Drake

Крал на Леон и Кастилия през 1143 г. е Алфонсо VII. Същият господин е коронован на 26 май 1135 г. като Imperator totius Hispaniae от легата на папа Инокентий II. След коронацията получил васални клетви от Рамон Беренгер IV конт на Барселона, Гарсия IV, крал на Навара, конта на Тулуза Алфонс I и дори няколко арабски емира. Вероятно Афонсу Енрикеш полага васална клетва на император Алфонсо VII в замяна на признаването му за крал на Португалия.

Разглеждайки материали посветени на Родриго Диас де Вивар - "Ел Сид", срещнах някои сведения за родителите на първия португалски крал. Майка му Тереза (Teresa de León), контеса на Португалия и инфанта на Леон е незаконна дъщеря на Алфонсо VI (Alfonso VI el Bravo) от любовницата му Химена Муньос. Дядо му Алфонсо VI е крал на Леон от 1062 г., а от 1072 г. крал на Кастилия и Галисия (Rey de León, Castilla y Galicia). През 1077 г. се провъзгласява за император на Испания (Emperador de Hispania). Баща му Анри (Енрике) е внук на Робер I дук на Бургундия. Анри се проявава в битките с маврите в Галисия и Северна Португалия. През 1083 г. след завоеванието на Толедо е възнаграден с имение в околностите на Порто. През 1093 г. бургундският рицар, който по това време е един от най-изявените военоначалници на Алфонсо VI получава ръката на незаконнородената му дъщеря и титлата конт на Португалия. Конт Анри взема участие в първия Кръстоносен поход 1096 - 1099 г. заедно с Годфруа Булонски, след което се завръща в Португалия.

Най-старите открити досега музикални инструменти са на възраст 42 000 - 43 000 години от пещера в Южна Германия. Earliest Musical Instruments Date Back 42000 Years

Френският категорично отпада. През IX-X век във Източнoто Франкско Кралство (843-919 г.) както и в приемникът му Кралство Германия (920 -962 г.) не се говори нито на langue d'oïl(старофренски), нито на langue d'oc (окситански), още по-малко на съвременен френски, а различни немски диалекти.

Мироки за обща граница между българи и франки (по-скоро буферна зона) може да се говори само за част от IX век. По това време все още няма френски език. Между друго на съвременен френски език Цезар, май не се произнася с Ц.

Много съмнителна хипотеза. А има ли някакъв източник, който да я подкрепя? До колкото си спомням Пленимир се споменава единствено в Бориловия синодик, а в "Повесть временных лет" няма никакво сведение Светослав да е бил подчинен на български цар, напротив той е описан като завоевател и по-късно сюзерен на българските земи.

Я да видим някои от поизвестните "калпазани" дето носели името за адет: 1. Някой си Делян, наричан още Оделян. Същият приел името Петър през 1040-1041 г., от калпазанлък бил вдигнат на щит и провъзгласен за български цар и дори ослепен влизал в бой. 2. Следващият калпазанин бил Константин Бодин син на великия жупан на Зета и внук на Самуил, който през 1072 г. бил провъзгласен за цар на българите с името Петър III 3. През 1185 г. Тодор най-старият от тримата братя Асеневци е коронован за български цар пак за "адет" с името Петър.

Това наистина е възможен вариант, но има и други - например армия на въстаниците да е тръгнала от Видин за Търново. Лошото е, че отново няма домашен източник за събитията. Тези наши хора защо ли не са написали някоя и друга хроника, освен житиета на светци?

Няма нищо странно, тъй като грамотата е издадена от крал Бела IV през 1259 г. и описва събития станали по времето на крал Андраш II (1205-1235 г.). По време на царуването на крал Бела IV (1235 - 1270 г.) всички български царе от Иван Асен II до Константин Тих носят името Асен. Като Мицо Асен и Константин Асен дори не са Асеневци, а приемат името след брак с жени от династията.

За населението си прав. Но защо ли нямаме сведение за доброволно преселение на ромеи в земите подвластни на българския цар? Точно обратното - Роман Лакапин в писмото си до Симеон, го упреква или по-скоро подиграва за избягали 20 000 души от България в Романия. А иначе Трансивания съвсем не е била за изхвърляне - най-голямата солна мина в Европа по това време е била там, богати железни рудници разработени още от аварите. Само за сведение - след още 150 години маджарите открили и сребърни рудници.

Всичко хубаво, само дето нашите журналисти превеждайки чужди статии прилагат снимки, които нямат нищо общо с оригиналните в статията. Не знам кой "умник" е изтипосал снимка на ацтекски календар в статия за календара на маите, но тя е сложена във всички връзки постнати от уважаемия Историк. Все едно при статия за църквата Св. Александър Невски да се сложи снимка на Томбул джамия. Ето ви и снимка на намерения календар: и още няколко снимки на фреските с фигури Earliest Known Painting of Maya Astronomical Calendar Discovered

От статията на доц. Пламен Павлов "ВОЕНАЧАЛНИЦИ И СЪЮЗНИЦИ КУМАНИ, ТАТАРИ И АЛАНИ ВЪВ ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО". Проф. Георги Бакалов определя бунта през 1214 г., а проф. Иван Лазаров смята, че бунтът се състои през 1213-та. Само за сведение Живко Войников пише за два бунта потушени с унгарска помощ - първият през 1210 г., а втория през 1213 г.

Бунтът във Видин е през 1013 г. Някой може ли да обясни защо се налага да се иска помощ от маджарския крал Бела? Къде е българската армия и какво прави протостратор Стрез по това време ако потушаването на бунт е под достойнството на велемощния цар Борил?

Благодаря на Графа и Аспандиат за добрите оценки! А сега на въпросите: Владетелите на Салерно, Беневенто, Капуа, Амалфи, Гаета и през ХІ век носят лангобардски имена, както своите предци и се самоопределят като лангобарди. Повечето от тях са роднини, като владетелските фамилии на Беневенто и Салерно претендират да са далечни родственици по женска линия на последният лангобардски крал Дезидериус (756-774 г.). Ето няколко примера за посочените имена: Гизулф I дук на Беневенто (680 -706 г.), Атенулф I принц на Капуа и Беневенто (887 – 910 г.) носещ титлата princeps gentis Langobardorum, наследника му е Ландулф I. Повечето автори считат, че лангобардския език изчезва по времето на Павел Дякон т.е. края на IX век. В норманските хроники за населението на Апулия също се говори за лангобарди и гърци, т.е. една част от населението на Южна Италия се самоопределя, като лангобарди без да говори на лангобардски език. Според Гийом от Апулия лангобардския герой Мелус се облякъл с "женски дрехи, както бил обичаят на гърците" при срещата си норманите, нещо което не се отбелязва за аристократите от лангобардските княжества (с изключение на Ардуин). Дж.Норуич пише за част от лангобардите в Бари и южна Апулия, че владеели гръцки език и посещавали църкви с богослужение на гръцки, а тези от северна Апулия и лангобардските княжества с богослужение на латински. Специално лангобардския обичай morgengrab "утринна отплата" получава разпространение дори между норманите. В един малко по-късен момент от описаните до тук, Роже стига до въръжен конфликт с брат си Робер Лукавия. Последният удобно "забравя"да раздели общите им владения и младоженеца Роже не може да подари своя morgengrab на младата си съпруга. За втория въпрос: Да точно така е. Завоеванието на ромейска Южна Италия е поредица от многобройни локални сражения и няма генерално сражение. Е за да повиша интереса на колегите ще спомена, че според норманския хронист Малатера в една от битките в Сицилия (при Мерами през 1063 г.) се сражават над 30 000 араби срещу 130 нормански рицари и 600-700 пехотинци, както и за уникалната поява на Св.Георги на бойното поле.

Възходът на Гискар и Ришар. Шампионите на Светия Престол. През 1053 г. още тримa от синовете на Танкред д’Отвил напуснали Нормандия - Жофруа, Можер и Гийерм (Willermus/Guillerm) получили радушен прием в Мелфи, и участвали в битката при Чивитате. Гийерм превзел замъка Сан Никандро през 1055 г. и околностите на Еболи, а през 1056 г. получил титлата граф на Принчипате от брат си Онфруа д’Отвил. Граф Гийерм разширил владенията си с непрестанни походи в земите подвластни на Гизулф II принц на Салерно. Можер участвал в завоеванието на „шпората” на Апенините, за което получил владение и титлата граф на Капитаната. Починал през 1060 г. и бил наследен от по-големия си брат Жофруа. В края на 1055 г. градовете Ория, Нардо и Лече се предали под власта на норманите, а Трани бил превзет. По същото време Робер Гискар преминал с победоносен марш „тока” на Италия, превземайки Минервино, Отранто и Галиполи, повишавайки своя авторитет и влияние до такава степен, че граф Онфруа видял в негово лице сериозен съперник за власта си и бързо го отпратил в Калабрия. Робер събрал много привърженици в замъка Сан Марко Арджентано [1] и през следващата 1056 г. се отправил на поход в южните владения на Гизулф Салернски. За няколко месеца превзел Козенца и още три по-малки съседни градове. Писмо с настоятелно искане за спешна аудиенция в Мелфи прекъснало забавленията на Гискар. Граф Онфруа бил на смъртно легло. Двамата не били никак близки (Гийом от Апулия разказва, че веднъж Робер до толкова вбесил своя по-голям брат, че озовал в тъмницата на Мелфи), но Онфруа разбрал, че няма друга възможност за приемник и назначил Робер Гискар за опекун на малолетния си син Абелар и управител на всичките си земи си до навършване на пълнолетие. През пролета на 1057 г. граф Онфруа починал и бил погребан заедно с братята си Гийом „Желязната ръка” и Дрого в манастира „Света Троица” във Веноза. През август същата година норманските барони, събрани в Мелфи, формално провъзгласили Робер Гискар за приемник на своя брат. Прибавяйки земите на племеника си към своите обширни владения в Калабрия и Апулия, Робер д’Отвил се превърнал в най-големия земевладелец и най-силния владетел в Южна Италия. За това му били нужни единадесет години. Няколко години по-късно Робер Гискар конфискувал земите на племеника си. Абелар и брат му Херман се съюзили с част от норманските барони и участвали в многобройни бунтове срещу чичо си. Гизулф Салернски влязъл в конфликт с граф Ришар Дренго от Аверса и успял да съхрани трона си само благодарение на съюзниците си от Амалфи. Ришар Дренго на север, а Робер и Гийерм д’Отвил на юг опустошавали граничните му земи и постепенно орязали неговите владения, почти до покрайнините на столицата му. Дните на Салерно били преброени, но друго лангобардскои княжество било превзето преди него. Още през 1052 г. Ришар хвърлил око на Капуа, където управлявал младия принц Пандулф V. Синът на „Вълка от Абруцо”, не наследил почти нищо от качествата, нито имал време да придобие уменията на своя баща. Графът на Аверса разбил войската на капуанците и ги принудил да му заплатят седем хиляди златни безанта в замяна на своята свобода. Веднага след смърта на Пандулф V през 1057 г., Ришар обкръжил Капуа с укрепления и ровове, отрязвайки снабдяването на града с храни. Капуанците се защитавали доблестно: "жените носели камъни за мъжете на стените, бащи учели дъщерите си на изкуството на войната, и така те се сражавали рамо до рамо, помогайки си един на друг"[2]. Но Капуа не била подготвена за дълга обсада и гладът принудил гражданите и да молят за милост. Ришар Дренго този път не се задоволил с откуп, а прогонил упрвлявалата повече от двеста години лангобардска фамилия и се провъзгласил за принц на Капуа. В съседна Гаета Ришар договорил брака на дъщеря си със сина на дук Атенулф, но младежът починал през есента на 1058 г., малко преди сватбата. Ришар поискал ¼ от земите на наследника, позовавайки се на лангобардския обичай morgengrab[3] въпреки, че бракът не бил консумиран. След получения отказ, нахлул в Гаета и обсадил граничния град Аквино. Обсадата се затегнала и владетелят на Капуа и Аверса се отправил със свитата си на посещение в близкия манастир Монте Касино. Монасите го приели с почести достойни за император: "...църквата била украсена като за Великден, всички светилници горели, а монасите пеели и звънели камбаните в чест на принца... Абатът със собствените си ръце измил нозете му и му възложил грижата за манастира и неговата отбрана...Той се заклел, че никога не ще има мир с тези, които се опитат да лишат църквата от нейното достояние "[4]. Абат Дезидерий (по-късно папа Виктор III) получил и грамота потвърждаваща правата на абатството върху всичките му земи и владения, а също така успял да убеди Ришар да приеме четири хиляди златни безанта от дук Атенулф като обещетение за да вдигне обсадата на Аквино. През 1057 г. още един потомък на стария Танкред д’Отвил пристигнал в Италия, а именно Роже. Най-младият Отвил заедно с брат си Робер Гискар се отправил в Калабрия за да усвои семейния занаят. Роже се оказал много талантлив ученик и скоро подчинил голяма част от западна Калабрия. Гискар се върнал в Апулия, за да потуши метеж (подобни бунтове през следващите две десетилетия станали обичайно явление). Бунтът се разрастнал и дори Мелфи паднала в ръцете на заговорниците. Робер поискал помощ от брат си Роже и той пристигнал начело на норманите от Калабрия. Метежът бил потушен, но много скоро отношенията между братята се изострили. Според хрониката на Малатера вината за това била на Гискар. Робер, който иначе бил много щедър към рицарите си, изпитвал ревност към по-младия и амбициозен брат, и се държал скъпернически с него. Той присвоил почти цялата плячка взета при кампанията в Калабрия и останал глух към молбите на брат си. Роже останал без всякакви средства и нямало как да издържа воините си. Гийерм д’Отвил графът на Принчипате, който владеел половината територия на Салерно отправил послание на Роже, обещавайки му да дели с него всичко по равно с изключение на жените и децата. Роже приел и получил от Гийерм замъка Скалеа, откъдето било много удобно да се правят набези в земите на Робер Гискар. Младият Отвил преуспял в занятието на барон разбойник, а с придобитата плячка увеличил значително численоста на своя отряд. През 1058 г. тактиката на изпепелената земя практикувана от норманите в Калабрия довела до чудовищен глад. Следващата реколта била още по-слаба и след няколко месеца отчаяното население (основно гърци) въстанало срещу норманските си господари. Гискар не можел да напусне Апулия без да предизвика нов бунт и разбирайки, че е „захапал повече от колко може да преглътне” , изпратил пратеник с много изгодно предложение в Скалеа. Той поискал от Роже да потуши въстанието, а в замяна предложил половината от обхванатите от бунта земи, както и цялата територия между Скилаче и Реджо, която все още била под власта на ромеите, а също и съвместно владение на всички градове в тези владения. Роже не пропуснал своя шанс, придвижил се на юг и с огън и меч потушил бунта в Калабрия. За да тушира недоволството и повдигне авторитета си сред лангобардските поданици, и нормански барони, Робер Гискар сключил съюз със Салерно. Той обявил брака си с норманката Обри за недействителен, поради недопустимо близко кръвно родство според църковните канони и се оженил за Сишелгайта, сестрата на Гизулф II. Принцът на Салерно ненавиждал норманите и се съгласил за брак само при условие, че му бъдат върнати земите окупирани от Гийерм д’Отвил. Гискар, който също имал сметки за уреждане, заради аферата с Роже, охотно се съгласил и предприел наказателен поход, орязвайки владенията на брат си. Бракът легитимирал власта на Робер д’Отвил, но му донесъл и нов силен съперник в лицето на Ришар Дренго, който бил в конфликт със Салерно . По същото време в Рим се водели истински сражения между привържениците на две партии оспорващи си правата за папския престол. През февруари 1059 г. водачът на реформистката партия, кардинал Хилдебранд със съгласието на папа Николай II пристигнал в Капуа с молба за въоръжена подкрепа срещу антипапа Бенедикт X. Ришар изпратил отряд от 300 нормани, които заедно с папските привърженици обсадили и превзели град Галерия. Бенедикт X бил пленен, лишен от духовен сан и заточен в църквата Св. Агнеса в Рим. Тази съвместна операция положила началото на съюз между норманите и папата. Условията за църковните реформатори били много подходящи – на трона в Германия седял петгодишния Хайнрих IV, а папата имал зад гърба си военната мощ на норманите. Хилдебранд, който упорито работел за реализиране на мечтата си за върховенство на папата, постигнал още един сериозен успех – промяна на процедурата за избор на понтифекс [5]. През април 1059 г. папа Николай II събрал в Латеранския дворец 113 епископа и провъзгласил декрет, който с две по-късни допълнения и до наши дни определя процедурата за избор на папата. Отговорността за избора се възлагала на кардиналите, като последните трябвало да следят за недопускане на симония. Едва след избора на кардиналите кандидатурата на новия понтифекс се утвърждавала от останалото духовенство и народа на Рим. Императорът на Свещената Римска Империя и римско-италианската аристокрация получили дипломатически шамар. През август 1059 г. Николай II с внушителна свита от кардинали, епископи и клирици пристигнал в Мелфи. Пред портите го очаквала тълпа от нормански барони начело с Робер Гискар и Ришар от Капуа. Папата провъзгласил Ришар за принц на Капуа, а Робер Гискар за дук на Апулия, Калабрия и Сицилия. Двамата нормански лидери дали васална клетва на папата, като се задължили да плащат ежегоден данък и да оказват военна помощ. Един от малкото документи от тази епоха достигнали до наши дни е клетвата на Робер Гискар съхранявана в библиотеката на Ватикана. За Гизулф, итало-лангобардските благороници и римската аристокрация това бил много жесток удар. Норманите считани в цяла Италия за сбирщина разбойници по-лоши от сарацините и едва ли не слуги на княза на тъмнината сега станали съюзници на папата. С признаването правата и на двамата лидери, намиращи се в обтегнати отношения, папата се подсигурил срещу възможно обединение, а с титлата дук на Сицилия задължил по-силния в момента Гискар да отвоюва острова от мюсулманите. Преди да поеме към Сицилия за Гискар било необходимо да приключи със завоеванието на Калабрия. Робер се отправил към Кариати. Хората му безуспешно обсаждали крепоста повече от месец, но само с появяването си принудил защитниците да се предадат. Преди Гискар да се върне през зимата в Апулия паднали Росано и Джераче, а в ръцете на ромеите останал само град Реджо. В началото на 1060 г. след кратък поход в юго-източна Апулия през, който били превзети Таранто и Бриндизи, Робер Гискар повел армията си към Реджо. Там го очаквал брат му Роже, който използвал зимата за изработване на многобройни обсадни машини. Реджо бил своеобразна столица на тема Калабрия и гарнизона му се отбранявал достойно. След няколко месеца обсадените се предали, а оцелелие воини отплавали за Константинопол. Пътят за Сицилия бил открит. Единственото място останало под власта на ромеите останал град Бари в Апулия. Територията известна от древноста с името Magna Graecia вече била в ръцете норманите. ---------------------------------------------------- [1] Замъкът Сан Марко Арджентано бил построен от Робер Гискар през 1051 г. Към неговия гарнизон се причеслявал и отряд от 60 sclavos с които Гискар подържал много приятелски отношения и извършил една много успешна нощна акция. [2] Аматус Монтекасински, IV, 28. [2] Възнаграждение за девственоста на булката, съставляващо ¼ от имотите на съпруга и. [4] Аматус Монтекасински, IV, 13. [5] Процедурата за избор на папа се основавала на указ на а Лотар I, издаден през 824 г. согласно нея изборът се осъществявал от цялото духовенство и римската аристокрация, но ръкополагането на новия понтифекс ставало едва след като положел клетва пред императора на Свещената Римска Империя.

Поправи ме ако греша но хрониката на Валансиен описва събития през 1208 и 1209 г.(приключва), а "мега" битките описани в писмото са през 1211 г.

Според писмото опита за засадата при Русийон е преди битките в Македония. Борил е много активен в Тракия и Македония, но не постига никакъв реален успех. Армията му дори да намалим на 60-70 % даните от писмото на император Анри и хрониката на Анри дьо Валансиен си е много внушителна като численост и екипировка. От друга страна най-големия проблем за латините е постоянния недостиг на жива сила, но те се компенсират с умели действия на Анри като дипломат и пълководец.

Не се наемам да давам оценка на цар Борил дали е силен владетел или слаб. Но определено не е имал качества на пълководец и това силно се откроява при сравнение с предшествениците му Асен и Калоян. Тук се цитираха победата му при Боруй, а загубеното сражение при Пловдив се превърна в битка с неясен резултат, като много удобно се забравят две други поръжения на Борил:

Това си е малко офф топик, но хайде да не прекаляваме с хвалбите за големите български градове през IX - X век. Ако правим сравнение по площ, то Плиска която заема 23 кв. километра наистина е с много голяма площ. Имаме ли някакви данни за приблизителния брой на населението на Плиска? По скоро не. От това, което е разкрито до сега от т.н. Външен град се вижда, че съвсем не е бил гъсто заселен, а по-скоро в него е имало отделни малки селища. Преслав заема площ от само 5 кв. километра. За него също липсват данни за броя на жителите му. Между първите три по брой на населението градове в Европа през X век няма български град. Ето нещо за Преслав от Ст.Ваклинов

Да, логично е. От друга страна наличието на дворец в Преслав строен при Омуртаг или Крум, дава възможност града да е имал по-особен статут (не на столица, а резиденция) преди Борис и Симеон.

В една друга тема, Галахад пусна връзка към статията "Дворците на Златния век" от Велиана Христова. Един пасаж от нея до известна степен подкрепя идеята за Преслав, като втора резиденция българските владетели преди Симеон. В същата статия се дава сведение за силно земетресение в района при управлението на Борис.

Отговор на въпросът ти се дава в писмата на Роман Лакапин и патриарх Николай Мистик до Симеон. От тях се вижда, че т.н. "полугрък" е искал от властимащите в Константинопол признаването му за "василевс на ромеите". Повечето запазени печати на Симеон имат надписи от типа:

Не съм сигурен, дали тази статия не е по-подходяща за Нумизматика и сфрагистика, но все пак: Откриха уникална за света монета във Велики Преслав

Всичко хубаво само дето и двата източника са от XIII век. Източници от X или XI век посочващи патриаршески сан на главата на българската църква няма. Напротив в източниците от това време се говори за архиепископ и църковник български. Ако се върнем към въпроса за църквата в Доростол/Дръстър излиза, че имаме основания да я наричаме не патриаршеска, а архиепископска (втората грамота на Василий II).

"Изсилването", както и "версия, че се самообявил за цар, а главата на БПЦ за патриарх" изглежда се основават на тези един и същи източник - "История на Първото българско Царство" на Васил Златарски. Интересното в случая е, че не съществува нито едно сведение за провъзгласяване на патриарх преди 927 г. и това се признава от Златарски. Да припомня за какво иде реч: