 1/3 от припасите на поданиците си, а месец по-късно конфискувал и всичко останало. Нещастните жители на Салерно изяли всички коне, магарета, кучета и котки в града. Гизулф II отворил складовете си, но продавал житото, което отнел на цени 14.6 пъти по-високи от тези преди обсадата. Малцината, които посмели да се жалват, били ослепени или осакатени.[4] Измъчени от глад жителите сами отворили портите на града на 13 декември 1076 г., а гарнизонът се предал без съпротива. Принц Гизулф заедно с братята и свитата си се укрил в цитаделата, където издържал до май 1077 г. Робер Гискар направил Салерно своя столица, конфискувал земите на Гизулф и братята му, а след това ги посъветвал да напуснат владенията му.[5] По същото време папата, който гостувал на графиня Матилда в Каноса, унижил с тридневно чакане за аудиенция каящия се грешник Хайнрих IV. Норманите на Ришар обсадили Неапол, а флотът на Гискар блокирал пристанището му. Робер от Лоритело (племенник и васал на Гискар) и Жордан, синът на Ришар, започнали съвместен поход в Абруцо. Папата изпаднал в ярост, когато научил, че на 19 декември 1077 г. дукът на Апулия обсадил Беневенто.[6] На 3 март 1078 г. светият отец отлъчил от църквата и двамата нормански князе. За Робер Гискар това било второ поредно отлъчване без опрощение и никак не го впечетлило. Но Ришар се разболял и след месец починал, като получил опрощение едва на изповедта си. Синът му Жордан прекратил похода в Абруцо и снел обсадата на Неапол. След което положил васална клетва на Григорий VII в замяна на признаване на бащините си владения и титла. През есента на 1078 г. в Апулия и Калабрия избухнал бунт, вина за който имал Гискар, принуждавайки васалите си да платят разноските по сватбата на една от дъщерите му с наследника на дука на Есте. Водачи били обичайните заподозрени, а бунтът обхванал голяма част от земите на дук Робер. За потушаването му били необходими девет месеца до лятото на 1079 г. Най-любопитен момент бил едновременната обсада на град Трани, ръководена лично от Сишелгайта и на Таранто, водена от Гискар. Надеждите на папата не се оправдали по отношение на Хайнрих IV, когото също отново отлъчил от църквата. Повторното отлъчване нямало ефект и Хайнрих, след като укрепил власта си в Германия, се готвил за поход в Италия с цел да отстрани папата, и получи най-после имперска корона. Под заплахата да изгуби катедрата си Григорий VII се принудил да търси споразумение с Гискар. На 29 юни 1080 г. двамата се срещнали в Чепрано и Робер дьо Отвил положил васална клетва за земите получени от папа Николай II през 1059 г. Въпросът за Салерно и Амалфи не бил обсъждан и по този начин папата не оспорил последните завоевания на Гискар. По същото време Хайнрих свикал германските и ломбардски епископи на съвет, на който Григорий бил свален и за нов папа бил обявен архиепископът на Равена, под името Климент III. ------------------------------------------------------------------- [1] - Borsa(итал.) – кесия за монети. Според Дж. Дж. Норуич синът на Гискар се сдобил с това прозвище поради навика постоянно да брои и преброява монетите в кесията си. [2], [4] - Geoffrey Malaterra. The Deeds of Count Roger of Calabria and Sicily and of Duke Robert Guiscard, his brother, trans. Graham Loud. [3], [5] - William of Apulia, trans. Graham A. Loud, The Deeds of Robert Guiscard, (GESTA ROBERTI WISCARDI) [6] - Град Беневенто бил папско владение от времето на Карл Велики.

Великият граф на Сицилия Роже дьо Отвил останал отново с по-малко от 1000 воини, с които трябвало да извърши невъзможното – да продължи завоеванието на острова и да утвърди норманската власт във вече завладените земи. Той приложил тактика на непрестанни опустошителни рейдове в съседните арабски владения с които ги изтощавал икономически и примамвал с обещания за запазване власта тези сарацински владетели, които му се подчинят. Големи кампании били провеждани рядко и само, когато успеха им бил гарантиран. Въпреки, че още от първите години на завоеванието, Роже се опитвал да привлече на острова лангобардско-италиански заселници и латински духовници, огромно мнозинство от поданниците му били мюсулмани и православни гърци. Наложило се да прояви в пълна степен талантите си на дипломат и държавник. Той установил политика на толерантност към другите вероизповедания, спазвана до последния от наследниците му. Графът на Сицилия наложил на поданниците си ежегодна военна повинност, с което усилил армията си. Създал подразделения съставени изцяло от мюсулмани, които участвали с ентусиазъм при кампании в Италия и Романия. Управлението на хазната, събирането на данъци и мита били предоставяни изключително на араби. В трите монетни двора – Палермо, Месина и Милето работели основно араби, като надписите на монетите от Сицилия били на арабски и гръцки. Мнозина от местните емири и каиди запазили своите постове срещу клетва за вярност, а вероятните смутители получавали владения в други части на острова, където нямали привърженици. Законите на шариата се спазвали за ислямските общини. Само тези джамии, построени първоначално като църкви били отново освещавани, а останалите били оставени свободни за мюсулманите. Роже забранил на католическите мисионери да проповядват сред сарацините за да не предизвикват религиозни конфликти. Арабският език заедно с гръцкия, латинския и норманския диалект на френския били признати за официални езици в норманска Сицилия. Само за 6-7 години, Роже завоювал уважението и доверието на сарацините дотолкова, че голяма част от тези, които избягали по-рано в Африка или Испания се завърнали в Сицилия. Графът не забравил ужасната зима в Тройна от преди десетилетие и се погрижил за своите православни поданици. Ако папската була за налагане на латински обряд и премахване на православния се спазвала в Апулия и собствените му земи в Калабрия, то в Сицилия Роже наложил друга политика. Той заставил православното духовенство да се откаже от върховната власт на Константинополския патриарх и ромейския император, като се подчини административно на институциите на латинската църква. За да тушира недоволството им граф Роже със свои средства издигнал или възстановил 21 православни манастира и много църкви. Само за сравнение с негови средства били издигнати общо 11 католически манастира [1]. Подпомагал ги с ежегодни дарения, а някои манастири и църкви получили от него привилегии подобни на тези от Атонската Света гора. Роже улеснил преселването на православни монаси и духовници от Калабрия, където били подтискани от латинското духовенство, в Сицилия. През следващите години, религиозната му принадлежност предизвикала съмнения у някои папи, а част от гръцките клирици сериозно обсъждали възможноста да го привлекат към православната вяра. В редица селища, градското управление било възглавявано от гърци, а в Палермо въпреки мюсулманското мнозинство за управител на града бил издиган грък, носещ титлата „емир на емирите”. Голяма част от новопостроените църкви били издигнати от арабски архитекти и строители в ендемичния нормано-арабски стил, а край иконите на светците поставяни арабски куфически надписи. Всички нормански барони, които притежавали земи в Сицилия ги получили лично от Роже, а той не допуснал създаването на големи владения с което свел до минимум възможностите им за бунтове и сепаратизъм. През 1075 г. туниски пирати дебаркирали в Мацара и осем дни обсаждали цитаделата и. Роже със свой отряд проникнал през таен ходник в крепоста и на сутринта повел гарнизона и отряда си на вилазка. Пиратите били разгромени и малцина се добрали до Тунис. През 1076 г. Роже бил извикан от брат си в Апулия. Въпреки категоричната забрана на графа, извънбрачният му син Жордан и зет му Юг дьо Жерси предприели поход към Сиракуза, който завършил с поражение. През май 1077 г. Роже предприел поход по море към Трапани. Обсадата се затегнала, но една нощна акция на Жордан ускорила събитията. Той дебаркирал начело на стотина рицари на полуостров зад града, където местните държали стадата си. Жордан избил охраната им и жителите останали без храна се предали. През 1078 г. по заповед на Роже били изградени 22 малки крепости блокиращи комуникациите на Таормина, а флотът му не допуснал туниска флотилия с провизии в пристанището и. След което емирът на Таормина се предал на Роже заедно цялата област около Етна. Най-сериозния противник на норманите бил емирът на Сиракуза и Ното, чието име според Малатера било Бенарвет (вероятно Ибн ал Уарди). През 1081 г. използвайки заминаването на Роже в Апулия, емирът с помоща на изменник завзел Катания. Без да чакат завръщането на графа, синът му Жордан и военачалниците Робер дьо Сурдевил и Елиас Картоменсис (покръстен сарацин) разбили армията на емира при Катания и възвърнали града. През 1083 г. при поход на Гискар и графа на Сицилия срещу принца на Капуа, избухнал метеж в Сицилия воден от извънбрачният син на Роже. Жордан и съратниците му завладели Мистрета, замъка Сан Марко д’Алунцио и се отправили към Тройна, където се намирала хазната. Роже се завърнал с армията си веднага и с това принудил метежниците да се предадат, очаквайки той да им прости. Графът на Сицилия арестувал сина си и го оковал, а дванадесет от главните му сподвижници ослепил. Жордан усвоил добре урока и след като Роже го освободил, му останал верен до смърта си (1092 г.). През 1085 г. Емирът на Сиракуза разграбил град Никотера в Калабрия при което две църкви били поругани, близкият женски манастир изпепелен, а монахините отведени в плен. За да избегне взрив на религиозна вражда, Роже подготвил поход по суша и море към Сиракуза. Жордан начело на армията обсадил града, а графът с флота си влязъл в морско сражение с корабите на Бенарвет. Стрелбата на норманските арбалетчици имала сериозен ефект и емирът на Сиракуза опитал да обърне развитието на битката, като вземе флагмана на Роже на абордаж. Ранен с норманско метателно копие, емирът паднал във водата при опит да скочи на борда на графския кораб и се удавил [2]. Останали без предводител, сарацините били разгромени. Обсадата на града продължила от май до септември 1085 г., когато жителите му се предали. Графът сключил много изгоден договор с емира на Махдия (Тунис) и сицилийското жито завладяло пазарите на Северна Африка. На 25 юли 1086 г. Роже превзел Агридженто, а между пленниците били старшата съпруга и децата на емира на Кас’р Янна. Графът заповядал да се отнасят с тях достойно и в началото на 1087 г. се срещнал с емир Ибн Хамуд. Емирът бил готов да се предаде и дори да се покръсти, но се страхувал от реакцията на сънародниците си. Роже измислил постановка за да спаси достойнството му. Ибн Хамуд заедно със своите командири повел отряд през една котловина, където го очаквала в засада армията на графа. Обкръжен от превъзхождащ го противник емирът се предал. Узнавайки за пленяването му гарнизонът на Кас’р Янна (Кастроджовани) капитулирал. Ибн Хамуд и семейството му се покръстили и получили фиеф в Калабрия. През 1088 г. Роже превзел Бутера, а през февруари 1090 г. последният сарацински град Ното приeл доброволно властта на графа на Сицилия. За да обезопаси владенията си от пиратски атаки, през 1091 г. той повел флотата си и превзел островите Малта и Гозо. Няколко стотици пленници християни били освободени и транспортирани в Калабрия [3] [4], откъдето се завърнали по родните си страни, прославяйки графа на Сицилия като единствен и безспорен шампион на християнска Европа. След смъртта на брат си, граф Роже положил васална клетва на своя племенник Роже Борса, срещу пълната собственост над всички крепости в Калабрия, които до тогава владеел съвместно с Робер Гискар. В следващите години младият дук постоянно се нуждаел от военната и финансова подкрепа на чичо си. Роже се отзовавал, но в замяна всеки път увеличавал владенията си за сметка на племенника си - половината Палермо, Месина, Козенца и още земи в Калабрия. Графът се превърнал в най-силния владетел в Южна Италия и върховен арбитър при всички конфликти в норманските владения. Това не останало скрито от папа Урбан II. След няколко срещи и кратък конфликт по повод назначаването на папски легат за Сицилия, папата му предоставил наследствени пълномощия на папски вицелегат, правото сам да избира колко и кои епископи от Сицилия да вземат участие в при свикване на събор, както и се задължил да не назначава легат за острова без съгласието на графа и наследниците му. Въпреки не особено високата си титла Роже спечелил уважението и завистта на мнозина от монарсите в Европа. Две от многобройните му дъщери станали съпруги на крале – Конрад Немски и Калман Унгарски, а трета била сгодена с френския крал Филип I. Графът починал на седемдесет годишна възраст в любимия си замък в Милето на 22 юни 1101 г., оставяйки Сицилия, както и двамата си сина Симон (на 11 г.) и Роже II (на 6 г.) под опеката на третата си съпруга Аделаида Савонска. ------------------------------------------------------------------ [1] – Р. Захаров, “Тройной фолларо Роджера Великого Графа” [2] – Версията на Малатера е малко по-различна: Емирът успял да се качи на норманския кораб. След яростна битка бил ранен с метателно копие. В последвалия двубой с граф Роже, уплашеният Бенарвет опитал да се върне на един от своите кораби, но паднал във водата и повлечен от доспехите си се удавил. [3] – Преди това, Роже им предложил земя за заселване в Сицилия, както и освобождаване от данъци на бъдещото селище Villa Franca, но пленниците предпочели да се завърнат по родните си места. [4] – Роже дьо Отвил получил от брат си Робер Гискар титлата граф на Калабрия, малко след превземането на Реджо през 1060 г.

Бари и Палермо След като потушил поредния бунт в Апулия, Робер Гискар решил да ликвидира последното ромейско владение в Южна Италия, най-богатия и укрепен град , а също и столица на катепанат - Бари. Градът бил разположен на тесен нос в Адриатическо море и защитен с мощни крепостни стени. Гискар събрал кораби от Апулия и Калабрия, заповядал да ги свържат с желязна верига и обградил с тях целия нос. Крайните кораби били швартовани към дървени кейове и чрез тях воините можели да преминават от един кораб на друг и да отблъснат евентуална атака. Норманската армия заела позиции покрай крепостните стени и на 5 август 1068 г. започнала обсадата на Бари. Управителят на града успял да премине през блокадата и се отправил в Константинопол с молба за помощ. В началото на 1069 г. в Адриатика пристигнала ромейска флотилия. Норманите потопили 12 товарни кораба при Монополи, но няколко други водени от новия катепан Стефан Патеран се промъкнали и доставили оръжие, и продоволствие на обсадените. Обсадните кули на норманите били неколкократно изгаряни, а атаките им отблъсквани. Въпреки неуспехите дукът на Апулия продължил обсадата през цялата 1069 и следващата 1070 година. В града започнали брожения и Стефан Патеран изпратил наемен убиец за да ликвидира Робер дьо Отвил. Според Гийом от Апулия, дукът вечерял сам в заслон от сплетени клони. Убиецът се опитал да го промуши с копие намазано с отрова, през една пролука и само внезапен пристъп на кашлица спасил Гискар. Зимата на 1070-1071 г. била тежка и за двете страни. Стефан Патеран преодолял норманския кордон и се отправил отново към Константинопол. Робер Гискар с цел да повиши морала и боеспособноста на армията повикал брат си от Сицилия. Роже пристигнал с кораби и почти всички свои воини, оставяйки в крепостите малобройни гарнизони.Император Роман Диоген откликнал на молбата своя катепан и възложил на новия дук на Коринт, а също и бивш васал на Гискар, Жослин от Молфета да събере воини и продоволствие в Дирахий, за да помогне на обсадените. Катепан Патеран се върнал в Бари и съобщил радостната вест, като заповядал всяка нощ да се палят сигнални огньове за да насочат ромейските кораби към пристанището. Измъчените граждани започнали празненства още същатавечер. Градът се огласял от песни и радостни викове, а крепостните стени изглеждали обхванати от пламъци от многобройните факли на най-нетърпеливите жители. Обсаждащите разбрали какво става и Роже удвоил броя на воините наблюдаващи морето. През една от следващите нощи часовите известили за светлини от фенери сияещи по върховете на мачтите. Роже дьо Отвил заповядал на хората си да се качват на корабите и ги повел в бой. Норманите нямали опит в морски сражения и един от корабите им се преобърнал, и потънал заедно с абордажна група от 150 тежковъоръжени воини, струпали се на единия борд. Роже атакувал флагмана на ромеите, разпознал го по двата фенера на мачтата и в последвалата битка пленил облечения в „разкошни гръцки одежди” Жослин. Победата на норманите била пълна, те потопили 9 ромейски кораба от общо 20 и не позволили на нито един да премине блокадата. След няколко седмици отчаяните жители на Бари се предали. В утрото на 16 април 1071 г., ромейските знамена били свалени от кулите, а Робер Гискар и брат му Роже триумфално преминали през града. С жителите се отнесли милостиво - градът не бил разграбен, а Гискар дори им върнал част от околните земи завладени по-рано. За норманската армия участвала в бойни действия почти три години не се очертавал отдих. Дук Робер започнал подготовка за мащабна кампания в Сицилия,изпратил брат си на острова и се отправил на юг в Отранто, където събрал 58 кораба. Корабите, чиито екипажи били гърци от Калабрия и Апулия, отплавали към Реджо. Гискар повел армията си по суша през Калабрия, по пътя потушил бунт в замъка Скилаче и след седмица също достигнал Реджо. В началото на август братята Отвил обединили силите си в Месина (Сицилия). Роже предложил хитър и не особено почтен план за превземането на Катания, който бил приет с удоволствие от Гискар. Градът разположен по средата на източното крайбрежие бил резиденция на бившия им съюзник Ибн ал Тимнах и жителите му все още били в добри отношения с норманите. Роже с малък отряд пристигнал в Катания и помолил за разрешение да вкара няколко кораба в пристанището от флота, който според него имал за своя цел Малта. След като влезли в града норманите го превзели и оставили силен гарнизон. Роже начело на основната армия се отправил по суша към Палермо, а Гискар с флотилията по море. Племенникът им Серло бил оставен в Черами със задача, чрез постоянни рейдове да блокира евентуална намеса на сарацините от Кас’р Янна и другите крепости от вътрешноста на острова. Бал’арм (Палермо) бил един от най-големите търговски и културни центрове в мюсулманския свят. По сведение на Ибн Хаукал, посетил града в края на X век, в града имало над 300 джамии, а само гилдията на месарите му наброявала 7000 души. Според някои съвременни изчисления, а също и сведенията на абат Деярк жителите му през втората половина на XI век наброявали между 250 000 и 300 000 души. Гражданите му се подготвяли за обсада като укрепили градските стени и зазидали повечето порти на града, оставяйки действащи само три. Без да срещне сериозна съпротива, в средата на август, армията на Роже достигнала устието на река Орето и завзела малкия castrum прикриващ подстъпите към Палермо. Само на няколко лиги от града, покрай река Орето се намирали паркове с фонтани, портокалови градини с многобройни ручеи и дворци на най-богатите жители. Според Аматус Монтекасински норманите, които останали там на лагер, се чувствали като в рая. Пристигането на флотът на Гискар и заповедта за незабавно настъпление сложили край на идилията. Норманската армия от около 10 000 души [1] образувала голяма дъга. Водени от Роже на левия фланг, центъра от Арисгот от Поцуоли и Гискар на десния фланг, бавно настъпвайки достигнали укрепленията на града. Защитниците на Палермо ги „приветствали” с порой от стрели и камъни. Малко повече от четири месеца след падането на Бари, започнала обсадата на Палермо. Значително по-смели от ромеите, сарацините[2] многократно извършвали вилазки или подигравателно оставяли отворена порта, за да предизвикат норманите в битка. Робер оставил флота си в бойна готовност до устието на Орето, като поставил задача на капитаните да блокират по море доставката на подкрепления и провизии за обсадените. Планинският масив Конка д’Оро обграждащ града подпомогнал норманите да затворят със сравнително малко хора всички подстъпи към Палермо. В късната есен на 1071 г. сицилийско-африканска ескадра напуснала пристанището. Робер Гискар заповядал на всички под неговото командване – нормани, гърци, лангобарди и пленени ромеи да приемат Светото Причастие и да срещнат врага. Сражението започнало зле за норманите и изглеждало, че сарацините ще постигнат своята първа победа. С много упорство и жертви,флотилията на Гискар взела превез и в края на деня оцелелите кораби на сарацините отстъпили към Палермо. Норманите ги преследвали, преодолели желязната верига закриваща входа на пристанището и изгорили всички вражески кораби. В огромния за средновековните мащаби град храната била на привършване и било само въпрос на време, гладът да принуди защитниците му да капитулират. Но за Робер Гискар подобна възможност не съществувала. В края на декември пратеници донесли вест, че неговите васали, използвайки продължителното му отсъствие, са въстанали отново. Бунтът бил воден от племенниците му Абелар и Херман, от графа на Трани, Пиер II и от барона на Джовинацо. Бунтовниците получили подкрепа от зет му, принц Ришар Капуански[3] , както и от шурея му принц Гизулф II Салернски. Освен Апулия, въстанието обхванало и части от Калабрия. Изправен пред избора да изостави почти сигурното завоевание на голям и богат град или да изгуби значителна част от дукството си ако изчака капитулацията му, Робер дьо Отвил решил да не губи време и подготвил план за щурм. На 5 януари 1072 г., с обсадни машини и стълби, пехотата на Роже атакувала стените на най-силно укрепения квартал Ал Кас’р. На свой ред значителна част от защитниците излезли през портата и с неистова ярост се нахвърлили срещу норманите. Благодарение на изненадата сарацините обърнали в бягство пехотинците на Роже. Атаката на норманската кавалерия водена лично от Робер Гискар, спасила обсаждащите от разгром. На свой ред сарацините, пометени при сблъсъка с галопиращата конница, побягнали преследвани от норманите. Стражите на портите уплашени да не допуснат неверниците в града ги затворили, оставяйки голяма част от най-храбрите защитници пред стените. В развихрилата се битка, сарацините били избити, сражавайки се доблестно пред портите на собствения си град, до последния човек. Отново обсадните стълби били изправени на стените, но пехотинците опознали сарацинската стомана дълго време не се решавали кой да поеме пръв и се наложило Гискар да приложи прословутото си красноречие. Само трима нормански рицари успели да се качат на стените, щитовете им били разбити и те отстъпили обратно. Давайки заповед на брат си да не прекратява атаките, дукът на Апулия тайно повел 300 елитни воини на северо-изток през градините към квартала Ал Халес. Той се намирал между Ал Кас’р и пристанището, там бил двореца на емира, градския съвет, арсенала, и други административни сгради. Укрепленията му били нови, но по-слаби от тези на другите квартали, а почти всички защитници били отишли на помощ в Ал Кас’р. Избранниците на Гискар преодолели стените със стълби и разбили портата. Останалите нормански части навлезли през нея във Външния град. Сарацините вбесени, че се оставили да ги измамят, контраатакували и по тесните улици се развихрили многобройни малки сражения. Късно привечер норманите надделели и оцелелите защитници се оттеглили във Вътрешния град, както Малатера нарича цитаделата на Ал Кас’р. В ранното утро на следващия ден, делегация от най-знатните жители на Палермо се явила пред дука на Апулия за да обсъдят условията за капитулация на града. Робер Гискар проявил рядко срещани в Средновековна Европа великодушие и прагматизъм. Той обещал да не допусне погроми и разграбване, запазвайки живота и имуществото на гражданите, като изискал от тях лоялност и плащане на ежегоден данък. Освен това им гарантирал ненамеса в религиозните дела на мюсулманите, както и запазването за тях на действащите ислямски закони. Това било прието с облегчение от сарацините, които очаквали много жестоки условия. На 10-ти януари 1072 г. норманските благородници и най-отличилите се воини участвали в тържествена церемония по встъпване в Палермо на дука на Апулия, съпроводен от съпругата си Сишелгайта и брат си Роже. В наново осветената базилика „Успение Богородично”, която 240 години била използвана като джамия, гръцкият архиепископ Никодим отслужил благодарствен молебен по православния обряд и „самите ангели небесни присъединили гласовете си към гласовете на паството”[4]. Робер Гискар, който получил титлата дук на Сицилия още през 1059 г. се провъзгласил за върховен владетел на целия остров, запазвайки в свое владение Палермо, половината Месина и половината долина Вал Демоне, т.е. само земи в чието завоевание участвал лично. Половината от всички останали земи - завзети и тези под контрола на арабите преминала във владение на брат му Роже, както и титлата Велик граф на Сицилия, а другата част се поделяла между военачалниците му Серло дьо Отвил и Арисгот от Поцуоли. Падането на Палермо предизвикало капитулацията на много градове и области. Но една трета от острова оставала непокорена, емирите на Сиракуза, Трапани, Кас’р Янна и др. продължили съпротивата си. В средата на лятото на 1072 г. Серло дьо Отвил, племенник и най-доверен човек на граф Роже, бил убит. Според хрониката на Малатера, сарацините от Кас’р Янна изпратили 700 конници и 3000 пехотинци за да го заловят. Той бил на лов с малка група рицари и слуги, когато получил вест, че седем сарацински конници крадат добитък от земите му. Серло ги преследвал до местност в близост до сливането на реките Салсо и Черами, където попаднал в засада. Разбирайки, че са обречени, Серло и хората му се добрали до висока скала, където се сражавали до край. Двама от слугите се престорили на мъртви и успели да се спасят. Сарацините извадили сърцето на младия Отвил и го изяли, надявайки се, че храброста и силата му ще преминат в тях. Главата му била изпратена в дар на „африканския крал” в Тунис и разнасяна триумфално из улиците на Махдия. Изглежда, че лоялните барони на Гискар успели да ограничат разпространението на бунта, защото той останал в Палермо до есента, изграждайки донжон защитаващ входа на пристанището в Ал Халес и формирайки норманска администрация в допълнение на съществуващата. В града бил оставен нормански гарнизон, а един от приближените му провъзгласен за емир на Палермо. На среща с най-знатните палермци дукът им заявил, че обсадата му струвала много скъпо. Сарацините схванали намека и му поднесли в дар злато, скъпоценности и коне, а някои в знак на вярност дори му поверили и синовете си, за да му служат. Робер Гискар напуснал Сицилия в края на 1072 г. и никога повече не се завърнал, а брат си оставил за свой наместник. ----------------------------------------------------------------- [1] – John Julius Norwich, “The Normans in the south,1016–1130”, [2]– Преобладаващата част от мюсулманите на северното крайбрежие и в Палермо били бербери от племето Кутама, същото от което произхождали Зиридските емири на Кейруан и Махдия (Тунис). В западната част на острова протекъл интензивен процес на ислямизация, като значителен процент от мюсулманите били потомци на християни приели исляма преди 2-3 поколения. [3] – Осем месеца по-рано, Ришар Дренго поискал и получил военна помощ от Гискар, за да потуши бунт в земите си, като в замяна обещал подкрепа за кампанията в Сицилия. След като разгромил метежниците той се „отблагодарил” като изпратил 150 нормански рицари в помощ на бунтовниците от Апулия. [4]–William of Apulia, “The Deeds of Robert Guiscard“, trans. Graham A. Loud,

Освен този сребърен грош открит в Пъкуюл луй Соаре, има и доста други монети на Тертер с двуглав орел. Г. Атанасов посочва и илюстрира със снимки в книгата си "Добруджанско деспотство" цели четири разновидности бронзови монети на Тертер. Три от които са с двуглав орел: Също през 2009 г. археолози откриха в Калиакра бронзова монета с двуглав орел и монограм Тертер.

Да, това е туатара (Sphenodon) от Нова Зеландия, още наричана "триок гущер". Твой ред е.

Ето още една снимка, сега ще е по-лесно за разпознаване.

Не е игуана, а и "гадинката" си е възрастна. Ракурсът на снимката малко заблуждава.

?

Пчелояд (Merops apiaster)?

Да това е пясъчна котка (Felis margarita). Твой ред е.

?

Такин (Budorcas taxicolor).

Да, това е фоса (Cryptoprocta ferox). Ти си на ход.

Ще пусна нова загадка защото мисля, че отговора на предната не е коректен, а и доста по-рано в темата (пост #774) е имало Дъмбо октопод. Та какво е това?

Ами видях, че вече е имало нещо подобно (постове #1110 и #1111), но мисля, че става въпрос за два различни вида, от различен разред. Доколкото разбирам "октопод вампир" е The vampire squid (genus Vampyroteuthis), а това на снимката е Dumbo octopus (genus Grimpoteuthis).

Надявам се, че не повтарям нечия загадка.

Как се нарича на български? Дългоуха скачаща мишка правилно ли е? Защото го срещам като Long-eared Jerboa, (Euchoreutes naso) или на руски длинноухий тушканчик.

А този вид орел (маймунояд) среща ли се изобщо в Нова Зеландия или Лорда се шегува?

Благодаря!

Това чудо живо ли е, или е изчезнал вид? Прилича ми на орел на Хааст.