Drake

Ето и няколко части от статията "ПАТРИАРШЕСКАТА БАЗИЛИКА В ДРЪСТЪР – ОБЕМНО-ПРОСТРАНСТВЕНА РЕКОНСТРУКЦИЯ" на д-р Стела Дончева (завеждащ отдел „Средновековна археология“ в РИМ Шумен):

Малко по-рано цитирах Георги Атанасов. Може ли да посочите, коя част от твърдението му не е вярна? "Представлява импозантна трикорабна базилика с три апсиди и притвор с размери 25, 40/14, 70 м. Иззидана е от добре оформени големи варовикови квадри споени с бял хоросан, а фугите са обмазани с червен хоросан.Вероятно това е катедралната църква на първия епископ на Дръстър след покръстването. След като през 927 г. Дръстър става резиденция на първия български патриарх Дамян, църквата е преустроена в кръстокуполна базилика със синтрон, амвон, патриаршески митоторион, мраморна олтарна преграда и мощехранилница пред нея. Западно от църквата се развиват верижните помещения на патриаршеската резиденция." Само за сведение, освен пубилкация за въпросната църква Проф. д. и. н. Георги Георгиев Атанасов има и:

Враговете на папата. Чивитате През 1049 г. бил ръкоположен папа Лъв IX. Много скоро той насочил вниманието си към бедственото състояние на църквата в Южна Италия. Висшите църковни длъжности се продавали и купували, като стока. Свещенниците не се женели, но често имали деца, семейства и наложници. Църковният десятък не се изплащал. Голяма част от църковните имоти били разграбени или във владение на нови господари (нормани). Поклонници, монаси и търговци били постоянно нападани, ограбвани или вземани в плен от нормански разбойници. Норманите постепенно разширили своите завоевания и достигнали границите на папските владения. През 1047 г. жителите на Беневенто не отворили портите на града за император Хайнрих III. Разгневеният монарх наредил на васалите си Дрого и Райнулф II да завземат част от дукството, забравяйки, че то е васално владение на папата. Рейдовете на норманите не закъснели. През 1050 г. жителите на Беневенто изгонили всички представители на управляващата фамилия и изпратили пратеници до Лъв IX с молба да приеме под свое владението дукството. Папата приел и на следващата 1051 г. поканил на съвет Дрого и Гаймар. Двамата обещали да прекратят нападенията над Беневенто. Не е ясно, до колко силна е бил власта на графа на Апулия, но атаките продължили без прекъсване. Лъв IX изпратил гневно писмо до Дрого д’Отвил с искания да се възстанови реда и парични компенсации за пострадалите. На 10 август 1051 г. Дрого д’Отвил бил убит по време на служба в параклиса на замъка Монте Иларо от някой си Рисус. Същия ден били убити и още няколко нормански барона. В опозицията съществували три фракции – проромейска, подържана и финансирана от катепан Аргир; папистка, желаеща да последва примера на Беневенто и независима, подържаща самостоятелната власт на итало-лангобардската аристокрация. Не е известно коя фракция организирала заговора, но резултатите били плачевни. Останалите без водач и жадуващи за мъст нормани утроили нападенията си. Папа Лъв IX решил да потърси военно решение и започнал да събира армия. Император Хайнрих III зает във война с Унгария отказал военна помощ. Френският крал, който имал достатъчно собствени проблеми с дукство Нормандия също отказал. Папата получил подкрепа от страна, която изобщо не очаквал, от Константинопол. Катепан Аргир успял да убеди император Константин IX в необходимоста от съюз с латините, въпреки яростната съпротива на патриарх Михаил Керуларий. В края на 1051 г. Аргир и Лъв IX се договорили за съвместни военни действия. По-голямата част от феодалите в Централна и Южна Италия се отзовали на папския призив. Мнозина от тях вече били пострадали от норманските рейдове. Единствен Гаймар IV категорично отказал, като дори заявил, че ще воюва на страната на норманите при евентуално нападение. На 2 юни 1052 г. Гаймар IV Салернски бил убит от четиримата си шурея, синове на графа на Теано. Най-големият от тях се провъзгласил за принц на Салерно. Роднините на Гаймар били затворени в подземията на цитаделата. Единствен брат му, Ги дук на Сполето успял да избяга и се отправил към Мелфи. Пресрещнал норманска армия, маршируваща към Беневенто. През юли 1052 г. норманите от Мелфи избрали и провъзгласили за свой граф Онфруа д’Отвил. След като договорили подходящо заплащане, те се отправили към Салерно и го обсадили. Братята Теано се затворили в цитаделата. Дук Ги провел преговори и разменил племeника си за семействата на четиримата. След което изненадал неприятно норманите [1], като положил васална клетва на непълнолетния син на Гаймар, провъзгласявайки го за принц Гизулф II. Гизулф и Ги обещали да освободят заговорниците в замяна за освобождаването на останалите им роднини. Норманите не дали подобни обещания, изчакали излизането на братята Теано и ги убили заедно с 36 техни привърженици – по един за всяка рана нанесена на Гаймар. Няколко седмици по-късно, Гизулф заел неутрална позиция, относно конфликта между папата и норманите. Лъв IX се отправил в Германия с надежда да убеди император Хайнрих III да се намеси в Италия, но постигнал само неохотно признаване на правата си над Беневенто. Папата с помоща на секретаря си Фредерик (по-късно папа Стефан IX), брат на дука Лотарингия, събрал под знамената си 700 опитни швабски наемници и неизвестен брой доброволци. Минавайки през Италия (пролетта на 1053 г.) армията се увеличила с отрядите на дука на Гаета, графовете на Аквино и Теано, архиепископа на Амалфи, отряди от Рим, от Кампания и Апулия, Анкона и Сполето. Лъв IX обменял послания с Аргир и двете армии трябвало да се обединят край Сипонто в северна Апулия. Норманските крепости Троя и Бовине контролирали проходите. Лъв IX повел войската си по заобиколен път на север през долината Биферно и на изток през Монте Гаргано. Норманите изпаднали в тежко положение – противникът им ги превъзхождал по численост, нямали съюзници, а и населението на Апулия ги ненавиждало. От изхода на предстоящата битка зависело бъдещето им на Апенините. Ришар от Аверса се присъединил към Онфруа с всички мъже, които можал да събере. Робер Гискар пристигнал начело на норманите от Калабрия. Освен оставените малобройни гарнизони, обединената армия включвала почти цялото мъжко население на норманска Италия. Първата задача била да предотвратят обединяването на армиите на противниците им. Без да вземат обоз в бърз марш достигнали Троя, преминали на север и на 17 юни 1053 г. на брега на река Форторе, край градчето Чивитате, се изправили срещу папската армия. Нито една от страните не пожелала да атакува. Папата изчаквал пристигането на ромеите, а норманите не били във възторг от идеята да нападнат божия наместник и желаели да уредят въпроса с преговори. Техните пратеници поискали признаване правата върху земите отстъпени им от императора, признали грешките си и му предложили от името на всички нормани васална служба, ежегоден данък, лоялност и покорност. Но всичките им предложенията били отхвърлени. "Високите дългокоси тевтони се подигравали с ниския ръст на норманите... Те обкръжили папата и надменно му заявили: "Заповядайте на норманите да напуснат Италия, да оставят тук оръжието си и да се върнат в земята, откъдето са дошли..." Норманите се върнали огорчени, заради отклоненото им предложение за мир и донесли арогантния отговор на алеманите”. [2] На следващото утро на равнината между река Форторе и град Чивитате започнала битка. Според писмо на папа Лъв, норманите изненадващо атакували още преди приключването на преговорите. Папската армия, наброяваща около 6 000 души, не успяла да се подреди в боен ред и едва формирала два блока: центъра заели 700 швабски пехотинци, на левия фланг се струпали безредни тълпи от италианци и лангобарди, конница и пехота. Лъв IX, който поради своя сан не можел да участва в сражения, се намирал на стените на Чивитате, а армията му предвождали двама немски рицари Рудолф и Вернер. Норманите имали три хиляди конници и около петстотин пехотинци, разделени на три части: графът на Аверса Ришар заел десния фланг, граф Онфруа д’Отвил центъра, а Робер Гискар левия фланг. Между двете армии се намирал невисок хълм. Конниците на Ришар първи яростно атакували неподредените италианци и лангобарди, обърнали ги в бягство и започнали преследване. Швабските мечоносци се подредили на хълма и сериозно затруднили граф Онфруа. Робер Гискар се притекъл на помощ с хората си. Младият д'Отвил проявил чудеса от храброст, трикратно повалян от коня и многократно ранен се хвърлял в най-свирепата сеч. Въпреки численото превъзходство на норманите изхода от сражението оставал неясен, до завръщането на отряда на Ришар. Обградените шваби се сражавали неистово до последния човек. Жителите на Чивитате, виждайки резултата от сражението, предали папа Лъв IX на победителите. Норманите поискали прошка от папата и се отнесли с него много учтиво. Придружили го до град Беневенто, където въпреки демонстрираното уважение, останал в плен девет месеца, докато подписал договор задоволяващ и двете страни. На 19 април 1054 г. близо месец след като бил освободен, папа Лъв IX починал. „Битката при Чивитате станала повратен момент в историята на норманите, какъвто тринадесет години по-късно за техните братя и братовчеди станала битката при Хастингс. Никога повече техните права в Южна Италия не се поставили под съмнение, а и никой след това не се опитал да ги изгони от полуострова.” [3] -------------------------------------------------------------------------------- [1] Норманите очаквали дук Ги да заеме престола на Салерно, като най-възрастен сродник на Гаймар. Собствената им история изобилства с примери, когато малолетни и непълнолетни синове били удобно отстранявани или оставени без наследство от по-възрастните си роднини. [2] “The Deeds of Robert Guiscard“ William of Apulia [3] John Julius Norwich

Най-колоритно и запомнящо се описание на архиврага на своя баща ни е оставила Анна Комнина в своята „Алексиада”: " Този Робер произхождал от Нормандия, бил човек с низко потекло, тираничен характер и коварен ум. Той бил доблестен, необичайно хитроумен при домогването си към богатството и имуществото на знатните хора, действал упорито, преодолявайки всички препятствия, преследвал своята цел. Той бил с висок ръст по-висок от най-високите хора, имал червендалеста кожа, светлоруси коси и широки плещи, очите му едва ли не изпускали искри... Ревът на този мъж, както разказват, обръщал в бягство хиляди...той бил неукротим и не се подчинявал на никого.”

Бунтът на Аргир. Графовете на Апулия През 1040 г. в Апулия избухнал бунт предвождан от Аргир (Аргирус) син на Мелус. Метежниците убили катепан Никифор Дукиан и към тях се присъдинили гарнизоните на повечето крайбрежни градове (съставени основно от местни лангобарди). Съдбата изиграла лоша шега на новоназначения ромейски катепан Михаил Дукиан. При пътуването си от Сицилия до Салерно той се запознал и сприятелил с Ардуин дотолкова, че му поверил планинската крепост Мелфи. Ардуин имал славата на опитен воин сражавал се за императора в Сицилия, а както повечето лангобардски аристократи се обличал в ромейски дрехи и знаел превъзходно гръцки език. В началото на 1041 г. новият комендант на Мелфи се отправил в Аверса. С помоща на Райнулф Дренго били събрани 500 воини (според Жофроа Малатера) предвождани от дванадесет командири между които били Гийом и Дрого д’Отвил. Планът на Ардуин бил да предостави на норманите Мелфи, като опорен пункт, след което лангобарди и нормани щели да изхвърлят „гърците” от Апулия, и да разделят освободените земи. Мелфи се превърнала в своеобразна столица на „норманската военна република”. Много скоро били превзети Веноза, Лавело и Асколи. На 17 март обединените нормано-лангобардски части разбили ромейската войска предвождана от катепан Дукиан при Веноза, като част от бегълците се удавили при пресичането на близката река Оливенто. През май 1041 г. двете армии се срещнали отново при Монтемажоре. Ромеите силно превъзхождали по брой бунтовниците (5000 ромеи срещу 2000 нормани и лангобарди според Майкъл О’Рурк). Гийом д’Отвил поради силен пристъп на треска ръководел битката качен на носилка от един хълм. В решителен момент от сражението, „Желязната ръка” лично повел норманите в атака и разгромил противника. След двете поражения Михаил Дукиан бил изпратен да спасява остатъците от Сицилийската експедиция, а за нов катепан бил назначен синът на Бойоанес (Exaugustus Boioannes). Младият Бойоанес не съумял да повтори успехите на баща си. При Монтепелозо ромеите били победени, а самият катепан пленен и изпратен окован в Беневенто (като компромисна фигура за водач и бъдещ владетел бил определен Атенулф, брат на дука на Беневенто Ландулф VI). Въодушевени от победите, жителите на Бари, Монополи, Джовинацо и Матера въстанали и присъединили към метежниците. Под властта на ромеите останал само град Трани и най-югоизточната част от Апулия. Атенулф се компрометирал след, като освободил Бойоанес и присвоил получения откуп. През февруари 1042 г. в Бари бил коронован като дук и принц на Италия (Апулия) Аргир синът на Мелус. През лятото на същата година при Таранто дебаркирала голяма ромейска армия с предводител Георги Маниак. „Маниак се придвижвал по крайбрежието, величествен в своя гняв, изгаряйки градовете, избивайки жителите им, мъже, жени, деца и старци, монаси и монахини.„ Монополи, Матера и Джовинацо се предали на ромеите. В резултат на придворни интриги ромейският пълководец отново бил свален от пост и отзован. Георги Маниак не се подчинил на заповедта на Константин IX, убил приемника си и се провъзгласил за император. След което заедно с армията си се върнал на Балканите. В битка при Острово претендентът за ромейския трон бил убит. Лангобарди и нормани обсадали Трани. Изненадвайки свои и чужди, Аргир изгорил обсадната кула и преминал на страната на врага. Синът на Мелус получил за предателството си обещания за титли и богатство от император Константин Мономах, но вероятно преди това е решил, че „съюзниците” нормани са много по-голяма опасност от ромеите. Въстаниците останали без ръководител, а норманите отказали да се подчинят на друг лангобард. Много апулийски градове се върнали под власта на Романия. През септември 1042 г. норманите в Мелфи избрали за свой предводител Гийом д'Отвил, провъзгласили го за граф на Апулия. «Желязната ръка» се обърнал към салернския принц Гаймар IV с молба да стане сюзерен на завоюваните земи. В началото на 1043 г. принцът на Салерно пристигнал в Мелфи и приел титлата дук на Апулия и Калабрия. Гаймар IV потвърдил титлата граф на Гийом д'Отвил, както и правото да основава баронства на завоюваните от катепанат Италия земи. Учредени били дванадесет баронства, като Гийом взел Асколи, брат му Дрого Веноза, а Мелфи останал общо владение. В Константинопол бил освободен Пандулф Капуански и изпратен в Италия, за да поднови конфликта с племеника си принц Гаймар IV. През 1045 г. починал Райнулф Дренго, който бил наследен за кратко от племеника си Асклетин, а след това от Райнулф II. Гийом д’Отвил починал няколко месеца по-късно (1046 г.), а неговият брат Дрого бил избран за наследник от норманските барони и Гаймар IV. През 1046 г. с разлика от два месеца в Италия пристигнали двама млади нормани, на които норманските хроники отделили особено внимание. Първият бил Ришар (Ричард/Рикардо) син на Асклетин и племеник на Райнулф Дренго, а другият Робер, шестият син на Танкред д’Отвил наречен Гискар (Хитреца). И двамата получили хладен прием от роднините си. Ришар служил близо година при Онфруа д’Отвил, след което преминал в свитата на барона на Джензано. По-късно нападнал земите на Дрого, бил пленен и хвърлен в тъмница. През 1048 г. Райнулф II починал. Принцът на Салерно освободил Ришар (след преговори с Дрого) и изпратил в Аверса, където норманите го признали за свой граф. Робер Гискар се сражавал под различни знамена, включително и това на Пандулф Капуански. По късно бил изпратен от Дрого начело на отряд охраняващ крепоста Скрибла в Калабрия. Гискар и хората му се изявили с многобройни разбойнически нападения над околните села, имения и манастири.

Ако не ти се чете цялата статия ето ти цитата: My link За българския произход на Георги Маниак съм много резервиран.

Намери си в нета статията "Великата българска ерес" в средновековния свят. от Пламен Павлов.

Как са се произнасяли през единадесети век норманските имена ми е трудно да кажа. Аз използвам френското им произношение. Трима от най-изявените лидери на норманите през същия век сами определят себе си и поданиците си като франки, а именно дук Гийом(Вилхелм Завоевателя), Боемунд и принца на Капуа Ришар (Ричард/Рикардо). Любопитен момент е, че в началото на единадесети век старонорвежки на територията на Нормандия се говори само в гр. Байо. За българите в армията на Маниак пише Дж. Норуич без да посочва източник. За Мелус - среща се още, като Мело, Мелес, Мелле. В Annales Barenses в сведението за Мелус се срещат Mele и Ismael. Последното поражда спекулации за арабски произход на въпросният бунтовнически лидер.

Сицилийската експедиция на Георги Маниак През същата 1038 г., император Михаил IV Пафлагон решил да предприеме голям поход срещу арабите в Сицилия. Армията под командването на един от най-добрите по това време ромейски пълководци Георги Маниак, включвала внушителен отряд варяги с предводител Харолд Сигурдсон (по известен с прозвището Хардрада), части от европейските теми, в това число много българи , а също и отряд от лангобарди, и гърци от тема Апулия. За главнокомандащ на флота бил назначен някой си Стефан по известен на съвременниците си, като съпруг на сестрата на паракимомена Йоан Орфанотропос и на император Михаил IV. Неговата задача освен транспортирането на експедицията била и морска блокада на арабските пристанища в Сицилия. Принц Гаймар Салернски изпратил сборен отряд от лангобарди и нормани под предводителството на лангобарда Ардуин (Hardoinus) в помощ на сицилийската експедиция. Според източниците само норманите били 300 души, като между тях и тримата братя Отвил. В хода на военната кампания 1038 – 1040 г. били превзети Месина, Ромета, Сиракуза и спечелено сражение при Тройна. Гийом д’Отвил се прославил в сраженията, а след като убил в единоборство емира на Сиракуза получил прозвището „Желязната ръка” (Bras-de-fer). Норманските хронисти превъзнасят заслугите на сънародниците си и според тях едва ли не, ромеите се появявали на бойното поле, когато битката е приключила , само за дележа на плячката. След превземането на Сиракуза възникнал конфликт между норманите и Георги Маниак. Градът не бил разграбен, тъй като по-голямата част от населението били православни елинофони . Последното не попречило на Маниак да отмъкне мощите на свeта Лучия и да ги изпрати в Константинопол, като дар за императора. Норманите не получили подобаваща отплата за услугите си, а командирът им Ардуин бил публично бичуван (по заповед на Георги Маниак) след опит да договори по-голямо възнаграждение. Последното било възприето, като жестоко унижение за целия корпус от Салерно, след което норманите заедно с лангобардите напуснали ромейската армия и се върнали на континента. Свирепият и избухлив нрав на Маниак се проявил и в отношенията му с командира на флота Стефан. Последният бил обвинен, че се провалил с блокадата на Сицилия и при възникналия спор Маниак собственоръчно го пребил. Орфанотропос реагирал много скоро - Георги Маниак бил отзован в Константинопол, обвинен в измяна и хвърлен в тъмница. Приемникът му - евнух на име Василий се оказал изключително некадърен пълководец и експедицията звършила с провал.

Информацията, която имам не е особено изчерпателна: Мелус или Мелес (Meles Barensis) е ломбардски благородник роден е около 970 г. През 1009 г. заедно с шурея си Датус застават начело на бунтовниците в Бари. Въстанниците превземат града и убиват ромейския катепан Йоан Куркуас (от арменски произход). Мелус превзема Асколи, Трани и Битонто през следващата 1010 година, а също побеждава ромеите при Битето и Монтепелозо. През 1011 г. новоназначеният катепан Василий Аргир Месардонит обсажда Бари в продължение на два месеца и успява да подкупи няколко гърци живеещи в града, да отворят вратите на крепоста. На 11 юни Бари е превзет. Мелус намера убежище в двора на принц Гаймар III Салернски, а съпругата и сина му Аргир (Аргирус) са пленени и отведени в Константинопол.

Благодаря! Бях пропуснал темата ти "Кратка норманска хроника" и ще наваксам. Глишев би ли ми препоръчал някакъв превод (английски или руски) на Annales Barenses?

Статията е компилация от произведения на Дж.Дж.Норуич, Д.Ч.Дъглас и др. Първото норманско владение в Италия В началото на XI век Южна Италия била раздробена между лангобардските княжества на Салерно, Беневенто, Капуа, дукство Неапол, градовете-държави Гаета и Амалфи, и ромейския катепанат Италия. На тази сравнително неголяма територия се сблъскали интересите на три империи, две форми на християнското вероизповедание и исляма, а освен това била подложена и на непрестанни пиратски рейдове от “сарацини” имащи бази на владяната по това време от араби Сицилия. Всичко това, както и липсата на значителна военна сила, направили страната много привлекателна за авантюристи, изгнанници и откровени престъпници от пренаселеното дукство Нормандия. През 1016 г. група нормански поклонници в Монте Гаргано (пещера-светилище на Архангел Михаил), били посрещнати от някой си Мелус от Бари. Лангобардският благородник (ръководител на неуспешно въстание от 1009-1011 г.) ги убеждавал, че с помощта на опитни нормански воини, бунтовниците от Апулия лесно можели да изгонят ромеите от Южна Италия, а при това „съюзниците” щели да бъдат подобаващо възнаградени. Поканата получила възсторжен отзив в Нормандия. През лятото на следващата 1017 г. първият отряд от около 250 нормани съставен от младши синове на рицари и дребни земевладелци, професионални наемници, бегълци от правосъдието и всякаква паплач, преминал река Гариляно на път за Капуа и се обединил с лангобардите на Мелус (Потомците на викингите на Хролф (Роло) „Пешеходеца” и жителите на Нейстрия били много добри кавалеристи, говорели особен френски диалект и се самоопределяли като франки). Сборната армия се отправила към Апулия. Първото сражение при Аренула завършило без ясен победител, но повдигнало духа въстаниците. В следващите две битки при Чивитате и Вакариция, лангобардско-норманските отряди победили ромейската армия, която била предвождана от катепан Лъв Торникий Контолеон. До края на август 1018 г. Мелус вече контролирал територията между река Форторе на север и град Трани на юг, а мечтата му за независима Апулия изглеждала осъществима. По същото време император Василий II приключил със завоеванието на България и можел да обърне по сериозно внимание на бунта в Апулия. През септември 1018 г. новият катепан на Италия, Василий Бойоанес (Βασίλειος Βοϊωάννης) получил значителни подкрепления, в това число и голям отряд от императорската варяжка гвардия (Според едно любопитно твърдение на доц. Пламен Павлов, катепан Бойоанес е бил българин на ромейска служба на име Василий Боян). През октомври двете армии се срещнали при Кана. Силите били неравностойни. Ромеите били толкова многобройни, че според думите на Аматус Монтекасински (Amatus Casinensis): „... гърците се роели на полето, като пчели излетели от кошер ...”. Лангобардите се сражавали храбро и упорито, но претърпели пълен разгром. Малцина се спасили под водачеството на Датус (шурей на Мелус). Самият Мелус успял да избяга в Папската област. По късно бил радушно приет в двора на император Хайнрих II, който през 1020 г. го провъзгласил за дук на Апулия. Без да получи някаква реална помощ освен празна титла, няколко месеца по късно Мелус починал. Норманите също понесли големи загуби при Кана. Оцелелите от битката (според някои източници, само 10 рицари) се оттеглили в Кампания, където избрали за свой предводител (princeps agminis) Райнулф Дренго (Rainulf Drengot). След като, възстановил загубите с новопристигнали воини от Нормандия, Райнулф предложил услугите на отряда си на Пандулф IV принц на Капуа. Друга група нормани постъпили при неговия зет и съперник – принца на Салерно Гаймар III. Не останали по назад и владетелите на Неапол, Амалфи и Гаета. По това време, катепан Бойоанес издигнал нова крепост - Троя в Апулия, пазеща прохода през Апенините и поставил в нея голям нормански гарнизон. През следващите десетина години продължил един постоянен приток на нормански наемници. Често нормански отряди се сражавали едни срещу други за различни каузи, като тези от страната на победителя, обикновено се застъпвали за победените си сънародници. След битката при Кана, владетелите на Капуа и Салерно побързали да признаят върховенството на ромейския император. Примерът им, бил последван от настоятеля на манастира Монте Касино. Принц Пандулф дори изпратил като дар ключовете на столицата си в Константинопол. Това определено не се понравило на папа Бенедикт VIII, още по-малко на неговия братовчед - императора на Свещената Римска империя. Немският император Хайнрих II събрал огромна армия (30 000 - 45 000 души) за поход към Италия в началото на 1022 г. За по-лесно управление и снабдяване с продоволствие войската била разделена на три части, ръководени от архиепископа на Кьолн Пилгрим, патриарха на Аквилея Попо и самия император. Корпусът на Пилгрим преминал през западна Италия, Папската област и през март обсадил Капуа. Жителите на града (а според някои автори, норманският гарнизон) недолюбвали владетеля си и сами отворили вратите на крепоста. Принц Пандулф бил пленен и изпратен в тъмница в Бамберг, а Капуа предаден във владение на графа на Теано. Последвала обсада на Салерно. Поданиците и норманската гвардия на Гаймар се сражавали мъжествено и нямали никакво намерение да се предават. След обсада продъжила повече от месец, било сключено примирие. Като взел достатъчно заложници, архиепископ Пилгрим повел армията си през Беневенто към Троя. Другите два корпуса се обединили в началото на март край Сполето, централна Италия. Без да дочакат архиепископа на Кьолн на 12 април достигнали Троя. Обсадата на ромейската крепост продължила три месеца без особен успех (според Дж. Норуич). В края на юли, тормозената от жега и малария, деморализирана армия на Хайнрих II поела обратния път към Германия. И ако за двете империи резултатът от конфликта бил равен, то авантюристите от Нормандия определено спечелили. В крепостите по границата с Апулия, както и на застрашеното от сарацини крайбрежие, по заповед на Хайнрих II били наети нормански отряди. През 1024 г. новият немски император Конрад II освободил принц Пандулф. „Вълкът от Абруцо” се завърнал в Италия и поискал помощ от зет си принц Гаймар, от ромейския катепан Бойоанес и разбира се от Райнулф Дренго, за да си върне Капуа. Обсадата продължила 18 месеца и през май 1026 г. градът се предал. На следващата година катепан Бойоанес бил отзован в Константинопол и това положило началото на упадъка на ромейския катепанат Италия. През същата 1027 г. починал принц Гаймар III, а Пандулф Капуански станал васал на император Конрад II. „Вълкът от Абруцо” заедно с норманите на Райнулф нападнал Неапол, който бил владение на ромейски васал - дук Сергиус IV и в началото на 1028 г. го превзел. Това завоевание, както и практическия контрол върху Салерно (управляван от сестра му, като регент), направило Пандулф най-силния владетел в Южна Италия. Новото съотношение на силите противоречало на интересите на норманите. Райнулф Дренго, като водач на най-голямата и силна група наемници, много скоро осъзнал това. Време било смяна на работодателя. Сключен бил нов контракт, този път с дук Сергиус, а след това проведена успешна съвместна акция. В резултат на което през 1029 г. Сергиус IV възстановил власта си в Неапол. За да закрепи съюза с норманите, дук Сергиус дал сестра си за жена на Райнулф и граничната област Лаворо в зестра. През 1030 г. била построена крепостта Аверса и с това на картата на Италия се появило първото норманско владение. Аверса била с много изгодно разположение - от нея можело да се оказва влияние над Капуа, Неапол и дори Салерно. Райнулф, за чиито „услуги” имало непрекъснато търсене, прекрасно се възползвал от ситуацията. След четири години (веднага след смъртта на съпругата си) изоставил дука на Неапол и станал васал на Пандулф Капуански, като взел за жена племеницата му. През 1035 г. трима от общо 12-те синове на дребния нормански земевладелец Танкред д'Отвил (човек с неблагорден произход, според Ана Комнина или сеньор на десет рицаря според Аматус Монтекасински), а именно Гийом, Дрого и Онфруа пристигнали в Аверса и постъпили на служба при принца на Капуа под непосредственото командване на Райнулф Дренго. „Вълкът от Абруцо” не се радвал дълго на лоялноста им. През 1036 г. принц Гаймар IV Салернски нападнал земите на вуйчо си Пандулф и Райнулф Дренго преминал на страната на Салерно с лекота, шлифована от постоянна практика. В началото на 1038 г. в конфликта се намесил и немският император Конрад II. Пандулф Капуански бил разгромен и избягал в Константинопол, където го хвърлили в тъмница. Принц Гаймар се договорил с императора на Свещената римска империя, да утвърди правата на Райнулф над Аверса със съответна титла и едновременно с това, да го направи васал на Салерно. През лятото на 1038 г. Райнулф Дренго получил от император Конрад II копие и знаме, като граф на Аверса...

От един друг форум могат да се видят снимки и възстановка на въпросната трикорабна базилика. Възстановка на катедралния храм на средновековния Дръстър, епископски - ІХ в., патриаршески - Х в., митрополитски -ХІ - XIV век Примерна възстановка на епископската и патриаршеска резиденция на Дръстър X век И малко информация за базиликата от ст.н.с. д.и.н. Георги Атанасов:

Освен мол в Дуросторум, според Б.Димитров има изграден и петзвезден хотел с хеликоптерна площадка Петзвезден хотел погреба крепост

Явно не си отворил линка, който дадох та за това ще цитирам страницата на Регионален исторически музей Силистра: Не е лошо да посочиш и автора на цитираната от теб книга("Дуросторум- непревземаемата крепост на последния римлянин"). А ако прочетеш първият си пост то изглежда, че "непревземаемата" крепост е превземана поне 6-7 пъти преди раждането на Аеций.

Според РИМ Силистра площа на крепостта е около 45 декара. кастела на Дунавския бряг има трапецовидна форма с площ около 45 декара

Нищо не намерих за българи в Мангуп. Най-често в руските сайтове се посочва следното: "Население княжества состояло из потомков тавров, скифов, сарматов, аланов; в городе жили также греки и караимы, в небольшом количестве армяне и татары, принявшие христианство". Някъде срещнах да се споменават и кримски готи.

Заповядай Основание государства Феодоро Первые князья Феодора, правительница Сугдеи Джихад Тамерлана Расцвет и гибель государства Феодоро Династия Гаврасов Культура и искусство Средневековой Таврики

Браво на Николай Гергов! И нещо за последния абзац - монголите се появяват на Балканите през 1241 г., а в България през 1242 г. Андроник І Комнин е император от септември 1183 г. до 12 септември 1185 г., а Исак ІІ Ангел от 12 септември 1185 г. до 8 април 1195 г. и от 1 август 1203 г. до 25 януари 1204 г. Не съм сигурен дали при възстановяването си на трона Исак ІІ Ангел сече изобщо някакви монети (заедно със сина си Алексий IV Ангел се е опитал безуспешно да събере 200 000 марки сребро за кръстоносците). Прави впечатление, че в статията не се споменават монети от Алексий ІІІ Ангел, както и от Иван Асен ІІ, и ако това е вярно то "монголската" версия определено издиша. По-вероятно "заможното семейство" да е закопало съкровището в земята при бягството си от ... българите.

Походът на Амедей Савойски по-скоро зачерква всякаква възможност за общи действия между българи и ромеи. Друг е въпросът, какви военни и финансови ресурси са имали владетелите им по това време за организиране на съвместна военна акция.

Още нещо изглежда се забравя от колегите - какъв тип войска са акънджиите. Някой да може ли да обясни как лековъоръжените тюркменски конни стрелци превземат каменните крепости на Балканите!?! Да припомня колко време е било необходимо за превземането на ромейските крепости на Малоазийския бряг от османците, когато армията им все още е племенно опълчение.

Мисля, че последното изречение визира акънджиите, но освен тях османците имат спахии, пехотен корпус яя, азеби и еничари. Спахии османците, а и другите емирства и бейлици в Анатолия имат доста по рано от 1402 г. Еничарският корпус се създава през 60-те години на XIV век. За пръв път еничари се споменават в сражението при Косово поле, а в битката при Никопол (1396 г.) взимат решително участие.

През 2004 г. BBC направиха научно-популярен филм представящ теорията за откриване на Америка от солутрийците. Ето и статия към него от BBC Scince & Nature(малко е досаден увода с възсторжения патос и повторенията) My link a тук е преведена на български My link

Солутрийската култура се развива на територията на Франция и Испания и характерните за тази култура кремъчни оръдия на труда

За мормоните не знам, но доста специалисти се подиграваха на авторите на тази теория преди две-три години.